Първият въпрос, по който до момента е съществувала противоречива съдебна практика на съдилищата, е досежно възможността да се извърши въвод във владение от съдебен изпълнител срещу трето лице, заварено в имота, което заявява, че владее имота от момент, предхождащ завеждането на делото, решението по което се изпълнява. В тази връзка се разглежда от съдиите и въпроса, дали това трето лице може на основание чл. 524 във връзка с чл. 523 от ГПК да поиска спиране на изпълнителното производство или тази защита е предвидена от законодателя само за това трето лице, предявяващо права, изключващи правата на взискателя, което е осъществило фактическа власт върху имота след завеждане на делото, решението по което се изпълнява.
С оглед да даде тълкуване по горепосочения въпрос съставът на ВКС сравнява в ТР правното положение на трето лице, придобило владение върху имота преди и след завеждане на делото, решението по което се изпълнява.
Правно положение на третото лице, придобило владение върху имота след завеждане на делото, решението по което се изпълнява:
Визират се случаи, в които лицето, срещу което се изпълнява въвода във владение, на практика се различава от длъжника, посочен в изпълнителния лист, издаден в полза на взискателя. В чл. 523, ал. 1 от ГПК са уредени законовите предпоставки, при наличието на които този въвод е допустим. Първата предпоставка е съдебният изпълнител да намери процесния имот във владение на едно трето лице, а не във владение на длъжника. Втората законова предпоставка е третото лице да е установило владение върху имота след завеждане на делото, решението по което се изпълнява. Посочените предпоставки са кумулативни, т.е. само и единствено при наличието и на двете от тях е възможно да се извърши въводът. В случай, че съдебният изпълнител при въвода намери в имота трето лице, той следва да установи дали това лице владее имота за себе си или го държи за другиго, като в случай, че е налице владение, съдебният изпълнител трябва да провери откога датира владението и да документира начина, по който се е уверил в наличието на тези обстоятелства.
В хипотезата на чл. 523 от ГПК законодателят е визирал случай, в който взискателят правилно е предявил иска си срещу лицето, което към момента на предявяването му владее имота, но на един по – късен етап трето лице е придобило владението на процесния имот от ответника при наличието на вече висящо исково производство. Поради това и третото лице ще бъде обвързано от постановеното съдебно решение на основани чл. 226, ал. 3 от ГПК, което от своя страна ще доведе до разширяване на субективните предели на изпълнителния лист и по отношение на третото лице. Ако третото лице твърди при въвода, че притежава права, изключващи правата на взисквателя, ще бъде налице спор за права, който спор не може да бъде разрешен от съдебния изпълнител. С този случай законодателят е предвидил, че съдебният изпълнител следва да отложи въвода и да даде на третото лице тридневен срок, в който последният може да направи пред компетентния районен съд искане за спиране на изпълнението по реда, предвиден в чл. 524 ГПК.
Правно положение на третото лице, придобило владението върху имота преди завеждане на делото, решението по което се изпълнява:
Това трето лице няма да бъде обвързано от съдебното решение. Тук не можем да приложим разпоредбата на чл. 226, ал. 3 от ГПК. Съдебният изпълнител не може да извърши въвода срещу това трето лице, придобило владение върху процесния имот преди завеждане на делото, решението по което се изпълнява, поради наличието само и единствено на този факт. Ирелевантно е наличието или липсата на права на третото лице върху имота, както и тяхната противопоставимост на взискателя. В този случай законодателят е предоставил на третото лице правото да обжалва въвода на основание чл. 435, ал. 5 от ГПК, като за уважаването на жалбата е необходимо само и единствено да се докаже факта на владението и на придобиването му преди предявяването на иска от взискателя. В процеса не се изследва наличието на евентуални права на третото лице върху имота. В случай, че третото лице пропусне срока за обжалване на въвода, то разполага още и с исковете по чл. 75 и 76 от Закона за собствеността. За разлика от разгледания по- горе случай тук установените с изпълнителното основание права на взискателя не обвързват третото лице. Поради това и в тълкувателното решение върховните съдии достигат до следния извод: „Не може да се извърши въвод във владение срещу трето лице, което е придобило владението върху имота преди завеждане на делото, по което е постановено изпълняваното решение, и ако такъв бъде извършен, това лице може да защити правата си чрез обжалването му по реда на чл. 435, ал. 5 ГПК. В случай, че третото лице пропусне срока за обжалване на извършения въвод, то може да предяви владелчески иск по чл. 75 или чл. 76 от ЗС срещу взискателя. Това лице не може да се ползва от предвидената в чл. 523, ал. 2 и чл. 524 ГПК защита.”
Вторият въпрос, тълкуван от съдиите, е досежно това дали на основание чл. 435, ал. 2 от ГПК може да бъде обжалван всеки акт на съдебния изпълнител, определящ задължение на длъжника за заплащане на разноски по изпълнението, или на обжалване подлежи само нарочното постановление за определяне на разноските. Общото събрание на гражданска и търговска колегия на ВКС възприема за правилно първото становище на съдилищата, като го подкрепя със следите мотиви:
С оглед на това, че в изпълнителния процес изпълнението може да бъде осъществено чрез един или няколко изпълнителни способи, размерът на разноските по изпълнението ще бъде променян с извършването от съдебния изпълнител на всяко следващо изпълнително действие, което подлежи на таксуване. Тъй като таксите и разноските по изпълнението се внасят авансово от взискателя, на основание възникналото по силата на чл. 79 от ГПК материалноправно отношение между длъжника и взискателя последният има едно вземане срещу длъжника за направените в изпълнителното производство разноски. Не само дължимите такси и разноски трябва да бъдат авансово внесени от взискателя, същите следва да са били действително дължими по изпълнителното производство. За да възникне за длъжника задължение за заплащането им, съдебният изпълнител трябва да определи разноски по основание и размер и да възложи заплащането им на длъжника. Този акт на органа по изпълнението на практика се явява и пряко изпълнително основание, тъй като вземането, материализирано в него, подлежи на принудително изпълнение. Тъй Съдебният изпълнител е задължен по силата на чл. 434 от ГПК да обективира всяко извършено изпълнително действие в протокол (посочващ и размера на направените разноски по изпълнението). Няма установено в закона задължение на съдебния изпълнител да обощи всички разноски в един окончателен акт. Поради това във връзка с поставения по тълкувателното дело въпрос ОСГТК възприемат следния извод: „… използвания в чл. 435, ал. 2 ГПК израз „постановление за разноски”, следва да се тълкува не в буквалния смисъл, а като всеки акт на съдебния изпълнител, с който той се произнася по задължението на длъжника за разноски по изпълнението. Това важи и за разноските, посочени в поканата за доброволно изпълнение.”
Досежно допустимостта на иска по чл. 440 от ГПК на третото лице, намиращо се във владение на имота, върху който е насочено принудително изпълнение, съответно правомощията по чл. 435, ал. 4 от ГПК изключват ли правния му интерес от завеждането на този иск:
Съгласно чл. 440, ал. 1 от ГПК
Общо събрание на гражданска и търговска колегия на ВКС приема за правилно, че искът ще бъде допустим, ако е предявен от трето лице, което се е намирало във владение на вещта към момента на извършване на описа/ на налагане на възбраната, като подкрепя тълкуването си с долу изложените мотиви:
Когато принудителното изпълнение е насочено върху имущество, което не е собственост на длъжника, и по този начин се засягат права на трето лице, то има на разположение два иска:
- Иска по чл. 435, ал. 4 от ГПК – „Трето лице може да обжалва действията на съдебния изпълнител само когато изпълнението е насочено върху вещи, които в деня на запора, възбраната или предаването, ако се отнася за движима вещ, се намират във владение на това лице.“
- Иска по чл. 440, ал. 1 и 2 от ГПК – „Всяко трето лице, чието право е засегнато от изпълнението, може да предяви иск, за да установи, че имуществото, върху което е насочено изпълнението за парично вземане, не принадлежи на длъжника. Искът се предявява срещу взискателя и длъжника.“
Тъй като чл. 440 урежда предявяването на един отрицателен установителен иск, за допустимостта на същия законодателят изисква наличието на правен интерес. Наличието на правен интерес е обусловено тук от засягането на твърдяното от третото лице право при предприемането на изпълнителни действия. Тук законодателят не е ограничил само до наличието на право на собственост, може да става дума за засегнато ограничено вещно право, както и облигационно право, което е непротивопоставимо на купувача по публична продан. Активно легитимирано да предяви иска по чл. 440 от ГПК е всяко трето лице, чието субективно право ще бъде засегнато вследствие на предприетите от съдебния изпълнител изпълнителни действия. Това субективно право на третото лице върху вещта ще обуслови правния интерес от предявяването на иска, ще бъде предпоставка за активна легитимация на лицето. Целта на иска е в случай, че съдът го уважи, да прекрати предприетите изпълнителни действия върху вещта и поради това се изисква принудителното изпълнение върху нея да не е приключило. Върховните съдии приемат за правилен извода, че предявяването на иска по чл. 440 от ГПК не е поставено в зависимост от това, дали процесната вещ е във владение на ищеца. Силата на пресъдено нещо при уважаването на този иск ще се разпростре и по отношение наличието на материалното право на собственост (или ограничено вещно право, или облигационно право).
Искът по чл. 435, ал. 4 от ГПК е насочен срещу обжалване действията на съдебния изпълнител, поради което въпросът за правото на собственост върху вещта е важен досежно преценката на съда за законосъобразността на обжалваното действие. Силата на пресъдено нещо не се разпростира върху материалното право на собственост върху процесната вещ.
В закона по никакъв начин не е посочена поредност на исковете по чл. 435, ал. 4 и този по чл. 440 от ГПК, което означава, че те са две отделни възможности, които са на разположение на третото лице, чието право е засегнато от предприетите изпълнителни действия. Тъй като обаче искът по чл. 440 е допустим единствено в случай че върху вещта е насочено принудително изпълнение, то можем да направим извода, че същият ще бъде недопустим, когато по реда на ч. 435, ал. 4 от ГПК са били обжалвани действията на съдебния изпълнител и жалбата е била уважена. Изцяло на ищеца принадлежи избора кой способ за защита на накърненото си право да упражни. Не на последно място остава и възможността на третото лице да предяви по общия ред положителен установителен иск относно наличието на твърдяното от него право, засегнато вследствие на предприетите изпълнителни действия върху вещта.
Относно това дали изпращането на запорно съобщение до банката представлява действие по по налагане на запор в хипотезата, когато съдебният изпълнител е получил на основание чл. 508, ал. 1 от ГПК отговор, че длъжникът не притежава банкова сметка в съответната банка:
В съдебната практика съществува две противоречиви по същността си становище, възприемани при постановяване на съдебните решения, а именно:
- Налагането на запора се счита извършено с изпращането на запорното съобщение, като за извършването на изпълнителното действие се дължи такса в размер на 15 лева, предвидени в Тарифа за таксите и разноските към ЗЧСИ.
- Налагането на запора се счита извършен към момента, в който кредитната институция по реда на чл. 508 от ГПК предостави на съдебния изпълнител информация, че длъжникът има открита банкова сметка при тях.
Запорът върху вземания на длъжника спомага едно вземане на длъжника към едно трето лице (длъжник на длъжника) да остане в патримониума на длъжника и по този начин да послужи за принудително удовлетворяване на взискателя, като след налагане на запорът длъжникът няма право да се разпорежда със своето вземане, а третото лице не трябва да плаща на своя кредитор. За длъжника запорът се счита наложен с посочването му в поканата за доброволно изпълнение, която му се връчва, или с получаването на съобщение за налагане на запора в случай, че се налага в един по-късен етап от изпълнението. За третото лице (длъжник на длъжника) запорът се счита наложен, считано от деня, когато му е връчено запорното съобщение. Ако длъжникът не изпълни доброволно, то съдебният изпълнител може да възложи вземането на взискателя за събиране или вместо плащане. Запор може да бъде наложен и върху вземания, които са условини, срочни, спорни и прочие. С разпореждането на съдебния изпълнител за налагане на запора и с получаването на запорното съобщение от третото задължено лице (длъжник на длъжника), запорът се счита наложен. Законодателят в нито една разпоредба не свързва налагането на запора със съществуването на вземането. Относно отговорността за разноските върховните съдии възприемат следното становище:
„Затова длъжникът не отговаря за онази част от разноските, чието извършване не е било необходимо с оглед на реализиране на вземането, както и за тези, които са били извършени във връзка с изпълнителни способи, които са останали нереализирани, тъй като взискателят е бил удовлетворен чрез други способи. В последния случай нереализираните изпълнителни способи се приравняват на такива, изоставени от взискателя. Длъжникът не може да носи отговорност и за разноските, които са направени във връзка с изпълнителни способи, насочени върху имущество, което не е съществувало в патримониума му към момента на предприемане на изпълнението, когато тази липса е обективна, т. е. не е вследствие на негово действие или поведение, което е непротивопоставимо на взискателя. В този случай изпълнителният способ няма да бъде реализиран поради обективни причини, стоящи извън поведението на длъжника. При липсата на поведение на длъжника, което да е станало пречка за реализирането на изпълнителния способ, което поведение е основание за възникването на отговорността на длъжника за разноски по изпълнението, на него не може да му бъде възложена отговорността за извършените от взискателя във връзка с нереализирания изпълнителен способ разноски, а същите следва да останат в тежест на извършилия ги, като в тази връзка са и т. 6 и т. 11 от ТР № 2/26.02.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС.“
Автор: Женя Димитрова
Подобни статии
НЯКОИ НАБРОСКИ ПО ПОВОД ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ ПО ТЪЛКУВАТЕЛНО ДЕЛО № 5/2015 НА ОСГК НА ВКС, ПОСТАНОВЕНО НА 18 МАЙ 2017 ГОДИНА
В очакване на Тълкувателно решение по Тълкувателно дело № 5/2014 г. по описа на ОСГТК на ВКС
Процесуалната правоспособност като процесуална предпоставка в светлината на Тълкувателно дело № 1/2017 ОСГТК на ВКС
За приложението на Павловия иск спрямо поръчителя. Бележки по тълкувателно дело №2/2017 на ОСГТК на ВКС
За връзката на преюдициалност между производството по Павловия иск и производствата с предмет вземането на длъжника. Бележки по тълкувателно дело №2/2017 на ОСГТК на ВКС
