Актуален поглед върху воденето на чужда работа без натоварване /част 2/

Съотношение между гестия и поръчка

7. Гестията е извъндоговорен източник, така че за нея можем да говорим само доколкото не са налице никакви уговорки между страните. Те може да бъдат предварителни, стига да съдържат съществените елементи на предприемането на работата, а така също и достатъчна воля. Същото важи и за едно последващо съгласие. Уточнението е важно във връзка със следния нюанс: възможно е гесторът да извърши правомерно определена работа, след което да потърси възползвалия се като част от задължението си да се грижи за работата като добър стопанин, а така също и като повод да разбере дали възползвалият се може да поеме работата си. Тогава носителят на интереса би могъл да му каже, че желае да продължи работата. Може ли гесторът да откаже в този случай? Да, стига, разбира се, носителят на интереса да е в обективна възможност да поеме работата (това дали субективно иска да го направи, е ирелевантно в този случай). Възможността гесторът да откаже следва от това, че между страните не е налице договор, по който гесторът да продължава да е задължен с нещо. Нека обаче модифицираме хипотезата – да кажем, че отново носителят на интереса потвърждава действията и моли гестора да продължи да върши работата. Гесторът обаче приема и продължава да извършва своите действия. Тогава вече в един следващ момент той не може да изостави работата и да се оправдае с липсата на задължение към възползвалото се лице, защото чрез съгласието си двамата са създали договорна връзка помежду си. Доколкото страните не са се разбрали за специални условия, то за тази връзка вече ще важат общите правила за изпълнението на договори и приложението на гестията ще бъде изключено.

7.1 Разпоредбата на чл. 62 ЗЗД препраща към правилата на поръчката (наричана в ЗЗД /отм./ „пълномощие”) като критерий за регулиране на отношенията гестор-възползвало се лице след приемането на работата. Така оскъдната уредба на гестията се обогатява с още няколко норми, които обаче следва да бъдат тълкувани съответно. Това означава, че след приемането с обратна сила на водената работа се регулират следните неща: 1) Като критерий за уместността на водената работа се използва грижата на добрия стопанин (чл. 60, ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 281 ЗЗД). В доктрината значението на формулираната грижа се търси както в обосноваването на отговорността от субективна страна, така и като критерий за дължимото поведение и за границата, отвъд която започва неизпълнението на длъжника[1]; 2) Законът е уредил поръчката като една от т.нар. „сделки на доверието”, заради което съществува забрана за превъзлагане, освен ако не са налице извънредни условия, изискващи или запазване на интересите на доверителя или настъпване на вреди за него (чл. 283, ал. 2 ЗЗД). В случая приложението на разпоредбите спрямо гестията трябва да е съответно, тъй като за носителя на интереса е все едно кой точно върши неговата работа, а и при гестията изобщо не е налице избор от страна на възползвалия се за довереник. Ето защо за разлика от общия режим на поръчката следва да признаем право на гестора да превъзлага работата си, така както е възможно и няколко гестори да водят работата на един носител на интереса[2]; 3) Чл. 284 ЗЗД фиксира допълнителни задължения за довереника – да уведоми доверителя за изпълнението на поръчката, да отчете всичко извършено и да предаде полученото от поръчката. Задължението за уведомяване не е включено изрично в уредбата на гестията, но може да се изведе не само чрез препращане към чл. 284, ал. 1 ЗЗД. То е необходимо с оглед целите на института – временно поемане на работа в чужд интерес, обикновено в случай на разумна причина. Разумната причина (например заплаха) обаче не продължава вечно и затова след нейното приключване трябва да бъде върнато оригиналното състояние на нещата, а именно възползвалият се да има възможност да поеме собствените си работи. Освен това работата не би била изпълнена напълно в чужд интерес, ако облагодетелстваното лице не узнае какво е било извършено и при липса на узнаване следва да се запитаме какви са били същинските цели на гестора и дали те съответстват на целите на института. Накрая, задължението за уведомяване е изрично предвидено в § 681 BGB, като то може да се пристъпи само в случай, че е налице непосредствена опасност, заради която длъжникът не би могъл да съобщи[3]. Във връзка със задължението за уведомяване трябва да се отбележи и още нещо. То е създадено в тежест на гестора не само след приключване на работата, но ако е възможно, при всеки един отделен акт и особено ако преди извършването на работата гесторът не е успял да намери облагодетелстваното лице, за да се допита дали изобщо следва да поема работата. В противен случай не би било изпълнено условието работата да защитава максимално интереса на другата страна. От друга страна, ако не гледаме толкова формално и строго на института, то самото даване на информация от страна на гестора би могло да представлява гестия. В този случай, ако носителят на интереса поеме своята работа заради уведомяването на гестора и така успее да защити интереса си, той му дължи обезщетение за разноските по намирането и уведомяването му. Колкото до задължението за отчет, то ползва не толкова носителя на интереса, колкото гестора, в случай че той желае да бъде обезщетен. Върху него лежи тежестта да докаже какви точно разноски е извършил, така че без отчет неговата собствена претенция за обезщетяване не би могла да бъде успешно проведена. Под отчет по смисъла на закона трябва да се разбират две отделни неща, които разбира се, биха могли да се изпълнят по едно и също време – от една страна, изчерпателното посочване на всички действия, които гесторът е направил като част от воденето на чуждата работа, а от друга – представянето на документи или други доказателства, с помощта на които всеки един разход получава своя имуществен израз и така вече подлежи на обезщетяване. Задължението за предаване е свързано с хипотезата на поръчка без съпътстващо упълномощаване, при която придобитите от довереника права трябва да бъдат предадени с допълнителна сделка на доверителя. В контекста на гестията под тази хипотеза може да бъде обхванато предаването на владението над вещи, които гесторът е придобил чрез разпоредителни сделки в интерес на възползвалото се лице. В случай че гесторът не предаде владението над тези вещи, заинтересованото лице ще има на свое разположение претенцията по чл. 108 ЗС, но освен нея са възможни и други частни хипотези, които се подвеждат по различни състави. Така ако гесторът откаже да предаде пари (например събран наем вместо липсващия наемодател), то облагодетелстваният ще може да използва иска по чл. 59 ЗЗД[4], а ако непредаденият обект представлява добив, отношенията ще се уредят според чл. 93 ЗС. Трябва да се спомене, че задължението за предаване възниква след одобрението, така че спрямо него могат да се прилагат правилата за двустранните договори, включително за развалянето и възражението за неизпълнен договор; 4) Уреждането на основателния отказ на довереника в чл. 287 ЗЗД, както и на смъртта му като основания за прекратяване на поръчката, срещат опората на вече разгледания аргумент, че при гестията не е налице елемент intuito personae в същинския смисъл[5], така че тези основания не могат да бъдат приложени при гестията. Гесторът няма право да се „отказва” от гестията, докато облагодетелстваният не е в състояние да поеме работата си (чл. 60, ал. 1 ЗЗД). При негова смърт пък задължението му се прехвърля върху наследниците, а не се прекратява. Разбира се, ако например наследниците не са подготвени за поемането на такъв вид работа, тогава те може да се ползват от разпоредбата на чл. 60, ал. 3 ЗЗД за намаляване или изключване на отговорността[6]. От друга страна, при смърт на носителя на интереса, това автоматично създава задължение за гестора да продължи да управлява работата до момента, в който наследниците на носителя на интереса могат да я поемат.

Личността при гестията

8. Спорно е колко определена трябва да бъде личността на принципала, за да може гесторът да е изпълнил предпоставката да насочва работата си за защита на точно определен интерес. Изглежда, че преди всичко в съзнанието на гестора трябва да е налице представа, че чрез работата, която извършва, той защитава дадено субективно право, така че работата е ангажирана винаги с представата за личност. Така извършеното преустройство на изоставена къща няма да представлява предприемане на чужда работа, ако гесторът преустройва с ясното съзнание, че така защитава имуществото, но не и неговия евентуален собственик. Предприемането на чужда работа не означава просто предприемане на работа, която не е в изцяло собствен на гестора интерес. В същото време не можем да вменим в задължение на гестора знание кой точно е собственикът, нито предположения като това къде се намира, колко често използва това имущество и т.н. Необходимо е обаче гесторът да идентифицира, че дадена личност употребява имуществото и то му е необходимо за защитаване на интересите му. Така ако компания поддържа в резерв две служебни коли в случай на инцидент, тя не може да претендира, че е гестор, когато титулярната служебна кола катастрофира и се наложи да се ползва служебната. В този случай компанията е извършила превантивна мярка изобщо, а не за да удовлетвори конкретен защитим интерес. Ако се върши работа за неидентифициран брой облагодетелствани лица, тогава гестия също не би могла да възникне, освен ако работата не направена при ясно разграничение на кого как се помага.

8.1 Не е фатална грешка в личността на възползвалия се – дали ще обслужим интереса на собственика Х или собственика Y, а дори и този на наемателя Z, това няма значение, след като сме идентифицирали личността и имаме определена представа за нейната връзка с обекта на гестията. Изключение от този принцип е, ако гесторът категорично не би поел работата, ако знаеше, че вместо X ще подпомогне Y, като тогава в действие ще влезе правилото на чл. 59 ЗЗД, тъй като няма да е налице насоченост на работата към защитата на чужд интерес. В същото време кръгът от възможни облагодетелствани лица не следва да бъде разширяван с прекалено обтягане на причинно-следствената връзка между извършеното и защитения чужд интерес. В този смисъл застрахователната компания, която няма да плати застрахователната сума на застрахованото лице, понеже застрахователното събитие е било предотвратено от действията на гестора, не е облагодетелствано лице по смисъла на закона. Макар и облагодетелствана от стечението на обстоятелствата, нейният интерес не е бил съзнаван от страна на гестора, така че той не може да изисква впоследствие обезщетение за защитата му. Още една специфична хипотеза е тази на изпълнение на задължение на контрахент по един договор спрямо трето лице. Да разгледаме пример, в който наемодател влиза в договорни отношения с лице, от което иска да ремонтира апартамента му, оставен в тежко състояние от последния наемател. Наемодателят бърза да пусне нов наемател в имота и няма време или желание да съди наемателя. В този случай наемодателят няма как да е гестор на наемателя си, защото договорното им отношение взима превес. Същото важи и за правоотношението между наемателя и майстора, спрямо които важи техния си договор (най-често за изработка). В този случай обаче майсторът няма да е гестор и спрямо наемателя – дори при положение, че иска от алтруистични подбуди да му услужи и да защити интереса му от гледище на неизпълненото му задължение по договора за наем. Това е така, защото доминиращият интерес в този случай е този майсторът да изпълни своето задължение по договора за изработка, а ефектът в сферата на наемателя (изпълнено задължение към наемодателя) е винаги вторичен и допълнителен. Изводите се променят напълно в случай, че договор за наем между първите двама души от примера не е налице.

Гестия и солидарност

9. Интерес представлява принципната възможност за подвеждане на солидарната отговорност под хипотезата на водене на чужда работа без натоварване. Известно е, че солидарността възниква само по силата на закон или договор (чл. 121 ЗЗД), известно е също така, че правило за солидарна отговорност липсва в раздела относно гестията, а поради нейния извъндоговорен характер не може да бъде изведено и по договорен път. Струва ми се обаче, че солидарността не бива да бъде изключвана априорно. За начало нека се обърнем към френската доктрина, където се прави разлика между пасивната солидарност, която възниква единствено по силата на споразумение с кредитор, и отговорността in solidum[7]. При втората фигура, създадена за целите на извъндоговорните източници на облигации, не е възможно да е имало предшестваща облигационна връзка, която да обоснове пасивна солидарност, но на практика се получава, че повече от едно лице е отговорно за определено деяние. От друга страна, в сходен контекст българският законодател е създал нарочното правило на чл. 53 ЗЗД, визиращо солидарната отговорност на множество делинквенти, а по отношение на воденето на чужда работа без натоварване такова правило липсва. Това значи, че de lege ferenda подобно правило е мислимо и разумно – то би уеднаквило режима с деликта, а деликтът от своя страна често произхожда от същия юридически факт, от който и гестията, така че принципни разлики по отношение на носенето на отговорност в този случай няма. Напълно възможно е така както две и повече лица извършват един и същи деликт, по същия начин две и повече лица да вършат работа в чужд интерес или да бъдат бенефициенти на такава работа.

9.1 Докато липсва подобно правило, можем да се опитаме да го обосновем с концепцията за договорния характер на отговорността при водене на чужда работа без натоварване[8]. Както видяхме, при гестията предприемането на работата включва винаги идентифицирането на личност, чийто интерес се защитава, макар личността да може да е само определяема, а не определена. Така между гестор и носител на интереса от самото начало се създава относително, облигационно отношение. Наред с това обемът на работата, както и критерият за нейното изпълнение са идентични с тези при договора за поръчката. Най-сетне, след одобрението с обратна сила се преуреждат отношенията, като че да са били уредени от началото чрез фигурата на поръчката. Всичко това води до извода, че макар и извъндоговорен източник, при гестията отговорността се носи на договорна основа, а това означава, че за нея е приложимо другото предложение на чл. 121 ЗЗД – уговорена между страните солидарност. При извършване на своята работа гесторът може единствено да предполага какъв е интересът и съответно каква е дължимата от него престация, но това не променя факта, че ако предприемането е уместно, облагодетелстваното лице е натоварено със задължения. Щом по силата на предвиден в закона юридически факт (уместно предприемане), възползвалият се може да бъде натоварван със задължения, тогава защо да не може да бъде натоварван и с други договорни усложнения като например режим на солидарност? Щом гесторът може да предполага какъв е интересът на облагодетелствания, той може да предполага и че този интерес е общ за повече от един облагодетелстван, стига той също да бъде достатъчно определен по своя характер и спрямо него да не се нарушава причинно-следствената връзка между предприемане на работата и защита на интереса. Противното разрешение би означавало едно от облагодетелстваните от гестията лица да може да се обогати неоснователно единствено заради липсата на далновидност от страна на законодателя. В може би най-честия практически случай, когато този въпрос би се поставил на дневен ред, бихме могли да се позовем и на законов текст. Става дума за обслужване на интереса на двамата съпрузи, като чл. 32, ал. 2 СК изглежда напълно приложим в случая. От една страна, действията на гестора обикновено се заключават в задоволяване на нуждите и на двамата съпрузи (например спасяване на общото им имущество), а от друга – макар законът да говори за „поемане” на такива задължения, то одобряването на работата има същия практически ефект като едно изначално поемане на задължение, защото и в двата случая е налице воля за създаване на договорна връзка. Одобряването обаче трябва да бъде направено поне конклудентно и от двамата заинтересовани, иначе солидарна отговорност не би могла да възникне.

9.2 Как обаче стоят нещата при множество от гестори? Трябва да се разграничат три хипотези. При първата едно лице изпълнява предпоставките да бъде гестор, но тъй като за фактическото извършване на работата се изискват умения или опит, които той няма, резултативните усилия се поемат от по-компетентно лице. В този случай, ако компетентното лице не притежава съзнанието, че усилията му обслужват чужд интерес (а например ги извършва, тъй като иска да извърши услуга на своя приятел гестор), тогава гестор ще бъде единствено първото лице, а другото ще може да изисква определено възнаграждение от него по техния договор или ако договор липсва, на основание неоснователно обогатяване. Третото лице обаче няма да може да изисква нищо от самия носител на интереса, докато той ще може да изисква от него, но тук има две особености: първо, трябва да докаже, че гесторът е нямал друг избор, освен да превъзложи работата си на лицето поради това, че иначе не би бил защитен неговия собствен интерес (по аналогия от чл. 283, ал. 2 ЗЗД); второ, тъй като третото лице не е гестор, то неговата отговорност ще е не на основание надвишаване на грижите при гестия, а на основание деликт. Втора възможна хипотеза е тази, при която гесторът уведомява друго лице, което също има съзнанието, че обслужва чужд интерес и именно това е мотивът му да изпълни определена работа (възможен е такъв вариант и при горната хипотеза). При това положение важат всички аргументи от предния параграф по отношение приложението на солидарността. На трето място тук трябва да разгледаме и случая, когато гесторът сключва договор с третото лице от името на самия носител на интереса. Тогава вече се прилага чл. 61, ал. 1 ЗЗД и облагодетелстваният се конституира като страна по това задължение. По повод на тази хипотеза трябва да се спомене, че начинът, по който възползвалият се изпълнява поетото задължение, е ирелевантен и може да бъде напълно разнообразен – възможни форми са заместването в дълг (и тогава ще е необходим нов договор между кредитора и облагодетелствания), но така също и осигуряването на средства за изпълнението на договора от страна на гестора..

10. Налага се да бъдат изброени и основанията за изоставяне на работата от страна на гестора. В закона е споменато единствено основанието „поемане на работата от страна на облагодетелствания”, но дали не бихме могли да открием и други? Така при постигане на целта на гестията очевидно също настъпва възможност за изоставяне на работата. Тогава обаче остава в сила задължението на гестора да уведоми носителя на интереса, както и всички останали последващи негови задължения, така че работата не е ефективно приключила, докато не бъдат направени продължителни опити облагодетелстваният да узнае за свършеното. Друго изводимо условие за изоставяне на работата би било, ако носителят на интереса изрично помоли гестора да прекрати всякаква дейност, защото в този случай необходимото съвпадане на целеното с интереса на възползвалото се лице е разрушено. Тогава обаче гесторът е длъжен да запознае възползвалия се с фактическата обстановка и да се заинтересува дали може да извърши нещо друго в негов интерес. Още едно основание е невъзможността – независимо дали субективната на гестора да извърши работата или обективната на което и да е лице да защити чуждия интерес. При обективната невъзможност нещата изглеждат ясни, но при субективната трябва да се нюансират хипотезите според това дали лицето, поемайки работата, е осъзнавало, че може да я свърши или не е имало как да разбере, че е некомпетентно за нея. В първия случай рискът е върху лицето и тогава изобщо няма да говорим за гестия, а за деликт, стига да са произтекли вреди от самонадеяността на мнимия гестор[9].

10.1 Друг пропуск на нашия закон е, че е ограничил случаите, в които отговорността на облагодетелстваното лице за обезщетение може да бъде намалявана или изключвана. Изрично е посочено единствено намаляването на отговорността до размера на обогатяването на облагодетелствания в случай, че работата е поета в общ и на гестора и облагодетелствания интерес. Извежда се, че и при дарствена гестия обезщетение е изключено поради безвъзмездния характер на дарението. Отговорността обаче може да бъде намалявана и в още един случай – когато гесторът би могъл да претендира конкуриращо обезщетение от трети лица. Тези трети лица са поне две групи. От една страна, това са делинквенти, чието посегателство е провокирало гестора да се намеси и да защити интереса на възползвалото се лице. Ако делинквентът е увредил самия гестор редом с възползвалия се, тогава гесторът би могъл да изисква репариране на вредите от делинквента и ако не го направи, няма оправдание да претендира пълната сума на обезщетението само от възползвалия се. Аналогично е положението и със застрахователите.. Единственото условие е да е налице пряка връзка между юридическия факт на извършената работа, съответно настъпилите последици, и задължението за застрахователя да изплати определена сума на гестора.

10.2 Деликатен е въпросът с възможността за изплащане на възнаграждение на гестора за положения труд, извън изрично дадените му претенции по чл. 61, ал. 1 ЗЗД. Твърди се, че ако не бъде предвидено такова възнаграждение, би се допуснало неоснователно обогатяване[10]. Това действително е точно така – ако откажем на гестора правото да получи възнаграждение, тогава на какво основание законът задължава облагодетелстваният да го обезщети за личните му задължения, респективно да встъпи в задължения, поети от името на възползвалото се лице? Ако се приеме, че гесторът не заслужава възнаграждение, той просто винаги би сключвал договори с трети лица, към които облагодетелстваният е задължен. Така безкористното и далеч по-рисковано поемане на работата със собствени усилия ще се окаже недостойно за обезщетяване за сметка на по-лесния и в някои случаи забавящ целения ефект вариант да се сключи договор с трето лице. Още повече, че третото лице ще бъде възнаградено за сметка на същинския гестор, който иска да услужи на чуждия интерес. Редом с горното трябва да се спомене и че едно лице, което поема дадена работа единствено с мисълта, че ще бъде обезщетено, а не за да услужи някому, не е гестор така или иначе и на него възнаграждение няма да му се дължи тъкмо на това основание – ето защо претенцията за възнаграждение не би могла да доведе до неоснователно обезщетяване на користни интереси. На следващо място, възнаграждението при работа е обективна оценка на извършеното, на изразходваните сили и време, и от тази гледна точка е неразумно работата да бъде оценявана според субективните особености на извършилия я, ако това не влияе на резултата.

10.3 В ПЕДП[11] съществува правилото, че единствено професионалист, занимаващ се с работата, представляваща гестия, може да изисква възнаграждение. Това правило не следва да бъде кредитирано, защото за носителя на интереса в крайна сметка е важно да бъде защитен неговият интерес, а не от кого. Освен това често е трудно разграничението кой за какво е професионалист и така бихме изпаднали в неловки ситуации да доказваме „професионализъм”, което често е трудно за доказване, или обратното – твърде лесно за манипулиране. Също така за един „непрофесионалист” обикновено е по-трудно да придобие нужните знания за извършване на работата, от което следва, че той губи повече време и ресурс, а и поема по-голям риск от едно лице, което върши тази работа по занаят. От друга страна, един професионалист обикновено извършва услугата по-качествено, така че този фактор може да има значение за размера на възнаграждението, но за нищо друго. Трябва да се упомене и че ако гесторът получава възнаграждение на друго основание за извършената работа (например пожарникар), тогава той не може да претендира втори път възнаграждение от облагодетелствания.

11. Като обобщение на статията бих посочил, че въпреки користните времена, в които живеем, институтът на воденето на чужда работа без натоварване не следва да бъде подценяван. Неговото значение се корени най-малкото в това, че предполага един по-диференциран и удобен за гестора режим от този на неоснователното обогатяване, така че при възникнал конфликт в сферата на неоснователното обогатяване (а такива поне се срещат често и в нашата съдебна практика) неоснователно обеднелият би следвало да се опита да докаже наличието на водене на чужда работа без натоварване, защото по този начин би могъл да вземе по-голяма парична равностойност за извършеното от него. Бих се радвал, ако тази статия е провокирала размисли от такъв характер.

Автор: Анастас Пунев

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Вж. Конов, Тр. – Основание на гражданската отговорност. – Във: Подбрани съчинения. С: Ciela, 2010, с. 157.

[2] За подробности вж. § 8.3

[3] Вж. Alpmann, J. – Schuldrecht BT, Vertragsarten && 535, 516 ff – 1992, s. 321.

[4] Случаят, в който гесторът събира парично вземане на облагодетелствания е интересен поради един друг въпрос. Дали облагодетелстваният може освен паричната сума да претендира и лихва върху нея, но не от момента, когато гесторът е трябвало да изпълни задължението си за предаване, а още от момента на първата вноска? Част от дължимата грижа ли е да парите да бъдат събирани в нарочен влог, върху който се трупа лихва по депозита в полза на възползвалия се? Сякаш подобно разбиране се отклонява твърде много от дължимата грижа на гестора, защото в този случай презюмираме, че гесторът е наясно с навиците на носителя на интереса, а и събирането на пари във влог не е единственият начин за тяхното увеличение, така че в бихме натоварили гестора със задължението да притежава икономически нюх. Различна е и хипотезата, когато гесторът е събирал лихва, защото тогава лихвата също ще е събирана в полза на облагодетелствания и му се дължи. Различна е и хипотезата, когато гесторът е събирал парите, за да ги изхарчи изцяло в свой интерес – в този случай изобщо не може да се поставя въпроса за гестията и отношенията между двамата ще се уреждат на принципа на неоснователното обогатяване (макар че Гръцкият граждански кодекс приема това за гестия в чл. 734, ал. 1).

[5] Използвам този израз, защото от друга страна, работата често изисква определена компетентност, която придава известен intuito personae нюанс. При липсата на възможност за избор от страна на възползвалия се обаче за intuito personae не би могло да се говори.

[6] Тази особеност е още един аргумент в полза на тълкуването, че при гестията не е необходимо да съществува намерение да обслужиш чуждия интерес. Ако беше така, то наследяването на работата от страна на наследниците на гестора щеше да е невъзможно само с факта на наследството, защото намерението като субективен елемент не би могло да премине у наследниците по този начин. Ето защо за да не се създава възможност за ненавременно прекратяване на гестията в момент, в който това би било опасно, е добре да се възприеме, че намерението не е част от фактическия състав на предприемането на чуждата работа.

[7] Вж. von Bar, Chr. – Benevolent Intervention in Another’s Affairs., Sellier, 2006, p. 200.

[8] Вж. Кацарски, А. – Предприемане на чужда работа без натоварване (чл. 60 ЗЗД). – Държава и право, 1988, кн. 8-9, с. 54.

[9] Вж. Марков, М. – Облигационно право, помагало. С: Сиби, 2008, с. 380.

[10] Вж. Марков, М. – цит. съч., с. 381.

[11] Чл. 3:102 (1)