Бележки върху иска по чл. 40 от ЗУЕС в светлината на съдебната практика на ВКС по чл. 290 от ГПК

1. Увод

С приемането на Закона за управление на етажната собственост[1] (ЗУЕС) се преуреди съществувалия до тогава режим[2]. Въпреки това т. нар. „междусъседски войни“ не спират. Споровете стигат до там, че има етажни собствености (ЕС), в които има по няколко „легитимни“ общи събрания, няколко управители или управителни съвета, касиери, присвоили пари, и множество нерешени проблеми по самата етажна собственост. Един от способите, които законодателят е предвидил с цел защита интересите на отделните собственици, а и на ЕС като цяло, е искът по чл. 40 от ЗУЕС. В следващото изложение ще бъдат направени някои кратки бележки към него, като бъде изложена в синтезиран вид и задължителната за първоинстанционните и въззивните съдилища практика, постановена по реда на чл. 290 от ГПК. Познаването на последната е от особено значение, тъй като след изменението на ГПК, промулгирано с ДВ бр. 50 от 2015 г., решенията на въззивните съдилища по искове по чл. 40 от ЗУЕС не подлежат на касационно обжалване – арг. от чл. 280, ал. 2, т. 2 от ГПК.

2. Искът по чл. 40 от ЗУЕС

Съгласно разпоредбата на чл. 40 от ЗУЕС всеки собственик може да иска отмяна на незаконосъобразно решение на общото събрание (ОС). Молбата за отмяна на незаконосъобразното решение се подава пред районния съд по местонахождение на сградата в 30-дневен срок от оповествяване на решението по реда на чл. 16, ал. 7 от ЗУЕС[3]. Подаването на молба за отмяна на решението няма суспензивен ефект, тъй като не спира изпълнението решението на общото събрание на ЕС. Спиране на изпълнението се допуска само, ако същото бъде постановено от съда[4]. Тъй като спирането на изпълнението има за цел да запази status quo, то последното следва да бъде поискано, тъй като в това производство също се прилага основният за българския граждански процес принцип на диспозитивното начало – арг. чл. 6, ал. 2 от ГПК[5]. В този смисъл следва да отбележи, че по характера си производството по предявен иск с правно основание чл. 40 от ЗУЕС е исково – искът е конститутивен, като за него се прилагат всички принципи и правила на исковия процес – основните принципи, положителни и отрицателни процесуални предпоставки, доклад по делото, разпределение на доказателствената тежест и т.н.

С оглед исковия характер на производството и при спазване на основния принцип в него – диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК – вж. бел № 5), предметът на делото е очертан от изложените в исковата молба обстоятелства, поради което съдът е обвързан само от основанията за отмяна, посочени в нея, и не следи служебно за законосъобразността на решението, взето на проведеното ОС на ЕС.

2.1. Молба за отмяна на решението на ОС на ЕС

Активно процесуално легитимирано да подаде молба е лице, което е собственик на самостоятелен обект в ЕС – арг. чл. 40, ал. 1 от ЗУЕС. Подадената до районния съд молба за отмяна на решението на ОС на ЕС трябва да отговаря на изискванията на чл. 127 и чл. 128 от ГПК. Следователно в обстоятелствената част на същата следва да са изложени обстоятелства, от които да може да се направи извод за незаконосъобразността на обжалваното решение, като последното трябва да бъде индивидуализирано – съответно да бъде посочена дата и/или протокола, в който същото е отразено.

Следователно тук може да се направи извод, вкл. с оглед казаното в предходната точка, че производството си по характера е исково, че молбата, която да се подава пред районния съд по съществото си е иск.

По отношение на инвокираните доводи за незаконосъобразност на обжалваното решение на ОС на ЕС, последните могат да бъдат следните[6]:

– решението противоречи на императивни правни норми или на разпоредби, установени с правилника за вътрешния ред[7];

– решението е взето в нарушение на предвидените в закона или правилника за вътрешния ред процедури и правила за вземане на решение[8];

– решението е взети по въпроси, които са извън компетентността на ОС на ЕС, която е предвидена в чл. 11 от ЗУЕС;

– решението е взето при нарушен ред за свикване на общото събрание.

2.2. Ответник по иска.

Искът се предявява срещу всички останали собственици на самостоятелни обекти в ЕС. Те се представляват от управителя или от упълномощено лице – арг. чл. 41 ЗУЕС. Тоест, в исковата молба следва да бъдат посочени всички собственици. В случай, че това не е сторено, исковата молба е нередовна и следва да бъде оставена без движение, като на ищеца се съобщава да отстрани в едноседмичен срок допуснатите нередовности – арг. чл. 129, ал. 1 от ГПК. В случай, че това не бъде сторено съобразно указанията или в дадения срок, исковата молба ще бъде върната – арг. чл. 129, ал. 3 от ГПК. Това е така, тъй като ЕС е неперсонифицирана общност, която е неправосубектна[9].

2.3. Особености на срока за предявяване на иска.

Предвиденият 30-дневен срок в разпоредбата на чл. 40, ал. 2 от ЗУЕС е преклузивен. Следователно същият не може да бъде спиран или прекъсван. Тази особеност на срока има и чисто процесуално измерение. Ищецът може да навежда нови основания за незаконосъобразност на оспорените решения на тази неперсонифицирана общност на собственици на обособени обекти в една сграда само до изтичане на 30-дневния срок от оповестяването на решението по реда на чл. 16, ал. 7 ЗУЕС, като по този начин би се достигнало до изменение на иска чрез добавяне на ново основание – арг. чл. 214, ал. 1 ГПК. Но е недопустимо след изтичане на този преклузивен срок да се релевират нови основания за порочност на оспорените решения, взети от ОС на ЕС, вкл. и чрез поясняване и допълване на исковата молба по реда на чл. 143, ал. 2 ГПК. По този ред, след разрешаване на предварителните въпроси – арг. чл. 143, ал. 1 ГПК, ищецът може да допълни исковата си молба чрез релевиране на фактически твърдения, но само в пределите на заявеното основание – така Решение 55/27.04.2015 г. по гр. д. № 5558/2014 г. по описа на ВКС, І ГО, в което се приема, че „уточненията, направени от ищеца в първото съдебно заседание по реда на чл. 143, ал. 2 ГПК, не променят основанието на иска такова, каквото е очертано в обстоятелствената част на исковата молба, а само го детайлизират посредством релевиране на конкретни фактически твърдения в рамките на заявената от ищеца фактическа рамка на спора. Това са твърдения за факти, които са част от вече посоченото основание на иска и които като такива се обхващат от обективните предели на силата на пресъдено нещо на съдебното решение по делото, независимо дали са посочени изрично или не, т.е. не могат да бъдат основание за предявяване на нов иск за същото право. В този смисъл тези уточнения не могат да бъдат приравнени на изменение на иска по основание по смисъла на чл. 214, ал. 1 ГПК, тъй като не променят основанието на предявения иск, а само го поясняват и детайлизират. Същевременно чрез поясняването на исковата молба ищецът може да отстрани вътрешни противоречия между собствените си фактически твърдения, както и да обоснове връзката между заявените факти и търсената с иска защита… В контекста на въпроса, с оглед на който е допуснато касационното обжалване, следва да се посочи, че видът на предявения иск в случая не се определя от изявленията на ищеца, направени по реда на чл. 143, ал. 2 ГПК, а от първоначално релевираните фактически твърдения в обстоятелствената част на исковата молба”.

2.4. Доказателствена тежест и правомощия на съда.

Разпределението на доказателствената тежест се извършва според правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК – всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Затова ищецът следва да докаже, че:

– е било взето решението, чиято отмяна се иска;

– при вземането на решението са допуснати твърдените отменителни основания, т.е. нарушение на правни норми[10].

В този смисъл е и задължителната практика по чл. 290 от ГПК – Решение № 176/16.05.2011 г. по гр. д. № 1968/2009 г. на ВКС: „Съгласно чл. 42 от ЗС управлението на общите части в сградата в етажна собственост и надзорът за изпълнение на задълженията на обитателите принадлежи на общото събрание на собствениците и на избрания от него управител. До влизане в сила на Закона за управление на етажната собственост, правомощията на общото събрание, участниците в него, редът за свикването му и редът за вземане на решения, бяха подробно регламентирани в Правилник за управлението, реда и надзора в етажната собственост/ ПУРНЕС/. В чл. 13 от същия правилник е предвидена възможността да се иска отмяна на решенията на общото събрание от всеки, който е участвувал в заседанието и чието несъгласие е отбелязано в протокола, или всеки, който не е участвувал в събранието, но има право да участвува, както и всеки, който основава искането си на неправилности по свикване на общото събрание или по дневния ред. Производството по отмяна на решенията на общото събрание се развива пред районния съд. По своя характер то е исково и за него намират приложение разпоредбите на ГПК, включително и относно доказването и доказателствените средства. Доказателствената тежест между страните се разпределя по правилото на чл. 154, ал.1 ГПК/ чл. 127, ал.1 ГПК- отм./, съгласно което всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В този смисъл в тежест на ищеца е да докаже, че е било взето решението, чиято отмяна иска.“.

В правомощията на съда в случая е да прецени дали решението е законосъобразно – дали е взето според правилата на закона и правилника за вътрешния ред. В случай, че решението противоречи на тези правила, съдът ще следва да го отмени, но не е от компетентността на последния да реши въпроса по същество.

Тук е необходимо обаче да се направи едно важно уточнение. На отмяна подлежат положителните решения на ОС на ЕС, т.е. тези с които се приема предложение, но не и тези с които се отхвърля предложение, защото съдът не може да вземе решение вместо общото събрание – така Решение № 39 от 19.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 657/2012 г., I г. о., ГК[11]. В този смисъл предявяването на иск срещу позитивно решение на ОС на ЕС се явява условие за неговата допустимост. Следователно, ако в по-късен момент се установи от съда, че искът не е насочен към позитивно решение, тъй като за допустимостта на иска се следи служебно от съда по време на цялото развитие на производството, исковата молба ще бъде върната в тази част (арг. чл. 130 от ГПК), а делото ще бъде прекратено в съответната част.

2.5. Допустимо ли е оспорването на факти, обективирани в протокола от ОС на ЕС.

В съдебно производство не може да се разглеждат оспорвания на фактите, обективирани в протокола за проведено ОС, тъй като за оспорване съдържанието на протокола, включително относно достоверността на отразените в него решения в чл. 16, ал. 9 ЗУЕС е уредена специална процедура – от всеки етажен собственик, вкл. и от ищеца, писмено пред Управителния съвет в 7-дневен срок от съобщението по чл. 16, ал. 7 ЗУЕС, но не по-късно от един месец в случаите, когато собственикът, ползвателят или обитателят отсъства. В този смисъл е Решение № 8/24.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4294/2014 г., I г. о., ГК, в което е постановено, че „…изискуемото се съдържание на протокола е нормативно установено в следващата ал. 5 на същия текст – дата, място на провеждане, дневен ред, присъстващите лица и идеалните части от общите части, които представляват, същността на изявленията, предложенията и взетите решения. С това съдържание протоколът е свидетелстващ документ, установяващ извършените от общото събрание действия и взетите решения. Законодателят е предвидил специален ред за съставяне и оповестяване на този протокол – съставя се в 7-девен срок, подписва се от председателя и протоколчика. Те удостоверяват верността на вписаните обстоятелства. При отказ от някой от тях да го подпише, това се отразява. Изготвянето на протокола се съобщава на етажните собственици чрез обявление на видно место в етажната собственост, за поставянето на което също се изготвя протокол от председателя на управителния съвет, респективно управителя и един етажен собственик, ползвател, или обитател, в който също се посочва датата, часът и мястото на поставяне на съобщението – чл. 16, ал. 7 ЗУЕС, а при поискване се предоставя и копие от протокола. Смисълът на тази процедура е в две насоки. Проверява се още веднъж съдържанието му освен от подписалия го председател и от етажен собственик, респективно обитател, или ползвател и се оповестява съдържанието му на всички. Предвиден е кратък срок – 7 дни от оповестяване на протокола за присъствалите и от узнаването за отсъстващите, в който етажен собственик, ползвател, или обитател може да оспори съдържанието на протокола, респективно достоверността на взетите решения. Наличието на специални изисквания към изготвянето и съдържанието на протокола, удостоверяване на съдържанието му от изрично натоварени лица за това, определен начин за оповестяването му и срок за оспорване на съдържанието му придават доказателствена сила на протокола, подобна на официалните свидетелстващи документи. След изтичане на срока за оспорване на съдържанието му, протоколът се стабилизира и има обвързваща етажните собственици, третите лица и съда доказателствена сила… В производство по чл. 40 ЗУЕС при оспорване законосъобразността на взетите решения, съдържанието им се удостоверява със стабилизирания протокол. В това производство, в тежест на оспорващия е да докаже, че е оспорил съдържанието в определения в чл. 16, ал. 9 ЗУЕС срок, че въпреки това протокола не е поправен и че представения препис от протокола не отразява достоверно извършените действия и взетите решения от общото събрание, включително и факта, че такова изобщо не е проведено… От твърденията в исковата молба е видно, че на 16.01.2013 г. ищецът е получил копие от протокола. Затова съдът приема, че с връчването е изпълнено повече от необходимото по чл. 16, ал. 7 ЗУЕС, за да стане известно съдържанието на извършените от общото събрание действия и взетите решения. За молителя е започнал да тече от датата на връчване 7-дневния срок да заяви оспорване на протокола относно достоверността му, включително и дали е проведено събрание, съгласно чл. 16, ал. 9 ЗУЕС. Ищецът обаче не е направил такова оспорване, поради което, съгласно този текст и приетото по-горе по първия правен въпрос, протоколът се е стабилизирал като съдържание и доказва с обвързваща етажните собственици и съда доказателствена сила, че отразените в него действия на общото събрание и взети решения са извършено съобразно отразеното в него. В тежест на ищеца е било да докаже, че е оспорил съдържанието на протокола в установения законов 7-дневен срок… Въззивната инстанция е нарушила правилата относно доказателствената тежест и формираният от нея извод за недоказаност, че е проведено общо събрание, и че са взети точно отразените в протокола решения е направен в нарушение на чл. 16, ал. 9 ЗУЕС”.

3. Синтез на актуалната юриспруденция на ВКС по въпроси, свързани с иска по чл. 40 от ЗУЕС.

В следващите редове ще бъде посочена релевантна юриспруденция, която е свързана с различни аспекти от предмета на делото при иск по чл. 40 от ЗУЕС.

3.1. Допуснато е касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по въпроса: „какъв е характерът на дейността на „портиера” и какво се включва в понятието „разходи за портиер” по смисъла на ЗУЕС, за да се приложи чл. 51, ал.4 от този закон и разходите за охранителната дейност представляват ли разходи по смисъла на пар.1, т.11 от ДР на ЗУЕС“. По характера си поставеният въпрос касае и компетентността на общото събрание. С Решение № 287/18.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3888 /2014, І ГО, е постановено, че: „Ако общото събрание на етажната собственост вземе решение да има портиер, разходите във връзка с това са консумативни разноски за управлението и поддържането на етажната собственост, които се разпределят по равно между собственици, обитатели и ползватели на обекти от етажната собственост – чл. 51, ал.4, във вр. с ал.1 ЗУЕС. В ЗУЕС няма примерно изброяване какво включват тези разходи, но в чл. 9, ал.4 от ПУПНЕС, действал до 16.09.2002г. се съдържа такова. Според този текст разходите за портиер включват разходи за заплата, работно облекло и наем на заетото помещение. От обхвата на тези разходи може да се прави извод и за функциите на портиера. Те не са дифинирани в закона, но са свързани с това да следи за реда в етажната собственост и достъпа на външни лица в нея. Тези функции дори и неизчерпателно изброени са по-тесни от дифиницията на охранителната дейност по Закона за частната охранителна дейност в частта й по охрана на имущество на физически и юридически лица – чл.5, ал.1 т.2 от ЗЧОД. Съдържанието на този вид охрана съгласно чл. 7 от този закон, включва физическа защита от противоправни посегателства и осигуряване на пропусквателен режим. Законодателството разглежда дейността на портиера, като различна от дейността по охрана. Последната е уредена изрично в специални нормативни актове, като – ЗЧОД и други в зависимост от обекта на охрана и субекта който я реализира, но тя не се изчерпва само с портиерски функции. Б. закон също се съобразява с различните функции на двата вида дейност. С пар.9,т.2 от ПР на ЗУЕС е приета нова ал.8 в чл. 38 ЗУТ като е предвидено изискване в новостроящите се сгради с над десет обекта на индивидуална собственост да се предвиди помещение, което да се ползва от собствениците и обитателите на сградите „за битови, спортни и други обслужващи дейности (помещение за събрания, за портиер или охрана). По-широкият обхват на охранителната дейността надхвърля функциите по поддържане и управление на етажната собственост, което съответства и на по-голем обем разходи. Затова решението на общото събрание етажната собственост вместо да има портиер, сградата да се охранява със специализирана фирма по ЗЧОД надхвърля компетенциите на общото събрание по чл. 11, т.5 ЗУЕС. До колкото общите части се съпритежават от всички етажни собственици, те могат единодушно да решат да охраняват общите части по този начин с цел по-голяма сигурност, но мнозинството не може да вземе решение, което надхвърля функциите по поддържане и управление, с което да задължи малцинството.“.

3.2. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по въпроса: „в компетентността на общото събрание ли са въпросите относно репариране на нанесени вреди и предотвратяване на вреди на общи части на сградата-етажна собственост и етажен собственик.“. В Решение № 8 от 24.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4294/2014 г., I г. о., ГК е прието, че: „Задълженията на етажния собственик, съгласно чл. 6 ЗУЕС са да не пречи на другите собственици, ползватели и обитатели да използват общите части на сградата /т. 1/, да не причинява вреди на други обекти и общи части от сградата /т. 2/, да не завзема общи части на сградата /т. 3/, да не извършва дейности в своя самостоятелен обект или част от него, с които да изменя помещения, пространства или части от тях, предназначени за общо ползване, да не нарушава архитектурния вид, носимоспособността, устойчивостта на строителната конструкция, пожарната безопасност или безопасното ползване на сградата /т. 5/. да спазва санитарните и хигиенните норми /т. 11/ и да обезщети вредите, причинени на други обекти в сградата, когато те са резултат от отстраняване на повреди в своя самостоятелен обект или част от него /т. 14/. Управлението на етажната собственост, съгласно чл. 8 ЗУЕС обхваща и дейността по контрола за изпълнение задълженията на етажните собственици, ползватели и обитатели, включително и тези по чл. 6 ЗУЕС. Една от формите на управление на етажната собственост е чрез общо събрание. То същевременно е и орган на управление наред с управителния съвет /управителя/ – чл. 10. Едно от правомощията на общото събрание по чл. 11, т. 10 б. „и“ е да взема решения за начина на използване на общите части на сградата и прилежащата й площ при възникнали спорове, както и за спазване на вътрешния ред и санитарно-хигиенните норми. Общото събрание може да определя начина на ползване на общите части само във вида, в който са. Когато етажен собственик или трето лице без съгласието на общото събрание на етажната собственост преустрои или промени предназначението на обща част, защитата на останалите етажни собственици, засегнати от такива неоснователни действия, е чрез негаторен иск /Р № 345/25.06.2010 г. гр. д. № 1497/09 г. I гр. о. Р № 179/09.03.2010 г. по гр. д. № 219/2009 г. I гр. о. Р 211/13.09.2011 г. гр. д. № 1940/2009 г. I гр. о./ Когато в резултат на преустройството на обща част тя е престанала да бъде такава и е присъединена към отделен обект на правото на собственост, следва да се прецени с спорно исково производство по иск за собственост /негаторен, или петиторен/ дали общата част е останала такава, или е станала индивидуална собственост като се изхожда от разясненията, дадени в ТР № 34/15.08.1983 г. Затова в този случай общото събрание не може да вземе решение за възстановяване на общите части в предходното състояние. Подобно решение на общото събрание не би било основание за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК, защото не е за парични вземания или заместими вещи.

След отмяна на чл. 11, т. 10 б. „к“ ЗУЕС / ДВ бр. 57/26.11.2011 г. общото събрание на етажната собственост и управителя нямат право да налагат санкции на етажен собственик, който не изпълнява задълженията си по чл. 6 ЗУЕС. В глава пета от ЗУЕС е уреден административен ред, за налагане на наказание на собственик, ползвател или обитател в сграда или отделен вход в режим на етажна собственост, който не изпълни задължение по този закон Нарушението се установява с констативен протокол, съдържащ данни за лицето, извършило нарушението, описание, време и дата на извършване, който се съставя от управителния съвет, респективно от управителя, ако не се избира управителен съвет и двама собственици и/или ползватели – чл. 57 ЗУЕС, но наказанието глоба по чл. 55 се налага и обжалва по административен ред.

Решението на общото събрание за спазване на вътрешния ред и санитарно-хигиенните норми в общите части е в правомощията му, съгласно изричната норма на чл. 111, т. 10 б. „и“ ГПК, а неизпълнението му също се санкционира по реда на глава пета от ЗУЕС при субсидиарно приложение на АПК.“.

3.3. Касаторът е повдигнал въпрос, който е обусловил приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК: „дали управителят на етажната собственост е от кръга на лицата, овластени да свикват Общо събрание и дали е легитимно събрание на етажната собственост, което е свикано от председателя на управителния съвет, а не от управителния съвет.“. Постановено е Решение № 32 от 6.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6489/2013 г., II г. о., ГК, където се приема следното разрешение: „Законът за управление на етажната собственост /З./ предвижда две основни форми на управление на етажната собственост – общо събрание и/или сдружение на собствениците /редакция на чл. 9 З. след изменението в ДВ бр. 57/2011 г./. При първата форма органите на управление съгласно чл. 10 З. са: 1. общо събрание; 2. управителен съвет (управител). Според чл. 12, ал. 1 от същия закон Общото събрание се свиква най-малко един път годишно от: 1. управителния съвет (управителя); 2. контролния съвет (контрольора). Чл. 19, З. сочи, че изпълнителен орган на етажната собственост е управителен съвет (управител); управителният съвет се състои от нечетен брой членове, определен с решение на Общото събрание, но не по-малко от трима, като членовете на управителния съвет избират помежду си председател.

От горната уредба е видно, че законът дава възможност на Общото събрание на етажната собственост по своя преценка да избере колективен изпълнителен орган – управителен съвет или едноличен такъв – управител. Алтернативата за избор на управителен съвет или управител не е нова за нашето законодателство – по същия начин е уредена материята и в отменения ПУРНЕС – чл. 4, ал. 1, т. 2, чл. 6, чл. 17 и др. Следва да се приеме, че когато е избран колективен орган – управителен съвет именно той упражнява предвидените в закона правомощия на изпълнителния орган, включително по свикване на общото събрание съгласно чл. 12, ал. 1, т. 1 З. Съответно, когато е избран едноличен изпълнителен орган – управител, свикването на общото събрание се извършва от него.“.

3.4. Съгласно разпоредбите на чл. 14, ал, 1, ал. 3 и ал. 5 от ЗУЕС, собственик или ползвател, който не може да участва в общото събрание, може да упълномощи пълнолетен член на домакинството си, който е вписан в книгата на етажната собственост, или друг собственик, който да го представлява. Упълномощаването може да бъде направено устно на същото или на предходно заседание на общото събрание, което се отразява в протокола на събранието, или в писмена форма. Собственикът или ползвателят може писмено да упълномощи и друго лице, което да го представлява, с нотариална заверка на подписа или адвокат с писмено пълномощно. Участието на пълномощник се отразява в протокола на общото събрание, а копие от пълномощното се прилага към него. С оглед на това пред ВКС е повдигнат следният правен проблем: „Упълномощаването за участие при вземане на решения от компетентността на общото събрание на етажната собственост по чл. 14, ал. 3 вр. чл. 5 ЗУЕС изисква ли изрично упълномощаване.“. С Решение № 54 от 27.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5237/2014 г., I г. о., ГК, е застъпено следното разрешение на поставения правен въпрос: „Според чл. 5, ал. 1, т. 2 ЗУЕС собствениците на самостоятелни обекти в сграда в режим на етажна собственост имат право да участват в управлението на етажната собственост, което включва участие в общото събрание с правомощията му по чл. 11 от закона, като при това разпоредбата на чл. 14, ал. 1 изрично допуска собственикът да упълномощи друго лице, което да го представлява в общото събрание – пълнолетен чл. на домакинството му, който е вписан в книгата на етажната собственост, или друг етажен собственик, който да го представлява /писмено или устно- на предходно общо събрание/, както и адвокат или външно за етажната собственост лице, в които случаи формата на упълномощаване е писмена, респ. с нотариално заверен подпис /ал. 3/. В конкретния случай въззивният съд е приел, че за участие на пълномощник с нотариално заверено пълномощно в общото събрание от името на етажния собственик е достатъчно наличието на общо овластяване да упражнява правомощията на собственика във връзка с управлението и защитата на правото на собственост върху съответния обект в етажната собственост, без да е необходимо изрично упълномощаване за участие в конкретното общо събрание на етажните собственици, проведено на 3.09.2012 г. Настоящата касационна инстанция възприема това разрешение на посочения материалноправен въпрос.

При доброволното представителство представителната власт възниква по волята на представлявания /чл. 36, ал. 1 ЗЗД/, в чиято правна сфера настъпват последиците от действията на представителя. /чл. 36, ал. 2 ЗЗД/. Упълномощителят е свободен да определи обема на представителната власт, която учредява, като е ограничен единствено от повелителните разпоредби на закона и на добрите нрави /чл. 9, вр. чл. 44 ЗЗД/. В действащото българско законодателство няма обща правна норма, която да установява изисквания за съдържанието на пълномощното с оглед валидността на упълномощителната сделка, респ. такава, която да ги класифицира като такива за разпореждане или за действие на обикновено управление /за сравнение, такава е била нормата на чл. 487 ЗЗД – отм., изискваща изрично упълномощаване за всички действия, „които надминават обикновеното управление“/. В действащото законодателство изискването пълномощното да е „изрично“ или „специално“ е уредено като изключение само в изрично предвидените от закона случаи /чл. 22, ал. 2, изр. 1 ТЗ, чл. 26, ал. 2, изр. 1 ТЗ, чл. 34, ал. 3 ГПК/.

В контекста на изложеното следва да се приеме, че не е необходимо упълномощаването за участие в общото събрание на етажната собственост да е изрично, като е достатъчно етажният собственик да е овластил пълномощника общо да извършва действията на обикновено управление по отношение на съответния обект в сградата, тъй като правомощията на общото събрание по чл. 11, ал. 1 ЗУЕС са по същество свързани с управлението и поддържането на общите части на сградата. Общото упълномощаване за извършване на действия на обикновено управление овластява пълномощника да предприема всички мерки, насочени към запазване и охраняване на правата на упълномощителя, т. е. действия, които не са такива на разпореждане, с които се прехвърля, видоизменя, ограничава или прекратява правото му /ТР № 91/01.10.1974 г. по гр. д. № 63/74 г. на ОСГК/, и в този смисъл участието в общото събрание на етажната собственост представлява именно действие на обикновено управление, каквото по волята на упълномощителя може да бъде делегирано изрично /за участие в общото събрание изобщо или за участие при вземане на определено решение/, или с общо овластяване за управлението на съответния обект в сградата. Правото на собственост върху обекта включва и притежание на принадлежащите към него идеални части от общите части, чието управление е от компетентността на общото събрание, и поради това общото упълномощаване за управлението на имота обективира и упълномощаване за извършване на действията по управлението на общите части по начина, предвиден в закона- посредством участие при вземането на решения от органа, на когото е възложена тази компетентност.“.

3.5. С касационната жалба е инвокиран следният правен проблем: „оспорване на решение от дневния ред на общо събрание на ЕС за приемане отчета на управителя за изразходваните средства за управление и поддръжка на общите части представлява ли оспорване на самия отчет като акт на управление на ЕС.“. Постановено е Решение № 78 от 13.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6829/2014 г., I г. о., ГК, в което е прието, че: „Правомощие на общото събрание на етажната собственост по чл. 11, ал. 1, т. 8 ЗУЕС е да приема план за извършване на ремонти, реконструкции, преустройства и други дейности в общите части на сградата, както и да одобрява годишния отчет на управителния съвет (управителя) за изпълнението му. Решенията, за които се изисква квалифицирано мнозинство и то самото са изрично посочени – съгласно чл. 17, ал. 1, т. 3 ЗУЕС, решението на общото събрание за извършване на полезни разходи се вземат с мнозинство от собствениците, притежаващи 75 %. от общите части, а за обновяване и ремонти включително и със собствени средства – с мнозинство от собствениците, притежаващи 67 %. /т. 5 от същия текст/. Всеки доклад за управление на сградата-етажна собственост за определен период и отчет на управителя /управителния съвет/ на приходите и разходите на етажната собственост касае съществени въпроси, важността на които законодателя е отчел, като е предвидил и квалифицирано мнозинство за приемането на тези решения, които ангажират имуществено етажните собственици. Изготвяне на всеки отчет предполага обобщаване на разходи и приходи. Разходите на етажната собственост се формират от различни пера, за повечето от които се издават разходно счетоводни документи. Приемането на отчета няма само декларативен характер. По същество подобно решение означава одобряване на извършените разходи за етажната собственост. Приетите решения от общото събрание на етажната собственост, съгласно чл. 38 ЗУЕС са основание за издаване заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, т. е. законодателя е предвидил възможността и за принудително изпълнение на това решение. В този смисъл това решение предизвиква промяна и подлежи на съдебен контрол. Същевременно приемането на решение за одобряване доклада за управление на етажната собственост и на отчета за приходите и разходите за определен период дори да е по-малък от предвидения в чл. 23, ал. 4 ЗУЕС предполага информираност на етажните собственици за тези разходи, включително и от първичните счетоводни документи за дейностите, за които се издават такива и доказване от органа, който разходва средства на етажната собственост на тези разходи. Оспорването на отчета предполага необходимост от получаване на информация. Тъй като управителя, респективно управителния съвет действа като представляващ етажната собственост в отношенията й с трети лица, то при решение за неодобряване на направени разходи, те ще се считат като действия без, или превишаващи представителна власт за които няма потвърждение с произтичащите от това последици за представителя.“.

3.6. В правилото на чл. 16, ал. 5 от ЗУЕС е предвидено съдържанието на протокола от ОС на ЕС. Съгласно посочената разпоредба, в протокола се вписват датата и мястото на провеждането на общото събрание, дневният ред, явилите се лица и идеалните части от етажната собственост, които те представляват, същността на изявленията, направените предложения и приетите решения. Във връзка с това пред ВКС е поставено следния правен въпрос: „Явява ли се нарушение на чл. 16, ал. 5 от Закона за управление на етажната собственост обстоятелството, че към протокола за проведено общо събрание на собствениците е съставен отделен списък, съдържащ имената и подписите само на гласувалите за взетите решения, но не и на гласувалите против?“. ВКС е дал отговор на поставения правен проблем с Решение № 133 от 31.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 632/2014 г., II г. о., ГК, в което е прието, че: „Правилата за съставянето на протокол за проведено Общо събрание (ОС) на собствениците в етажната собственост (ЕС) са регламентирани в чл. 16, ал. 4 – ал. 6 ЗУЕС. Съгласно чл. 16, ал. 4 ЗУЕС за провеждането на общото събрание се води протокол, като протоколчикът се избира с обикновено мнозинство по предложение на председателстващия, определен съобразно чл. 16, ал. 2 ЗУЕС (председателя или друг чл. на управителния съвет, съответно – управителя). С чл. 16, ал. 6 ЗУЕС е предвидено, че протоколът се изготвя в 7-дневен срок от провеждането на събранието и се подписва от председателстващия и протоколчика, а отказът да се подпише протоколът се отбелязва в него. С чл. 16, ал. 5 ЗУЕС са установени изискванията към съдържанието на протокола, в който се вписват датата и мястото на провеждането на общото събрание, дневният ред, явилите се лица и идеалните части от етажната собственост, които те представляват, същността на изявленията, направените предложения и приетите решения. Законът не поставя изискване нито в самия протокол, нито в отделен документ да се съдържа изброяване както на етажните собственици, които са били съгласни с предложените решения и съответно са ги подкрепили с гласа си, така и на етажните собственици, гласували против решенията, удостоверени с протокола. По тази причина отсъствието на подобно изброяване както в протокола, така и в евентуално съставен отделен списък-приложение към него не съставлява нарушение на чл. 16, ал. 5 ЗУЕС. Самият протокол по своята същност съставлява частен свидетелстващ документ с произтичащите от това последици относно способите за опровергаване на съдържанието му.“.

3.7. Във връзка с особеностите на оспорване на обстоятелствата, отразени в протокола, е повдигнат касационен въпрос, който е обусловил приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК: „Задължително ли е липсата на кворум за провеждане на Общото събрание на етажните собственици (ОСЕС) да се установява единствено по реда на оспорване протокола, съставен за провеждането на ОСЕС?“. В Решение № 198 от 23.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2036/2014 г., I г. о., ГК е прието следното разрешение на поставения правен проблем: „В случая не намира приложение разпоредбата на чл. 16, ал. 9 ЗУЕС, според която всеки чл. на общото събрание може да оспори съдържанието на протокола, включително достоверността на съдържанието на протокола, включващо достоверността на отразените в него решения, а оспорването се извършва писмено пред управителния съвет (управителя) в седемдневен срок от съобщението по ал. 7, но не по-късно от един месец, когато собственикът, ползвателят или обитателят отсъства. Както в исковата молба така и във въззивната жалба е поддържано: липса на кворум за провеждане на общото събрание на 14.09.2012 г., респ. незаконосъобразно проведено общо събрание на ЕС, което има за последица-незаконосъобразност на взети (взето) решения (решение). При това положение не е задължително липсата на кворум за провеждане на ОСЕС да се установява единствено по реда на оспорване на протокола, съставен за провеждането на ОСЕС.“.

3.8. В § 56 от ПЗР на ЗУЕС е предвидено, че: (1) Кметът на общината или района или оправомощеното длъжностно лице в едногодишен срок от влизането в сила на този закон организира провеждането на общи събрания и избор на управителни органи в сградите в режим на етажна собственост, когато не са свикани такива събрания и не са избрани органи. (2) Кметът или оправомощеното от него длъжностно лице свиква общото събрание по ал. 1 чрез покана, която се поставя на видно и общодостъпно място на входа на сградата в етажната собственост и се публикува на електронната страница на общината или района. (3) Ако събранието не може да се проведе поради липса на необходимия кворум по чл. 15, ал. 2, кметът на общината или района или оправомощено от него длъжностно лице определя в 14-дневен срок управител и касиер от списъка на собствениците или ползвателите, обитаващи етажната собственост. (4) При неизпълнение на разпоредбите по ал. 1 – 3 кметът на общината или района се наказва с глоба в размер от 50 до 500 лв. (5) Актовете за установяване на нарушенията по ал. 4 се съставят от длъжностни лица от съответната областна администрация, определени от областния управител, а наказателните постановления се издават от областния управител или от оправомощено от него длъжностно лице.

С оглед на предвиденото в ПЗР на ЗУЕС, пред ВКС е инвокиран следният касационен въпрос: „следва ли заповедта на кмета, издадена по реда на § 56 ПЗР ЗИДЗУЕС да бъде приравнена на решение на общото събрание на етажните собственици, подлежи ли същата на обжалване и по какъв ред.“. Постановено е Решение № 204 от 26.09.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2391/2014 г., I г. о., ГК, в което се приема следното: „По реда на  чл. 40 З. на обжалване подлежат само решения на ОС на ЕС, взети по общия ред, предвиден в този закон. Спорът за тяхната законосъобразност е подведомствен на общите съдилища. Съдът извършва проверка за спазване на реда за вземане на решението, предвиден в ЗУЕС с оглед особения характер на акта. Заповедта на кмета на общината, с която по предвидения в § 56 ПЗР ЗИДЗУЕС се определя управител и касиер на ЕС не може да бъде приравнена на решение на ОС на ЕС, макар да го замества. Заповедта на кмета представлява индивидуален административен акт и съответно проверката за нейната валидност и законосъобразност се извършва по реда на АПК.“.

3.9. Селекцията на касационната жалба е била обусловена от следния въпрос: „Допускането и приемането на доказателства следва да е обусловено от установяване на релевантните за спора факти. Събраните доказателства се обсъждат поотделно и в тяхната съвкупност. Когато приета експертиза не дава точен отговор на поставената от съда задача или вещото лице няма специални познания в конкретна област за да изпълни задачата, съдът разполага с правната възможност да замени вещото лице или да възложи изпълнението й на двама и повече специалисти.“. Постановено е Решение № 275 от 21.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2620/2014 г., I г. о., ГК, в което е разгледана хипотеза, в която решението на ОС на ЕС е оспорено, поради продължаване на договор за наем с ЮЛ за инсталиране на антени и мобилна станция, които представляват опасност за здравето на собственик на обект в сградата, поради поставен кардиовертер-дефибрилатор (пейс-мейкър). ВКС е приел, следното, в което се съдържа и отговорът на поставения касационен въпрос: „Незаконосъобразен е и изводът, че обстоятелството, дали наемателят с монтираните от него антени в наетите общи части на сградата, ще създава Е. над допустимите норми, които са вредни за здравето и живота на живеещите в сградата, е ирелевантно за законосъобразността на решението на общото събрание на ЕС.

Решението на етажната собственост, отмяна на което се иска, е за продължаване на сключен договор за наем, в изпълнение на който вече съществуват монтирани на сградата антени. Дали тази дейност, за извършване на която е сключен договорът за наем на части от общите части на сградата и дворното място, създава вредности за етажните собственици, е от значение за разрешаване на въпроса дали решението на общото събрание за продължаване на договора не е в противоречие с принципите – при сключване на договорите страните да действат добросъвестно, да не се вреди другиму и уговореното да не е в противоречие с интересите на обществото и повелителните норми на закона.

Решенията на общото събрание на етажните собственици са актове на управление и с тях не могат да бъдат засягани лични права на отделни етажни собственици.

В случая решението на общото събрание за продължаване на сключен договор за монтиране на антени, които създават Е., ще е незаконосъобразно, ако Е. в сградата, на която са монтирани, са над допустимите норми и това застрашава здравето и живота на етажните собственици или на ползвателите в сградата.

Въззивното решението е постановено и при допуснато процесуално нарушение при определяне предмета и вида на допусната експертиза с оглед фактите, за установяване на които е намерено, че следва да се ползват специални знания. Съдът е служебно задължен да постави задачата и да определи експертът или експертите, които да я изпълнят – чл. 197, ал. 1 ГПК. При констатиране, че приетата експертиза не дава отговор на релевантните технически въпроси, относими към предмета на спора, съдът е следвало да разшири експертизата с включване на специалисти в областта, от която е необходимо да се използват знания. Друга правна възможност е назначаването на смесена експертиза от в. л. кардиолог и специалист в електромагнитните полета, които съвместно да отговорят, измерените стойности на излъчваните Е. от монтираната/ните антени могат ли да влияят на работата на кардиовертер-дефибрилатор до степен да спре работата му. Съдът не може да игнорира приета техническа експертиза, ако счита, че тя не е изпълнила поставената задача. В този случай следва или да се постави допълнителна задача, или изпълнението на експертизата да се възложи на друг експерт, компетентен да я изпълни.“.

3.10. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 по следните въпроси: „1. дали при определяне спазването на срока по чл.13, ал.1 З. следва да се прилагат единствено нормите на З. или нормата на чл.60, ал.5 ГПК, както е възприел въззвивния съд; 2. кога е налице неотложен случай по чл.13, ал.1 З.; 3. след като съсобственик не се е вписал в книгата на собствениците по чл.7 З. има ли право да бъде призован по чл.13, ал.2 З. за участие в ОС на ЕС“. В Решение № 67/27.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 768/2011 г., II г.о., е прието следното: „Съгласно чл.13, ал.1, предл. първо З. /в първоначалната редакция преди изменението в ДВ бр.57/2011 г./ общото събрание на етажната собственост се свиква чрез покана, която се връчва най-малко три дни преди датата на събранието. З. не регламентира начина на броене на срока, поради което на основание чл.46, ал.2 Закон за нормативните актове следва да се приложи по аналогия разпоредба, регламентираща подобен случай. Тъй като решенията на общото събрание на етажна собственост съставляват многостранни правни сделки, при които формирането на волеизявлението става чрез гласуване, то при броенето на срока по чл.13, ал.1 З. следва да се приложи по аналогия разпоредбата на чл.72 ЗЗД, уреждаща броенето на сроковете при правните сделки.
В чл.13, ал.1, предл. второ З. е регламентирана възможност в неотложни случаи срокът между връчване на поканата и провеждане на общото събрание да е най-малко 24 часа. Неотложен случай е налице, както когато се налага неотложен ремонт по смисъла на легалното определение на § 1, т.9 ДР З., така и когато е налице ситуация, представляваща заплаха за живота или здравето на собствениците, ползвателите или трети лица /например необходимост от обезпаразитяване, препятстване разпространение на зараза и т.н./. При наличие на съдебен спор за законосъобразността на решенията на общото събрание, преценката налице ли е неотложен случай по смисъла на чл.13, ал.1, предл.второ З. се извършва както с оглед обективното наличие на ситуация, представляваща заплаха за живота или здравето на собствениците, ползвателите или трети лица, така и с оглед характера на взетите решения – дали същите са пряко насочени към премахване на тази ситуация или не.

Разпоредбата на чл.7 З. предвижда задължение за собствениците или ползувателите в 15 дневен срок от придобиване правото на собственост или ползване да впишат в книгата на етажната собственост правата си и регламентира достъпа до данните. Книгата на етажната собственост има информативно значение и неизпълнението на задължението за вписване не лишава собственика или обитателя, чиито права са известни, от правото да бъде уведомен за свикано общо събрание по реда на чл.13 З.. Изложеното следва от обстоятелството, че в закона не са уредени други последици от неизпълнението на задължението по чл.7, ал.2 З.. Разпоредбата на чл.13, ал.2 З. /в редакцията преди изменението в ДВ бр.57/2011 г./ се отнася до възможността освен лично на собственика или обитателя, поканата до тях да бъде връчена и на член от домакинство им, който член на домакинството е вписан в книгата по чл.7 З., което следва от употребените среден род и единствено число на относителното местоимение „което”, които род и число граматически съвпадат с тези на замествания израз „пълнолетно лице от неговото домакинство”.“.

4. Заключение.

Направените бележки по конститутивния иск с правно основание чл. 40 от ЗУЕС, целят да улеснят разбирането на основните предпоставки на иска, така и да очертаят някои от най-основните проблеми, които се срещат при предявяване на иска. Разглеждането в по-голям обем на проблемите, както и на отделните въпроси, които те поставят в теоретична дълбочина с оглед по-пълно и ясно извеждане на отделните практически ползи предполага едно по-задълбочено изследване. Въпреки това, очертаването на основните проблеми и включения синтез от задължителната за първоинстанционните и въззивните съдилища практика са онези отправни точки, които могат да спомогнат при разрешаването на правните спор по предявени конститутивни искове за отмяна на решения на общото събрание на етажна собственост.

Васил Александров, юрист, хон. ас. по РЧП

---

---

---

[1] Обн., ДВ, бр. 6 от 23.01.2009 г., в сила от 1.05.2009 г., изм. и доп., бр. 15 от 23.02.2010 г., изм., бр. 8 от 25.01.2011 г., в сила от 25.01.2011 г., изм. и доп., бр. 57 от 26.07.2011 г., изм., бр. 82 от 26.10.2012 г., в сила от 26.11.2012 г., бр. 66 от 26.07.2013 г., в сила от 26.07.2013 г., бр. 98 от 28.11.2014 г., в сила от 28.11.2014 г.

[2] Някои исторически бележки върху развитието на института съм развил в статията „Режимът на етажната собственост (част първа)”, която може да бъде проследена на следния електронен адрес: https://gramada.org/%D1%80%D0%B5%D0%B6%D0%B8%D0%BC%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%B5%D1%82%D0%B0%D0%B6%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%81%D0%BE%D0%B1%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82-%D0%B2-%D0%BF%D1%80%D0%B0/

[3] Съгласно чл. 16, ал. 6 и ал. 7 от ЗУЕС – (6) Протоколът се изготвя в 7-дневен срок от провеждането на събранието и се подписва от председателстващия и протоколчика. Отказът да се подпише протоколът се отбелязва в него.

(7) (Изм. – ДВ, бр. 57 от 2011 г.) Председателят на управителния съвет (управителят) в срока по ал. 6 поставя на видно и общодостъпно място на входа на сградата съобщение за изготвянето на протокола. За поставяне на съобщението се съставя протокол от председателя на управителния съвет (управителя) и един собственик, ползвател или обитател, в който се посочва датата, часът и мястото на поставяне на съобщението. Копие от протокола се предоставя на собствениците, ползвателите или обитателите при поискване.

[4] Към настоящият момент е образувано Тълкувателно дело № 5/2014 г. ОСГК на ВКС, като един от въпросите повдигнати за тълкуване е „Подлежи ли на разглеждане по реда на обезпечителното производство молбата за спиране изпълнението на решение на общо събрание на етажна собственост /чл.40, ал.3 ЗУЕС/ и подлежи ли на обжалване определението, с което съдът се произнася по същата.“.

[5] Диспозитивното начало е уредено в ГПК като основен принцип на българския гражданския процес – арг. чл. 6 ГПК. Съдът се произнася само по предявеното спорно материално право, което е очертано с неговите правопораждащи юридически факти и предметно съдържание. Следователно, правният спор, предмет на делото, и обемът на дължимата съдебна защита се определят от ищеца, т.е. волята на лицето, което е сезирало съда, предпоставя обема на търсената от съда защита на твърдени материални права – арг. чл. 2 ГПК, във вр. с чл. 6, ал. 2 ГПК. За да може обаче съдът да разгледа и разреши повдигнат пред него материалноправен спор, следва материалното право, което се твърди, че е накърнено, да е индивидуализирано чрез очертаване на неговия правопораждащ юридически факт (основанието на иска), вида и обема на търсената съдебна защита (петитума на иска). Следователно исковата молба трябва да отговаря на нормативно установените в чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК изисквания. Несъответствието между обстоятелствена част и петитум не само води до нередовност на исковата молба, тъй като за съда не е ясно какъв е обемът на търсената защита, нито относно нейния вид, а от друга страна, препятства и възможността за осъществяване правото на защита на ответната страна. Нещо повече, принципът на диспозитивното начало очертава не само вида и обема на търсената защита, но и пределите на правосъдната власт на съда – арг. чл. 2 ГПК.

[6] Без да авторът да претендира за изчерпателност на списъка. Последният има за цел само да очертае основните хипотези и да детайлизира и онагледи изложението.

[7] Или акт със съответно наименование, който се приема от ОС на ЕС на основание чл. 11, ал. 1, т. 1 от ЗУЕС, за което е предвидено нормативно задължение – арг. чл. 11, ал. 3 от ЗУЕС.

[8] Най-често в тази хипотеза се касае за нарушаване на правилата за кворум и мнозинство.

[9] В изложението няма да се коментират възможностите за учредяване на сдружение на собствениците и неговите проблеми.

[10] Трудно мога да се съглася с виждането, че нормите в случая са материалноправни и процесуалноправни. Напротив в случая нормите са само материалноправни, тъй като процедурата по свикване, съответно реда за вземане на решение и т.н. не се регламентират от процесуални норми, а от т. нар. процедурни норми, които по своята същност са материалноправни. Нещо повече, фактът на императивност на тези процедурни норми, не им придава значението на процесуални. От една страна, поради законовата делегация за приемане на правилник за вътрешния ред, някои норми могат да бъдат дерогирани или правилото да бъде друго – т.е. прави се извод за диспозитивност. Но не това е решаващият аргумент – ако нормите бяха процесуалноправни, то същите щяха да са публичноправни, което неминуемо щеше да рефлектира върху правоотношението, което се поражда въз основа на тях, респ. на качеството на субектите, които стоят от двете му страни. В случая с решенията на ОС на ЕС се уреждат отношенията между собственици, наематели и ползватели на обекти в сграда, в режим на неперсонифицирана ЕС. Тоест, уреждат се отношения между равнопоставени, а такива се регламентират с норми от частноправен характер, а не от публичноправен характер.

[11] ВКС е приел, че: „предмет на отмяна могат да бъдат само позитивни решения, т. е. такива с които е прието позитивно решение. Не подлежат на отмяна решенията, с които се отхвърля предложение, тъй като съдът не може да вземе решение вместо общото събрание… Решението по т. 3 от протокола от 29.06.2011 г., с което е отхвърлено предложението за разпределение на разходите за поддръжка на брой от обитателите, а собствениците, които не обитават апартаментите си, да заплащат 50% от стойността на месечната такса, като разликата се поема от живущите в блока, не е прието от етажните собственици, тъй като за него мнозинството е гласувало против. Следователно, няма предмет на иска по чл. 40, ал. 1 ЗУЕС. В правомощията на съда не влиза възможността той да замести решението на общото събрание. Възможността за предписване на определени мерки е различна от вземане на решение, задължаващо етажните собственици. Последното е извън правомощията на съда. Затова решение за неприемане от общото събрание на предложение не подлежи на съдебен контрол. Предвид липсата на предмет, искът за отмяна на решението по т. 3 от протокола от 29.06.2011 г. е недопустим и в тази част постановените решения следва да се обезсилят, а производството – да се прекрати.”