ВИДОВЕ УСЛОВНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ ПО БЪЛГАРСКОТО ГРАЖДАНСКО ПРАВО

Условните задължения могат да бъдат подразделени съобразно същите критерии, по които се класифицират видовете условия.

ЗАДЪЛЖЕНИЯ ПОСТАВЕНИ ПОД ОТЛАГАТЕЛНО ИЛИ ПРЕКРАТИТЕЛНО УСЛОВИЕ

Задължението може да бъде поставено в зависимост от отлагателно или от прекратително условие. При отлагателните условия правното действие на една сделка се оказва в зависимост от осъществяването на бъдещото несигурно събитие по начин, че последното е предпоставка за това действие. И в двата случая осъществяването на условието има значение за правата и задълженията по сделката – в първия случай – за възникването или изменението им, а във втория – за тяхното прекратяване, респ. запазване. Това деление е уредено изрично в чл. 25 ЗЗД. Спорът дали едно условно волеизявление е отлагателно или прекратително, се решава въз основа на тълкуване на сделката, като се анализира по същество дали според волята на страните действието й се отлага или се прекратява от условието, т.е. какво те са целели с него.

Отлагателното условие може да обуславя било възникването на правното задължение (на сделката), било настъпването на неговата изискуемост. Така напр. в разпоредбата на чл.187 КЗ (отм.) бе предвидено, че застрахователният договор влиза в сила след плащане на цялата дължима премия или на първата вноска от нея при разсрочено плащане на премията, освен ако със закон е предвидено или в договора е уговорено друго. Текстът в сега действащия Кодекс на застраховането е променен. В неговия чл. 367, посветен на заплащането на застрахователната премия, е предвидено, че цялата премия или първата вноска при разсрочено плащане на премията се плаща при сключването на застрахователния договор, освен ако друго е предвидено в закон или е уговорено в договора, като неплащането на вноска (било тя и първата) поражда по аргумент от чл. 368, ал. 2 КЗ в полза на застрахователя правата да намали застрахователната сума по договора, съответно на частта от неплатената премия; да измени условията по договора или да прекрати договора.

При прекратителните условия положението е обратното – сделката проявява своето действие от момента на сключването й, но то може да бъде преустановено впоследствие със сбъдването на бъдещото несигурно събитие. Негативно формулирано, прекратителното условие може да се разглежда като правосъхранително (напр. неоспорването на сделката на разпореждане с недвижим имот – СИО от неучаствалия в нея съпруг по чл. 24, ал. 4 СК ще запази действието й между другия съпруг и третото лице, разпростряло вече действието си и по отношение на неучаствалия[1]).

В правната литература, разглеждаща условието по чл. 425 ТЗ[2], се критикува предвидената в закона възможност да се сключи условен влог поради реалния характер на договора. Счита се за неоправдано това му действие да бъде обусловено от бъдещо несигурно събитие, т. к. докато уговореното не бъде предадено на банката, вложено, договорът не може да се счете за сключен[3] Авторът критикува като неоснователна и възможността договорът за влог да бъде сключен под прекратително условие, т. к. при предвиден прекратителен срок (срочен договор), влогодателят винаги може да иска предсрочно изпълнение. Per argumentum a contrario би следвало той да има същата възможност и ако не е настъпило условието, тъй като за разлика от бъдещото сигурно събитие (срока), условието, може и въобще да не настъпи и въпреки това банката дължи при поискване предсрочно изпълнение.

ЗАДЪЛЖЕНИЯ ПОСТАВЕНИ ПОД ПОЛОЖИТЕЛНО ИЛИ ОТРИЦАТЕЛНО УСЛОВИЕ

Задължението може да бъде обусловено било от положително, било от отрицателно условие – деление на задълженията според съдържанието на условията. При положителното условие действието на сделката е обусловено от осъществяването на една промяна, а при отрицателното – от нейната липса, от запазване на съществуващото положение. В редакционно отношение обаче положителното условие може да се формулира като отрицателно и обратно, затова от значение е не редакцията, а съдържанието на волята. В първата хипотеза неговото съществуване ще зависи от осъществяването на определен юридически факт, а във втората – от неговата липса.

ЗАДЪЛЖЕНИЯ ПОСТАВЕНИ ПОД СЛУЧАЙНИ (КАЗУАЛНИ), ПРОИЗВОЛНИ (ПОТЕСТАТИВНИ) И СМЕСЕНИ УСЛОВИЯ

Според това, от какво зависи настъпването на условието, те се разграничават случайни (казуални), произволни (потестативни) и смесени условия. Според чл. 64 ЗЗД (отм.) условието е случайно, когато зависи от случайно събитие, сбъдването на което не се намира във властта нито на кредитора, нито на длъжника. Казано с други думи, условието е случайно, когато действието на сделката е в зависимост от бъдещо и неизвестно събитие, чието настъпване е израз на случайност, т.е. върху сбъдването на събитието не може да влияе волята на никоя от страните. В противовес на това, същият чл. 64 ЗЗД (отм.) нарича произволно онова условие, при което сбъдването на събитието зависи от волята на единия от съконтрагентите, а смесено, според същия текст, е условието, което зависи едновременно от волята на едната от договарящите страни и от волята на трети лица или от случайно събитие. В тази връзка в литературата ни[4] се сочи, че законът прави разлика между т. нар. „обикновени потестативни“ и „чисто потестативни“ условия. При първите изпълнението на задължението се обуславя от едно събитие, зависещо от волята на едната страна и на едно трето лице, докато при чисто потестативните условия изпълнението на задължението е поставено в зависимост изключително от волята само на една от договарящите страни – “ако иска”. За последните чл. 67 ЗЗД (отм.) предвижда, че те правят сделката, сключена под такова условие, абсолютно нищожна, т.к. не е налице воля за сериозно обвързване.

В по-новата доктрина случайното условие се определя по-тясно – като факт, чието (не)осъществяване не зависи въобще от човешко поведение, а от природни сили и закономерности[5]. Осъществяването на потестативните условия пък зависи от волята на едната от договарящите страни. Според авторите, които схващат случайното условие само като проявление на природни сили, потестативни обаче са и условията, чието сбъдване зависи било от волята на една от страните, било от трето лице[6].

В случаите когато условието зависи от волята на страна по правоотношението, логично възниква питането, дали е допустимо изпълнението или неизпълнението на някое от основните задължения по договора да е въведено като модалитет на договора и да обуславя неговото действие[7]. Така напр. дали уговорка, по силата на която неплащането на парично задължение, уговорено като основно по договора, може да се предвиди като условие, чието настъпване да доведе до прекратяване на договора, при положение че сбъдването му зависи единствено и само от волята на длъжника? Поначало следва да се приеме, че неплащането на поето парично задължение, чието изпълнение зависи единствено и само от волята на длъжника, няма характер на условие – модалитет на договора. Неслучайно, както бе посочено, в чл. 67 ЗЗД (отм.) (невъзпроизведен в сега действащата редакция на ЗЗД), се предвижда, че поемането на задължение под т. нар. („чисто) потестативно“ отлагателно условие (чието сбъдване е поставено в зависимост от волята на длъжника), е недействително.

И в най-новата съдебна практика се настоява, че е недопустимо сключването на договори под условие, поставено изцяло в зависимост от волята на едната страна – т.нар. „чисто потестативни условия“, тъй като при тях се поставя под съмнение намерението за обвързване и съществуването самия договор. В тази връзка законът въвежда фикцията, че условието се счита за настъпило, ако страната, която има интерес от несбъдването му, недобросъвестно попречи то да настъпи, като преценката относно фингираното сбъдване на условието, следва да се осъществи по правилата на логиката при съпоставка между поведението на страната и закономерния ход на събитията, като се отчете интересът на страните в предметната рамка на сключения договор. В тази връзка ми се струва, че уговорка, според която настъпването или ненастъпването на факта на изпълнение или на някое от основните, поети по договора задължения, не може да обуславя действието на договора и да се счита за условие по смисъла на чл. 25 ЗЗД. Плащането представлява изпълнение на договора и с оглед на принципа, че договорите се сключват за да се изпълняват, този факт не представлява бъдещо несигурно събитие по смисъла на чл. 25 ЗЗД.

Противното би означавало че, доколкото изпълнението на задълженията на страните по договора е винаги несигурно, то всички договори следва да се считат сключени под условие. В тази връзка следва да се оцени като правилно разрешението, възприето в Решение № 111 от 23.06.2016 г. по т. д. № 1839/2015 г. на ВКС, II т. о., според което, поето от купувача по приватизационен договор задължение за въвеждане на обекта в експлоатация, не съставлява уговорено условие. Изяснено в, че условието е несъществен елемент от съдържанието на договора и такова страните не са уговорили, а с оглед специфичния характер на приватизационния договор, съществен елемент са уговорените престации. Виновното неизпълнение на задълженията на купувача обуславя отговорността му за неизпълнение, а разпоредбата на чл. 25 ал. 1 ЗЗД е относима към действието на договора в случай на уговорено условие – бъдещо несигурно събитие. Наистина, дори и при потестативно прекратително или отлагателно условие, фактите, чието осъществяване като бъдещо и несигурно събитие, е предоставено на волята на една от страните, следва да са различни по вид от изпълнението (неизпълнението) на основното задължение на тази страна по договора[8]. За да се говори за чисто потестативно условие, обусловено единствено от волята на някоя от страните по договора, е нужно последното да не касае изпълнението (неизпълнението) на поетите по същия този договор основни задължения.

В съдебната практика обаче се поддържа и виждането[9], че условието по смисъла на чл. 25 ЗЗД, може да бъде предоставено и на волята на страната, по аргумент от ал. 1. В който смисъл, това дали едно предоставено на волята на страната действие съставлява условие за сключването на договора или задължение по същия, зависи единствено от договореното между страните и свързаните с осъществяването му правни последици. Вероятно щом страната, която има интерес от несбъдването на условието може недобросъвестно да попречи да настъпи то, би могло да се допусне, че (не)сбъдването му може да е предоставено и само на неговата воля. Логиката далеч не е безупречна, но чрез нея съдът стига до извода, че това, дали едно предоставено на волята на страната действие, съставлява условие за сключването на договора или задължение по същия, зависи единствено от договореното между страните и свързаните с осъществяването му правни последици.

При преценката за характера на условието, следва да се съобразяват правилата за тълкуване волята на страните (чл. 20 ЗЗД), т. к. се наблюдават редица специфични хипотези. Напр. тази, в която страните са обвързали изпълнението на задължението със сбъдване на отлагателно условие, за което не е уговорен конкретен срок, а неговото настъпване е в зависимост и от поведението на длъжника. От установеното в чл. 63, ал. 1 ЗЗД правило, че всяка от страните по договора следва да изпълнява задълженията си по него точно и добросъвестно, произтича изводът, че длъжникът трябва да изпълни своето задължение в срок, който, с оглед вида на престацията и конкретните обстоятелства на случая, се явява разумен от гледна точка интересите и на двете страни по сделката. Липсата на изпълнение в рамките на разумния срок е основание за упражняване на непритезателното право на кредитора да иска от съда да даде на длъжника достатъчен срок за изпълнение по арг. от чл. 69, ал. 2 ЗЗД. Предпоставките на чл. 69, ал. 2 ЗЗД ще са налице при изрична уговорка между страните по договора, че длъжникът ще престира, когато реши или когато има възможност („изпълнение, предоставено на волята или на възможностите на длъжника“). Дали в случая се касае до условие?

Отрицателният отговор следва да бъде предпочетен, т. к. в случая се касае за относително неопределен срок, а не за условие, но неговата неопределеност (несигурност кога ще последва изпълнение) идва от волята на длъжника кога ще (а не дали ще) реши да изпълни. Т.е. самото определяне (респ. настъпване) на срока ще зависи от едно бъдещо, несигурно събитие – волята на длъжника да го определи (чрез изпълнението си) и кога ще го определи. Хипотезата изглежда сходна с тази на клауза, зависеща от това, дали смъртта на едната от страните ще настъпи до изтичането на определен период от време. При нея обуславянето от настъпването на смъртта, макар по начало бъдещо и сигурно събитие, до изтичането на определен период от време, на практика се превръща в клауза за условие.

Приравнен на тези хипотези е и случаят, в който страните са обвързали изпълнението на задължението с настъпването на отлагателно условие без уговорен краен срок, сбъдването на което е в зависимост и от поведението на длъжника. Допустимостта на подобна уговорка произтича от установения в чл. 9 ЗЗД принцип за свобода на договарянето, приложим по силата на препращащата норма на чл. 288 ТЗ и към търговските сделки. Съгласието на страните, че задължението става изискуемо след настъпването на определено бъдещо несигурно събитие (условие), осъществяването на което е предпоставено и от активността на самия длъжник, следва да бъде преценявано като предоставяне на изпълнението на неговата (или поне – и на неговата) воля и възможности. Отричането на приложимостта на чл. 69, ал. 2 ЗЗД към тази хипотеза би препятствало настъпването на изискуемостта на задължението и би лишило кредитора от дължимата му престация, което е правно недопустимо.

В подкрепа на този извод е и разпоредбата на чл. 25, ал. 1, изр. второ ЗЗД въвеждаща презумпцията, че условието се смята за сбъднато, ако страната, която има интерес от несбъдването му, недобросъвестно е попречила то да настъпи. По аргумент от по-силното основание, ако сбъдването на условието е предпоставено и от действията на самия длъжник, изпълнението на задължението, чиято изискуемост е обвързана с настъпването на това условие, също следва да се преценява като предоставено на волята и възможностите на длъжника според чл. 69, ал. 2 ЗЗД[10]. Т.е., когато изискуемостта е уговорена в зависимост от бъдещо събитие, давността тече от сбъдването му. Когато пък настъпването на събитието е предоставено изцяло на волята на длъжника, изискуемостта на вземането е от изтичане на разумния срок, в който добросъвестният длъжник би могъл да изпълни задълженията си за сбъдване на условието, който срок по искане на кредитора се определя от съда при условията на чл. 69, ал.2 ЗЗД[11].

Възможно е освен това да се касае до условие, чието настъпване зависи от волята и действията и на двете страни по договорното правоотношение. Подобни клаузи нерядко се включват и в застрахователните договори. Така например, ако по сключена имуществена застраховка застрахованият не изпълни договорно задължение – представяне МПС за оглед, маркиране или други подобни действия, съществени за установяване състоянието на вещта и нейната наличност, застрахованият по аргумент от чл. 395, ал. 1 КЗ е длъжен да вземе мерки за предпазване на застрахованото имущество от вреди, да спазва предписанията на застрахователя и на компетентните органи за отстраняване на източниците на опасност за причиняване на вреди и да допуска застрахователя да прави проверки.

Същевременно, ако за настъпването на това условие са необходими съвместните действия на всяка от страните: на застрахователя – да посочи съответен пункт за осъществяване на действието, съгласно съдържанието на самата клауза, визираща отлагателното условие и на застрахования – да представи автомобила за оглед, излиза, че изпълнението на задължението на застрахователя е обуславящо за изпълнението на това на застрахования. Поради което ще се приложи фикцията на чл. 25, ал. 1, предл. второ ЗЗД относно сбъдване на условието, респ. застрахователният договор следва да се приеме за валидно сключен и влязъл в сила.

Ако сбъдването на бъдещото несигурно събитие се влияе едновременно от човешко поведение – волята на една от договарящите страни и волята на трети лица и от случайно събитие (чл. 64 ЗЗД-отм.), респ. – от човешко поведение и от обективни фактори[12], задължението ще бъде подчинено на едно смесено условие. Като пример за смесено условие обикновено се сочи продажбата с уговорка за опитване или преглеждане по чл. 204 ЗЗД – тя се смята сключена под отлагателното условие, че купувачът ще одобри вещта. Други примери – лице поема задължението да извърши инвестиции в определен размер в два обекта под отлагателното условие – ако придобие собствеността върху междинния парцел; да продаде имот, ако до определен срок наетите работници довършат обзавеждането на новопридобит от него имот, в който лицето да се пренесе да живее от обещания имот. Това е чистата формула на сделка, сключена при модалитет и тя има значение за отношенията между страните, чиито волеизявления съдържа – тези на страните по делото. Значението на това деление е с оглед прилагането на чл. 25, ал.1 ЗЗД.

Според някои автори[13] друго възможно деление на условията е на позволени, (респ. – противни) на правния ред, добрите нрави и обичаи. В тази връзка цитираният автор сочи, че противни на закона са не само тези условия, които са в противоречие с някое особено правно правило, но и онези, които целят ограничението при използването на правни възможности, с които действащият правопорядък снабдява правните субекти. От казаното се прави и изводът, че източник на правни забрани е и моралът, който обаче създава само негативни изисквания, без правно да предписва извършването на нещо.

Считам, че това не е деление на видове условия, а касае по-скоро изискванията за валидност на условието. Този въпрос обаче предполага друго изследване.

Автор: проф. ИВАН РУСЧЕВ, д.ю.н.

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Разбира се, в случая се касае по-скоро за законово условие (conditio iuris), а не за уговорено условие по смисъла на чл. 25 ЗЗД (conditio facti).

[2] Герджиков, О. Търговски сделки, IV изд., Труд и право, С. 2014 с.273.

[3] Смятам, че отлагателното условие може да отлага както възникването на правоотношението (сключването на договора, завършването на правопораждащия го фактически състав), така и настъпването на действието на този договор.

[4] Диков , цит съч. цит. стр.

[5] Павлова, М. Гражданско право. Обща част, Софи-Р, С.2002, с. 499-500.

[6] Действащият ЗЗД не определя легално видовете условия, а класификацията на ЗЗД-отм. не съвпада с възприетата в доктрината. Съгласно неговия чл. 64 ЗЗД (отм.) “случайно е условието, което зависи от едно случайно събитие, което не се намира в властта нито на кредитора, нито на длъжника; произволно е условието, на което изпълнението зависи от волята на единия из договарящите се; смесено е това условие, което зависи едновременно от волята на една от договарящите се страни и от волята на едно трето лице или от случая. Възпроизвежда критериите за деление между трите вида условия, установени в чл. 64 ЗЗД (отм.) на Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част, Д. II, С. НИ, 1973, с. 228.

[7] Този въпрос се разглежда и в арбитражната практика. В Решение от 08.12.1993 г. по арб. д. № 63/1993 г. АС при БТПП е приел, че е недопустимо уговарянето на условие, което да зависи единствено от волята на едната страна по договора. Противното становище е изразено в Решение от 03.02.1995 г. по ВАД № 11/94 г. и Р. от 03.02.1995 г. по ВАД № 11/94 г. на АС при БТПП.

[8] Така изрично Р. № 77 от 8.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 2/2009 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Д. Проданова и Р. № 77 от 8.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 2/2009 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Т. Калчева.

[9] Р. № 175 от 13.01.2014 г. по т. д. № 1060/2012 г., І т. о., Т. К. на ВКС.

[10] Така изрично Р. № 15 от 22.04.2014 г. по търг. д. № 46/2013 г. на ВКС.

[11] в този смисъл Определение № 299 от 22.02.2011 г. по гр. д. № 1514/2010 г. на ВКС.

[12] Павлова, М., цит. съч, с.500.

[13] Диков, Л., цит съч., с.79.