Aко трябва да характеризирам закона, касаещ гражданската конфискация в двете му редакции от създаването му като медиен закон, може би няма да сбъркам. Наложената с него доктрина звучи повече популистко и помпозно, задоволява повече желанието на обществото за възмездие, отколкото постигането на чисто правни цели. Като концепция този закон косвено служи като доказателство за неефективността на правосъдието по наказателни дела и недвусмислено показва, че тъй като с целите на наказателната репресия не можем да ограничим забогатяването на дадени лица от престъпна дейност, трябва да имаме и един граждански закон, който да спомага за това, та в крайна сметка обществото да вярва, че всеки ще си получи заслуженото. Но това, което трябва да отличава юриста от журналиста, общественика и обикновения квартален анализатор, е познанието на първо място на смисъла на правото като философска концепция, а на следващо на конекситета между отделните правни отрасли. Този, който създава закона, трябва да мисли за правото, за целта на всяка отделна норма , за това доколко адекватно тя засяга нечий интерес, за защити този на другия. Този, който прилага закона, трябва да познава на първо място житейското отношение, въз основа на което е налице регулираща правна норма- за да може да я приложи адекватно и правилно.
Поводът да се спра на темата за отнемането на имущество по смисъла на чл. 4 от Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност (отм.) е Решение № 671 от 9.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 875/2010 г., IV г. о., ГК, постановено по приложението на чл. 4 от Закона. Въпросите, които то разглежда и на които реших да се спра са актуални и към настоящата законова регламентация на същите обществени отношения и касаят предпоставките въз основа на които следва да се извършва отнемането.
Първият извод от решението, на който искам да се спра е това, че:
„Когато имуществото е придобито чрез правна сделка, страните могат да посочат в документ за сделката каквато стойност пожелаят, но преценката дали имуществото е на значителна стойност се извършва от съда без оглед посоченото от страните. Тази преценка е в зависимост от обстоятелствата, установени по всяко конкретно дело и при прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти с правна сделка съдът може да приеме, че стойността на имуществото не е тази, посочена в нотариалния акт, а е пазарната такава“
Неизменно, използваните в горния цитат термини „значителна стойност“ и „пазарна цена“ зависят много един от друг. Идеята на ВКС е, че при преценката за това дали имуществото, придобито чрез правна сделка е на значителна стойност или не, следва съдът да не е обвързан от посочената от страните стойност, а от пазарната такава. Проблемът, е, че в конкретния закон дефиниция за пазарна цена нямаме. Такава намирам в § 1 т.8 от ДР на ДОПК, а именно- като пазарна се приема цената, която би била платена при същите условия за идентична или сходна стока или услуга по сделка между лица, които не са свързани. Значи се получава следната ситуация. Щом една стока или услуга бива остойностявана по определен начин, уговарянето на различна цена би било безпредметно, тъй като същото не следва да се взема предвид от съда. Още повече, с оглед разпоредбата на §1 т. 2 от ДР на закона, където се казва, че значителна стойност означава- над 60 000 лв. Но какво да правим със случаите когато дадената сделка има по-различни параметри именно поради наличието на отношения между страните, невключени пряко в договора за покупко-продажба или в договора за услуга? Съдът не следва „да може да приеме“ а трябва в хода на съдебното производство да бъде недвусмислено доказано,че цената по дадена сделка е различна от посочената в съответния договор. Даването на възможност на съда да приеме, че дадено съглашение е симулативно в един или друг негов елемент, без да са събрани доказателства за това е неправилно, тъй като твърдящият наличието на симулация- в случая Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество, би следвало по правилото на чл. 154 ГПК да докаже наличието на твърдяното от нея прикрито съглашение. Съгласно Решение № 1405 от 10.01.2009 год. по гр. д. № 4689/2007 год. на 4 г. о. на ВКС, тежестта на доказването на евентуална симулация, е изцяло на лицето, което претендира наличието й, тъй като той би извлякъл при успешно провеждане на доказването благоприятни последици за себе си. В тази връзка е прието, че следва да се представят такива доказателства, които по несъмнен начин да установят, че целената сделка е различна от тази, която официално е удостоверена. Не считам, че делата по закона налагат да се разшири дотолкова приложението на принципа за служебното начало, че съдът по свое усмотрение да може да неглижира съществени елементи от дадена сделка, какъвто например е цената. Интересен е аргументът, че ” Държавата в лицето на КУИППД (Бившето название на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество- бел. авт.) не е обвързана от изявленията на страните пред нотариуса за стойността на имуществото, тъй като е ноторно известна широко разпространената практика сделките с недвижими имоти между граждани да се оформят по данъчни оценки, без това да е действителната воля на страните. Поради това както комисията, така и съдът не са длъжни да приемат, че стойността на имуществото се определя според това, което страните са посочили като негова цена в документа за сключената за прехвърлянето му сделка. Не е необходимо да се заявява изрично оспорване на нотариалния акт за сделката, за да се установява различна придобивна цена от сочената в документа. Правилата за разкриване на симулация и процесуалните забрани в тази насока важат за страните по сделката, не за третите лица“. Дадена практика няма как да е аргумент да се не се прилагат правилата на ГПК за разпределяне на тежестта на доказване. Доколкото дадено изявление е обективирано в частен или официален документ, страната, която го оспорва следва да установи неистинността му или поне да го оспори по съответния ред.
Eдин от съществените проблеми, коментирани в решението, предмет на настоящата статия, и до голяма степен касаещ смисъла на закона е за това кой източник на доходи се счита за законен и кой не. Когато правим „обосновано“ предположение, че дадено имущество е получено пряко или косвено в резултат на извършена престъпна дейност, следва на първо място да не бъде допуснато смесване на понятията незаконна и престъпна дейност. Не са редки случаите, когато приходи се придобиват вследствие на извършване на дадени дейности без лиценз, неплащане на дължими вноски за данъци, такси акцизи мита или друг подобен вид държавни вземания. Но сами по себе си те влекат след себе си административнонаказателна отговорност, която следва да се реализира по съответните специални закони. В чл. 21 от ЗАНН е налице изрична разпоредба, която касае отнемането на придобитото в резултат на административно нарушение- „Придобитите от нарушителя вещи в резултат на нарушението се отнемат в полза на държавата независимо от тяхното количество и стойност“.
Когато говорим за дейности, санкционирани като престъпления съгласно действащия Наказателен кодекс, там също е налице изрична уредба на отнемането. Чл. 53, ал.2 буква Б от НК е записано, че независимо от наказателната отговорност, отнема се в полза на държавата придобитото чрез престъплението, ако не подлежи на връщане или възстановяване. Също така е посочено, че когато придобитото липсва или е отчуждено, присъжда се неговата равностойност.
Във връзка с горецитираните разпоредби ми се ще да поразсъждавам върху въпроса, кои са доходите без законен източник. Един от основните въпроси е дали това е обобщаващо понятие на всички имуществени блага, получени вследствие на извършването на административни нарушения, респективно престъпления, или просто това са активите, които притежава дадено лице, чиято стойност превишава постъпленията на същото от законни източници на доходи. За целите на закона, като такива следва да приемат тези, придобити пряко или въз основа на конкретно извършено престъпно деяние. Конфискацията по реда на закона следва да засяга конкретно обособими активи от патримониума на дадено лице а не имуществото му като цяло. Принципа, въз основа на който е редно да става отнемането, е при доказване на пряка причинно-следствена връзка между извършването на дадено престъпление и придобиване на конкретно имуществено благо от страна на дееца. В тази връзка следва да бъде цитирано Определение № 21/22.01.2009г. по гр. д. № 1/2009- II г.о. на ВКС. Там е посочено, че освен установено наличие на имущество на значителна стойност и осъществена престъпна дейност, следва да са налице и такива факти и данни, които да обосноват извода, че имуществото е придобито именно като следствие от такава дейност. Освен това е посочено, че трябва да е налице причинно-следствена връзка между осъществена през определен период от време престъпна дейност и факта на придобиване и имущество на значителна стойност.
В коментираното от мен решение на ВКС, обаче е казано друго:
„Законът не изисква да има причинно – следствена връзка между престъпната дейност и придобиването на имуществото на значителна стойност. Чрез престъпление собственост не може да се придобие, а ако се възприеме тезата на ответника, ЗОПДИППД би бил безсмислен – това, което деецът е придобил в резултат на престъпление няма как да се отнеме от него, тъй като не е негова собственост. Законът има предвид хипотези, в който придобиването на имущество е законно извършено, но средствата, с които придобиването е извършено, нямат законен източник. В този смисъл ирелевантно е, че имуществото, чието отнемане се иска, е придобито от ответника преди да бъде осъден. То подлежи на отнемане и в този случай, след като не е доказано да е придобито със законни доходи на лицето“
Четейки горните редове се опитвам да си отговоря ако няма причинно-следствена връзка изразяваща се в това придобиването на имуществени права да е пряко обусловено и станало възможно благодарение на осъществявана престъпна дейност, в какво тогава се изразява смисъла и идеята на закона. Увеличаването на даден патримониум както беше посочено по-горе може да става въз основа на много начини, като не всички от тях са инкриминирани.Още повече, не са редки случаите, когато дадено придобито имущество не бива декларирано по надлежния ред. Няма как да приемем, че щом дадено лице има недекларирано имущество и в същото време това лице бива признато за виновно в извършване на престъпление, посочено в чл. 3 от закона, то няма значение дали е налице конекситет между обогатяването и извършеното инкриминирано деяние. Така например, Великотърновският апелативен съд в Решение № 89/2009 по в. гр. д. № 117/09 приема, че законен е само този източник, който се отнася за доходи, декларирани пред органите на НАП, за които е платен съответния данък. Не считам такова мнение за правилно, тъй като декларирането на даден доход, представлява задължение, неизпълнението на което поражда отговорност, която може да бъде както административнонаказателна- чл. 80 и следващите от ЗДДФЛ, а също така и наказателна- чл. 255 от НК. Но декларирането е напълно различен юридически факт от реализирането на даден доход. По този начин едно лице може по напълно законен начин да е придобило една парична сума въз основа на граждански договор, договор за поръчка или друго, но да не е декларирало същата пред НАП. Ако се приеме логиката на Великотърновския апелативен съд, следва че получаването на доход въз основа на горепосочените основания е незаконно, което е правен абсурд.
Донякъде чисто доктринерно, законът, касаещ гражданската конфискация, има много общо с отменения Закон за собствеността на гражданите, по специално в неговата глава трета. В чл.34 от същия е съществувала презумпцията, че до доказване на противното се е считало, че е получен незаконен и нетрудов доход, когато стойността на имуществото на лицето, явно превишава доходите, получени законно от него и от членовете на домакинството му и приноса от неговия и техния личен труд. Въз основа на тази законова презумпция е била възприета практиката да се анализират чрез съдебно-икономически експертизи приходите и разходите на проверяването лице и неговото домакинство. ЗОПДИППД обаче не съдържа презумпция, подобна на тази от отменения ЗСГ. При извършване на своята работа, Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество, и при двете редакции на закона следва не да разглежда имуществото на дадено лице като сумарна величина, а да анализира поотделно всеки негов елемент, който е придобит през времевия период , за който е доказано, че е била извършвана престъпна дейност. Също така, не съществува основание Комисията да бъде освободена от задължението си да доказва за всеки конкретен случай, конкретното придобиване на имущество като пряка последица от извършването на съответните инкриминирани деяния. Защото би се получило както в настоящото решение. Лицето, за чието имущество е предявен иск за отнемане в конкретния казус е било осъдено за престъпления по чл. 339 от НК- незаконно притежание на оръжие и по чл. 209 от НК- измама. Няма да правя анализ на фактическия състав на тези престъпления, но докато при измамата като вид престъпление против собствеността можем да търсим някакво икономическо облагодетелстване на дееца от извършването й, на мен ми е интересно, каква би била връзката между осъждането на едно лице за незаконно притежание на оръжие и неговото имущество. Ако се приеме, че не е необходимо да бъде търсена причинно-следствената връзка между придобиването на едно имущество от дадено лице и извършваната от него престъпна дейност гражданската конфискация, ще се превърне в инструмент за държавен произвол и би загубила своя смисъл и своята общественополезна цел.
Автор: Александър Натов, юрист
Подобни статии
Облагат ли се по ЗКПО приходите от дейност, подлежаща на забрана от специален закон съгласно Решение на ВАС № 16362/ 19.12.2012г. по адм. дело № 5485/2012г.
Специфики на облагането с ДДС на сделки, по които страна е консорциум във връзка с Решение № 6096 от 27.05.2015 г. на ВАС по адм. д. № 9484/2014. г., I о.
ПО НЯКОИ СПЕЦИФИКИ НА ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛ. 7 ОТ ЗАКОНА ЗА ОСОБЕНИТЕ ЗАЛОЗИ
Критика на някои концепции относно отговорността за чужди данъчни задължения, наложени в съдебната практика
За съотношението между чл. 9, ал.3 от Закона за хазарта и чл. 327, ал.1 от НК с оглед на приетото в ТР № 3 от 22. 12. 2015г. по тълк. дело № 3/ 2015 на ОСНК на ВКС
