1.Принципът, който европейското застрахователно право възприе и който се въведе и в националните законодателства на държавите – членки на Европейския съюз е, че не всички възражения, които по принцип произтичат от застрахователния договор и които застрахователят може да прави на застрахования, могат да се правят на третото увредено от застрахования лице – Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка (кодифицирана версия).
Целта на този принцип е защитата на интересите на третите увредени лица. Затова те имат и пряко право срещу застрахователя към момента на настъпване на застрахователното събитие, без да е необходимо първо да се установи гражданската отговорност на застрахования или последният да предяви претенцията си към застрахователя.
При застраховката „гражданска отговорност” се наблюдава следната градация на възраженията.
Съгласно режима на общата застраховка „гражданска отговорност”, която не е задължителна, а доброволна, застрахователят може да прави на третото лице всички възражения, които има и срещу застрахования, с изключение:
- на възражението, че може да намали застрахователното обезщетение затова, че застрахованият не е положил максималните усилия да намали размера на вредите и да спази указанията на застрахователя – чл. 395, ал. 6 от Кодекса за застраховането (КЗ);
- на възражението, че застрахованият не го е допуснал да направи оглед или медицински преглед и да представи исканите от застрахователя документи, пряко свързани с установяването на събитието и размера на вредите – чл. 395, ал. 7 КЗ;
- на възражението, че застрахованият не е уведомил застрахователя за обстоятелствата, които биха довели до възникването на гражданската му отговорност в 7 – дневен срок от узнаването им; за настъпване на застрахователното събитие; за предявените срещу него претенции; за връчване на съобщение за искова претенция срещу него – чл. 430, ал. 1, т.1 – 4 КЗ;
- на възражението, че застрахованият не е поискал в законния срок, определен от процесуалния закон, привличане на застрахователя в процеса, ако това е допустимо от закона – чл. 430, ал. 2 КЗ.
Всички останали възражения обаче застрахователят може да направи на третото лице – напр. че застрахователният договор е нищожен, че не е започнал да обезпечава застрахователната защита, защото не е поставено материалното застрахователно начало или той е преустановил нейното носене. Допустимо е възражението, че поради неплащането на падежа на застрахователната премия или на част от нея, договорът е прекратен. Но той може да направи и възражението, че застрахованият умишлено е увредил третото лице, т.е. че е извършил умишлено непозволеното увреждане.
- Когато застраховката „гражданска отговорност” е задължителна, освен посочените като изключения възражения, застрахователят не може да направи още две възражения – за самоучастие на застрахования и за умишлено причиняване на застрахователното събитие.
Към задължителните застраховки „гражданска отговорност” спадат застраховката „професионална отговорност” на нотариуси, адвокати, частни съдебни изпълнители, лекари, медицински заведения, частни охранители и др., които в процеса на изпълняваната от тях дейност причиняват имуществени и неимуществени вреди на трети лица.
Както следва от чл. 432, ал. 2 КЗ обаче застрахователят може да противопоставя всички останали възражения, произтичащи от застрахователня договор:
– за нищожност,
– възражение за неизпълнен договор,
– за неплащане на застрахователната премия.
Той може да откаже да плати застрахователното обезщетение, ако застрахованият съзнателно неточно обяви или премълчи обстоятелство, при знанието за което застрахователят не би сключил договора, а настъпи застрахователното събитие и премълчаното или неточно обявено обстоятелство е оказало въздействие за настъпване на събитието.
Застрахователят може да намали обезщетението, платимо на третото увредено лице, ако при сключването на договора застрахованият несъзнателно е обявил неточно обстоятелство от съществено значение за естеството и размера на риска, но неизвестно за страните – чл. 432, ал. 2 и 3 във връзка с чл. 363, ал. 4 и чл. 364, ал. 4 КЗ. Същите възражения застрахователят може да направи както на застрахования, така и на увреденото от него трето лице, ако застрахованият не е уведомил съзнателно или несъзнателно застрахователя за новонастъпили през времетраеното на застрахователния договор обстоятелства, от които зависи решението на застрахователя да носи риска.
Следователно, по задължителните застраховки „гражданска отговорност” възраженията, които застрахователят не може да прави на третите увредени лица, са само възраженията за самоучастие на застрахования и за умишлено причиняване на увреждането, т.е. умишленото възникване на гражданската отговорност.
- При задължителната застраховка „гражданска отговорност” на автомобилистите застрахователят не може да прави всички възражения, които не може да прави по задължителните застраховки, плюс тези, които се основават на неизпълнението от застрахования на задълженията му за точно обявяване и непремълчаване на обстоятелства от съществено значение на риска, за които застрахователят е поставил въпроси. Законодателят и в отменения Кодекс за застраховането от 2006 г., и в сега действащия кодекс от 2016 г. възприе принципа, че на третото лице не могат да се правят някои от възраженията, които застрахователят може да направи на застрахования и които се основават на застрахователния договор. Законодателният подход е, че възраженията, които са недопустими спрямо третото увредено лице, са изрично и изчерпателно изброени. Такъв беше подходът в отменения, такъв е и в сега действащия кодекс. През 2006 г. тези възражения бяха изброени в чл. 226, ал. 2, а сега – в чл. 432, ал. 3. Сред тях не фигурира възражението за прекратяване на застрахователния договор. Последният се прекратява, ако застрахованият не плати при разсрочено плащане една от вноските не по-рано от 15 дни от датата, на която застрахованият е получил писмено уведомление от страна на застрахователя, като писменото уведомление се смята връчено и договорът се прекратява автоматично, когато застрахователят е избрал правото да го прекрати и изрично е посочено в полицата, че договорът ще се смята за прекратен след изтичането на определен срок от датата на падежа на разсрочената вноска, който не може да бъде по-кратък от 15 дни – чл. 368, ал. 4 КЗ. Допълнително изрично писмено изявление от страна на застрахователя до застрахования не е необходимо.
4.Без аргументи обаче в ТР 1 от 2014 г. – т. 3 ОСТК ВКС прие, че на третото увредено лице не може да се прави възражение за прекратен договор, ако застрахователят не е съобщил за прекратяването в Информационния център към Гаранционния фонд по чл. 294 КЗ (отм.). Правилно в това решение (прието при същото законово разрешение) се изтъква, че договорът за застраховка се счита прекратен независимо, дали застрахователят е изпълнил задължението си по чл. 294, ал. 1 КЗ (отм.) и дали в регистъра на Гаранционния фонд е вписано прекратяването на застрахователния договор. Правилно е прието, че изпращането на справка в Информационния център на Гаранционния фонд не е елемент от фактическия състав на сключване и прекратяване на застрахователни договори, доколкото същата дори да притежава доказателствена сила на официален документ, съдържа информация за вече настъпил, а не предстоящ факт. Задължението за регистриране на прекратения договор е административно и е скрепено с административна, а не с гражданскоправна санкция. Но нелогично след това ВКС приема, че „важна последица от неизпълнението на това задължение е, че с оглед създадената чрез удостоверяването по реда на чл. 261 КЗ (отм.) абстрактна легитимация на застрахования, като титуляр на валидна задължителна застраховка „гражданска отговорност”, чиято действителност и действие не са обусловени от точното изпълнение на задължението му за плащане на разсрочените вноски от застрахователната премия за целия срок на определеното в нея покритие, застрахователят, който към датата на инцидента не я е прекратил по указания от законодателя ред, не може успешно да се освободи от отговорност спрямо третите увредени лица, позовавайки се на предсрочното прекратяване на договора. При неспазено изискване на чл. 294 КЗ (отм.) възражението на застрахователя за прекратяване на застрахователноито правоотношение при условията на чл. 260, ал. 2 (отм.), във вр. с чл. 202, ал. 2 КЗ (отм.) е противопоставимо единствено на заявената от застрахования претенция за плащане на застрахователното обезщетение.” (курсивът мой). Получава се следното противоречие – договор няма и ВКС признава това. Договорът няма действие за застрахования, но има действие за третото лице, защото не е регистрирано неговото прекратяване. Следователно, регистрацията на прекратения застрахователен договор не обуславя прекратяването му спрямо третото лице. Но за да се получи този резултат, който посочва ВКС в решението си, е необходимо кодексът изрично да уреди непротивопоставимостта на прекратяването на нерегистрирания за това договор спрямо третото лице. И в двата кодекси липсва такава уредба. Освен това възниква въпросът – има ли застрахователят регресен иск срещу застрахования, след като той е платил в рамките на липсващ застрахователен договор. Чл. 500 от сега действащия КЗ, подобно на отменения, който е имал предвид ВКС, не урежда нерегистрирането на прекратения застрахователен договор като основание за пораждане на регресен иск срещу застрахования. На какво основание тогава трябва да плати застрахователят? В този случай се оказва, че няма валидна застраховка – или защото не е възникнала (при нищожността на договора), или защото е прекратена, но въпреки това застрахователят трябва да плати, защото не е регистрирал прекратяването, респ. обявяването на договора за нищожен в Информационния център при Гаранционния фонд.
В действителност причината ВКС да възприеме това разрешение на въпроса не е толкова защитата на третото увредено лице, а защитата на Гаранционния фонд. Защото, в хипотезите, при които липсва валидна застраховка, третото увредено лице не остава незащитено – неговото право се насочва към Гаранционния фонд – чл. 519, ал. 1 КЗ. Проблемът по своята същина е икономически – дали да се натовари с плащането застрахователят, като се използва като аргумент липсата на регистрация на прекратяването, респ. на нищожността на договора по задължителната застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите или да се натовари Гаранционния фонд, в който вноски правят всички застрахователи, в чийто лиценз влиза сключването на задължителните застраховки „гражданска отговорност“ на автомобилистите.
Освен това нека си представим обратния момент – застрахователят сключва валиден договор, но не го регистрира в Информационния център и третото увредено лице разбира, че виновният водач не е застрахован. След като правилно се приема, че регистрирацията няма конститутивно действие, тя няма и защитното действие на вписването в търговския регистър и регистръра на ЮЛНЦ – чл. 10 от Закона за търговския регистър и регистъра на ЮЛНЦ (ЗТРРЮЛНЦ), според който вписаното обстоятелство се счита за съществащо за третите добросъвестни лица и те могат да се позовават на него, дори то реално да не съществува, докато невписаното се счита за несъществуващо, дори то на съществува.
- По принцип вписването в един регистър може да има конститутивно действие (когато е елемент от фактическия състав, от който възниква правна последица) – то се отрича без съмнение при вписването в регистъра на договорите по задължителната застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите в Информационния център към Гаранционния фонд, както беше изтъкнато по-горе и както се приема от съдебната практика. Следователно, регистрирането на застрахователния договор и неговото прекратяване не е елемент от фактическия състав, от който възниква застрахователното отношение.
Вписването в регистър може да има защитно действие – да създава доверие у третите лица, които се уповават на това, което е вписано и го приемат за вярно, дори в действителност то да не е. Такъв е случаят със защитното действие на вписването в търговския регистър и регистъра на ЮЛНЦ – чл. 10, ал. 1 и ал. 2 ЗТРРЮЛНЦ.
Вписването може да има характер на противопоставяне на третите лица. Такова е вписването в имотния регистър. Съгласно чл. 112 от Закона за собствеността в имотния регистър се вписват „ всички актове, с които се прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижими имоти, както и актове, с които се признават такива права”, а според чл. 113 от същия закон „актовете по предходния член до вписването им не могат да се противопоставят на трети лица, които по-рано са придобили от същия собственик и вписали вещни права върху недвижимия имот.“
Общото в тези случаи е, че ЗАКОНЪТ е този, който изрично обявява дали вписването има конститутивно, защитно действие или действие на противопоставяне. В разглежданата в статията хипотеза Кодексът за застраховането пропуска да уреди едно от тези действия на регистрацията на въпросните договори. Следователно, остава регистрацията да има само информативно действие по отношение на третите лица. Те узнават от Информационния център и неговия регистър дали собственикът или водачът на МПС, с което е причинено непозволеното увреждане, има застраховка или не. Но узнаването не съживява прекратената застраховка, не прави нищожната застрахока валидна и няма материалноправно действие върху нея. Регистрацията не води до това, след като е регистриран договор, той да се счита за съществуващ и валиден спрямо третото лице и неговото прекратяване или нещожност да не могат да му се противопоставят, както е при вписването в търговския и в имотния регистър. Освен това възражението за липса на валидна застраховка поради първоначална нищожност или последващо прекратяване не е предвидено в чл. 435 КЗ, която е императивна норма, и като такава не може да се дерогира от страните, нито да се тълкува разширително от съда. Възражение за липса на валидна застраховка „гражданска отговорност” на автомобилистите може да се направи и в исковия процес по предявен пряк иск на третото увредено лице срещу застрахователя. Ако законодателят е имал намерение да защити третото увредено лице и при прекратена застраховка, ако прекратяването й не е регистрирано и застраховката не е заличена в Информационния център, той е трябвало изрично да запише в кодекса или че прекратяването, респ. нищожността на застрахователния договор не могат да се противопоставят на третото увредено лице, ако регистрацията на договора не бъде заличена от регистъра при Информационния център на Гаранционния фонд, или в чл. 435 КЗ наред с останалите възражения да включи допълнение – не може да се прави възражение за нищожен или прекратен договор, ако договорът не е заличен в регистъра при Информационния център. Така са уредени и информационните центрове и воденето от тях на регистри за МПС и застрахователи, сключили задължителната ЗГО на автомобилистите и в чл. 23 от Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка (кодифицирана версия).
6.В заключение следва да се обобщи, че задължителната застраховка „гражданска отговорност” на автомобилистите е създадена за да защити третите лица в случаите на непозволеното им увреждане от водачи на моторни превозни средства. Тази застраховка не възника директно въз основа на закона, на въз основа на сключен действителен договор. За да бъде защитата на третите увредени лица пълна, правилно законът допуска тя да бъде осигурена и в случаите, когато водачът на МПС е действал умишлено или не е изпълнявал задълженията си по договора със застрахователя. Но доколкото законът основава защитата на валидна застраховка, а иска да предостави застрахователна защита на третите лица и в случаите, когато липсва валидна застраховка, той разполага с две възможности – или да отрече правото на застрахователя да прави всякакви възражения, основани на договора, докато той не е заличен в регистъра на Информационния център, или изрично да предвиди, че без заличане на вписания договор застрахователят договор се счита за валиден. За това обаче са необходими промени de lege ferenda. Не е допустимо обаче съдът да донаписва закона или да го тълкува противоречиво, защото това засяга интересите на застрахователите за сметка на освобождаване на Гаранционния фонд от задължението си към увредените лица. Проблемът, както вече посочих, не е свързан с отказ на обезщетение за третите увредени лица, а за това, КОЙ следва да го обезпечи в разглежданата хипотеза. Засега съдилищата съвсем естествено стриктно се придържат към Тълкувателното решение и прехвърлят тежестта върху застрахователите, което обаче неоснователно води до натоварване на застрахователния фонд на отделните застрахователи. Обобщено може да се каже, че има напрежение, което лесно може да се отстрани със законодателни промени в духа на направените в настоящата статия предложения.
Автор: Проф. д-р Поля Голева
Подобни статии
ЕВРОПЕЙСКОТО ПРАВО ЗА СТАТУСА НА ЗАСТРАХОВАНИЯ ПРИ ЗАДЪЛЖИТЕЛНАТА ЗАСТРАХОВКА „ГРАЖДАНСКА ОТГОВОРНОСТ” НА АВТОМОБИЛИСТИТЕ
Коментар на най-новото решение на Съда на Европейския съюз в областта на задължителната застраховка „гражданска отговорност” на автомобилистите
ЕДНО РЕШЕНИЕ НА СЪДА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ, ОТНАСЯЩО СЕ ДО ЗАДЪЛЖИТЕЛНАТА ЗАСТРАХОВКА „ГРАЖДАНСКА ОТГОВОРНОСТ“ НА АВТОМОБИЛИСТИТЕ, КОЕТО ПРЕДИЗВИКА ДИСКУСИИ В ПРАКТИКАТА И СЪМНЕНИЕ ЗА ПРАВИЛНОСТ В ТЕОРИЯТА
Заобикалянето на закона като основание за нищожност на задължителната застраховка „гражданска отговорност” на автомобилистите (по повод образуването на тълкувателно дело 1 от 2018 г. по описа на ВКС – Търговска колегия)
Практиката на Съда на Европейския съюз по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите през 2017 г.
