Частен случай на изпълнение към мним кредитор

Анонс: Платежно нареждане с положени подписи и печат на ведомство става основание за извършване на превод към трето лице, различно от кредитора и титуляр на банковата сметка. Според теорията на облигационното право и според ТР №128/1986 г. по т.д.96А/1985 г. на ОСГК на ВС, това се явява изпълнение към мним кредитор, на който длъжникът – банкова институция, добросъвестно, при недвусмислени обстоятелства, е престирал. В противовес на посоченото тълкувателно решение, съвременната съдебна практика на ВКС, Търговска колегия, вменява нови и необозрими граници за добросъвестността и дължимата грижа на банката- длъжник
Казусът:
Държавата чрез министъра на финансите на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД претендира от бивша банка гаранционно-обезпечителна отговорност за вреди, причинени от нейни служители заради изпълнение на фалшиво платежно нареждане. Пред банката е представено платежно нареждане за незабавно инкасо с наредител данъчна служба Лозенец, гр. София и основание възстановяване на данъчен кредит.
Установява се разминаване между дата на издаване на платежното нареждане (29.12.1998г.) и поставена с печат дата на приемане на нареждането (28.12.1998г.), като въззивният съд се позовава на съществуваща практика за коригиране на разминавания в датите, а и самото обработване на превода е извършено на 29.12.1998г. Установено е още, че банката е изпратила на ДС Лозенец банково извлечение, получено на следващия ден и не е постъпило възражение срещу превода. Отделно от това банката е изпратила на ДС Лозенец форма 91 за годишно приключване на аналитични сметки на данъчната служба в банката, получена на 06.01.1999г., а ДС Лозенец на 08.01.1999г. е представило пред Столично управление на данъчната администрация (СУДА) месечна отчетна форма, която е идентична с изпратена от банката форма 91.
Графологична експертиза дава заключение, че от положените два подписа единият е изключително умела фалшификация и може да се направи извод, че не може да се установи от лице, което не притежава специални познания, а разкриването на имитацията на другия подпис зависи от лицето, което прави сравнението, т.е. от познавателните му способности и опит.
Описание на проблема:
Върховният касационен съд с Решение № 207 от 14.06.2007г. по т.д. № 995/2006г. на II T.O. отменя решението на въззивния съд, с което е оставено в сила решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска като неоснователен, като мотивите на ВКС будят недоумение у автора на настоящото изложение. Съставът на ВКС се позовава на чл. 3, ал. 2 от действащата към онзи момент Наредба № 3/1992г. за плащанията, като обаче в решението посочва само част от тази разпоредба, сочейки, че плащанията могат да се извършват само по нареждане на титуляря или с негово предварително съгласие. От една страна, представеното пред банката платежно нареждане за незабавно инкасо представлява именно такова „предварително съгласие“, а, от друга страна, във второто изречение на същата разпоредба са предвидени изключения от общото правило и последното от тях касае случаи на служебно събиране, към които нареждането за незабавно инкасо може да се причисли, ако по някаква причина не попада в хипотезата на „предварително съгласие“ по изр. първо.
В решението се коментира разминаване в датите и то се ползва като аргумент за уважаване на иска, но същевременно на мястото в решението (стр. 2, абз. 1), където най-пълно е идентифициран процесният документ „нареждане № 73/117 от 28.12.1998г. за незабавно инкасо“ датата на документа е именно 28.12., а не 29.12.1998г. От друга страна, въззивният съд се е позовал на практика за коригиране на грешки и разминавания в дати, защото това не е необичайна практика (напр. непроменена в печата дата от предходния ден се забелязва при някое от първите датирания на следващия ден). ВКС излага мотиви, че съдът е разместил доказателствената тежест за установяване на такава грешка, но когато въззивният съд се позовава на обичайна практика за коригиране на грешка, това по-скоро попада в хипотезата на факти, ненуждаещи се от доказване поради известност на съда, основана на опит или служебно узнаване на даден факт.
Касационният съд се позовава на чл. 13, ал. 2 от Наредба № 3, за да обоснове задължение на банката за проверка от формална страна на платежните документи и тяхната редовност, но посочената разпоредба няма такова съдържание – тя постановява, че банките не контролират предмета на сделката, в резултат на която е възникнало плащането.
Мотивите продължават с разясняване съдържанието на служебната проверка от формална страна и че за юридически лица тя включва сравнение на подписите върху платежното нареждане с тези в дадените от титуляря на сметката спесимени. От установената по делото с графологична експертиза фалшификация на документа (факт, установен едва пред съда) ВКС съзира нарушение на въззивния съд, който е приел, че банковият служител, приел процесното платежно нареждане, не е бил длъжен да констатира фалшификацията му. Съставът на ВКС признава, че действително фалшификацията на единия от подписите е много умела и разкриването й предполага съответните познания в областта на графологията, но приема, че доколкото според вещото лице разкриването на имитацията на втория подпис зависи от лицето, което извършва сравнението, то следователно в случая не били необходими умения извън тези, с които следвало да разполагат кадрите на банката, чийто подбор, обучение и квалификация се включвали в превантивния вътрешен контрол по чл. 14, т. 2 от отменената Наредба № 10/1993г. на БНБ.
Действително, посочената разпоредба казва, че вътрешният контрол на банките следи за ефективността на политиката на банките за набиране, обучение и квалифициране на кадрите им, но възприетият от ВКС подход поставя множество въпроси, оставени без отговор в решението.
Коментар:
В решението не става ясно дали банката отговаря за виновни неправомерни действия на служителя, приел и обработил нареждането за незабавно инкасо, или за виновни неправомерни действия на служителите от вътрешния контрол на банката. Във всеки случай, фактическият състав на отговорността по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД предполага изпълнителят на възложената работа да е извършил деликт, за който, ако да не беше възлагането, би отговарял лично. Искът по чл. 49 ЗЗД не изключва търсене на отговорност и лично от извършителя на деликта – просто обичайно за ищеца е по-изгодно да претендира срещу възложителя на работата, по повод на която е извършен деликта. Именно затова отговорността по чл. 49 ЗЗД е определяна като гаранционно-обезпечителна, защото по начало отговорността за деликт е лична, но в някои случаи може да се носи и от трето лице, макар от последното да не може да се търси нито вина, нито противоправно поведение, т.е. спрямо него тя е обективна, безвиновна отговорност.
В разглеждания случай обаче не може да се изведе конкретно противоправно поведение на служителя, приел и обработил едно платежно нареждане. Това е причината и касационният съд да търси допълнителна мотивация в неупражнения вътрешен контрол. Ако служителят е действал в условия на неведение за това, че документът е неавтентичен, то тогава би била оборена и презумпцията на чл. 45, ал. 2 ЗЗД за наличие на вина, защото тя в случая трябва да се е изразила в съзнателно извършване на превод, основан на фалшив документ, което обаче би изключило липсата на обучение и квалификация като причина за отговорност на банката.
Ако отговорността на банката произтича от неосъществения вътрешен контрол от страна на нарочни служители на банката (обучение и квалификация на персонала), то основателно стои въпросът, а длъжни ли са служителите в отдел „Вътрешен контрол“ да имат специални знания и умения в областта на графологията, които да трябва да предадат на касиерите и другите фронт офисъри на банката или тази мисъл отива твърде далеч от обичайните правомощия на служител от отдел „Вътрешен контрол“. Ако спрямо служителя, приел нареждането, е мислимо да се посочи конкретна противоправност – нарушение на чл. 14, т. 2 от Наредба № 10/1993г. от контролиращите го, то спрямо самите контролиращи коя е правната разпоредба, която им вменява да разполагат със специални графологични знания и умения, така щото те самите да са извършители на деликт, за който работодателят им – банката – да носи отговорност по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД? На автора не е известна такава правна уредба, която да обосновава противоправно деяние на служител/и от „Вътрешен контрол“ на банката.
Ако допуснем, че служител/и от „Вътрешен контрол“ на банка следва да разполагат със специални графологични знания и умения, които трябва да предадат на касиери и други фронт офисъри, то попадаме в екзотичната и дискусионна хипотеза на омисивен деликт, т.е. на деликт, извършен не чрез действие, а чрез бездействие.
На следващо място в обсъжданото решение съдът по никакъв начин не е изследвал въпроса, ако идентифицирането на втория подпис върху процесното платежно нареждане като фалшив зависи от лицето, което извършва сравнението между подписа върху документа и подписа в спесимена, то в конкретния случай конкретният служител разполагал ли е с нужните когнитивни способности, от които вещото лице заявява, че зависи дали ще се установи имитацията. Именно за да избегне този въпрос, съдът измества разглеждането на плоскостта на задълженията на „Вътрешен контрол“, но това, което вещото лице има предвид, пояснявайки, че разкриването на имитацията за втория подпис зависи от лицето, което прави сравнението, няма общо с предмета и съдържанието на вътрешния контрол, а с познавателните способности, професионалния и житейски опит на служителя, който по дефиниция няма специални графологични знания. Тоест за разкриването на фалшификацията на втория подпис вещото лице има предвид по-скоро личностните качества и опит на преценяващия този подпис. Последното в равна степен важи не само за служителя, обработващ платежно нареждане, но и за служителите, упражняващи вътрешен контрол, спрямо които, както стана въпрос по-горе, няма правно изискване да разполагат със специални знания по графология, а поради това и няма изискване за обучаване на кадрите за разпознаване на фалшификации на подпис.
ВКС, бидейки инстанция по правото, е следвало, при съобразяване на установените вече от долните инстанции обстоятелства, преди всичко да даде квалификация на правния спор, който не се свежда до изразения в посл. абзац на стр.2 от коментираното решение въпрос – следва ли да се ангажира гаранционната отговорност на банката по чл.49 ЗЗД, или не. За да се стигне до обсъждане на този въпрос, предварителният и ключов въпрос е друг – в правоотношението длъжник-кредитор по договор за банков влог по смисъла на чл.420 ТЗ, налице ли е при конкретно установените факти изпълнение от длъжника в хипотезата на чл.75, ал.(2) ЗЗД? Банката е изплатила вече веднъж наредените суми – факт, който се оказва извън полезрението на касационния състав. Ангажирането на гаранционната безвиновна отговорност на работодателя по чл.49 от ЗЗД в съжденията на ВКС се оказва зрялата круша, падаща сама, която примамливо елементаризира приложението на института на непозволеното увреждане. Игнорирайки с лека ръка „липсите” и „излишествата” във фактическият състав на чл.49 ЗЗД (липси – деяние и противоправност на деянието на определен субект; излишество – банката веднъж вече е платила!), решаващият състав е пропуснал да подведе фактите под хипотезиса на приложимата в случая правна норма – чл.75, ал.(2) ЗЗД.
Теорията, в частност „Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение”, §39, т.V на проф. Ал. Кожухаров, обсъжда подробно (за разлика от мотивите на коментираното съдебно решение) фигурата на мнимия кредитор и законово предвидените граници и очаквания към полагането на дължима грижа от един длъжник, за да се счете той за добросъвестен. Примерът за смисъла и приложението на нормата на чл.75, ал.(2) ЗЗД е представен в популярния и толкова много четен „учебник” на проф. Кожухаров с казус, идентичен на обсъждания. След като при недвусмислени обстоятелства пред банката – длъжник се е представил привиден кредитор, снабден с документ с подписи и печат на държавно учреждение, и нареди превод на налични средства, ще може ли да искате от банката да плати повторно под предлог, че първият път била зле платила? (Въпросът е перифраза на учебникарския въпрос на професора. Отговорът оставям на Вас.) Теоретичното разбиране на законовата норма е пресъздадено в цитираното вече ТР №128/1986 г. по т.д.№96А/1985 г.:
„Това означава на второ място, че ДСК по силата на чл. 75, ал. 2 ЗЗД се освобождава от задълженията си по договора, ако добросъвестно ги е изпълнила към лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства се явява овластено да получи изпълнението. В този случай титулярът на влога има право на иск срещу лицето, което е получило сумите.
Това означава на трето място, че ДСК по силата на чл. 63, ал. 2 ЗЗД, а също така и по силата на чл. 257, ал. 2 ЗЗД във връзка с чл. 244, ал. 1 ЗЗД е длъжна да се грижи за запазване на вложените средства с грижата на добър стопанин и че при изплащането им следва чрез своите служители да се удостовери за самоличността на лицето, което се явява да получава суми.”
Цитираният текст ни позволява да формулираме единственият съществен проблем в разглеждания случай, и той касае разбирането за законовия термин „недвусмислени обстоятелства” и релевираните в разглеждания случай въпроси за това, докъде се простира дължимата грижа на добросъвестния длъжник. Укорително е, че от коментираното съдебно решение от 2007 г. и до момента ВКС не е разглеждал и не дава отговор на този проблем, възникващ нерядко в практиката, а е позволил да покълне и израсте съдебна интерпретация в разрез с Тълкувателно решение на същия ВКС, което не е изгубило действието си въпреки датата на създаването си. Встрани и съвсем смътно остава горчивото чувство, че когато ищец е държавата, а ответник е частно дружество, било то и банка, ответникът винаги е платил зле, независимо от обстоятелствата.
По изложените причини авторът намира Решение № 207 / 14.06.2007г. по т.д. № 995/2006г. на II T.O. за твърде спорно и пораждащо много повече въпроси в материята на отговорността – облигационна и деликтна, отколкото се опитва да дава отговори и да внася яснота по темата.