ВЪПРОСИ ПО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛ. 260 ЗЗД

I.УВОД

Разпоредбите на чл. 260 ЗЗД попадат в обхвата на законовата уредба на договора за изработка. Те регулират поведението на изпълнителя по време на изпълнение на договора, като поставят пред него задължение за уведомяване на възложителя, ако даденият проект или доставеният материал е неподходящ за правилното изпълнение на работата, както и задължението да иска извършване на нужните промени в тях – чл. 260, ал. 1 ЗЗД. По своята същина тази разпоредба очертава параметри на задължение за съдействие и инструменти за постигането му в рамките на изпълнението на договора.

Очертани са и правните последици относно това уведомяване. Ако такова е извършено и възложителят не предприеме адекватни действия да отстрани недостатъците, тогава изпълнителят може да се откаже от договора. Ако обаче изпълнителят не извърши валидно уведомление, той отговаря пред възложителя за причинените вреди – чл. 260, ал. 2 ЗЗД. Тоест, отговорността при неуказване на съдействие от възложителя е скрепена с приложението на общите правила при неизпълнение.

В настоящата статия, неизчерпателно, се разглеждат някои въпроси и аспекти в светлината на гореописаната обща правна конструкция на чл. 260 ЗЗД. В процеса на анализ са селектирани шест съдебни акта от практиката на ВКС, като са представени избрани от автора текстове от мотивите на същите. Те са стилистично оформени предвид извършване на корекции по тях и поставянето на акценти върху определени правни изводи. Задачата на тази дейност е постигане на улеснение за читателя. След представянето на всеки един съдебен акт е извършен анализ под формата на коментарни бележки, които целят извеждане на преден план на общите моменти в мотивите и допълнително развитие и обогатяване на изградената правна конструкция.

Цялостното извършване на тази дейност има за цел извеждане на заключение, което в обобщение да представи завършеността на анализираните правни постановки от практиката на ВКС.

II.ИЗЛОЖЕНИЕ

1.РЕШЕНИЕ № 167 ОТ 16.02.2010 Г. ПО Т. Д. № 409/2009 Г., Т. О. НА ВКС

Постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК.

Съгласно чл. 260 ЗЗД изпълнителят по договор за изработка има задължението за незабавно предупреждаване на възложителя, ако доставеният му от последния материал е „неподходящ за правилното изпълнение на работата“, като липсата на такова предупреждение има за своя последица ангажиране отговорността на изпълнителя за причинени на възложителя вреди. В зависимост от спецификата на онова, което следва да бъде извършено по договора за изработка, едно вещество (субстанция), което като материал отговаря в качествено и количествено отношение на уговорката между страните по тази сделка, може при достигане на съответния етап от изпълнението да се окаже „неподходящ материал“, ако са му естествено присъщи фири, произтичащи от високата му изпаряемост, вкл. и под въздействието на фактор като транспортирането му, в резултат от което наличността му спада под необходимия за предприемането на работата минимум. Съгласно чл. 258 ЗЗД обаче, възникващото в тежест на изпълнителя по договор за изработка задължение за „изработване на нещо, съгласно поръчката на другата страна“, е да стори това „на свой риск“. Разпоредбата на чл. 302 ТЗ императивно изисква длъжникът по сделка, която за него е търговска, да полага „грижата на добър търговец“…

В заключение, незаконосъобразно (и в противоречие със задължителните за въззивните съдилища в Републиката постановки по т. 12 на Тълкувателно решение № 1 от 2000 г. от 4.І.2001 г., ОСГК на ВКС) Софийският апелативен съд е игнорирал позоваването на търговеца – настоящ касатор върху липсата на предупреждение от страна на изпълнителя по реда на чл. 260 ЗЗД, произволно приемайки, че той бил „очевидно повлиян от мотивите на първоинстанционния съд“. Поради постановяване на въззивното решение в частта му по втория от двата иска на „Т“ А. гр. Ст. З. срещу „А“ О. – София в нарушение на разпоредбата чл. 260, ал. 2 във вр. чл. 258 ЗЗД, то ще следва да бъде частично касирано. Вместо отменената негова част ще следва да бъде постановен съдебен акт по съществото на облигационния спор, с който втората от двете претенции за вреди ще следва да бъде уважена изцяло – в предявеният й размер от 22 032 лв. Това разрешение следва от принципа res perit debitori /“рискът е за длъжника„/, прогласен от чл. 263 ЗЗД, толкова повече, че с бездействието си да отправи предупреждението по чл. 260, ал. 1 ЗЗД веднага, изпълнителят е изпаднал в забава. От друга страна, между страните по делото не е било спорно обстоятелството, че към датата 5.ІІ.04 г. възложителят „Т“ А. – гр. Ст. З. е осигурил 1.5 пъти по-голямо от указаното в инструкцията за поддръжка на ядрено-магнитния резонанс количество течен хелий. Ето защо „пряка“ вреда на този възложител представлява единствено разходът му за повторното закупуване на 3 000 литра течен хелий, чиято равностойност е възлизала на 20 032 лв. Съображението за този извод е, че между първоначалния договор за изработка от 5.ІІ.2004 г. и подписаният между страните 20 дена по-късно анекс към него, съществува неразривна връзка на функционална зависимост. Между съконтрахентите по процесния е било постигнато съгласие, че възнаграждението, дължимо от възложителя за приетата работа ще е в размер на 9 600 лв. След като в крайна сметка тази работа е била изпълнена по начин ядрено-магнитният резонанс да може да служи за обикновеното си предназначение, макар и със забава, виновен за която е бил изпълнителят, така определеното в съответствие с принципа на чл. 9 ЗЗД възнаграждение му се дължи. Същевременно не е въпрос на делото дължи ли му се допълнителното възнаграждение от 3 840 лв. по анекса от 25.ІІ.2004 г. Що се отнася до повторно закупеното количество от 3 000 л. течен хелий, именно констатираната забава на изпълнителя „А“ О.-София се намира в пряка причинна връзка с безрезултатно приключилото първоначално охлаждане на ядрено-магнитния резонанс, равносилно на пълно неизпълнение по договора за изработка, приключило с тоталната погиване на така предоставения от възложителя материал. Касае се за непосредствена загуба, за чието възстановяване възложителят „Т“ А. – гр. Ст. З. повторно е вложил свои средства за закупуване на същото количество течен хелий, а не за негова пропусната полза.

Коментарни бележки:

Основните правни изводи в гореизложеното решение трябва да намерят подкрепа. Те дават принципна представа за същността на задължението на изпълнителя, която е за facere. Подобно на задължението на възложителя да уведоми изпълнителя за недостатъци по чл. 264, ал. 2 ЗЗД, и тук задължението на изпълнителя се поражда ex lege и се изразява в задължение за съдействие, което се проявява под формата на задължение за информиране, че даденият му проект или доставеният му материал е неподходящ за правилното изпълнение на работата. Това задължение трябва да бъде изпълнено „веднага”, т.е. към момента на получаване на проекта и материала. Това важи за случаите на явни недостатъци в проекта или материала. Какво обаче ще е положението, когато те са скрити и не могат да бъдат разкрити веднага след предоставянето им на изпълнителя? В този случай за изпълнителя все още няма да възникне задължение за уведомяване. Същото ще трябва да се изпълни едва след забелязване или проявление на недостатъка. В този случай преценката на недостатъка като скрит, подобно на задължението на възложителя по чл. 264, ал. 2 ЗЗД, ще обуслови и извода за точния момент, в който е възникнало задължението на изпълнителя. Този извод се прави въз основа на общото задължение за полагане на дължимата грижа от изпълнителя, който трябва да извършва постоянно и системно необходимите усилия за проверка на годността на предаденото с оглед на целения резултат от страните. Ако такава не бъде положена, тогава ще се счита, че предаденият от възложителя проект или материал е годен за постигане на целта на договора за изработка, дори това реално да не е било така. Изцяло в тежест на изпълнителя е да докаже обратното, което се постига по пътя на изпълнение на задължението му по чл. 260, ал. 1 ЗЗД.

В решението на ВКС не се посочва, че задължението за уведомяване не е достатъчно само по себе си. Текстът на чл. 260, ал. 1 ЗЗД обаче е недвусмислен – в уведомлението е необходимо и да се съдържа и волеизявление за отстраняване на недостатъците в проекта или материала. Разумното тълкуване на разпоредбата води до извода, че това волеизявление трябва да съдържа констатация на недостатъка, поканване за извършването на подходящи действия от възложителя за тяхното отстраняване, както и даване на подходящ, адекватен според обстоятелствата срок за това.

В съдебния акт са очертани и основните параметри при неизпълнение на задължението на изпълнителя – съгласно чл. 260, ал. 2 ЗЗД той дължи компенсаторно обезщетение, което трябва да съответства на претърпените вреди. Границите на тази отговорност се измерват според правилата на чл. 82 ЗЗД. Обезщетението обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението на изпълнителя и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението за уведомяване. Ако обаче изпълнителят е бил недобросъвестен, той отговаря за всички преки и непосредствени вреди.

РЕШЕНИЕ № 222 ОТ 18.07.2012 Г. ПО ГР. Д. № 1186/2011 Г., III Г. О. НА ВКС

Постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК.

По материалноправния въпрос трябва да се имат предвид отговорите, дадени в цитираните в определението по допускане на обжалването решения на ВКС: Решение № 361 по гр. д. № 1471/2009 г. ІV г.о. на ВКС; Решение № 9 от 10.09.2010 г. по т.д. № 150/2009 г., ІІ т.о. на ВКС; Решение № 512 от 16.02.2009 г. по т.д. № 409/2009 г., І т.о. на ВКС, всички постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК и др. Съгласно чл. 260 ЗЗД изпълнителят по договор за изработка има задължение за незабавно предупреждение на възложителя, ако даденият му проект или доставеният му материал е „неподходящ за правилното изпълнение на работата“. Липсата на такова предупреждение има за последица ангажиране отговорността на изпълнителя за причинени вреди на възложителя. Възникващото в тежест на изпълнителя по договор за изработка задължение за „изработване на нещо, съгласно поръчката на другата страна“, е да стори това „на свой риск“ – чл. 258 ЗЗД. Следва да се има предвид и разпоредбата на чл. 63 ЗЗД, която императивно изисква длъжникът по сделката да полага грижата на „добър стопанин“. И още – в тежест на изпълнителя е да уведоми поръчващия за негодността на проекта, при констатирано несъответствие между даденото задание и очаквания от последния резултат от изработеното, поради което само простото констатиране на дефект във възложеното задание е правно ирелевантно и не обуславя освобождаване на длъжника от отговорност.

Коментарни бележки:

Съдебният акт доразвива изводите от т. 1 на Изложението. От мотивите в него може да се направи заключение, че съдържанието на волеизявлението, с което изпълнителят уведомява възложителя за недостатъците, трябва да съдържа не само констатация, но и явно очертана прогноза за бъдещия резултат на работата. Тежестта за извършване на преценката е върху изпълнителя и той, като лице със специфични знания и умения в конкретната техническа и експертна област, трябва да приложи всички свои знания и умения, за да даде адекватна информация.

ВКС обаче не конкретизира доколко трябва да се разшири обхвата на това задължение, а само посочва като мерило „дължимата грижа”. Мисля, че тази грижа се отнася не само до собствените умения и знания, а до полагане на грижа дори и в смисъл търсене на превантивни действия и извършване на разходи, които ще намалят до минимум риска от неизпълнение на договора. Както правилно се посочва и в съдебния акт, поначало рискът е за изпълнителя – арг. от чл. 258 ЗЗД, така че до известна степен възприемането на това решение представлява не само защита на интересите на възложителя, но в голяма степен и тези на самия изпълнител.

В тази насока на разсъждения възниква въпросът, ако са направени такива непредвидени по договора за изработка разходи, тогава коя от двете страни трябва да ги понесе. Отговорът на този въпрос трябва да се търси с оглед на справедливостта – те са в тежест на възложителя, тъй като са извършени вследствие на неизпълнение на неговото задължение да предостави качествен материал или проект и са в негов интерес. Може да се мисли обаче върху въпроса на какво основание се дължат – дали на договорно, или е налице появата на нов правопораждащ юридически факт, обосноваващ приложението на правилата на непозволеното увреждане, неоснователно обогатяване или водене на чужда работа без поръчка (без пълномощие). Този въпрос е изключително сложен и не може да намери еднозначен отговор. Причината за това е нуждата от преценка за конкретната фактическа обстановка и съобразяване на различните параметри на договора и на поведението на страните, които могат да насочат към всяка една от посочените възможности.

РЕШЕНИЕ № 9 ОТ 10.09.2010 Г. ПО Т. Д. № 150/2009 Г., II Т. O. НА ВКС

Постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК.

В съответствие с изложеното и на основание чл. 291, ал. 1 ГПК, настоящият съдебен състав счита за правилно възприетото в Решение № 2834 от 1974 г., І г.о. на ВС разрешение, според което несъобразяване на всички обстоятелства, свързани с общата пригодност на възложената работа, с оглед естеството й, съставлява лошо изпълнение на договора или може да обуслови извод, че той изобщо не е изпълнен.

Отделен в случая е въпросът, че по силата на законовото правило на чл. 260 ЗЗД в тежест на изпълнителя е и да уведоми поръчващия и за негодността на проекта, при констатирано несъответствие между даденото задание и очаквания от последния резултат от изработеното, поради което само простото констатиране на дефект във възложеното задание е правно ирелевантно и не обуславя освобождаване на длъжника от отговорност.

Коментарни бележки:

В горепосочените мотиви на съдебния акт е разгледано задължението на изпълнителя в неговия негативен аспект – тогава, когато то не е извършено и при приемане на работата възложителят констатира недостатъци. Те могат да са вследствие от лошото качество на предоставения материал или проект. В този случай, както вече бе изтъкнато в т. 1 и 2 от Изложението, изпълнителят е трябвало още в процеса на изработка да положи всички усилия, за да ги установи, а след това и да уведоми, посочи и детайлизира неблагоприятните последици за възложителя, ако извърши необходимите действия за тяхното отстраняване. В съдебния акт ясно се локализират някои от последствията от неполагане на тази грижа и неизпълнение на задължението по чл. 260, ал. 1 ЗЗД – към момента на възникване на отговорността на изпълнителя за лошо (некачествено) изпълнение и при упражняване на някое от правата по чл. 265 ЗЗД, същият не може да се брани с възражения, че престираното лошо качество се дължи на некачествения материал или проект на възложителя. Тези възражения са правно ирелевантни и не почиват на реално съществуващо право, тъй като срокът за тяхната направа се съдържа в чл. 260, ал. 1 ЗЗД – те трябва да се направят „веднага” и да се съдържат в самото уведомления, което се прави към момента преди предаване и приемане на работата. Неопределеният, но определяем по зададените критерии срок по чл. 260, ал. 1 ЗЗД се явява и преклузивен относно възможността за упражняване правото на изпълнителя да прави възражения за предоставен от възложителя некачествен материал или проект. Не се губи самото право, тъй като то никога не е възниквало в тази хипотеза, а се губи основата, върху която то стъпва, за да бъде упражнено валидно.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 149 ОТ 06.03.2012 Г. ПО Т. Д. № 1048/2011 Г., II Т. О. НА ВКС

Производството е по чл. 288 ГПК.

…след като не е могъл да узнае за недостатък на проекта, за изпълнителя не е възниквало задължението по чл. 260, ал. 1 предл. първо ЗЗД. Относно изпълнението на вертикалната планировка и установената липса на проект за същата, съдът е приел, че всяка от страните по договора отговаря за недостатъците в изпълнението, поради което е уважил възражението за прихващане в тази му част за половината от необходимите за поправката им разходи, на основание чл. 83, ал. 2 ЗЗД.

Касаторът е формулирал процесуалноправен въпрос, твърдейки го като обусловил решаващите изводи на съда, а именно: може ли съдът да основе решението си избирателно върху част от събраните доказателства, а приемайки доказателство за недостоверно, да не изложи мотиви за това. Счита така формулирания въпрос разрешен в противоречие със задължителна за въззивния съд практика по чл. 290 от ГПК – Решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 24744/2008 г., І г. о. на ВКС, както и задължителните указания в същия смисъл на ППВС № 1/1953 г., ППВС № 1/1985 г. и Тълкувателно решение 1 от 04.01.2001 г. на ВКС Касаторът акцентира на несъобразено от съда заключение на единичната експертиза …, и частично несъобразено заключение на тройната съдебно-техническа експертиза за част “ Вертикална планировка „. Касаторът счита, че ако съдът бе извършил прецизен анализ на доказателствата, би достигнал до извод за непълнота на проекта и оттук до различно решение на спора, тъй като непълнотата на проекта съставлява обективно установим от изпълнителя недостатък, предпоставящ задължение по чл. 260, ал. 1 от ЗЗД.

Извод за недостоверност (оспорена истинност) на прието по делото доказателство въззивният съд не е направил, поради което и в тази му част формулираният въпрос и посоченото съдебно решение – задължителна съдебна практика – са неотносими. Съдът не е отказал коментар на някоя от приетите съдебно-технически експертизи, нито немотивирано е избрал някое от заключенията, обосновавайки правни изводи единствено с констатациите по същото. В този смисъл, на правния, а не фактологично обусловен от конкретните доказателства, въпрос за необходимото съобразяване и преценка на всички доказателства по делото, в тяхната съвкупност, въззивният съд не е дал отговор, в противоречие с посоченото съдебно решение, задължителна съдебна практика, съгласно т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, нито с общо цитираните ППВС № 1/1953 г., ППВС № 1/1985 г. и Тълкувателно решение 1 от 04.01.2001 г. на ВКС. Нещо повече, съдът именно приемайки за доказан факта, че съставеният геоложки доклад от м. юни 2005 г. не е съставлявал част от одобрената проектна документация (който извод касаторът приравнява на извод за непълнота на проекта, възложен за изпълнение на ищеца), е мотивирал извод, че последното не е предпоставило възможност изпълнителят да формира знание за недостатък на проекта, респ. да отговаря за недостатъците в изпълнението, поради неизпълнение задължението по чл. 260, ал. 1 предл. първо от ЗЗД. Видно е, че въззивният съд е схванал отговорността на изпълнителя, съгласно преждепосочената норма, като ограничена до задължението да предяви такива недостатъци на възложения му за изпълнение проект, които изключват постигането на очаквания резултат при изпълнението му, но не и предявяване на недостатъци, обусловени от несъобразени при изготвянето на проекта обстоятелства (невключени в съдържанието му), чието въздействие, независимо от надлежното и в съответствие с проекта изпълнение, би злепоставило крайния резултат. Следователно, поначало твърдението на касатора, за несъобразени от съда в конкретно посочения смисъл изводи на приетите технически експертизи, не кореспондира с фактите по делото, а от друга страна – този извод, респ. конкретната преценка на доказателствата от решаващия съд и формирането на обосновани въз основа на същите изводи, не е предмет на проверка в производството по допускане на касационното обжалване, а на проверката за правилността на решението по същество, на основанията по чл. 281, т. 3 от ГПК. Правният въпрос следва да се отнася до правни аргументи на съда по приложението на закона и практиката, а не до правилността на преценката на доказателствата и обосноваността на изводите му.

Предвид посочения по-горе решаващ извод на въззивния съд, формулираните материалноправни въпроси по п. 2, 3 и 4 от изложението по чл. 284, ал. 3 от ГПК не покриват общия критерий за допустимост на касационното обжалване почл. 280, ал. 1 от ГПК. Съдът е приел, че за ангажиране отговорността на изпълнителя, поради неизпълнение задължението му по чл. 260, ал. 1 от ЗЗД, е от значение непълнота, при която съдържанието на проекта само по себе си изключва постигането на възложения резултат. Предвид това, така формулираните въпроси са неотносими към решаващия извод на съда, обусловил изхода на спора. С оглед същия, въззивният съд изобщо не е разглеждал въпроси относно задължението на изпълнителя за своевременно уведомяване на възложителя за непълнота на проекта, за поемането от изпълнителя на риска, при изпълнение по непълен проект и отговорността за вреди при такова изпълнение, на основание чл. 260, ал. 2 от ЗЗД (въпросите по п. 2, 3 и 4 от изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК). Дори да се приеме, че е покрит общият критерий за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, приравнявайки извода на въззивния съд за липсата на част от необходимата строителна документация с непълнота на проекта, формулираните въпроси не отговарят на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди се, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителна съдебна практика: Решение № 512 от 16.02.2009 г. по т. д. № 409/2009 г., І т. о. на ВКС и Решение № 9 от 10.09.2010 г. по т. д. № 150/2009 г., ІІ т. о. на ВКС. И двете решения не касаят хипотеза на „непълен проект“, което е достатъчно за да се изключи приложимостта им към конкретния спор. Решение № 512 от 2009 г. по т. д. № 409/2009 г., І т. о. на ВКС е неотносимо, тъй като касае случай на отговорност на изпълнителя по чл. 260, ал. 1 от ЗЗД при неподходящност на материала в количествено отношение, с оглед присъщи му фири. Доколкото касаторът е имал предвид, че казусът касае недостатък на материала, изначално неустановим и проявяващ се в последствие (в хода на транспортиране, съхранение и използване на материала), макар да не е конкретизирал противоречие в този смисъл, то разрешението, приложено аналогично към хипотеза на недостатък на проекта, не е относимо към спора, тъй като не е релевиран от ответника и разгледан от съда довод, че от проявилите се в хода на изпълнението недостатъци изпълнителят е могъл да направи извод за несъответствие на проекта със спецификата на терена и ако би уведомил своевременно за последното, не биха настъпили последващо вреди от изпълнението му. Няма изобщо разграничаване на изпълнени от ищеца СМР преди и след проявлението на недостатъците, респ. съизмеряване разходи за отстраняване на вреди в изпълнени СМР след проявлението на недостатъците. При това посоченото съдебно решение не изключва отговорността на изпълнителя, предвид знание на същия за спецификите на материала, с оглед обичайната му търговска дейност, докато въззивното решение изрично мотивира извод, че изпълнителят не би могъл да бъде отговорен за липсата на специални геоложки познания, позволяващи му да установи недостатъци на проекта, предвид спецификата на терена.

Въззивното решение се явява в съответствие, а не в противоречие с Решение № 9 от 10.09.2010 г. по т. д. № 150/2009 г., ІІ т. о. на ВКС, в аспекта на поставените въпроси, тъй като в същото е обоснован именно извод, че задължението за уведомяване недостатъци на проекта се свежда до уведомяване в случай на констатирано несъответствие между даденото задание и очаквания резултат, а не и в относимата за решаващите изводи на въззивния съд хипотеза, посочена по-горе.

Формулираният материалноправен въпрос по п. 5 е също неотносим към решаващите изводи на съда. Същият касае приложението на чл. 83, ал. 2 от ЗЗД от въззивния съд, с което е обосновано намаляването на отговорността на изпълнителя за недостатъците в изпълнението на част „Вертикална планировка „, поради липса, а не поради непълнота на проекта за изпълнението й. Следователно самото му формулиране не кореспондира с правния извод на съда, а и не е обоснован допълнителният критерий за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Касаторът се позовава на разгледаните по-горе две съдебни решения, в които съдът не се е произнасял по идентичен правен въпрос – за приложението на чл. 83, ал. 2 вр. с чл. 265 ал .1 предл. второ от ЗЗД, при липса на проект за изпълнение на възложеното.

Коментарни бележки:

В мотивите на съдебния акт се открояват два съществени момента, които представляват интерес с оглед извеждането на общи правила, относими към приложението на чл. 260 ЗЗД. Те трябва могат да бъдат изведени и доразвити с оглед на преследваните цели в настоящата статия.

Първото от тях е свързано с конкретизация на дължимото поведение от изпълнителя при преценка за недостатъци на дадения от възложителя материал или проект. Тя се изчерпва единствено до проверка за постигането на уговорения в договора за изработка резултат, но не и до съобразяването му с други факти и обстоятелства, които излизат извън задълженията по договора. Недопустимо е обхвата на задължението по чл. 260, ал. 1 ЗЗД да бъде разширяван неограничено и на изпълнителя да бъде вменявано задължение да следи и за други интереси на възложителя, които не са изрично инкорпорирани в договора. Такова поведение на изпълнителя и извършването на такива действия по уведомяване не е противоправно, но същото се отнася и до бездействието, очертано в липсата на изразена воля за недостатъци от това естество. В този смисъл няма как и да се обоснове наличието на всички елементи от фактическия състав на отговорността на изпълнителя по чл. 260, ал. 2 ЗЗД.

Второто правило е обвързано отново с противоправността, но разгледана от друг аспект. Първоначално тя е налице, когато възложителят предостави негоден за постигането на договорния резултат проект или материал. При неизпълнение на задължението на изпълнителя по чл. 260, ал. 1 ЗЗД обаче, тази противоправност се неутрализира и преминава у изпълнителя. Това е трансформация, която се извежда директно от законовата разпоредба на чл. 260, ал. 2 ЗЗД. Противоправността, изведена от задълженията по договора за изработка, се трансформира в противоправност с оглед неизпълнение на закона. Трябва обаче да се подчертае, че това разграничение е по-скоро теоретично, тъй като договорът има характера на закон за страните, които са го сключили – арг. от чл. 9 ЗЗД.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 475 ОТ 21.07.2014 Г. ПО Т. Д. № 3267/2013 Г., II Т. О. НА ВКС

Производството е по реда на чл. 288 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ищеца…и на ответника… срещу Решение № 156 от 25.03.2013 г. по т. д. № 538/2012 г., II т. с-в на ПлАС.

Касаторът-ищец… релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1) „Допустимо ли е тогава, когато ищецът в обстоятелствената част на исковата и допълнителна молби навежда доводи и аргументи, които дават основание да се приеме, че е предявен иск за заплащане на разходите, необходими за поправка на изработеното, когато съдът е приел в доклада си това правно основание на иска и това е бил предмета на спора, второинстанционният съд едва в решението си да променя правното основание?“;

2) „Допустимо ли е съдът да вменява задължения, респективно отговорности, на възложителя по договор за изработка и по аналогия да прилага общите правила относно неизпълнението, и в частност да предполага, че възложителят е задължен да изготви проект, който включва конструкторска документация с чертежи и специфики?“;

3) „Следва ли да се приеме, че след като изпълинтелят е получил поръчката, приел е същата, започнал е изпълнението й, не е поискал допълнителни параметри от поръчващия по нея, то проектът му е ясен и не налага допълнителни уточнения за поръчаното?“;

4) „Следва ли да се приеме, че изпълнителят, след като изработва поръчката със свои материали, трябва да вложи качествени такива, които да издържат при обикновеното предназначение на изработеното и с нормално приложение в разумен срок?“;

5) „Допустимо ли е изпълнителят да черпи права от собственото си бездействие, след като не е предупредил възложителя за евентуалната негодност на проекта с оглед разпоредбата на чл. 260, ал. 1 ЗЗД и не следва ли да понесе пълната отговорност при липсата на такова предупреждение по смисъла на чл. 260, ал. 2 ЗЗД?“.

Ответникът… оспорва касационната жалба на ищеца и прави възражение за липса на твърдяното основание за допускане на касационно обжалване на решението в отхвърлителната му част. По първия въпрос поддържа, че второинстанционният съд не е обвързан от дадената от първоинстанционния съд правна квалификация и следва да определи правното основание въз основа на изолжените в исковата молба факти; вторият въпрос не е съществен правен въпрос, не е ясно и точно формулиран; третият, четвъртият и петият въпроси не са съществени правни въпроси от значение за точното прилагане на закона и за изхода на делото.

Касаторът-ответник… релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, постановена по реда на отменения ГПК и по чл. 290 и сл. от сега действащия ГПК, и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1) „Какъв е характерът и съдържанието на уведомлението по чл. 260 ЗЗД, както и значението му за отношенията между ищеца и ответника?“ – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК;

2) „Кои вреди подлежат на обезщетение, когато е налице неизпълнение на договорни задължения и кои вреди са пряка и непосредствена последица от неизпълнение на договорните задължения?“ – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (противоречие с Решение № 73 от 27.07.2010 г. по т. д. № 897/2009 г., І т. о. на ВКС (и чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК) и противоречие с Решение № 61 от 25.04.1995 г. по гр. д. № 810/1994 г., V г. о. на ВКС).

Ищецът… оспорва касационната жалба на ответника и поддържа становище за липса на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в осъдителната му част.

Третото лице помагач… не изразява становище по касационните жалби.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводи на страните за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и прецени данните по делото, приема следното:

Касационните жалби са подадени от легитимирани страни в преклузивния едномесечен срок, насочени са срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговарят на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По делото е установено, че с договор за изработка от 06.08.2009 г. изпълнителят-ответник по иска се е задължил на свой риск да изработи 348 бр. тапицирани легла съгласно поръчката на ищеца, а последният – да заплати възнаграждение. Проектът за изпълнение на поръчаното е следвало да се изработи от поръчващия (чл. 4, ал. 1 от договора), а материалите за изработката е трябвало да бъдат предоставени от изпълнителя, с изключение на 696 бр. колела за крака със спирачки и плат за тапициране (чл. 4, ал. 2 от договора).

Решаващият съдебен състав е констатирал, че след монтажа на леглата в австрийския хотел и в резултат на тяхната експлоатация, се появили дефекти, изразяващи се в счупване на част от корпусите. След направена от австрийския хотел-собственик пред… рекламация, ищецът незабавно уведомил изпълнителя… и го поканил да отстрани недостатъците, а впоследствие – да замени 100% компрометираните и негодни за употреба по предназначението им корпуси на легла. Поради отказ на изпълнителя да замени безвъзмездно корпусите на леглата с нови, ищецът възложил на трето лице… да изработи корпуси за замяна на доставените корпуси в австрийския хотел. Въззивният съд е приел, че разходите, свързани с изработката на нови корпуси, транспортното навло за доставката им до хотела в А. и това за връщане на негодните корпуси в България – предмет на иска, не са разходи за поправка на вещта по смисъла на чл. 265, ал. 1, предл. второ ЗЗД, а представляват вреди от лошо изпълнение на сключения между страните договор за изработка.

Въз основа на заключението на тройната съдебно-техническа експертиза въззивната инстанция е направила извод, че появилите се дефекти произтичат от липсата на пълна проекто-конструкторска документация, негоден конструктивен проект, неотговарящ като здравина и товароносимост за целите, за които леглото е предназначено (експлоатация в хотел) и са резултат от неправилен избор на материали за изготвяне на носещите детайли (вместо от масивна дървесина царгите са изработени от тънки ПДЧ), неизвършено оразмеряване, което от своя страна води до малка височина и дебелина на надлъжните носещи царги, респективно голямо подпорно разстояние, слаба конструкция, неудачни конструктивни съединения и връзки, неточно изпълнение на технологични операции и т. н. При анализа на разменената между страните кореспонденция, която предхожда сключването на договора за изработка, но е част от него, е установено, че по инициатива на възложителя са извършени допълнителни промени в първоначалната конструкция на корпуса, довели до намаляване на височината на двете носещи надлъжни царги до 15 см и изработването им от ПДЧ – основна причина за последващо счупване на корпусите в процеса на експлоатация на леглата.

Въззивният съд е анализирал клаузите на договора за изработка и е направил извод, че неблагоприятните последици от лошото изпълнение на задължението на възложителя (поръчващия) по чл. 4, ал. 1 от договора за изработка да изготви проект на леглата (корпусите) трябва да бъдат за сметка на възложителя съобразно общите правила относно неизпълнението. Решаващият съдебен състав е приел, че изпълнителят е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат и също следва да носи отговорност за повредата на корпусите поради това, че отговорността за качеството на работата при изпълнение на поръчката е на изпълнителя, а по отношение на нея са констатирани редица нарушения. В тази насока съдебният състав е възприел заключението на тройната съдебно-техническа експертиза относно допуснатите технологични нарушения от страна на изпълнителя… Установено е и недобро качество на част от материала… След обсъждане на събраните доказателства въззивният състав е направил извод, че както възложителят, така и изпълнителят имат вина при определяне на материала за изработка на царгите, а оттук – за повреждането на корпусите, поради което вредите като резултат от лошото изпълнение на договора за поръчка от 06.08.2009 г. следва да се понесат от страните по равно. Изводът е аргументиран с неточно изпълнение на договорни задължения от двете страни: 1) възложителят не е изпълнил задължението си по чл. 258 ЗЗД и чл. 4, ал. 1 от сключения между страните договор да изготви годен проект, с оглед предназначението на поръчката, а е предложил такъв, който не отговаря на изискванията за якост и сигурност на корпуса на легло, предвид използването му в хотел; 2) изпълнителят не е предупредил възложителя за негодността на проекта поради несъответствие между даденото задание, включително цена и очаквания от поръчителя резултат от изработеното, т. е. не е изпълнил задължението си по чл. 260, ал. 1 ЗЗД и като професионалист не е положил дължимата грижа на добрия търговец да предупреди другата страна за недостатъци в проекта; като е поел задължението да изпълни поръчката при така предоставения му проект, той е поел и риска от последващото лошо изпълнение, поради което отговорността му следва да бъде ангажирана наравно с тази на поръчителя.

….

Първият въпрос, посочен от касатора – ищец не обуславя допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Отговор на този въпрос е даден в т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и касаторът не е посочил съдебна практика, в която относимите правни норми са тълкувани неточно, нито е обосновал необходимост от промяна в тълкуването поради промени в обществените условия или законодателството. В посоченото Тълкувателно решение е прието, че въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение, поради което когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства. В хипотезата, когато не се налага даване на указания от въззивната инстанция, посочването на точната правна квалификация може да се извърши с въззивното решение. В настоящия случай, предвид обстоятелството, че необходимите указания с оглед предявения иск съобразно заявените обстоятелства и петитум са дадени от първоинстанционния съд, въззивният съд като е определил квалификацията на иска с въззивното решение не се е отклонил от практиката на ВКС.

Вторият и третият въпроси, формулирани от касатора-ищец, са относими към предмета на делото и са свързани с правилността на въззивното решение, а отговорът им е обусловен от доказателствата и от тълкуването от съда на приложимите договорни клаузи, уреждащи задълженията на всяка от страните. Дали възложителят е задължен да изготви проект, който включва конструкторска документация с чертежи и специфики, е въпрос, чийто отговор зависи от договорните клаузи и уговорки между страните. Третият въпрос, посочен от касатора, също се отнася до конкретните факти, установени по делото, и зависи от конкретните задание и параметри.

По отношение на четвъртия правен въпрос, посочен в изложението към касационната жалба на ищеца, е формирана трайноустановена съдебна практика, която не се налага да бъде променяна и съгласно която, когато изпълнителят изработва поръчката със свои материали, той отговаря за доброто им качество. Когато уговореният между страните материал като вид е неподходящ и не отговаря на обикновеното предназначение на изработеното, изпълнителят следва да уведоми поръчващия за необходимостта от изменение на параметрите в договора относно вида на материала, ако се касае до значителна промяна в стойността на изработката. В настоящия случай основната причина за появилите се дефекти е предоставеният от ищеца проект, който не отговаря на изискванията за якост и сигурност на корпуса на легло, предвид използването му в хотел. По отношение на материала между страните е имало разменена кореспонденция, от която се установява, че над ламелната скара е имало монтирана първоначално надлъжна летва масив, по отношение на която възложителят е заявил, че е излишна.

Петият въпрос, посочен от касатора-ищец, и първият въпрос, формулиран от касатора-ответник, се отнасят до уведомлението по чл. 260, ал. 2 ЗЗД на изпълнителя до поръчващия. По тези въпроси не се налага допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Преди сключване на договора и по време на неговото изпълнение страните са разменяли кореспонденция, включително за необходимостта от конструктивно изменение на корпуса за запазване на товароносимостта на конструкцията, налагащо поставяне на допълнителни планки. Като е анализирал събраните доказателства и е приел, че и двете страни имат вина за повреждането на корпусите на леглата, поради което следва да понесат отговорността за лошото изпълнение поравно, въззивният съд не се е отклонил от трайната съдебна практика.

Вторият правен въпрос, посочен от касатора-ответник, не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, съгласно която обезщетението по чл. 82 ЗЗД при неизпълнение на договорно задължение обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението. Преки и предвидими вреди са тези вреди, които са настъпили като безусловен или закономерен резултат от неизпълнението, и които нормалният и здрав човешки разум би трябвало да допусне при пораждане на задължението. Претърпяната загуба е реална имуществена вреда, която се изразява в намаляване на актива, имотното състояние на кредитора след неизпълнение, респективно неточно изпълнение на задължението. Пропуснатата полза представлява определяема въз основа на опита и обичаите в практиката имуществена вреда, която произтича от нереализиране на възможност за увеличаване на актива на имуществото на кредитора. В настоящия случай въззивният съд като е анализирал събраните доказателства в съответствие с постоянната практика на ВКС е направил извод за частична основателност на претенцията за заплащане на разходите, свързани с изработката на нови корпуси, транспортното навло за доставката им до хотела в А. и това за връщане на негодните корпуси в България, представляващи обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на лошо изпълнение на сключения между страните договор за изработка.

Различният изход на споровете по настоящото дело и представените от касатора Решение № 73 от 27.07.2010 г. по т. д. № 897/2009 г., І т. о. на ВКС и Решение № 61 от 25.04.1995 г. по гр. д. № 810/1994 г., V г. о. на ВКС се дължи на различната фактическа обстановка с оглед различните доказателства, факти и обстоятелства по всеки отделен правен спор.

Поради липса на твърдените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

Коментарни бележки:

Настоящият съдебен акт е изключително любопитен не само с фактическата обстановка по казуса, но и с правните си изводи. Тук бих искал да анализирам два от основните моменти в мотивите на ВКС.

Първият от тях е заключението, че при присъждане на обезщетение на вреди от лошото (некачествено) изпълнение на работата по общите правила на договорната отговорност в ЗЗД параметри за преценката на размера на обезщетението може да са качеството на материалите, предоставени от изпълнителя, както и съответствието на предоставения проект с целения резултат по договора. Същественото в случая е отклонението от дотук коментираните правила за уведомяване за недостатъци, прехвърляне на риска по смисъла на чл. 258 ЗЗД и т. нат. Това заключение очертава и различните възможности, правила и правни последици пред страните при стремежа за възстановяване на равновесието на престациите. Коментираният съдебен акт служи като показател, че разпоредбата на чл. 260 ЗЗД не дава специална уредба, която дерогира общите правила при неизпълнение на договора, а я допълва и обогатява с още възможности предвид спецификата на облигационното отношение.

Вторият момент в съдебния акт е свързан с тълкуванието, че изпълнителят е длъжен да уведоми изпълнителя за недостатъка на предоставения материал и че същият не е годен за постигане на целения резултат по договора. Само по себе си това правило е повторение на изложеното до този момент в Изложението на настоящата статия. То обаче привлича внимание с оглед на интерпретацията си от съда – неговото упражняване представлява предложение за промяна на клаузите в договора за изработка относно параметрите за качество на предоставения материал. Тоест, задължението за уведомяване по чл. 260, ал. 1 ЗЗД трябва да се разгледа не като потестативно (преобразуващо) право на изпълнителя да предизвика с едностранно волеизявление промяна, а като поставяне на потенциално начало на воденето на преговори и търсене на постигане на съгласие за изграждането на нова договорна конструкция на правата и задълженията на страните. И в този ред на мисли се достига до въпроса дали при реализацията на този процес законът дава преимущество на това съгласие или на целта, резултата по договора. Този въпрос е дискусионен и все още не е анализиран в правната доктрина. Неговият отговор би имал не само съществени доктринални измерения, но и практически такива, защото би дал основа за разсъждения при даване на отговор на всички други вторични въпроси относно дължимото поведение на страните при водене на преговори за внасяне на промяна в договорните клаузи.

РЕШЕНИЕ № 36 ОТ 16.03.2004 Г. ПО ГР. Д. № 358/2003 Г., IV Г. О. НА ВКС

Производството е по чл. 218а, б. „а” ГПК (отм.).

Изпълнителят може с едностранно волеизявление да развали сключения договор само ако „веднага“ предупреди другата страна, че даденият му проект или доставеният му материал е неподходящ за правилното изпълнение на работата и ако не достави необходимия материал за изработката и не промени проекта. След изработването на вещта, той не може да иска разваляне на договора. Може да иска само възнаграждение.

Коментарни бележки:

Правният извод в съдебния акт дава представа за още една възможност пред изпълнителя, който след момента на извършване на валидно уведомяване по чл. 260, ал. 1 ЗЗД трябва да очаква адекватни действия от възложителя за предоставяне на качествен материал или проект. Ако той не стори това, тогава изпълнителят не е длъжен да полага повече усилия в стремежа си да запази договорната връзка, а има правото, при спазване на законовия ред по чл. 87 или 88 ЗЗД, да развали договора с едностранно волеизявление и при даването на подходящ срок. Това волеизявление може да бъде съчетано и със самото уведомление по чл. 260, ал. 1 ЗЗД, но при строгото съблюдаване за кумулативното наличие на всички изисквани от закона реквизити за неговото съдържание.

Тук бих искал в допълнение да подчертая, че чл. 260, ал. 1 изр. второ ЗЗД предвижда като санкционна последица пораждане правото на „отказ от договора”. За жалост не успях да намеря съдебна практика на ВКС, в която да се извършва задълбочено или насочващо разграничение между разваляне и отказ от договора, а в общите курсове по облигационно право отказът от договора като способ за прекратяване на облигационното отношение е коментиран единствено от Поля Голева, която също отбелязва острата нужда от изследване в тази област.

III.ЗАКЛЮЧЕНИЕ

От изложеното в съдебните актове и коментарните бележки може обобщено да се изгради следната конструкция на поведение на страните по договора за изработка:

1)Възложителят, когато това е договорено в правопораждащия юридически факт, трябва да предостави качествен материал или проект, за да бъде постигнат целеният от страните резултат;
2)Към момента на предаване на този материал или проект изпълнителят трябва да вложи всички свои умения и знания, за да установи пригодността на материала или проект с целта на договора. Ако той не разполага с такива, трябва да се ангажира друго лице, което да извърши адекватна преценка вместо него. Тежестта за изпълнение на това задължение е всякога върху изпълнителя, ако не е уговорено друго;
3)При констатиране на некачествен материал или проект, предвид което постигането на крайния резултат ще се затрудни или ще стане невъзможно, тогава по силата на закона за изпълнителя се поражда задължение за уведомяване на възложителя за констатираното лошо качество. В съдържанието на това уведомление трябва да се съдържа още описание на недостатъка и даване на достатъчно информация, за да може възложителят адекватно да положи усилия за тяхното отстраняване;
4)Изпълнението на това задължение освобождава от отговорност изпълнителя за нанесени вреди на възложителя. Рискът от непостигане на договорния резултат преминава върху възложителя;
5)Отстраняването на недостатъците в материала или проекта възстановява в пълнота правната връзка между страните и рискът отново преминава у изпълнителя;
6)Неизпълнението на задължението на изпълнителя по чл. 260, ал. 1 ЗЗД ангажира неговата отговорност за нанесени вреди на възложителя от непостигане на уговорения резултат;
7)Тази отговорност не замества отговорността за лошо (некачествено) изпълнение по чл. 264 и 265 ЗЗД, а я допълва;
8)Неизпълнението на задължението на възложителя да извърши необходимите действия по отстраняване на недостатъците в материала или проекта неутрализира отговорността му – както за лошо (некачествено) изпълнение по чл. 264 и 265 ЗЗД, така и общата гражданска отговорност;
9)За изпълнителя се поражда правото да развали договора и да се освободи от договорното си задължение при спазване на условията на чл. 87 или 88 ЗЗД.

Очертаването на тези правила извежда някои аспекти от общата постановка при приложението на разпоредбите на чл. 260 ЗЗД. Множество въпроси обаче остават необхванати от изследването, като най-важен сред тях е въпросът за правото на отказ от договора в хипотезата на чл. 260, ал. 1, изр. второ ЗЗД. Това дава повод за извършване на допълващо изследване и продължаване на аналитичната дейност по поставената тема.

Автор: Ивайло Василев, редовен докторант по гражданско и семейно право в ЮФ на ПУ „Паисий Хилендарски”