(посвещавам на незабравимия Кристиан Таков)
На 27 октомври 2017 бр.86 на Държавен вестник ни зарадва с последните мащабни изменения на Гражданския Процесуален Кодекс – вероятно по повод 10 годишните тържества от приемането му през 2007. Досегашните му корекции са 26 /двадесет и шест/ на брой – един световен рекорд от средно 2,6 изменения на година, което свидетелства за ужасяващо законодателно късогледство и примитивно опипване на почвата преди всяка следваща стъпка. С такова мизерно зрение не биха издали никому шофьорска книжка, но за онези, които шофират държавата чрез закони, това няма никакво значение.
Иронично съвпадение е, че тази нормативна манна небесна ни засипа точно преди Деня на Будителите 01 ноември и когато светът честваше 500 години от Тезисите на Лутер. Ние всъщност имаме 1 ден на будители, което предоставя останалите 364 дни на щатните приспиватели. И пак не знаем кои точно са авторите на този пореден законодателен шедьовър. Това са анонимни хайдути, които гърмят от засада и веднага изчезват, за да не ги застигне моралната отговорност. Те са поучители със самочувствието на ветеринарни лекари, които знаят по-добре от пациента какво му е, това са правни астрономи, които не виждат земята под себе си и действат като самоуверени акушери на правната цивилизация. Евентуално може да ги познаете по мекия поглед към властта и безшумните велурени обувки. Казват, че в първата им редица се появила някаква Жана д’Арк на процеса, която се вземала доста на сериозно и искрено вярвала в свещената си мисия. Обаче за разлика от Орлеанската Дева, нашата яздела метла вместо рицарски кон. Поради неизвестните си родители този закон е изоставено дете за осиновяване. Едно е абсолютно сигурно – за разлика от 2007г., сега в кройката и редакцията на ГПК не участваха чужди експерти. Всичко е само пресни домашни специалитети.
Тъй като сградата на правосъдието се крепи на своя покрив, ще се спра само на поредната операция на касационното обжалване – Глава 22 ГПК.
Във втората половина на 20 век почти всички държави от западната цивилизация преминаха към селективна касация, изоставяйки задължителната и общодостъпна трета инстанция. Причината бе много проста: липсата на съдебни ресурси за трети цикъл на правосъдие по конкретен казус. Нещо повече, дори обжалването към втора инстанция стана предмет на индивидуална допустимост в екстремните случаи на абсурдна жалба без шансове за успех – за да не се прахосват и второинстанционни ресурси по черно-бели казуси. Пред висшата касационна инстанция се издигна стена от селективни критерии, за да може съответният върховен съд да се занимава само с въпроси от принципно стратегическо значение за цялото правораздаване. Ценностната ос на върховното правосъдие се измести от индивидуалния казус към общата ефективност на системата. Дори ако даден конкретен казус е видимо сгрешен от двете редовни инстанции, той ще бъде касационно лекуван само ако това би било от полза за цялата съдебна практика. В противен случай неговото сгрешено от долните две инстанции решение остава приемлив системен риск. Както каза лорд Девлин още през 1970 в известната си публична лекция: „Всяка система съдържа процент на грешка и ако чрез лекото увеличаване процента на грешка можем да намалим съществено процента на разходи, само идеалистът ще се разбунтува“. Тази философия е универсална и нормативно утвърдена в Европа и САЩ, защото няма достатъчно богата държава, която да си позволи трикратно съдебно разглеждане на един и същ казус – камо ли най-бедната европейска страна. Това е общоизвестно и конкретни позовавания са излишни. Този принцип залегна и в архитектурата на касационното обжалване в ГПК-2007 с помощта на австрийски експерти в рамките на европейска програма. Независимо от родните редакционни несъвършенства, принципът бе имплантиран и започна да функционира у нас като европейски правосъден стандарт по повод присъединяването ни към ЕС. Става въпрос за досегашната редакция на чл.280 ал.1 т.1-3.
Сега обаче на 27.10.2017 се появи втора алинея на чл.280, която гласи: „Независимо от предпоставките по ал.1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност“. Оставям настрана комичните прилагателни „вероятна“ и „очевидна“, защото всяко твърдение до решението е една вероятност, а всяка неправилност е очевидна, щом е забелязана. Няма неочевидна неправилност. Изящният български език с внимателно обмислени и подбрани понятия по съдържание и обем никога не е бил отличителна черта на нормативните ни текстове. Това е функция на образованието и общата култура на законодателите. Проблемът е, че всяко съществено процесуално нарушение или груба необоснованост на дадено въззивно решение може да причини неговата неправилност. Последната е неизбежният резултат и функция на процесуалния и логически порок. Неправилността е тяхно включващо ги понятие, макар и по-широко, защото в края на краищата става въпрос за окончателно приложима материална норма. Но те са в причинно-следствена зависимост. Не може чрез груби процесуални нарушения и логически абсурдни изводи да се стигне до правилен избор на приложима материална норма. Смисълът на казаното е, че чрез задължителната касация поради неправилност на решението се връщаме към механизъм, в който се промъкват и споменатите две бивши отменителни основания на върховното обжалване по чл.207-чл.218б ГПК-1952: съществен процесуален порок и необоснованост. Дори и третото предишно – непълнота на доказателства – се подава зад ъгъла, защото тя може да се дължи на процесуално нарушение при събирането им и от там да предизвика необоснованост и като домино – неправилност. Тези фокуси са специалитет на изтънчените върховни браншовици, които съзерцавам вече 40 години.
С други думи, новородената ал.2 на чл.280 ГПК за задължителна касация при неправилност с един удар унищожи концепцията за селективна касация и ни връща там, откъдето цивилизованият свят избяга. Колко прав е бил в XV век Христофор Колумб, вярвайки, че всеки, който отиде далеч на запад, непременно ще се окаже на изток. Това е един широк пробив в язовирната стена на българското правосъдие, който ще помете крехката върховна инстанция със свлачището на универсална и общодостъпна трета инстанция. Един троянски кон на миналото, наречен „очевидна неправилност“. Никой автомобил не може едновременно да се движи на предна и задна скорост. Няма европейски върховен съд, който да издържи такъв удар. Може би по този начин честваме 10 години ГПК -2007, 10 години членство в ЕС и предстоящото председателство? Извън всичко останало, във ВКС няма толкова съдии, които да се произнасят по допустимостта за неправилност и след това други да влязат в открито заседание, за да я преценяват и решат. Няма физически капацитет за такъв потоп.
Сега в чл.280 ГПК има за всекиго по нещо. Който иска селективна касация – моля ви: ал.1. Който страда за универсална касация- ето ви бонбончето на ал.2. Никой да не плаче, а да се радва на играчката си. За опитните върховни фокусници е важно, че от тази шапка може да извадят всякакъв поръчан заек. Няма никакво значение, че решението на ВКС състав по чл.290 ал.3 не представлява задължителна съдебна практика. Нали понятието „практика на ВКС“ въобще остана в т.1 ал.1 на чл.280 като самостоятелно касационно основание наред и извън задължителната тълкувателна ВКС практика. Кой ще ги разграничи в касационния коктейл?
Искам да попитам анонимните будители, които измислиха този шедьовър: нали веднъж с тези яйца направихте омлета на касацията през 2007? Не знаехте ли, че има всякакви видове яйца: бели и кафяви, малки и големи, великденски боядисани, рохки и твърди, пържени, бъркани, на очи и т.н. Но никъде по света няма яйца втора употреба!
Спешният проблем на правораздаването не е прекрояването на касацията, а трагичният обем юридически сгрешени и човешки несправедливи решения на първа и втора инстанция. Те предпоставят касационната драма. Но това ще продължи до тогава, докато в съдебната система навлизат дипломирани възпитаници от 10-те родни юридически факултета, които имат самочувствие на мозъчни хирурзи, макар повечето да са само обикновени санитари.
От друга страна, статуквото устройва напълно управляващата олигархия, която отдавна е над правосъдието и чиято власт обективно печели от съдебното боричкане във фермата, където се извършват процесуални опити с хора. Това е замисълът на балканските макиавелчета.
Процесуалният кодекс е олтарът на гражданското правосъдие. Там се влиза с поклон, а не с бухалка или рушвет. Правосъдието е символът на държавността. СЪДЪТ Е ОТЕЧЕСТВОТО! Утре за тях ще мрем и те трябва да са достойни за нашата жертва. Никой няма право да ги унижава. През 1320г. в своята Божествена Комедия Данте Алегиери поставя император Юстиниан в Рая заради известния му кодекс:
„Бях Цезар аз и съм Юистиниан,
в закона махнах всичко без значение,
от Любовта върховна обладан“
(Д.Алегиери, Божествена Комедия, Рай, Песен VI, стих 10-12,
превод Иван Иванов и Любен Любенов)
Нас ни сполетя и обективно нещастие. На 20.02.2008 почина проф. Живко Сталев, точно преди влизане в сила на ГПК 2007, който не участва в съставянето му. И ние осиротяхме – няма голям и безспорен авторитет, който да държи компаса за добро и зло. На мястото на падналия дъб израснаха само амбициозни храсти, някои от които отровни. Учебникът на Сталев си остава цивилизационен стандарт, който няма да се повтори до края на века – освен ако не стане чудо. Този учебник е българската процесуална Библия. Заради него следваше да запазим ГПК-1952. Германия и Австрия прилагат процесуални кодекси от 19 век, въпреки историческите катаклизми. Вижте какъв е резултатът от нашите десетгодишни спазми след 2007.
Аз не зная изход от създадената критична ситуация. Съдебните вени на държавата са прерязани и от тях изтича нейната кръв. Това не може да продължи дълго. Управляващата глава спешно трябва да осъзнае, че е част от същото тяло и че ще сподели съдбата му.
09.11.2017
Автор: адв. Валентин Брайков