В какъв срок се погасява по давност вземането за възнаграждение на управителя на търговско дружество, произтичащо от сключен договор за възлагане на управлението? Преглед на противоречивата практика на ВКС

I. Уводни бележки

Отношенията между едно търговско дружество и управителя се уреждат с договор за възлагане на управлението – чл. 147, ал. 7 от Търговския закон /ТЗ/. В теорията се приема, че този договор има черти на договора за поръчка, на договора за изработка и на трудовия договор, но стои най – близо до договора за поръчка – чл. 280 и сл. от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, което предполага субсидиарно приложение на правилата на ЗЗД ^[1]. Договорът се сключва в писмена форма от името на дружеството чрез лице, оправомощено от общото събрание на съдружниците или от едноличния собственик /чл. 141, ал. 7 ТЗ/, респ. чрез председателя на надзорния съвет или чрез упълномощен от него член /чл.241, ал. 6 ТЗ/ или чрез председателя на съвета на директорите /чл. 244, ал. 7 ТЗ/.

С договора за възлагане на управлението обикновено се уреждат следните елементи: поемането на задължение от управителя за постигане на определен стопански резултат; правата и задълженията на управителя в това му качество, включително правото му на възнаграждение и начинът на заплащането му; размерът на отговорността при неизпълнението му; начинът на прекратяване, както и други детайли, но без да се засяга установеното в закона съдържание на договора, нито решенията на общото събрание (напр. това за определяне на размера на възнаграждението). Поначало размерът на възнаграждението се определя по споразумение, като най – често то се определя в годишен размер и се изплаща авансово всеки месец. Размерът на възнаграждението обикновено се поставя във връзка с постигнатите стопански резултати – реализирана печалба, оборот и т.н. Освен определеното по размер възнаграждение обикновено на управителя се предвиждат и тантиеми – добавачно възнаграждение като част от печалбата.

В практиката на Върховния касационен съд /ВКС/ се срещат различни становища относно характера на договора за възлагане на управлението. Така например, в Решение № 150 от 29.05.2015 г., постановено по гр. д. № 5272/2014 г., по описа на ВКС, ІV Г. О., се приема, че договорът за управление на търговско дружество има смесен характер, той съдържа елементи от договора за поръчка и договора за изработка, защото включва в съдържанието си задължения за извършване както на материални, така и на правни действия. В Решение № 306 от 25.06.2012 г., постановено по гр. д. № 1387/2011 г. по описа на ВКС, Г. К., ІV Г. О. се приема, че този договор е мандатен – договор за поръчка и съществена негова характеристика е равнопоставеността на страните по него, поради което управителят няма качеството на работник или служител на дружеството по смисъла на КТ.

II. Противоречива практика на ВКС

В практиката на ВКС нееднозначно се разрешава въпросът относно срока, в който се погасява по давност вземането за възнаграждение на управителя на търговско дружество, произтичащо от сключен договор за възлагане на управлението.

Aргументи за приложимост на тригодишната погасителна давност /чл. 111, б. ”в” ЗЗД/.

Така например в Решение № 148 от 05.11.2010 г., постановено по търговско дело № 1144/2009 г. по описа на ВКС, І т.о., е прието, че вземанията, произтичащи от договор за управление на търговско дружество са такива за периодични плащания. „Периодичността на това задължение на дружеството към членовете на управителния съвет следва от определената му от общото събрание на акционерното дружество ежемесечна дължимост. От представения по делото протокол от общото събрание на акционерите на К. ”С.” АД, проведено на 24.06.2003 год. , т.13 , е видно, че възнаграждението на членовете на УС е определено като ежемесечно /вж.стр.15 от протокола, намираща се на стр.135 от първоинстанционното производство/. Периодичният характер на задължението се извежда и от нормата на чл.240, ал.1 ТЗ и чл.116в, ал.3 ЗППЦК, където при определяне размера на гаранцията за управление, законодателят си е послужил с 3-месечното брутно възнаграждение на лицата, задължени да я внесат, каквито са и членовете на УС на публичните дружества. Ето защо настоящият състав на І Т.О. намира за правилна практиката, застъпена в решение №56 от 10.04.2009 год. по т.д.№11/2009 год. на ВКС, ІІ Т.О., а именно, че вземанията, произтичащи от договор за управление на търговско дружество, са такива за периодични плащания и се погасяват с тригодишна погасителна давност /чл.111, б.”в” ЗЗД/, а не с общата петгодишна.“

Според задължителните разяснения, дадени с ТР № 3/2011 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви.

В Решение № 255 от 26.03.2013 г., постановено по търг.дело № 145/2012 г. по описа на ВКС ІІ т.о. е прието, че изпълнението на повтарящото се задължение за плащане на възнаграждение на член на НС, безспорно поето от търговското дружество, предпоставя „периодични плащания“, по смисъла на чл.111 б. ”в” ЗЗД вр. с ТР № 3/2011 год. по тълк. дело № 3/2011 год. на ОСГТК на ВКС: с единен правопораждащ факт – сключения неформален договор с характеристика на мандатен, падеж настъпващ ежемесечно, съгласно уговореното и при изначално договорен, непроменлив в случая размер на всяко помесечно възнаграждение – две минимални работни заплати за страната. С оглед този им характер в цитираното е решение на ВКС е прието за безспорно, че за погасяването по давност е приложима кратката погасителна давност по чл. 111 б. ”в” ЗЗД /в този смисъл е и Решение № 215 от 10.09.2014 г., постановено по търг.дело № 456/2012 г. по описа на ВКС, ІІ т.о./.

Аргументи за приложимост на общата петгодишна погасителна давност /чл. 110 ЗЗД/.

В Решение № 216 от 09.09.2010 г. по търг.дело № 693/2008 г. по описа на ВКС, II т.о., е прието следното: Сключеният между страните договор, по силата на който на насрещния ищец е възложено управлението, е граждански договор, близък по своята правна характеристика до поръчката, но не и до трудовия договор. Поради това употребеното в него понятие “възнаграждение” няма смисъла, вложен от законодател в същото по КТ. Следователно, доколкото това възнаграждение е дължимо за определен трудов резултат, а не за престираната от довереника работна сила и отношенията между страните, когато не са уговорени, се уреждат съобразно чл. 280 и сл. ЗЗД, който не предвижда ежемесечно изплащане на дължимите суми, а не по КТ, то същото не попада и в хипотезата на чл. 111, ал. 1, б. ”а” ГПК, поради което спрямо него кратката погасителна давност не намира приложение…Основателно е оплакването и за неправилно приложение на чл.111, ал.1, б.”в” ЗЗД. Освен, че по делото липсват ангажирани доказателства, съобразно въведената с чл.127, ал.1 ГПК/ отм./ доказателствена тежест относно наличие на поето от доверителя “Т. К.” ЕООД, задължение за заплащане възнаграждение на довереника на равни месечни вноски, то при изрично постигнатото между съконтрахентите съгласие дължимите на И. суми за възложеното му управление на стопанската дейност на ЮЛ – търговец да са в зависимост от дяловото участие на последния в дружеството, въобще изключва твърдяната от ответника по насрещния иск периодичност в изпълнението. Затова и вземането на касатора за исковия период не би могло да се възприеме за периодично плащане по см. на чл. 111, б. ”в” ЗЗД, т.е. за повтарящи се през определен период от време еднородни задължения с конкретно посочен падеж.

Що се касае до отделните посочени в насрещната искова молба месеци, определили различните визирани от насрещния ищец периоди на претендираното вземане, то те са част от едно единно задължение на доверителя, относимо за целия период на възложеното управление на ЮЛ- търговец, правно и структурно обособен в ЕООД… Или от изложеното следва, че в случая кратката погасителна давност е въобще неприложима, нито при условията на чл. 111, б. ”а” ЗЗД, нито в хипотезата на чл. 111, б. ”в” ЗЗД, а вземането на касатора, произтичащо от възнаграждение по договор за мандат, съчетан с учредена за довереника прокура, се погасява с изтичане на общия петгодишен срок от възникването му, съгласно законовото правило на чл. 110 ЗЗД, във вр. с чл. 114 ЗЗД.

III. Теза и аргументация

Считам, че на поставения в заглавието на настоящата статия въпрос следва да се отговори по следния начин:

Вземането за възнаграждение на управителя на търговско дружество, произтичащо от сключен договор за възлагане на управлението се погасява в петгодишен давностен срок /чл. 110 ЗЗД/. До този извод се достига след анализ на характера на коментирания договор. Правоотношението, което се създава между управителя и управляваното от него дружество има мандатен характер и се регламентира от нормите на гражданското и търговското право. Съществена характеристика на договора за възлагане на управлението е равнопоставеността на страните по него, поради което управителят няма качеството на работник или служител на дружеството по смисъла на Кодекса на труда. Тъй като основните правомощия на управителя да управлява и представлява дружеството произтичат от закона и от факта на избирането му, в договора за възлагане на управлението неговите права само се конкретизират, като могат да се уговорят и размера на възнаграждението му, определено от общото събрание, начина на плащането му, размера и начина на ползването на отпуски, различни обезщетения и пр., но без това да превръща създаденото мандатно правоотношение в трудово, дори и договорът да е озаглавен „трудов“. Именно с оглед вида и характера на правоотношението между управителя и управляваното от него дружество, както и с оглед правната природа на договора за възлагане на управлението между тях, възнаграждението на управителя, дължимо от дружеството, е възнаграждение по граждански договор, а не е трудово възнаграждение, като също е без значение как то е наименовано и как е оформено счетоводно и какви отчисления и удръжки са правени по него. Спорът за дължимостта на това възнаграждение е гражданскоправен, а осъдителният иск за заплащането на възнаграждението на управителя е облигационен – с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1, във вр. с чл. 286 от ЗЗД, а не е налице трудов спор, респ. не е налице и иск за заплащане на трудово възнаграждение по чл. 128, т. 2 от КТ. От изложеното следва, че в случая кратката погасителна давност е неприложима нито при условията на чл. 111, б. ”а” ЗЗД, нито в хипотезата на чл. 111, б. ”в” ЗЗД, а вземането на управителя, произтичащо от възнаграждение по договор за възлагане на управлението, се погасява с изтичане на общия петгодишен давностен срок от възникването му, съгласно законовото правило на чл. 110 ЗЗД.

Автор: Кристиян Трендафилов

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Вж. Герджиков, О. Капиталови търговски дружества. Основно преработено и допълнено издание на книгата на проф. Витали Таджер от 1997 г., С., 2011, ИК „Труд и право“, с. 103 и сл.