БИОЛОГИЯ И ПРАВО

Благодарим сърдечно на доц.д.ю.н. Стоян Сталев за предоставянето на статията за публикация специално за читателите на www.gramada.org

Заглавието на тази статия ще бъде вероятно посрещнато от много юристи с изненада – даже с удивление. Тази реакция е естествена. Поради упражняваната от тях професия (преподаватели в юридически факултети, съдии, арбитри, прокурори, следователи, адвокати, юрисконсулти, служители в държавната администрация и т. н.) юристите са в ежедневен контакт само с един от аспектите на изключително сложното явление, което правото представлява. Този аспект е създаденото или признато от държавата право (т. нар. действащо, официално право). То се състои от нормативни актове (конституция, закони и подзаконови нормативни актове), издадени от компетентните за това държавни органи, и обичаите, признати от правоприлагащите органи, както и от извличаните от тези източници на право (нормативни факти) правни норми. От тези норми произтичат било направо (при безусловните норми), било при наличността на посочени в хипотезиса на нормите юридически факти (при условните норми) субективни права и съответни тям правни задължения (т. нар. правни последици). Подлежащите на прилагане правни норми и извежданите от тях субективни права и задължения не са явления на съществуващото. Те спадат към света на „дължимото“, на това, което трябва да бъде. Между това, което е, и това, което трябва да бъде, съществува – такова е преобладаващото разбиране – непреодолима пропаст: от това, че нещо съществува, не може да се изведе, че то е дължимо. Затова битието на правото е само нормативно и методите за неговото изучаване са нормативни (тълкувателни). Задачата на правната наука е да изведе чрез тълкуване на нормативните факти (нормативни актове и обичаи) техния правен ефект (създаване, изменение или отмяна на правни норми). Ето защо както общата теория на правото, така и теорията на отделните правни клонове не са каузално-обяснителни, а догматични науки.

В пълна противоположност на нормативното битие на правото и догматичния характер на правните науки стоят биологическата действителност и биологията като теория за тази действителност. Биологическата действителност обхваща всичко органично – целия растителен и животински свят, вкл. човека като завършек на еволюцията на органичното. Органичното е част от съществуващото, възникнало от неорганичното и напластило се върху него. Затова биологията като обща теория за органичното е не догматика, а каузално-обяснителна наука, изучаваща част от обективната действителност. Ако това е така, не са ли отделени право и биология в смисъл на биологична действителност от същата непреодолима пропаст, която отделя дължимото от съществуващото?

Задачата на тази статия е да се опита да докаже обратното – биология и право са неразривно свързани.

Тази истина обаче може да бъде осъзната само ако се изостави т. нар. нормативен монизъм (правото няма друго битие освен нормативното), застъпвано главно от Келзен и имащо корените си в рязкото противопоставяне между съществуващо (Sein) и дължимо (Sollen), поддържано от Кант и от неокантианците и се възприеме при обяснение на правото т. нар. многоаспектен подход. Той се налага от изключителната сложност на правото, от различните плоскости на неговото проявление – казано образно – от различните негови „бития“, едно от които е нормативното му битие (вж. № 1).

А) Ако започнем с т. нар. източници на право (нормативни факти, от които се извличат правните норми, респ. тяхното изменение или отмяна), правото ни се представя било като обичай, било като нормативен акт (волеизявление на държавен орган, разполагащ с компетентност да създава, изменя или отменя правни норми), обнародван в Държавен вестник, т. е. писмено материализиран в нарочен документ. В писмена форма са били, а и понастоящем се материализират и много от обичаите, за да се улесни тяхното узнаване и спазване.

Ако се запитаме коя е плоскостта на съществуване на източниците на право, отговорът ще бъде: едната от тях е социална, а другата – физическа (материална), състояща се във вещите, върху които с писмени знаци е материализиран съответният нормативен акт: камък – при кодекса на Xамураби, глинени плочи – при нормативни актове на царете на античните държави на Мала Азия и Месопотамия, папирус – в Древен Египет, бронзови плочи – при XII-те таблици на древното римско право, а по-късно пергамент, докато се стигне до хартията на съвремието.

Същите две бития има и огромната маса от индивидуални правни актове (правни сделки и актове на изпълнителната и съдебната власт), когато те са в писмена форма.

Документите, материализиращи нормативни и индивидуални правни актове, са доказателство за тях. Доказателствената функция на физическото битие на правото съществено допринася за реализация на социалното битие на правото.

Разбира се, социалното и физическото битие на правото съвсем не се изчерпват с казаното.

Към социалното битие на правото спада и колосалната маса на тези юридически факти, извън индивидуалните правни актове, която се състои в действията и бездействията, чрез които се упражняват субективни права, изпълняват се правни задължения или пък тези права и задължения се нарушават чрез неизпълнение на частноправни или публичноправни задължения, чрез непозволени увреждания, административни нарушения или престъпления. Понеже все нови и нови обществени отношения стават в съвременните държави предмет на законодателна уредба, това социално битие на правото става необозримо. Далеч преобладаващата социална действителност се състои в ежедневно упражняване на субективни права (на собственост, на вземания, на служебни правомощия и т. н.) и в изпълнение на правни задължения (семейни, трудови, облигационни, служебни и т. н.).

Към социалното битие на правото трябва да се прибавят и всички организирани от правото обществени образувания, като се започне от семейството, премине се през различните юридически лица на частното и публичното право (търговски дружества, сдружения с идеална цел и фондации, държавни учреждения) и се завърши с държавата. Всред тази съставка на социалното битие на правото особено ярко се откроява този неин елемент, който бихме могли да наречем правния щаб на държавата и обществото: органите и учрежденията на законодателната, изпълнителната и съдебната власт, арбитражните съдилища, адвокатурата и юридическите факултети, без които създаването и прилагането на съвременното право е немислимо.

Що се касае до физическото битие на правото, то към правните документи, материализиращи източници на правото (преди всичко нормативни актове) и индивидуални правни актове, трябва да се прибавят и всички публикации по правна материя, като се започне със сборниците от нормативни актове и издадени въз основа на тях инструкции и окръжни, както и сборници от практика на Конституционния и на Върховния съд и се завърши с публикациите на съчинения на представители на правата теория (статии, студии, монографии, критични прегледи на съдебна практика, рецензии, посветени в далеч преобладаващата им част на тълкуване и прилагане на действащото официално право (т. нар. правна догматика (вж. № 1)). Ярка представа за физическото битие на правото ни дават днес във всички държави огромните по обем правни библиотеки. Заедно с оригиналните правни документи, материализиращи нормативни и индивидуални правни актове, те представляват материализираната (извънмозъчна) правна памет на съответното общество.

Общото на социалното и на физическото битие на правото е, че те съществуват вън от човешкото съзнание. Те са част от сетивната действителност, защото се поддават на възприемане от нашите сетива. Чрез тях те стигат до нашето съзнание.

Б) Правото не се изчерпва с нормативното, социалното и физическото свое битие. То има и психическо битие. Това битие е основното и решаващото, защото без него другите бития на правото не са възможни.

Нека започнем анализа на психическото битие на правото пак с нормативните факти (обичай и нормативен акт).

Възникването на обичая и неговото осъзнаване като правило за поведение не е възможно без съответни процеси в психиката на хората, образуващи обществото, в което обичаят се формира. Трайно повтарящото се, масово поведение се осъзнава като задължително и става източник на правна норма благодарение на присъщата на човешката психика склонност и способност да превръща фактическото в нормативно. Трайното и масово поведение започва да се окачествява първо като нормално (статистически преобладаващо), след това като редно, надлежно и затова очаквано, за да се стигне до психическия скок в съзнанието на наблюдаващия го за неговата задължителност (т. нар. opinio necessitatis). Настъпи ли този психически скок, за който допринася и склонността на човека към подражание, възниква обичаят като източник на право.

Обърнем ли поглед към нормативните актове като източник на право, то обусловеността на тяхното издаване от съответни психически процеси в съзнанието на тези, които участват в тяхната подготовка, обсъждане и приемане, е очевидна. Цялата тази дейност е израз на интуитивноправните убеждения на участващите в нея за разумна и справедлива уредба на съответната материя, на преценка на целите и резултатите от уредбата, на противоречивите интереси, които ще бъдат обслужени или засегнати от нея, като всичко това става в светлината на политическите убеждения и ценностната система на участващите в подготовката, обсъждането и приемането на съответния нормативен акт.

От разпоредбите на нормативните актове чрез тяхното тълкуване се извеждат правните норми, в които се състои нормативният ефект на съответния нормативен акт (вж. чл. 46 ЗНА). Тълкуването не може да се развие другаде освен в съзнанието (психиката) на тълкуващия. Там е битието и на изведената чрез тълкуване правна норма. Тя е един мисловен обект, едно преживяване за безусловно или условно важащи насрещни (императивно-атрибутивни) абстрактни права и задължения. Следователно правопорядъкът, който като съвкупност от правни норми ни се представя като нормативния аспект на правото (вж. по-горе № 1), има всъщност своята онтологична опора в психическото битие на правото.

Изложеното за нормативните актове важи без всякакво съмнение съответно и за индивидуалните правни актове (за тях вж. по-горе б. „А“).

Що се касае до субективните права и задължения, произтичащи от тези актове или от други юридически факти, то те също имат психическо битие, състоящо се в императивно-атрибутивни импулси към предприемане на съответно поведение, в което се състои упражняването на правото и изпълнението на задължението, чрез което правото се упражнява и задължението се изпълнява. Преживяващият задължение го приписва в своето съзнание като право на друго лице, а преживяващият субективно право приписва в своето съзнание задължение на едно друго лице (респ. други лица) да се съобрази с правото. Именно поради двустранния, императивно-атрибутивен характер на правните преживявания правото е идеален мотивационен фактор за координирано, съгласувано и поради това взаимносъвпадащо поведение, без което общественото съжителство е невъзможно (вж. № 5).

Към казаното трябва да се прибави и още едно много важно съображение. Колкото и да са противоречиви схващанията относно същността на правото, има едно общоприето становище. То гласи: правото е средство за регулиране на човешкото поведение, т. е. за въздействие върху него. Правото не може да предизвика желаното от него поведение без да премине през психиката на неговите адресати, без да стане в нея стимул, мотив за съответното поведение. Психическият процес на мотивиране (мотивационната роля на правото) започва със сетивното възприятие на нормативния факт (при условни норми и на съответния юридически факт). Възприятието преминава по нервен път до неокортекса на главния мозък и се преработва от него в преживявания за правна норма и основани на нея субективно право и правно задължение, мотивиращи към предприемане на поведението, в което се състои упражняване на правото и изпълнение на задължението. Изобщо, всяко поведение е психически обусловено, защото се командва по нервен път от централната нервна система.

Материалната опора на психическото е главният мозък. Там в нервните клетки (невроните) и свързващите ги синапси се развиват и досега неразгаданите биологични (физикохимични) процеси, които ние субективно преживяваме като съответни психични явления. Засега се приема, че челният неокортекс е мозъчната опора на „правните преживявания“. Лице, чийто челен кортекс е увреден, е негодно за правни преживявания.

Държим ли сметка за безспорната зависимост на психиката от главния мозък (ако той умре, умира и тя), изводът, който се налага, е, че правото има и едно мозъчно, т. е. органично, биологично битие. Чрез това битие проблемът за същността на правото се оказва свързан с вечния и основен философски проблем – идеологически пренатоварен – за съотношението между „тяло“ и „дух“. В рамките на тази статия той не може да бъде разискван. Лично аз смятам, че психиката и главният мозък са неразделни. Той е производителят на цялата човешка култура, от която и правото е една съставка. Главната, решителна и безсъмнена разлика между животните, вкл. нашите далечни предци – шимпанзетата и човека са човешкият мозък и създадената от него култура. Човешкият мозък е най-съвършеното и удивително по своята сложност творение на биоеволюцията. В един кубичен милиметър мозъчна материя има около 40 000 неврона (мозъчни клетки). Общият им брой е около 100 милиарда. Всеки неврон стои чрез т. нар. синапси във връзка с 4 000 до 10 000 други неврони. Мрежата от синапси е така гъста, че ако бихме ги свързали, бихме получили нишка дълга 100 000 км.

От тази главозамайваща сложност на човешкия мозък и на протичащите в него биологични процеси произтича невероятната трудност на неговото изследване. Към нея се прибавя и фактът, че за да бъде изследван човешкият мозък изследователят трябва да използва като опора на изследването своя собствен мозък, т. е. самият обект на изследване. Кога науката ще успее да разгадае тайните на мозъка, които са така велики като тайните на вселената, е непредсказуемо. Ето защо, докато те не бъдат разгадани, докато не сме в състояние да докажем, че съответните психични преживявания за правна норма, субективно право и задължение, правни понятия и конструкции и т. н. се състоят в различни точно определени мозъчни физикохимични и други биологични процеси, ние ще бъдем принудени да работим с понятието за психичната същност (аспект, битие) на правото, без да забравяме, че зад нея стои неговата биологична опора и същност.

На тази основа може да се пристъпи към анализ на зависимостта на правото от биологията на човека и на обратното въздействие на правото върху нея.

При този анализ една от зависимостите – може би защото е относително повърхностна – се хвърля веднага на очи.

Става дума за тия не малко на брой разпоредби на действащото право (преди всичко лично, семейно и трудово право) в почти всички държави, които са наложителни отражения на биологичната същност на човека, така че по необходимост следват от естеството на регулираната материя (т. нар. в немската правна теория Natur der Sache), която, образно казано, съдържа в себе си своята собствена разумна уредба.

Раждането е биологичното начало, а смъртта – биологическият край на човека. Правото отразява тези биологически факти, като прикрепва към първия правоспособността на физическите лица, а към втория – нейния край. Човекът се характеризира биологично с дълго детство. Правото отразява този факт на бавно психично узряване чрез уредбата на дееспособността и вменяемостта. Ненавършилите пълнолетие се поставят под пълно или ограничено запрещение. Под запрещение се поставят и душевно болните.

Разликата между двата пола и основаният на нея полов инстинкт са основни биологически особености и на човека. Върху тях е изградено цялото семейно право: бракът и учреденото с него семейство, отношенията между съпрузите, отношенията между родители и деца и т. н. Във всички правни системи жената, родила детето, се счита за негова майка. Израждането като тежка биологическа последица от кръвосмешение е основанието за забраната на полови връзки между близки роднини, а следователно и за брак между тях. Тази забрана се спазва – разбира се при различни степени на родство – и от най-примитивни племена чрез т. нар. табу. Минимално необходимото време за узряване на плода и за раждане е опората на презумпцията за бащинство на роденото през време на брака дете.

Биологично вредните последици от полагане на труд от невръстни деца, от жени в бременност, или от възрастни хора при опасни за здравето професии, при дълго работно време без почивки налагат в трудовото право: недействителност на трудов договор с невръстни деца, почивки и отпуски при бременност и след раждане, пенсиониране след определен по време трудов стаж, право на противоотрови респ. ранно пенсиониране при опасни за здравето професии, ограничаване на работното време, почивки през него, отпуски за отдих и т. н.

Стимулът на интереса, който е проява на биологичния импулс на всеки организъм, вкл. и на човека към приятното, изгодното и полезното за него, защото чрез този импулс може да се самосъхрани и да продължи вида, лежи както ще видим (вж. по-долу № 7), в основата на уредбата на всички двустранни договори, за да стимулира страните по тях към доброволен обмен на насрещните престации. Тези договори (продажби, наеми, заеми с лихва, възмездни договори за различни услуги, трудови договори и т. н.) са гръбнакът на икономиката, която чрез тях също се оказва обусловена от биологията на човека, особено като се има предвид присъщият и нему хранителен инстинкт.

Примерите биха могли да бъдат умножени. Струва ми се обаче, че дадените са достатъчни, за да илюстрират разглежданата зависимост между биология на човека и създаденото от него право.

Много по-дълбока и основна обаче е една друга зависимост на правото от биологията. Тя се основава на присъщия и на човека инстинкт за съжителство, който диктува съвместния живот и на много други организми (мравки, пчели, птици, копитни животни, моржове, делфини, маймуни и т. н.). Като всеки инстинкт (безусловен рефлекс по терминологията на великия физиолог И. П. Павлов) и инстинктът за съжителство е генно програмирано и затова наследуемо предразположение към съответно поведение. Особеното на инстинкта за съжителство е, че той се състои във влечение за съвместен живот със себеподобни. Той е биологичната опора на всяко общество, вкл. на човешкото общество. Както е казал още Аристотел, човекът е обществено животно, без да е, разбира се, единственото обществено животно.

Всяко общество е една биологична система не само защото се състои от организми, но и защото съобщителната връзка между тях, без която обществото не може да съществува и да функционира, е също биологична. Тя е биологична, защото се осъществява чрез централната нервна система, специфична за съответния вид организми, като средството за съобщение, с което всеки от тях може да сигнализира и да разбира сигнала, е плод на тази нервна система. Характерно за човешкото общество е, че то се крепи на междумозъчна връзка, а средството за съобщителна връзка – както ще видим – е езикът. Той е инструментът за човешкото съжителство, възникнал поради нуждата от съжителство (вж. № 6 „б“).

Съжителството е немислимо при взаимноотричащо се поведение. То изисква координирано, взаимно съвпадащо поведение на съжителстващите. За да е такова, то трябва да бъде съобразено с установен в обществото порядък. Той се състои в масово следвани, общи за всички образци (шаблони) за поведение. Към тях неумолимо тласка инстинктът за съжителство. Затова той може да бъде окачествен и като инстинкт (безусловен рефлекс) към по-рядък. Разбира се, вроден е само инстинктът към порядък, но не и някакъв един и същ, вечен порядък. Важащите в различните общества порядъци са най-различни, защото те зависят от вида на организма, от околната среда, а при човека – особено съвременния, и от създадената от самия него култура.

Правото е средство за порядък – не случайно говорим за правопорядък. Очевидно е обаче, че не всеки порядък е правен. Правото е присъщо само на човешкото общество, и то на определен етап от неговото развитие (вж. по-долу № 6 „а“). Затова от създадения от правото порядък трябва да отграничим порядъка без право, който съществува в обществата, съставени от организми, предхождащи човека и който вероятно е съществувал в човешките общества почти 2 500 000 години до последните десетохилядолетия на homo sapiens sapiens (вж. по-долу № 6 „Б“).

Ярка представа за порядъка без право можем да получим от порядъка, който съществува в обществата от шимпанзета. Той представлява за нас най-голям интерес, защото шимпанзетата са нашите най-близки нечовешки предци. Съществуващият в техните общества порядък е обстойно изследван и описан от прочутата изследователка на живота на шимпанзетата J. van Lawick Goodall. Тя е наблюдавала в течение на 20 години в естествени условия една и съща група от шимпанзета в долината Гомбе в Танзания, така че нейните констатации могат да претендират за висока степен на достоверност. Описаният от Goodall порядък се отнася до три групи от отношения: семейни, йерархически и владелчески.

А) При господстващия при шимпанзетата промискуитет, бащата е неизвестен. Семейният живот се концентрира около майката и нейните деца. Тези отношения играят важна стабилизираща роля в групата от шимпанзета, защото са емоционално силни и траят през цял живот, докато другите отношения, вкл. йерархическите, са по-малко трайни. Майката учи детето и формира неговото бъдещо поведение в групата. Майката запазва спрямо децата и след като те станат възрастни по-висок ранг, те се отнасят към нея с уважение и й оказват помощ при нужда. Сестри и братя се подпомагат. Полови връзки между майка и нейните синове са изключени, а между братя и сестри са извънредно редки.

Б) В групата от шимпанзета има йерархия. Едно от шимпанзетата – винаги мъжко – стои начело на групата, а вътре в нея съобразно възрастта и силата шимпанзетата се подреждат по ранг, като женските шимпанзета са подчинени на възрастните мъжки, даже когато те са по-млади от тях. Подчинението намира израз в прояви на уважение и отстъпчивост: навеждане на глава, въздържане от посягане на плод, който е до по-високо по ранг шимпанзе, даване на път по пътеката при среща с шимпанзе от по-висок ранг. Ролята на водач не е пожизнена. Чрез прояви на агресивно поведение, а при нужда и със сила, по-младо, силно или изобретателно шимпанзе може да измести водача и да заеме неговото място. За запазване или завоюване на водаческото място се образуват даже приятелски съюзи. Веднъж извоювано, водаческото място се зачита в течение на няколко години.

В) Шимпанзетата проявяват владелческо отношение към територията, която обитават, към мястото за спане, към предмети, с които си служат (например, обелени палмови пръчки, с които ловят термити) и към храната. Владелческото отношение към обитаваната територия намира израз в патрулиране по нейните граници и нейната защита срещу пришълци. Понеже растителната храна е обилна, а месната се счита за деликатес, владелческото отношение се проявява главно към месната храна. Убитото при общ лов животно се дели между участниците в лова, като владението на получилите дял се зачита. Особено заслужава да се подчертае, че когато само шимпанзе е успяло да убие друго животно, то се счита за негова плячка и върху нея не посягат даже по-висшите по ранг шимпанзета, включително водачът. Напротив, те с протегната ръка просят за част от месото, макар че то е за тях твърде съблазнително и те могат със сила да го отнемат.

Скицираният порядък се поддържа с поощрения (например похвално потупване по главата) или с малтретиране при нарушаване. Шимпанзето, допуснало нарушение, е неспокойно, то крещи, тръшка се на земята, докато не бъде успокоено с потупване по главата от по-висшето по ранг шимпанзе, спрямо което нарушението е било допуснато.

Сигнали за изисквано или очаквано поведение се подават чрез богат репертоар от пози, изрази на лицето или викове. Получилият сигнала го разбира и се съобразява с него.

Изводът от тази кратка скица е ясен: порядъкът се състои във взаимно координирано поведение и се основава върху зачитането на установените повече или по-малко трайни обществени отношения.

Скицираният порядък без право може да ни послужи като опора за догадки относно порядъка, който вероятно е съществувал в обществата на австралопитеците и първите хора: homo habilis, homo erectus и архаичния homo sapiens. Вкаменелости за поведение няма и затова в тази област всичко е повече или по-малко обосновано предположение.

А) Първото от тези предположения, което граничи със сигурност, е че през целия период до homo sapiens sapiens (около 4,5 милиона години) в обществата на австралопитеци, homo habilis, homo erectus и архаичния homo sapiens е действал порядък без право, подобен на този при шимпанзетата. Психически преживявания за правна норма, за субективни права и задължения предпоставят завършено развитие на неокортекса и по-специално на челния кортекс, където се предполага, че са съсредоточени етическите (морални и правни) преживявания (вж. бел. II). Завършването на това развитие е настъпило едва в периода на homo sapiens sapiens, т. е. не по-рано от около 200 000 години. Едва към последните няколко десетохилядолетия на този период може да се очаква, че първите проблясъци на правно съзнание, първите зачатъци на преживявания за права и задължения е възможно да са се появили. Този извод се подкрепя и от съображението, че през целия предходен период на homo habilis, homo erectus и архаичния homo sapiens и по-голямата част от периода на homo sapiens sapiens всъщност не е имало обществена нужда от право. Обществената нужда от порядък е била напълно задоволена от порядъка без право. Това е така, защото преди всичко през целия ловджийско-събирателен период до преди около 10-12 хиляди години, когато започва уседналият живот на човечеството, хората са живели в малки групи, ненадминаващи 30-60 души, т. е. в общества, при които всеки вижда всеки (face to face society). B такова общество поведението на всеки член на групата е под непрекъснатия контрол на останалите, така че всяко отклонение от установения порядък е веднага установимо. Самият стремеж за отклонение трудно може да се появи поради психическия натиск на масовото съобразяване с порядъка и очакването за укор при отклоняване от него. Психическият натиск за съобразяване с порядъка се увеличава и от страха от санкция, която започва с физическо малтретиране и завършва с изхвърляне от групата, което е равно на смърт (вж. бел. 16). При това санкцията е незабавна и неотклонима. Нейното налагане не се предхожда от никакви процедури, така че тя е изключително ефикасна. Затова природният порядък без право е бил вероятно по-ефикасен отколкото съвременното гарантирано право. Социалната кохезия в прапрастарите човешки общества е била вероятно по-голяма от тази на съвременните урбанизирани и анонимни общества.

В тях отделният човек може, образно казано, безследно да потъне, особено като се има предвид възможността за преминаване от едно общество в друго (различни форми на емиграция и укриване), немислима при затворените примитивни човешки общества.

От друга страна, обществените отношения са били толкова елементарни и вещите, които биха могли да бъдат в притежание на хората, толкова оскъдни, че нужда от тяхната уредба, от признаване на собственост и от нейна правна защита изобщо не е съществувала.

Следователно нуждата от право като средство за обществен контрол и кохезия, като защитник на субективни права е възникнала по-късно.

Б) Второто от тези предположения е, че през целия период на порядък без право бавният процес към порядък, основан на правото, е продължавал: всичко ново изисква дълго еволюционно съзряване.

С преминаване на човека от предимно растителна и към месна храна ловът става ежедневно занимание на мъжете. Ловът изисква организиране и ръководство от страна на водача на групата. Организиране и ръководство от негова страна са били още по-необходими при защита или нападение спрямо други човешки групи. За организацията и ръководството са нужни заповеди. Дълго време (2 000 000 години) те са били давани на пантомимен език, докато преди около 500 000 години е възникнал говоримият език – велико творение на човешкия мозък и главният инструмент за неговото самоусъвършенстване, а с това и за отделяне на човека от животните. По думите на И. П. Павлов, говоримият език започва да функционира като втора сигнална система, предизвикваща поведението на човека, състоящо се главно в условни рефлекси. Както бе доказано от И. П. Павлов, физиологичната опора на условните рефлекси са инстинктите (безусловните рефлекси). Инстинктът, на който се опират условните рефлекси, състоящи се в изпълнение на заповеди, е не друг, а инстинктът за съжителство, защото, както видяхме, той е инстинкт за порядък. Именно затова той е решаващият биологически фактор за мотивиращата сила на заповедта. По този начин, дълго време преди да възникне психичното битие на правото, едно подобие на неговото социално битие (вж. по-горе № 2), състоящо се в съобразяване с масово практикуваното в групата поведение (навици) и в изпълнение на заповедите на водача на групата, възниква и започва да се утвърждава в съзнанието на хиляди поколения. Продължаващите се количествени натрупвания прерастват в качествен скок – ражда се правото като специфично императивно-атрибутивно преживяване. То е вече необходимо за предстоящия уседнал живот на човечеството, започнал преди около 10-12 хиляди години.

През този период човешките общества се уголемяват и усложняват непрекъснато, за да стигнат до съвременните многомилионни, изключително сложни, урбанизирани, анонимни общества. През същия период за пръв път възниква недвижимата собственост върху жилища и земя, а движимата собственост, започнала с първите оръдия и домашни животни, стигна до необятни размери на милиони вещи. Започнала с натурална размяна, търговията, благодарение на изобретяване на парите, придоби световен обхват. Направило първите си крачки чрез няколко формални договора, договорното право днес е необятна маса от договорни отношения, много от които са уредени от непрекъснато възникващи нови ненаименовани договори. През същия период възникнаха преди около 4000 години първите държави, а след тях и писменият език (преди около 3000 години) и писаното право, за да се стигне до съвременното право, което непрекъснато се усложнява и разнообразява чрез нови свои клонове. Съвременните държави монополизираха създаването и прилагането на правото, защото без него нито те, нито управляваните от тях общества могат да съществуват и да функционират. За съвременните човешки общества правото е условие за живот. В тях нуждата от право ще расте, а не ще намалява. Затова предложенията, които се правят по повод на т. нар. „правно наводнение“ за делегализиране (дерегулиране), са утопични.

Към изтъкнатата биологична зависимост на правото от инстинкта за съжителство трябва да бъде прибавена и една друга много важна зависимост на правото от биологията на човека.

Всички организми са подчинени на биологическия закон за самосъхранение и продължение на вида. От този закон следват два основни биологически стимула, присъщи и на човека – единият апулсивен, а другият репулсивен. Апулсивният тласка организма към всичко, което е приятно, полезно и изгодно за него. Репулсивният стимул обратно – диктува на организма да избягва всичко, което е неприятно, неизгодно и опасно за него. Инстинктите (безусловните рефлекси) се опират на тези два стимула (например, хранителният и половият инстинкт са прояви на апулсивния стимул). Ярка илюстрация за едновременното действие на тези два стимула са преследващият хищник, обзет от глад и бягащата пред него антилопа, обзета от страх. За нагледност и краткост в следващото изложение апулсивният стимул ще бъде обозначаван като интерес, а репулсивният – като страх. Масовото, статистически далеч преобладаващо поведение на човека, се диктува от интерес и страх.

Както бе вече изтъкнато, още порядъкът без право е използвал в своя подкрепа интереса и страха чрез поощряване на желателното поведение и наказване на поведението, нарушаващо практикувания порядък (вж. № 5). Към тях прибягва и правото откак съществува и ще прибягва докогато съществува.

Правото се вижда принудено да ги използва наред със своята собствена мотивираща сила по ред причини.

А)Преди всичко, в ред случаи желателно и обществено полезно поведение не може изобщо да бъде постигнато чрез възлагане на правни задължения за неговото предприемане и налагане на санкции, ако те бъдат нарушени. Такъв е например случаят с увеличаване на раждаемостта, постъпване на работа, опасна за здравето, създаване на нови предприятия и разширяване на съществуващите, строеж на нови жилища, чуждестранни инвестиции и т. н. В такива случаи, за да предизвика обществено желателното и полезно поведение, правото използва интереса на тези, които биха желали да го предприемат, като им обещава съответни облаги, ако биха го предприели (например парични помощи за обзавеждане на новобрачни, прогресивни надбавки към заплатата при всяко ново дете, по-висока заплата и ранно пенсиониране при постъпване на съответна работа, кредити с ниска лихва и данъчни облекчения за новообразувани предприятия, безлихвени кредити или кредити със символична лихва за строеж на нови жилища и т. н.). Този начин на регулиране би могъл да се определи като поощрителна (окуражаваща) правна техника.

Правото използва интереса и като мотив за доброволно изпълнение на масово практикуваните двустранни (синалагматични) договори за обмен на стоки и услуги, като ги така урежда, че всяка от страните по тях да може да получи престацията на насрещната страна, без да е необходимо да прибягва до съдебна защита. Израз на този подход са например изискването за едновременно изпълнение на насрещните задължения (чл. 90 ЗЗД) и правото на задържане (чл. 91 ЗЗД).

Б) Правото не може да разчита за изпълнение на възложените от него най-различни задължения само на собствената си мотивационна сила. На нея могат да противостоят в психиката на задълженото лице насрещни, и то по-силни мотиви. Невъзможно е те да бъдат изчерпателно посочени. Някои от тях обаче заслужава да бъдат изтъкнати. Силен икономически интерес от неизпълнение на задължението може да надделее преживяването за дълг (например рязко покачване на цените кара продавачът да не достави, а да препродаде стоката другиму; интересът да задържи за себе си сумата, необходима за плащане на данък, мотивира длъжника да не декларира получен доход; подкупът, даден на корумпиран служител, го кара да не изпълни служебния си дълг и т. н.). От друга страна, могъщи страсти се таят в хипоталамуса на човека: любов, омраза, завист, ненаситна алчност и особено фанатизъм (расов, национален, религиозен, политически). Те могат да тласнат човека към най-тежки престъпления. Както казва големият познавач на поведението на животните и на човека К. Lorenz „когато хипоталамусът пламти, кортексът мълчи“.

Затова правото е принудено да използва в помощ на собствената си мотивационна сила, мотивационната сила на страха, като предвижда отговорности (санкции) като задръжка срещу правонарушения (унищожаване или обявяване за нищожни на противозаконни правни актове; разваляне на неизпълнени договори; обезщетения за неизпълнение на договорни задължения и за непозволено увреждане; наказателни лихви и глоби при неплащане на данъчни задължения; глоби при административни нарушения; наказания за престъпления). За да бъде ефикасна санкцията, страхът от нея трябва да е по-силен от интереса да бъде постигната целената с правонарушението облага. Разбира се, ефикасността на санкцията не зависи само от нейната строгост. Във висока степен тя зависи от сигурността (неотклонимостта) и бързината нейното налагане. Такава е била, както видяхме, санкцията при порядъка без право (вж. № 6).

В използването на страха от санкции се състои превантивната (обезкуражаваща) техника на правото.

Изложеното сочи, че правомерното поведение може да се дължи на различни мотиви: преживяване за правен дълг, интерес от изпълнението на дълга или страх от санкция при неговото нарушаване. Тези мотиви могат да действат поотделно или съвкупно. Когато те действат паралелно, много е трудно да се определи, какво е било относителното тегло на всеки един от тях.

Изложеното досега взаимоотношение между биология и право не е едностранно. Правото не само зависи от биологията на човека. От своя страна то въздейства върху нея. В света всичко е във взаимодействие.

Най-добре бихме разбрали обратното въздействие на правото върху биологията на човека, ако държим сметка за психичните последици от боледуващо право.

Правото боледува: а) когато правосъздаващите и правоприлагащите държавни органи (т. нар. правен щаб на държавата – вж. № 2, „а“) не изпълняват или изпълняват ненадлежно своите служебни задължения (например правосъздаващите органи не издават предписаните от Конституцията закони или издават противоконституционни закони, респ. противозаконни подзаконови нормативни актове; административните органи издават противозаконни индивидуални административни актове, респ. не издават такива актове, макар че гражданите и юридическите лица имат право да искат тяхното издаване или ги издават с голямо закъснение, респ. срещу подкуп; данъчните и митническите органи не събират дължимите данъци, мита и акцизи; полицията не издирва или забавя издирването и залавянето на престъпниците, а следствените, прокурорските и съдебните органи изпълняват бавно или ненадлежно своите служебни задължения) и б) когато поради посочените и други причини беззаконието и безредието, намиращи израз в неизпълнение на огромен брой частноправни и публичноправни задължения и в развихряща се престъпност, станат масово явление. Състоянието на нашето право понастоящем е близко до описаното.

Последиците от боледуващото право за психиката на хората, които са негови адресати, са твърде нежелателни.

Нормалното обществено съжителство е изградено върху масовото сбъдване на многомилионни нормативни очаквания, че субективните права ще бъдат зачетени и правните задължения ще бъдат изпълнени. Ежедневно повтарящото се и масово разочарование от несбъдване на оправдани нормативни очаквания е само по себе си тежко обременяване на психиката на милиони хора. То разрушава вярата в силата на правото и на държавата и поражда чувства на безпокойство, несигурност, непредвидимост, безпомощност и което е психически особено опасно – на постоянен страх от някакво престъпление или друго правонарушение. Психиката, а следователно и мозъкът изпадат в свръхнапрегнато, т. е. стресово състояние. Последиците от постоянния стрес за здравето и живота на човека са добре известни: високо кръвно налягане, инсулти, сърдечни смущения и инфаркти, респ. заболявания на други органи.

Точно обратно е психическото въздействие на здравото (нормално функциониращо) право, защото то води до масово сбъдване на основаните на него нормативни очаквания на милиони хора. Това сбъдване ражда увереност, спокойствие, чувство за сигурност, вяра в предвидимостта на бъдещото развитие на обществените отношения, от които отделният гражданин е живо заинтересуван и поради това липса на страх от неочаквано противоправно поведение. Понеже повечето от задълженията се изпълняват безпроблемно и своевременно, едва ли не автоматично, общият резултат от здравото право е едно обременяване на психиката. Тя се освобождава за решаване на други полезни за отделната личност и за обществото задачи.

Струва ми се, че казаното достатъчно илюстрира обратното въздействие на правото върху биологията на човека. Здравото, нормално функциониращо право, допринася за здрава психика, т. е. здрав мозък и чрез него – здрав организъм. Обратно, боледуващото право има за последица боледуваща психика, т. е. боледуващ мозък и поради него опасност за здравето и живота на командвания от мозъка организъм.

Мисля, че изтъкнатата връзка между биология и право има не само научно-познавателно (теоретично) значение. Тя има и твърде важно практическо значение. Разумната законодателна политика трябва да държи сметка за зависимостта на правото от биологията на човека, а правният щаб би трябвало да обезпечи здравото и нормално функциониране на правото, за да осуети опасните за здравето на човека последици от продължителното боледуване на правото.

Автор: Проф. Живко Сталев