С договора за цесия кредиторът прехвърля своето вземане по отношение на длъжника на трето лице, като за това не е необходимо съгласие на длъжника, нужно е само постигнато съгласие между кредитора и третото лице. Сключването на договора за цесия води до промяна на страна в материалното правоотношение съществуващо до този момент между първоначалните страни. За да произведе действието си спрямо длъжника, договорът за цесия следва да му бъде съобщен от предишния кредитор съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Уведомяването на длъжника е предвидено с цел същият да узнае за договора за цесия с оглед изпълнение на задълженията му на новия кредитор и също така да го защити срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение на лице, което вече не е носител на правата по съответния договор.
Във времето практиката на ВКС по отношение на начина на уведомяване на длъжника по см. на чл. 99, ал.4 ЗЗД търпи развитие и промяна. Като константна се наложи практиката на върховния съд, съгласно която уведомяването за извършената цесия може да се прави от новия кредитор, който обаче следва да е упълномощен от стария кредитор, като това уведомяване може да стане и с връчване на исковата молба за отговор, към която искова молба е приложено уведомлението по см. на чл. 99 ЗЗД, разбира се.
Гражданският оборот, обаче, постави нов проблем свързан с договора за цесия и уведомяването на длъжника, който не намира еднакво разрешение в съдебната практиката, а именно: Счита ли се за надлежно уведомен длъжникът за станалата цесия, ако уведомлението е получено от особен представител, назначен му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК? Може би поради липсата на произнасяне от ВКС до момента съдебната практиката е разделена на две противоположни становища.
Една част от юристите застъпват становището, че длъжникът се счита за надлежно уведомен, когато цесията е съобщена на особения му представител назначен по реда на чл., 47, ал. 6 ГПК, тъй като той не следва да черпи права от своето недобросъвестно поведение ( особен представител му е назначен, тъй като длъжникът не може да бъде намерен). Втори аргумент излаган от подкрепящите тази теза е прилагането по аналогия на Решение № 198 от 18.01.2019г. по т.д. № 193/2018 на Първо т.о. ВКС (1), съгласно което:
С определение № 274/31.05.2018г. по т.д. № 193/2018г. на ВКС, I т.о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на осн. чл.280, ал.1, т.3 ГПК по правния въпрос: Допустимо ли е предявеният осъдителен иск за вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен, ако предсрочната изискуемост е била обявена на длъжника с връчване на копие от исковата молба на особения му представител, назначен на осн. чл.47, ал.6 ГПК?…….. На осн. чл.47, ал.6 ГПК при изпълнение на предпоставките по чл.47, ал.1-5 ГПК с оглед охрана интересите на ответника на последния се назначава особен представител. Връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици. Следва да се има предвид, че последователно в практиката на ВКС: Решение № 148/02.12.2016г. по т.д. № 2072/2015г. на ВКС, I т.о., Решение № 25/03.05.2017г. по гр.д. № 60208/2016г. на ВКС, II г.о. и др. се застъпва становище, че банката, ако не е уговорено друго, може да избере начин за връчване на горепосоченото изявление на длъжника , вкл. и чрез нотариална покана и той ще е редовно осъществен, ако е била проведена процедура по чл.50 ЗННД вр. чл.47, ал.1-5 ГПК – отсъствието от адреса по чл.47 ГПК се удостовери от длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени, т.е. и без да е необходимо назначаване на особен представител в нотариалното производство.“
Друга част от практика, пък, приема, че длъжникът не е надлежно уведомен за извършената цесия, когато съобщението за това е достигнало до знанието единствено на неговия особен представител, като тук аргументите се черпят от особената фигура на особения представител, назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК.
Лично аз подкрепям второто становище. Без съмнение нормата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД е императивна правна норма, която предвижда, че за да произведе действие цесията е необходимо уведомлението за цесията да е достигнало до длъжника. Законодателят не е предвидил уведомяването на длъжника да става по конкретен, специален начин, поради което същото следва да се счита надлежно извършено, дори да е получено за пръв път с исковата молба. В съдебно производство, обаче, в което на ответника-длъжник е назначен особен представител по реда на чл. 47, ал.6 ГПК, длъжникът не се представлява от упълномощен представител, който би могъл да доведе до знанието на ответника всички относими към спорното право факти, включително знанието за извършената цесия. Връчването на особен представител не би могло да се приравни, нито на връчване на ответника (поради невъзможност за извършване на фактически действия от страна на особения представител, които да доведат до знанието на длъжника за цесията), нито на упълномощен адвокат, който би могъл да извърши тези фактически действия, доколкото връзката с клиента му се предполага. Представителната власт на особения представител спрямо отсъстващата страна, произтича от акт на съда, с който е назначен той, като приложение намират правилата на разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК, която се свързва с общото правило на чл. 29, ал. 3 ГПК – (в този смисъл и мотивите на т. 6 на Тълкувателно решение № 6 от 06.11.20013 г. по тълкувателно дело № 6/2012г. на ОСГТК, ВКС), която представителна власт е ограничена, арг. чл. 29, ал. 5 ГПК, което води до извода, че особеният представител не притежава пасивна представителна власт да приема волеизявления свързани с промяна в материалното правоотношение. Освен това в мотивите на т. 7 на посоченото тълкувателно решение е направено ясно разграничение на фигурата на особения представител и страната, която той представлява, като се посочва, че „Таксата се дължи от страната, в чиято полза се предприема процесуалното действие по защита на правата й, тъй като процесуалните представители упражняват нейните процесуални права. Поради това, задължението за внасяне на държавна такса при обжалване не може да бъде възлагано на други лица, които нямат качеството страна в процеса. Особеният представител, макар и назначен с акт на съда по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, не упражнява свои процесуални права, а тези на страната, която представлява. Следователно не особеният представител е задължен за заплащането на такси и разноски, а представляваната от него страна, която не е освободена от заплащането им.“. Върховните съдии поставят ясно разграничение между особения представител назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК и страната, която той представлява, като извеждат извода, че не би следвало той да бъде задължен да заплаща дължимата от страната държавна такса – задължена е страната, а не той, който има едно по-особено положение на процесуален представител, поради което е наименуван „особен“. Тук се поставя въпросът, как тогава би могъл особеният представител да доведе до знанието на страната съобщението за цесията и съответно как цесията ще породи действие за длъжника. В този смисъл и Решение № 74 от 27.07.2017 г. постановено по в.т.д.№ 154/2017 г. на Бургаския апелативен съд (2), недопуснато до касационно обжалване с Определение № 567 от 18.09.2018 г. по т.д. №3153/2017г. на Първо т.о. ВКС (3).
Не намирам основание по аналогия да бъде приложена посочената по-горе практика на ВКС относно предсрочната изискуемост (Решение № 198 от 18.01.2019г. по т.д. № 193/2018 на Първо т.о. ВКС). Аргумент в полза на казаното е, че обявяването на предсрочна изискуемост представлява изменение на договора сключен между страните и в който страните са постигнали съгласие при настъпване на определени обстоятелства да възникне потестативно право в полза на кредитора за промяна срока на договора. С договора за цесия, обаче, се променя една от страните по материалното правоотношение – кредитора, която промяна не зависи от настъпването на обективни факти предвидени в договора сключен между страните, респ. наличието на конкретни уговорки постигнати от страните. Законодателят е създал императивна материалноправна норма, която поставя изискване относно действието на договорът за цесия както за длъжника, така и за всички трети лица, каквато императивна материалноправна норма не съществува относно предсрочната изискуемост. Всичко посочено води до извода, че е немислимо да бъде приложено по аналогия посоченото решение на ВКС, доколкото двата института – този на предсрочната изискуемост и този на цесията притежават множество разлики, изключващи аналогията.
Следва да се посочи, че изискването за съобщаване на цесията на длъжника има още една функция – цесионерът да е сигурен, че вземането да не е цедирано на трето лице. Възможно е един кредитор да е прехвърли вземането си по отношение на длъжника на няколко лица, като конкуренцията между правата на новите кредиторите се урежда с правилото, че титуляр на вземането е цесионерът, за който е съобщено най-напред на длъжника, арг. чл. 99, ал. 4 ЗЗД (първият по време е пръв по право). Тогава, когато съобщението за цесията се изпраща на длъжника с исковата молба, която искова молба се получава от особения представител, същият е малко вероятно да е уведомен за останалите извършени цесии (едва ли един и същ особен представител ще е назначен на длъжника по всички образувани съдебни производства). В тези случай особеният представител е лишен от възможността да направи възражение (у него липсва знание за останалите съдебни производства и извършени цесии), а резултатът е наличие на изпълнителни основания в полза на няколко кредитори за едно и също задължение на длъжника. Следва да си зададем въпроса, ако разрешението, че съобщената на особения представител цесия поражда действие спрямо длъжника и третите лица охранява правата на кредиторите от недобросъвестни длъжници, как се гарантира охраняването на правата на длъжника от недобросъвестни кредитори и чий права приоритетно следва да търсят защита – тези на кредитора или тези на длъжника- икономически по-слабата страна.
В заключение: изложените две становища се подкрепят от районни, окръжни и апелативни съдилища на територията на цялата страна и за съжаление докато липсва практика на ВКС по поставения въпрос ще са налице противоречиви съдебни актове и непредвидимост на правосъдието.
Автор: Магдалена Татарева
(1) Решение 198 от 18.01.2019г. по т.д. № 193/2018 на Първо т.о. ВКС (1) „С определение № 274/31.05.2018г. по т.д. № 193/2018г. на ВКС, I т.о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на осн. чл.280, ал.1, т.3 ГПК по правния въпрос: Допустимо ли е предявеният осъдителен иск за вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен, ако предсрочната изискуемост е била обявена на длъжника с връчване на копие от исковата молба на особения му представител, назначен на осн. чл.47, ал.6 ГПК?
По правния въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване:
С т.18 от ТР № 4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС са дадени разяснения, че предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл.20а, ал.2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Предпоставките по чл.418 ГПК за постановяване на незабавно изпълнение са налице, ако получаването на волеизявлението от длъжника предхожда по време подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение.
В решение № 139/05.11.2014г. по т.д. № 57/2012г. на ВКС, I т.о. е посочено, че предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Ако волеизявлението на кредитора се съдържа в исковата молба по чл.422 ГПК може да се приеме, че предявяването на иска има характер на волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и същият се обявява на длъжника с връчването на препис от исковата молба, то моментът на предсрочната изискуемост ще настъпи с получаването на преписа от ответника по иска. В решение № 114/07.09.2016г. по т.д. №362/2015г. на ВКС, II т.о. също е прието, че исковата молба по чл.422 ГПК може да има характер на волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и в този случай с връчването на препис от нея на ответника по иска предсрочната изискуемост се обявява на длъжника.
В тълкувателните мотиви на постановеното по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение № 387/24.07.2017г. по ч.т.д. № 1369/2017г. на ВКС, I т.о е застъпено становище, че условието за разглеждане на осъдителните искове, съединени при условията на евентуалност с установетелни искове по чл.422 ГПК, е отхвърляне на установителните искове, поради ненастъпила предсрочна изискуемост на вземанията по кредита преди заявлението по чл.410 ГПК, като в този случай се навежда ново обстоятелство в исковата молба /несъдържащо се в заявлението за издаване на заповедта за изпъленние и неподдържано спрямо предявените установителни искове/ – уведомяване на длъжниците по кредита за изявлението на банката за настъпване на предсрочната изискуемост със самата искова молба. В тази хипотеза, съединяването при евентуалност при посоченото условие на осъдителните искове с установителните по реда на чл.422 ГПК е допустимо, а уведомяването на длъжника по кредита за изявлението на банката за настъпване на предсрочната изискуемост се осъществява с получаване на обективираното в исковата молба изявление.
Следователно релевантен по съществото на спора по осъдителен иск за вземане въз основа на договор за банков кредит, поради упражнено от страна на банката право да обяви кредита за предсрочно изискуем, е фактът на съобщаване на длъжника от страна на банката на това нейно изявление, като същото може да се обективира в самата искова молба и поражда правни последици с връчването на препис от нея на ответника по иска.
На осн. чл.47, ал.6 ГПК при изпълнение на предпоставките по чл.47, ал.1-5 ГПК с оглед охрана интересите на ответника на последния се назначава особен представител. Връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици. Следва да се има предвид, че последователно в практиката на ВКС: Решение № 148/02.12.2016г. по т.д. № 2072/2015г. на ВКС, I т.о., Решение № 25/03.05.2017г. по гр.д. № 60208/2016г. на ВКС, II г.о. и др. се застъпва становище, че банката, ако не е уговорено друго, може да избере начин за връчване на горепосоченото изявление на длъжника , вкл. и чрез нотариална покана и той ще е редовно осъществен, ако е била проведена процедура по чл.50 ЗННД вр. чл.47, ал.1-5 ГПК – отсъствието от адреса по чл.47 ГПК се удостовери от длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени, т.е. и без да е необходимо назначаване на особен представител в нотариалното производство.“
(2) Решение № 74 от 27.07.2017 г. постановено по в.т.д.№ 154/2017 г. на Бургаския апелативен съд „Спорен е по делото въпросът относно уведомяването на длъжниците за втората цесия.
Разпоредбата на чл.99, ал.4 ЗЗД предвижда, че за да произведе действие по отношение на длъжника цесията следва да му бъде съобщена от стария кредитор. Нормата не поставя специални изисквания за начина и формата, по които това уведомяване следва да се извърши, като разумът е да се доведе до знанието на длъжника, че вече има нов кредитор, за да се предотврати опасността той да престира на нелегитимирано лице. Уведомяването следва да се извърши от стария кредитор – първоначален титуляр на вземането, тъй като, за длъжника, той е насрещната страна по правоотношението и, до заместването му, длъжникът е задължен да престира именно нему, за да се освободи от дълга.
Доказването на уведомяването на длъжника за цесията от цедента може да бъде извършено при ангажиране на всички допустими доказателствени средства, но изхождайки от твърдението на страната, позоваваща се на този факт, за конкретните фактически обстоятелства по това съобщаване.
В настоящия случай, правното твърдение на въззивника – цесионер е че длъжниците са били известени за цесията, като се сочат четири приложими при алтернативност хипотези, въведени в първоинстанционното производство: знание за цесията от длъжниците, което е видно от допълнителното споразумение към договора за кредит, датиращо към 29.03.2013 г. и сключено с новия кредитор след цесията; получаване на изрични писмени уведомления до длъжниците; връчване на уведомленията като приложение към сезиращата съда искова молба, по която е образувано настоящото исково производство и фингирано връчване по чл.27 от договора на съобщенията, достигнали до адресите на длъжниците.
Допълнителното споразумение към договора за кредит, сключено на 29.03.2013 г. между банката – въззивник и въззиваемите, на което се позовава въззивника, не съдържа изявление на цедента „Б“ А., отправено до длъжниците, с характеристиката на уведомление за прехвърлянето на вземанията в патримониума на цесионера. Съдържанието на споразумението не позволява формиране на извод за наличието на такова предхождащо споразумението изявление на стария кредитор, достигнало до длъжниците, което да би могло да се извлече по тълкувателен път от цитираното споразумение, както се претендира от въззивника. В този смисъл въведеното в жалбата възражение е лишено от състоятелност.
Относно изпратените по пощата уведомления от цедента до солидарните длъжници, разписките за връчването, представени пред първата инстанция, сочат, че съобщенията не са били доставени – оформени са като непотърсени на бланка на „Български пощи“ ЕАД. Горното сочи, че те не са достигнали до адресатите си и връчването на уведомление за цесията посредством тях не може да се счете за редовно.
Неоснователни са и твърденията за фингирано връчване, с достигане на съобщенията до адресите на длъжниците, като се прави позоваване на разпоредбата на чл.27 от сключения между страните договор, предвиждаща, че в случай, че някоя от страните промени адреса си, посочен в договора, тя е длъжна да уведоми писмено другата страна, като посочи новия си адрес, а до получаването на такова уведомление, всички съобщения, достигнали до стария адрес, ще се считат за получени. Не би могло да се приеме, че тази договорна клауза приравнява изпращането на съобщение до адрес, който не е променен, като не е удостоверено връчването му, на получаване на съобщението – липсва изрично отъждествяване на опита за доставяне на фактическото му получаване – в този смисъл и цитираното от първоинстанционния съд решение на ВКС по чл.290 ГПК № 148 от 2.12.2016 г. по т.д. № 2072/ 2015 г., І т.о. Ето защо, в настоящия случай липсва основание за формиране на становище, че, макар съобщенията да не са били връчени, въззиваемите следва да се считат за уведомени, според предвижданията на договора.
По отношение на поддържаното и пред настоящата инстанция известяване чрез връчване на уведомленията до длъжниците, като приложения към исковата молба, следва да се отбележи, че в настоящото производство въззиваемите са били представлявани от назначени от съда представители, след провеждане на процедура по чл.47 ГПК, на които са били връчени съдебните книжа. Следователно, до фактическо връчване на книжата, сред които и уведомленията за прехвърлянето на вземането, с материалноправен ефект по чл.99, ал.4 ЗЗД, не се е стигнало и предаването на уведомленията на процесуалните представители не може да се приравни на нотифициране на длъжниците, поради особения характер на представителството, осъществявано от назначен от съда, по чл.47, ал.6 ГПК, представител.
В аспект на всичко гореизложено, следва да се заключи, че длъжниците не са били валидно уведомени от цедента за прехвърляне на вземанията му на нов кредитор – банката въззивник, поради което правата на същата да търси вземанията си от въззиваемите не са консолидирани, непротивопоставими са на длъжниците и тя не би могла да претендира изпълнение на задълженията по договора за банков кредит за главница, договорна лихва и законната лихва за забава от въззиваемите. Предявените искове са неоснователни.“
(3) Определение № 567 от 18.09.2018 г. по т.д. №3153/2017г. на Първо т.о. ВКС: „ В изложение по чл.284 ал. 3 т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.260 ал. 1, т. 1 2 и 3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на спора правни въпроси, както следва:
1.Съставлява ли надлежно съобщаване на длъжника за цесията уведомление, изхождащо от цедента, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до ответника-длъжник с нея
2.Налице ли е редовно връчване на книжа, ако са изпълнени разпоредбите на чл. 47 ал.1-5 ГПК
3.Разпоредбите на чл. 47 ал.5 ГПК и на чл.47 ал.6 ГПК уреждат ли две различни хипотези на връчване или само една
4.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения, наведени във въззивната жалба, които са от значение за правилното решаване на делото и
5.Разполага ли назначеният особен представител с правомощия да получава в хода на производството материалноправни изявления, свързани с предмета на иска
В срока за отговор на касационната жалба особените представители на ответниците Л. и Х. Ш. изразяват становище, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Върховният касационен съд, 1 състав на Второ т.о., като взе предвид данните по делото и доводите на страните, намира следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от заинтересована легитимирана страна срещу подлежащо на непряк касационен контрол валидно и допустимо въззивно решение на Бургаския апелативен съд и нередовностите й са отстранени, поради което се явява процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че облигационната връзка между страните е възникнала по силата на договор за банков кредит за покупка на недвижим имот от 19.02.2008 г. със срок на издължаване 324 месеца. Сумата по кредита 36 000 ЕВРО е усвоена от кредитополучателя-съпрузи, поели задължение да погасят солидарно произтичащите от договора задължения. На 9 април 2008 г. вземанията на банката са прехвърлени с договор за възмездна цесия на „Бългериан Ритейл Сървисиз“ АД, а с последващ договор от 25 януари 2013 г., вземанията на цесионера, произтичащи от договора за банков кредит и допълнителните споразумения между него и ответниците, са прехвърлени обратно на „Юробанк България“ АД. Разпоредбата на чл. 99 ал.4 ЗЗД предвижда съобщаване на цесията от цедента на длъжника, за да произведе действие по отношение на длъжника, уведомяването следва да бъде извършено от стария кредитор-първоначален титуляр на процесните вземания. Допълнителното споразумение към договора за кредит, сключено между банката и длъжниците на 29 март 2013 г., не съдържа изявления досежно съобщаване на предхождащата го втора цесия на длъжниците от дружеството – цедент „Бългериан Ритейл Сървисиз“ АД, нито изявление на цедента, който не е страна по допълнителното споразумение, отправено до длъжниците, с характеристиките на уведомление за прехвърляне на вземания в патримониума на цесионера. Съдържанието на споразумението не позволява формиране на извод за знание на длъжниците относно втория договор за цесия и писменото му потвърждаване от дружеството-цедент. Въззивният съд е приел, че изпратените по пощата уведомления от цедента до всеки от двамата ответници – длъжници не са достигнали до адресатите, разписките за връчване, представени пред първоинстанционния съд, установяват, че пратките не са доставени съобщенията за тях са оформени като непотърсени. Не е осъществено и връчване на уведомленията до ответниците за прехвърляне на вземанията в хода на производството с материалноправния ефект по чл.99 ал.4 ЗЗД, същите като част от приложенията към исковата молба са получени от назначените от съда особени представители и предаването им не може да се приравни на нотифициране на длъжниците предвид особения характер на представителството от назначен от съда по чл.47 ал.6 ГПК процесуален представител и обема на неговите правомощия. Въззивният съд е заключил, че длъжниците не са били валидно уведомени от цедента за прехвърлянето на вземанията към тях на нов кредитор-банката, поради което правата на същата да търси вземанията си от въззиваемите не са консолидирани, непротивопоставими са на длъжниците, спрямо които цесията има действие от момента, в който прехвърлянето на вземанията бъде съобщено от предишния кредитор.
С оглед съдържанието на мотивите на обжалваното решение следва да се приеме, че изведените от касатора правни въпроси не са обусловили решаващата воля на въззивния съд за неоснователност на исковете.
Въпросът длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички релевантни за спора доводи и възражения, наведени с жалбите на страните е зададен в контекста на оплакването за липса на мотиви защо съдът приема, че първата цесия /от 9 април 2008 г./ е съобщена на длъжниците и е породила действие спрямо тях при условие, че не са представени доказателства за писмено уведомяване на ответниците от цедента. Последните не са оспорили първия договор за цесия и съобщаването му от цедента нито в отговорите на исковата молба, нито в хода на производството пред двете инстанции, поради което следва да се приеме, че действието на първия договор за цесия, от който са произтекли правата на „Б. ритейл сървисиз“, не е оспорено, а за съда съществува задължение да се произнесе по редовно заявените и подържани от страните доводи и възражения при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство, като обсъди само спорните пред него факти съобразно разпоредбите на чл.235 и 269 ГПК.
Предвид изложеното следва да се приеме, че въззивният съд не се е отклонил от задължителните указания в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г. на ВС и от цитираната от касатора формирана по реда на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС, съдържаща утвърдителен отговор на въпроса по т.4 от изложението на основанията за достъп до касационен контрол. Процесуалноправният въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС.
Всички останали въпроси, формулирани от касатора, не покриват критерия за общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол по т.1 на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по ТД № 1/2009 г. на ОСГТК. Те не са от значение за изхода на спора, а за правилността и обосноваността на извода на въззивния съд относно липсата на връчени уведомления за втората цесия. Съгласно цитираното Тълкувателно решение на ВКС изведените от касатора въпроси трябва да са обусловили решаващите изводи на съда по предмета на спора, а не тяхната законосъобразност и правилност. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281 т.3 ГПК.
Непосочването на правен въпрос, значим за изхода на спора по конкретното дело, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат допълнителните селективни основания в жалбата.“
Подобни статии
Възможно ли е постановяването на решение при признание на иска по вещни искове?
Договорът за трансфер на професионален футболист
Договорът за прехвърляне на дялове в ООД и невъзможното му действие без А4
Може ли изпълнителното производство да бъде прекратено поради перемпция, ако между взискателя и длъжника е сключено споразумение, по което се извършва плащане директно на взискателя?
За правните последици на договор, сключен от мним представител и на договор, сключен при увреждане на представлявания (чл. 40 и чл. 42 ЗЗД)?
