Докато специалистите по теория на правото, по европейско институционално право или тези по конституционно право се занимават с възвишени проблеми като например тези на народния суверенитет, на правовата държава, на взаимодействието между новоизгрелите на правния хоризонт няколко нормативни слънца или дори на актуалните проблеми на римското право, то цивилистичната доктрина отчаяно се опитва да не се удави в затлаченото от противоречива практика море на съдийското право. Нейните настойчиви опити да покаже на съда колко са остарели някои механично възпроизвеждани в решенията му пасажи от отдавна изгубили актуалността си учебници, често са обречени на неуспех. Същото се отнася и за критиката й към тенденцията съдът откровено да дописва закона, станала съвсем осезаема след приемането на новия ГПК от 2008 г., който възлага на ВКС да бди за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (чл.280, ал.1).
При все че равносметка от това усилие понякога е отчайваща, тълкуването на автентичните (дори когато са съмнителни от логическа гледна точка) разрешения на отделни състави на ВКС, си остава едно сериозно интелектуално предизвикателство. И въпреки това, когато правната наука се срещне със съдийски афинитет към теоретизация върху отделни гражданскоправни фигури (откриван най-често в определенията по допускане до касационно обжалване), тя неизбежно се обогатява в крайна сметка. Правенето на теория само по себе си остава самоцелно занимание, ако то не отчита различните, понякога противоречиви разрешения на практиката. А основно призвание на доктрината остава да провери последователността на тази юриспруденция, съответствието й с утвърдени принципи и положения в правото, да я обоснове или отрече. Процесът обаче би следвало да е двустранен – светът би бил прекрасен, ако и съдът, взрян във вътрешното си убеждение и независимост, по-често попрочиташе (извън адвокатските защити) и някои разсъждения на теорията. Най-вече когато те са изградени върху вече създадената от съда задължителна практика.
Една от областите, където това „подхранване“ на доктрината от разрешенията на практиката проличава ясно, е юриспруденциалният дискурс върху обезщетението за вреди от неизпълнен договор като форма на санкцията в гражданското право. Темата крие много предизвикателства, които за жалост не могат да бъдат откроени подробно в обема на няколко страници.
За неизпълнен договор може да се говори във всички случаи, в които неблагоприятните последици в сферата на кредитора настъпват поради неосъществяването на една желана, дължима промяна, очаквана въз основа на съществуваща договорна връзка. В класическата цивилистична доктрина с термина „неизпълнение“ в широк смисъл се обозначава всяка възможна форма на неосъществяване на дължимия резултат – както хипотезите, при които не е престарано нищо, така и случаите, при които е налице неточно изпълнение. Когато се изследват проблемите на неизпълнението (и в частност тези на обезщетението за вреди), обаче не винаги се има предвид именно това широко съдържание на понятието. Безспорно съществуват различни критерии, според които може да се разграничи неизпълнението на договора:
а) според това, дали изпълнението е възможно, но не е осъществено по вина на длъжника или е настъпила (субективна или обективна) последваща невъзможност;
б) съобразно това дали ненадлежното изпълнение е неточно (забавено, частично или лошо) или е се касае за пълно неизпълнение;
в) според това дали кредиторът все още настоява да получи реално изпълнение (заедно с обезщетение за вреди) или се отказал от тази възможност и др.
Заради различните класификации на договорното неизпълнение пък е лесно обяснимо и съществуването на множество класификации на обезщетението за вреди като една от най-развитите форми на санкцията в гражданското право.
Възприемането на традиционния класификационен подход, който се основава на един отправен критерий (например формата на неизпълнение или причините за това неизпълнение), най-често е недостатъчно. Така напр. неточното изпълнение често се проявява едновременно под различни форми, или забавеното изпълнение се оказва, че е невъзможно, т.е. пълно. Така в съдебната практика и в коментарната литература се приема, че „ако задължението е изпълнено със забава и е некачествено, кредиторът има право на иск за обезщетение за забавата и на иск за компенсаторно обезщетение за вредите от некачественото изпълнение – в размер на разходите за отстраняване на недостатъците“[1]. Или че „ако кредиторът е предявил иск за реално изпълнение на първоначално дължимото, но в процеса се установи, че то е станало невъзможно, той може да премине от първоначалния си иск към иск за обезщетение на вредите от неизпълнението и от момента на възникване на правото на обезщетение започва да тече нова погасителна давност за него, когато настъпи невъзможност за изпълнение на задължението….“[2].
Действителното положение, което е доста по-богато от теоретичния критерий за разграничаване налага при разглеждане проблематиката на обезщетението за вреди от неизпълнен договор бъдат приложени кумулативно поне два от възможните критерии, а именно: обем на ненадлежното изпълнение (неточно или пълно неизпълнение) и този, дали кредиторът претендира реално изпълнение ведно с обезщетяване на вредите или се е отказал от тази възможност (било защото вече е сключил сделка на покритие, било защото вече е развалил договора – ако се касае за двустранен) или e настъпила последваща невъзможност на престацията.
Оттук, според мен, могат да се разграничат поне четири форми на обезщетение за вреди от неизпълнението като форми на санкция в гражданското право. Това разбиране не е чуждо и на значителна част от съдебната практика. Стриктно следвайки формулировките на закона, тези четири иска, с които се претендират вреди от неизпълнението, са: 1. искът за мораторно обезщетение за вредите от забавата; 2. искът за компенсаторно обезщетение за неизпълнението по чл. 79, ал.1, предл. второ, във вр. с чл. 82 ЗЗД; 3. искът за обезщетение вместо изпълнение – по чл. 79, ал. 2 ЗЗД; 4. както и този за обезщетяване на вредите при разваляне на договора – чл. 88, ал.1, изр. 2 ЗЗД.
Такъв кумулативен критерий, който да проведе сечение по тази линия, не е прилаган досега, най-малкото в българската правна доктрина, нито ми е известен в достъпната ми континентална литература, където законодателства почти никъде не правят толкова детайлно разграничение на видовете вреди от неизпълнението. Не по-различно е и положението в съдебната практика, където въпросът за видовете обезщетения за вреди също не е лишен от интерес.
- Приложното поле на първия от тези искове – този за „обезщетение за забава“, т.е. за мораторнообезщетение (чл.79, ал.1, предл. първо ЗЗД), което може да се претендира заедно с осъдителния иск за реално изпълнение, изглежда почти безспорно. В тази връзка единодушно се изтъква, че „кредиторът има право на обезщетение, ако задължението е изпълнено, но със забава, или (?) при запазена облигационна връзка между страните, когато изпълнението на престацията е все още възможно и договорът не е развален или прекратен на друго основание. Ако на кредитора е присъдено обезщетение вместо изпълнение, той няма право на обезщетение за вредите от забавата.[3]“
При неизпълнение на парично задължение, обезщетението се означава като „мораторна лихва“, т. к. съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД то се определя чрез законната лихва, установена от своя страна от МС като надбавка над основния лихвен процент[4]. Проблеми по прилагането на тази санкция на гражданското право в практиката се откриват главно в дължимостта й върху акцесорни вземания, в това, как настъпва погасителният ефект за законната лихва, когато извършеното плащане не е достатъчно или по това, какъв е размерът на вземането на кредитора, вкл. върху законната лихва, при предсрочната изискуемост на паричния дълг. Част от тези проблеми са разрешени с новото ТР № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС от 27.03.2019 г. и няма да бъдат коментирани тук.
- Не така безпротиворечиви са обаче поддържаните разбирания относно втория иск, наречен в чл.79, ал.1, предл. второ ЗЗД „обезщетение за неизпълнение“. В цитираната най-нова коментарна литература искът за обезщетение за неизпълнението по чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, във връзка с чл. 82ЗЗД се определя като иск за компенсаторно обезщетение. За него и в съдебна практика се приема, от една страна, че той представлява иск за обезщетяване на вредите от неточното изпълнение, извън изпълнението със забава (което се урежда от чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД), т.е. за вреди при изпълнено, но неточно в количествено или качествено отношение[5] задължение, а от друга – че той може да се предявява и при пълно неизпълнение, когато пък „в него може да се включва и равностойността на непаричната престация на длъжника, като в последния случай кредиторът не може да претендира заедно с него и реално изпълнение[6].
Тези изводи поставят преди всичко въпроса, как в първия случай, когато с него се търсят вредите от неточно – в количествено или качествено отношение изпълнение, той се определя като иск за компенсаторно обезщетение, при положение, че под „компенсаторно“ се разбира обезщетението за вредите от пълното неизпълнение, тези „вместо изпълнението“. Друго недоумение, което това разбиране буди, е как иск, определян за „компенсаторно обезщетение“, може да се съединява с този, с който кредиторът търси реално изпълнение? Освен ако той не се разглежда също като иск за неточно (но не и забавено) изпълнение. Което влиза в противоречие със законовото му определяне като иск за „обезщетение за неизпълнение“.
Но дори под „неизпълнение“ да се разбира друга форма на неточно, извън забавеното, изпълнение[7], това обяснение пък се натъква на противоречие с изразеното от същия автор разбиране, че този иск „за компенсаторно обезщетение“ може да се предявява и при пълно неизпълнение. Т. е. когато кредиторът не може да търси заедно с него и реално изпълнение, т.к. според него в обезщетението „може да се включва и равностойността на непаричната престация на длъжника“.
Такова разбиране вижда в иска за „компенсаторно обезщетение“ едва ли не универсално средство: макар от една страна да е за неточно изпълнение, извън забавеното, т.е. вредите по него може да се претендират и заедно с иска за реално изпълнение (какъвто е случаят по чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД), от друга страна той е и иск за вредите от пълното неизпълнение, в него може да се включва и равностойността на непаричната престация[8] и следователно при него може и да отпадне правото на кредитора за реално изпълнение, както се твърди. Така един и същи иск „за компенсаторно обезщетение“ може да е за вреди както от неточно, така и от пълно неизпълнение; в него може да се включи (което означава, че може и да не се включи) равностойността на непаричната престация. Т.е. излиза, че този иск за вреди може да изключи, но може и да не изключи иска за реално изпълнение.
- Положението става още по-необяснимо, когато се окаже, че според цитираната коментарна литература и някои решения на ВКС, искът “за компенсаторно обезщетение“ може да се съедини с иск за обезщетение за забавата, ако задължението е изпълнено едновременно и със забава и неточно (напр. частично)[9]. И това при условие, че ЗЗД изрично разглежда двата иска (този по чл. 79, ал.1 , предл. 1 и този по чл. 79, ал. 1 предл. 2) като алтернативни! Като че ВКС и цит. становище разполагат претенциите по чл. 79, ал.1 , предл. първо и този по чл. 79, ал. 1 предл. второ ЗЗД в една трансцеденталност, различна от известните нормативни измерения, в които чл. 79, ал.1 ЗЗД изрично ги поставя, разграничавайки ги категорично като алтернативни посредством предлога „или“. Този нов принос към теорията на облигационното право предстои тепърва да бъде осмислян.
- От друга страна, на фона на това противоречиво разбиране за обхвата на „компенсаторното обезщетение“ като обезщетение за вреди (разглеждано като санкция както от неточното – извън забавеното, така и от пълното неизпълнение), пък се добавя, че и обезщетението по чл. 88, ал.1, изр. второ ЗЗД – за вреди при развален договор, също има „компенсаторен характер“, т.к. страните не си дължат изпълнение. Което рязко засилва интригата какво точно се разбира под „компенсаторно обезщетение“? Дали такова е:
а) обезщетението по чл. 79, ал.1, предл. второ ЗЗД – което може да се претендира при неточно изпълнение (без забавеното такова) – видимо заедно с иска за реално изпълнение; или
б) това при пълно неизпълнение, където според цит. становище, кредиторът не може да претендира реално изпълнение, защото при пълно неизпълнение „компенсаторното обезщетение“ включва и равностойността на непаричната престация, или
в) това е обезщетението заради неизпълнение при развален договор по чл. 88, ал.1, изр. второ ЗЗД, където страните не си дължат изпълнение.
В доктрината е установено разбирането, че искът „за обезщетение за неизпълнение“ по чл. 79, ал.1, предл. второ ЗЗД се схваща само като иск за вредите от пълното неизпълнение (и в този смисъл представлява компенсаторно обезщетение), което кредиторът предпочита, вместо да търси изпълнение. Т. е. като иск, идентичен с наречения „за обезщетение вместо изпълнение“ в чл. 79, ал. 2 ЗЗД. И че в двете алинеи на чл. 79 ЗЗД става дума за едни и същи искове, в съотношение на алтернативност. А именно – за обезщетение за вреди от забава, които, поради липса на изрична уредба на исковете за вреди от частично или лошо изпълнение, могат да се прилагат и за тях, кумулативно с иска за реално изпълнение – от една страна, а от друга – иска за обезщетение за вреди от (пълното) неизпълнение, при който, именно поради това, че нищо не му е престирано, кредиторът може да избере да не търси обещаното, предпочитайки обезщетението вместо изпълнение, в което да се включи и равностойността на непаричната престация[10].
При което очевидният сиромахомилски подход на ЗЗД от 1951 год., подчертава господстващото положение на социално слабата страна – длъжника. Той да има последната дума, когато от двете алтернативи кредиторът предпочете да получи обезщетение вместо реално изпълнение и да му наложи своята престация (освен ако кредиторът не докаже липсата си на интерес за получи обещаната престация в натура). Положение, обяснимо с централизираната, по образеца на съветската, икономика, при която, поради стриктното планиране, кредиторът няма откъде другаде да получи обещаната му престация, освен от предприятието – длъжник. Така че, ако друг я произведе, и тя не е в предмета му на дейност, сделката ще е ultra vires – нищожна съгласно действалия до 1991 г. чл. 26, ал. 3 ЗЗД.
- В този смисъл разликата между „иска за обезщетение за неизпълнение“ по чл. 79, ал. 1, предл. второ ЗЗД и този за „обезщетение вместо изпълнение“ по чл. 79, ал. 2 ЗЗД, следва да се схваща само като чисто редакционна, по-скоро резултат на редакционно недоглеждане. Но никога дребното различие между „обезщетение за неизпълнение“ (в контекста на чл. 79, ал.1 ЗЗД, като алтернатива на „обезщетението за забава“, т.е. за неточно изпълнение) и „обезщетение вместо изпълнение“ в чл. 79, ал. 2 ЗЗД, не е будело съмнение, че се касае за един и същи иск. И в двата случая се касае все за обезщетение за неизпълнение, т.к. словосъчетанието „вместо неизпълнение“ би било неудачно, предвид различния смисъл на предлозите).
Този иск за вреди намира приложение когато кредиторът вече няма интерес от изпълнението, защото напр. си е доставил дължимото посредством т.нар. сделка „на покритие“, но не е прекратил договорната облигация напр. чрез разваляне. Но и в двата случая на чл. 79, ал.1, идентични с тези по ал.2, за да претендира било „обезщетение за забавата“, било „обезщетение за неизпълнение“, т.е. „вместо изпълнение“, кредиторът трябва да изпълни (или поне да е готов да изпълни) и своето насрещно задължение. Което съществено го различава от следващия иск за обезщетяване на вреди – този при развален договор (чл. 88, ал.1, изр. второ ЗЗД).
Считам, че искът „за обезщетение за неизпълнение“, по чл. 79, ал.1, предл. второ ЗЗД представлява единствено и само иск за вредите от пълното неизпълнение, за компенсаторно обезщетение, което кредиторът предпочита, вместо да търси изпълнение. Както когато първоначалната престация е все още възможна, но например кредиторът вече няма интерес реално изпълнение, защото с т. нар. „сделка на покритие“ той вече си е доставил дължимото, така и когато се е стигнало до последваща невъзможност на престацията по причини, за които длъжникът отговаря), т.е. като иск, който е идентичен с наречения „за обезщетение вместо изпълнение“ в правилото на чл. 79, ал. 2 ЗЗД.
От позицията на законодателна симетрия и необходимостта от чистота на понятията, следва да се приеме, че: 1) като компенсаторно обезщетение може да се разглежда единствено това за пълно неизпълнение, а не и за неточно (без забавено). И че ясният разграничителен критерий между двете хипотези на ал.1 – предл. първо и предл. второ, е дали е имало изпълнение – макар забавено, лошо, частично, или такова въобще отсъства – т.е. нищо от дължимото не е осъществено. Само в който случай може да се търси компенсаторно обезщетение. Разбира се, при непарични престации и т.нар. компенсаторно обезщетение може да се разложи условно на две части – първата част, която съответства на паричната равностойност на реално дължимата (но само непарична) престация, а втората – включваща обезщетението за вреди от нейното недоставяне, от нейното пълно неизпълнение (което може да се съизмери с обезщетението за забавено, вкл. лошо или частично изпълнение по предл. първо).
Предявяването на едната или на другата възможност, видно от текста, е предоставена на волята на кредитора, в зависимост от неговия интерес, но само когато изпълнението все още е възможно, респ. – дължимо. Нейното уважаване обаче, респ. изборът на кредитора да получи обезщетение вместо изпълнение, зависи от волята на длъжника да предложи при поискано компенсаторно обезщетение реално изпълнение. Съответно – в тежест на кредитора е да докаже, че вече няма интерес да получи реално изпълнение. Но и в двата случая на чл. 79, ал.1 ЗЗД, идентични с тези по ал.2, за да претендира било „обезщетение за забавата“, било „обезщетение за неизпълнение“, т.е. „вместо изпълнение“, кредиторът трябва да изпълни (или поне да е готов да изпълни) и своето насрещно задължение. Което съществено го различава от другия иск за обезщетяване, а именно този за вредите от неизпълнението, довело до разваляне на (двустранния) договор по чл. 88, ал.1, изр. 2 ЗЗД.
- Иск за вредите от неизпълнението, довело до разваляне на (двустранния) договор по чл. 88, ал.1, изр. 2 ЗЗД.
Кредиторът не може да претендира обезщетение за неизпълнение (такова за компенсаторни вреди) на осн. чл. 79, ал. 1, предл. второ ЗЗД когато договорът вече е бил развален. В този смисъл съществува трайна задължителна съдебна практика по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК (постановена при действието на чл. 290-отм. ГПК). При настъпил преобразуващ ефект на развалянето, кредиторът не може да търси реално изпълнение заедно мораторно обезщетение, съответно компенсаторно обезщетение. По тази причина е непонятно защо в коментарната литература и в съдебната практика се прави опит и тази претенция да се разглежда като вид специално компенсаторно обезщетение.
Предпочитам разбирането, че обезщетението за вреди при развален договор не е компенсаторно (за пълно неизпълнение), нито за забава, а е друг вид – условно наречено „резулуторно“, т. к. в състава на „компенсаторното“ се включва и паричната равностойност на непаричната длъжникова престация. А обезщетението за развален договор е разликата между пълния обем на вредите, които кредиторът, неполучил изпълнение (поради което и развалил договора), е претърпял. Т. е. то може да се разглежда като „компенсаторното обезщетение“, от което е извадена стойността на неговата престация, която след развалянето той или вече не дължи, или – ако вече я е дал – има право на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД да си върне. И за разлика от компенсаторното обезщетение по чл. 79, ал. 1, предл. 2 и ал. 2 ЗЗД, това по чл. 88, ал.1, изр.2 ЗЗД може да се търси само при прекратено облигационно отношение.
Очевидно е, че компенсаторното обезщетение по чл. 79, ал.1, предл. второ ЗЗД ще може да се търси при всички случаи на пълно неизпълнение, когато обаче формално договорът не е развален, а кредиторът има интерес да изпълни със своята престация, за да се освободи от нея. Това ще е така в случая, когато кредиторът формално не разваля договора, макар да изпълнението от страна на длъжника да е станало невъзможно (изцяло или отчасти), вкл. когато кредиторът е загубил интерес да получи изпълнение (т. е. когато са налице предпоставките на чл. 87, ал.2 ЗЗД), но той формално не прекратява договора, а търси обезщетение вместо станалото вече невъзможно или безполезно за него длъжниково изпълнение.
Обратно – при разваляне на договора, независимо дали изпълнението все още възможно (но кредиторът е загубил интерес или поне е заявил, че няма повече такъв) или е невъзможно (хипотезата на чл. 87, ал.2 ЗЗД), или след покана (чл. 87, ал.1 ЗЗД), разваля договора, това взаимно изпълнение вече не е дължимо. И следователно искът по чл. 79, ал. 1, предл. второ ЗЗД (както и този по предл. първо) е недопустим.
Автор: проф. Иван Русчев, д.н.
[1] Така напр. Калчева, Т. В: Неизпълнение на договора. Коментар на нормативната уредба. Преглед и анализ на съдебната практика. Практически проблеми, (в съавт. с П. Голева, С. Кюркчиев, К. Машев, Г. Хорозов), С. ИК „Труд и право“, 2015, с. 274.
[2] Голева, П. В: Неизпълнение на договора. Коментар на нормативната уредба. Преглед и анализ на съдебната практика. Практически проблеми, (в съавт. с Т. калчева, С. Кюркчиев, К. Машев, Г. Хорозов), С. ИК „Труд и право“, 2015, с. 20.
[3] Цит. съч., с.277.
[4] Вж. Постановление на МС № 426 от 18 декември 2014 г. съгласно който обезщетението за забава по чл. 86 ЗЗД е равно на основния лихвен процент на БНБ в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта
[5] Цит. по-горе „Неизпълнение на договора….“, с. 273.
[6] Пак там, с. 274.
[7] което пък поставя въпроса защо в същата алинея законодателят използва изразът „забава“ и „неизпълнение“, освен ако не желае да разграничи неточното – забавено изпълнение от пълното неизпълнение.
[8] от което следва, че вероятно може и да не се включва тази равностойност (?)
[9] Макар в литературата да е безспорно, че под „неточно“ се разбира и „забавено“ – вж. така вместо други, Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част, VII изд. С. Сиби, 2016, с.333. Нещо повече, то е почти единствената добре уредена форма на неточното изпълнение.
[10] Непарична, т. к. по разбирането на нашия закон неизпълнението на паричното задължение винаги е забавено, а не – пълно.
Подобни статии
ЗАЩИТА НА ЛИЗИНГОПОЛУЧАТЕЛЯ КАТО ДЪРЖАТЕЛ НА ВЕЩТА ПО ДОГОВОР ЗА ФИНАНСОВ ЛИЗИНГ
ДОГОВОР ЗА ПРЕВОЗ И СПЕДИТОРСКИ ДОГОВОР, ОТГРАНИЧЕНИЯ. УРЕДБА ПО НЕМСКОТО ПРАВО И НЯКОИ ТЕОРЕТИЧНИ ВЪПРОСИ
ПРЕГЛЕД НА СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА ОТНОСНО ВЪПРОСИТЕ НА ГРАЖДАНСКОТО ДРУЖЕСТВО
НАЛИЦЕ ЛИ Е ПРАВЕН ИНТЕРЕС ЗА СЪДРУЖНИК В ООД ОТ ПРЕДЯВЯВАНЕ НА УСТАНОВИТЕЛЕН ИСК ЗА ПРОГЛАСЯВАНЕ НИЩОЖНОСТ НА ДОГОВОР ЗА ИПОТЕКА, СКЛЮЧЕН ОТ ДРУЖЕСТВОТО?
По някои въпроси на общото завещателно разпореждане като основание за наследствено правоприемство
