Наказателноправната регламентация на кражбата се съдържа в чл. 194–197 от НК с основен състав чл. 194, ал. 1, според който кражбата е отнемане на чужда движима вещ от владението на другиго без негово съгласие с намерение противозаконно да се присвои.
- Обект на престъплението кражба са обществените отношения, които осигуряват нормалните условия за упражняване правото на собственост или правото на владение или държане върху движими вещи. Като общественоопасно деяние кражбата застрашава или уврежда собствеността, интересите на гражданите, юридическите лица и държавата и установения с Конституцията правов ред в Република България (чл. 10 НК).
Освен основния състав, в Раздел първи на Глава пета от Особената част на НК се съдържат квалифицирани състави (чл. 195–196а НК) и привилегирован състав (чл. 197 НК) на кражба.
От приложното поле на кражбата следва да се изключат деянията, осъществяващи състава на чл. 9, ал. 2 от НК, т. е. те не са общественоопасни или тяхната обществена опасност е явно незначителна поради тяхната малозначителност.
Наказателното законодателство защитава по еднакъв начин различните форми на собственост: държавна, общинска, на кооперациите и други юридически лица, на граждани. След измененията на Наказателния кодекс от 1993 г. (ДВ, бр. 10 от 5 февруари) делението на собствеността на частна и публична има наказателноправно значение само във връзка с определяне на нормалните условия за упражняване правото на собственост в конкретния случай. Единствено при присвояването на съкровище (чл. 208 НК) се засяга само правото на държавна собственост. Когато вещта е съсобствена на субекта и на трето лице, пак ще е осъществена кражба, но само по отношение на тази част, която не принадлежи на виновния и върху която се посяга чрез отнемането на цялата вещ (чл. 194, ал. 2 НК).
Законът за собствеността (ЗС) не съдържа дефиниция за понятието „собственост“. Без да има изрична формулировка законът осигурява на собственика следните права: да ползва своята вещ (под „вещ“ се разбира и „имот“); да получава плодовете от собствената си вещ; да се разпорежда със своята вещ[1].
В глава ІІІ от Закона за собствеността е уреден институтът на съсобствеността, като чл. 30 гласи: „Правото на собственост може да принадлежи и общо на две или повече лица – държавата, общините и други юридически или физически лица”.
Член 68 от Закона за собствеността определя владението като „упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя”. Владението може да се упражнява лично или чрез друго лице, съобразно което то бива пряко и посредствено.
Законът разграничава владелците на две групи: добросъвестни и недобросъвестни. Дефиницията за добросъвестен владелец е заложена в чл. 70 на закона: „Владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена.” Per argumentum a comtrario може да се направи извода, че ако владелецът не владее вещта на правно основание по чл. 70 от ЗС, то той не е добросъвестен. Отнемането на чужда движима вещ от недобросъвестен владелец не би застрашила или увредила неговото владение, а това на праводателя.
Тълкуване на термина „собственост” и неговото отграничаване от термина „владение” намираме в Тълкувателно решение № 1 на ВКС на РБ, ОСГК от 6 август 2012 г.: „Според правната теория владението е факт, а не право. То е фактическото състояние за разлика от правото на владение като правомощие и част от съдържанието на правото на собственост. Собствеността дава на собственика право да упражнява фактическата власт върху вещта, т.е. да я владее независимо от намерението му. След като владението е фактическо състояние, то не би могло да има легално определяне на основанията за възникването му. В закона се урежда придобиването и изгубването на права, а не на факти.”
Същото тълкувателно решение изяснява и института на съвладението: „Фактическата власт без право на собственост върху една вещ може да се упражнява от две или повече лица и тогава е налице съвладение. То е разновидност на владението и за него се прилагат общите разпоредби. При съвладение по смисъла на чл. 68 от ЗС трябва да са налице и двата признака на владение /обективен – упражняване на фактическа власт върху вещта (corpus) и субективен – намерението да се държи вещта като своя (animus domini)/. Тогава фактическата власт се упражнява едновременно от две или повече лица, които държат вещта заедно като своя, а за всеки един от тях владението има самостоятелно действие”.
Многообразието на хипотези относно владението на една вещ допуска едно лице да има качеството на собственик, съсобственик, владелец, съвладелец, както и превръщането му в съсобственик и владелец (т.нар. „преобръщане на владението“ – ТР 1/2012 г. на ВКС на РБ, ОСГК).
Дефиниция за държане намираме в чл. 68 от ЗС: „Държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя”. Държането е фактическата власт върху една вещ, която едно лице държи от името на друго лице с намерението или съзнанието, че вещта не е негова. Държателят (наемател, залогоприемател) упражнява своята власт от името на владелеца. Затова, ако държателят изостави вещта, тя не става ничия, а фактическата власт сe връща на владелеца.
По смисъла на Наказателния кодекс под „владение“ се разбира и държането на вещта (т. II. 3 на Постановление № 6 от 1971 г. на Пленума на ВС, изм. с Постановление № 7 от 6.VII.1987 г.).
Според Ал. Стойнов използването на термина „владение” в текста на чл. 194 от НК не е много точно. Той счита, че е по-вярно да се каже „държане“, защото НК защитава не само владението по смисъла на ЗС, но и всяко друго фактическо държане, без оглед основанието за неговото установяване[2].
В тази връзка изразявам следното виждане. Законодателят, според Закона за собствеността, ясно отграничава термините „владение” и „държане”. Но в гражданския оборот и в наказателния процес тяхната материална същност не се разграничава. Деянието, осъществено от крадеца, е насочено с присвоително намерение срещу вещта, независимо дали тя е държана или владяна – добросъвестно или недобросъвестно, от физическо или представител на юридическо лице. В субективната мисловна сфера и формирането на решение за отнемане на вещта у крадеца не се пораждат колебания относно това на какво правно основание се владее, държи, ползва и чия собственост е вещта. Логично, според мен, законодателят не е определил отделни наказания за кражба съобразно това дали вещите се отнемат от собственик, владелец, държател/наемател. Именно поради този факт престъпното деяние не може да бъде отегчено или смекчено в зависимост от знанието на крадеца за вещното субективно право на лицето, от чието владение отнема противозаконно вещта.
С оглед на изложеното по-горе, в чл. 194, ал. 1 от НК терминът „владение“ следва да се замени с друг, който да има по-обхватна смислова натовареност и да е правно и житейски обединяващ термините „владение“ и „държане“. Такъв термин би могъл да бъде „правоимане”. Този термин нормативно е намерил своето приложение в чл. 111 от НПК: „Предметите, иззети като веществени доказателства, с разрешение на прокурора могат да бъдат върнати на правоимащите, от които са отнети, преди да завърши наказателното производство, само когато това няма да затрудни разкриването на обективната истина и не са предмет на административно нарушение”.
Или, de lege ferenda, ако в разпоредбата на чл. 194, ал. 1 от НК „отнемането на чужда движима вещ от владението на другиго без негово съгласие“ се замени с „отнемане на чужда движима вещ от правоимащо лице без негово съгласие“ с намерение противозаконно да я присвои, тя би защитила всеки правоимащ, а не само владелеца на инкриминираната движима вещ.
Този въпрос не е терминологичен, а е свързан с важния в наказателния процес въпрос дали собственикът, владелецът или държателят на инкриминираната вещ следва да бъде конституиран в качеството на пострадало лице според разпоредбите на чл. 74 и сл. от НПК. Съгласно чл. 74, ал. 1 от НПК пострадал е лицето, което е претърпяло имуществени или неимуществени вреди от престъплението. Ако вещта е отнета от нейния наемател, то той в качеството на държател на вещта ще бъде пострадал от това, че повече няма да може да я употребява. Но освен него, собственикът/владелецът също би следвало да се конституира като пострадал поради загубата на собствеността/владението си до евентуалното й намиране.
По мое мнение, ако движимата вещ, предмет на кражба, е владяна или държана от повече от един субект, следва да се конституира повече от едно пострадало лице. Такива лица могат да бъдат: съсобственик на вещта, съвладелец, наемател, държател. Преценката относно степента на увреда на пострадалото лице трябва да се направи с оглед на правата и фактическите състояния на правоимащия субект спрямо инкриминираната вещ. Може да се прецени кой от правоимащите субекти разполага с по-голям обем от правомощия спрямо вещта и с оглед на това те да се степенуват. Така на първо място ще застане собственикът/съсобствениците, на второ място ще се ситуира владелецът/съвладелците, на следващо място: наемателят/държателят/ползвателят.
Ето защо в досъдебните производства по дела за кражби разследващите полицаи трябва своевременно да установяват статута на инкриминираните вещи с оглед коректното конституиране на пострадалите лица. В полицейските служби често постъпват молби от физически лица или представители на юридически лица за връщане на откраднати вещи, които се докладват на прокурор. Неустановяването на основанието за собственост, владение или държане на вещта, липсата на документи и наличието на противоположни твърдения на страните, претендиращи за собственост или владение, нерядко са причини прокурорът да се произнесе с отказ за връщане на вещите.
Въпросът има и друг аспект – реалното отразяване на съвкупността на пострадалите лица от кражби в полицейската статистическа отчетност. След приключване на досъдебно производство практиката е да се попълва само една статистическа карта за пострадало физическо лице/ощетено юридическо лице – за собственика на вещта, но не и за наемателя например, ако има такъв. Трябва да се попълват толкова карти, колкото са правните субекти, които имат собствени права или фактически състояния спрямо инкриминираната вещ.
Определянето на пострадалите от кражби лица има съществено практическо значение за конституирането им, освен като граждански ищци и като правоимащи по Закона за подпомагане и финансова компенсация на пострадали от престъпления (ЗПФКПП), уреждащ условията и реда за подпомагане и финансова компенсация от държавата на пострадали от престъпления български граждани или граждани на държави – членки на Европейския съюз. За пострадалите, претърпели имуществени вреди от престъпления от общ характер, вкл. и кражби, съгласно чл. 3, ал. 1 от закона, е предвидено подпомагане, изразяващо се в психологическа консултация и помощ, безплатна правна помощ по реда на Закона за правната помощ, практическа помощ (чл. 8 ЗПФКПП). Освен това органите на МВР, следователите и организациите за подкрепа на пострадали трябва незабавно да ги информират за техните права (чл. 6, ал. 1 ЗПФКПП). В случаите, когато кражбите са извършени по поръчение или в изпълнение на решение на организирана престъпна група, пострадалите лица имат право и на финансова компенсация (чл. 3, ал. 3, т. 2 ЗПФКПП).
- Предмет на кражба може да бъде само движима вещ. Тя трябва да има следните три особености: да бъде чужда (да не е изключителна собственост на дееца); да се намира в нечие чуждо владение; да има определена стойност, изчислима в пари.
Когато движимата вещ е загубена или забравена, яснота в наказателноправната практика се внася с Постановление № 6 от 1971 г. на Пленума на ВС, т. ІІ. 1: „Загубената вещ не може да бъде предмет на кражба. Когато владелецът е загубил вещта, той се е лишил от владението върху нея. Поради това при присвояването на такава вещ липсва един от елементите на обективния състав на престъплението кражба – отнемане на владението на вещта. Деянието ще следва да се квалифицира като престъпление по чл. 207, респективно чл. 260 от Наказателния кодекс.
Забравените вещи в превозно транспортно средство, в чакалня или други обществени заведения не следва да се считат за загубени вещи. В тези случаи лицето, което е забравило вещта, не е прекъснало владението си, тъй като не е лишено от възможността да упражни фактическата власт върху нея. Отнемането на такава вещ с намерение да бъде присвоена е кражба.
Отнемането обаче на такава вещ с намерение да се присвои от служител, който е натоварен да прибира забравени вещи, е длъжностно присвояване, защото той по служба е длъжен да пази същата”.
Наказателноправната практика по отношение на изгубените вещи е еднопосочна, в смисъл, че знанието на извършителя за принадлежността на вещта предполага наличието на обективния състав на престъплението кражба – отнемането на владението на вещта. Когато няма индикации за владение на една вещ (например, ако е намерена на пътека в гората), тогава ще липсва елементът на нейното отнемане от нечие владение и ще се осъществи съставът на чл. 207 от НК: „Който намери чужда движима вещ и в продължение на една седмица не съобщи за нея на собственика, на властта или на този, който я е изгубил, се наказва с глоба от сто да триста лева”. В Решение № 122 от 02.07.2013 г. на Пловдивския апелативен съд, Наказателна колегия, ВНОХД № 227 по описа за 2013 г., по отношение на наведени от защитата и подсъдимия доводи за липса на субективна страна досежно престъпление по чл.194 от НК и че деянието не е кражба, а намиране на изгубена вещ и че загубената вещ не може да бъде предмет на кражба, съдът се произнася така: „Когато владелецът е загубил вещта, той се е лишил от владението върху нея. В тези случаи при присвояването на такава вещ липсва един от елементите на обективния състав на престъплението кражба – отнемане на владението на вещта и тогава деянието ще попадне в хипотезата на чл. 207 от НК. Когато обаче е установено, че вещта не е загубена, а забравена, още повече и когато деецът добре съзнава чия собственост е тя и я отнеме, което по делото е безспорно доказано и страните не го оспорват, то деянието му във всички случаи следва да бъде квалифицирано по чл. 194 от НК, а не като такова по чл. 207 от НК”[3].
Съдебната практика е установила трайна връзка на наказателноправния статут на откраднатите, загубените и намерените вещи с гражданскоправния им статут в Закона за собствеността:
- чл. 87 от ЗС: “Който намери движима вещ е длъжен да я предаде на собственика или на този, който я е изгубил, след прихващане или заплащане на възнаграждението и разноските”.
- Чл. 78, ал. 2 от ЗС: „Собственикът на открадната или загубена вещ може да я иска от добросъвестния владелец в тригодишен срок от кражбата или изгубването. Това правило не се прилага, когато владелецът е придобил вещта от държавно или общинско предприятие.”
- Чл. 80, изречение второ от ЗС: „Който придобие владението на движима вещ чрез престъпление, не може да придобие собствеността й по давност.”
Може да се направи извод, че една вещ, независимо от това дали е открадната или е намерена и непредадена в законоустановения срок, придобива статут на инкриминирана и като такава не може да бъде придобита от извършителя като собственост по давност по смисъла на Закона за собствеността. Такава вещ може единствено да бъде владяна от лицето. Ако инкриминираната вещ бъде продадена на добросъвестен приобретател от извършителя на кражбата, то вещта при поискване подлежи на връщане на нейния собственик по реда на чл. 78, ал. 2 от ЗС. Извършителят на престъпление по чл. 194 или по чл. 207 от НК не би могъл да стане собственик, нито да придобие по давност инкриминираната вещ, тъй като е установил владението върху вещта чрез извършване на престъпление (чл. 80, изр. ІІ ЗС). Той може единствено да владее вещта. Когато крадецът продаде инкриминираната вещ, добросъвестният владелец ще може да стане неин собственик, ако пострадалият от престъплението не си поиска вещта в срок до три години от инкриминираното деяние и ако минат общо пет години от непрекъснатото й владение.
В тази насока е и Тълкувателно решение № 66 от 18.07.2016 г. на ВКС на РБ, ІІ гр. о. по г.д. № 5967/2015 г., в което се казва: „Предвиденият с чл. 78, ал. 2 от ЗС срок не е такъв на придобивна давност – такъв е срокът по чл. 80, ал. 1 от ЗС. По тази причина, като не придобива собствеността върху вещта с квалифицирана форма за прехвърлянето по правилото на чл. 78, ал. 1 от ЗС, за добросъвестния владелец на такава вещ остава открита единствено възможността да я придобие с непрекъснато владение в продължение на 5-годишния давностен срок по чл. 80, ал. 1 от ЗС. За придобиване на правото на собственост по давност върху движими вещи обстоятелството, че вещта е била предмет на кражба е без значение, освен когато самият владелец е придобил владението чрез престъпление – чл. 80, ал. 2 от ЗС”.
Независимо от сходното третиране в гражданското законодателство на прекъсването на владението чрез извършване на две различни престъпления – по чл. 194 и по чл. 207 от НК, наказателноправната теория и практика ясно разграничават намирането на една вещ от отнемането й от владението на другиго. Изпълнителното деяние на престъплението по чл. 207, ал. 1 от НК се осъществява чрез бездействие, като деецът не съобщава в продължение на една седмица на собственика, на този, който я е загубил, или на орган на властта за това, че вещта е у него. Присвояването на намерена вещ е формално престъпление, което се осъществява единствено чрез бездействието на субекта. Поради това при него опитът е невъзможен[4].
Автор: Ана Филибева
[1] [http://www.1001line.com/kniga_222/собственост.html] [прегледан на 18.03.2020 г.]
[2] Стойнов, Александър. Наказателно право. Особена част. Престъпления против собствеността. София: Сиела, 2018, 307 с. ISBN 978-954-28-2604-0, с. 46.
[3] [http://www.apelsad-pd.bg/protocoli/RN00227_13_020713.html] [прегледан на 04.04.2020 г.]
[4] Стойнов, Александър. Наказателно право. Особена част. Престъпления против собствеността. София: Сиела, 2018, 307 с. ISBN 978-954-28-2604-0, с. 141.
Подобни статии
Приложимост на презумпцията на чл.69 Закона за собствеността при съсобственост – владение и държане на общата вещ само от един от съсобствениците
ЗА ПОНЯТИЯТА „ВЛАДЕНИЕ” И „КОНТРОЛ” ПО ЧЛ. 5, АЛ. 1 ЗДФО И ЧЛ. 2 (2) ДИРЕКТИВА 2002/47/ЕО
ВЪПРОСИ ОТНОСНО ВПИСВАНИЯТА И ПРЕДМЕТА НА АПОРТА НА ВЕЩНО ПРАВО ВЪРХУ ИМОТ В ТЪРГОВСКО ДРУЖЕСТВО
НЯКОИ АСПЕКТИ НА ВЪПРОСА ЗА ХАРАКТЕРА И ОСОБЕНОСТИТЕ НА ОТГОВОРНОСТТА НА ПРЕВОЗВАЧА ПО ЧЛ.17, ІV ОТ КОНВЕНЦИЯТА ЗА ДОГОВОРА ЗА МЕЖДУНАРОДЕН АВТОМОБИЛЕН ПРЕВОЗ НА СТОКИ (CMR)
ПРЕГЛЕД НА СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА по въпроса за дължимостта на обезщетения за вреди във връзка с обявената с Решение № 13 на КС на РБ – бр. 65 от 2014г. за противоконституционна разпоредба на чл. 35а от ЗЕВИ
