Още от 14-годишна американката Белва Локууд започнала да преподава в местно училище, за да помага в издръжката на семейството си. Четири години по-късно се омъжила за Юрая МакНол и родила дъщеря си Лура. Юрая починал от туберкулоза през 1853 г. и Белва се справяла трудно с отглеждането на дъщеричката си, защото учителската й заплата не стигала. По тази причина тя се решила на смелата крачка да постъпи в колеж и да получи висше образование – нещо, което тогава било нетипично за жена, особено за вдовица. Белва била приета в колежа към семинарията в градчето Лима, щат Ню Йорк и след дипломирането си намерила работа като директор на едно училище. По време на тази служба тя забелязала, че образователните програми за жени били насочени към това да ги подготвят за домакини или учителки. Белва се огорчила също да разбере, че заплащането, което получава като директор, представлявало половината от това, заплащано на мъже за същата работа. Това я подтикнало да реши да следва право, за да може да брани правата си. През 1866 г. Белва и Лура се установили в гр. Вашингтон, където майката започнала да взема частни уроци по право. Тя смятала да кандидатства в Колумбийския университет, но молбата й била отхвърлена. През 1870 г. я приели в университета “Джордж Вашингтон”, но въпреки че Белва издържала успешно всичките си изпити, факултетът нямал практика да издава дипломи на жени. Тогава Белва написала петиция до президента Юлисис Грант. Изглежда писмото й било много убедително, защото след намесата на Грант, на 43-годишна възраст, Белва най-сетне получила така чаканата диплома и била вписана във Вашингтонската адвокатска колегия. Но перипетиите не свършили дотук. Въпреки че успяла да си намери няколко клиенти, когато се явила за първи път в съдебна зала, съдията помолил адвокатката да напусне, т.к. според него Библията ясно казвала, че жената не е равна на мъжа, затова не може да пледира в съдебна зала. Белва продължила да упорства, явила се в още няколко заседания и уменията й убедили съдиите, че е достойна за професията. Независимо от това, тя не била допусната до заседанията на Върховния съд, освен това заплащането й било наполовина от това на мъжете адвокати. Белва не могла да се примири с подобно отношение и инициирала петиции и реформи, които целяли да осигурят равно третиране на жените. Така през 1879 г. Конгресът приел закон, даващ равни права на жените юристи, а през 1880 г. Белва станала първата жена адвокат, явила се по дело пред Върховния съд на САЩ. Усилията й вдъхновили много жени и пет години по-късно тя била номинирана за първата жена-кандидат за президент. Не спечелила изборите, т.к. по това време жените нямали право да гласуват и не можели да я подкрепят, а мъжете били строго против това дама да ги ръководи. Белва обаче внесла в Конгреса петиция за правото на жените да гласуват. Деветнадесетата поправка на Конституцията на САЩ, осигуряваща равно право на глас за двата пола, била приета едва през 1920 г., три години след смъртта на Белва…
Може да се каже, че Белва Локууд е била адвокат с наистина значима кариера.
“Умът е също като парашут – не работи, ако не е отворен.” – Франк Запа
Алън Мейкън (1816 г. – 1849 г.) – първият цветнокож адвокат
Алън Мейкън (Allen Macon Bolling) бил родом от щата Индиана, където работел като учител. През 1840 г. се преместил в щата Мейн, понеже там робството било вече напълно забранено. Имал късмета да срещне юриста Самюел Фасенден, който го наел за свой помощник – да пренася книжа, да стенографира и пр., но впоследствие, за да може да брани правата си, Алън също поискал да учи право. Първоначално му било отказано вписване в адвокатската колегия, а за да се яви на изпита през 1845 г. трябвало да върви пеш до съседния град, защото нямал пари за наемането на карета. Разстоянието било над 80 километра, но въпреки изтощението, Алън издържал изпита с отличие.
Така той станал първият цветнокож адвокат в САЩ. Поради цвета на кожата му обаче, трудно успявал да си си намира клиенти. Ето защо през 1848 г. се явил на изпит са съдия и станал първият цветнокож американски съдия. До края на живота си практикувал любимата си професия.
“Справедливостта е сляпа за раса, вероизповедание и цвят на кожата.” – Леонард Раингтън
Сандра О’Конър (р. 1930 г.) – първата жена върховен съдия в САЩ
Сандра О’Конър е родена в едно тексаско ранчо, където животът отрано я научил да разчита за всичко на двете си ръце и на ума си. Като студентка тя следвала право в университета “Станфорд”, но след дипломирането си трудно успяла да си намери работа – явила се на интервюта в над 40 кантори, но нито една от тях не я наела, т.к. била жена. Това не отказало Сандра. Тя си намерила работа като щатски заместник-окръжен адвокат в гр. Сан Матео, Калифорния. Особеното на тази служба било че… не била платена и Сандра трябвало да дели стая със секретарката, но било все някакво начало.
След това стъпка по стъпка тя се изкачила до поста съдия в аризонския окръжен съд и когато през 1981 г. президентът Роналд Рейгън обявил, че смята да номинира първата жена за поста съдия във Върховния съд на САЩ, той се спрял именно на Сандра О’Конър.
Така някогашното момиче, отхвърлено от толкова много кантори, станало първата жена, избрана за върховен съдия. Тя винаги е казвала: “Прави най-доброто, на което си способен, колкото и незначителна да е възложената ти задача. Най-добре учи този, който се намира на най-ниското стъпало.”
През 2006 г. съдия О’Конър се оттегли от съда, за да се грижи за съпруга си, който страда от болестта на Алцхаймер.
“За цялото общество би било добре, ако възможността за… кариерен растеж и по-добро заплащане се определя не от пола, а от способностите.” – Сандра О’Конър
Ширин Ебади (р. 1947 г.) – в името на промяната
Ширин Ебади е родена в Иран. Тя мечтаела да стане съдия и най-щастливият ден в живота й бил денят, в който била избрана за първата жена-председател на градския съд в Техeран. Но това щастие траяло кратко – след революцията от 1979 г. и с идването на власт на аятолах Хомейни, който наложил строги религиозни и други ограничения, жените вече не можело да заемат ръководни длъжности. Ширин била лишена от поста си и заставена да стане секретарка. Тя напуснала съда, като се надявала, че ще може да практикува като адвокат, но разрешителното й било отнето. През всичките тези години пишела статии и книги по въпросите за човешките права и свободи. Едва през 1993 г. след множество жалби Ширин извоювала правото да започне отново адвокатска практика и се впуснала да защитава редица преследвани от властта журналисти, дисиденти и протестиращи. Нито веднъж не й хрумнало да напусне родината си, въпреки опасността да бъде арестувана и осъдена за дейността си – тя искала да остане и да се бори за подобряването на живота на сънародниците си. Благодарение на усилията й били въведени редица законодателни реформи, сред които най-важните касаят защитата на правата на жените и децата срещу т. нар. “убийства на честта”. Ширин знаела, че всяко малко нещо, което прави, има значение, всяка малка стъпка е стъпка в правилната посока, но дори не подозирала докъде щяло доведе това… За нейната самоотверженост се разчуло много извън границите на Иран и през 2003 г. тя била удостоена с Нобелова награда за мир. Обявена е и за една от стоте най-влиятелни жени в историята.[1] Цялата сума, присъдена й от Нобеловия комитет, Ширин дарила на благотворителни организации, подпомагащи жените, децата, бежанците и политическите затворници в Иран.
“Винаги малките хора са тези, които променят нещата. Никога не са политиците или големците. Например – кой бутна Берлинската стена? Бяха хората по улиците…” – Люк Бесон
Шада Насер (р. 1964 г.) – ще променям света
Родената в Йордания Шада Насер решила да стане адвокат, след като баща й бил убит по политически причини. Тя се надявала един ден да може да спомогне за разрешаването на случая. Завършила право в Прага и се върнала в родната Йордания, за да работи за извършването на демократични промени в страната, като станала първата жена адвокат в Санаа. Тя скандализирала обществото не само с избора си на професия, но и защото отказала да носи забрадка в съда. В началото един съдия дори я помолил да не сяда на първия ред в залата, изтъквайки, че той е запазен само за мъже. През 2008 г. обаче Шада спечелила уважението на всички и се прочула по целия свят със случая, станал известен като “десетгодишната разведена”. В Йордания момиченцата биват давани за жени на по-възрастни мъже още в ранна възраст съгласно ислямски обичай. Нуджуд Али, тогава на 9-годишна възраст, била на практика продадена от баща си за съпруга на 30-годишен мъж. Той обещал, че до навършване на пълнолетие няма да я докосва, но я изнасилил скоро след като била изпратена в дома му. Пребивал я. Нуджуд успяла да избяга и първото място, за което се сетила да отиде, било местния съд в Санаа – влязла в стаята на един от съдиите и разкала какво й се е случило. Шада станала нейн адвокат и успяла да спечели делото за развод, въпреки че това е особено трудно по йорданското право. Оттогава в страната все по-често има случаи на момичета, които търсят спасение подобно на Нуджуд, а Шада и досега продължава да спомага за промяната на обществените нагласи и за защита на правата на децата и жените.
Попитана как гледа на факта, че в началото на кариерата си била отхвърлена от една кантора поради факта, че е жена, върховният съдия Рут Гинсбърг отговорила: “Представете си, че ме бяха взели на работа там… Днес може би вече щях да съм се изкачила по стълбицата, но щях да бъда пенсиониран партньор. Често в живота нещата, които ни се виждат пречки, се оказват щастливи случайности.”
“Ще поемам трудните дела, ще защитавам тези, които не могат да се защитават сами и по пътя си ще променям света.” – цитат от неизвестен автор
Автори: Инна Учкунова и Олег Темников
[1] Kathleen Kuiper (ed.), “The 100 most influential women of all time” – Encyclopædia Britannica 2010.