ПРОБЛЕМЪТ С ПОГАСИТЕЛНАТА ДАВНОСТ ПРИ ЕКСЦЕС И ПРЕКИЯ ИСК НА ТРЕТОТО УВРЕДЕНО ЛИЦЕ СПРЯМО ЗАСТРАХОВАТЕЛЯ

1. Уводни думи

Статията е опит да се обоснове теза, защитаваща поддържаното становище на проф. Поля Голева[1], че чл. 197 КЗ следва да бъде тълкуван в съответствие с основните принципи на частното право – на справедливостта и равенството на кредиторите. Нейната цел е да представи собственото ми становище по поставения проблем, който макар да изгражда различаваща се правна и логическа конструкция, отново стига до извода, че погасителната давност в застрахователното право следва да се тълкува в съответствие с общата парадигма на института.
Актуалността на статията се определя с оглед поставения въпрос в т. 3 на образуваното на 03.11.2014 г. Тълкувателно дело № 1/2014 г., ОСТК на ВКС, а именно: „От кой момент започва да тече давността по прекия иск на увреденото лице за заплащане на обезщетение при ексцес, предявен срещу застрахователя на делинквента по застраховка „Гражданска отговорност“. Поводът за неговото поставяне е противоречивата съдебна практика на Върховния касационен съд.
От една страна, водещо е становището в  Решение № 53 от 10.08.2012 г. на ВКС по т. д. № 455/2010 г., ІІ т. о., в което категорично се приема, че началният момент на погасителната давност е определен императивно в разпоредбата на чл. 197 КЗ и започва да тече от момента на настъпване на застрахователното събитие. В посоченото решение се приема, че застрахователят може успешно да направи възражение на третото лице, увредено от застрахования, и да откаже изплащането на обезщетение при наличието на ексцес.
От друга страна, отчита се становището в Определение № 227 от 27.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 1054/2009 г., ІІ т. о. и Решение № 622 от 2007 г. по т.д. 292 от 2007 г., II т.о., ТК на ВКС, в мотивите на които се приема, че погасителната давност при прекия иск на третото увредено лице срещу застрахователя започва да тече от момента на проявяване на всяка нова вреда при ексцес, а не от застрахователното събитие.
Отговор на въпроса към настоящия момент не е даден от Върховния касационен съд. Затова ще си позволя в аванс да очертая основната проблематика на поставената тема и да направя собствено предложение за тълкуване на разпоредбата на чл. 197 КЗ.

2. Проблемът с погасителната давност в застрахователното право

Във фокуса на проблема, предвид наличието на противоречивата съдебна практика, следва да се постави уредбата на погасителната давност в застрахователното право. В чл. 197 КЗ началото на срока, от който започва да тече давността при застраховката „Гражданска отговорност”, е определен императивно – това е денят, в който е настъпило застрахователното събитие. Разпоредбата представлява изключение от общото правило, което се поставя на плоскостта на непозволеното увреждане – давността започва да тече от момента, в който „задължението е станало изискуемо”. Това е моментът, в който деецът е станал известен на увреденото лице и настъпването на вредата (арг. от чл. 114, ал. 1 във вр. с ал. 3 ЗЗД). Посочените два елемента трябва да са налице кумулативно – така Решение № 380 от 13.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 429/2011 г., IV г. о., постановено по чл. 290 и сл. ГПК, и Решение от 18.12.2012 г. на Добричкия окръжен съд по гр. д. № 387/2012 г.[2] Целта на това правило е максимално разширяване на компенсаторната функция на обезщетението при непозволеното увреждане, което следва да покрие всички вреди, независимо в кой момент са настъпили. Възприето е недопустимостта на погасяването по давност на задължението на делинквента, когато вредата е продължаваща. При отчитането на нови вреди, на основание чл. 51, ал. 3 ЗЗД, за увреденото лице възниква ново право на обезщетение, за което тече нова петгодишна давност[3].
Разпоредбата на чл. 197 КЗ, обаче, се отклонява от изградената концепция на погасителната давност при непозволеното увреждане и внася промяна в компонента, засягащ хипотезата на т.нар. „разтегнато застрахователно събитие“ (“extended insurance event”). При него имаме първоначална вреда, която се подвежда под общия знаменател „застрахователно събитие”, както и последваща вреда, която произхожда от същия източник, но настъпила в един отдалечен по време период. Есенцията на extended insurance event е наличието на първоизточник на щетите, който създава едно или множество вторични вредоносни събития, генетично и функционално свързани с първоначалното увреждане.

3. Разтегнатото застрахователно събитие и застрахователното обезщетение

Най-често в практиката разтегнатото застрахователно събитие намира приложение при ексцес, когато за увреденото лице възникват последващи болки, страдания, влошаване на здравословното състояние, намалена работоспособност, пропуснати ползи и т.н.[4] Тогава се поставя логичният въпрос за защитата на застрахованото лице, предвид сключения застрахователен договор и посоченото изключение в чл. 197 КЗ. Разпоредбата лимитира възможността на третото увредено лице да насочи прекия си иск по чл. 226, ал. 1 директно спрямо застрахователя до времевия период от 5 години от настъпване на застрахователното събитие. През времетраенето на този период третото увредено лице може да се възползва от правото си да предяви прекия си иск спрямо застрахователя. Това право има акцесорен характер – съдът може да се присъди обезщетение единствено до размера на задължението на застрахования делинквент или неизправен длъжник спрямо застрахователя.[5] След неговото изтичане застрахователят може да направи възражение за изтекла давност, позовавайки се на началния момент на давността в застрахователното право в чл. 197 КЗ, и да откаже изплащането на обезщетение за новонастъпилите вреди.[6]
Предвид общите правила на непозволеното увреждане, обаче, отговорността на застрахования се погасява по общите правила на ЗЗД и възможността за насочването на деликтния иск на основание чл. 45 ЗЗД спрямо него не се губи. Създава се положение, при което и застрахованият, и застрахователят се явяват длъжници на третото увредено лице при наличието на ексцес. Тяхното задължение е за обезщетяване на едни и същи вреди и лежи на идентична основа – принципа на реституцията. Но спрямо двамата кредитори се поставят различни правила по отношение на давността. За правоотношението между застрахования делинквент и третото увредено лице важи общото правило на погасителната давност – при настъпването на всяка нова вреда възниква ново вземане и започва да тече нова давност, а за правоотношението между застрахователя и третото увредено лице не тече нова давност предвид императивното правило на чл. 197 КЗ – началният момент е фиксиран и това е моментът на застрахователното събитие.
Видно от изложеното, създадена е линия на неравноправно третиране на застрахователя и застрахования. Поне такова тълкуване може да се наложи предвид чл. 197 КЗ. Не такова обаче е изразеното становище в Постановление № 7 от 04.10.1977 г. на Пленума на ВС, в което изрично е записано, че: „Отговорността на застрахователя е функционална. Обусловена е от основанията за отговорността на самия застрахован” (курсивът мой – И. В.)[7]. Следователно, законът би следвало да третира по равноправен начин субектите на правото, които отговарят на идентични правни белези. В съдебната практика също би трябвало да се ориентира към същата принципна позиция. За тях би следвало да се предвиждат еднакви правни последици при наличието на определени факти от действителността. Както бе посочено по-горе, обаче, изключението в чл. 197 КЗ се тълкува с оглед даването на привилигировано положение на застрахователя при наличието на ексцес.

4. Изборът между закона и справедливостта

Изложеното до този момент поставя на преден план множество въпроси, които следва да отчетат реалните нужди на лицата, претърпели вреди. Те стъпват на нуждата от справедливост, на която следва да отговорят върховните съдии в Тълкувателно дело № 1/2014 г., ОСТК на ВКС. По-важни от тях са:
Защо е необходимо чл. 197 КЗ да се тълкува с оглед лимитирането на отговорността на застрахователя във времево отношение? Нима това е в полза на увреденото лице, което може да бъде лишено от възможността да потърси обезщетение от платежоспособен длъжник? Нима това е от полза за застрахования, който изгубва защитата си от застрахователя?
При даването на отговор на тези въпроси може да се стигне само до един извод – полза има единствено застрахователят. При удобното буквално тълкуване на закона може да се направи заключение, че той има субективното право да откаже изпълнението на задължението си спрямо увреденото лице и да задържи платените застрахователни премии. По този начин чл. 197 КЗ се превръща в удобен инструмент за „основателно обогатяване”, който лежи върху една несправедлива и дълбоко неправилна законова разпоредба, отклоняваща се от общата принципна конструкция на погасителната давност при непозволеното увреждане.

5. Предложение за решение на създадения проблем

Предвид изложеното, следва да се търси разрешение на създаденото несъответствие в обема на отговорността на застрахования и застрахователя спрямо третото увредено лице. Такова може да бъде намерено, според мен, по тълкувателен път на разпоредбите на КЗ чрез ясното локализиране на основанието за предявяване на прекия иск срещу застрахователя при наличието на ексцес.
Считам, че разпоредбата на чл. 197 КЗ не може да се приложи спрямо прекия иск на третото увредено лице, което е външно за застрахователния договор. В посочената разпоредба изрично е записано, че: „Правата по застрахователния договор се погасяват… с петгодишна давност от датата на настъпване на събитието”, а не всички периферни на договора права, свързани пряко или косвено със застрахователното отношение. Включително и прякото право на третото увредено лице, което поначало е външно за правопораждащия юридически факт. Разликата е съществена и следва да се държи сметка за конкретизацията, която законодателят е вложил в разпоредбата на чл. 197 КЗ. Единствено комплексът от права, разпростиращ се между застрахован и застраховател следва да е подчинен на изключението, отнасящо се до давността в застрахователното право.
Безспорно е, че третото увредено лице не черпи своето субективно право по силата на уговореното в договора, а директно от закона. Безспорно е, също така, че неговото право да търси обезщетение директно от застрахователя произлиза, на първо място, от непозволеното увреждане на основание чл. 45 ЗЗД или друг специален състав на деликта[8] и, на второ място, от правото на пряк иск срещу застрахователя, което се предявява пред съда на основание чл. 226, ал. 1 КЗ. Деликтното право и прякото право принадлежат на едно лице и възникват едновременно с общи елементи във фактическия състав, който ги поражда. От различните им основания следва, че при отсъствието на изрична законова разпоредба, уреждаща поредността или връзката помежду им в съотношение на кумулативност, евентуалност или солидарност, те съществуват успоредно, като конкуриращи се, а не взаимно изключващи се и се погасяват в един и същи момент – така Тълкувателно решение № 2 от 2010 г. на ОСТК на ВКС.
В допълнение на това становище на ВКС може да се изтъкне и още един съдебен акт – Решение № 196 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 1724/2009 г., IV г. о., ГК на ВКС, докладчик Борислав Белазелков, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, в което е изразено следното становище: „при ексцес за пострадалия възниква ново вземане за обезщетение, различно от първоначално предявеното, което произтича от новото състояние на пострадалия, свързано с появата на ново страдание и/или съществено утежняване на старите страдания, което ново състояние се отклонява съществено от прогнозата при определяне на първоначалното обезщетение. Обезщетението е за новите вреди, които се добавят към вече обезщетените”.[9] Следователно, на вземането на увреденото лице спрямо делинквента се гледа като на едно ново вземане, което е относително разкъсано от първоначалните вреди. Събитието е едно – то дава своите „плодове” продължително, но всяка нова вреда е отделна, сама за себе си, и за нея тече отделна давност поради настъпването на нова изискуемост на вземането – чл. 114, ал. 1 ЗЗД.
Стига се до заключение, че третото увредено лице не черпи своето пряко право от застрахователния договор, по който той не е страна. Следователно няма как и логически да се изведе обоснована и аргументирана теза, че прякото право на третото лице попада в комплекса права, отнасящи се между страните по застрахователния договор. Поради това не може да се противопостави на третото увредено лице възражение на основание чл. 226, ал. 2 КЗ във вр. с чл. 197 КЗ. Следва да се държи сметка за буквата на закона и задължителната практика на ВКС, а разпоредбата на чл. 226, ал. 2 КЗ да бъде тълкувана стеснително и в съответствие с основните принципни положения на давността при непозволеното увреждане.

6. Извод

Предвид изложеното, считам за правилно становището, застъпено както в съдебната практика предвид Определение № 227/27.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 1054/2009 г., ІІ т. о. и Решение № 622 от 2007 г. по т.д. 292 от 2007 г., II т.о., ТК на ВКС, така и в доктрината от проф. д-р Поля Голева, в което се дава преимущество на общото принципно правило на погасителната давност при непозволеното увреждане, а именно – при наличието на ексцес за увреденото лице започва да тече всякога нова погасителна давност, която е 5 години от настъпване на новата вреда.

Автор: Ивайло Василев – редовен докторант по гражданско и семейно право в ЮФ на ПУ „Паисий Хилендарски” и Главен секретар в Управителния съвет на дружеството на Съюза на юристите в България в гр. Пловдив

[1] Вж. Голева, П. Застраховката „Гражданска отговорност”, погасителната давност и деликтното обезщетение при ексцес. – достъпно на: <https://gramada.org/%D0%B7%D0%B0%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D1%85%D0%BE%D0%B2%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%BE%D1%82%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%BD/> (01.01.2015г.).

[2] Акад. Чудомир Големинов застъпва различно становище, според което давността започва да тече от откриването на дееца, а когато деецът не е известен – от датата на неговото откриване. В случаите, когато делинквентът не е известен, но са известни лицата, които отговарят за вредите, причинени от него, давностният срок започва да тече от датата на деликта. Тези лица, както делинквента, се смятат в забава по отношение дължимото обезщетение и без покана (арг. от чл. 84, ал. 3 ЗЗД) – така Големинов, Ч. Гражданскоправни източници на задължения. С.: Фенея, 2011, с. 138.

[3] Така Голева, П. Застрахователно договорно право. С.: Фенея, 2012, с. 226.

[4] Вж. Голева, П. Деликтно право. Второ преработено и допълнено издание. С.: Фенея, 2011, с. 227. Проф. Голева правилно отбелязва в тази насока нуждата от отчитане на значението на ППВС № 4 от 1968 г., в което се застъпва становището, че на обезщетение подлежат всички вреди – както тези, които са настъпили, така и тези, които ще настъпят. Те подлежат на обезщетяване, когато, например, има влошаване на здравословното състояние или последващи пропуснати ползи, ако вредите са в причинна връзка с непозволеното увреждане и ако при присъждането на първото обезщетение не са били съобразени.

[5] Така Герджиков, О. Търговски сделки. Трето преработено и допълнено издание, С.: Труд и право, 2008, с. 221.

[6] Това тълкуване се поддържа в доктрината от Василев, В. Облигационно право. Отделни облигационни отношения, С., НИ, 1954, с. 205 и Велинов, Л. Погасителната давност по българското частно право, С.:Фенея, 2008, 83. Любен Велинов изтъква, че „не са аргумент несправедливите резултати”, които дава чл. 197 КЗ, а е важна буквата на закона. Според него единственото разрешение на създадения проблем е промяната на закона. Считам това становище за правилно единствено досежно констатацията за наличие на проблем и локализирането му – чл. 197 КЗ. Недопустимо е, обаче, на основата на тези констатации да се прави заключение, че щом законовата разпоредба е такава, тя следва да се толерира в живото правораздаване и да се прехвърля отговорността на законодателя. Напротив – следва да се използват всички рационални и логически инструменти на юридическата мисъл, за да се поправи „неволната” грешка и да се постигнат справедливи резултати. Дори и при наличието на „прогнила” законова основа.

[7] Цитирано по: Систематизирана съдебна практика на Върховния касационен съд. Непозволено увреждане. С.: Нова звезда, 2014, 355-373.

[8] Вж. Голева, П. Деликтно…, с. 118 и сл.

[9] Същото становище поддържа и проф. Кожухаров – вж. Кожухаров, А. Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения, С.:ЮРИСПРЕС, 2002, с. 374. Авторът посочва, че при намаляване или увеличаване на неработоспособността, на основание чл. 51, ал. 3 ЗЗД, присъденото обезщетение може да бъде увеличено или намалено. Т.е. новите вреди при ексцес се обвързват с правото на ново вземане. Проф. Кожухаров, обаче, отбелязва една частна хипотеза – когато при присъждане на деликтното обезщетение съдът определя периодични плащания за нанесените вреди, а не изплащането на глобална сума. Същата логика, според мен, е приложима и при застрахователното право и прекия иск на третото увредено лице. Общата конструкция при непозволеното увреждане не е прави разлика между нуждата от защита на увредените лица, независимо на плоскостта на кой отрасъл на правото се поставят.

Подобни статии

Застраховката „гражданска отговорност”, погасителната давност и деликтното обезщетение при ексцес МОЖЕ ЛИ ПОСТРАДАЛИЯТ ДА ПРЕДЯВИ ДЕЛИКТЕН ИСК СРЕЩУ ЗАСТРАХОВАНИЯ ДЕЛИНКВЕНТ, АКО Е СКЛЮЧИЛ СПОГОДБА СЪС ЗАСТРАХОВАТЕЛЯ? Към въпроса за давността при иск на застрахования срещу застрахователя по „гражданска отговорност“ за застрахователно обезщетение, когато е удовлетворил увредения ВЪПРОСИ НА ПОГАСИТЕЛНАТА ДАВНОСТ В ХИПОТЕЗАТА НА СЪДЕБЕН ПРОЦЕС ПО УСТАНОВИТЕЛЕН ИСК НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 422 ГПК ПРЕКЪСВАТ ЛИ ПОГАСИТЕЛНАТА ДАВНОСТ ОБЕЗСИЛЕНИТЕ ПО ПРАВО ИЗПЪЛНИТЕЛНИ ДЕЙСТВИЯ, КОГАТО ИЗПЪЛНИТЕЛНОТО ПРОИЗВОДСТВО Е ПРЕКРАТЕНО ПОРАДИ ПЕРЕМПЦИЯ?