ВЕЩНО ПРАВО – СЪДЕБНА ПРАКТИКА НА ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД ПРЕЗ МЕСЕЦ ФЕВРУАРИ 2017 Г.

ЧАСТ ВТОРА

Настоящият труд има за цел да постави акцент върху някои съдебни актове на ВКС в материята на вещното право. Тематичният подбор не претендира за изчерпателност. Той засяга само тези съдебни актове, които по преценка на автора могат да представляват интерес за съдиите, нотариусите, адвокатите, съдебните изпълнители, научните работници, студентите по право и т. нат., и които са постановени в периода от 01.02.2017 г. до 28.02.2017 г.

Представени са основните правни въпроси, които са формулирани в съответния акт, и принципните изводи по тях. По текста на съдебните актове са извършвани малки корекции, без да се засяга по какъвто и да е начин съдържанието на изложеното от състава на ВКС. В бележки под линия са предоставени линкове към сайта на ВКС, отварянето на които дава достъп до пълния текст на съдебния акт. Той дава възможност на читателя да се запознае с целия текст на съответното решение или определение и да добие представа и за фактическата обстановка по делото.

ЕТАЖНА СОБСТВЕНОСТ

ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 27 ОТ 01.02.2017 Г. ПО Ч. ГР. Д. № 4910/2016 Г., I Г. О. НА ВКС[1]

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК във връзка с чл. 396, ал. 2 ГПК.

Подлежат ли на обжалване определенията по чл. 40, ал. 3 ЗУЕС?

Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по поставения от жалбоподателя правен въпрос. Същият е разрешен по задължителен за всички съдилища начин в т. 3 от ТР № 5/ 2014 г. от 24.06.2016 г. на ОСГК на ВКС, в която е прието, че молбата за спиране изпълнението на решение на общото събрание на етажна собственост (чл. 40, ал. 3 ЗУЕС) подлежи на разглеждане по реда на обезпечителното производство, както и че определението, с което съдът се произнася по такава молба, подлежи на обжалване по реда за обжалване на обезпеченията. Това тълкувателно решение преодолява противоречието в съдебната практика, включително и в практиката на ВКС, относно обжалваемостта на определенията по чл. 40, ал. 3 ЗУЕС, поради което предхождащите го съдебни актове, на които се позовава жалбоподателя, не могат да обоснован достъп до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 или 2 ГПК.

ПРАВО НА СТРОЕЖ

ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 78 ОТ 15.02.2017 Г. ПО ГР. Д. № 3759/2016 Г., I Г. О. НА ВКС[2]

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Когато правото на строеж е учредено за определен срок, след реализирането му и трансформирането му в право на собственост върху постройката, срокът за който то е учредено трансформира ли се и върху правото на собственост върху постройката, съгласно чл. 65 ЗС?

Може ли по реда на поправката на нотариален акт да се променят съществени условия на сделката, които променят нейната крайна цел?

Образувано е по касационна жалба на П. Й. Х. срещу решение № 127 от 18.01.2016 г. по гр.д.№ 2898 от 2015 г. на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, дванадесети състав, с което е отменено решение № 139 от 16.04.2015 г. по гр.д.№ 545 от 2014 г. на Софийския окръжен съд и вместо него е постановено решение за отхвърляне на предявения от П. Й. Х. срещу [фирма] и [фирма] иск с правно основание чл.108 ЗС за установяване правото на собственост и предаване на владението на 1/2 ид.ч. от следния недвижим имот: сграда с идентификатор 05815.303.54.1 по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-49 от 14.10.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК, находяща се в Промишлената зона на [населено място], с площ от 2 210 кв.м., на три етажа, включваща цех за алуминиева, П. дограма и стъклопакети- производствена сграда, състояща се от два цеха, свързани с триетажна административна сграда със застроена площ от 1 987,20 кв.м. и разгърната застроена площ от 2 771,64 кв.м., четири магазини за промишлени стоки и кафе- бърза закуска, включени в застроената площ от 1 987,20 кв.м. и пристройка към цеха със застроена площ от 241,12 кв.м., построени в югоизточната част на УПИ LI в кв.199 по плана на [населено място].
В жалбата се твърди, че обжалваното решение е неправилно като постановено при съществени процесуални нарушения, при противоречие с материалния закон и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Първият поставен въпрос /когато правото на строеж е учредено за определен срок, след реализирането му и трансформирането му в право на собственост върху постройката, срокът за който то е учредено трансформира ли се и върху правото на собственост върху постройката, съгласно чл.65 ЗС/ е напълно неотносим към настоящото дело, по което е прието, че правото на строеж е учредено не за определен срок, а безсрочно- че първоначалната и действителна воля на страните по сделката е била за безсрочно учредяване на правото на строеж и че с нотариалните актове от 2011 г. само е поправена неправилно отразената в нотариалните актове от 2006 г. и 2009 г. действителна воля на страните по сделките.

Вторият поставен въпрос /може ли по реда на поправката на нотариален акт да се променят съществени условия на сделката, които променят нейната крайна цел/ също е неотносим към делото, по което ищцата не е доказала крайната цел на сделките /договорите за учредяване право на строеж/ да е била различна от тази, която е постигната след поправката на нотариалните актове за учредяване на това ограничено вещно право, а и съдът не е приел, че с поправката на нотариалните актове е променена целта на сделките.
Освен това, по по-общия въпрос за допустимостта на поправката на нотариален акт няма противоречие между обжалваното решение и посочената задължителна практика на ВКС – решение № 63 от 23.02.2012 г. по гр. д. № 766/2011 г., II г. о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, според което редът за унищожаване на договор поради грешка следва да бъде спазен, когато грешката е от такова естество, че една от страните, респ.двете страни в правоотношението не желаят то да продължи да съществува и да ги обвързва, тоест когато действителната им воля дотолкова се различава от отразената в акта, че би имала за последица промяна в останалите елементи на правоотношението. Ако грешката касае само естеството на една от насрещните престации и страните по сделката желаят да запазят облигационната връзка и правните й последици, действителната им воля може да бъде изразена под формата на нотариален акт по чл. 579, ал. 3 ГПК, с който страните да разкрият тази действителна воля по взаимно съгласие, запазвайки по този начин правните последици на договора. В обжалваното решение по същество е прието същото- че след като страните по сделката /включително и ищцата/ са се явили лично пред нотариуса и са заявили, че тяхната действителна воля е била да учредят безсрочно право на строеж в полза на ответното дружество, то напълно допустимо е нотариалните актове за учредяване на право на строеж от 2006 г. и 2009 г. да бъдат поправени по реда на чл. 579, ал. 3 ГПК чрез посочване, че правото на строеж се учредява безсрочно, а не за посочените в нотариалните актове от 2006 г. и 2009 г. срокове.

ПРИДОБИВНА ДАВНОСТ

РЕШЕНИЕ № 26 ОТ 23.02.2017 Г. ПО ГР. Д. № 3024/2016 Г., I Г. О. НА ВКС[3]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Относно възможността избено помещение да бъде придобито по давност от лице, което не притежава жилище в сграда в режим на етажна собственост, което след признаване на правата му по реда на чл. 587, ал. 2 ГПК да извърши прехвърлителна сделка с идеални части от такова помещение.

В практиката си ВКС последователно и непротиворечиво приема, че доколкото складовите обекти са принадлежност към жилищните обекти, като такива те съгласно разпоредбата на чл. 98 ЗС следват главната вещ и по изключение могат да бъдат придобивани отделно от жилищните обекти в сграда в режим на етажна собственост чрез правни сделки или по давност единствено от лица, които притежават жилищни обекти в сградата (решение № 207 от 16.06.2011 г. по гр. д. №867/2010 г., II г. о. на ВКС; решение № 45 от 04.05.2012 г. по гр. д. № 482/2011 г., II г. о. на ВКС; решение № 172 от 12.10.2015 г. по гр. д. № 1167/2015 г., I г. о. на ВКС).

Настоящият състав на Първо ГО на ВКС споделя това становище, като приема, че преценката дали едно помещение /складов обект, находящ се в тавана или в зимника/ представлява принадлежност към жилищен обект в сградата в режим на етажна собственост или е самостоятелен обект на право на собственост следва да бъде направена към момента, в който настъпва ефектът на съответния придобивен способ /сделка или придобивна давност/, въз основа на който се поддържа, че е придобито правото на собственост от лицето, което не притежава самостоятелен обект в сградата. Даденото от ВКС разрешение на поставения въпрос е приложимо само в хипотеза, при който складовите обекти не представляват самостоятелни обекти на право на собственост. Когато складовите обекти са самостоятелни или са принадлежност към дворното място, те могат да бъдат придобивани от трети лица, вкл. и от съсобственици на дворното място (решение № 172 от 12.10.2015 г. по гр. д. № 1167/2015 г., I г. о. на ВКС). Предмет на самостоятелно придобиване може да бъде само такава част от жилищна сграда, която е обособена като самостоятелен обект /жилище, ателие и др./ или отговаря на изискванията на действащия устройствен закон за такъв обект.

РЕШЕНИЕ № 147 ОТ 06.02.2017 Г. ПО ГР. Д. № 2481/2015 Г., II Г. О. НА ВКС[4]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Oтносно необходимите предпоставки за настъпване на вещния ефект на придобивната давност в хипотеза на владение, основано на сделка, оформена с нотариален акт, признат за нищожно нотариално удостоверяване поради отсъствие на посочен месец на издаването му.

Съгласно чл. 18 ЗЗД договорите за прехвърляне на право на собственост върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт. Последният следва да бъде сключен при спазване на всички правила на нотариалното производство. С чл. 472 ГПК (отм.), съответно – чл. 576 ГПК, нотариалното действие е нищожно, когато е допуснато някое от изрично и изчерпателно посочените нарушения. Сред тях попада и нарушението на изискването нотариалният акт да съдържа годината, месеца, деня, а когато е потребно – и часа, и мястото на извършването му. В хипотеза, когато нотариалният акт е признат за нищожно нотариално удостоверяване поради отсъствието на посочен месец на издаването му, следва да се приеме, че е отречено съществуването на предписаната с чл. 18 ЗЗД форма на договора за прехвърляне на вещни права върху недвижим имот. Това от своя страна влече нищожност и на самата сделка в хипотеза трета на чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Съгласно разясненията на т. 10 от ППВС № 6 от 1974 г. правно основание за добросъвестно владение по чл. 70, ал. 1 ЗС могат да бъдат транслативните сделки, когато същите са валидно сключени. Нищожните сделки не съставляват годно правно основание за упражняване на добросъвестно владение и когато тази нищожност е изрично прогласена, подобна сделка може да бъде основание за упражняване на недобросъвестно, а не за упражняване на добросъвестно владение. В такава хипотеза собствеността може да бъде придобита при условията на чл. 79, ал. 1 ЗС.

КАДАСТЪР

ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 94 ОТ 15.02.2017 Г. ПО ГР. Д. № 3956/2016 Г., I Г. О. НА ВКС[5]

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Някои въпроси по установителния иск за собственост по чл. 54, ал. 2 ЗКИР.

По първата група поставени правни въпроси /легитимирана ли е Агенция „Пътна инфраструктура“ да предяви иск за собственост върху имоти, които счита, че са държавни и съответно има ли тази агенция качеството процесуален субституент на държавата по смисъла на чл.26, ал.4 ГПК и ако да- какъв вид е тази процесуална субституция- процесуално застъпничество или процесуална суброгация/ има постановена задължителна практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи. Например в решение № 6 от 01.06.2011 г. по гр.д.№ 833 от 2009 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о, постановено по реда на чл.290 ГПК е прието, че държавното учреждение, на което е предоставено управлението на имот- държавна собственост /каквото съгласно чл.19, ал.1, т.1 и чл.19, ал.2, т.4 от Закона за пътищата в случая е Агенция „Пътна инфраструктура“ по отношение на републиканските пътища и пътните съоръжения и принадлежности към тях/ се явява процесуален субституент на държавата във формата на процесуална суброгация, който може да брани правото на държавна собственост чрез иск и да претендира от свое име последиците от лишаването му от ползване на имота. Същото е прието и в други решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и като такива представляващи задължителна съдебна практика: решение № 565 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 2932 от 2008 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., решение № 403 от 25.05.2010 г. по гр.д.№ 5024 от 2008 г. на ВКС, ГК, Първо г.о. и др. В съответствие със задължителната практика на ВКС, в обжалваното решение е прието, че Агенция „Пътна инфраструктура“ е процесуален субституент на държавата по предявения по настоящото дело иск за собственост по чл.54, ал.2 ЗКИР на пътно съоръжение и пътна принадлежност към републиканската пътна мрежа.

Втората група поставени въпроси /представлява ли нарушение на диспозитивното начало произнасянето на съдебно решение, с което се дава защита на материално право в обем, който не е заявен от ищеца; задължен ли е съдът да определи правното основание на иска и обхвата на търсената защита въз основа на изложените в исковата молба фактически основания и петитум; допустимо ли е съдът едва със съдебното решение да променя по свой почин обема на търсената от ищеца защита; допустимо ли е изменение на иска във въззивната инстанция чрез формално предоставяне на възможност за отстраняване на твърдяна нередовност на исковата молба; допустимо ли е разширяване на търсената от ищеца защита едва с писмените бележки след даване ход на устните състезания във въззивната инстанция; нарушава ли принципа на равенство в гражданския процес разширяването на търсената от ищеца защита чрез уважаване на ново искане, представено с писмените бележки след приключване на хода по същество във въззивната инстанция/ не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са обусловил изводите на съда в обжалваното решение. В него съдът се е произнесъл по заявения от ищеца иск по чл.54, ал.2 ЗКИР за установяване правото на собственост на държавата върху част от имот с идентификатор 65927.119.73 по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-77 от 16.07.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК, обозначена на скицата на вещото лице към приетата по делото съдебно-техническа експертиза с буквите C-D-E-F и включваща претендираните в исковата молба площадка за отдих, крайпътна чешма и водосток.

Дори и са съществува разлика между първоначално посочената от ищеца площ на претендираната част от записания на ответника имот и тази, за която съдът се е произнесъл в решението си, това не означава, че съдът се е произнесъл недопустимо, извън предмета на спора. По иск за собственост на имот или част от него, какъвто е и искът по чл.54, ал.2 ЗКИР, предмет на делото е установяване правото на собственост върху посочена от ищеца част от записания на ответника имот, която част се индивидуализира с нейните граници, а не чрез квадратурата й. Поради това дори и да има разлика в посочената от ищеца квадратура и посочената в решението на съда квадратура на претендираната от ищеца част от записания на ответника имот, представляваща пътно съоръжение и пътна принадлежност към републиканската пътна мрежа, това не представлява нито служебно разширяване от страна на съда на търсената от ищеца защита, нито неправилно определяне на търсената защита, нито недопустимо изменение на иска във въззивната инстанция.
Независимо от горното следва да се отбележи, че съгласно приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8 от 2014 г. на ОСГК на ВКС, непосочването в исковата молба по чл.54, ал.2 ЗКИР на точната квадратура на спорната част от имота не представлява нередовност на исковата молба. Поради това безпредметно е било въззивният съд с определението си от 05.05.2016 г. да оставя исковата молба по настоящото дело без движение и да дава срок на ищеца да посочи квадратурата на претендираната от него част от записания на името на ответника имот.
3. По третата група поставени правни въпроси /при предявен иск по чл.54, ал.2 ЗКИР към кой момент следва да се установи дали ищецът е носител на правото на собственост върху спорния имот- към момента на одобряване на кадастралната карта или към момента на предявяване на исковата молба и допустимо ли е съдебно решение, с което в мотивите съдът приема, че искът по реда на чл.54, ал.2 ЗКИР се отнася до установяване правото на собственост към минал момент, а всъщност уважава иска за настоящия момент/ обжалваното решение напълно съответства на задължителната съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8 от 2014 г. на ОСГК на ВКС. Както в горепосоченото тълкувателно решение, така и в обжалваното решение на Габровския окръжен съд е прието, че по принцип /само с едно изключение/ искът по чл.54, ал.2 ЗКИР е установителен иск за собственост към настоящия, а не към минал момент. Както в мотивите, така и в диспозитива на обжалваното решение, въззивният съд е установил правото на собственост на държавата към настоящия момент. Действително, в мотивите се обсъжда собствеността на спорната част от имота към момента на изготвяне и приемане на кадастралната карта, но това е направено доколкото за периода от приемането на кадастралната карта до настоящия момент не са настъпили нови юридически факти, които да водят до промяна в границите на собственост.

РЕШЕНИЕ № 196 ОТ 06.02.2017 Г. ПО ГР. Д. № 2151/2016 Г., I Г. О. НА ВКС[6]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

За иска по чл. 53 ал.2 ЗКИР в редакцията до изменението с ДВ бр. бр. 57/2016г.

Твърденията на ищците Л. С. Т., С. Л. Т. , К. Б. Т. и М. С. Т. в исковата са, че са собственици на УПИ IV-135 кв.25 по плана на [населено място], [община] , заснет по действащата кадастрална карта с идентификатор 61056.502.312. Съгласно документите за собственост, площта му трябва да бъде 607 кв.м., а по заснемането в кадастралната карта е с площ от 501 кв.м. За разликата в квадратурата са предявени искове за установяване на правото на собственост по отношение на собствениците на съседните имоти. Пред въззивния съд, респективно пред ВКС делото е останало висящо за установяване правото на собственост върху площ от 76 кв. м. от имот 61056.502.313, собственост на ответника А. А. М.

Въззивният съд е приел, че не е доказано твърдението на ищците за придобиване по давност, покупко продажба и дарение на имот от 49 кв.м., описани в констативния нотариален акт № 3/2005 г. освен поради неяснотата на основанието, както и поради това, че границите на тази част не са конкретизирани и не е ясно от кой от съседните имоти е тази реална част. Съдът е изложил и съображения, че границите между имота на ищците и на ответника А. М. не е била местена като се е позовал на заключението на вещото лице, съгласно което имотните граници , така както са заснети в кадастралната карта, съответстват на поставените на място огради. Оттук е направен извод, че няма грешка в кадастралната карта и предявеният иск по чл. 53 ал. 2 ЗКИР ред. до изменението с ДВ бр. 57 /2016г. е неоснователен.

По правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване , Върховният касационен съд, първо гражданско отделение, намира следното:

При действието на ЗТСУ дворищната регулация има непосредствено отчуждително действие и с влизането й в сила се променят пространствените предели на правото на собственост върху придадените по дворищната регулация части от съседни парцели, за които не е заплатено дължимото обезщетение – чл. 110 ЗТСУ (отм.). Съгласно чл. 43 т. 5 ЗКИР границите на поземлените имоти като основна кадастрална единица, се установяват от данните за означеното на място състояние в съответствие с документите за собственост, плановете и картите по чл. 4 ал. 1, т. 1 и т. 3, а при приложена регулация – от регулационните планове. Следователно, при приложена регулация, границите на имотите в кадастралната карта следва да съвпадат с регулационните, освен ако след одобряване на регулацията са възникнали основания за промяна в собствеността – срв. ТР 8/2014 на ВКС, ОСГК.

ПРАВЕН РЕЖИМ НА ВПИСВАНИЯТА

ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 76 ОТ 07.02.2017 Г. ПО Ч. ТЪРГ. Д. № 1999/2016 Г., I Т. О. НА ВКС[7]

Относно заличаването на ипотека в хипотезата на чл. 179, ал. 1 ЗЗД.

Относно правния интерес от предявяването на иска по чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 179 ЗЗД е налице задължителна практика, обективирана в решение № 431 от 08.11.2011 г. по гр. д. №1759/2010 г., IV г. о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 от ГПК, с което е прието, че във всички случаи, когато кредиторът отказва да даде съгласие за заличаване на ипотеката, въпреки че обезпеченото с нея задължение е изпълнено, може да бъде предявен отрицателен установителен иск, че ипотеката е погасена и в този случай заличаването на вписването става въз основа на влязлото в сила съдебно решение, с което се постановява това заличаване, която настоящият състав на ВКС изцяло споделя. В решение № 153 от 29.12.2016 г. по търг. д. № 986/2015 г., ІІ т. о. на ВКС, се приема, че правният интерес на собственика на имота, ипотекиран като обезпечение на чуждо задължение, да установи по исков реда, че задължението на длъжника не съществува, произтича от изричната норма на чл. 151 ЗЗД, предвиждаща правото на собственика на имота, ипотекиран като обезпечение на чуждо задължение, да противопостави на кредитора всички възражения, с които разполага длъжникът. С оглед на това е прието, че установителният иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 179 ЗЗД, предявен от собственика на ипотекирания имот, е допустим. В трайната непротиворечива практика на ВКС, обективирана в определение № 942 от 30.12.2014 г. по ч. търг. д. №2164/2014 г., на ВКС, I т. о. на ВКС, определение № 840 от 29.11.2010 г. по ч. търг. д. № 722/2010 г., II т. о. на ВКС, последователно се приема, че при спор относно съществуването на вземането, обезпечено с ипотеката, лицето, претендиращо самостоятелни права върху ипотекирания имот има правен интерес от предявяването на иска по чл. 179 ал. 1 ЗЗД.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 91 ОТ 22.02.2017 Г. ПО Ч. ГР. Д. № 5239/2016 Г., IV Г. О. НА ВКС[8]

Производството е по реда на чл. 278 ГПК във вр. с чл. 577 ГПК.

Може ли въззивният съд да извършва контрол за наличие на материалноправните предпоставки за валидност и допустимост на вписания акт (в случая постановлението за поправка) в производството по чл. 577, ал. 1 ГПК и на това основание да потвърди отказа на съдията по вписванията?

Когато във вписания акт се съдържат текстове, които не са елемент от задължителното му съдържание и се иска вписване на поправка на фактическа грешка в тези текстове, следва ли да се откаже вписване на поправката единствено по съображения, че тези текстове не са задължителни, независимо че по преценка на органа, издал вписания акт, са допустими да бъдат част от съдържанието му?

При осъществяване на индивидуално принудително изпълнение, ЧСИ Н. П. е съставил постановление за възлагане на недвижим имот от 13.03.2014 г., което е надлежно вписано в книгите за вписване. С молба вх. № 15757 от 24.03.2016 г., частният съдебен изпълнител е поискал да бъде вписано постановление за поправка на постановление за възлагане на недвижим имот по изпълнително дело № 20128470400666, по отношение на отбелязаната дата на влизане в сила – „22.05.2015 г. да се чете 29.10.2014 г.”. С обжалваното определение е потвърден отказа на съдията по вписване при Софийски районен съд, като съдът е приел, по реда на чл.577 ГПК, че представеният акт не е от кръга на подлежащите на вписване актове по смисъла на чл.4 от Правилника за вписванията /ПВ/, тъй като отбелязването на дата на влизане в сила не е част от съдържанието на постановлението за възлагане, а логически следва завършването на фактическия състав по издаването, поради което не може да се приеме, че извършената поправката подлежи на вписване. В допълнение е посочено, че съставеният акт за поправка на датата на влизане в сила на постановлението за възлагане има характер на разпореждане на частния съдебен изпълнител, което не подлежи на вписване, но може да бъде изменено или отменено от постановилия го орган. Съдията по вписване е упражнил правомощията си по чл.32а ПВ, тъй като актът е неподлежащ на вписване, поради което съдът е потвърдил отказа му да впише постановлението за поправка на постановлението за възлагане на недвижим имот по изпълнителното дело.

Първият поставен въпрос не обуславя изхода на делото, тъй като по него липсва произнасяне от въззивния съд. В обжалваното определение съдът не е преценявал материалноправните предпоставки на представения за вписване акт, а е изложил съображения защо възприема изводите на съдията по вписване, че отбелязването на датата на влизане в сила не е елемент от съдържанието на постановлението за възлагане, поради което отстраняването на допусната очевидна фактическа грешка от постановилия го орган има характер на разпореждане, което той може сам да изменени или отмени по реда на чл.253 ГПК. В този смисъл, първият въпрос не обуславя допускане на касационно обжалване поради противоречие с т. 6 от ТР № 7 от 25.04.2013 г. по тълк. дело № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че е налице основание да се допусне касационно обжалване по втория въпрос, тъй като същият обуславя изхода на делото и се решава противоречиво от съдилищата по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. В представената незадължителна съдебна практика по ч.гр.д. № 6136/2016 г. на Софийски градски съд и по ч.гр.д. № 6165/2016 г. на Софийски градски съд се приема, че погрешно отбелязаната в постановлението за възлагане на недвижим имот дата на влизането му в сила, подлежи на поправка от частния съдебен изпълнител, но съдържанието на поправката не е сред обстоятелствата, които съдията по вписванията може да преценява съгласно чл.32а, ал.1 ПВ, от което е направен извод, че актът обективирал поправка на датата на влизане в сила също подлежи на вписване. В обжалваното решение е дадено разрешение в противоположния смисъл, което обуславя допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.

По поставения въпрос, настоящият състав на Върховния касационен съд намира следното: Съгласно задължителна практика на Върховния касационен съд, формираната с ТР № 7 от 25.04.2013 г. по тълк.дело № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС, т. 6, проверката, която съдията по вписванията извършва съгласно чл.32а, ал.1 ПВ се ограничава до това дали актът подлежи на вписване, съставен ли е съобразно изискванията за форма и има ли предвиденото в Правилника за вписване съдържание. Само ако законът изрично натоварва съдията по вписванията да действа в качеството на нотариус, той може да извършва проверката, която е в правомощията на нотариуса и да откаже да извърши вписването въз основа на резултатите от тази проверка.

Подлежащите на вписване актове трябва да имат съдържанието, предвидено в чл.6 ПВ, а допуснатите очевидни фактически грешки следва да бъдат поправени по реда и начина, по който е издаден съответния акт, аналогично на производството по чл.247 ГПК. Правомощията на съдията по вписване във връзка с това, дали представеният за вписване акт отговаря на изискванията за съдържание означава да извърши проверка дали в същия акт са включени определените в закона обстоятелства от съдържанието, които подлежат на вписване и ако констатира, че не са налице той следва да се произнесе с определение за отказ. В този смисъл, съдията по вписване няма право да проверява материалноправните предпоставки на съдържанието на записания във входящия регистър акт, а само дали този акт отговаря на изискванията на закона за наличие на обстоятелствата, които се вписват. Съдията по вписване постановява отказ, когато представеният за вписване акт не подлежи на вписване, не е бил съставен съобразно изискванията за форма или няма необходимото съдържание, т.е. проверката се осъществява само в рамките на правомощията, които произтичат от чл.32а, ал.1 ПВ.

Предвид на дадения отговор на въпроса, частната касационна жалба е неоснователна. Правилно и в съответствие с материалния закон, съдът е приел в обжалваното определение, че допуснатите очевидни фактически грешки подлежат на отстраняване от органа и по реда, по който е съставен съответния акт. Също така правилно съдът е достигнал до крайния извод, че поправката на удостоверената дата на влизане в сила на вписано в Служба по вписванията постановление за възлагане на недвижим имот не се отнася до обстоятелства, които се вписват в нотариалните книги. Постановлението за поправка на вписано постановление за възлагане на недвижим имот трябва да има предвиденото в чл.6 ПВ съдържание и се представя за вписване след като е влязло в сила. Проверката, дали записаният във входящия регистър акт е влязъл в сила е в правомощията на съдията по вписване по чл.32а, ал.1 ПВ и на съда при осъществяване на съдебен контрол по реда на чл.577 ГПК, а не се извършва само от частния съдебен изпълнител. В този смисъл, съдията по вписване проверява и контролира дали представеният за вписване акт, включително и по отношение на извършените поправки във вписания вече акт е свързан с подлежащи на вписване обстоятелства или с коригирането на други обстоятелства неподлежащи на вписване, като отказът му да извърши нотариално удостоверяване подлежи на обжалване пред окръжния съд по изричната разпоредба на закона /чл.577, ал.1 ГПК/.

Предвид изложеното, съдебната практика в определение по ч.гр.д. № 6135/ 2016 г. и определение по ч.гр.д. № 6165/ 2016 г. на Софийски градски съд като неправилна следва да бъде изоставена. В случая, постановлението за поправка на датата на влизане в сила на постановлението за възлагане на недвижим имот не коригира съдържанието на вписания акт, тъй като с него обективно не се поправят обстоятелства подлежащи на вписване. В този смисъл, ревизирането на датата на влизане в сила на постановлението за възлагане на недвижим имот от частен съдебен изпълнител не представлява акт за поправка на очевидна фактическа грешка във вписан вече акт. Ето защо, обжалваното определение на Софийски градски съд, което се основава на извода, че поправката в датата на влизане в сила на заявения за вписване акт е неподлежащ на вписване акт по смисъла на чл.4, б.„и“ ПВ, независимо как е озаглавен, следва да бъде оставено в сила.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 38 ОТ 09.02.2017 Г. ПО Ч. ГР. Д. № 4220/2016 Г., II Г. О. НА ВКС[9]

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Относно вписването на исковата молба по чл. 87, ал. 3 ЗЗД и отказа на съдията по вписванията по чл. 32а ПВ да откаже служебното искане от съда да впише нередовна искова молба.

По предявена от П. Н. Г. против Д. Г. Т. искова молба по чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договор за доброволна делба от 25.04.2013 г., сключен между страните по отношение описан в молбата имот, е образувано гр.д.№ 3403/2015 г. по описа на РС – Ямбол. С определение № 13 от 05.01.2016 г. първоинстанционният съд е оставил исковата молба без движение, като е указал на ищцата в 1-седмичен срок да посочи цена на иска с оглед определяне на дължимата държавна такса. Същото е изпълнено с молба вх. № 1727 от 03.02.2016 г., към която е приложено удостоверение за данъчна оценка. С разпореждане № 558 от 04.02.2016 г. РС повторно е оставил исковата молба без движение с указание към ищцата да впише исковата молба в Службата по вписванията – [населено място], както и да внесе дължимата държавна такса в размер на 358,01 лв., а в противен случай производството ще бъде прекратено. С молба вх. № 2585 от 19.02.2016 г. ищцата е представила вносна бележка за внесената по сметката на съда държавна такса, а с молба вх. № 2633 от 22.02.2016 г. е представила 2 бр. преписи от исковата молба с искане същата да бъде вписана по партидата на имота. С разпореждане от 22.02.2016 г. РС е разпоредил да се извърши отбелязване за внесената държавна такса, а исковата молба да се изпрати на Службата по вписванията – АВ – Ямбол по компетентност.

С определение № 5 от 24.02.2016 г. съдия по вписванията при РС – Ямбол е постановил отказ да се извърши вписване на исковата молба. Отбелязано е, че липсва сезиране от заинтересовано лице (чл. 8, ал. 1 от Правилника за вписванията). Констатирана е непълнота при описанието на имота съгласно изискванията на чл. 6, ал. 1, б. „в“ от Правилника за вписванията – липсва квадратура на имота и не са посочени границите му.
Последвало е постановяването на определение № 542 от 29.02.2016 г., с което производството по гр.д.№ 3403/2105 г. на РС – Ямбол е прекратено с мотив, че съдията по вписванията е отказал вписване, както и че в дадения срок ищцата не е отстранила констатираните от съда нередовности на исковата молба. Това определение е потвърдено с обжалваното в настоящото производство определение № 137 от 06.04.2016 г. по в.ч.гр.д.№ 148/2016 г. на Окръжен съд – Ямбол. Въззивният съд е възприел мотивите на първата инстанция, а именно, че ищцата е изпълнила само част от указанията, като липсват данни исковата молба да е надлежно вписана в срок. Констатирано е, че след постановяването на прекратителното определение по гр.д.№ 3403/2015 г. е депозирана молба, съдържаща уточнение на границите на имота с приложени заявление до СВ и кадастрална скица.
С подадената от ищцата П. Н. Г. частна касационна жалба се поддържа, че ненадлежната индивидуализация на недвижимия имот представлява недостатък на исковата молба, за което съдът следи служебно. Вместо да й даде указания да поправи исковата молба, в нарушение на чл. 6, ал. 1, б. „в“ от Правилника за вписванията първоинстанционният съд погрешно й е указал да впише същата.

Формулирани са правни въпроси по чл. 280. ал. 1 ГПК, които (обобщени и уточнени от касационната инстанция в съответствие с правомощията, разяснени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2010 г., ОСГТК на ВКС) се свеждат до питането относно правомощията на въззивния съд в хипотеза, когато дадените от първата инстанция указания по реда на чл. 129 ГПК не са съобразени с изискванията на закона, което е обусловило решаващата воля на съда и относно него е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което следва да се допусне касационното обжалване.

По въпроса е създадена задължителна съдебна практика (постановените по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 891 от 28.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6523/2014 г., IV г. о. на ВКС и определение № 869 от 12.12.2012 г. по ч. гр. д. № 776/2012 г., IV г. о. на ВКС, решение № 434 от 13.05.2010 г. по гр. д. № 700/2009 г., I г. о. на ВКС и др.), която се споделя от настоящия състав на съда и съгласно която неизпълнението на неправилни или неясни указания на съда не влече след себе си неблагоприятни последици за ищеца, включително и не може да е основание за прекратяване на делото. Обжалваното определение на Окръжен съд – Ямбол противоречи на задължителната съдебна практика, което е довело до неправилен правен резултат, поради следва да бъде отменено.
Както първостепенния, така и въззивния съд не са съобразили, че съгласно чл. 12 във вр. с чл. 6, ал. 1, б. „в” от Правилника за вписванията на вписване подлежат само редовни искови молби, включително съдържащи надлежно описание на имота, предмет на делото. Даденото с разпореждане № 558 от 04.02.2016 г. указание от страна на РС – Ямбол е било преждевременно, доколкото към момента на постановяването му исковата молба не е съдържала данни за площта и границите на имота. Съответно – неизпълнението на това указание не съставлява основание за връщане на исковата молба (така, както то е разяснено с ТР № 3 от 19.07.2010 г. по тълк. д. № 3/2009 г., ОСГК на ВКС). Районният съд, също така, е процедирал в грубо нарушение на чл. 8, ал. 1 от Правилника за вписванията, като е предприел действия за служебно иницииране на охранителното производство. Сезиран с молбата с вх. № 2633 от 22.02.2016 г. с искането ИМ да бъде вписана по партидата на имота, на основание чл. 7, ал. 1, изр. 1 ГПК първоинстанционният съд е следвало изрично да укаже на страната, че сама следва да поиска вписването, както и да определи подходящия срок за представяне на доказателства за вписването. Като не е съобразил отсъствието на законосъобразни указания във връзка с действията по изпълнение на чл. 114, б. „а” ЗС и чл. 11, б. „а” от Правилника за вписванията, въззивният съд е постановил атакуваното определение в противоречие с правомощията си по чл. 278, ал. 4 ГПК във връзка с 273 ГПК и чл. 129, ал. 3 ГПК, което налага отменяването му. Встъпвайки в правомощията на въззивния съд, с настоящото определение ВКС следва да отмени и потвърдения първоинстанционен акт, като върне делото на РС – Ямбол за продължаване на съдопроизводството.

ПРАВЕН РЕЖИМ НА ЗЕМЕДЕЛСКИТЕ ЗЕМИ

РЕШЕНИЕ № 212 ОТ 06.02.2017 Г. ПО ГР. Д. № 1493/2016 Г. I Г. О. НА ВКС[10]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Относно тълкуването на чл. 19 ЗСПЗЗ.

Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗСПЗЗ земеделската земя , останала след възстановяването на правата на собствениците, се стопанисва от общината, а след влизане в сила на плана за земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални граници, земите стават общинска собственост. Разпоредбата следва да се тълкува в смисъл, че земя, останала след възстановяването е тази, за която не е подадено заявление за възстановяване. Като административен орган на поземлената собственост, ОСЗ има задължение не само да признае правото на възстановяване на собствеността на правоимащите лица, които са я сезирали, но и да довърши докрай предвидената в закона процедура като определи границите на възстановените имоти по картата на възстановената собственост. Тълкуването, че невъзстановени земи са тези, за които не е приключила процедурата по възстановяването им, би довело до накърняване на правата на правоимащите лица, които имат легитимно очакване за възстановяване на земите им в реални граници . След като ОСЗ с принципно решение им е признала това право, не би следвало окончателното реституиране на земите да зависи от ефективността на нейната работа. Ето защо следва да се приеме, че разпоредбата на чл. 19 ЗСПЗЗ урежда правния статут на земите, за които не са подадени заявления за възстановяване. Само тези земи представляват остатъчен фонд, който се придобива от общината по реда на чл. 19 ал. 1 ЗСПЗЗ и съответно тя има право да се разпорежда с тях. В решение № 203 по гр. д. № 1703/2016 г. І г. о. на ВКС, постановено след допускане на касационното обжалване по настоящото дело, също е прието, че общината става собственик след влизане в сила на плана за земеразделяне само на онези имоти по чл. 19 ЗСПЗЗ, които не са заявени за възстановяване в законните срокове.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 59 ОТ 02.02.2017 Г. ПО ГР. Д. № 3662/2016 Г., I Г. О. НА ВКС[11]

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

В производството по иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, при неоспорено и доказано право на собственост на общия наследодател върху земеделски земи, чия е доказателствената тежест за доказване на направено твърдение за последващо разпореждане със земеделските земи от общия наследодател?

Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди се противоречие на обжалваното решение със задължителна практика на ВКС (решение № 1035 от 20.05.2010 г. по гр. д. № 2435/2008 г. I г. о. на ВКС, решение № 39 от 10.02.2014 г. по гр. д.№ 4927/2013 г., IV г. о. на ВКС, решение № 275 от 21.05.2010 г. по гр. д. № 155/2009 г., II г. о. на ВКС) по въпроса: в производството по иск с правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, при неоспорено и доказано право на собственост на общия наследодател върху земеделски земи, чия е доказателствената тежест за доказване на направено твърдение за последващо разпореждане със земеделските земи от общия наследодател…

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на това решение поради следното:

1. Няма вероятност за недопустимост на въззивното решение. Неоснователен е доводът на касатора, че ответниците Р. Л. Б. и А. Л. Б. нямали правен интерес да обжалват първоинстанционното решение, поради което постановеното по тяхна жалба въззивно решение било недопустимо. Тези лица са били посочени като ответници по предявения по делото иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Тъй като с първоинстанционното решение спрямо тях искът е бил уважен, те са процесуалноправно легитимирани да подадат въззивна жалба срещу това решение. Поради това не отговаря на истината твърдението, че подавайки въззивна жалба, тези лица упражняват чужди права- тези на наследниците на Д. Т. Б..

Действително, влязло в сила решение, с което се отхвърля иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за спорните три ниви, към настоящия момент би облагодетелствувало само наследниците на Д. Б., на когото тези ниви са възстановени с решение на поземлената комисия. Ответниците Р. Л. Б. и А. Л. Б. обаче също имат интерес от постановяване на решение за отхвърляне на предявения по настоящото дело иск (иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за установяване на собствеността на общия наследодател Б. В. А. върху процесните три ниви), предвид на това, че едно такова решение би оставило открита възможността да бъде предявен иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за установяване на собствеността на процесните три ниви към момента на внасяне в ТКЗС на техния наследодател Л. Т. Б. и на наследодателя на ищеца Б. Т. Б. (въз основа на договора за продажба от 20.11.1940 г., вписан със записка за вписване от 02.07.1943 г.).

2. Няма противоречие между обжалваното решение и съдебната практика по поставения от касатора правен въпрос: в производството по иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, при неоспорено и доказано право на собственост на общия наследодател върху земеделски земи, чия е доказателствената тежест за доказване на направено твърдение за последващо разпореждане със земеделските земи от общия наследодател. В обжалваното решение, в съответствие със задължителната практика на ВКС, включително и посочената от касатора, въззивният съд е приел, че по настоящото дело доказателствената тежест е на страната, която е направила твърдение за последващо прехвърляне на имотите. В случая възражението, че много преди внасянето им в ТКЗС процесните три ниви са били прехвърлени от общия наследодател на неговите внуци Б. и Л. Т. Б., е било направено от ответниците Р. Л. Б. и А. Л. Б.. Съответно тяхна е била тежестта да докажат това свое твърдение и те са го доказали- чрез представената по делото записка за вписване № 52, том 36 от 02.07.1943 г., с която в тримесечния срок по чл.25 от Закона против спекулата с недвижими имоти е бил валидиран сключеният от Б. А. писмен договор от 20.11.1940 г. за продажба на спорните три ниви на неговите внуци Б. Т. Б. и Л. Т. Б.

Автор: Ивайло Василев,
редовен докторант по гражданско и семейно право в ЮФ на ПУ „Паисий Хилендарски”