ОБЕЗПЕЧИТЕЛНИ МЕРКИ ВЪРХУ БАНКОВА ГАРАНЦИЯ

Въведение

Банковата гаранция е сред най-честите обезпечения в търговския оборот. При издаването на банковата гаранция се развива система от отношения между кредитор, длъжник и банка като един от въпросите, които възникват, е при какви условия е възможно плащането на гарантираната от банката сума да бъде спряно (възпрепятствано). Тъй като в типичния случай банковата гаранция е абстрактна и безусловна, кредиторът може да упражни правата си по гаранцията независимо от възраженията на длъжника, а от това длъжникът може да понесе трудно поправими вреди. Длъжникът има интерес да поиска обезпечителна мярка по реда на ГПК, с която да предотврати плащането на гаранцията. Възникващите въпроси, свързани с обезпечителния процес, са разрешавани противоречиво от съдебната практика и са без обстоен теоретичен анализ. Настоящото изследване разглежда особеностите на обезпечителния процес във връзка с правната същност на банката гаранция като сделка, на бъдещия иск и на допустимите обезпечителни мерки.

Обезпечението на иска в светлината на особеностите на банковата гаранция

2.1. Системата от правоотношения, възникващи при банкова гаранция

Правоотношенията, възникващи по повод издаване на банкова гаранция традиционно се означават като две каузални и едно абстрактно[1]. Тъй като са възможни различни варианти[2], тук ще се изследва класическият случай, при който е налице една банка, един бенефициер и един наредител.

Отношението между наредителя и бенефициера по гаранцията са нарича валутно. Страни по него са А, изпълнител (длъжник) по сделка, и Б, възложител (кредитор), комуто е обещано предоставяне на обезпечение под формата на банкова гаранция. А нарежда на Банката да издаде банкова гаранция, с която да се задължи пред Б да плати сума пари. Това е в изпълнение на валутното отношение.

Банковата гаранция може да бъде условна. Нейният срок може изрично да бъде посочен – например 5 години от издаване на гаранцията или 5 години от завършване на работите, които А извършва по възложение на Б. Може действието на гаранцията да е предпоставено от определен факт, включително свързан с валутното отношение – например Б да е заплатил на А определена авансова сума, така че А да започне изпълнение на възложените работи, а гаранцията да действа от този момент. Но гаранцията може да бъде издадена и като безусловна (което е и по-честият случай). Във всеки случай редът и предпоставките трябва да са указани в гаранцията, включително трябва да е идентифициран и бенефициерът.

Отношението между Банката и Б се означава като абстрактно[3] (в случаите, когато гаранцията е безусловна; при условната гаранция отношението Банката-Б е каузално). Понятията абстрактност и каузалност/каузалитет са били предмет на подробни изследвания в правната литература[4]. За целите на настоящото изследването абстрактността ще се разбира като независимост, самостоятелност на правоотношението по гаранцията (Банката-Б) от валутното отношение (А-Б) и другото каузално отношение (по издаване на гаранцията, Банката-А) – права и възражения от каузалното отношения не могат да се релевират в абстрактното такова[5]. Това не винаги може да е така, например когато действието на гаранцията е предпоставено от факт, възникнал по валутното отношение (например авансовото плащане по валутното отношение от посочения по-горе пример). Независимостта в общия случай се изразява в това, че (правопораждащи) факти от отношението А-Б (каузалното валутно отношение) нямат значение за отношението Банката-Б (абстрактното отношение) или най-малкото значението им е ограничено, включително и определено като модалитет на гаранцията[6].

Затова дори и А и Б да имат спор по валутното отношение, това не засяга отношението Банката-Б. Дали А е изпълнил или не, дали Б е платил цялото възнаграждение или не и т.н. са въпроси, които са, в общия случай, извън обхвата на отношението Банката-Б. То се регулира единствено от условията, заявени в гаранцията. Банката не може да откаже искане за плащане, ако то е надлежно направено при наличие на посочените в гаранцията предпоставки и подкрепено със съответните документи.

Плащането на обезпечената от гаранцията сума погасява отношението, възникнало с издаването й – Банката-Б. Но каузалните отношения остават. Остава отношението А-Б, но остава и отношението между А и Банката във връзка с издаването на гаранцията. В последното се реализират последиците от заплащането на гаранцията. Основата на това отношение е мандат от А към Банката да поеме задължение към Б. Цената (в житейски смисъл) за това е, че при направено плащане, Банката ще използва средства, които са най-често в банкова сметка на А в Банката. Може и сумата да е осигурена с други обезпечения в полза на банката, напр. залози, ипотеки, т.н. Но Банката, за своите услуги, събира от А обикновено и възнаграждение – такси, комисиони и др. С други думи, при плащане на гаранцията от Банката, А ще се обедни в размер и над онова, което Банката е платила към Б.

2.2 Обезпечение на иск, свързан с банкова гаранция

Длъжникът по валутното отношение (А) при спор с Б има интерес да възпрепятства усвояването на банковата гаранция от Б. Неговият интерес е да действа превантивно, преди да е отправено искане за плащане пред Банката, тъй като щом веднъж е платено по гаранцията, А ще има два трудни за обосноваване иска. На първо място, А да предяви осъдителен иск срещу Б за връщане на усвоената сума, твърдейки, че във валутното отношение А-Б банковата гаранция може да се усвои само ако е налице определен факт, най-често неизпълнение, като този факт, би твърдял А, не се е осъществил и следователно не е имало основание Б да упражни права по гаранцията. На второ място, А да предяви осъдителен иск срещу Банката с твърдението, че Банката платила без да е имало основание за това, т.е. в нарушение на мандата между А и Банката, например при ненадлежно искане от Б, при липса на указани в гаранцията предпоставки и т.н.

Затова А има интерес обезпечителна мярка, която да предотврати плащането по банковата гаранция. Това поставя редица въпроси, като например: кой и кога е легитимиран да иска обезпечение; кой е ответникът по иска; какъв ще е бъдещият иск; каква е допустимата и подходяща обезпечителна мярка?

Проблематиката относно тези въпроси е изследвана по-долу. Разгледаната конструкция се отнася до обезпечаването на бъдещ иск. Това не изключва възможността да се заведе иск срещу кредитора по валутното отношение, като в хода на процеса се иска и обезпечителна мярка върху гаранцията, но това реално рядко би се случило, тъй като интересът на длъжника изисква спешни незабавни действия по запазване на сумата по гаранцията, а не толкова предявяване на иск по главното отношение, който така или иначе ще се води и в другия случай, но като бъдещ, при положение, че вече е наложена мярка върху гаранцията.

Легитимация на страните в обезпечителния процес

Процесуалната легитимация се крепи на наличието на правен интерес. Правният интерес, макар и твърде широко по обем понятие, може да се окачестви като следствие от засягане на правната сфера на легитимирания субект от възникналия правен спор[7]. Легитимирано да иска обезпечение е лицето, което има качеството на длъжник по валутното отношение и наредител по мандатното отношение с банката. Това е лицето, чието задължение към кредитора по валутното отношение банката е гарантирала. Това положение не поставя съществени въпроси.

Кой, обаче, е легитимираният ответник? В рамките на обезпечителния процес се иска допускане на мярка, която да възпрепятства плащането на банковата гаранция. Следва ли да бъде ответник в обезпечителния процес кредиторът по валутното отношение, банката или пък и двете лица? Отговорът на въпроса зависи от това как ще бъде очертан бъдещият иск. Предметът, страните и петитумът на бъдещия иск предопределят кой ще бъде ответник и по обезпечението. Обезпечителният процес „трасира“ бъдещия исков процес[8]. Какъв ще бъде исковият процес се проектира още в молбата за обезпечение – ако се допусне обезпечение за очертания в молбата иск, но не бъде заведен същият, обезпечението следва да се отмени (чл. 390, ал. 3 ГПК; 402, ал. 2 ГПК), а това длъжникът молител най-малко би искал. Веднага щом бъде отменена обезпечителната мярка и преди да се поиска нова мярка, междувременно Банката ще може да направи плащане към бенефициера по гаранцията.

Затова, тъй като надлежната пасивна легитимация е обусловена от анализа на бъдещия иск, то в т. 5 по-долу ще се разгледа тази част от въпроса.

Интерес от обезпечение. Обезпечителна нужда

Интересът на молителя е продиктуван от опасността да се усвои банковата гаранция без да има настъпили факти по валутното отношение, които да обосноват плащането по гаранцията. В най-чист вид това е възможно при безусловната банкова гаранция. Това обаче отваря и пътя към злоупотреба от страна на кредитора (бенефициера). Той може да отправи формално валидно искане за плащане и да усвои сумата независимо от валутното отношение. Така например, напълно възможно е възложителят Б, считайки, че А е свършил работа по валутното отношение лошо, с недостатъци, да отправи искане за усвояване на гаранцията въпреки възраженията на А. Ако извършеното от А обаче всъщност не е неизпълнение по валутното отношение (например договор за изработка), то както А няма да получи уговорено възнаграждение от Б, така и ще загуби удържаните от Банката такси, комисиони и др. при извършване на плащането.

Несъмнено веднага щом възникне спор (между А и Б по валутното отношение относно правата и задълженията им), ще е налице интересът на А да иска мярка, спираща плащането по гаранцията. Няма съмнение, че в противен случай А ще понесе значителни вреди. Ще минат години във водене на искове срещу кредитора по валутното отношение (Б) и/или Банката, преди А да успее да си възстанови платеното, а отделно това ще представлява и разноски, с които първоначално ще бъде натоварен А, а при успешен изход на делата – Б и/или Банката. С други думи, опасността е да се реализира значително и трудно поправимо имуществено разместване между субектите в посочената по-горе система от възникнали във връзка с банковата гаранция отношения[9]. Ако това може да се предотврати, докато се установи безспорно какво е действителното правно положението на страните по валутното отношение, това би било най-подходящо. Поради това и А има правен интерес да иска допускането на обезпечителни мерки, а съответно това е и обезпечителната му нужда: да не се извършва плащане по гаранцията, за да се предотвратят по-сериозни вреди.

Бъдещият иск

Бъдещият иск предпоставя очертанията на обезпечителния процес. А бъдещият иск се предпоставя от материалноправното положение между страните по валутното отношение и техните претенции. Да приемем, както беше разглеждано дотук в анализа, че Б твърди, че има неизпълнение по валутното (договорно) отношение; че А оспорва и възразява; че банковата гаранция е издадена да обезпечи надлежното изпълнение на договора между А и Б (валутното отношение), т.е. служи за обезщетение за вредите, които Б би понесъл от неизпълнението. Ако А иска да отблъсне претенциите на Б, които са във формата на твърдение за неизпълнение (вреди) по валутното отношение, А ще трябва да води (бъдещ) установителен иск. Той поначало е за права, т.е. предмет на иска ще е несъществуването на вземане в полза на Б срещу А, произтичащо от твърдяното от Б неизпълнение и твърдените от него понесени вреди (или например липса на възникнало право на неустойка). Няма неизпълнение – няма вземане на Б срещу А. Искът ще е отрицателен установителен.

Същевременно обаче съществува и друга хипотеза – след като интересът на А е да спре заплащането на гаранцията, неговият иск не е ли всъщност да бъде установено, че липсват предпоставки за заплащане, т.е. усвояване, на банковата гаранция? Това е най-близко до непосредствения интерес на длъжника А. Той всъщност претендира липса на основания за усвояване на гаранцията, а не цели да бъде разгледано изцяло валутното отношение (макар че най-вероятно първото ще доведе неминуемо до второто). Следователно, възможно ли е искът наистина да е отрицателен установителен, но да е насочен към установяване, че няма предпоставка (основание) да се усвои банковата гаранция?

Въпросът е ключов за допустимостта на обезпечителни мерки върху банкова гаранция. Той е противоречиво разглеждан и в съдебната практика, което поражда и интересът от анализирането му. Различни съдебни състави на всякакви инстанции са се произнасяли по различен и противоречив начин по този въпрос[10]. Подробно възпроизвеждане на доводите от тази съдебна практика не е необходимо тук. Напротив, целта е да се отговори правилно на въпроса за характера и особеностите на бъдещия иск, а оттук – и изобщо относно допустимостта на обезпечение върху банкова гаранция. Достатъчно е да се посочи, че има съдебни състави на различни инстанции, които допускат обезпечение при бъдещ иск с предмет установяване на липса на предпоставки за усвояване на банковата гаранция, както и състави, които приемат, че такъв иск не е допустим.

Ако се търси установяване на липсата на предпоставки за усвояване гаранцията, това означава част от предмета на бъдещия процес да бъде въпросът кога и как банката следва да заплати на бенефициера обезпечената с гаранцията сума пари. Изкушаващо е да се добави не само кога и как, но и „защо“. Но въпросът „защо“ е ирелевантен. Както беше изяснено, задължението на банката към бенефициера е абстрактно, т.е. независимо, откъснато от валутното отношение. В общия случай, в който в банковата гаранция не са посочени особени условия, банката няма право да пита „защо“ се иска плащане, стига искането да надлежно направено. След като въпросът „защо“ е ирелевантен, няма как да се поставя под съмнение задължението за заплащане – при направено надлежно искане, банката формално проверява искането, но извън това тя не разполага с други възражения и не може да откаже плащане[11]. Следователно, ако в исковия процес се разглежда абстрактното, независимото отношение, то неминуемо се стига до отговора, че банката е платила, защото е трябвало да плати, била е длъжна и не е имала друга възможност. Изобщо, спор по този въпрос не може да се повдига, още повече от едно трето за абстрактното отношение лице, какъвто е длъжникът по валутното отношение.

Това води до следващата особеност. Поначало едно лице, при надлежен правен интерес, е легитимирано да оспорва правоотношение между други две лица, да иска установяване дали това отношение съществува или не[12]. Правен интерес за това би съществувал в широк кръг от случаи, които могат да се окачествят общо като ситуации на засягане на ищеца от отношението между другите две лица. Но това е така доколкото въпросното отношение (между другите две лица) е каузално. При абстрактното отношение положението на ищеца по никакъв начин не може да се влияе, нито да има значение за абстрактното отношение между банката и бенефициера. Плащането по гаранцията е неминуемо, при надлежно отправено искане, и преценката за него е единствено у банката. От правнополитическа гледна точка абстрактността възпрепятства искове за установяване на обстоятелства по абстрактното отношение, тъй като поначало абстрактността има значение за стабилността на търговския оборот – ако длъжникът, за когото е издадена банкова гаранция (акредитив, менителничен ефект и т.н.) може да оспорва отношенията между гаранта (платеца) и кредитора, то не би могло да се постигне сигурността на изпълнение, която тези търговски обезпечения целят да осигурят.

Това не би могло да се изведе пряко от уредбата на банковата гаранция, но моделът на отношението между банката и бенефициера може да се извлече от чл. 465 ТЗ от материята на менителничните (търговските) ефекти. Издателят може да възразява срещу искане за плащане от поемател като релевира възражение от каузалните им отношения, но тези възражения са ирелевантни между останалите лица по менителничния ефект (при пряк иск на поемателя срещу платеца; при обратен иск на джиратар срещу джирант и т.н., освен при недобросъвестност)[13]. С други думи, при абстрактното отношение единствените възражения извън абсолютните (т.е. отнасящите се до действителността, формата и условията на сделката) са тези, които могат да се релевират от същите субекти, между които се развиват и каузалните отношения[14]. А когато отношенията се развиват между различни лица (между издателя и поемателя е валутното каузално отношение, но между поемателя и платеца, например, е абстрактното такова), длъжникът по абстрактното отношение не може да се ползва от възраженията на длъжника по валутното. Възможността да се релевират чужди възражения по чуждо правоотношение възниква от изрично законово правило – вж. например чл. 142 ЗЗД при поръчителството; чл. 151 ЗЗД при реалните обезпечения; чл. 91 ТЗ при отговорността на съдружника в събирателното дружество. Става ясно, че във всеки случай, в който се реализира конструкцията от две валутни и едно абстрактно отношение, длъжникът по абстрактното отношение има абсолютни възражения, но извън тях не може да черпи такива от другите правоотношения в конструкцията. Затова банката гарант няма как да възрази срещу плащането на гаранцията освен на формални основания. Следователно и трето лице, включително и наредителят на гаранцията, който е длъжник по валутното отношение (А), не може да реализира права, с които единствено банката разполага, а това включва воденето на иск, с който да се установи липса на предпоставки за изпълнение на гаранцията.

Горният анализ стига до един отговор: иск, с който длъжникът по валутното отношение иска да се установи, че няма предпоставки да се плати банковата гаранция в полза на бенефициера-кредитор по валутното отношение, е недопустим. Длъжникът не е легитимиран да води такъв процес, той няма правен интерес да се намесва в чуждото правноотношение и да оспорва нещо, което не подлежи на оспорване[15]. Тогава, възможно ли е за такъв иск да се иска мярка – обезпечение на бъдещ иск? Такова искане следва да бъде недопустимо на същите основания. Ако обезпечението обаче е възможно, то това следва да бъде за иск, очертан по друг начин.

За да се определят петитумът и предметът на допустим бъдещ иск, то следва правилно да се определи кое е спорното право, т.е. спорното правоотношение. Това е валутното (каузалното) правоотношение. То трябва да е предмет на иска и на делото. Петитумът на установителния иск трябва да се отнася до задълженията на длъжника по валутното отношение, а основанието му да бъдат онези правнорелевантни факти, свързани с действителността и изпълнението по валутното отношение, които са от значение за пораждане на правото да се усвои гаранцията. Така например, ако гаранцията се усвоява при отклонение от уговорените стандарти за изпълнение, то ищецът трябва да иска да се установи, че неизпълнение по валутното каузално отношение няма, че изпълнението е точно. Това ще се отрази не пряко, а косвено върху възможността за усвояване на банковата гаранция. Но това отговаря на интереса на длъжника от обезпечаване на иска му чрез налагане на обезпечителна мярка върху гаранцията.

В такъв случай, нека се върнем на въпроса, поставен в т. 3 по-горе – кой е легитимираният ответник по обезпечителния процес? Тъй като това зависи от бъдещия исков процес, и понеже стана ясно, че ответникът в него ще е бенефициерът като кредитор по валутното отношение, то той е ответник и по обезпечението. Затова по изложените причини не може да се приеме съдебната практика[16], според която е допустимо да се обезпечават отрицателни установителни искове срещу банката и бенефициера (като пасивни задължителни необходими другари) с предмет абстрактното отношение между тях. Такъв иск е недопустим по същите причини, заради които и иск относно предпоставките за плащане по абстрактното отношение е недопустим. Теоретичната конструкция на иск относно правоотношение между трети лица, какъвто в общия случай би бил допустим – вж. например Павловия иск (чл. 135 ЗЗД); иск за привидност на кредитор (чл. 464, ал. 1 ГПК), иск на трето лице, засегнато от изпълнение (чл. 440, ал. 2 ГПК); иск на прокурора за унищожаване на брак (чл. 47, ал. 1, т. 3; ал. 2, ал. 3 СК) и др. – е неприложима в този случай.

Обезпечителни мерки

По молби за налагане на обезпечителни мерки върху банкови гаранции са допускани[17] обезпечения чрез: запор на вземане по банкова гаранция; спиране на плащане на банкова гаранция; запор на плащане на банкова гаранция; спиране на изпълнение на банкова гаранция; забрана за плащане на банкова гаранция и др.

Наистина, чл. 397 ГПК не предоставя изчерпателно изброяване и кръгът от мерки, които са допустими, подлежи на определяне по преценка на сезирания съд според това доколко е подходяща при наличната обезпечителна нужда[18]. Тъй като всяка мярка, която съдът намери за подходяща, е допустима, то е възможно да се формулират безброй варианти на едно и също явление: блокиране на банковата гаранция, така че банката да не извършва плащане по нея. Това обаче не значи, че няма основания да се внесе яснота, каквато липсва в съдебната практика.

Обезпечителната мярка, която възпира извършване на изпълнение чрез плащане (престиране на сума пари) от едно задължено лице към друго (трето) лице, е запорът (чл. 507 ГПК)[19]. Мярка „спиране“ е уредена изрично само относно принудително изпълнение (чл. 390, ал. 4 ГПК), за което не може да става въпрос в тази хипотеза. Спиране на плащане, забрана за плащане, спиране на изпълнение на гаранция и др. могат да бъдат изведени единствено от т. 3 на чл. 397 ГПК – като „подходящи“, според съда, обезпечителни мерки. След като става въпрос за вземане на бенефициера по банковата гаранция и ГПК урежда изрична мярка, предотвратяваща плащане, то няма причина обезпечителната мярка в случая да е друга освен запор на вземане (по банкова гаранция), аргументирана с довода, че е подходяща за конкретния случай.

Запорът на вземането на бенефициера по гаранцията е правилната обезпечителна мярка и по друга причина[20]. Ако се наложи мярка въз основа на чл. 397, т. 3 ГПК, определена като подходяща, която представлява задължение за поведение на банката – напр. да не се извършва плащане, да не се извършва изпълнение – това означава задължен субект да е банката. Това ще бъде задължение за незаместимо действие/бездействие, което при неизпълнение се санкционира от съдебен изпълнител с глоба (чл. 527 ГПК). Стойността на глобата (200-400 лева) е несъпоставима с размера на гаранцията и интересът от нейното плащане, респективно неплащане. Затова няма как такава мярка да бъде всъщност подходяща, тъй като не отговаря на интересите на молителя.

Съществува съдебна практика[21], според която обезпечителни мерки върху банкова гаранция не са допустими, тъй като се възпрепятства изпълнение на собственото задължение на длъжника, а и защото обезпечителната мярка следва да подготви бъдещо принудително изпълнение, което в този случай няма как длъжникът да осъществи срещу обезпечилата го банка. Тези виждания на различни съдебни състави са неправилни. Отговорността на гаранта е разделна от тази на длъжника по валутното отношение. Не длъжникът прави плащането по гаранцията. Няма основание да се приеме, че той препятства задължението си – напротив, длъжникът иска мярка, която да възпрепятства поведението на трето лице, а не неговото собствено поведение. Абстрактният характер на гаранцията прави действията на гаранта самостоятелни от тези на длъжника, така че не може да става въпрос за избягване на собствените задължения на длъжника чрез налагане на обезпечителна мярка върху гаранцията. Също така, тъй като бъдещият иск е установителен, а не осъдителен или конститутивен, то обезпечителни мерки не биха възпрепятствали възможностите за принудително изпълнение, а целят запазването на правно и фактическо статукво до разрешаването на спора по същество.

Изводи

Възможността да се постановят обезпечителни мерки върху банкова гаранция ползва длъжник, който се опасява от усвояване на издадена по негово нареждане банкова гаранция в противоречие на действителното правно положение в отношенията между него и кредитора му. Целта на обезпечителния процес е да се попречи на плащането на сумата, обезпечена с гаранцията. Допустимостта на този процес обаче зависи от това дали е допустим бъдещият иск, който молителят ще трябва да заведе срещу своя кредитор. Съдебната практика разглежда тези казуси противоречиво и колебливо. Анализът в настоящото изследване показва, че обезпечителният процес е допустим в случай, че молителят обоснове модел на бъдещия иск, при който формулираният петитум на бъдещия иск е да бъде установено, че кредиторът няма вземане срещу длъжника, т.е. че липсва неизпълнение или друг факт, водещ до упражняване на правата на кредитора по банковата гаранция. Ако при бъдещия иск се прави искане да се установи липсата на предпоставки за усвояване на банковата гаранция, то този иск трябва да бъде отхвърлен като недопустим, а оттук – недопустим е и обезпечителният процес относно иска. Длъжникът нито има активна легитимация да иска установяване на права и задължения по чуждо за него абстрактно правоотношение, нито пък абстрактното правоотношение позволява на банката-гарант или длъжникът като трето лице да релевира възражения, черпени от други отношения.

Автор: Деян Драгиев

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

(Статията е издадена за пръв път в брой 11/2014 г. на сп. „Търговско и облигационно право“)

[1] Вж. О. Герджиков, Търговски сделки, С., 2008 г., стр. 275-276

[2] Вж. подробно за различни видове гаранции и различни конфигурации К. Таков, Банковата гаранция, С., 1998 г., стр. 31

[3] Вж. К. Таков, Банковата гаранция, С., 1998 г., стр. 141-143

[4] Абстрактните правни сделки, сами по себе си и във връзка с понятието за кауза на сделките, са неоспорим притегателен център в правната литература – вж. общо и за конкретни видове такива сделки: Л. Диков, Абстрактните правни сделки по нашето гражданско право, С., 2005 г.; Д. Дабев, Гражданско-правните основи на менителницата, С., 1929 г.; В. Таджер, Гражданско право на НРБ. Дял II, стр. 402-403; М. Павлова, Гражданско право – обща част, С., 2001 г., стр. 464-468; О. Герджиков, Търговски сделки, С., 2008 г., стр. 29; стр. 296-297; М. Павлова, Записът на заповед и менителницата, С., 1998 г.; К. Таков, Банковата гаранция, С., 1998 г.; А. Калайджиев, За абстрактните сделки по българското право, сп. Държава и право, кн.7/1990, стр. 24-34; А. Калайджиев, Чекът в българското право, С. 1992 г.; А. Калайджиев, Акредитивът, С., 1994 г.; К. Таков, Абстрактните сделки в светлината на понятията за абстрактност и каузалитет в: Юбилеен сборник по повод 100-годишнината на проф. Иван Апостолов, С., 2001 г., стр. 419-451; С. Стефанов, Абстрактни ли са менителничните сделки, сп. Търговско право, 2001 г., стр. 38-59; Т. Конов, За абстрактните сделки и каузата на договорите, сп. Търговско право, 2002 г., стр. 5-30

[5] Вж. К. Таков, Абстрактните сделки в светлината на понятията за абстрактност и каузалитет в: Юбилеен сборник по повод 100-годишнината на проф. Иван Апостолов, С., 2001 г., стр. 431

[6] Вж. О. Герджиков, Търговски сделки, ИК „Труд и право“, С., 2008 г., стр. 279

[7] Вж. Ж. Сталев, А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, Българско гражданско процесуално право, С., 2012 г., стр. 153-154

[8] Вж. С. Спасова, Обезпечение на иска, С., 2014 г., стр. 81; стр. 91-94

[9] Вж. Определение 2576 от 30.11.2012 г. на Софийски апелативен съд по в.гр.д. 3868/2012 г.

[10] Вж. напр, Определение 2576 от 30.11.2012 г. на Софийски апелативен съд по в. гр. д. 3868/2012; Определение 1602 от 02.07.2014 г. на Софийски апелативен съд по в. гр. д. 2388/2013 г.; Определение 224 от 29.03.2013 г. на Върховен касационен съд по ч.т.д. 1414/2013 г.; Определение 164 от 22.05.2012 г. на Бургаски апелативен съд по ч.т.д. 136/2012 г. и др.; Определение 1584 от 19.07.2013 г. на Пловдивски апелативен съд по ч.гр.д. 678/2013 г. и др.

[11] Вж. К. Таков, Банковата гаранция, С., 1998 г., стр. 281 – банката има три категории възражения, всички извън валутното отношение: относно недействителността на гаранцията; документарно неизпълнение; модалитети в (на) самата гаранция.

[12] Вж. Ж. Сталев, А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, Българско гражданско процесуално право, С., 2012 г., стр. 156

[13] Вж. О. Герджиков, Търговски сделки, С., 2008 г., стр. 320

[14] Това дава основание да се приеме, че абстрактността при абстрактните сделки не е абсолютна, а относителна – вж. напр. Л. Василев, Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения, С., 1958 г., стр. 546

[15] Вж. така Определение 1602 от 02.07.2014 г. на Софийски апелативен съд по в.гр.д. 2388/2014 г.

[16] Вж. напр. Определение 164 от 22.05.2012 г. на Бургаски апелативен съд по ч.т.д. 136/2012 г.; Определение 56 от 14.03.2012 г. на Сливенски окръжен съд по ч.т.д. 26/2012 г.

[17] Вж. напр. Определение 2576 от 30.11.2012 г. на Софийски апелативен съд по в.гр.д. 3868/2012 г. (запор на вземане по банкова гаранция); Определение 2239 от 04.09.2014 г. на Софийски апелативен съд по в.ч.гр.д. 3165/2014 и Определение от 25.07.2014 по гр.д. 11257/2014 г. (спиране на плащане на банкова гаранция); Определение 1768 от 06.08.2009 г. на Варненски окръжен съд по т.д. 983/2009 г. (забрана за разпореждане със сума по банковата гаранция); Определение 164 от 22.05.2012 г. на Бургаски апелативен съд по ч.т.д. 136/2012 г. (спиране на изпълнение на банкова гаранция);

[18] Вж. С. Спасова, Обезпечение на иска, С., 2014 г., стр. 134

[19] Вярно е, че чл. 507 ГПК се отнася до изпълнителния запор, но обезпечителния запор има същата цел доколкото налагането му преследва съхраняването на определено имущество в патримониума на задължено лице. При изпълнителния запор това подготвя изпълнението върху съхраненото имущество, докато при обезпечителната мярка запор невинаги цели съхраняването на евентуален обект на изпълнение, а по-скоро съхраняване на имуществено status quo между страните до прекратяването на възникналия спор със сила на пресъдено нещо, за да се избегнат по-големи вреди.

[20] Вж. и К. Таков, Банковата гаранция, С., 1998 г., стр. 281-282

[21] Вж. напр. Определение от 01.02.2002 г. на Софийски апелативен съд по гр.д. 84/2002 г.; Определение 486 от 23.20.2009 г. на Варненски апелативен съд по в.ч.т.д. 505/2009