Актуален поглед върху воденето на чужда работа без натоварване /част 1/

1. Целта на тази статия е да покаже, че доброволното водене на чужда работа без натоварване (гестията) е незаслужено подценяван източник на облигационни отношения. Почти напълно липсващата съдебна практика, както и беглите опити на доктрината да обясни явлението[1] биха създали впечатлението, че гестията е практически неприложима. Корените на това подценяване по-скоро следва да търсим във факта, че от гледна точка на института на неоснователното обогатяване гестията добавя известен брой предпоставки, които не винаги са изпълнени от неоснователно обеднелия, а дори и да са, има създаден инстинкт всяко разместване на имуществени блага да бъде обезщетявано по линията на неоснователното обогатяване. Друга възможна причина е, че като извъндоговорен източник гестията обикновено се натъква на нежеланието на субектите да търсят своите права, щом не е налице здравата договорна връзка между страните. Акцентът в статията ще е не върху гестията въобще, а върху нейни спорни и неразглеждани аспекти, както и аспекти, подлежащи на корективно или разширително тълкуване или предложения за усъвършенстване на законодателството.

Приложно поле на гестията

2. Гестията е приложим институт към всякакъв вид права. Единственото изключение от това правило са личните права, т.е. онези, при които личната преценка е част от изискванията за упражняване на правото. Така едно лице не може да упражни избирателното право на друго като гестор, тъй като то няма как да формира волята на титуляря на правото, дори и да извърши самото фактическо действие по упражняване на правото. Процесуална правоспособност също не би могла да се придобие по силата на гестия най-малкото заради императивната разпоредба на чл. 26, ал. 2 ГПК, но и заради факта, че за разлика от възможността за упражняване на чужди права при процесуалната субституция, при упражняването на чуждо право чрез гестия липсва правният интерес на ищеца като необходима предпоставка за допустимост на иска. Обект на гестия обаче може да е личността на носителя на интереса, а не само негово имущество. Гестията би могла да се извърши и чрез бездействие, например когато едно лице плаща дължима държавна такса или данък, но едно друго лице, което би следвало да предаде тези пари на надлежния държавен орган, не го прави (тъй като, да речем, въпросната такса е вече отменена като задължение) и вместо това запазва парите с цел да ги предаде на лицето впоследствие. Гестията може да се извърши чрез еднократно действие или през траен период от време, като разликата между двете се свежда до това дали за гестора възниква задължението по чл. 60, ал. 1 ЗЗД да се грижи за работата продължително.

2.1 Субект на гестия, когато става дума за фактически действия, би могло да е всяко лице, защото дееспособност в тази ситуация не се изисква. Изключение правят само онези, които не биха могли да формират правно валидна воля, тъй като тогава няма да е налице субективният елемент при поемането на чуждата работа. Колкото до извършването на правни действия, за тях на общо основание се изисква дееспособност, което ограничава кръга на възможните гестори. Поемането на работата от недееспособен обаче влече поне две важни разлики от общия режим: първо, доколкото липсата на дееспособност е свързана и с липса на деликтоспособност, то недееспособното лице не може да бъде държано отговорно, в случай че е бил създаден риск за имуществото на заинтересованото лице. Възражението по чл. 47 ЗЗД следва да бъде приложено в този случай, тъй като недееспособното лице няма как да е формирало представи относно това, че създава риск, дори и обективно да е налице такъв[2]. На второ място, по аналогия с правилото на чл. 58 ЗЗД следва да приемем, че при възражение на заинтересованата страна за предаване на всичко получено от поемането на работата, то недееспособният ще следва да отговаря пред него само до размера на обогатяването – така, ако за да спаси имущество на възползвалия се, недееспособният гестор го е продал на многократно по-ниска от пазарната цена, то той ще отговаря само за сумата, която е взел от сделката с това имущество, а не за равностойността на самото имущество.

2.2 Специално следва да се разгледа приложението на режима на предприемането на чужда работа без натоварване по отношение на родители и деца. Това отношение демонстрира две особености на гестията, които имат универсално значение. Между родители и деца гестия не следва да бъде прилагана, първо защото гестията винаги изисква съгласие на лицето, чийто интерес е бил защитаван, макар и този елемент да не е част от фактическия й състав. Без това съгласие обаче не би могло да съществува одобрение, което да доведе до разкриването на всички последици на гестията. Освен това в този случай гестията е изключена и заради наличието на предходно задължение за водене на работата, но особеното е, че това задължение не възниква по силата на договор или съдебно решение, да речем, а по силата на добрите нрави. Макар чл. 122 СК да говори за родителски „задължения”, то никъде конкретно не са разписани задълженията на един родител спрямо детето му. В този случай обаче следва да отдадем дължимото на самата идея на гестията като институт, при който се защитава един обективно чужд интерес. И макар да е възможно той да бъде комбиниран със свой собствен, то чуждият трябва да е доминиращ за валидна гестия, а при отношенията родители-деца интересът от запазване на интересите на детето е общ за цялото семейство и неделим като стойност спрямо отделните му членове.

Разграничения от сходни правни институти

3. Важно разграничение е това между претенцията за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД и тази за обезщетяване на разноските на гестора (чл. 61, ал. 1 ЗЗД). При тези фигури обезщетяването възниква като претенция от сходни действия – извъндоговорни отношения между две лица, между които не е имало никаква предшестваща връзка. Тъкмо поради тази причина сравнението е между субсидиарния състав за неоснователно обогатяване, а не съставите по чл. 55 ЗЗД, при които предшестваща връзка е била налице. Ако съставът по чл. 61, ал. 1 ЗЗД не съществуваше, то тези разноски следваха да се обезщетяват по реда на чл. 59 ЗЗД. Тъй като чл. 61, ал. 1 ЗЗД съществува обаче, налице са и две разлики: първо, при гестията договорен източник на възлагане липсва, обаче гесторът цели създаването на договорна връзка и с приемането на работата между двамата се създава с обратна сила правоотношение на договорна основа. Второ, следва да се отбележи, че като последица от неоснователното обогатяване възникват задължения само за едната страна, докато при воденето на чужда работа без натоварване е налице двустранност при уреждането на имуществените отношения. Също така при неоснователното обогатяване трябва да е настъпило ефективно разместване на блага, за да може да се търси връщане, докато при гестията се заплаща за онова, което правомерно е извършено като усилие, дори да не е довело до резултат[3]. На следващо място при неоснователното обогатяване липсва субективният елемент при гестията – ирелевантни са причините, поради които настъпва обедняването, вкл. обеднелият би могъл да обеднее заради своя собствена грешка. Пето и най-важно с оглед на имуществените последици, различен е и обемът на отговорността на възползвалия се. Ако по чл. 59 ЗЗД отговорността на лицето с увеличен имуществен актив е до размера на обедняването на насрещната страна, то по чл. 61, ал. 1 ЗЗД винаги се дължат разноските – така шансът обемът в двата случая да съвпадне е единствено когато разноските са по-малката сума спрямо сумата, с която имуществото на заинтересованото лице се е увеличило. В противен случай гесторът ще бъде обезщетяван за по-голям размер, отколкото обеднелият по чл. 59 ЗЗД.

3.1 Спорна е и разликата между изпълнението на нравствен дълг (чл. 55, ал. 2 ЗЗД) и гестията. И в двата случая е налице изпълнение на задължение, което не изхожда от договор. И в двата случая отвъд обективните условия е необходим и субективен елемент. Също така и при двете изпълнението е съзнателно и не е възможна грешка (срв. напр. с чл. 118 ЗЗД, където погасяването е факт дори когато е направено по погрешка). Предпоставка за наличието на нравствен дълг е нравствената обвързаност на длъжника с изпълнението на задължението, т.е. той има субективната представа, че изпълнявайки го, „погасява” свой, субективно възприет дълг към възползвалото се лице. При гестията също е налице субективен елемент, а именно намерението да се обслужи чуждият интерес. Основната разлика идва от мотива на извършеното действие – при гестията такъв мотив формално липсва, докато при нравствения дълг е налице специфичната цел да се изпълни задължение на лицето от нравствен характер. Другата разлика е в последиците, като при гестията приемането на работата води до претенция за обезщетяване, докато при изпълнението на нравствения дълг задълженото лице не може да претендира връщане на даденото. Доколкото обаче приемането на работата е един последващ юридически факт, от който произтича правоотношението между гестор и носител на интереса по обезщетяване, то не виждам пречка самото извършване на чужда работа да се впише в конструкцията на нравствения дълг, когато е налице особеността от субективна страна. В противен случай ще се окаже, че последиците на едно явление обуславят неговата същност. За самото предприемане на чуждата работа е достатъчно да са налице действия, с които заинтересованият обективно интерферира в чужда правна сфера със съзнанието, че защитава чуждия интерес. Тези предпоставки изпълняват фактическия състав и на нравствения дълг, като допълнителното изискване в този случай е длъжникът да изпитва морално задължение, обосноваващо поведението му. Ето защо единствената разлика при изпълнение на нравствен дълг чрез действия, изпълняващи фактическия състав на гестията, ще е, че възползвалият се, респ. гесторът ще може да откаже обезщетяване след момента на приемане на работата.

3.2 Налага се и разграничение с института на подобренията (чл. 72 и сл. ЗС). Институтът на подобренията е създаден да уреди отношенията при владение върху вещи, докато при гестията не е налице предходно правно основание, което да направи от гестора владелец. В допълнение добросъвестният владелец, както и приравненият нему недобросъвестен, нямат съзнанието, че вършат работа за другиго, а за неприравненият недобросъвестен дори и да не е така, този мотив е ирелевантен[4]. В заключение, при хипотеза на фактическо разпореждане с имот собственост на различно лице гесторът би могъл да е само и единствено държател, защото само фигурата на държателя допуска липса на правно основание, обуславящо вещно-облигационните отношения между страните.

3.3 Трябва да се разграничат и хипотезите на гестия от хипотезите на мним представител (чл. 42 ЗЗД)[5]. Докато при мнимото представителство действията, подлежащи на ратификация, са извършени по повод изпълнението, но отвъд обема на дадената представителна власт, то при гестията те изобщо не се поставят в контекста на каквато и да е облигационна връзка между гестор и носител на интереса. Не може да бъде споделено мнението, че двете фигури могат да бъдат съчетавани[6], защото във визирания случай поемането на задължение от гестора ще представлява самостоятелно основание за създаване на връзка между него и носителя на интереса, а това отношение няма да се регулира от правилата на представителството (чл. 36 и сл. ЗЗД) поради липсата на изначална представителна власт. Съчетаване на двете е възможно в по-различна хипотеза, при която представителят не просто наруши обема на представителната си власт (например разпореди се с имот, за който е ограничен единствено да отдава под наем), ами извърши действие, нямащо нищо общо с обхвата на действия, за които е встъпил в представителното правоотношение.

3.4 Съществуват и други специални хипотези, които биха могли да наподобят синдромите на едно водене на чужда работа без натоварване, но заради изричната законова уредба дерогират разпоредбите на чл. 60-62 ЗЗД. Такива хипотези са чл. 97 ЗЗД, визиращ освобождаването на длъжник от задължение при забава на кредитора, както и чл. 282 ЗЗД, позволяващ на мандатаря да се отклони от поръчката, стига чрез отклонението да се запазват интересите на манданта. И при двата случая типична дейност, сводима до водене на чужда работа без поръчка, придобива различни правни последици с оглед особеностите на мотива, поради който тази дейност е направена – съответно да се освободи длъжникът от облигацията валидно, без да престира на кредитора, както и да може да извършва валидни действия по договор за поръчка, без да полага допълнителни излишни усилия. Най-сетне, под тази рубрика можем да подведем и правилото на чл. 127, ал. 2 ЗЗД, според което солидарен длъжник, платил повече от дела си, има иск срещу останалите за разликата. Тук отново белезите на длъжниковото поведение копират тези на гестията, но поради изричния законов текст приложението на последната е изключено.

3.5 Още един случай, при който гестията ще бъде изключена, е при изпълнение по нищожен, унищожаем или развален договор, както и договор при сбъднато прекратително условие. В тези случаи действително правните последици се заличават с обратна сила и изглежда като че ли никога не е съществувала договорна връзка между страните, но в същото време те са изпълнявали необоримо презумптивно с идеята, че обслужват своя интерес, а именно интереса на длъжника да погаси своето задължение и да се освободи от договорната връзка. Дори и да е имало налице определен алтруистичен елемент, в този случай той е правно ирелевантен, защото така се опорочават принципите на договорната отговорност[7]. Отделно от горното, за изброените случаи са налице специални състави за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1 ЗЗД in fine, така че приложението на гестията в тези случаи би дерогирало специалните разпоредби, създадени именно за случаите на дадено по договор при начална или последвала липса на основание.

4. Работата е чужда, когато ефектът от нея довежда до задоволяване на чужд интерес. Това означава, че, в случай че гесторът сгреши и помисли, че неговата собствена работа е чужда, тогава гестия ще е изключена, защото няма да е налице обективният интерес, който той задоволява с работата си. Обратно, ако гесторът помисли, че чуждата работа е негова собствена, тогава липсва субективният елемент, че се услужва на чужд интерес. В този случай обаче ще е налице фактическо разместване на имущество, което обосновава отговорност по чл. 59 ЗЗД за „мнимия” носител на интереса. В § 687 BGB е предвидено правило, според което и при подобна неистинска гестия е възможно заинтересованият да приеме работата, като това създава и насрещното му задължение да обезщети гестора[8]. Подобно правило в ЗЗД липсва, а и не са налице предпоставките са извеждането му. Ако приемем, че заинтересованата страна може самоволно да приема чуждата работа и да я трансформира с едно одобрение в гестия, то тогава чрез последиците на явлението той ще може да променя характера на самото явление, тоест да приписва на гестора субективен елемент, какъвто той не е имал в самото начало. При действащата система на българското право такова разрешение е и практически ненужно за носителя на интереса, тъй като по реда на чл. 59 ЗЗД той ще обезщети по-малката сума измежду направените разноски и увеличения му имуществен актив, докато по чл. 61, ал. 1 ЗЗД той обезщетява винаги за разноските.

5. Трябва да се прави разлика между одобрението на работата, което е факт от вътрешните отношения между гестор и заинтересования от действията на гестора, и ратификацията на действията, извършени от гестора по договори с трети лица[9]. Във втория случай се поставя въпросът за представителната власт на гестора. Разпоредбата на чл. 42 ЗЗД изглежда неприложима в случая – първо, защото гесторът никога не би следвало да дължи обезщетение на третото лице, тъй като ако е приел уместно работата, той ще се представи пред третото лице като лице без представителна власт и така няма да може да се приложи ал. 1, според която се дължи обезщетение за добросъвестната насрещна страна. От друга страна, представителната власт в случая се създава по силата на изричен законов текст (чл. 61, ал. 1 ЗЗД), който урежда само отношенията между гестор и заинтересовано лице, така че изглежда неразумно да прилагаме общите правила на ратификацията спрямо отношенията на гестора с едно външно спрямо поемането на работата лице. Ето защо в доктрината[10] се предлага различна конструкция – гесторът сключва с третото лице договор, носещ освен собствения си предмет винаги и белезите на договор за обещаване действието на трето лице (чл. 23 ЗЗД). Така се създават две групи възражения, обезпечаващи изпълнението на договора: от една страна – третото лице би могло да се обърне към гестора заради това, че възползвалият се е отказал да изпълни поетите задължения; от друга – гесторът може да се обърне към възползвалия се, ако последният откаже да изпълни своите задължения към третото лице. Така законовият текст не създава излишно вмешателство в правната сфера на трети лица, като в същото време гарантира изпълнението по договора.

Разумната причина при гестията

6. Като изискване за правомерното поемане на чуждата работа в чл. 1:101 (1) (a) от ПЕДП е въведено и т.нар. „reasonable ground for acting” или „разумна причина за извършването”. При липсата на законово основание за такава предпоставка тя не би могла да се приложи и в нашето законодателство. Наистина гестията като фактически състав изисква елементите предприемане на работа, насоченост към чужд интерес, съзнание за тази насоченост и липса на предхождащ юридически факт, от който произтича задължение за предприемането [11]
Обсъжданите в доктрината елементи като „липса на дарствено намерение” или „уместно предприемане” придобиват правна релевантност при един последващ юридически факт – одобрението на работата от гестора.В същото време обаче разумната причина за извършването би могла да се използва като критерий за оценка на поведението на гестора[12] По-конкретно, смисълът от въвеждането на този критерий се изразява в следното: 1) Като косвена индиция дали работата е поета по изцяло алтруистични подбуди разумната причина би могла да се използва като довод, че гесторът е извършил работата с дарствено намерение. Ако лицето е поело работата, без да има разумна причина от типа на заплаха или опасност, тогава се поставя въпросът какви изобщо са мотивите му да го направи. В този случай по-лесно би могло да се стигне до извода, че става дума за дарствена гестия, а тя за разлика от общата не подлежи на обезщетяване; 2) Разумната причина би могла да е разграничителен критерий кога едно престъпление може да се разглежда като основателно поведение при воденето на чуждата работа и кога е недопустимо неговото извършване. Така ако престъплението е извършено поради липса на друга възможност за защита на чуждия интерес, то ще е оправдано, защото е налице разумна причина за извършването му. Примери за горното може да са повреждането на чужда вещ в хипотезата на крайна необходимост[13] или даването на подкуп при изнудване, когато лицето е оставено без друг избор; 3) В поне два случая разумната причина би могла да бъде използвана от гестора като част от защитата му срещу възраженията на заинтересованото лице. Първият такъв случай е, когато гесторът е извършил усилие по водене на работата, но не е постигнал конкретен резултат или ефектът от усилията му е индиректен. Тогава възползвалият се би могъл да възрази, че гесторът изобщо не е водил чуждата работа в негов интерес, тъй като не е защитил конкретно никакъв негов интерес, но именно разумната причина за извършване на работата ще е аргумент в полза на гестора, че усилията му са били насочени към защита на чуждия интерес. Ако не съществуваше концепцията за разумната причина, не бихме могли да съдим по друг начин за юридическите факти от душевния свят на гестора, вкл. неговото съзнание, че обслужва чужд интерес, което е част от фактическия състав на предприемането на чуждата работа.
По наличието на разумна причина можем да съдим за онова, което гесторът е целял и искал, независимо от факта дали го е постигнал.
Другият случай е този, при който от намесата на гестора произтича повече вреда, отколкото полза. Макар и тук, както и в горния случай, да не разполага с имуществените права след одобрението на работата, то за гестора ще е важно работата му да бъде одобрена, съответно призната в съда за гестия, за да не бъде разглеждано действието му като деликт, а единствено като надхвърляне на позволените действия при гестия. Освен това в този случай гесторът ще има на своя страна и възражението по чл. 60, ал. 3 ЗЗД за смекчаване или дори изключване на отговорността. За да се постигне този ефект при обективна фактическа обстановка, която не е в полза на гестора обаче, се налага да прибегнем отново до разумната причина, за да докажем, че той е действал с намерението да помогне, а не да увреди; 4) Освен като критерий за субективния елемент разумната причина би могла да се използва и като критерий за обективния елемент на гестията – предприемането на работата да е в чужд интерес. Това значи, че защитата на чуждия интерес изисква максимално възможното усилие за схващане на този интерес. Така ако гесторът е можел да пита носителя на интереса как следва да се защити интереса, той е длъжен да го пита, в противен случай носителят на интереса може да противопостави възражение за липса на предприемане в негов интерес. Същото се отнася и за случаите, когато гесторът не е имал възможност да се допита до носителя на интереса, но е можел да предположи с пълна сигурност, че определено негово действие няма да задоволи интереса му. Разумната причина тук се използва като критерий за изключване на задължението за допитване до носителя на интереса. Така ако разумната причина е свързана със защитата на определен обществен интерес (например спасяване на пожар или навременната реакция спрямо тежко ранен човек), гесторът не е длъжен да се допитва до волята на възползвалото се лице, за да защити неговия интерес.

6.1 ПЕДП определя разумната причина при договорното изпълнение като „онова, което би се смятало за разумно в сходна ситуация от всеки един добросъвестен субект”. От тази дефиниция си личи, че разумната причина се оценява по обективни критерии, като в чл. 1:302 е дадено и примерно изброяване на тези критерии като обстоятелства и цел на действието. При оценката за наличието на разумна причина трябва да се изхожда от възможността за създаване на представа в съзнанието на гестора, а не от реалния риск. Това е така, тъй като дори да няма непосредствен риск за имуществото на възползвалия се, то ако от обстоятелствата може гесторът да предположи, че такъв риск съществува, той не може да бъде обвиняван в погрешна оценка. В този случай е възможно и надвишаване на мерките за предотвратяване на риска и предприемането на несъразмерни действия, но това няма да се отрази на факта на гестията, а единствено на имуществените отношения между страните впоследствие. Важно е да се отбележи, че работа, поета без разумна причина, би могла да бъде одобрена впоследствие от носителя на интереса, тъй като липсата на разумна причина по смисъла на ПЕДП означава липса на съгласуване на волите на гестор и носител на интереса. В такъв смисъл едно последващо одобрение би могло да послужи като довод, че възползвалият се е приел, че извършеното от гестора е адекватно и съответно на волята му. Това е и разликата между разумната причина и защитаването на чуждия интерес. Ако гесторът погрешно сметне, че защитава свой интерес, а той се окаже чужд, тогава одобрението не би трябвало да доведе до валидиране на гестията[14].

Автор: Анастас Пунев

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Вж. напр. Кацарски, А. – Предприемане на чужда работа без натоварване (чл. 60 ЗЗД). – Държава и право, 1988, кн. 8-9, 48-55; Попов, К. – Водене на чужда работа без пълномощие. – Български законник, 2003, кн. 2, 14-23; Големинов, Ч. – Воденето на чужда работа без пълномощие. – Във: Аспекти на гражданското и на търговското право. С: УИ „Св. Климент Охридски”, 335-341.

[2] Подобно правило може да срещнем и в чл. 2:103 (2) на Принципите на европейското договорно право (ПЕДП). Оттук нататък често в текста ще се позовавам на този източник поради неговата актуалност и стремеж към универсализъм в областта на европейското частно право.

[3] За подробности – вж. § 5.1

[4] Вж. Цончев, Кр. – Подобренията – С: Софи-Р, 2001, с. 320.

[5] За повече подробности вж. Таков, Кр. – Доброволно представителство – С.: Сиби, 2008.

[6] Вж. Големинов, Ч. – цит. съч., с. 335.

[7] Част от немската практика (вж. BGHZ 39, 87, 90) приема, че щом по време на изпълнението е имало договор, това не преклудира само по себе си волята на гестора да обслужи чуждия интерес. Становището е силно критикувано в немската доктрина.

[8] Вж. Alpmann, J. – Schuldrecht BT, Vertragsarten && 535, 516 ff – 1992, 329-333.

[9] Подобно разграничение изрично е направено в § 469 на Португалския граждански кодекс.

[10] Има се предвид лекционния курс на доц. Траян Конов, който за съжаление, не е издаван досега.

[11] Така и Кацарски, А. – цит. съч., с. 51.

[12] Европейското законодателство под различни форми е стигнало до приложението на концепцията за reasonable ground for acting. В Холандия (чл. 6:198 от техния Граждански кодекс) изрично тази формулировка е въведена като предпоставка за правомерното поемане на чуждата работа. В Германия и Гърция се говори за „действия, съответстващи на интереса и на истинската или предполагаема воля на носителя на интереса”, тоест поведението на гестора се поставя в зависимост не само от това дали защитава чуждия интерес, а дали го прави по начин, по който самият носител на интереса би искал да го защити.

[13] Друг е въпросът кой ще понесе разноските в този случай, защото чл. 46 ЗЗД ясно извежда принципа за поправяне на вредите при крайна необходимост и поради това е възможно мнението, че третото лице ще търси обезщетение от гестора, а той ще има регрес срещу възползвалия се за обезщетяване на личното му задължение по смисъла на чл. 61, ал. 1 ЗЗД. От друга страна, практиката на ВКС се е ориентирала към пряка отговорност на гестора като лице, чийто интерес е бил защитен – вж. ТР 4/1975 г. на ВС. Във всеки случай горната бележка няма общо с факта, че самото повреждане ще е правомерно действие по водене на чуждата работа в отношенията между гестор и възползвалото се лице.

[14] За подробности – вж. § 4.1