„Римската империя, като политическа организация е загинала преди векове, но въздействието на римската юриспруденция и мисъл все още са световна сила.”[1]
Настоящата статия се посвещава на гл. ас. Теодор Пиперков. Тя представя гледната точка на автора в един несъстоял се разговор за възможните влияния на римското право в съвременното европейско банково законодателство. То не бива да се разбира като пряко заимстване или рецепция на римското право. Пътят, които тази традиция изминава не е еднопосочен. Той преминава от римското право в националното право на редица европейски държави. Влиянието му се признава и в страни, които традиционно отричат[2] то да е формирало правна им традиция[3]. От националното право намира своя нов израз в наднационалното право – правото на ЕС и оттам се връща отново към националното право на държавите членки, които са задължени да възприемат нормите на ЕС.
- Банките в Рим и в ЕС
Dig. 12.1. 9. 9. | Чл. 4 (1) (1) Регламент (ЕС) № 575/2013 | |
Ulpianus 26 ad ed. Deposui apud te decem, postea permisi tibi uti: nerva proculus etiam antequam moveantur |
Ulpianus 26 ad ed. §9. Аз депозирам при теб десет ауреи и след това ти позволявам да ги използваш |
„кредитна институция“ означава предприятие, чийто предмет на дейност е да извършва публично привличане на влогове или други възстановими средства |
Gai. III.90 | ||
§90. Re contrahitur obligatio uelut mutui datione; mutui autem datio proprie in his fere rebus contingit. | §90. За реалните договори или договорите сключвани чрез предаване на вещ, ние имаме за пример заемът за потребление или заем, чрез който собствеността върху заеманите вещи се прехвърля. | и да предоставя кредити за своя сметка. |
За да бъдат разбрани банковите норми, то следва първо да бъде изяснен въпросът какво представлява банката[4]. Дефиницията, която ни е добре позната е, че банката представлява специфичен вид търговец, който се намира под надзор и който привлича депозити, които използва за да предоставя кредити. Задачата на това определение е да я обособи от останалите небанкови финансови институции, както и да подчертае изключителния банков монопол, т. е. тези дейности, които могат да се упражняват единствено от банка[5]. По принцип във всяко национално законодателство не се допуска съвкупността от тези дейности да се упражнява от нито един друг правен субект[6]. За това и към банките се отправят специфични и завишени нормативни изисквания. Те се регистрират като акционерни дружества и са снабдени с лиценз за банкова дейност по съответния нормативно установен ред.
По повод на усилието да се изгради дефиниция за „банка”, може да бъде споделено изцяло казаното от Schulze-Gävernitz, че това би ни довело само до най-общи понятия, негодни за употребление[7]. Независимо от различните характеристики на банките основани на дейността, която те извършват, двете основни категории сделки са свързани от една страна с публичното привличане на средства и от друга, с предоставянето на кредити са се запазили във времето. Теорията обособява три групи сделки, като към активните (предоставяне на кредити) и пасивните (привличане на средства) добавя и категорията на неутралните (разплащателни, акредитивни и др.) банкови операции[8]. Към третата категория на неутралните сделки можем да причислим и поддържането на разплащателни сметки, плащания по чекове и тяхното събиране[9].
Римското право не е достигнало до самостоятелна дефиниция за банка. Това обаче не е попречило да се предоставят банкови услуги, но и да бъде създадена правна уредба, която да ги регулира. Цитираните по-горе текстове от Corpus Iuris Civilis и Institutiones Gaii на основните банкови сделки[10] разкриват и за неспециалист своята близост със съвременното понятие за кредитна институция[11] и нейните основни дейности.
Gai. III.90 | Чл. 3, б. „в” Директива 2008/48/ЕО и чл. 4 (3) Директива 2014/17/ЕС | |
§90. Re contrahitur obligatio uelut mutui datione; mutui autem datio proprie in his fere rebus contingit. | §90. За реалните договори или договорите сключвани чрез предаване на вещ, ние имаме за пример заемът за потребление или заем, чрез който собствеността върху заеманите вещи се прехвърля. | „договор за кредит“ означава договор, въз основа на който кредитор предоставя или обещава да предостави на потребител кредит под формата на разсрочено плащане, заем или друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договори с продължително изпълнение за предоставяне на услуги или за доставка на стоки от един и същи вид, при които потребителят заплаща за услугите или стоките чрез вноски през целия срок на предоставянето им; |
Професионалните банкери в древния Рим, argentarii, били специализирани в предоставянето на краткосрочно финансиране[12]. Най-често, това ставало чрез договора mutuum[13]. Въпросът за произхода на mutuum не е ясен. Според някои автори този контракт бил противоположен на nexum[14]. Последният бил формален и с най-сурови последствия, докато mutuum бил свободен от формализъм реален договор[15].
В правото на ЕС договорите за кредит имат своя регламентация в Директива 2008/48/ЕО[16] и Директива 2014/17/ЕС[17]. Причината да разглеждаме само правната уредба на кредитите за физически лица[18]е, че принципното разбиране на римското право за „лице” се е отнасяло предимно за физически лица[19].
От историческа гледна точка по времето на Римската република както и в класическия период основната форма на кредит била т.нар. личен кредит, а не реален (вещен) кредит[20]. Тази класификация зависела от начина на обезпечаване на заема. Когато някой вземал пари назаем без да предоставя реално обезпечение, това се считало за чист ‘личен кредит’, дори и когато се давало поръчителство от едно или повече лица, той си оставал личен кредит[21]. От друга страна, ако се давало за обезпечение някаква вещ, това била форма на ‘реален кредит’[22].
Разграничението, което бе направено по-горе на базата на обезпечаването на кредита е относимо и към договорите за кредит уредени в правото на ЕС. По принцип Директива 2008/48/ЕО се прилага към договор за кредит, въз основа на който кредитор предоставя на потребител кредит под формата на разсрочено плащане, заем или друга подобна форма на улеснение за плащане[23]. От обхвата на тази директива са изключени договорите за кредит, които са обезпечени с ипотека, или с друго сравнимо обезпечение[24]. Директива 2014/17/ЕС, от своя страна, урежда договорите за кредит, обезпечени с ипотека или друго сравнимо обезпечение върху жилищен недвижим имот, а също и договори за кредит, чиято цел е придобиване или запазване на права на собственост върху земя или сграда, която е построена или предстои да бъде построена[25]. Както и в Рим, така и сега, кредитните отношения не са били монопол на банките[26].
Теорията определя договора за заем (mutuum) като едностранен, при който длъжника получава в собственост родово определена вещ (genus), принадлежаща на кредитора със задължението да върне (dare oportere) същото количество вещи (tantundem eiusdem generis)[27]. Mutuum e близък до creditum, но се различавал от него [28]. Creditum включвал различни от заместимите вещи[29], т.е. можело е да се дават и определени непотребими вещи.
Заемът в римската епоха е бил реален договор, сключван с предаване на вещта. Вещите, предмет на договора, ставали собственост на заемателя от момента на предаването им[30]. По този начин се прехвърлял и рискът за погиване, който бил понасян изцяло от заемателя. Mutuum бил най-стария „реален” договор и единствения, който бил stricti iuris[31]. Понякога самият договор се предшествал от съглашение за предоставяне на заема – pacta de mutuo dando и за приемането му – pacta de mutuo adendo[32]. Най-често с този вид договор се предоставяли вещи, които са можели да бъдат претегляни, броени или измервани количествено като вино, олио, зърно, пари, бронз, сребро и злато[33]. Вещите трябвало да са собственост на кредитора, т.е. той трябвало да има dominium, а не само да осъществява possessio[34]. Специфичното в този случай е, че длъжникът е бил задължен да върне вещи от същото количество и същото качество[35], но не и същите вещи[36]. Срокът за връщане се определял в договора[37].
Реалният елемент на предаване на вещите с течение на времето претърпял развитие в посока на консесуалност. В началото традицията трябвало да бъде corporalis, т.е. кредиторът трябвало материално да предаде заетата вещ (пари или друго) на длъжника[38]. Римските юристи обаче постепенно започнали да признават наличието на traditio brevi manus там, където то се предполага дори и без да е извършено реално.
Договорите за кредит уредени в Директива 2008/48/ЕО и в Директива 2014/17/ЕС са консесулани. За тяхното сключване е необходимо съгласието на страните. Те са двустранни, защото и двете страни по тях имат свои права и задължения. Кредиторът например има задължение за предоставяне на преддоговорна информация за съществените условия на договора[39]. От своя страна потребителят е длъжен да погасява кредита[40]. Предмет на тези договори могат да бъдат само парични средства[41].
По правило mutuum бил безлихвен заем. Според Плавт mutuum представлявал заем, предоставян между приятели, който се отличавал от foenus, по това, че последният бил заем, предоставян срещу лихва[42]. Лихвата можела да се договори и с отделен договор. Това ставало най-често чрез stipulatio (stipulatio ususrarum). Кредиторът питал длъжника: „Ще ми плащаш ли толкова и толкова месечна лихва?”[43] Длъжникът отговарял утвърдително, като по този начин се задължавал да плати лихва не чрез re (договорът за заем не можел да създаде задължение за плащане на лихва), а чрез verbis[44]. Ако липсвала такава уговорка и имало само голо съглашение за проценти – nudum pactum, то пораждало само obligatio naturalis[45]. Интересна подробност в случая е, че размерът на лихвата не можел да бъде безграничен. Надхвърлянето на законно установения размер се наказвало[46]. Още от времето на XII-те таблици бил установен максимум на лихвата[47] от 12% (foenus unciarium), като остава неясно дали тази лихва се е изчислявала на месечна или на годишна база[48]. В епохата на Принципата максималния размер на лихвата се установил на 12% на годишна база (usere cenetsime – 1% на месец) като уговарянето на по-висок размер бил считан за нищожен[49]. Впоследствие[50] се приело, че частта надвишаваща 12% се приспадала от дълга или била отменяна посредством condictio indebiti[51]. По времето на управлението на Юстиниан, под влияние на християнството, намалява максималния процент двойно – 6% (C.4.32.26.2 a.528)[52] за бизнес заемите и 4% за другите заеми[53].
Договорите за кредит уредени в Директива 2008/48/ЕО и Директива 2014/17/ЕС не посочват размер на лихвените проценти, но е безспорно, че те по тях се дължи лихва. Под лихвен процент двете директиви разбират лихвения процент, изразен или като фиксиран, или като променлив процент, който се прилага на годишна основа към сумата на усвоения кредит[54]. За разлика от римската банкова традиция директивите на ЕС не фиксират нито горна, нито долна граница на възможните лихвени проценти. В някои държави членки възникнаха спорове по отношение на възможността на кредитора за едностранна промяна на лихвения процент по договора за кредит[55].
D.12.1.10 (Ulpianus 2 ad ed.) | Чл. 2 (3) Директива 2014/49/ЕС | |||
Quod si ab initio, cum deponerem, uti tibi si voles permisero, creditam non esse antequam mota sit, quoniam debitu iri non est certum. | Ако, все пак, аз депозирам пари при теб и в началото ти разреша да ги ползваш, ако ти желаеш; е прието, че заемът не съществува до момента, до който парите не бъдат използвани, тъй като не е ясно дали нещо се дължи. | „депозит“ означава кредитно салдо, което се получава в резултат на средства, оставени по сметка, или от временни положения, произтичащи от обичайни банкови транзакции, и което дадена кредитна институция трябва да изплати съгласно приложимите законови и договорни условия, включително срочен депозит и спестовен депозит |
Въпросът дали depositum irregulare (договорът за неправилен влог) е дело на компилаторите или има по-стар произход не е изяснен[56]. Предполага се, че той е привнесен от елинистичния Изток[57]. За правната му уредба се говори в още по-стари източници каквито са вавилонските кодекси[58]. Депозитът в Египет по време на римското владичество бил използван и за получаване на кредит, което ни дава сведения за регулярна и усложнена финансова дейност[59]. Въпреки възможността на храмовете да приемат депозити, то тази дейност се свързва най-вече с банкерите в древния Рим. Самото изкуство на банкирането т. нар. „ars argentaria” се концентрирало около депозитната дейност. Парите по депозити били администрирани от банкерите, които предлагали както касови, така и безкасови услуги на своите клиенти[60]. Безкасовите услуги бързо се разпространили, защото пренасянето на значителни суми в монети на големи разстояния било опасно и естествено било както държавата, така и гражданите да го отбягват[61]. Депозитната дейност била необходима и с оглед привличане на средствата, които след това бивали отдавани под формата на кредити[62].
Depositum irregulare спадал към категорията на реалните договори. Предмет на договора били заместими вещи, най-често пари. Обикновено тази сделка се сключвала с банкер, като собствеността върху парите преминавала върху последния, но при условие, че бъде върната равностойна сума при поискване[63]. При правилния влог едната страна, влогодател (депонент), предавала на другата – влогоприемател (депозитар), една движима вещ за временно безвъзмездно пазене, като влогоприемателят се задължавал да върне същата вещ в определен срок или при поискване[64]. Предмет на правилния влог била конкретната вещ, а не вещ от същия род. При depositum irregulare едната страна – влогодател (депонент), предавала на другата – влогоприемател (депозитар), заместими вещи (най-често пари) за временно ползване, като влогоприемателят се задължавал да върне вещи в същия размер (или на същата стойност) в определен срок или при поискване. Този договор предполагал прехвърлянето на собственост и консумиране на заместими вещи или пари и връщането на техен еквивалент, което го отличавало от правилния влог[65] (depositum). Клиентът давал най-често пари и ако специално не се уговаряло противното, банкерът е могъл да се разпорежда с тях и да върне не същите пари, а същата сума[66]. Договорът бил „подписван”, чрез пръстен-печат, какъвто притежавал всеки римски гражданин[67]. Поради липса на достатъчно автентични данни сега е трудно да се проследи дали е имало пряка връзка между неправилния влог и влогът съществувал в Антична Гърция. При последния липсвало делението на правилен (без прехвърляне на собствеността) и неправилен (с прехвърляне на собствеността), което деление влизало в противоречие с атинската практика[68].
Депозитът в съвременното право на ЕС има своята правна регламентация в Директива 2014/49/ЕС[69]. Той е дефиниран като кредитно салдо, което се получава в резултат на средства, оставени по сметка, или от временни положения, произтичащи от обичайни банкови транзакции, и което дадена кредитна институция трябва да изплати съгласно приложимите законови и договорни условия, включително срочен депозит и спестовен депозит[70]. Въпреки, че директивата не посочва изрично, то няма спор, че депозитът е резултат на договорни отношения между вложител[71] и кредитна институция[72]. Няма спор по това, че депозитът описан в Директива 2014/49/ЕС е също от категорията на неправилните депозити. Паричните средства, които се „съхраняват” в сметка не са индивидуализирани. Дължи се връщане на равностойност, а не на вложените напр. при внасяне на пари в наличност по платежна сметка, банкноти.
В тази връзка възниква още един съществен въпрос: дали правата и задълженията на страните са били сходни с тези на правилния влог (depositum)? При правилния депозит задълженията на влогоприемателя се свързвали с опазване на вещта, нейното връщане заедно с плодовете и приращенията придобити през времетраенето на договора[73]. Освен това влогоприемателят не можел да си служи с вещта, като в противен случай отговарял за кражба (furtum usus)[74].
Интересно е да се отбележи, че при правилния влог влогодателят разполагал с иск за връщане на вещта наречен – actio depositi directa. Влогоприемателят също разполагал с иск, наречен actio depositi contraria. Actio depositi contraria при правилния влог, представлявал искът, с който разполагал депонентът за направените от него разходи или за нанесени от вложената вещ вреди[75]. При depositum irregulare с предмет парични средства, actio depositi contraria едва ли е бил приложим за нанесени от вложената вещ вреди, но вероятно е бил мислим по отношение на направени от банкера разходи.
Дали actio depositi directa, но за връщане на същата сума (а не на същите монети – бел. авт.) е бил приложим и при depositum irregularе? Разпростирала ли се е actio depositi directa се и върху лихвите по влога? Според някои автори в зависимост от защитата, с която се ползвали вложителите, можем да разграничим и различните видове влогове[76]:
- при влог с предмет монети, които могат да бъдат индивидуализирани вложителят се ползва с привилегия преди обезпечените кредитори на несъстоятелния длъжник (депозитар)[77];
- при влог с предмет монети, които не могат да бъдат индивидуализирани, вложителят отново се ползва с привилегия преди обезпечените кредитори на несъстоятелния длъжник[78] (депозитар)[79], но помежду си отделните вложители нямат предимство[80];
- при влог, при които вложителите получават лихва и при несъстоятелност на депозитаря, те не се ползват с привилегия[81]. Според някои при depositum irregulare лихвата се полага по право, дори ако не е била уговорена за разлика от mutuum[82]
Въпреки горепосочените защити проблеми с вложителите в древността са съществували. За неизпълнение на задължението за връщане на вложеното разполагаме с данни още от времето на Древна Гърция. Класически пример е „Банкерската реч“ на Изократ, която описва съдебно дело срещу банкера Пасион, позволил си да присвои депозирани при него средства. В Рим също срещаме свидетелства за невъзможността на банкери да изплатят депозираните при тях суми. За това научаваме повече от една от пиесите на Плавт, където наперен воин заплашва банкер[83]:
Pl. Cur. 535-36
nunc nisi tu mihi propere properas dare iam triginta minas, quas ego apud te deposivi, vitam propera ponere. |
Ако спешно и то много спешно не ми върнеш моите тридесет мина, бъди готов да се простиш с живота. |
Директива 2014/49/ЕС[84] съдържа подробна регламентация по отношение на защитата на вложителите. В основата на тази защитата са т.нар. схеми за гарантиране на депозитите (СГД). Директива 2014/49/ЕС разграничава три вида СГД: законоустановени СГД, СГД на договорна основа и институционални защитни схеми[85]. Всяка държава членка в рамките на своята територия трябва да създаде и официално да признаване поне една СГД[86]. Целта на СГД е да бъдат гарантирани депозитите на вложителите в случай, че последните са неналични. Неналичният депозит представлява всеки депозит, който е изискуем и дължим, но не е бил платен от кредитната институция съгласно нормативните или договорните условия, приложими към него при наличието на две алтернативно дадени обстоятелства[87]. Първото обстоятелство е съответните административни органи в държавата членка да са констатирали, че по тяхна преценка към този момент съответната кредитна институция изглежда неспособна — по причини, пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозита и че институцията няма да бъде в състояние да направи това в краткосрочна перспектива[88]. Второто обстоятелство е съдебен орган да е постановил решение, което има за последица спирането на упражняването на правата на вложителите за предявяване на вземанията си срещу кредитна институция по причини, пряко свързани с финансовото й състояние[89]. Гаранцията е в размер от 100 000 EUR за всички депозити на един вложител[90].
Когато СГД извършва плащания по гарантирани депозити има право на суброгация в правата на вложителите при производство по ликвидация или оздравяване до размер, равен на техните плащания към вложителите. Когато СГД извършва плащане в условията на производства по преструктуриране, включващи прилагането на инструменти за преструктуриране или упражняването на правомощия за преструктуриране, то СГД има право на вземане срещу съответната кредитна институция в размер, равен на нейните плащания. Това вземане е от същия ред като гарантираните депозити съгласно националното право, уреждащо обичайното производство по несъстоятелност, съгласно предвиденото в Директива 2014/59/ЕС[91].
D.2.13.6.3 | Чл. 4 (14) Директива 2007/64/ЕО | |||
§3.Rationem autem esse Labeo ait ultro citro dandi accipiendi, credendi, obligandi solvendi sui causa negotiationem: nec ullam rationem nuda dumtaxat solutione debiti incipere. Nec si pignus acceperit aut mandatum, compellendum edere: hoc enim extra rationem esse. Sed et quod solvi constituit, argentarius edere debet: nam et hoc ex argentaria venit. | §3. Labeo казва, че сметката е извлечение на всички взаимни сделки осъществени в собствен интерес, нареждания, кредити и дебити на страните: и че нито една сделка не започва само с едно плащане на дълг. И когато е получил залог или влог, той не е длъжен да укаже това по сметката, защото това действие се извършва извън нея; но когато банкерът се е уговорил за плащане на задължението, той е длъжен да укаже това (по сметката) тъй като това е задължение на неговото занятие като банкер. | „платежна сметка“ означава сметка, водена на името на един или повече ползватели на платежна услуга, използвана за изпълнението на платежни транзакции; Чл. 4 (5) Директива 2007/64/ЕО „платежна транзакция“ означава действие от страна на платеца или получателя по внасяне, прехвърляне или теглене на средства, независимо от съответните задължения по основното правоотношение между платеца и получателя; |
Изглежда, че начинът по който били „съхранявани” дадените на влог при банкера пари е бил свързан с ratio или ratiuncula (сметка). За връзката между depositum и ratio споменава от Ulpianus[92], който я описва като „ratio haberi depositariorum” и „depositariorum ratio habetur”. Папируси посочват, че е било общоприето за частни лица да притежават пари по влогове в банка, както и да нареждат и приемат плащания чрез банкери[93]. Според римското право за всеки клиент се е водела отделна сметка до която той имал право на достъп[94]. Някои автори са на мнение, че чрез ratio е било възможно да се извършват всички основни действия, които познаваме и при съвременните банкови сметки – събиране на средства и плащане на задължения [95].
Съгласно Директива 2007/64/ЕО[96] платежната сметка е тази, която се води на името на един или повече ползватели на платежна услуга, използвана за изпълнението на платежни транзакции[97]. Те от своя страна включват внасяне, прехвърляне или теглене на средства[98]. Следва да се имат предвид и платежните услуги, които могат да бъдат извършвани чрез платежните транзакции[99]. Платежните услуги включват и налични и безналични операции и транзакции. Към наличните можем да споменем внасянето на пари в наличност по платежна сметка[100], тегления на пари в наличност от платежна сметка[101] и др. Към безналичните спадат изпълнение на директни дебити[102], изпълнение на кредитни преводи и др.
Точното и честно водене на книгите (rationes) на древноримския банкер се налагало поради публичното доверие (fides publica), с което те са се ползвали[103]. Причината за това била спецификата на банковата дейност, която е била от значение за цялото общество и това налагало и задължението им да съхраняват сметките[104]. Банкерът бил длъжен да води сметките добросъвестно, защото в противен случай е отговарял за причинени вреди[105].
Отговорността на банките и техните служители е уредена и в Директива 2007/64/ЕО. Платежните институции да носят пълна отговорност за всяко действие на техните служители, представители, клонове или подизпълнители[106].
В Рим преторът е можел да иска разкриване на информацията свързана със сметката. За никоя друга търговска дейност не съществувала такава регулация[107]. Gaius дава следното обяснение:
D.2.13.10.1
Gaius 1 ad ed. provinc. Argentarius rationes edere iubetur: nec interest cum ipso argentario controversia sit an cum alio. |
Gaius 1 ad ed. provinc. Преторът постановява: „Тези, които упражняват банкова дейност трябва да показват сметките на влогадателите и в допълнение на консула.“ |
Сходно решение съдържа и Директива 2007/64/ЕО. Компетентните органи на държавите членки, които осъществяват надзор имат право да изискват от платежните институции предоставяне на всякаква информация[108], която следва да включва и информация за платежните сметки.
Банкерите в Рим са можели и да предоставят кредити по депозитни (влогови) сметки[109]. За връзката на ratio с банкерството посочва и Плавт в комедията. Aulularia („Гърнето”). В разговор между двама от героите – Evclio (Евклион) и Megadorvs (Мегадор) за жените, спестовността и разходите Megadorvs (Мегадор) посочва:
Pl. Aul. 3.5[110]
Vbi nugivendis res soluta est omnibus, ibi ad postremum cedit miles, aes petit. itur, putatur ratio cum argentario; miles inpransus astat, aes censet dari. ubi disputata est ratio cum argentario, 55 etiam ipsus ultro debet argentario: spes prorogatur militi in alium diem. |
Като платиш за всички тия глупости Накрай дохожда войникът[111] – плащай му! Ха да си видя сметките с банкерина! Войникът, гладен, чака за парите си. А след като ти се направи сметката, излиза, че си длъжен на банкерина! Войникът – обнадеждаваш го за друг път. |
Възможността за ползване на кредит по платежна сметка има своята регламентация в Директива 2007/64/ЕО. Той може да се отпусне само в изрично посочени случи и трябва да са свързани с платежни услуги[112]. Освен това за да бъде отпуснат такъв кредит е необходимо да са изпълнени няколко кумулативно дадени условия. Трябва да бъдат налични следните условия: кредитът да има спомагателен характер и да се отпуска единствено и само във връзка с изпълнението на определена платежна транзакция, такъв кредит да не се отпуска от средствата, които са получени или се държат с цел изпълнение на определена платежна транзакция и др.[113]
Заключение
В изложението по-горе бе направен опит да бъдат разгледани в исторически и съвременен аспект три от основните банкови сделки, явяващи се по своята същност представители на всяка една от разграничените от теорията банкови сделки. От активните сделки бе анализиран кредита, чийто първообраз може да бъде намерен в договора за заем в Древния Рим – mutuum. Неправилният депозит (depositum irregulare) е типична пасивна банкова сделка. При нея банката е длъжник на вложителя, а последния носи известни права спрямо вложението си, но до определен за това размер. На последно място, предоставянето на платежни услуги и извършването на платежни операции чрез използването на платежна сметка, представлява в повечето случаи неутрална банкова сделка, чието начало би могло да се търси в римската ratio (ratiuncula).
Настоящето изложение в никакъв случай няма претенциите за пълнота. То има за цел единствено да очертае възможността за едно бъдещо изследване посветено или на римското банково право, или сравнително правно изследване между римското и съвременното банково законодателство на ЕС. Както бе посочено и по-горе не е реално, нито пък е възможно да се търси пряка връзка между античните и съвременните банкови норми. Такава връзка може да бъде направена индиректно чрез сравнителен анализ на националните законодателства и последващата им унификация на ниво ЕС и възприемането им отново в съответното национално право. Следва да се има предвид, че тази последна стъпка не винаги води до еднакъв резултат. Има редица случаи, в които нормите от дадена директива са възприети различно от различните държави[114]. Тази може да доведе само до не еднаквото прилагане на правото на ЕС в различните държави. Подобен проблем съществува и при рецепцията на римското право. Можете да вземете назаем норми от римското право, но не и духът на римското право. По своята природа правните норми, които са идентични, дали в резултат от заемането им или не, ще функционират различно в две различни общества[115]. За да функционират нормите на ЕС в унисон независимо от това, в коя държава членка се прилагат, то следва да се има предвид не точния им превод, а техния дух.
Иван Мангачев, д-р по право
Нов български университет
[1] W. L. Burdick, The Principles of Roman Law (The Lawyers Co-operative Publishing Co Rochester, New York, 1938) 1.[2] W.W. Buckland, A. D. McNair, Roman Law and Common Law: A Comparison in Outline (2nd. ed. CUP 1952) x.
[3] Влиянието, което оказва средновековната рецепция на римското право в Англия може да бъде илюстрирано с трудовете Tractatus de legibus et consuetudinibus regni Angliае на R. de Glanvill и De legibus et consuetudinibus Angliae на H. de Bracton. Повече по този въпрос виж Fr. Wieacker, The Importance of Roman Law for Western Civilization and Western Legal Thought, 4 B.C. Int’l & Comp. L. Rev. 257 (1981) 259-260. Освен това: T.E. Scrutton, The Influence of the Roman Law on the Law of England (Cambridge, CUP 1885); Al. Watson, Roman Law and English Law: Two Patterns of Legal Development, Loyola Law Review, Volume 36, Number 2, Summer 1990, 247-268; D. Freeman, The Influence of Roman Law in English Courts, http://www.damienfreeman.com/assets/content/PDF/PDF38%20-%20Influence%20of%20Roman%20Law%20in%20English%20Courts.pdf и др.
[4] S. Gleeson, International Regulation of Banking: Capital and Risk Requirements (2nd. ed., Oxford University Press 2012) 1.01.
[5] Присъда № 255 от 26.11.2009 г. на ПАС по в. н. о. х. д. № 360/2009 г., НК.
[6] Решение № 12 от 2.10.2012 г. на КС по к. д. № 4/2012 г.
[7] Д. Ц. Йорданов, Учение за банката, част I: Банките и техните операции (2-ро изд. София 1943) 10.
[8] М. Бобатинов, Банково право (Юриспрес, София 2000) 64.
[9] United Dominions Trust Ltd v Kirkwood [1966] 2 QB 431, коментирано в Andr. Burrows, English Private Law (Oxford University Press 2013) 14.08.
[10] Dig. 12.1. 9. 9. и Gai. III.90.
[11] Чл. 4 (1) (1) Регламент (ЕС) № 575/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно пруденциалните изисквания за кредитните институции и инвестиционните посредници и за изменение на Регламент (ЕС) № 648/2012, ОВ L 176, 27.6.2013.
[12] D. Jones, The Bankers of Puteoli: Finance, Trade and Industry in the Roman World (Tempus, Gloucestershire 2006) 49.
[13] Jones (2006) 49.
[14] Ив. А. Базанов, Курс по римско право, т. I (Университетска печатница, София 1940) 429.
[15] Ibid.
[16] Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, ОВ L 133, 22.5.2008 г., стр. 66.
[17] Директива 2014/17/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 4 февруари 2014 година относно договорите за кредити за жилищни недвижими имоти за потребители и за изменение на директиви 2008/48/ЕО и 2013/36/ЕС и Регламент (ЕС) № 1093/2010, ОВ L 60, 28.2.2014г.
[18] Чл. 3, б. „а” Директива 2008/48/ЕО и чл. 4 (1) Директива 2014/17/ЕС.
[19] P. Du Plessis, Borkowski’s Textbook on Roman Law (4th. ed. OUP, 2010) 85. Това правило е имало изключения по отношение на някои „не физически” лица като collegia, municipia, църквата и др.
[20] F. Schulz, Classical Roman law (Clarendon press, Oxford 1951) 402.
[21] Schulz (1951) 401.
[22] Ibid.
[23] Чл. 3, б. „в” Директива 2008/48/ЕО.
[24] Чл. 2 (2) (а) Директива 2008/48/ЕО.
[25] Чл. 3 (1) Директива 2014/17/ЕС.
[26] Чл. 3, б. „б” Директива 2008/48/ЕО и чл. 4 (2) Директива 2014/17/ЕС. И при двете директиви кредиторът може да бъде физическо или юридическо лице, което предоставя или се задължава да предостави кредитв рамките на своята търговска, стопанска или професионална дейност.
[27] Д. Дождев, Римское частное право (Инфра М., Москва 1996) 497.
[28] D. 12.1.2. 3. М. Андреев, Римско частно право (Софи-Р, София 1992) 340.
[29] D.12.1.2.1.
[30] Андреев (1992) 341.
[31] Buckland (1921) 460.
[32] Г. Дернбург, Пандекты, Обязательственное право, Том 2 (Москва 1911) 221 – 222.
[33] W.A. Hunter, A systematic and historical exposition of Roman law in the order of a code (4th. ed. Sweet and Maxwell, 1876) 472.
[34] Hunter (1876) 473.
[35] D. 12.1.3.
[36] Hunter (1876) 472.
[37] Б. Виндшейд, Об обязательствах по римскому праву (С.-Петербург, 1875) 294.
[38] Базанов (1940) 431.
[39] Глава II, Директива 2008/48/ЕО и глава 4 Директива 2014/17/ЕС.
[40] Чл. 10 (2) (з) Директива 2008/48/ЕО и чл. 13 (1) (и) Директива 2014/17/ЕС.
[41] Чл. 3 (л) Директива 2008/48/ЕО и чл. 4 (12) Директива 2014/17/ЕС.
[42] W. H. Buckler, The Origin and History of Contract in Roman Law down to The End of The Republican Period (Cambridge University Press, London 1895) 180-181.
[43] R. Sohm, The Institutes of Roman Law (OUP 1892) 297.
[44] Ibid.
[45] D.46.3.5.2; Paul., Sent. 2.14.1.; Дождев (1996) 499.
[46] C. Th. 2. 33. 2., Buckland (1921) 461.
[47] 8.18 – Tac., Ann., 6.16.
[48] Дождев (1996) 499.
[49] Ibid.
[50] Paul. Sent. 2.14.2 и 4.
[51] Дождев (1996) 499.
[52] Ibid. C.4.32.26.2 a.528.
[53] Buckland (1921) 461.
[54] Чл. 3 (й) Директива 2008/48/ЕО и чл. 4 (16)
[55] Подробно по този въпрос – К. Касабова, Банково право: Актуални проблеми на практиката (Софи-Р, София 2014) 69-125.
[56] W. Gordon, Observation on Depositum irregulare, Roman Law, Scots Law and Legal History (Edinburgh University Press, July 2007) 61.
[57] R. Zimmermann, The Law of Obligations Roman Foundations of the Civilian Tradition (Juta & Co, Ltd, Cape Town, Wetton, Johannesburg 1990) 217.
[58] R. Westbrook, Old Babylonian Period, в A History of Ancient Near Eastern Law, Vol. 1, R. Westbrook (ed.) (BRILL, Leiden • Boston 2003) 413.
[59] C. Adams, Land Transport in Roman Egypt: A Study of Economics and Administration in a Roman Province (OUP 2007) 237-238.
[60] K. Verboven, Faeneratores, negotiatores and Financial Intermediation in the Roman World (Late Republic and Early Empire), Pistoi dia tèn technèn: bankers, loans and archives in the ancient world: studies in honour of Raymond Bogaert (Peeters 2008) 212.
[61] W. Harris, A Revisionist View of Roman Money, The Journal of Roman Studies, Vol. 96 (2006) 19.
[62] Jones (2006) 49.
[63] Buckland (1921) 466.
[64] Андреев (1992) 347.
[65] J. Oudshoorn, The Relationship between Roman and Local Law in the Babatha and Salome Komaise Archives: General Analysis and Three Case Studies on Law of Succession, Guardianship and Marriage (Brill Leiden • Boston 2007) 126.
[66] Базанов (1940) 439-440.
[67] Jones (2006) 17.
[68] Ed. E. Cohen, Athenian Economy and Society: A Banking Perspective (Princeton University Press, Princeton, New Jersey 1992) 130.
[69] Директива 2014/49/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 16 април 2014 година относно схемите за гарантиране на депозити, ОВ L 173/149, 12.6.2014г.
[70] Чл. 2 (1) (3) Директива 2014/49/ЕС.
[71] Чл. 2 (1) (6) Директива 2014/49/ЕС. Влжителят е титулярът или в случай на съвместна сметка – всеки от титулярите на депозита.
[72] Чл. 2 (1) (3); чл. 2 (1) (8); чл. 7 (5) и чл. 16 (2) Директива 2014/49/ЕС.
[73] Андреев (1992) 348 – D.16.13.1.24.
[74] Ibid.
[75] Zimmermann (1990) 206.
[76] Описани подробно в Gordon (2007) 64.
[77] D.42.5.24.2.
[78] Базанов (1940) 440.
[79] D.16.3.7.2.
[80] D.16.3.7.3.
[81] D.42.5.24.2.
[82] Базанов (1940) 440.
[83] L. Estavan, Roman Law in Plautus, Stanford Law Review, Vol. 18, No. 5 (Apr., 1966) 897.
[84] Директива 2014/49/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 16 април 2014 година относно схемите за гарантиране на депозити, L 173/149 от 12.6.2014г.
[85] Чл. 1 (2) (а)-(в) Директива 2014/49/ЕС.
[86] Чл. 4 (1) Директива 2014/49/ЕС.
[87] Чл. 2 (1) (8) Директива 2014/49/ЕС.
[88] Чл. 2 (1) (8) (а) Директива 2014/49/ЕС.
[89] Чл. 2 (1) (8) (б) Директива 2014/49/ЕС.
[90] Чл. 6 (1) Директива 2014/49/ЕС.
[91] Чл. 9 (2) Директива 2014/49/ЕС.
[92] D.16.3.7.2.
[93] K. Verboven, Demise and fall of the Augustan Monetary System, в Crises and the Roman Empire: Proceedings of the Seventh Workshop of the International Network Impact of Empire, Ed. Ol. Hekster, G. de Kleijn, D. Slootjes (Nijmegen, June 20-24, 2006) (BRILL, Leiden • Boston 2007) 250.
[94] D.2.13.4.1.
[95] J. Andreau, Banking and Business in the Roman World (trans. J. Lloyd) (Cambridge University Press, Cambridge, UK and New York 1999) 44.
[96] Директива 2007/64/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13 ноември 2007 година относно платежните услуги във вътрешния пазар, за изменение на директиви 97/7/ЕО, 2002/65/ЕО, 2005/60/ЕО и 2006/48/ЕО и за отмяна на Директива 97/5/ЕО, ОВ L 319/1 от 5.12.2007г.
[97] Чл. 4 (14) Директива 2007/64/ЕО.
[98] Чл. 4 (5) Директива 2007/64/ЕО.
[99] Чл. 4 (3) Директива 2007/64/ЕО и приложението към тази разпоредба.
[100] Т. 1 от Приложение платежни услуги (Член 4, Определение 3) Директива 2007/64/ЕО.
[101] Т. 1 от Приложение платежни услуги (Член 4, Определение 3) Директива 2007/64/ЕО.
[102] Директният дебит означава платежна услуга по задължаване на платежна сметка на платец, когато платежната транзакция се извършва по инициатива на получателя, въз основа на даденото от платеца съгласие на получателя, на доставчика на платежни услуги на получателя или на доставчика на платежни услуги на платеца – чл. 4 (28) Директива 2007/64/ЕО.
[103] A. Berger, Encyclopedic Dictionary of Roman Law: Transactions of the American Philosophical Society (New Series-Volume 43, Part 2, 1953) 366.
[104] D.2.13.10.1.
[105] D.2.13.8.1.
[106] Чл. 18 (2) Директива 2007/64/ЕО.
[107] Jones (2006) 51.
[108] Чл. 21 (1) (а) Чл. 4 (5) Директива 2007/64/ЕО.
[109] Andreau (1999) 44.
[110] Използван е преводът на Ал. Ничев, Антични комедии (Народна култура, София 1978) 268.
[111] В бележка под линия 29 на стр. 268 в Ничев (1978), която е обяснена на стр. 515 се посочва следното: „Накрай дохожда войникът. Всъщност думата е не за войник, а за чиновник, който събирал военен данък, установен със сенатско постановление от 397г.”. Тази гледна точка се потвърждава и от бел. 4 на стр. 402 в английското издание Comedies of Plautus, Vol. 1 (George Bell & Sons, London 1880) превод H. Th. Riley. Там се посочва, че „miles”, което означава „войник”, следва да се разбира, че войникът идва да събере дължим военен данък, наречен “aes militare”. Думата би могла да означава и служител на магистрата, на когото следва да се плати данъка, защото “miles” понякога, макар и много рядко се е употребявал и с това значение”.
[112] Чл. 16 (3) Директива 2007/64/ЕО.
[113] Ibid.
[114] Виж Ив. Мангачев, Ал. Тонев, За понятията „владение“ и „контрол“ по чл. 5, ал. 1 ЗДФО и чл. 2 (2) на Директива 2002/47/ЕО, „Търговско и облигационно право“, 2013 г., кн. 11; M Graziadei, Financial Collateral Arrangements: Directive 2002/47/EC and the Many Faces of Reasonableness, Uniform Law Review, Volume 17, Issue 3 (2012).
[115] A. Watson, Society and Legal Change (2nd. ed, Temple University Press, Philadelphia 2001) xiv.