Във връзка с обезщетението за пропуснати ползи при деликт и тълкувателно дело № 3/2021 г. на ОСГТК на ВКС

1. Относно въпросите

Тълкувателно дело № 3/2021 г. на ОСГТК на ВКС е образувано с цел да се даде отговор на въпроса „Дали причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност, както трябва да бъдат доказани със сигурност пропуснатите ползи, причинени от неизпълнение на договорно задължение“. Във въпроса има директно препращане към Тълкувателно решение № 3 от 12.12.2012 г. на ОСГТК, което прие, че при предявен иск по чл. 82 ЗЗД за обезщетяване на вреди под формата на пропуснати ползи, произтичащи от забавено изпълнение на задължение за изграждане на обект, трябва да съществува сигурност за увеличаване на имуществото на кредитора, която сигурност не се предполага. Макар постановено по повод на конкретна хипотеза, тълкувателното решение от 2012 г. се възприема като общо правило относно обезщетяването на пропуснати ползи при неизпълнение на договор. Всъщност, според част от съдебната практика ТР № 3/2012 г. не просто не се ограничава до хипотезата на пропуснати ползи при забавено строителство, но то не се ограничава и до обезщетяването на пропуснати ползи при неизпълнен договор, а установява принципни постановки, свързани с характера на вредата и начина на установяването й, които са приложими във всички случаи на имуществено увреждане[1]. В съответствие с този ефект на ТР № 3/2012 г. сега от самото начало въпросът по тълкувателно дело е поставен съвсем общо за всички случаи на деликт, отвъд конкретиката на хипотезите, по повод на които е констатирана противоречива съдебна практика.

По формулирания в тълкувателното дело въпрос своевременно се дадоха авторитетни становища[2]. Едното от тях изхожда от утвърдените разбирания, че вредата, за разлика от вината, не се презумира, а трябва да се докаже; че ЗЗД не предвижда вредата да се предполага за настъпила при непозволено увреждане; че единството на договорна и деликтна отговорност води до единство и на основните им правни положения[3]. С оглед на тези поставки се прави извод, че пропуснатите ползи, като проявление на вредата, която е елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане, подлежат на доказване и тежестта за това е на ищеца.

От друга гледна точка и с друг подход е разгледан въпроса по тълкувателното дело, на който се отговаря, че „причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат съгласно чл. 162 ГПК установени въз основа на нормалния ход на нещата или според установените в процеса особени обстоятелства на конкретния случай, които обосновават извод, че без деликта ползите с вероятност биха могли да настъпят, като се съобразява и изискването вредите да са преки“[4]. Приема се, че когато пропуснатите ползи произтичат от „нормалния ход на нещата“ се предполага настъпването на „типични, адекватни вреди, в типичен, адекватен размер, поради които не е необходимо те да бъдат доказвани“[5]. На доказване подлежат „особените обстоятелства на конкретния случай“ и когато те бъдат доказани, може да се присъди обезщетение и за пропуснатите ползи, които с вероятност биха могли да настъпят[6]. Особените обстоятелства могат да имат отношение към размера на обезщетението. Така, като хипотеза на пропуснати ползи в рамките на „нормалния ход на нещата“ се сочи лишаването на собственика от признатата му правна възможност да извлича полезните свойства на вещта, което всякога има характер на пропусната полза, която се съизмерва със средната пазарна наемна цена. Предназначението и характеристиките на съответния имот – жилищен или търговски, местоположение, са посочени като специални обстоятелства въз основа на които ще бъде определен средния пазарен размер като релевантна пропусната полза[7].

Настоящата статия се ограничава само до това да насочи вниманието към два въпроса, изведени от противоречивата съдебна практика, по повод на която е образувано тълкувателното дело, които би било удачно и полезно да бъдат обсъдени и включени наред с останалите при анализиране на поставения в него проблем. Те представляват интерес не само сами по себе си, а най-вече като източник на тематика, с помощта на която допълнително би могло да се изследва понятието за пропусната полза при деликт и евентуалното наличие на хипотези, при които не е налице необходимост пропуснатите ползи да се доказват със сигурност. Въпросите се свеждат до това дали лишаването на собственика от възможността сам да ползва своята вещ съставлява вреда, подлежаща на обезщетение, и това в какво се изразява вредата, която титулярят на едно право търпи, когато трето лице неправомерно отнеме, задържи или упражни правата върху обекта на това право и как се определя обезщетението в този случай.

Структурата на изложението по-долу е следната: формулиране на въпросите и обосноваване на необходимостта от тяхното разглеждане във връзка с тълкувателното дело; общи положения на пропуснатите ползи и тяхното обезщетение, разглеждане по отделно на двата поставени въпроси; заключение.

Самият въпрос на тълкувателното дело насочва към различни посоки на търсене – дали пропуснатите ползи се предполагат и няма нужда да бъдат доказвани; ако не се предполагат, то какво трябва да се докаже – възможно увеличение на имуществото, вероятно или сигурно увеличение; как се извършва доказването; ако правилото е, че пропуснатите ползи трябва да се докажат сигурност, съществуват ли хипотези изключения, при които това не е така. С оглед на това въпросът може да се насочи към предположението за пропуснати ползи или към стандарта на доказване[8]. Макар ТР № 3/2012 г. да заявява, че сигурността на увеличението на имуществото не се предполага, от текста става ясно, че не сигурността, а  увеличението на имуществото, т.е. пропуснатата полза, не се предполага, а следва да бъде доказана в процеса, когато липсва изрично установена в закона презумпция за настъпването й.

Ако се разгледат хипотезите, по които е образувано тълкувателното дело, ще се установи, че те касаят основно една категория пропуснати ползи при деликт – тези, свързани с лишаването от възможността да се ползва една вещ, с нереализираната облага от служенето с нея, с неизвлечения от нея доход. Съвсем странични остават много други проявления на пропуснатите ползи при деликт като например неполучената издръжка от лицата, които са били издържани или имат право на издръжка по закон от пострадалия, починал в резултат на непозволено увреждане[9], неполученото трудово възнаграждение при причинена следствие на непозволено увреждане временна или трайна нетрудоспособност[10], печалбата, която увреденият е можел да получи от изпълнението на договор, осуетен от противоправното поведение на делинквента[11] и т.н. Но всъщност и не всички хипотези на пропуснати ползи от невъзможността да се ползва една вещ в резултат на деликт сякаш са във фокуса на поставения по делото въпрос[12]. Като особена категория стоят случаите, при които се претендира обезщетение под формата на средния пазарен наем за периода на лишаване от ползване на имота. Това личи не само от хипотезите, по които е установена противоречива съдебна практика и по които е образувано тълкувателното дело, но и от обвързаността с ТР 3/2012 г., където проблемът за лишаването от възможността да се ползва една вещ при реализиране на договорната отговорност е ключов.

Хипотезите, по които е констатирана противоречива практика са свързани с претендирано обезщетение за вреди от пропусната възможност за отдаване под наем на апартамент поради течове в резултат на нерегламентиран ремонт в имота на ответника[13], пропусната полза под формата на нереализиран доход от унищожено насаждение[14], пропусната полза от невъзможността да бъде експлоатиран търговски обект (цех за производство и продажба на закуски) поради запушване на канализацията от ответника[15], пропусната полза поради невъзможността да се ползва паркинг, чиято фактическа власт е отнета от държателя чрез насилие^[16], пропусната полза от невъзможността да се ползва лек автомобил поради незаконосъобразното му задържане[17]. Eдна от тези хипотези може да бъде обособена, тъй като при нея вредата се предполага. Случаят касае обезщетение за пропуснати ползи от противоправно отрязано орехово дърво, а Наредбата за базисни цени на трайните насаждения нормативно определя обезщетението за пропусната полза от плододаване при унищожена овощна култура (чл. 1, т. 5). Всички останали хипотези са свързани с лишаване от ползване и твърдение за произтекло от това пропуснато увеличение на имуществото в размер на средния пазарен наем за съответния имот за определен период от време. Различният подход по делата е свързан с това дали от ищците се изисква да доказват, че имат сключени договори за наем, съответно намерение и положени усилия за отдаване на обектите под наем или средният пазарен наем се присъжда и без такова доказване.

Макар във всички случаи претенцията да се свежда до средния пазарен размер на наема, в едни от тях директно се търси обезщетение за пропуснат наем, докато в други се търси обезщетение за лишаване от ползването на имота в размер на средния размер на наема. При първите пропуснатият наем е вредата, която се обезщетява, докато при вторите наемната цена е само средство за остойностяване на вредата и за определяне на дължимото обезщетение. Ако в първите случаи вредата е последица от невъзможността да се отдаде имота под наем, в другите самото лишаване от ползване сякаш е вреда сама по себе или води до вреда, която се остойностява чрез наемната цена. Двете категории трябва да се отграничат. Докато в първия случай проблемът е в доказването на пропуснатата полза, във втория проблемът е преди всичко в това дали изобщо е налице вреда, подлежаща на обезщетение, и в частност налице ли е изобщо пропусната полза. Въпросът дали лишаването от ползване на вещта за лични нужди само по себе си е вреда или пък води до вреда стои по особено проблемен начин предвид ТР № 3/2012 г., което възприе разбирането, че не всяка възможност да се упражнят присъщите на правото на собственост правомощия – владение, ползване и разпореждане, води до увеличаване на имуществото на кредитора.

На следващо място е възможно посочените по тълкувателното дело случаи да се разграничат и на друга основа. В едни от тях ищецът има фактическа власт върху вещта, но поради засягането й в резултат на непозволеното увреждане не може да я ползва било за лични, било за професионални нужди, било за отдаване под наем, било за препродажба. В други случаи невъзможността ищецът да ползва вещта се дължи на това, че тя се намира в нарушителя и самото непозволено увреждане е свързано с неправомерно отнемане и държане на вещта от нарушителя. Докато в първия случай ищецът има фактическа власт върху вещта, но не може да я ползва, във втория той не може да ползва вещта, защото няма фактическа власт върху нея, тъй като тя е при ответника. При този подход към нещата възниква въпросът дали отношенията трябва да се уредят съобразно правилата на непозволеното увреждане или на неоснователното обогатяване. По едно от делата например, свързано с незаконосъобразно задържане на лек автомобил и претендирано обезщетение за лишаване от ползване, ВКС приема, че претенцията е с правно основание чл. 59 ЗЗД и искът по чл. 45 ЗЗД е преквалифициран^[18]. По друго дело обаче по повод на лишаване от ползване поради отнемане с насилие на недвижим имот, ВКС счита за неправилно посоченото по делото правно основание на иска по чл. 59 ЗЗД и присъжда обезщетение на основание чл. 45 ЗЗД[19]. Тук интерес представлява съдържанието на вредата като пропусната полза, как се доказва тя и базата, на която определя обезщетението.

Разглеждането на поставения по тълкувателното дело въпрос и през призмата на хипотезите на невъзможност една вещ да се ползва за лични нужди в резултат на деликт и при неправомерно получена фактическа власт върху чужда вещ би поставило анализа в очертанията на проблемните ситуации, които са го провокирали и би способствало, от една страна, за уточняване измеренията на понятието „пропусната полза“, и от друга, за изясняване на изискванията относно доказването на пропуснатите в резултат на деликт ползи. В допълнение, тези хипотези са част от актуалните проблеми на съвременното европейско право и с решението си ВКС ще повлияе върху позицията на българското право по тях.

2. Относно пропуснатата полза

Пропуснатата полза се дефинира като неосъществено увеличаване на имуществото на кредитора поради неизпълнение на договор, съответно деликт. Ненастъпването на увеличението е отрицателен факт от обективната действителност. В хипотезата на пропусната полза обаче се изисква установяване не на това какво не се е случило, а на това какво е щяло да се случи. Настъпването на увеличението е нещо, което не е състояло и което няма да се състои. То не е факт от обективната действителност и съответно не подлежи на доказване. На доказване подлежат факти и връзки между факти, а фактите са конкретни явления или състояния[20], които по правило лежат в миналото[21]. Това, което следва да се установи е, че ако не се беше случил деликтът, ползата е щяла да се осъществи. Тъй като пропуснатата полза почива върху онова, което е щяло да стане, тя винаги е предполагаема и почива на едно предположение за нейното осъществяване. Оттук и изводът, че пропуснатата полза винаги може да се установи само върху предположение[22]. Това обаче не означава, че пропуснатата полза се предполага от осъществяването на деликта или че е предполагаема в смисъл, че е евентуална или хипотетична. Пропуснатата полза не се предполага автоматично от факта на увреждането, а трябва да се изведе от установените по делото факти и обстоятелства. Това извеждане става въз основа на обикновения ход на нещата и обикновения житейски опит[23]. Ищецът трябва да докаже фактите, въз основа на които може да се направи обективно оправдано предположение за логичното развитие на нещата и да се достигне до извод, че ползата е щяла да бъде реализирана. Прилагането на критерия за нормалния ход на нещата и за особените обстоятелства на конкретния случай[24] трябва да осигури не просто възможност, а достатъчно висока степен на вероятност[25], която да прави увеличението на имуществото напълно реалистично[26]. Трябва да се отбележи, че сигурност за нещо, което не се е случило и няма да се случи, е неработещо понятие, което не обслужва житейските реалности и рискува заради правната сигурност да жертва справедливостта. Сигурна възможност за увеличаване на имуществото ще е налице, когато на база доказани обективни факти и при обичайното развитие на нещата, отчитайки особеностите на конкретния случай, може да се направи достатъчно обоснован извод, че в патримониума на ищеца действително е могла да настъпи положителна промяна[27]. В позицията на ТР 3/2012 г., че предположението за увеличаване на имуществото „не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването“ следва да се открие не опозиция на съобразяване закономерния ход на нещата, а опозиция срещу абстрактното съждение за възможно увеличение, откъснато от конкретиката и фактологията на дадения случай, опозиция предположението за пропусната полза да почива на допускане и да има чисто спекулативен характер. Дори и тези решения, които приемат, че щом настъпването на пропуснатите ползи е „нормално, закономерно явление, то с неизпълнението на задължението те се считат за действително пропуснати“, изискват да се извършват редица проверки, за да се установи дали ищецът е щял да реализира чист приход и какъв е цял да бъде размерът му[28].

Критерият „нормалния ход на нещата“ намира приложение и в други правни системи по отношение на вредите и тяхното обезщетяване. Например текстът на немския §252 от Германския граждански законник, който се посочва и анализира и в нашата литература[29], определя пропусната полза като вреда, която при нормалния ход на нещата или според особените обстоятелства на случая може да се очаква с вероятност. Разпоредбата не звучи толкова като гарантиране на сигурност относно настъпване на ползата, колкото като смекчение на изискването за сигурност, защото при пропуснатата полза такава е невъзможна и достатъчна в случая е вероятността.

Въпросите на пропуснатата полза и причинната връзка имат известни зони на препокриване, които се дължат най-вече на това, че и при двете има предположение за това какво е щяло да се случи, и при двете участва критерия за „нормалния ход на нещата“ и при двете стандартът на доказване стои по-особено значим начин. При пропуснатата полза чрез критерия за нормалния ход на нещата се установява пропуснатото увеличение на имуществото, а при причинната връзка чрез него се установява правнорелевантна връзка между деликта и вредите. Докато в първия случай изискването за нормалния ход на нещата цели да осигури реалност и достоверност на увеличението, което е пропуснато, във втория цели да осигури правна адекватност на последиците от деликта с оглед отговорността за тези вреди. От това следва, че трябва да се внимава за установяването на какво се ползва критерия „нормалния ход на нещата“.

В английското право например той се използва при причинната връзка и при обезщетението. От една страна, там той е част от изискването за предвидимост, свързано с причинната връзка между вредите и неизпълнението на договора. Обезщетение при неизпълнен договор се дължи за вреди, които произтичат от нормалния ход на нещата и за вреди, произтекли от особените обстоятелства, станали известни на страните при сключване на договора[30].  От друга страна, в английското право критерият „нормалния ход на нещата“ присъства и при понятията общо и специално обезщетение (general and special damages). Смисълът, който се влага в тези понятия, не е еднозначен и се променя в зависимост от контекста. От една страна „общо“ се нарича обезщетението за вреда, която се презумира като естествена и вероятна последица от неизпълнението/деянието. „Специално обезщетение“ се присъжда за тези вреди, които трябва да се докажат конкретно. Съществува и друго значение на тези термини, според което общо обезщетение се определя за вреди, които не могат да бъдат точно остойностени, като болки, страдания, загуба на репутация, а специално – за вреди, които могат да бъдат точно определени, като направени разноски и нереализиран доход[31]. Поради тази разнородност на значенията полезността на делението „общо“ и „специално“ обезщетение се поставя под съмнение и дори се обявява за ненужно[32]. Объркването идва донякъде от това, че веднъж става въпрос за вредите и доколко те се намират в релевантна за правото причинна връзка с неизпълнението/деянието и втори път става въпрос за обезщетението и доколко вредата може да бъде точно измерена и конкретно остойностена.

Макар основното правило да е, че вредата не се предполага, са налице някои изключения на законово уредени хипотези на оборими презумпции за вреди[33]. Така например Законът за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) урежда хипотези, при които настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното (чл. 284, ал. 5), а Законът за защита на конкуренцията (ЗЗК) предвижда, че до доказване на противното се предполага, че картелът причинява вреди (чл. 113, ал. 2). Към хипотезите, при които е налице нормативно установена презумпция за вреди, в случая пропуснати ползи, следва да се отнесе и Наредбата за базисни цени на трайните насаждения, която урежда обезщетението за нереализиран доход от плододаване при унищожени насаждения[34].

3. Относно лишаването от ползване на вещта за лични нужди

Преди да се разгледа поставеният въпрос трябва да се каже дали хипотезата, при която в резултат на деликта пострадалото лице не може да ползва засегнатата вещ за свои нужди е различна от тези, при които в резултат на деликта пострадалото лице не може да отдаде вещта под наем, не може да я ползва в търговската си дейност, не може да я препродаде. В последните хипотези пропуснатата полза се проявява като твърдян нереализиран доход от наем, нереализирана печалба и приход. Те трябва да се докажат, чрез което се установява и размера на вредата. Случаят, в който се твърди пропусната възможност за отдаване на засегната вещ под наем трябва да се отграничи от този, при който се твърди причинена от деликта невъзможност за ползване, за което се претендира обезщетение, изчислено посредством средния пазарен размер на наема за този тип вещи. Твърдението за нарушена възможност за отдаване под наем предпоставя да се установи реалното намерение, фактическа възможност и подготвителни действия за отдаването, които са били осуетени от неправомерния акт, т.е. тук пропуснатата полза не са предполага и увеличаване на имуществото по твърдения начин следва да се докаже. Тогава, когато е налице невъзможност временно да се ползва засегнатата вещ от нейния собственик стои на първо място въпросът за наличието на вреда, на второ, при утвърдителен отговор, за вида на вредата и на трето, за нейното обезщетяване предвид на това, че размерът й трудно може да бъде установен.

В ТР № 3/2012 г. ВКС приема, че невъзможност за увеличаване на имуществото на кредитора и съответно пропусната полза е налице, когато в резултат от забавата кредиторът е пропуснал възможността да получи граждански плодове от обекта чрез предоставянето му за възмездно ползване на друго лице, да получи доходи чрез използването на обекта за осъществяване на търговска дейност или да се разпореди с обекта при изгодни условия. Когато резултатът от неизпълнението на договора е невъзможност да се ползва имота за лични, нетърговски цели, тогава се счита, че вреда няма, тъй като лишаването на кредитора от ползването в този случай не води до пропусната възможност за увеличаване на имуществото и съответно до пропусната полза. Становището, според което правото на ползване /упражнявано лично или чрез друг/ като правомощие и част от съдържанието на правото на собственост винаги има стойност в пари, с която стойност не се е увеличило имуществото на кредитора при забавено изпълнение на задължението за изграждане на обекта остана в особеното мнение по ТР № 3/12.12.2012 г. Така, в хипотезата, когато  собственикът е лишен от възможността да ползва вещта си за лични нужди, българското право по правило не признава други имуществени вреди, извън разноските, които бъдат доказани като направените поради невъзможността за ползване.

Невъзможността за ползване може да има различни конкретни проявления и последици, които да доведат и до различен начин за определяне на обезщетението. Когато пострадалото лице е било лишено от ползването на една вещ и това го е принудило да наеме друга, която да я замести, вредата следва да се отнесе към направените във връзка със заместващата вещ разноски[35]. В този случай е налице вреда във формата на претърпяна загуба. Тогава, когато неправомерното деяние препятства ползването на търговски обект, вредата удачно може да се отнесе към чистия финансов резултат, който не е реализиран от обекта. Когато засегнатата вещ е стока, подлежаща на препродажба, вредата би могла да се отнесе към нереализирания приход от препродажбата. Когато засегнатата вещ е щяла да бъде отдавана под наем, вредата следва да се отнесе към нереализираната стойност на наема. В тези случаи вредата се проявява като пропусната полза. Обстоятелствата, от които се установява пропуснатото реализиране на дохода, следва да бъде установени, а при прилагане на обективните закономерности за нормалното за случая развитие на нещата да се обоснове извод за пропуснатото сигурно увеличаване на имуществото. Пропуснатата полза не се предполага, но от събраните доказателства за реализиран приход в предходни периоди може да се изведе, че при непроменени обстоятелства такъв приход е щял да бъде реализиран и в последващия период[36]. При установено минало поведение, извършени приготовления или реална подготовка, възможност и намерение за отдаване под наем може да се направи извод, че съответният за конкретния имот и период наем е щял да бъде реализиран.

Възможно е обаче пострадалият поради чуждото неправомерно поведение да не е възнамерявал да отдава вещта си под наем или да развива с нея някаква доходоносна дейност. Въпреки, че не може да си служи с вещта, той може да не е взел друга в замяна и да не е възнамерявал да го прави, било защото има друга такава, било защото не може да си го позволи или защото смята че е по-разумно и икономически оправдано временно да приеме определени ограничения в ежедневието си. Честа хипотеза е невъзможността да се ползва кола за времето, през което е на ремонт, при което засегнатото лице решава да ходи пеш на работа например. Въпросът в случая е налице ли е имуществена вреда, ако собственикът на вещта не е направил разноски и не е пропуснал да получи приход в резултат на деликта.

Въпросът за обезщетяването на вреди при лишаване от ползване в резултат на деликт е твърде спорен и твърде противоречиво разглеждан в отделните правни системи. Дори коментарите относно една и съща правна система понякога са твърде разнопосочни. Според някои правни системи в случаите, когато в резултат на деликт засегнатата вещ не може да се ползва за лични нужди и се търпят лишения и ограничения в начина на живот от пострадалия, може да се говори само за неимуществени вреди. Всъщност в сравнителноправен план дилемата е по-скоро дали лишаването от ползване води до имуществени или до неимуществени вреди, а не дали е налице претърпяна загуба или пропусната полза. Дори тези страни, които приемат, че е налице имуществена вреда, подлежаща на обезщетение, рядко се занимават с вида й[37]. Други страни, като Германия, имат желание да признаят наличието на вреда в този случай, но срещат проблем с квалифицирането й, доколкото от една страна допускат обезщетение за неимуществени вреди само в предвидени от закона случаи, а от друга имуществените вреди се определят чрез теорията за разликата, която обаче не може да обхване загубата на ползване. По тази причина прибягват до нови термини като „нормативна вреда“[38].

Правните системи се различават и в това дали отдават значение на това как се ползва вещта – за търговски[39] или лични нужди, дали е луксозна или е вещ за всекидневна употреба[40], дали пострадалото лице разполага с резервна вещ или не. В някои случаи се отчита простото лишаване от възможност за ползване[41], в други това далеч не е достатъчно и на преден план излиза притеснението да не се стигне до обогатяване, например ако вещта е нямало да се ползва или е щяла да се ползва рядко или пострадалият e разполагал с резервна.

Принципите на европейското деликтно право (ПЕДП) (член 10:203 (2)) и Общата референтна рамка (VI 2:202) считат загубата на ползване на вещ за вреда, която подлежи на обезщетение, без да я обвързват със съображения дали пострадалото лице е взело или възнамерявало да вземе заместваща вещ, независимо от вида на вещта и независимо дали вещта се ползва за лични или бизнес цели. В коментара на ПЕДП се посочва, че вещите имат обективна стойност на ползване, но конкретната им стойност за ползващия зависи от начина, по който той я ползва. Обективната стойност на ползване намира отражение в стойността на пазарния наем[42]. Налице е и субективен елемент, доколкото стойността за ползвателя зависи от това как пострадалото лице ползва вещта[43].

В редица държави се смята, че възможността да се ползва една вещ има пазарна цена, с която общата цена на вещта намалява по време на ремонт[44]. Правни системи като Англия по правило присъждат обезщетение за лишаване от ползване в резултат на деликт. Когато не може да се изчисли точния размер на вредата, се присъжда общо обезщетение, чийто размер се определя по различни начини. Понякога пазарната цена за наемане на заместваща вещ се разглежда като добра изходна точка за измерване загубата на ползване. В други случаи се присъжда обезщетение, изчислено като определен процент от стойността на вещта[45], като нормата на амортизация[46], като разноските по поддържане на съответната вещ[47] или разноските по поддържане на резервна вещ[48].

Трудно е да се приеме, че при лишаване от ползване на една вещ за лични нужди се търпят само неимуществени вреди. Непрактично и обидно за пострадалия е да му признаваме единствено и само доказани разноски, за които той трябва прилежно да си събира доказателства. Да се признае, че ползването на вещта от друго лице има цена, а ползването от собственика й няма стойност, е неприемливо.

Според утвърденото у нас разбиране вредата не е danno evento, a последица от увреждането danno consequenza. От самия факт на невъзможност за ползване на вещта не може да се направи автоматичен извод за наличие на вреда. Абстрактната възможност да се ползва вещта няма самостоятелна икономическа стойност per se. Невъзможността за ползване може да има за последица претърпяването на имуществена вреда, ако се установи, че пострадалият е щял да ползва съответната вещ. Неполучаването на една облага, неизвличането на полезните свойства е вреда, когато ползването е търсено, очаквано и желано. Пострадалото лице трябва да установи, че вещта е била ползвана или е имало реални и сериозни намерения за ползване. Интензивността и целите, за които се ползва вещта също са от значение и ще дадат отражение върху настъпването на действителни неблагоприятни последици в имущественото състояние на пострадалото лице. Разбираемо, ако вещта се ползва само инцидентно, ако задоволява единствено свръхексцентрични нужди, ако пострадалият не би могъл по обективни причини да я ползва, защото например през съответния период е бил физически възпрепятстван, в чужбина и т.н., вреда под формата на последица от невъзможността да се ползва вещта липсва.

За наличието на имуществена вреда в разглежданата хипотеза се изисква последицата от неосъщественото ползване да има имуществен израз. Обезщетението за имуществени вреди в двете им разновидности – претърпяна загуба и пропусната полза, се определя чрез разликата между имущественото състояние, в което е щяло да се намира пострадалото лице, ако не беше деянието, и състоянието, в което то се намира след неговото извършване. Самата претърпяна загуба и пропусната полза обаче се определят спрямо състоянието на имуществото преди деликта. Пропусната полза е налице, когато пострадалото лице е щяло да реализира едно увеличение в стойността на активите на своето имущество или да получи постъпление към своето имущество.

С оглед на горното последицата от невъзможността за ползване на вещта за лични нужди трудно се вписва в традиционното понятие за пропусната полза, тъй като ако собственикът досега е ползвал или е имал възможност да ползва вещта, продълженото или последващото й ползване по правило не увеличава стойността на вещта. Близостта с конструкцията на пропуснатата полза е в неосъществената възможност да се извличат полезните свойства на вещта, да се усвои стойността, съответстваща на полезността, която може да се извлече през съответния период от вещта, да се реализира ползата, заради която тя е придобита. Замерено обаче спрямо стойността на актива на имуществото преди деликта, увеличение няма[49]. Ако се приеме, че ползването има стойност, която е част от стойността на вещта, и с лишаването от ползване стойността на вещта намалява, излиза че по-скоро е налице претърпяна загуба. При засягане на вещта стойността на правото върху нея намалява не само поради увреждането, но и поради невъзможността за ползване. Последицата от неосъщественото ползване е влошаване икономическото положение на засегнатото лице, изразена в загубата на неусвоена стойност на наличната вещ, съответна на полезността, заложена в нея за съответния период. Увеличение на имуществото би имало в хипотезата на непредадено в срок строителство, при което стойността на правото на собственост би се увеличила в резултат на завършеното строителство и възможността за ползване в сравнение със стойността на правото преди предаване на обекта[50].

Ако пострадалото лице установи, че в резултат на деликта не е можело да ползва вещта, че е имало нужда от нея, че е щяло да я ползва, че е щяло да извлече определена полезност от нея, следва да се приеме, че е налице имуществена вреда, без да е нужно тя отделно или допълнително да се доказва. Тъй като тази вреда трудно може да бъде измерена с точност, трябва да се приложи по-гъвкав подход и съдът по свое усмотрение да прецени кой е най-удачният метод за определяне на обезщетението. Възможно е най-подходяща да се окаже цената на наемане на друга такава вещ или да се стъпи на намалената стойност на вещта. Би могло обаче по-подходящ да се окаже размерът на амортизациите, които по замисъла си отразяват ползването на вещта и с които стойността на актива намалява поради извлечената и получена при ползването стойност. Възможно е да се изходи от разноските по вещта с разбирането, че полезността, която се получава от една вещ покрива поне разходите, които се правят по поддръжката й. Друг подход би бил да се присъдят разноските, направени по вещта, които сега, при невъзможността тя да се ползва, се оказват напразно направени. А би могло да се подходи и чрез лихвата върху средствата, инвестирани в обекта, след амортизации, доколкото е налице инвестиция, чиято възвръщаемост чрез ползването й се губи. Това са само начини за определяне на обезщетението, така че то да е най-справедливо, разумно и практично за дадения случай.

Трудността да се класифицира видът на вредата не трябва да е пречка за нейното признаване и обезщетяване. Трябва да се има предвид, че понякога обезщетение се присъжда и в случаи, които трудно могат да попаднат в категорията претърпени загуби или пропуснати ползи. Например, ако здравословното състояние на пострадалия при непозволено увреждане е налагало гледането му от негов близък, който по тази причина не е получавал трудовото си възнаграждение, и на който пострадалият не е заплащал за обслужването и гледането, обезщетение се присъжда на самия пострадал, което е равно на необходимото възнаграждение за получените грижи[51]. По сходен начин някои правни системи присъждат обезщетение на жената, която не работи, но се грижи за домакинството, и която поради увреждането за известно време не може да полага грижи за семейството. Обезщетението се определя в размер, съответен на дължимото възнаграждение, което би било платимо на външен човек за полагане на съответните грижи, и се присъжда въпреки че семейството на пострадалата домакиня не е ползвало чужда помощ и не е извършвало такова плащане.

4. Относно ползването на чуждо имуществено благо без съгласието на титуляря

По особен начин стои въпросът за правната защита на лицето, лишено от владението на своята вещ поради противоправното поведение на друго лице, което неправомерно е отнело и държи чуждата вещ. Тук проблемът се поставя с оглед съотношението между непозволено увреждане и неоснователно обогатяване, съдържанието на вредата и нейното доказване.

Когато собственикът е лишен от фактическа власт върху вещта си поради намесата на друго лице, което неправомерно я отнема и държи без основание, защитата може да се организира по реда на непозволеното увреждане или на неоснователното обогатяване.  Съдебната практика приема, че осъдителният иск по чл. 45 ЗЗД за обезщетение на имуществени вреди и искът за имуществено изравняване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД в случай на неоснователно обогатяване могат да имат за предмет остойностяване и присъждане на пропуснатата полза за собственика да извлича доходи от имота си, нереализирани поради определено поведение на ответника[52]. Разграничението се прави на база фактите, на които се основават твърденията на страните. Когато ищецът основава твърденията си на виновно и противоправно поведение на ответника, правното основание на иска за обезщетение е чл. 45 ЗЗД, включително по отношение на претендираните пропуснати ползи, а когато се твърди държане на чужда вещ без основание и лишаване от ползите от вещта, искът се квалифицира по чл. 59, ал. 1 ЗЗД[53]. Когато се предявява иск по чл. 45 ЗЗД, ищецът е длъжен да изложи твърдения относно предпоставките на този иск – поведение, вина, противоправност, причинна връзка и вреда, а когато се предявява иск по чл. 59 ЗЗД, ищецът следва да изложи твърдения относно предпоставките – обедняване, обогатяване, общият факт, който причинява обедняването и обогатяването, липсата на правоотношение относно разместването на имуществените блага и липсата на друг иск[54]. Съотношението между двете правни квалификации може да се види в хипотезата на ползване на вода без измервателен уред. Съдът приема, че изграждането на незаконно отклонение от водоснабдителната и каналната мрежа може да бъде деликт, ако извършителят или възложителят на работата по изграждането на незаконното отклонение имат вина. Когато снабдителното дружество претендира обезщетение за ползвана вода и канал без измерителен уред, вземането не произтича от непозволено увреждане, а от неоснователно обогатяване, тъй като в исковата молба не се твърди нито кой е изградил отклонението, нито обстоятелството, че ползвателят знае за наличието на незаконно отклонение[55].

При иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, когато собственикът на една вещ неправомерно е бил лишен от възможността да я ползва, се приема, че е налице пропусната полза, която се изразява в реализираната от другото лице имуществена облага – спестения разход за наем[56], с който ползвателят се облагодетелства[57] и в което се изразява обогатяването[58]. Обедняването, от своя стана, се състои в пропуснато увеличение на имуществото, тъй като титулярят „не е получил насрещната престация по договора, с която титулярят на едно право би отстъпил на едно друго лице възможността за служене с обекта на това право“[59].

Съдебната практика приема, че при иска по чл. 59 ЗЗД вредите, свързани с ползата, от която е лишен собственика, не е нужно да се доказват, тъй като те винаги са израз на негативния резултат от невъзможността да се ползва имота за времето, когато собственикът е лишен от фактическата власт поради намесата на ответника по иска. Лицето, което държи без правно основание чужда вещ, по силата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, всякога дължи на собственика й обезщетение за ползите, от които го е лишил, като правно ирелевантно за пораждане на извъндоговорното му задължение е обстоятелството дали вещта реално е била ползвана и получени ли са от това приходи“[60]. С оглед на тази съдебна практика в литературата се отбелязва известна декларативност по отношение на обедняването точно в хипотезата на ползване на чуждо благо без съгласие на титуляря – установи ли се използването на чужда вещ и липсата на овластяване за това, както обогатяването, така и обедняването се смятат за обосновани[61]. Приема се също така, че законът в известен смисъл презюмира в тези хипотези обогатяването като възможност за ползване, поради което е по-справедливо ползата да бъде измерима не с конкретното облагодетелстване на обогатеното лице, а по-скоро с онова, което би извлякъл като полезност и би платил  разумният човек за подобна полза[62].

Неоснователното обедняване на собственика за сметка на неоснователното обогатяване на ползващия се от неговата вещ, се определя от средномесечния пазарен наем, който той би получавал за спорния период[63]. Ищецът трябва да докаже размера на вредата, равняваща се на спестения пазарен наем[64], като се вземе предвид местоположение, вид, функционална характеристика на имота[65].

Ако в разглежданата ситуация собственикът може на основание чл. 59 ЗЗД да претендира под формата на обедняване средния пазарен наем, който ползвателят си е спестил за негова сметка като е ползвал вещта без основание, при облекчено доказване, и предвид субсидиарния характер на иска по чл. 59 ЗЗД, би ли могъл собственикът да претендира на основание чл. 45 ЗЗД обезщетение за възнаграждението, което е пропуснал да получи именно от нарушителя, който противоправното и виновно е взел или задържал неговата вещ, като не е поискал неговото съгласие. В разглежданата хипотеза пострадалото лице би могло да претендира обезщетение, изчислено на основата на претърпените от него вреди с оглед на това, че то самото не е могло да я ползва, че не е реализирало дохода от отдаването й под наем на трето лице, каквото е щяло да направи, че не е получило печалбата от търговската дейност, която е щяло да осъществи с нея и т.н. Възможно ли е обаче вредата му да се обоснове по друг начин и да има друго проявление. Може ли вредата, във формата на пропусната полза, да се представи като възнаграждението, което би получил, ако получаването на фактическата власт върху вещта не беше неправомерно, т.е. ако е имало дадено съгласие срещу съответно възнаграждение. Налице ли е такъв вид пропусната полза, която да подлежи на обезщетение чрез иск по чл. 45 ЗЗД. Ако по субсидиарния иск не е нужно да се доказва ползата, от която титулярят е лишен, трябва ли да се доказва тя като вреда при иск с правна квалификация чл. 45 ЗЗД?

В съвременната правна доктрина съществува дебат относно случаите на ползване на чуждо имуществено благо без съгласието на титуляря. Налице са различни становища у нас дали отношенията следва да се уреждат от правилата на неоснователното обогатяване или непозволеното увреждане[66], особено в случаите, когато трябва да се съобразят не само вредите за титуляря на правото, но и ползите, възникнали за нарушителя. Друг подход е този, използван в английското право, където тези случаи остават в полето на деликтната отговорност, но спорът се пренася върху характера на обезщетението – компенсаторно или реституционно. Налице са и разногласия относно това в какво се изразява вредата – това, което титулярят е можел да получи, за да даде съгласие за упражняване на правата; паричната оценка на пропуснатата възможност; самото нарушаване на абсолютното право и др.[67]. Срещу тях се правят възражения, че конструкцията например, която свежда вредата до възнаграждението, което би се получило срещу даването на съгласие, почива на фикция, тъй като е възможно титулярят при никакви обстоятелства да не би дал съгласие за предоставяне на обекта на нарушителя-ползвател. В останалите хипотези на определяне на вредата се възразява, че не е ясно как се определя цената на нарушеното право.

Когато едно лице неправомерно и без съгласието на титуляря отнеме чуждо благо или упражнява правата по него, е нарушено правото на титуляря да определя и контролира съдбата на това благо, включително предоставянето му на друг срещу съответна облага, което като последица е пропусната възможност да реализира едно увеличение на имуществото си. Няма значение дали титулярят е щял да ползва благото и дали третото лице реално го е ползвало и извлякло полза. Установят ли се обстоятелствата на неправомерното отнемане и задържане, вредата се предполага и няма нужда да се установява сигурност на пропуснатото увеличение. Искането и получаването на обезщетение, измерено чрез цената на съгласието, нито се приравнява на съгласие, нито променя неправомерния характер на поведението на нарушителя. Затова не е налице фикция, тъй като при фикцията един несъществуващ факт по необорим начин се предполага за съществуващ, а в случая не се приема, че титулярят е дал съгласие, а само за целите на определяне обезщетението се търси обективната цена, която би била договорена за съответната вещ и период.

Вредата като пропусната полза в случая не е в лишаването на титуляря от ползването на съответното благо, а е последица от незачитане правото му да определя съдбата на това благо и да извлича полза от тази си власт. Вредата в случая се проявява по по-различен начин от останалите хипотези на деликтна отговорност, включително и с оглед на това, че настъпването й се предполага с установяване на правонарушението.

Съществуват законово уредени хипотези, които се основават на разглежданата  конструкция. Член 236, ал. 2 ЗЗД, например, урежда отношенията между наемател и наемодател при прекратен договор за наем и продължаващо след това ползване на имота въпреки противопоставянето на наемодателя. В този случай наемателят дължи обезщетение и трябва да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения наемен договор. Съществуват различни виждания дали отношенията се уреждат по правилата на договорната, деликтната отговорност или на неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД. Няма спор обаче, че дължимото от наемателя плащане е съизмеримо със средния пазарен наем за съответния вид имоти.

Наемателят дължи обезщетение, ако не е освободил предоставения му под наем обект, дори и да не го ползва[68]. От друга страна не е нужно наемодателят да е пропуснал реална възможност да отдаде обекта под наем на друго лице. Вредата му се разглежда като пропусната полза от средния пазарен наем[69], като вреда поради лишаването му от правото[70] или възможността[71] да ползва вещта. За тази вреда под формата на пропусната полза не се поставя изискване за сигурност за увеличаване на имуществото. Съдебната практика приема, че с чл. 236, ал. 2 ЗЗД „законодателят е установил необоримата презумпция, че при неизпълнение на задължението на наемателя да върне вещта след прекратяване на договора наемодателят задължително търпи вреди поради лишаване от правото му да я ползва“[72]. Наблюдава се хипотеза, при която отношенията по повод ползването на чужди имуществени блага не се решават съобразно субективната стойност на ползата за едното лице, нито съобразно субективната стойност на загубата за другото лице, а в зависимост от обективния критерий, че титулярят на правото е пропуснал да получи онова, срещу което би дал съгласие за продължаване на ползването.

В хипотезите на отговорност за неправомерно ползване на чужди права на интелектуални собственост без съгласието на титуляря законът показва, че вредата може да не се свърже с лишаване на титуляря от ползване на обекта за собствени нужди, а с пропускане на възможността да договори и получи възнаграждение срещу ползването на обекта от друго лице. При неправомерното придобиване, използване или разкриване на търговска тайна, ако искът е установен по основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, се присъжда обезщетение не по-малко от размера на възнагражденията, които биха били дължими, ако нарушителят е бил поискал разрешение да ползва търговската тайна (чл. 19, ал. 2 от Закона за защита на търговската тайна).

5. Заключение

Настоящата статия има за цел да посочи две хипотези, към които насочват противоречиво решаваните случаи, по повод на които е образувано тълк. дело № 3/2021 г. на ОСГТК на ВКС. Разглеждането им би могло да обогати разбирането за пропусната полза и нейното доказване. Хипотезата, при която пострадалото лице твърди, че в резултат на деликта не може да ползва засегнатата вещ за лични нужди трябва да се отграничи от тези, при които то твърди, че поради деликта не е успяло да я отдаде под наем. В последния случай то следва да установи факти и обстоятелства, които сочат на реално намерение и възможност за отдаване на обекта под наем. Последиците от невъзможността да се ползва вещта за лични нужди не съответстват на класическото разбиране за пропусната полза. Същевременно обаче са налице достатъчно основания да се приеме, че в този случай е налице имуществена вреда, подлежаща на обезщетение. Поради трудността да се установи размерът на вредата, следва да се допусне използването на различни начини за определянето му, от които да се избере най-подходящия за случая. Установи ли се невъзможността за ползване и реалното пропускане на желано и очаквано ползване, вредата следва да се приеме за установена. Когато противоправно се упражняват правата върху едно благо без съгласието на титуляря му, може да се търси наличие на вреда под формата на пропусната полза, изразяваща се във възнаграждението, което обективно би било договорено при едно хипотетично изначално уреждане на отношенията. При установяване на неправомерното отнемане или упражняване на правата пропусната полза от посочения вид се предполага.

С оглед на горното, разглеждането на посочените хипотези би могло да съдейства за изясняване на понятието пропусната полза и за изследване наличието на хипотези, при които би могло да се приеме, че тя се предполага или въпросът със сигурността на настъпването й стои по специфичен начин.

Д-р Силвия Цонева

Преподавател в Нов български университет

[1] Решение № 347/06.03.2018 г. по гр. д. № 34/2017 г., ІV г. о., ВКС.

[2] Голева, П. Обезщетението за пропусната полза (Lucrum cessans) при непозволено увреждане. Сп. Търговско и облигационно право, кн. 4/22 г. http://trudipravo.bg/mesechni-spisania/mesechno-spisanie-targovsko-i-obligacionno-pravo/menuconttkp1/4098-obezshtetyavane-na-propusnata-polza-lucrum-cessans-pri-nepozvoleno-uvrezhdane; Становище на Висшия адвокатски съвет по тълкувателно дело № 3/2021 г. https://www.vas.bg/p/s/t/stanovishte-td3-2021-osgktk-vks-11811.pdf.

[3] Голева, П. Цит. съч.

[4] Становище на Висшия адвокатски съвет по тълкувателно дело № 3/2021 г., с. 29. Двата критерия се определят като алтернативни и взаимно допълващи се.

[5] Пак там, с. 26.

[6] Пак там, с. 29.

[7] Пак там, бел. под линия № 63.

[8] Известни са различни стандарти на доказване – отвъд разумно съмнение, баланс на вероятностите, вероятност близка до сигурност, по-вероятно да е така, отколкото да не е така. По въпроса вж. Пунев, А. Историческо развитие на концепцията за стандарт на доказване в гражданския процес. сп. „Съвременно право“, 2021, № 2; Magnus, U. (Ed) Unification of Tort Law: Damages. Kluwer Law International; 1st edition, 2001, p. 204.

[9] Постановление № 4 от 25.05.1961 г. на Пленума на ВС, III. т. 1, Решение № 169 от 28.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 762/2010 г., II г. о., ГК. Йосифов, Б., Балабанов, Б. Непозволено увреждане. Текст с коментар и синтез на съдебната практика. С., 1989, с. 78.

[10] Решение № 231 от 18.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1376/2012 г., III г. о., ГК.

[11] Решение № 66 от 14.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1725/2009 г., IV г. о., ГК; Определение № 281 от 5.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1232/2011 г., IV г. о., ГК.

[12] Изглежда не са проблемни хипотезите, при които се претендира невъзможност да се реализира доход от земеделска продукция, поради неоснователните действия на ответника и невъзможността пострадалия да ползва имота си (Определение № 577 от 16.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1193/2011 г., І г. о.) или да получи реколтата от унищожените от пожар ябълкови насаждения (Решение № 269/03.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5487/2013 г.).

[13]  Определение № 60150/08.10.2021 г. по гр. д. № 3533/2020 г.

[14] Решение № 297/09.02.2016 г. по гр. д. № 1202/2015 г., ІII г. о., ВКС.

[15] Решение № 102 от 23.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6423/2013 г., I г. о., ГК.

[16] Решение № 339/04.11.2015 г. по гр. д. № 1520/2015 г., ІV г. о., ВКС.

[17] Решение № 347/06.03.2018 г. по гр. д. № 34/2017 г., ІV г. о., ВКС.

[18] Решение № 347/06.03.2018 г. по гр. д. № 34/2017 г., ІV г. о., ВКС.

[19] Решение № 339 от 4.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1520/2015 г., IV г. о., ГК.

[20] Сталев, Ж., Мингова, А., Стамболиев, О., Попова, В., Иванова, Р. Българско гражданско процесуално право, С.: Сиела, Девето издание, 2012, с. 258.

[21] Пак там, с. 253-254. Само по изключение е възможно факт, релевантен за спорното право, да се осъществи пред самия съд.

[22] Апостолов, И. Облигационно право, част първа. Общо учение за облигацията. С.: БАН, 1990, с. 99-100.

[23] Кожухаров, А. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение, С.: Наука и изкуство, 1958, с. 324; Апостолов, И. Цит. съч., с. 100.

[24] За тях подробно вж. Становище на Висшия адвокатски съвет по тълкувателно дело № 3/2021 г., с. 26 и сл.

[25] По тази причина при изясняване на пропуснатите ползи се въвеждат изрази като „по всяка вероятност“, „голяма вероятност“, „обективно оправдано“, „все по-достоверна“, „обективна прогноза“, „сигурна възможност“, „голяма сигурност“ и т.н. Вж. Кожухаров, Ал. Цит. съч., с. 323-325.

[26]  Решение № 4148 от 26.03.2013 г. на ВАС по адм. д. № 8177/2012 г., III о.

[27] Решение № 67/22.04.2013 г. по т. д. № 28/2012 г., ВКС, II о.

[28] Решение № 2065/5.11.1959 г. по гр. д. № 6383/1959 г., ВС, III г.о.

[29] Становище на Висшия адвокатски съвет, бел. под линия № 10, 15, 61.

[30] McKendrick, E. Contract Law, Wakefield, Palgrave Macmillan Law Masters, 2011, p. 356.

[31] Oxford law dictionary, Oxford University Press, 1998, p. 201.

[32] Peel, E., Goudkamp, J., Winfield, P., Jolowicz, J. Winfield and Jolowicz on tort, London : Sweet & Maxwell, 2014, Nineteenth edition, No 23-011.

[33] Налице са и случаи, когато, макар да липсва законов текст, съдебната практика развива презумпции за вреди. Има отделни случаи, при които се приема, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и когато не са ангажирани доказателства за тях, тъй като при конкретните обстоятелства е нормално да се претърпят такива вреди (Решение № 427 от 16.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 273/2009 г., III г. о., ГК, Решение № 457 от 25.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1506/2009 г., IV г. о., ГК; Решение № 228 от 11.01.2016 г. на ВАС по адм. д. № 6664/2014 г., III о.). Приема се също така, че доказване е нужно да се проведе само в случаите, когато се претендират вреди извън рамките на обичайните такива (Решение № 187 от 4.02.2014 г. на САС по в. гр. д. № 3859/2013 г.).

[34] Решение № 297/09.02.2016 г. по гр. д. № 1202/2015 г., ІII г. о., ВКС.

[35] При определяне на обезщетението трябва да се внимава с това дали пострадалият при избора на заместваща вещ е положил дължимата грижа по смисъла на чл. 83, ал. 2 ЗЗД. Ако има резервна кола, правилото за намаляване на вредите вероятно ще наложи пострадалия да я ползва. Възможно е ползването на такси например да се окаже по-разумно от наемането на кола.

[36] При извършване на търговска дейност релевантният факт, при който би могъл да бъде направен извод за настъпването на пропусната полза е икономическият резултат от дейността Решение № 282 от 27.10.2015 г. по гр. д. № 1506/2015 г., ІV г. о. на ВКС.

[37] Изключение е решение на унгарски съд BH 2002/482 по повод на наводнен апартамент, където се присъжда обезщетение за разноските по отстраняване на щетите и за пропусната полза за ограничаване ползването на апартамента. Вж. von Bar Ch., Clive E, Schulte-Nölke H. (еds.) Principles, Definitions and Model Rules of European Private Law: Draft Common Frame of Reference (DCFR), Outline Edition, Munich, Sellier, 2009, p. 3214.

[38] Normativer Vermögensschaden, Вж. Winiger, B., Koziol, H., Koch, B., Zimmermann, R. (eds.) Essential Cases on Damage. Volume 2, De Gruyter, 2011, p. 844.

[39] Често, когато вещта има търговска употреба, правните системи са по-склонни да присъждат обезщетение за загубата на ползване. Холандски съд например е присъдил обезщетение за лишаване от ползване на увреден кораб докато е в ремонт, въпреки че било ясно, че поради силната буря той нямало да напусне пристанището през този период. Christian von Bar (ed). The common European law of torts. Vol. 2. Oxford: Clarendon, 2000, p. 12.

[40] Когато ползването се отнася до автомобили и жилища немските съдилища приемат, че е налице имуществена вреда, а когато се отнася до луксозни вещи – за неимуществена вреда. von Bar Ch., Clive E, Schulte-Nölke H. (еds.), Op. cit., p. 3215.

[41] Winiger, B., Koziol, H., Koch, B., Zimmermann, R. (eds.), p. 844-845.

[42] European Group on Tort Law. Principles of European Tort Law. Text and Commentary, Vienna/New York: Springer, 1995, p. 170.

[43] Ibid.

[44] Christian von Bar (ed). Op. cit., р. 17; Winiger, B., Koziol, H., Koch, B., Zimmermann, R. (eds.), Op. cit., p. 845.

[45] По делото Mersey Docks and Harbour Board v Owners of Steamship (Marpessa) е присъдено обезщетение в размер на 7% на годишна база върху стойността след амортизации на повредения съд за периода на ремонта.

[46] По австралийско дело през 2018 г. Vautin v By Winddown е присъдено общо обезщетение, съответстващо на неизползваната капиталова стойност на плавателния съд. Прието е, че основното обезщетение ще бъде най-добре определено чрез нормата на амортизация от 10% годишно от първоначалната покупна цена на плавателния съд за периода, през който той е бил неизползваем.

[47] В един от случаите обезщетението е изчислено чрез заплатите на екипажа и други разноски по кораба, докато същия е на ремонт. Kramer, A. The Law of Contract Damages, London: Hart Publishing, 2005, p. 189.

[48] По делото Mediana ищецът поддържал резервен плавателен съд като увредения и съдът присъдил обезщетение, чийто размер определил като част от годишните разходи за резервния съд. Kramer, A. Op. cit., p. 195.

[49] Това е така, макар принципно икономически да би могло да се твърди, че по-ефективно е положението, при което се извличат полезните свойства на вещта, отколкото когато вещта стои неизползвана.

[50] От гледна точка конструкцията на неоснователното обогатяване се приема, че получаването на владение само по себе си не може да се окачестви като увеличаване на имуществото. Такова увеличение ще бъде налице обаче, ако получателят използва вещта за свои нужди, без да извлича някакви плодове или пък придобива плодове от нея. Василев, Л. Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения. Част втора. Наука и изкуство, 1958, с. 597.

[51] Йосифов, Б., Балабанов, Б. Цит. съч., с. 77.

[52] Решение № 80 от 22.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 941/2010 г., III г. о., ГК.

[53] Решение № 42 от 10.07.2009 г. по т. д. № 587/2008 г., ТК, I т. о.

[54] Решение № 151 от 06.11.2017 г. по гр. д. № 1683/2017 г., ІІІ г. о. на ВКС; Решение № 289 от 14.01.2014 г. по гр. д. № 1698/2013 г., ІІІ г. о. на ВКС.

[55] Решение № 320 от 14.07.2011 г. по гр. д. № 231/2010 г., ІV г. о. на ВКС.

[56] Решение № 403 от 18.10.2011 г. по гр. д. № 758/2010 г., ІV г. о. на ВКС.

[57] В литературата се уточнява, че обогатяване съставляват само онези „спестени“ разходи, които при нормално (обичайно) стечение на обстоятелствата обогатилото се лице би претърпяло и понесло от собственото си имущество. Богданова, Спестеният разход като форма на обогатяване при иска по чл. 59 от Закона за задълженията и договорите – Няколко хипотези от съдебната практика, Дайджест „Търговско и облигационно право“, 2020 г., кн. 3, стр. 46.

[58] Решение № 1615 от 9.6.1996 г. по гр. д. № 1678/95 г., IV г. о.

[59] Митев, К. Неоснователно обогатяване без обедняване? (Случаят с използване на чужди блага без основание), Правна мисъл, 4/2009, с. 9.

[60] Решение № 42 от 10.07.2009 г. по т. д. № 587/2008 г., ТК, I т. о.

[61] Митев, К. Цит. съч., с. 10. За да може обедняването да обхване по-широк кръг хипотези се предлага да се облекчат критериите за сигурност на увеличението или обедняването да остане като мяра за размера на вземането, не като негова предпоставка.

[62] Богданова, И. ‘USE VALUE’ OF MONEY (или по въпроса за обезщетяване на лишения от възможността да ползва „свои пари“). Грамада. Портал на българския юрист, 17 юли 2019. ‘USE VALUE’ OF MONEY (или по въпроса за обезщетяване на лишения от възможността да ползва „свои пари“) | грамада (gramada.org)

[63] ТР-82-74-ОСГК ВС РБ; Решение № 347/06.03.2018 г. по гр. д. № 34/2017 г., ІV г. о., ВКС.

[64] Решение № 193 от 2.12.2010 г. на ВКС по т. д. № 1087/2009 г., II т. о., ТК.

[65] Решение № 32 от 11.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60028/2016 г., II г. о., ГК.

[66] Голева, П. Някои въпроси на неоснователното обогатяване в теорията и съдебната практика. В: (съст.) Ставру, С., Д. Топузов, Н. Павлевчев. Предизвикай: неоснователното обогатяване! С.: Сиела, 2019, 113–114;

Богданова, И. Wrongful enrichment? (някои сравнителноправни бележки). Грамада. Портал на българския юрист, 22 август 2019. https://gramada.org/wrongful-enrichment-някои-срав­нителноправни-бележки/.

[67] Burrows, A. Are ‘Damages on the Wrotham Park Basis’ Compensatory, Restitutionary or Neither?, in Saidov, D., Cunnington, R. (eds). Saidov, D., Cunnington, R. (eds). Contract Damages Domestic and International Perspectives, Oxford, Hart Publishing, 2008.

[68] Решение № 214 от 23.01.2017 г. на ВКС по т. д. № 1642/2015 г., II т. о., ТК.

[69] Решение № 121 от 5.11.2012 г. на ВКС по т. д. № 761/2011 г., I т. о., ТК.

[70] Решение № 146 от 1.12.2010 г. на ВКС по т. д. № 934/2009 г., II т. о., ТК.

[71] Решение № 1451 от 18.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4801/2007 г., IV г. о., ГК.

[72] Решение № 146 от 1.12.2010 г. на ВКС по т. д. № 934/2009 г., II т. о., ТК.