ВЕЩНО ПРАВО – СЪДЕБНА ПРАКТИКА НА ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД ПРЕЗ МЕСЕЦ ФЕВРУАРИ 2017 Г. (ЧАСТ ПЪРВА)

Настоящият труд има за цел да постави акцент върху някои съдебни актове на ВКС в материята на вещното право. Тематичният подбор не претендира за изчерпателност. Той засяга само тези съдебни актове, които по преценка на автора могат да представляват интерес за съдиите, нотариусите, адвокатите, съдебните изпълнители, научните работници, студентите по право и т. нат., и които са постановени в периода от 01.02.2017 г. до 28.02.2017 г.

Представени са основните правни въпроси, които са формулирани в съответния акт, и принципните изводи по тях. По текста на съдебните актове са извършвани малки корекции, без да се засяга по какъвто и да е начин съдържанието на изложеното от състава на ВКС. В бележки под линия са предоставени линкове към сайта на ВКС, отварянето на които дава достъп до пълния текст на съдебния акт. Той дава възможност на читателя да се запознае с целия текст на съответното решение или определение и да добие представа и за фактическата обстановка по делото.

ВЛАДЕНИЕ. ЗАЩИТА НА ВЛАДЕНИЕТО

РЕШЕНИЕ № 187 ОТ 22.02.2017 Г. ПО ТЪРГ. Д. № 2724/2015 Г., I Т. О. НА ВКС[1]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Дължи ли собственикът на имот, в който са извършени подобрения, заплащането им на подобрителя, ако последният ги е изпълнил по силата на договор с трето лице?

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е счел, че спорът е по иск с правно осн.чл. 59 ЗЗД. В исковата молба ищецът [фирма] е твърдял, че в качеството си на подизпълнител на основание договор за изработка, сключен с възложител [фирма] е извършил описаните в исковата молба строително-монтажни работи по отношение на процесната сграда, които е отчел на възложителя с 7 бр. двустранно подписани протоколи обр.19. Навежда доводи, че възложителят не му е заплатил част от извършеното в размер на общо претендирана сума от 275 338,18 лв., поради спиране на плащанията от неговия възложител. След обсъждане на доказателствата по делото ВтАС е констатирал, че З. Щ. се легитимира като собственик на процесната сграда от 2003г. С договор за наем от 10.12.2008г. е предоставила на [фирма] ползването на сградата при уговорка, че дължимата наемна цена за имота може да бъде прихваната от наемателя с разноските, които той ще извърши за ремонт на сградата. С няколко допълнителни анекса е бил променен размерът на наема като до общия му размер за периода на действие на наемния договор е било уговорено наемателят да има право да извърши прихващане с вложените от него средства в ремонтните работи. ВтАС е приел, че на 12.12.2008г. [фирма] като възложител е сключил с [фирма] като изпълнител договор за извършване на СМР за сума идентична по размер с окончателната наемна цена. Въззивната инстанция е съобразила подписания между тези две дружества протокол за предаване на сградата от 19.12.2008г. и състоянието й към този момент. Апелативният съд е обсъдил сключения на 31.07.2009г. и анекс към него от 19.11.2009г. между [фирма] като възложител и [фирма] като изпълнител договор за изработка на конкретно посочени СМР по процесната административна сграда след предварително одобрение от страна на инвеститора [фирма]. По двата договора за изработка са били представени подписани от сключилите ги страни протоколи за извършени СМР. Решаващият съд е приел, че с констативен протокол от 25.02.2011г. З. Щ. и [фирма] са извършили прихващане на сумата от 2 346 996лв., представляваща левовата равностойност на 1 200 000 евро – стойност на извършени СМР по договор за изработка между наемателя и [фирма]. Съобразно заключение на СТЕ, събрано по реда на чл.207 и сл. ГПК в отделно производство по обезпечение на доказателства и разпита на вещото лице, дало това заключение, пред първоинстанционния съд като свидетел, въззивният съд е приел, че претендираните по исковата молба СМР са изпълнени от [фирма] / сега [фирма]/ . Тяхната стойност според съда е била изчислена от единичната и тройната ССЕ и е в размер на 172 443,60 лв. без ДДС и представлява неизплатената част от стойността на издадени фактури от [фирма] на [фирма]. ВтАС е изложил съображения, че с тези СМР – установени по вид, количество и стойност, се е увеличила стойността на имота на З. Щ. с оглед заключението на единичната СТЕ и допълнителното заключение, поради което за собственичката е налице обогатяване. Въззивният съд е направил извод, че е доказано и обедняването на [фирма] със сумата от 172 433, 60 лв., без ДДС, представляваща стойността на извършени, но незаплатени от [фирма] СМР, описани по исковата молба. По спорния въпрос дали е налице връзка между обогатяването на собственика на имота и обедняването на извършилия процесните СМР ВтАС е счел, че връзката не следва да е причинна, а е необходимо да се установи, че обогатяването и обедняването са последица от общ факт или общи факти. За такъв общ факт съдът е преценил фактическите действия по изпълнение от страна на [фирма] на отделни СМР по процесната сграда. Въззивната инстанция е приела, че З. Щ. не е доказала наличие на правно основание, въз основа на което да се е обогатила с извършените подобрения. Неподкрепено с доказателства според ВтАС е останало възражението й, че разходите за извършените по договора за изработка подобрения са изцяло прихванати със задължението на [фирма] за заплащане на наемна цена, а то от своя страна е заплатило на изпълнителя [фирма] възнаграждение за извършването им, както и че част от подобренията са изпълнени от трето за спора лице – [фирма]. Решаващият съд се е позовал на заключението на СТЕ, допусната пред тази инстанция, както и на заключенията на единичната и тройната ССЕ, приети пред Р.. Основното съображение е било, че не може да се установи идентичност между актуваните от [фирма] към [фирма] СМР по 7 бр. протоколи обр.19 от една страна и от друга страна – СМР, включени в издадените от [фирма] към [фирма] 11 бр. протоколи за приемане на изработеното. Последните 11 бр. протоколи нямат характер на протокол обр.19 – липсват количества, единична цена и стойност на видове работи, поради което не съдържат достатъчно информация и не могат да бъдат съпоставени с другите 7 бр. протоколи обр.19. В тази връзка въззивният съд е кредитирал и свидетелски показания, съобразно които се установява, че процесните СМР са извършвани през м.януари и февруари 2010г., когато вече е било спряно плащането от [фирма] на [фирма]. ВтАС е кредитирал и заключението на втората единична СТЕ, че не може да се установи идентичност между актуваните по 2 бр. протоколи обр.19 СМР от [фирма] на [фирма] и включените в цитираните по-горе протоколи обр.19 по договор за изработка от 2009г. и протоколи за приемане на изработеното по договор от 2008г. ремонтни работи.

Съобразно изложеното в заключение ВтАС е счел, че искът по чл.59 ЗЗД е основателен за сумата от 172 443,60 лв. без ДДС и неоснователен за разликата над нея до общо претендираната сума от 262 425,93 лв. без ДДС.

По правния въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване:

Настоящият състав на ВКС съобрази създадената по реда на чл. 290 ГПК задължителна практика на ВКС, обективирана в решение №733 от 12.11.2010 г. по гр. д. № 1274/2009 г,. IV г. о. на ВКС и решение № 223 от 30.01.2015г. по търг. д. № 3907/2013 г., I т. о. на ВКС, за приложението на чл. 59 ЗЗД по отношение на извършени от пренаемател подобрения в имот, собственост на наемодателя. В цитираните решения е прието, че когато в договора между наемателя и пренаемателя е предвидено извършване на подобрения и те се осъществят в изпълнение на уговореното, основанието за заплащането им е договорно. В тази хипотеза не е налице неоснователно обедняване на подобрителя-пренаемател, а евентуалното обогатяване на наемодателя-собственик е въпрос на уреждане на отношенията с неговия наемател. Във всички останали случаи / когато извършеното е извън уговореното/ пренаемателят има право на обезщетение за това, че е намалил собствената си имуществена сфера за сметка на тази на собственика на вещта в резултат на подобряването й.

В решение № 219 от 04.02.2014 г. по търг. д. № 871/2012 г., I т. о. на ВКС е прието, че когато договор за изработка е обявен за нищожен, но резултатът от изпълнението е постъпил в патримониума на собственика на имота, вземането на изпълнителя в размер на спестените разходи от собственика следва да се реализира по правилата за водене на чужда работа без пълномощие.

Визираните по-горе разрешения налагат следните правни изводи:
И. на неоснователно обогатяване е уреден като източник на облигационни задължения, за да се предотврати неоснователното разместване на имуществени блага. Елементите на общия фактически състав на чл. 59 ЗЗД са: обогатяване на едно лице за сметка на друго; обедняване на другото лице; липса на основание за обогатяването; отсъствие на друга възможност да бъдат защитени интересите на обеднелия. В хипотеза, когато при изпълнение на валиден договор престацията на едната от страните е за осъществяване на резултат и той е постъпил в патримониума на трето за договора лице, не е налице обедняване за изпълнителя. Престирането от него е в изпълнение на задължение, произтичащо от договора. Дори и насрещната страна по договора да не е извършила своята престация, последната се дължи и представлява своеобразен еквивалент на вече престираното от изпълнителя.

С оглед на изложените съображения, собственикът на имот, в който са били извършени подобрения в изпълнение на валиден договор между подобрителя и трето лице, не дължи заплащането им на подобрителя.

СОБСТВЕНОСТ. ЗАЩИТА НА СОБСТВЕНОСТТА

РЕШЕНИЕ № 20 ОТ 20.02.2017 Г. ПО ГР. Д. № 6179/2015 Г., I Г. О. НА ВКС[2]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Какви са пределите на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение, с което е отхвърлен иск за собственост на реална част от имот, намираща се по протежение на общата граница между два съседни имота?

С влязлото в сила съдебно решение се установява съществуването или несъществуването на спорното материално право, което е предмет на предявения иск. Установеното от съда правно положение придобива сила на пресъдено нещо – правният спор се преустановява и не може да бъде пререшен, а страните действат съобразно приетото в решението на съда. Силата на пресъдено нещо има своите обективни и субективни предели. По принцип нейният предмет съвпада с предмета на делото – тя обхваща спорното право с неговите характеристики – юридически факт, съдържание на правото и страните по спорното правоотношение, както и техните наследници и частни правоприемници.

Налице са обаче и изключения от общото правило за обективните предели на силата на пресъдено нещо. Така например, съгласно чл. 298, ал. 4 ГПК, влязлото в сила решение се ползва със сила и по отношение на разрешените с него искания и възражения за право на задържане и прихващане. Друг случай на разпростиране на силата на пресъдено нещо извън спорния предмет е при отхвърлянето на частичен иск като неоснователен. В правната теория и в съдебната практика се приема, че тогава със сила на пресъдено нещо е отречено цялото вземане (мотивите на т. 1 на ТР № 1 от 17.07.2001 г., ОСГК на ВКС, определение № 133 от 18.09.2007 г. по търг. д. №150/2007 г. на ВКС и др.), а не само съдебно предявената част от него. Съображението е, че след като не съществува една част, няма как да съществува и цялото вземане. Подобна хипотеза, произтичаща също от спецификата на спорния предмет, е при отхвърляне на отрицателен установителен иск. Тогава се приема, че със съдебното решение е установено със сила на пресъдено нещо съществуването на правото, което ищецът се е опитал да отрече.

Отново поради спецификата на спорното материално право следва да се приеме, че когато предмет на делото е правото на собственост на спорна площ, намираща се на границата между два съседни имота, без обаче да представлява отделен имот на трето лице, силата на пресъдено нещо при отхвърляне на иск за принадлежността на тази площ към имота на ищеца се разпростира върху правното положение, че площта е част от имота на ответника и следователно е негова собственост. Ако се приеме противното, може да се достигне до неприемливо от правна гледна точка положение, според което площта е ничия собственост, в случай че бъдат последователно отхвърлени в отделни производства исковете за собственост и на двамата съседи.

РЕШЕНИЕ № 162 ОТ 02.02.2017 Г. ПО ГР. Д. № 2357/2015 Г., II Г. О. НА ВКС[3]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Следва ли съдът, сезиран с осъдителен иск по чл. 108 ЗС, да се произнесе с установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца, когато отхвърля искането за предаване владението на вещта поради недоказаност на предпоставките за уважаването му?

Когато в мотивите на решението по иск с правно основание чл. 108 ЗС се признава за установено правото на собственост за ищеца, но се отхвърля искът за предаване на владението, следва ли съдът да отстрани порока на решението си по реда на поправка на очевидна фактическа грешка, или по реда на постановяване на допълнително решение?

Трябва ли да се изследва наличието на всички предпоставки по чл. 1,ал. 1, чл. 2,ал. 2 и чл. 4, ал. 1 ЗВСОНИ за възстановяне правото на собственост, вкл. дали отчуждените собственици са били обезщетени парично или с предоставяне на друг равностоен имот?

По въпросите, по които е допуснато касационно обжалване…, трябва да се отчете, че вече е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР № 4/2014г. по тълк. д. № 1/2014г., ОСГК. В т. 2А от същото се приема, че съдът, сезиран с осъдителен иск по чл. 108 ЗС, следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца. Съгласно разясненията в същата точка, ако в хода на делото се установи че ищецът по ревандикационния иск е собственик на процесния имот, но ответникът не го владее, съдът трябва да уважи първото искане за правна защита като признае с установителен диспозитив, че ищецът е собственик на имота, а с отделен диспозитив да отхвърли второто искане за правна защита – за предаване владението на имота.Така решението ще формира СПН по въпроса относно собствеността върху имота, който няма да може да бъде пререшаван в бъдещ процес между същите страни. Когато по предявен иск по чл. 108 ЗС съдът е пропуснал да се произнесе с установителен диспозитив за правото на собственост, но в мотивите си е приел, че ищецът е собственик на процесния имот, то в решението е допусната очевидна фактическа грешка, която подлежи на поправка по реда на чл. 247 ГПК…

По третата група правни въпроси относно това дали трябва съдът да изследва наличието на всички предпоставки по чл. 1,ал. 1, чл. 2, ал. 2 и чл. 4,ал. 1 ЗВСОНИ за възстановяне правото на собственост, вкл. дали отчуждените собственици са били обезщетени парично или с предоставяне на друг равностоен имот, трябва да се имат предвид разясненията, дадени в ТР № 1 от 17.05.1995г. по тълк. д. № 3/1994 г., ОСГК на ВКС, съгласно които според ЗВСОНИ събствеността върху недвижими имоти, отчуждени по изброените в чл. 1 и чл. 2 закони, се възстановява при наличието на три кумулативни предпоставки, формулирани в чл. 1, ал. 1, респ. чл. 2, ал. 2 и чл. 4, ал. 1 ЗВСОНИ: към момента на влизане в сила на закона имотите да са собственост на държавата, общините, обществените организации или на техни фирми или на еднолични дружества по чл. 61 ТЗ, имотите да съществуват реално до размерите, в които са отчуждени, собствениците да не са били обезщетени чрез изплащане на паричната им равностойност или с друг равностоен недвижим имот.

РЕШЕНИЕ № 176 ОТ 27.02.2017 Г. ПО ГР. Д. № 1733/2016 Г., II Г. О. НА ВКС[4]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

За установяване на правния интерес при заявен отрицателен установителен иск за собственост на терен – прилежаща част към самостоятелен обект на правото на собственост на ищеца, в хипотезата, когато ответникът разполага с констативен нотариален акт за собственост на част от същия терен и оспорва собствеността на спорния терен и доколко от значение за избрания начин на защита на собствеността има значение заснемането, респ. незаснемането, на терена – паркинг като самостоятелен обект на правото на собственост.

Наличието на правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост е обусловено от естеството на правния спор, предхождащ търсената защита на правото на собственост, с оглед действията по оспорване правото на собственост, като е необходимо постановеното по така предявения иск съдебно решение да разреши със сила на пресъдено нещо възникналият между страните правен спор – да се отрече неоснователно претендираното от ответника право или да се отхвърли заявената искова претенция. В тази връзка с т. 1 на ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК на ВКС се прие, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Предвид разясненията на цитираното тълкувателно решение настоящият състав на ВКС намира, че правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск е налице, когато правото на собственост се оспорва, чрез снабдяването с констативен нотариален акт за собственост за част от имота, дори тази частта да не представлява самостоятелен обект, но е част от обект на правото на собственост, като без съмнение снабдяването на друго лице /ответника/ с констативен нотариален акт за тази част, като самостоятелен обект, представлява оспорване правото на собственост с правни действия.

Правото на собственост е от категорията абсолютни права, поради което то не би могло да съществува в един и същ обем в патримониума на две или повече лица. Правен интерес от отрицателния установителен иск имат, както собственикът на имота, чието право се оспорва с издадения в полза на друго лице констативен нотариален акт за собственост на част от имота, така и лицето, което се е снабдило с констативния нотариален акт за собственост. Въпросът, дали процесната част представлява самостоятелен обект, т.е. дали върху нея могат да възникнат самостоятелни вещни права, или е част от обект /покрив/ на самостоятелен обект на правото на собственост, е от значение за основателността на предявения иск, но не и въпрос по надлежното упражняване правото на иска за защита на собствеността.

Ответникът по отрицателния установителен иск, въвеждайки възражение, че процесният имот не е самостоятелен обект на правото на собственост, а част от неговия собствен имот, обосновава, в предметната рамка на предявената искова претенция, наличието на право на собственост в своя патримониум. Съгласно разясненията на ТР № 8 от 23.08.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г., ОСГК на ВКС, за да бъде разграничен един поземлен имот от друг имот, не е нужно границите му да бъдат нанесени материално, чрез поставяне на ограда или други гранични знаци или чрез нанасяне в кадастрален или регулационен план или в кадастралната карта. Достатъчно е един юридически акт да ги посочва така, че те да могат да бъдат определени. С оглед изложените тълкувателни мотиви, настоящият състав намира, че предмет на защита по отрицателния установителен иск за собственост е имот, чиито граници на правото на собственост са посочени по силата на юридически акт – титул за собственост, като е без значение обстоятелството, дали е осъществено, респ. неосъществено заснемането му от органите по картография, геодезия и кадастър.

РЕШЕНИЕ № 9 ОТ 10.02.2017 Г. ПО ГР. Д. № 6320/2015 Г., II Г. О. НА ВКС[5]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Как следва да процедира съда, сезиран с отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, когато правният интерес на ищеца от предявения иск произтича от претенцията му да е титуляр на правото, което отрича на ответника, при формиране на извод за недоказаност на фактите, на които се основава правото на собственост на ищеца – да прекрати производството поради липса на правен интерес или да се произнесе с решение по съществото на спора?

Според т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК на ВКС, в производството по предявения отрицателен установителен иск ищецът е длъжен да докаже само фактите, обуславящи правния му интерес да оспорва правото на ответника, при което и доколкото правният интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуване правото на иск, при недоказване на фактическите твърдения, които го пораждат, производството по отрицателния установителен иск подлежи на прекратяване като недопустимо. Тази постановка обаче е в сила само в случай, че ищецът извежда правния си интерес от твърдения, които не включват притежаване на самото спорно право, което той отрича на ответника. Когато ищецът поддържа, че е собственик на спорния имот, по силата на диспозитивното начало в гражданския процес той е в състояние сам да определи обема и интензивността на търсената защита, вкл. като се ограничи до отричане със сила на пресъдено нещо на правото на ответника, т.е. предявявайки отрицателен установителен иск. В този случай доказването, че спорното право принадлежи на ищеца, обаче е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация- въпросът за титулярството на правото обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот (определение № 427 от 12.12.2013 г. по ч. гр. д. № 3593/2013 г., ІІ г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, както и решение № 15 от 19.02.2016 г. по гр. д. № 4705/2015 г., ІІ г. о. на ВКС и решение № 13 от 12.03.2016 г. по гр. д. № 3637/2015 г., ІІ г. о. на ВКС). Производството по делото ще подлежи на прекратяване поради недоказване фактическите твърдения на ищеца, обуславящи правния му интерес, само в случай, че този интерес се обосновава с претенция ищецът да е титуляр на самостоятелно право, различно от спорното, респ. позовава се на фактическо състояние или на възможност да придобие процесния имот при отричане правата на ответника.

РЕШЕНИЕ № 169 ОТ 02.02.2017 Г. ПО ГР. Д. № 946/2016 Г., I Г. О. НА ВКС[6]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Кога настъпва вещноправният ефект при отчуждаването на имотите по Закона за приложение на общия градоустройствен план на Столична голяма община от 1941 г. (отм.)?

Какво е значението на благоустройственото мероприятие, проведено върху одържавения имот при възстановяването му по реда на ЗВСОНИ, и дали асимилирането на одържавения имот в единно комплексно мероприятие изключва неговото самостоятелно съществуване, независимо от това дали имотът е застроен изцяло?

Съгласно чл. 77 ал. 3 от Закона за приложение на общия градоустройствен план на Столична голяма община (Голяма С.) от 1941 г. (отм.) отчуждаването на недвижимите имоти за мероприятията по чл. 1 б. „а” „б” и „в” се счита станало по силата на самите подробни регулационни планове. Разпоредбата е аналогична на чл. 47 от Закона за благоустройство на населените места от 1941г. (отм.) като и двата закона са отменени по силата на чл. 79 от Закона за планово изграждане на населените места, в сила от 01.01.1950 г. С изменението на чл. 39 ЗПИНМ Изв. бр. 54/1956 г. (отм.) е въведен принципът, че недвижимите имоти на частни лица и обществени организации, отредени за мероприятия по улично-регулационния план, се считат отчуждени от деня на обезщетяване на собственика съгласно правилника за приложение закона. Едновременно с изменението на чл. 39 ЗПИНМ (отм.) е приета и новелата на чл. 74а , която урежда статута на имотите, отредени по уличните регулации, влезли в сила до 09.07.1956 г. За тях е предвидено приложение на разпоредбата на чл. 39 ал.1 ЗПИНМ (отм.) само в хипотезите, при които до посочената дата недвижимите имоти не са били заети за съответните мероприятия. Разпоредбата на чл. 74а ЗПИНМ (отм.) е обща, не визира конкретни закони и следва да се тълкува във връзка с чл. 42 ЗПИНМ (отм.) и чл. 36 ППЗПИНМ (отм.) определящи кои са мероприятията по уличнорегулационния план. Затова тя намира приложение по отношение на всички видове одобрени планове, предвиждащи отреждане на имоти за такива мероприятия, които са имали пряко отчуждително действие по действащите преди ЗПИНМ (отм.) закони.

Съдебната практика по тълкуването на чл. 74а ЗПИНМ (отм.) е последователна и непротиворечива и е в смисъл, че на основание чл. 39 ал. 1 и чл. 74а ЗПИНМ (отм.) след изменението им от 1956 г., отчуждителното действие на плана настъпва с обезщетяването на собствениците, освен ако до 09.07.1956 г. имотите не са заети за съответните мероприятия. В хипотезата на незаемането на имотите, непосредственият отчуждителен ефект на уличнорегулационния план (чл. 42 ЗПИНМ – отм.) се заличава, ако не е заплатено обезщетение на собствениците – решение № 300 от 28.06.2011 г. по гр. д. № 3248/2008 г., IV г. о. на ВКС, решение № 447 от 30.12.2010 г. по гр. д. № 333/2010 г., II г. о. на ВКС и др. постановени по чл. 290 ГПК.

От изложеното следва, че за имотите, които са отредени по Закона за приложение на общия градоустройствен план на С. от 1941 г. (отм.) за направа на сгради и строежи и създаване на терени за нуждите на държавните учреждения и предприятия, е приложима разпоредбата на чл. 74а ЗПИНМ (отм.). Ако до 09.07.1956 г. собствениците на са били обезщетени и имотът не е бил завзет за предвиденото по плана мероприятие, отчуждителното действие на плана се обезсилва. За настъпване на вещноотчуждителния ефект и придобиване на собствеността от държавата след тази дата, е приложима разпоредбата на чл. 39 ЗПИНМ (отм.) в редакция от 1956 г. и е необходимо собствениците да бъдат обезщетени.

РЕШЕНИЕ № 8 ОТ 03.02.2017 Г. ПО ГР. Д. № 2549/2016 Г., I Г. О. НА ВКС[7]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Установителен иск за собственост.

Установителен иск за собственост към минал момент е допустим само в случаите, които са изрично посочени от закона – чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, чл. 53, ал. 2 (стара редакция) ЗКИР, сега чл. 54, ал. 2 ЗКИР. Недопустимо е съдът да постановява отделен диспозитив, с който да признава собственост на сграда към минал момент, извън диспозитива по чл. 53, ал. 2 ЗКИР.

СЪСОБСТВЕНОСТ

ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 72 ОТ 13.02.2017 Г. ПО ГР. Д. № 3471/2016 Г., I Г. О. НА ВКС[8]

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

По иска по чл. 30, ал. 3 ЗС по въпроси за неговата правна квалификация в хипотезата, в която съсобственик претендира от друг съсобственик сума в обезщетение на пропуснатите ползи от това, че чрез издаване на незаконна заповед по чл. 65 ЗОбС, е бил лишен от доход на база пазарния наем на апартамента, когато ответникът е издателят на заповедта и за възможността по този иск да му бъде пресъдена сума, представляваща част от получения наем, който е по-нисък от пазарния; за компетентния съд и за надлежния ред, по който тази претенция следва да бъде разгледана и за възможността при разглеждането на този иск от гражданския съд съсобственикът да получи от съсобственика разликата между уговорения и пазарния наем, когато последният е по-висок.

Касаторът иска решението да бъде допуснато до касационен контрол и по насрещния иск с правна квалификация чл. 31, ал. 2 ЗС с довода, че по него повдигането на самостоятелни въпроси е ненужно, доколкото и насрещният иск по чл. 31, ал. 2 ЗС е следвало да бъде разгледан от административния съд поради връзка на обусловеност с първоначалния.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет, подадена от легитимирана страна, в границите на срока по чл. 283 ГПК и при всички други предпоставки за нейната редовност и допустимост. Макар повдигнатите от касатора въпроси да обосновават въззивното решение по частично уважения първоначален иск, допълнителните основания за допускане на касационния контрол липсват. Съображенията са следните:

Процесуалноправните въпроси намират обяснение в това, че своя иск касаторът предявява първоначално пред административен съд (АССГ). Касаторът е обосновал качеството си на кредитор по вземането за сумата 20 461 лв. с твърденията, че ответникът по касация, който е другият съсобственик на апартамента, му нанася вреда, която следва да се определи на база пазарния наем на апартамента за периода 12.05.2000 г. – 30.11.2008 г. Компетентността на административния съд касаторът е извел от твърденията, че вредата е по причина на незаконната заповед на кмета на Столична община, с която на основание чл. 65 ЗОС апартаментът е бил иззет от касатора.

С определение № 1353/ 28.04.2010 г. по адм. д. № 7723/ 2009 г. АССГ приема, че делото е в компетентност на гражданския съд, доколкото от чл. 1, ал. 2 ЗОДОВ изключение не произтича, прекратява производството и го изпраща на Софийски районен съд.

Софийски районен съд приема своята компетентност по правния спор обоснована, като приема за съвместно разглеждане и насрещен иск с правна квалификация чл. 31, ал. 2 ЗС за сума в размер от 9 290 лв. – това, с което ответникът по касация е обеднял поради това, че в следващ период и след получена писмена касаторът е ползвал лично съсобствения апартамент.

Като резултат от двете решения, постановени съответно от първата и въззивната инстанция, предявеният от касатора иск е квалифициран по чл. 30, ал. 3 ЗС и е уважен частично, като ответникът по касация е осъден да заплати сума в размер от 4 063. 55 лв. – част от получения доход от наем за отдаването на апартамента като общински имот в периода 12.05.2000 г. 30.11.2008 г., съответстваща на притежаваните от касатора 15 297/23 101 ид. части от правото на собственост. Частично е уважен и насрещният иск, като на основание чл. 31, ал. 2 ЗС касаторът е осъден да заплати сумата 6 017. 00 лв. – това, с което ответникът по касация е обеднял поради това, че в периода 03.09.2009 г. до 29.05.2013 г. след писмена покана касаторът е ползвал съсобствения апартамент лично.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че обосновавайки своята компетентност да разгледа делото по първоначалния иск, въззивният съд е приел, че когато съсобственик твърди, че друг съсобственик го е лишил от доход от общата вещ (наем) и му дължи вземане за стойност със съдържание (размер) съответно на притежавания дял в съсобствеността, искът намира правната си квалификация в чл. 30, ал. 3 ЗС, а чл. 14, ал. 1 ГПК го поставя в компетентност на общия (гражданския) съд. Приел е също, че исковата молба съдържа част, която няма значение за подведомствеността на делото и за точната квалификация на иска. Заповедта по чл. 65 ЗОбС, макар и издадена от ответника, не е причина за пропуснат доход (претърпяна загуба), а правото на касатора да получи част от гражданските плодове на съсобствения имот произтича от чл. 30, ал. 3 ЗС. Третирал е тази част на исковата молба като неписана (без значение за релевантните факти), а искането на касатора да получи обезщетение за вреди като предложена от него квалификация на предявения иск, който въззивният съд е отказал да сподели. Такава е и константната практика на Върховния касационен съд, цитирана във въззивното решение. Разглеждането на тези искове между съсобственици гражданският съд провежда в изпълнение на задължението по чл. 14, ал. 1 ГПК, като ги квалифицира под състава на вземането от неоснователно обогатяване от чл. 30, ал. 3 ЗС. Точната квалификация на иска е (служебно) задължение на сезирания съд, а частта от исковата молба, която съдържа твърдения по неотносими факти, е негодна да обоснове подведомственост на специален (административен) съд. Изложеното изключва допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на решението до касационен контрол по повдигнатите процесуалноправни въпроси по частично уважения първоначален иск.

Повдигнатият материалноправен въпрос намира обяснение в отказа на въззивния съд да присъди по този иск дохода, който касаторът не е реализирал, като го определи на база пазарния, а не получения от ответника по касация наем на апартамента, въпреки събраните доказателства, че в релевантния период пазарният наем е бил по-висок. Същият въпрос е бил поставен и пред въззивния съд като оплакване, че с първоинстанционното решение съдържанието на неговото вземане е определено погрешно (в размер, под дължимия). Въззивният съд е приел оплакването за неоснователно, като е посочил, че не съзира възможност по така предявения иск да пресъди различен размер на вземането от неоснователно обогатяване. Следователно повдигнатият материалноправен въпрос обуславя въззивното решение, но по него настоящият състав на Върховния касационен съд намира за изключени сочените от касатора допълнителни основания за допускане на касационния контрол.

С ТР № № 7 от 02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК на ВКС извърши нормативно тълкуване на понятието „лично ползване“ по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС, като изключи възможността вземането по чл. 31, ал. 2 ЗС да възникне от събирането на доходи и граждански плодове на общата вещ. Разгледаният и частично уважен първоначален иск е с правна квалификация чл. 30, ал. 3 ЗС, а противоречие между обжалваното решение и тълкувателния акт е невъзможно. Следователно основанието от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е осъществено.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че разпоредбите на чл. 30, ал. 3 ЗС и чл. 59 ЗЗД са точни и ясни, а това изключва и допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Чл. 30, ал. 3 ЗС не допуска съдържанието на вземането от неоснователно обогатяване с кредитор съсобственика, лишен от гражданските плодове от общата вещ, да се определи на база, различна от дохода, който другият собственик е получил, отдавайки вещта под наем. Чл. 30, ал. 3 ЗС е искът, който изравнява неоснователното разместване на благата в хипотезата, в която съсобственикът не получава от съсобственика си съответната на своя дял част от гражданските плодове на общата вещ. Нарочната (специална) правна уредба на тази група обществени отношения изключва състава на вземането, предвидено в чл. 59 ЗЗД, който е субсидиарен. П. преглед на правната уредба изключва всяка възможност чрез иск по чл. 30, ал. 3 ЗС съсобственикът да получи разлика между уговорения и пазарния наем, когато последния е по-висок, а категоричността на тълкувателните изводи – основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по първоначалния иск по повдигнатия материалноправен въпрос.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира тази възможност за изключена и по насрещния иск. По него самостоятелен правен въпрос (процесуален или материалноправен) касаторът не повдига, като поставянето на иска с правна квалификация чл. 31, ал. 2 ЗС в подведомственост на общия (граждански) съд е правило, от което обективното ни процесуално право не извежда изключение.

РЕШЕНИЕ № 3 ОТ 03.02.2017 Г. ПО ГР. Д. № 2476/2016 Г., I Г. О. НА ВКС[9]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

По какъв способ следва да се извърши съдебна делба, когато е възможно от допуснатите до делба имоти да бъдат обособени толкова дяла, колкото са съделителите по колена или когато до делба са допуснати толкова имоти, колкото са съделителите по колена?
Дължи ли се заплащане като подобрения в делбения имот на стойността на движимостите, които могат да бъдат отделени без съществено увреждане от имота ?

По първия от поставените въпроси в посочените от касаторите решение № 116 от 11.05.2012 г. по гр. д. № 1032/2011 г., II г. о. на ВКС и решение № 634 от 04.10.2010 г. по гр. д. № 1378/2009 г., I г. о. на ВКС, както и в много други решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК се приема, че когато е възможно от допуснатите до делба еднородни имоти да бъдат обособени толкова дяла, колкото са съделителите по колена, или когато до делба са допуснати толкова имоти, колкото са съделителите по колена, делбата се извършва чрез разпределение по реда на чл. 353 ГПК. В противоречие с тази съдебна практика с обжалваното решение делбените имоти са изнесени на публична продан, макар съделителите да са две колена и до делба да са допуснати два нежилищни имота (гараж и стопанска постройка) и два жилищни имота (апартамент на първи етаж и апартамент на втори етаж от жилищната сграда), заедно с общите части от сградата и дворното място. Поради това решението в частта му за изнасяне на имотите на публична продан следва да бъде отменено като неправилно.

По втория от поставените въпроси в т. II.8 от ППВС № 6 от 27.12.1974 г. е прието, че движимостите, които могат да бъдат отделени без съществено увреждане на имота, не подлежат на заплащане, тъй като не представляват подобрение. В противоречие с приетото в това ППВС в обжалваното решение е прието, че съделителката К. В. следва да заплати на съделителите И. В. и А. В. стойността на електрически радиатори на ет.1 от жилищната сграда, на 2 бр. климатици, монтирани на ет. 2 от жилищната сграда и на изработените по индивидуален проект мебели, въпреки че по делото не е било установено дали тези вещи са движими или са прикрепени към делбения имот по такъв начин, че отделянето им би довело до съществено увреждане на имота. Поради това и в тази част въззивното решение е неправилно и като такова следва да бъде отменено.

Подбор на съдебната практика – Ивайло ВАСИЛЕВ, редовен докторант по гражданско и семейно право в ЮФ на ПУ „Паисий Хилендарски”

Автор: Ивайло Василев