I. Увод.
Безработицата представлява признат от закона осигурен социален риск, който се характеризира с наличие на работоспособност при осигуреното лице, което поради прекратяване на правоотношението му по полагане на зависим труд, остава без работа. В този случай за него настъпват неблагоприятни последици, свързани със загубата на средства за неговата издръжка и тази на семейството му. За да компенсира загубата на трудови доходи държавното обществено осигуряване предоставя обезщетение за безработица. На конституционно равнище основанието на осигуряването за безработица се съдържа в разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от Конституцията, а текущото законодателство я урежда в глава IVa от КСО и Наредбата за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица.
За възникване на правото на обезщетение за безработица е необходимо предварителното придобиване на осигурителен стаж, съгласно разпоредбата на чл. 54а, ал. 1 КСО. Той трябва да е с минимална продължителност от девет месеца от последните 15 месеца преди прекратяване на правоотношението, основание за осигуряването, а също да е придобит по такива правоотношения, възникващи въз основа на полагането на зависим труд. Това са тези по чл. 4, ал. 1 КСО.
Когато обаче работникът или служителят работи през посочения изискуем период в повече от една държава – членка на Европейския съюз, приложение намира Регламент (ЕО) 883/2004 г. на европейския парламент и на съвета от 29.04.2004 г. за коориднация на системите за социална сигурност, както и Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г.
Регламент (ЕО) 883/2004 г. установява правила за съгласуване на разпоредбите на отделните законодателства, касаещи общественото осигуряване в държавите – членки на ЕС, така че да се гарантира свободното движение на работници в рамките на съюза. Чрез правилата за координация се постига преодоляване на колизията на закони, а също се предотвратява нееднаквото третиране на гражданите на различните държави – членки
II. Същност на проблема:
Настоящото изследване разглежда хипотезата, при която работникът или служителят е осигуряван за безработица в повече от една държава – членка, например в България и в Германия. Правоотношението, по което е осигуряван в Германия е било прекратено и той се е завърнал у нас. Оставайки без работа, той подава заявление за отпускане на обезщетение за безработица пред компетентното териториално поделение на Националния осигурителен институт. Отпускането на обезщетение обаче е отказано с разпореждане на длъжностното лице по безработица в ТП на НОИ на основание чл. 54ж, ал. 1, вр. с чл. 11 §3, буква “а” и чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. В него се посочва като мотив за отказа, че съгласно разпоредбите на регламента, българската институция в лицето на ТП на НОИ не е компетентна по отпускането на парично обезщетение за безработица, тъй като компетентна да прецени правото на обезщетение за безработица била държавата по последната заетост на лицето, в примера Германия. Този проблем е бил предмет на разглеждане в множество дела[1], заведени срещу отказ на длъжностното лице по безработица да отпусне обезщетение за безработица, повдигнат пред административните съдилища у нас.
III. Теза и аргументация:
Компетентния осигурителен орган се определя съобразно съвкупност от критерии, установени в чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г.
Твърдението, че компетентната институция да прецени правото и да определи размера на обезщетението за безработица е тази в държавата по последната заетост на лицето противоречи на цитирания регламент. Въпросът за това коя е държавата по последната трудова заетост няма никакво правно значение за настоящия случай, тъй като релевантно според регламента е обичайното място на пребиваване на лицето. Същото се определя на базата на съвкупност от критерии и не се отъждествява с държавата по последната заетост на лицето, както неправилно е прието в разпореждането.
- Като държава – членка на Европейския съюз, за Република България възникна задължението да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите – членки на Съюза. Съгласно Регламент (ЕО) 883/2004 г. всяка държава – членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване по нейното вътрешно законодателство, да определя вида и броя на признатите осигурени социални рискове, а също и да установи видовете обезщетения условията и материалните предпоставки за възникване на правото на обезщетение, да въведе критерии за изчисляване на размера на обезщетенията и др.
- Като източник на вторичното право на ЕС регламентът се прилага пряко, т.е. съдържащите се в него правни принципи и правни норми са пряко приложими във всички държави – членки, съгласно разпоредбата на чл. 288 от ДФЕС. Те са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата, и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства. Разпоредбите на правото на Европейския съюз, свързани с общественото осигуряване определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални осигурителни органи, институции за постигане и гарантиране на социална сигурност в обществото. Тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент(ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г.
- Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. разпоредбите му се прилагат към всички законодателства (по см. на чл. 1, параграф „л“ ) относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи) в т.ч. и относно обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б.“з“). За да намери приложение регламента обаче, заявителят трябва да бъде гражданин на държава – членка на ЕС, каквото е изискването на чл. 2 от регламента[2]. В посочения член се определя персоналния обхват на регламента и той се прилага към граждани на държава-членка на ЕС, към лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица. По-нататък, регламентът се прилага и към преживелите лица на лица, които са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки независимо от гражданството на тези лица, когато преживелите ги лица са граждани на държава-членка или са лица без гражданство или бежанци, пребиваващи в една от държавите-членки.
В административното производство пред ТП на НОИ този факт се установява с документ за самоличност – лична карта или международен паспорт.
- С Регламент (ЕО) № 883/2004 г. се въвеждат материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата – членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/ 2004 г.
IV. За тълкуването на понятието „обичайно пребиваване“.
Спорът в случая е свързан с тълкуването термина „пребиваване“ (обичайно пребиваване), което е от съществено значение за определяне на компетентната институция по исканото обезщетение за безработица, и в тази връзка с приложението на чл. 65 §2 от Регламент (ЕО) № 883/ 2004 г.
Легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, §3, б. „й“ от цитирания Регламент – мястото, където лицето обичайно пребивава[3]. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя, съгласно чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането) с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти – продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма. Съгласно разпоредбата на чл. 11, §2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което намерение произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.
В член 1, букви й) и к) от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между „пребиваване“ и „престой“. В изготвения съвместно с държавите-членки наръчник се изясняват понятията „обичайно пребиваване“, „временно пребиваване“ и „престой“. Тези определения, посочени в законодателството на ЕС (Регламент (ЕО) № 883/2004, последно изменен с Регламент (ЕО) № 465/2012), са необходими, за да се установи коя държава членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социалноосигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави членки[4]. Съгласно правото на ЕС може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство. Заетите и самостоятелно заетите лица отговарят на условията за социална сигурност в държавата по месторабота, а неактивните (напр. пенсионери, студенти) – в държавата членка по обичайно пребиваване. Определянето на държавата членка по обичайно пребиваване на лицата е важно и по отношение на лицата, които работят в повече от една държава членка. В наръчника се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният характер, както и продължителността на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в случай на студенти – източникът на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето; държавата членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост могат да се вземат предвид и други факти. Наръчникът предоставя също така конкретни примери и насоки за случаите, в които е трудно определянето на мястото на пребиваване – например при погранични, сезонни или командировани работници, студенти, пенсионери, както и при неактивни хора, за които е характерна голяма мобилност.
- Неправилно в редица обжалвани пред съда разпореждания на НОИ се приема, че държавата по обичайно пребиваване на лицето и тази по последната му заетост съвпадат. Това разбиране е напълно грешно и незаконосъобразно, тъй като не почива на подробен анализ на ангажираните в административното производство доказателства, а се основава на автоматичното отъждествяване на държавата по последната заетост на лицето и тази на обичайното му пребиваване. Подобни изводи на административния орган се свързват по-скоро мястото на временно пребиваване на заявителя, но не и това на обичайното й пребиваване. Действително в периода на заетост заявителят се намира на територията на друга държава – членка (в примера, който използваме в Германия), където работи и полага труд, но това пребиваване е било обусловено от съществуването на трудово правоотношение или друго правоотношение, основание за осигуряване, поради което не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за „обичайно пребиваване“. След прекратяването на това правоотношение и със завръщането си на територията на Република България, центърът на жизнените интереси на заявителя много често се променя и следва да бъде категорично установен, чрез задълбочен анализ на всички представени в административното производство доказателства.
V. За доказателствата в производството по установяване на обичайно пребиваване.
В производството пред териториалното поделение на Националния осигурителен институт трябва да се установи, че Регламент (ЕО) 883/2004 г. намира приложение. Когато лицето е български гражданин, за доказване на този факт се представя документ за самоличност – лична карта, международен паспорт и др. По-нататък следва да се ангажират доказателства, доказващи териториалната връзка на жалбоподателя с Република България и това, че той живее тук. Най-често се представя договор за наем или нотариален акт за собственост на недвижим имот. На следващо място, с важно доказателствено значение са документи, относно наличието на сключен граждански брак у нас, което се доказва с представянето на удостоверение за сключен граждански брак, удостоверение за семейно положение, съпруг/а и деца. Следва да се представят доказателства в случай, че другият съпруг също е подал заявление за отпускане на обезщетение за безработица и е регистриран в Дирекция Бюро по труда към Агенцията по заетостта като лице, търсещо съдействие от държавата за намиране на работа и преодоляване на състоянието на безработица. Ако лицето живее на съпружески начала, без да има сключен граждански брак, би могло да се представи декларация от неговия партньор, от която да е видно, че двамата живеят заедно, установили са се и имат общи интереси в Република България.
От особена важност е представянето на доказателства, свързани с роднински връзки, с наличието на деца, които живеят в у нас, тъй като те се свързват с центъра на жизнените интереси на лицето. За установяването им се представя копие от акт за раждане на детето или децата. Ако те учат, много важно е да се представи удостоверение, издадено от детската градина или училището, което децата посещават. Това създава обосновано предположение, че центърът на личните интереси на жалбоподателя е именно в Република България. Представят се и други доказателства, свързани със здравословното състояние на заявителя/жалбоподателя. Така, например, когато е налице бременност, следва да се представи удостоверение, издадено от личния лекар или от наблюдаващия бременността акушер гинеколог.
Съвкупността от тези доказателства мотивира еднозначен извод за намерение у заявителя трайно да се установи в Република България, където вече се явява и центърът на жизнените му интереси, тоест мястото на обичайно пребиваване е в Република България. Достига се до извод за приложимото законодателство. В случая това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на заявителя, а именно – законодателството на Република България, респективно Националният осигурителен институт чрез своето териториално поделение се явява компетентната институция, която да се произнесе по заявлението за отпускане на поисканото парично обезщетение по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това.
Заключение:
Направеният анализ доведе до извод, че обичайното местопребиваване на лицата следва да се разглежда с оглед центъра на интересите на техните интереси, като осигурителният орган трябва да обосновава своя извод въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните за обичайното местопребиваване факти, а не автоматично да се отъждествява държавата по последната заетост на лицето като такава по обичайното му местопребиваване.
Автор: Георги Гочев, адвокат
Съдебна практика:
- Решение № 134 от 14.10.2017 г. на АдмС – Ловеч по адм. д. № 57/2017 г.
- Решение № 8 от 23.02.2017 г. на АдмС – Шумен по адм. д. № 351/2016 г.
- Решение № 11 от 24.02.2017 г. на АдмС – Шумен по адм. д. № 7/2017 г.
- Решение № 262 от 16.05.2018 г. на АдмС – Хасково по адм. д. № 1286/2017 г.
[1] Решение № 262 от 16.05.2018 г. на АдмС – Хасково по адм. д. № 1286/2017 г.
[2] Решение № 11 от 24.02.2017 г. на АдмС – Шумен по адм. д. № 7/2017 г. и др.
[3] Така Решение № 134 от 14.10.2017 г. на АдмС – Ловеч по адм. д. № 57/2017 г.
[4] Така също в Решение № 8 от 23.02.2017 г. на АдмС – Шумен по адм. д. № 351/2016 г.
Подобни статии
Анализ на съдебната практика по чл. 326 от КТ, в хипотезата на неспазено от работника предизвестие по чл. 220 КТ
АНАЛИЗ НА СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА НА ВКС ПО ПРОЦЕСУАЛНОПРАВНИ ВЪПРОСИ ОТНОСНО ДОКАЗВАНЕТО НА ИЗВЪРШЕНА ЗЛОУПОТРЕБА ОТ СТРАНА НА РАБОТОДАТЕЛЯ ПРИ ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ТРУДОВО ПРАВООТНОШЕНИЕ
Технологични и юридически грешки, допускани при имплементирането на Общия регламент за защита на личните данни (GDPR)
Преглед на съдебната практика по приложението на чл. 147, ал. 1 ЗЗД
Преглед на съдебната практика на ВАС по приложението на чл. 218 от ЗУТ
