ВЕЩНО ПРАВО – СЪДЕБНА ПРАКТИКА НА ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД ПРЕЗ МЕСЕЦ ЮНИ 2017 Г.

Статията има за цел да постави акцент върху някои съдебни актове на ВКС в материята на вещното право. Тематичният подбор не претендира за изчерпателност. Той засяга само тези съдебни актове, които по преценка на автора могат да представляват интерес за съдиите, нотариусите, адвокатите, съдебните изпълнители, научните работници, студентите по право и т. нат., и които са постановени в периода от 01.06.2017 г. до 30.06.2017 г.

Представени са основните правни въпроси, които са формулирани в съответния акт, и принципните изводи по тях. По текста на съдебните актове са извършвани малки корекции, без да се засяга по какъвто и да е начин съдържанието на изложеното от състава на ВКС. В бележки под линия са предоставени линкове към сайта на ВКС, отварянето на които дава достъп до пълния текст на съдебния акт. Той дава възможност на читателя да се запознае с целия текст на съответното решение или определение и да добие представа и за фактическата обстановка по делото.

ВЛАДЕНИЕ. ЗАЩИТА НА ВЛАДЕНИЕТО

РЕШЕНИЕ № 124 ОТ 06.06.2017 Г. ПО ГР. Д. № 4048/2016 Г., IV Г. О. НА ВКС[1]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК

За обвързаността на страните от силата на пресъдено нещо на решението по ревандикационен иск относно владението на имота от ответника.

За задължението на добросъвестния владелец, който е отстранен от имота да обезщети собственика за времето, през което е бил лишен от ползването.

Противопоставя ли се владеещият на ползването от ищеца, ако иска отмяна на решението, с което е осъден да предаде владението, и необходимо ли е да извърши активни фактически действия по предаване на владението или е достатъчно да не създава пречки за ползването?

По повдигнатите правни въпроси Върховният касационен съд намира, че решението, с което е уважен ревандикационен иск установява със сила на пресъдено нещо правото на собственост на ищеца от момента, в който то е възникнало, както и задължението на ответника да предаде владението (или държането) на имота, което той (ответникът) е осъществявал в деня на предявяването на иска и не е предал на ищеца до приключване на съдебното дирене пред последната инстанция по съществото на делото. За разлика от съдебните решения по искове за установяване на факти и по искове за защита на фактически състояния, съдебното решение по ревандикационен иск (иск за правоотношения) не установява факти, в т.ч. факта на владението. То установява неизпълнението на едно съществуващо задължение за предаване на владението (или държането). Ако ответникът по уважен ревандикационен иск, след предявяването му, не предаде владението (или държането) на ищеца, а направи каквото и да било друго (напр. изостави владението или го предаде на трето лице), той не се освобождава от дълга. Той продължава да дължи, тъй като надлежното изпълнение е предаване на владението именно на ищеца. Задължението е за заместимо действие, затова то се изпълняна принудително чрез въвод във владение; а не за бездействие, което би се изпълнявало принудително чрез налагането на глоби по чл. 527, ал. 3 ГПК. От тази гледна точка е без значение, какво поведение има длъжникът, дали оспорва или не оспорва правата на своя кредитор, правно значение има дали той изпълнява надлежно, или не изпълнява надлежно задължението си.

Добросъвестният владелец има право да се ползва от имота и получава добивите му до предявяването на иска за връщането на имота. Решението, с което е уважен ревандикационния иск установява правото на собственост на ищеца от момента, в който то е възникнало, но до предявяването му добросъвестният владелец е владял на основание, годно да го направи собственик (в същото положение е и владелецът по предварителен договор, сключен със собственика – чл. 70, ал. 3 ЗС) и не дължи обезщетение на действителния собственик за пропуснатите от него ползи.

СОБСТВЕНОСТ. ЗАЩИТА НА СОБСТВЕНОСТТА

РЕШЕНИЕ № 70 ОТ 02.06.2017 Г. ПО ГР. Д. № 3862/2016 Г., I Г. О. НА ВКС[2]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК

Налице ли е правен интерес от отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за собственост на недвижим имот, когато е предявен от лице с уважен отменителен иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД срещу трето лице, което е придобило възмездно имота по увреждащата сделка след влизане в сила на решението по отменителния иск?

В т. 1 на Тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника.

От това разрешение следва да се изхожда при отговора на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване.

Искът по чл. 135, ал. 1 ЗЗД е на разположение на всеки кредитор – както на парично, така и на непарично вземане – ППВС №1 от 29.03.1965 г. по гр. д. № 7/1964 г. Целта на този иск е за бъдат обявени за недействителни спрямо кредитора действията на длъжника, с които той го уврежда.

В типичния случай исковете по чл. 135, ал. 1 ЗЗД се предявяват от кредитори по парични вземания. Целта на тези искове е при уважаването им кредиторът да може да насочи изпълнение за събиране на паричното си вземане върху имуществото на длъжника, което той е отчуждил с увреждащата сделка. В теорията и в съдебната практика има различни схващания за действието на влязлото в сила решение на иска по чл.135 ЗЗД. Според едното разбиране при уважаването на този иск отчужденото имущество се връща в патримониума на длъжника. Според другото разбиране искът няма вещноправно действие, приобретателят по оспорената сделка продължава да бъде собственик на имуществото, което му е прехвърлено и то не се връща при длъжника при уважаване на иска по чл.135 ЗЗД. Второто разбиране е застъпено в мотивите на т. 1 на Тълкувателно решение № 5 от 29.12.2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС. И при двете правни конструкции обаче няма спор в теорията и в практиката, че кредиторът по парично вземане, който успешно е провел иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, може да насочи принудително изпълнение за събиране на своето вземане върху имуществото, предмет на увреждащата го сделка, която е обявена за недействителна спрямо него. Според първото разбиране изпълнението се насочва върху имуществото, което се е върнало в патримониума на длъжника, а според второто разбиране – върху същото това имущество, което е останало собственост на приобретателя по оспорената сделка, но той трябва да търпи принудителното изпълнение като ефект от уважения иск по чл. 135 ЗЗД.

Кредиторът с парично вземане, който е провел успешно иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, има правен интерес единствено от насочване на принудителното изпълнение върху имуществото, предмет на увреждащата сделка. Чрез изнасянето на това имущество на публична продан той ще може да удовлетвори изцяло или отчасти своето вземане или поне разноските, които е направил за провеждането на отменителния иск /арг. от чл. 136, т. 1 ЗЗД/. Той няма правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост както срещу приобретателя по оспорената сделка, така и спрямо частните правоприемници на този приобретател, когато те са придобили права след вписване на исковата молба по чл. 135 ЗЗД и които ще бъдат обвързани от силата на пресъдено нещо на решението по уважения отменителен иск. Той нито се позовава на свое вещно право върху имота, което иска да защити, отричайки правото на собственост на ответника, нито на някакво фактическо състояние, нито пък отричането на правото на собственост на ответника ще доведе до възможност той да придобие някакви права. Правото му на принудително изпълнение не зависи от отричането на правото на собственост на ответника, затова то не може да обоснове правен интерес от предявения отрицателен установителен иск за собственост. В тези случаи не са налице разгледаните в т. 1 на Тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС условия за допустимост на отрицателния установителен иск.

РЕШЕНИЕ № 5 ОТ 12.06.2017 Г. ПО ГР. Д. № 2844/2016 Г., II Г. О. НА ВКС[3]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК

Възможно ли е временен горски път, изграден при спазване на нормативните изисквания и отразен в лесотехническия проект на ДГС, чиято експлоатация единствено осигурява достъп до съседен имот и изграденото в него хидроенергийно съоръжение , да престане юридически да съществува поради ненанасянето му в КВС на съответното населено място, но фактическото съществуване на този временен горски път да възпрепятства собственика на горския масив да упражнява правото си на собственост при заявен иск по чл. 109 ЗС?

Правото на собственост е абсолютно вещно право което гарантира на титуляра на правото възможността да се изисква от всеки правен субект поведение, с което да не се препятства или затруднява упражняването на правото на собственост от гл. т. на правомощията на собственика да владее, ползва и се разпорежда с обекта на собствеността, както да изисква поведение, с което да не се нарушава, уврежда или унищожава обекта на собствеността.

В определени хипотези собственикът, в името на търсен от законодателя баланс между обществен и личен /частен/ интерес, търпи ограничения при упражняване правото си на собственост в пълен обем в рамките на разумното ползване от страна на други правни субекти.

Сервитутното право е ограничено вещно право и може да бъде сервитут на преминаване, респ. на ползване на водоизточник и др. по отношение на чужд имот – арг. от на чл. 55 ЗС. Прокараният път, със статут на временен път, в горска територия по време когато горския масив е със статут на държавна собственост преди да бъде признат по съответната законоустановена процедура реституционния ефект на закона и който горски път е изграден при спазване на нормативните изисквания и отразен в лесотехническия проект на ДГС като именно неговата експлоатация единствено осигурява достъп до съседен имот и изграденото в него хидроенергийно съоръжение и в този аспект съставлява установено с административен акт право на преминаване през горската територия след възстановяване собствеността на правоимащите лица. Липсата на отразяване на временния път в КВС на съответното населено място не може да отрече съществуващото право на преминаване по отношение на прокарания горски път в полза на обслужвания недвижим имот. Само по себе си фактическото и юридическо съществуване на временен горски път в рамката на горския масив с площ над 60 дка не би могло да съставлява неправомерно възпрепятства собственика на горския масив да упражнява правото си на собственост , освен ако в производство по чл. 109 ЗС не се установят конкретни факти, който сочат неправомерно поведение на лицето -ответник , даващи основание да се приеме , че е налице фактически състав на цитираната законова разпоредба.

В исковото производство по чл. 109 ЗС собственикът на недвижим имот търси защита срещу всяко трето лице, която макар и да не оспорва правото му на собственик на имота, чрез конкретни действия или бездействия създава пречки за упражняване на правомощията на собственика т.е. препятства или ограничават възможността на собственика да се упражнява правото на собственост определена степен. За успешното провеждане на иска по чл. 109 ЗС не е необходимо да е нарушен конкретна норма на закона , достатъчно е наличие на неоснователни действия, който да пречат на собственика да упражнява правото си на собственост. Ако въпреки извършването на определени действия /бездействия/, правомощията на собственика не се ограничават респ. засягат по начин да препятстват възможността да се упражнява правото на собственост, то може да направи извод , че не винаги всяко „негативно“ от гл. т. на ищеца-собственик действие на ответника препятства упражняването на правото му на собственост.

РЕШЕНИЕ № 125 ОТ 06.06.2017 Г. ПО ГР. Д. № 4213/2016 Г., IV Г. О. НА ВКС[4]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК

За характера на задължението за предоставяне на достъп до имот съгласно чл. 51 ЗС и способите за принудителното му изпълнение, както и за момента на изпадането в забава с оглед на това дали задължението е носимо или търсимо.

По поставените правни въпроси Върховният касационен съд намира, че задължението за предоставяне на достъп за извършването на работи в един имот е уредено още в чл. 222 и 224 ЗИСС (отм.). Съгласно чл. 51 ЗС то възниква, когато собственикът на другия имот узнае за необходимостта в първия имот да бъдат извършени определени работи. Естеството на работите трябва да е свързано с обикновеното ползване на първия имот според неговото предназначение, а необходимостта е налице не само когато е невъзможно работата да бъде извършена без осигуряването на достъп, но и когато чрез осигуряването на достъп тя би се извършила по-лесно, по-добре и/или по-ефективно, а ако това причини повреди, те подлежат обезщетяване. На обезщетяване обаче подлежат само повредите по имота, обезщетение за претърпените неудобства не се дължи, тъй като извършването на работите по този начин е позволено.

Задължението за осигуряване на достъп възниква при възникването на необходимостта и става изискуемо от явяването на кредитора в мястото на изпълнението или от узнаване на нуждата от длъжника, тъй като задължението е търсимо, а не носимо (не може да се изпълни другаде освен там, където е имотът на длъжника).
Принудителното изпълнение на задължението се осъществява чрез овластяване на кредитора от съда на основание чл. 80, ал. 1 ЗЗД или чрез оправомощаване на взискателя от съдебния изпълнител по реда на чл. 526 ГПК, тъй като действията на длъжника по осигуряването на достъпа са заместими.

Административен ред за принудително изпълнение на същото задължение е уреден в чл. 194 ЗУТ, който съществува като възможност на разположение на кредитора и е приложим при наличие на допълнителни предпоставки, свързани с особеностите на правоотношенията във връзка с териториалното устройство. Не всяко гражданско притезание за осъществяване на достъп по чл. 51 ЗС може да бъде изпълнено принудително по административен ред, тъй като той изисква нуждата да е за извършване на разрешени или предписани проучвателни, проектни, строителни, монтажни, контролни и други работи, във връзка с устройството на територията.

Неизпълнението на задължението по чл. 51 ЗС влече отговорност за вреди от пълно неизпълнение, които са различни в зависимост от това дали извършването на необходимите работи без осигуряването на достъп е осъществимо, или не е осъществимо. Когато осъществяването на необходимите работи е практически възможно и без осигуряването на достъп, вредата на кредитора се изразява в допълнителните разходи, които се налагат, за да бъде извършена работата качествено и в срок по другия възможен начин, а ако без осигуряването на достъп осъществяването на необходимите работи е практически невъзможно, вредата се изразява в разходите, които кредиторът е принуден да понесе поради неизвършването им.

ЕТАЖНА СОБСТВЕНОСТ

РЕШЕНИЕ № 28 ОТ 06.06.2017 Г. ПО ГР. Д. № 2887/2016 Г., II Г. О. НА ВКС[5]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК

Разполага ли с материалноправна легитимация да предяви иск по чл. 40 ЗУЕС лице, което е придобило самостоятелен обект в сграда с режим на етажна собственост, след провеждане на общото събрание, чийто решения се атакуват?

По какви критерии се преценява дали определен самостоятелен обект в сграда в режим на етажна собственост, представлява обща част по предназначение, и компетентно ли е общото събрание на етажните собственици да решава този въпрос?

По първия въпрос: Разпоредбата на чл. 40, ал. 1 ЗУЕС предоставя възможност на „всеки собственик” да иска отмяна на незаконосъобразно решение на общото събрание. В понятието „всеки собственик” следва да се включват лицата, които се легитимират като собственици към датата на събранието, защото именно те имат право да участват в провеждането му. Съгласно чл. 11, ал. 4 ЗУЕС приетите решения от общото събрание обвързват и нови собственици, ползватели и обитатели на самостоятелни обекти в сградата. С оглед на това, в хипотеза на прехвърляне на самостоятелния обект след провеждане на общото събрание, но преди изтичане срока за отмяната му по чл. 40, ал. 2 ЗУЕС, то и за приобретателя съществува интерес да иска отмяна на решенията. В този случай може да се предположи, че с отчуждаването на имота досегашният собственик е дезинтересиран и не би упражнил правото да оспори решенията на Общото събрание, а същевременно правоприемникът му, който следва да изпълнява тези решения, има интерес да ги атакува, ако ги счита за незаконосъобразни. Визираната в чл. 40, ал. 1 ЗУЕС незаконосъобразност на решението на Общото събрание може да се изразява в несъобразяване със закона при формиране на решението като юридически факт, т.нар. процедурни нарушения и в несъобразяване със закона на съдържанието на решението, т.нар. материална незаконосъобразност. Лицата, придобили обекти в етажната собственост в периода след провеждане на Общото събрание и до изтичане на срока по чл. 40, ал. 2 ЗУЕС имат правен интерес да предявят иск за отмяна на решения само поради тяхната материална незаконосъобразност. Тези лица нямат право на участие в Общото събрание и затова оспорването им не може да обхваща нарушения на реда за свикване и провеждане на общото събрание, каквито спрямо тях няма как да са допуснати. Наред с това, обект на оспорване могат да бъдат само решения, които пораждат правни последици занапред – създават задължения за етажните собственици и подлежат на изпълнение, т.е. решения, рефлектиращи в правната им сфера.

По втория въпрос касационното обжалване е допуснато поради противоречие с практика по чл. 290 ГПК. Според Решение № 40 от 25.03.2016 г. по гр. д. № 4994/2015 г., ІІ г. о. на ВКС, постановено от настоящия състав, при определяне дали даден елемент от сграда в режим на етажна собственост е със статут на обща част или не е и може да се притежава в индивидуална собственост, следва да се има предвид неговото предназначение да служи за задоволяване на общи нужди на етажните собственици с оглед строителните книжа или след извършено преустройство от собственика /съсобствениците/ на сградата. Меродавният момент, към който се преценява статутът, е този на възникване на етажната собственост. Обстоятелството, че обектът е заснет като самостоятелен кадастралната карта е без правно значение при преценка статута му на обща част, тъй като и самостоятелни обекти /например посоченото в чл. 38, ал. 1 ЗС портиерско жилище/ могат да бъдат общи по предназначение части, щом са предназначени да обслужват общи нужди на етажните собственици.

В обжалваното решение въззивният съд е приел, че всички нежилищни обекти в сградата – рецепция и лоби бар, фитнес център, магазин за промишлени стоки, склад и обществена тоалетна, басейн с мокър бар, представляват общи части на сградата по предназначение, без да обсъди горните критерии, без задълбочена преценка на събраните доказателства /техническата експертиза/ и без да изходи от особеностите и различното предназначение на всеки един от тези от тези самостоятелни обекти, на които ищецът [фирма] претендира да е самостоятелен собственик.

ПРИДОБИВАНЕ ПО ДАВНОСТ

РЕШЕНИЕ № 68 ОТ 16.06.2017 Г. ПО ГР. Д. № 4312/2016 Г., II Г. О. НА ВКС[6]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК

Какъв е фактическият състав на оригинерното придобиване на чужд имот по давност и включва ли същият снабдяване с констативен нотариален акт за собственост по реда на обстоятелствената проверка непосредствено след изтичане на предвидения в закона срок, необходим за придобиване на собствеността от владелеца?

С оглед така поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи правни мотиви, материалноправният въпрос, по който е допуснато касационното обжалване действително е от обуславящо за изхода на спора значение. Същевременно произнасянето на въззивния съд по този въпрос е в отклонение от задължителната съдебна практика, постановена по реда на чл. 290 ГПК. Същата е константна, че владението може да се упражнява чрез наемател, т.е. чрез действия на обикновено ползване на вещта, при което придобиването на собствеността е в полза на владелеца, а не на държателя /Решение № 197 от 27.10.2015 г. по гр. д. № 2426/15 г., І г. о. на ВКС/. В., този извод следва и от легалната дефиниция за владение, дадена в разпоредбата на чл. 68, ал. 1 ЗС – упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Досежно възможността владелецът, в чиято полза е изтекъл законоустановеният срок за придобиване на собствеността по давност, да се снабди с констативен нотариален акт за собственост по реда на обстоятелствената проверка, решението на въззивния съд противоречи на постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 204/2012 г. от 11.01.2013 г. по гр. д. № 272/12 г., ІІ г. о. на ВКС, според което самото иницииране на нотариалното производство за снабдяване с констативен нотариален акт не е израз на намерението за своене, тъй като последното следва да бъде винаги насочено и демонстрирано спрямо собственика на вещта, а не спрямо трети лица и нотариуса. Освен това, снабдяването с констативен нотариален акт далеч не е единственият начин, по който владелецът може да се позове на изтеклата в негова полза придобивна давност- позоваването може да се обективирано в предявяване на иск или релевиране на възражение срещу предявен иск за собственост /Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК на ВКС/. Както е прието и в Решение № 144 от 02.12.2014 г. по гр.д.№ 1650/2014 г., ІІ г. о. на ВКС, позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, а само процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок. Самото владение включва обективен елемент /упражняването на фактическа власт/ и субективен елемент /намерение да се свои вещта/. Преди владелецът да изяви воля, с която се позове на изтеклата в негова полза давност, той не може да придобие правото на собственост, но при наличие на такова позоваване правните последици на придобивната давност се зачитат, считано от момента на изтичане на законно определения срок, предвиден в чл. 79, ал. 1 и ал. 2 ЗС.

РЕШЕНИЕ № 72 ОТ 30.06.2017 Г. ПО ГР. Д. № 4065/2016 Г., II Г. О. НА ВКС[7]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК

От кой момент се счита предявен иска, как се удостоверява това и от кой момент се прекъсва придобивната давност при предявяване на иск за собственост срещу владелеца?

Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпрос, свързан с изводите на съда за придобиване на собствеността чрез давностно владение и по-точно за момента, от който настъпва ефекта на прекъсване на давностния срок /чл. 116 , б. ”б” ЗЗД/ при предявяване на иск за собственост от собственика срещу владелеца. В практиката по чл. 290 ГПК – Решение № 182 от 17.11.2010 г. по търг. д. № 76/2010 г., II т. о. на ВКС, Решение № 628 от 5.10.2010 г. по гр. д. № 1684/2009 г., I г. о. на ВКС, безпротиворечиво се приема, че искът се счита предявен с постъпване на исковата молба в съда, както сочи разпоредбата на чл. 125 ГПК. От този момент настъпва и прекъсването на давностния срок по чл. 116, б. ”б” ЗЗД. Датата на постъпване на исковата молба в съда се удостоверява с входящия номер, който тя получава в регистратурата и изрично се отбеляза върху исковата молба – чл. 42, ал. 3 от Правилника за администрацията в районните, окръжните административните, военните и апелативните съдилища /П./. Ако исковата молба е подадена по пощата, то датата на пощенското клеймо се отбелязва върху първата страница – чл. 44, ал. 2 от Правилника и от тази дата настъпва прекъсването на давността – чл. 62, ал. 2 ГПК.

РЕШЕНИЕ № 67 ОТ 16.06.2017 Г. ПО ГР. Д. № 3533/2016 Г., II Г. О. НА ВКС[8]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК

Относно възможността за придобиване по давност на реална част от УПИ в хипотезата на чл. 200 ЗУТ.

Произнасянето на въззивния съд по този въпрос се явява в отклонение от задължителната съдебна практика, обективирана в Решение № 102 от 30.05.2016 г. по гр. д. № 5728/2015 г., I г. о. на ВКС, според която реално обособена част от УПИ може да се придобие по давност в хипотезата на чл. 200 ЗУТ, само ако са налице изискванията на чл. 19 ЗУТ, като предвиденото в чл. 200, ал. 2 ЗУТ изключение намира приложение единствено в хипотеза на присъединяване към съседен имот по реда на чл. 17 ЗУТ при първоначално урегулиране на територията. Съображенията за това са, че при действието на ЗУТ промяната на площта или лицето на веднъж урегулирани имоти се извършва само по предвидения в закона ред, какъвто е този по чл. 15 от закона. Разпоредбата на чл. 15, ал. 3 ЗУТ изрично предвижда, че собствениците на съседните имоти могат да постигнат съгласие за промяна на границите на урегулирани поземлени имоти, обективирано в заявление и предварителен договор за прехвърляне на собственост с нотариално заверени подписи, при което вещноправният ефект, т.е. промяна в принадлежността на правото на собственост върху съответната реална част от урегулиран имот, ще настъпи само ако по реда на чл. 15, ал. 6 ЗУТ бъде издаден акт за одобряване на плана за регулация, с който се променят границите между урегулираните поземлени имоти след извършването на преценка дали с проекта за изменение не се предвижда създаване на недопустимо по закон разположение на съществуващи сгради или на разрешени строежи /чл. 15, ал. 9 ЗУТ/, и дали не се предвижда създаване на урегулирани поземлени имоти с лице и повърхност под минимално установените по закон /чл. 15, ал. 10 ЗУТ/, едва след което ще може да бъде сключен и окончателен договор. Това означава, че след като веднъж дадена територия бъде урегулирана, законът допуска промяна в границите на имотите само при наличие на определени предпоставки, подлежащи на преценка от администрацията, при което промяната в пространствените предели на правото на собственост настъпва след одобряването й по административен ред. Предвид недопустимостта, извън изрично предвидените в закона случаи, да се придобива реална част от УПИ чрез правна сделка, то на същото основание не е допустимо такова придобиване и по давност, освен ако са налице изискванията на чл. 200, ал. 1 3 ЗУТ. Следователно реална част от поземлен имот, която не отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ, може да бъде присъединена към съседен чрез придобиване на правото на собственост чрез правна сделка или по давност по реда на чл. 17 ЗУТ, само ако и двата имота не са урегулирани. Присъединяване на реални части от урегулирани поземлени имоти към съседен имот, ако тези части не отговарят на изискванията на чл. 19 ЗУТ, може да се извърши само по реда на чл. 15 от същия закон.

НОТАРИАЛНА ДЕЙНОСТ

РЕШЕНИЕ № 75 ОТ 15.06.2017 Г. ПО ГР. Д. № 2750/2016 Г., IV Г. О. НА ВКС[9]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК

Валидна ли е нотариална заверка на подписа, осъществена по реда на чл. 579, ал. 2 вр. с чл. 189 ГПК на лице, което е грамотно, но поради заболяване е увредена способността му да пише и говори?

Приложима ли е разпоредбата на чл. 583 ГПК при нотариална заверка на подписа на лице с такъв недъг?

По първия въпрос: Едностранните сделки могат да бъдат засегнати от същите пороци, както двустранните сделки, като това е една от причините в чл. 44 ЗЗД законодателят да уреди съответната приложимост на правилата относно договорите и към едностранните сделки. Когато волеизявлението при упълномощаването като едностранна сделка е опорочено, този порок не би имал правно значение, ако учредената представителна власт не бъде упражнена, респ. заинтересованият няма да има правен интерес да иска прогласяването на недействителността на такава овластителна сделка. Нужда от разрешаване на въпросите за пороците на овластяването възниква, когато порочно учредената представителна власт бъде упражнена, като законът не прави разлика дали пълномощникът е адвокат или друго лице. За претендиращия да е мнимо представляван /респ. за неговите правоприемници/ е налице правен интерес да се оспори с иск сключения с третото лице договор. Процесуално легитимиран да предяви иска за оспорване на сключения чрез представител договор е упълномощителят /в неговата правна сфера се претендира да са възникнали последиците от договора/, респ. правоприемниците му до размера на наследствената си част, а процесуално легитимиран като ответник по този иск е третото лице, което е договаряло с пълномощника /последиците на договора засягат и неговата правна сфера/. Пълномощникът може да участва като страна по делото, тъй като се оспорва представителна власт, която той е упражнил и неговата правна сфера също може да бъде накърнена, доколкото е възможно да отговаря било пред третото лице, с което е договарял /чл. 42, ал. 1 ЗЗД/, било пред упълномощителя, ако последният се окаже обвързан против волята му. Съдът по оспорването на сключения чрез представител договор във всички случаи е длъжен да се произнесе по наличието на представителна власт в мотивите на решението, но когато ищецът е предявил и самостоятелен иск за обявяване недействителността на овластителната сделка, съдът трябва да разгледа първо този иск и да се произнесе по него в диспозитива на решението си, а след това да разгледа и да се произнесе по обективно съединения иск за недействителност на договора с третото лице. В този смисъл са мотивите по т. 2 от Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г., ОСГТК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК – Решение № 337 от 14.10.2014 г. по гр. д. № 3598/2014 г., IV г. о. на ВКС и Решение № 113 от 31.05.2012 г. по гр. д. № 1677/2010 г., IV г. о. на ВКС, разрешенията в които се споделят от настоящия състав на ВКС. С оглед на изложеното, въззивното решение не е недопустимо по насочения и срещу пълномощника адв.Н.Д. иск за установяване недействителността на упълномощителната сделка, тъй като учредената с оспореното пълномощно представителна власт е упражнена и интересът от такава защита за правоприемника на упълномощителя не може изначално да се отрече.

По втория и третия въпрос: С Решение № 313 от 22.06.2011 г. по гр. д. № 1409/2010 г., IV г. о. на ВКС и Решение № 621 от 13.07.2011 г. по гр. д. № 1195/2009 г., I г. о. на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК, е прието, че недъгавостта като понятие е по-стар термин на инвалидността и представлява синоним на тази дума. Тя включва всякакъв вид заболявания, които имат за последица някакъв вид недъг, т.е. някакво трайно увреждане на здравето. Когато това увреждане е свързано с невъзможност да се положи подпис /параф/ като израз на волеизявление, законодателят е предвидил потвърждението на изразената воля да стане с отпечатък от десния палец. Това е свързано с уникалността на дактилоскопските линии, които правят всеки пръстов отпечатък строго индивидуален и представляват идентифициращ белег в много по-висока степен от идентифициращите белези на почерка и подписа. Полагането на отпечатък от палеца е предвидено за защита интересите на лицата, които страдат от някакъв недъг и с оглед установяване автентичността на направените от тях изявления.

Нормата на чл. 579, ал. 2 ГПК предвижда, че когато някое от участващите в нотариалното производство лица не може да се подпише поради неграмотност или недъгавост, документът следва да носи вместо подпис, отпечатък от десния палец /чл. 189 ал. 1 ГПК/. Ако лицето не може да постави отпечатък от десния си палец, тогава следва да се посочи причината за това, както и от кой друг пръст е поставен отпечатъкът. При недъг, свързан с трайно увреждане на здравето, който обуславя необходимост да се положи отпечатък от десен палец, а при невъзможност – отпечатък от друг пръст, нотариалното действие е валидно, щом в документа са отбелязани причините за извършването на удостоверяването по този начин. Придобитата, вследствие заболяване на грамотно лице, невъзможност да движи дясната си ръка и да говори е недъг по смисъла на закона, при който нотариалното действие следва да се извърши от нотариуса по реда на чл. 579 ал. 2 ГПК. Нормата на чл. 583 ГПК не може да намери приложение, щом не се касае за лице, което да е глухо, нямо или глухонямо, тъй като нарушенията в говора вследствие на прекарано заболяване, не са равнозначни и не определят лицето като „нямо”.

ПРАВЕН РЕЖИМ НА ВПИСВАНИЯТА

ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 271 ОТ 07.06.2017 Г. ПО Ч. ТЪРГ. Д. № 372/2017 Г., I Т. О. НА ВКС[10]

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК

Подлежат ли на вписване удостоверения, издадени от Търговския регистър към Агенция по вписвания за прехвърляне на търговското предприятие по реда на чл. 15 ТЗ, в имотния регистър по партидата на имота, служещ за обезпечение на задължение към прехвърленото търговско предприятие, и по партидата на ипотекарен длъжник, ипотекирал свой собствен имот, като обезпечение на задължение към прехвърленото търговско предприятие?

Удостоверението на АВ за прехвърляне на търговското предприятие, част от което е вземане, обезпечено с ипотека, не е сред актовете, подлежащи на вписване. Този извод е в съответствие с формираната задължителна практика на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК – Определение № 122 от 14.03.2017 г. по ч. търг. д. № 163/2017 г., I т. о. на ВКС. В него е прието, че при прехвърляне на търговско предприятие, елемент от което е обезпечено с ипотека вземане на отчуждителя, на основание чл. 171 ЗЗД вр. чл. 4, б „л” П. на вписване в имотния регистър подлежи договорът за продажба на търговско предприятие, а не издадените удостоверения от Агенция по вписванията –Търговски регистър за вписване на основание чл. 16, ал. 1 ТЗ в търговския регистър на извършеното прехвърляне на търговско предприятие по делото на отчуждителя и на правоприемника. Посочено е, че съгласно чл. 15, ал. 1 ТЗ търговското предприятие като съвкупност може да бъде предмет на разпоредителна сделка и в случай, че тази съвкупност включва вземания, обезпечени с ипотека, на основание чл. 171 ЗЗД, за да има действие прехвърлянето на тези вземания спрямо трети лица, е необходимо самото прехвърляне като правен акт да се впише в имотния регистър. Аргументирано е, че хипотезите на вписване в имотния регистър въз основа на актове, които представляват удостоверения за вписване в друг публичен регистър, са изрично нормативно посочени, като липсва нормативно основание за вписване в имотния регистър при СВ на удостоверението по чл. 16, ал. 1 ТЗ, издадено от Агенция по вписвания и удостоверяващо вписването в търговския регистър по делото на отчуждителя и на правоприемника на прехвърлянето на търговско предприятие, ако елемент от него е обезпечено с ипотека вземане на отчуждителя.

ПРАВЕН РЕЖИМ НА ЗЕМЕДЕЛСКИТЕ ЗЕМИ

РЕШЕНИЕ № 30 ОТ 27.06.2017 Г. ПО ГР. Д. № 3352/2016 Г., II Г. О. НА ВКС[11]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК

Кога се проявява конститутивното действие на Решение на ПК за възстановяване правото на собственост на земеделски земи по чл. 14 ал. 1 ЗСПЗЗ, взето при действие на редакцията ДВ. бр.68/1999 г., ако за посочената местност няма преходен план, по който имотът на реституирания собственик да бъде индивидуализиран с номер, площ и граници, а в решението на ПК са посочени само съседи, без пълно изписване на имената им, и без да има приложена скица, какво е значението на ново, по-късно издадено решение на органа на земеделска реституция при изготвен ПВС /ПНИ/ на конкретната местност и обстоятелствата за неговото надлежно връчване на реституирания собственик?

За момента, от който започва да тече срока на придобивна давност по отношение на имоти, собствеността върху които подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, и конкретно в хипотезите, когато имотът, по отношение на който се възстановява собствеността, се намира в терен по пар. 4 ПЗР на ЗСПЗЗ.

Въпросът за възстановяване правото на собственост на земеделски земи и момента на проявяване на конститутивното действие на решението по чл. 14 ал.1 ЗСПЗЗ респ. по чл. 18ж ал.1 ППЗСПЗЗ за възстановяване собствеността на земеделските имоти , преди изготвянето на плана по чл. 28 ППЗСПЗЗ /помощен план по § 4к/, не може да има еднозначен отговор.

При действащата редакция на чл. 14 ал. 1 ЗСПЗЗ /редакция 1997 г.-1999 г./ респ. на чл. 18ж ал.1 ППЗСПЗЗ /изм.ДВ. бр. 31 от 2003 г./ установява , че „общинската служба по земеделие /ОСЗ/ постановява решение за възстановяване правото на собственост в съществуващи или възстановими стари реални граници, в което се описват размерът и категорията на имота, неговото местоположение, границите, съседите, както и ограниченията на собствеността и основанията за тях, като към решението се прилага скица на имота, заверена от общинската служба по земеделие, а за имоти в границите на урбанизираните територии – и от техническата служба на общината“. Т.е. само влязлото в сила решение на административния орган на поземлената реформа по чл. 14 ал. 1 ЗСПЗЗ респ. чл. 18ж ал. 1 ППЗСПЗЗ придружено със скица, удостоверява правото на собственост и има силата на констативен нотариален акт за собственост върху имота, освен в случаите по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ.

Като законова разпоредба, чл. 18ж ал. 1 ППЗСПЗЗ е приет с изменението с ДВ. бр.34/1992 година. В първоначалния си вариант, текстът установява, че с това решението на ПК за възстановяване правото на собственост в съществуващи или възстановими стари реални граници, се описва размера и категорията на имота, неговото местоположение, граници съседи, както и ограниченията на собствеността, без изискването да е придружено със скица. Т.е. по отношение на издадените решения на ПК до изменението с ДВ. бр.48/1995 година, и съответно с ДВ. бр. 113/1999 год. може да бъде направен извод, че процедурата по възстановяване собствеността на земеделските земи в съществуващи или възстановими стари реални граници е завършена и без да има скица, и поражда своето конститутивно действие с влизането си в сила. В тази насока е и неотменната практика на ВКС, обективирана с Решение № 262 от 10.07.2012 г. по гр. д. № 944/2011 г., I г. о. на ВКС, Решение № 809 от 14.01.2011 г. по гр. д. № 1889/2009 г., I г. о. на ВКС, Решение № 450 от 03.04.2013 г. по гр. д. № 678/2011 г., I г. о. на ВКС, Решение № 262 от 10.07.2012 г. по гр. д. № 944/2011 г., I г. о. на ВКС.

Редакцията на чл. 18ж, ал. 3 ППЗСПЗЗ /ДВ.бр. 113/1999 г./ установява, че когато правото на собственост се възстановява при условията на § 4 – 4л ЗСПЗЗ с план на новообразуваните имоти, общинската служба по земеделие постановява решение за признаване на правото на собственост. В решението се описват размерът и местността, в която са се намирали земеделските земи, на които заявителят има право. Общинската служба по земеделие изпраща служебно на общината информация за влезлите в сила решения в 7-дневен срок от поискването им. С разпоредбата на чл. 28а ППЗСПЗЗ / ДВ.бр. 113 от 1999 г., изм. бр. 31/2003 г./, се приема, че за възстановяването, съответно за придобиването, на правото на собственост върху всеки от новообразуваните имоти в тези хипотези се издава заповед от кмета на общината с точно индивидуализиране на имота въз основа на влязъл в сила план по чл. 28, ал. 3 и документ за заплатена сума по влязла в сила оценка на земята или сградата. В заповедта се описват номерът на имота от плана на новообразуваните имоти, местоположението, размерът, границите, съседите, наличието на сгради, както и ограниченията на собствеността и основанията за тях. Към заповедта се прилага скица на имота. Бившите собственици, чиито земи не могат да бъдат възстановени поради проведени мероприятия по смисъла на § 1в от допълнителните разпоредби, имат право на обезщетение по реда на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ.

При наличието на динамична във времето законодателна уредба относно кога настъпва реституционният ефект по отношение а възстановената собственост на земеделска земя в хипотеза на съществуващи или възстановими стари реални граници с решение на ПК, моментът от който тече давността е въпрос на конкретни факти съотносими с действащата правна уредба на възстановяване на собствеността.

В този аспект отговорът на въпрос дали с решението по чл. 14 ал. 1 ЗСПЗЗ респ. чл. 18ж ал. 1 ППЗСПЗЗ настъпва реституционния ефект по отношение на самостоятелен имот- земеделска земя, при произнесен позитивен административен акт за възстановяване на собствеността, но при липса на изработен ПКП или ПНИ, с който да са посочени границите и пълната му индивидуализация, следва да бъде позитивен в хипотезите на възстановена собственост преди изменението на закона, поставящ издаване на скица като условие за завършена реституционна процедура. Нанасянето на възстановената собственост в план на съответното населено място /територия/ е техническа дейност по организация на територията и не касае правото на собственост. Решенията на ПК за възстановяване правото на собственост в стари реални граници, дори и без скица към него, легитимира правоимащите като собственици, ако са издадени преди изменението на закона с ДВ.бр. 68/1999 г. Не е необходимо изработването на ПВС или плана по чл. 28 ППЗСПЗЗ /помощен план по §4к от ПЗР на ЗСПЗЗ/ за да се счита, че с неговото влизане в сила настъпва ефекта на възстановената собственост, тъй като с решението по чл. 14 ал. 1 ЗСПЗЗ, респ. чл. 18ж ал. 1 ППЗСПЗЗ обектът на правото на собственост е в достатъчна степен индивидуализиран, определен по граници, площ и местност, поради което може да бъде предмет на вещно-правна защита. Помощният план по чл. 28 ППЗСПЗЗ има предвид имотите, спрямо които правото на ползване е трансформирано в право на собственост. В този аспект е и практиката на други състави на ВКС – Решение № 387 от 22.11.2012 г. по гр. д. № 1180/2011 г., I г. о. на ВКС.

В обобщение следва, че от обнародването на ЗСПЗЗ с ДВ. бр. 17/1991 г., същият е претърпял многобройни изменения в т.ч. и на изискванията за необходимите реквизити на решенията на органа на поземлена реформа ПК/ ОбСЗГ с оглед на индивидуализацията на възстановената собственост. Отговорът дали една реституционната процедура за възстановяване на земеделски земи е приключила или не, следва да бъде даден с оглед на действащия правен режим. Реституцията на земеделските земи, попадащи в терен по §4 от ЗСПЗЗ, в стари реални граници не може да бъде извършена без наличието на изготвен помощен план или на ПНИ.

Автор: Ивайло ВАСИЛЕВ,

редовен докторант по гражданско и семейно право

в ЮФ на ПУ „Паисий Хилендарски”