Кратък поглед към разбирането на англосаксонската правна система по отношение на отговорността за нарушенията на авторски права.

Част втора. Вторично нарушение на авторското право.

Върховен съд на САЩ по делото Сони Бетамакс, заедно с президента Рейгън, 1984 г.

 

Въведение към втора част.

След обсъждане  на първичното нарушение и същността на института на вторичната отговорност, тук е момента за по- детайлен анализ на отделните нейни проявления. В повечето държави на англосаксонското право(с важното изключение – САЩ, бел. моя- П.П.), тази отговорност е обединена в единно понятие- „оторизация на нарушението”, което  е законодателно уредено в нормативни актове, но това не отнема произхода му от обичайното деликтно право[1].  Към настоящият етап на развитие, са налице следните познати форми на вторична отговорност- отговорност за действия на друго лице (vicarious liability); отговорност поради способстване извършването на нарушение (contributory infringement); и отговорност за подтикване към извършване на нарушение (inducement liability)- характерни за САЩ плюс оторизация( authorization) на нарушението в Обединеното кралство, Австралия, Канада, ЮАР, Нова Зеландия и др. държави[2]. Те се различават по между си, което изисква отделното им обсъждане.

1. Отговорност за действия на прекия нарушител(vicarious liability).

За основа на отговорността за нарушения на АП, извършени от трети лица, стои института от обичайното право respondeat superior, който в същността си  е равен на отговорността на надзираващият върху действията на лицето, което трябва да контролира[3]. Този вид отговорност се поражда в ситуация, при която една от страните  има контрол върху другата страна и допълнително придобива пряка финансова полза от нейното нарушение. Класически случай е този, при който работодателят наема свой служител, а действията на този служител, представляващи нарушение, са „в името” на работодателят и от тук водят до неговата отговорност[4].

Модерната концепция за отговорност за действията на трето лице дава делото „Шапиро” (Shapiro, Bernstein & Co. v. H.L. Green Co.)[5], където е разгледан  иск против лице- наемодател, отдал магазин под наем, в който магазин се продавали неоторизирани копия от музикални произведения, т.е. твърдението е, че наемателят осъществява първично нарушение на АП. Съдът  е приел, че макар и да липсва категоричното качество „работодател” на ответника, то доктрината respondeat superior е приложима в случая, така ответник- наемодател е виновен за нарушение на АП. Съдът приема, че когато е налице право и възможност да се контролира нарушителят от страна на отговорното лице, ведно с очевиден и пряк финансов интерес от извършване на нарушения на АП, дори и при липса на актуално знание за накърняването на съществуващият авторско- правен монопол, нуждите на Законът за АП могат да бъдат удовлетворени в най- добра степен, като се възложи отговорността върху лицето, което се ползва от нарушението. Качеството „работодател” не е необходимо, когато е налице реална фактическа и правна възможност отговорното лице да диктува оперативно политиката, управлението и водене на работата на директният нарушител. Допълнителното условие е пряк, директен финансов интерес за отговорното лице от дейността[6]. Този вид отговорност би съществувала, единствено ако „пътищата на делинквента и отговорното лице се пресичат на дневна база” и характерът на това „пресичане” трябва да бъде такъв, че страната, която е отговорна, следва да е в позиция да контролира персонала и дейностите на лицето, отговорно за пряко нарушение[7]. Съдът не изисква доказване на знание от страна на отговорното лице за незаконната дейност на директният нарушител[8].

В исторически план и на практика, сценарият отговорност за действия на трети лица е бил обичаен за два типа дела- т. нар. „дела за танцови зали” (dance hall cases)[9] и отдаване на земи под наем, при които наемателя осъществява нарушение( landlord cases)[10]. В първият случай собственика на съответното помещение наема музикални изпълнители, които често пъти изпълняват без разрешение чужди произведения, така наемодателят става отговорен за нарушенията, защото  са налице условията на този тип отговорност- пряк контрол и директен финансов интерес на „дневна база”. Обратно, при вторият тип дела такава отговорност не възниква. Собственикът на земята отдава същата като обект под договор за наем срещу фиксирана наемна цена, няма  контрол спрямо неправомерната дейност на наемателя[11].

Като цяло отговорността за нарушения на АП, извършени от трети лица в пред интернет ерата, се е прилагала от съда стеснително[12]. Особено важно решение е на Върховен съд по делото „Сони бетамакс”( Sony v. Universal City Studios,1984 г.)[13].

Съдът отхвърля исковете, основани  на всяка от доктрините за отговорност- както за пряко, така и за непряко нарушение в двете му  известни тогава форми[14]. В контекста на обсъждането за липсата на отговорност за действия на трети лица, съдът е счел, че възможната употреба на видеокасети за извършване на нарушение, не е под контрола на „Сони”, той няма друга връзка със своите потребители (купувачи на касети), освен в момента на сключване на сделката за продажба, време, което е твърде отдалечено за да може да се приеме, че „Сони” действа подобно на „работодателя” и може да контролира обвързани с него лица[15].

В края на 90- те години на ХХ- ти век, когато става въпрос за нарушения на АП, извършени в интернет , съдът в САЩ е по- склонен да разширява обхвата на този вид отговорност, знаково за тази тенденция е делото „Фоновизия” [16]. По това дело съдът приема, че макар и ответника да няма пряк контрол върху дейността на директните нарушители, все пак е бил във възможност да ги отстрани  от участие в търговската дейност, която се извършва на местото, предоставено от самият ответник(електронен сайт – аукцион, бел. моя- П.П..). Така възможността за осъществяване на контрол, макар и косвена – първата съставка на отговорността за действия на трето лице- съществува. Втората предпоставка- директен(пряк) финансов интерес е разгледана от съда дори в по- широки параметри. Макар преките нарушители да не предоставят финансов ресурс от неправомерната си дейност на база „дневен приход”(стандарта на делото „Шапиро”), то ответникът се възползва от тази неправомерна дейност, за да придобие индиректни печалби, т.е. дори и непреките финансови ползи се явяват достатъчни, за да се обоснове  отговорността за действия на трети лица.

Широкият прочит на съда  продължава с известното решение по делото „Напстър”[17]. По това дело, макар и да са налице доказателства, че в качеството си интернет посредник, „Напстър” не събира каквито и да е било такси за използването му[18], на база хипотетичната възможност за бъдещи печалби от генериран трафик и реклами, то налице е прогнозирано обогатяване на интернет посредникът в бъдеще, така ще следва да носи отговорност за действията на своите потребители[19]. Така по- скоро може да се приеме, че широкият прочит на този тип отговорност е използван все повече от щатският съд[20].

Обобщено, отговорността за действия на трето лице, нарушаващи АП възниква, когато са налице три съществени условия : 1) пряко нарушение на АП от трето лице; 2) възможности за контрол от страна на отговорното лице върху неправомерната дейност на директният нарушител; и 3) финансов интерес от неправомерната дейност за отговорното лице, който трябва да е в следствие на нарушението(при спорност на виждането за „пряк/ непряк” интерес .

2. Способстваща отговорност(contributory liability).

За разлика от отговорността за действия на трети лица, този вид отговорност се поражда не поради възможността на  отговорното лице да контролира и да се облагодетелства от нарушението на подчиненото му лице, а поради факта, че отговорното лице или участва в неправомерната дейност, или подпомага по същество за осъществяване на директното нарушение. Самото подпомагане обаче не е активно участие в нарушението като извършител и отговорното лице не осъществява деяние,  само по себе си нарушение на АП. Това „подпомагане и подбудителство”(aiding and abetting)  класически включва в себе си подготовката или подкрепа на нарушението, като например реклама или финансиране на неоторизирано възпроизвеждане и разпространение на произведения – действия, които по отделно не са нарушение на АП, според разбирането в САЩ.

Съдът формулира  способстващата отговорност в контекста на АП в модерен вариант по делото „Гершуин” (Gershwin Publishing Corp. v. Columbia)[21]– тя следва да бъде понесена от лицето, което обективно способства друго лице да извърши пряко нарушение на АП. Смисълът на този тип отговорност е видим- ако дадено лице знае, че друго осъществява нарушение на АП, то може да се приема, че е погрешно първото лице да асистира на директният нарушител[22]. Така в публичен  план тя има двойствена функция- от една страна обществото има интерес от този статут,  защото по този начин се възпира умишлената подкрепа на неправомерната деятелност, но в същото време от друга страна  не се засягат легитимни бизнес интереси, ако не е налице насочена дейност за подкрепа на нарушенията[23]. В общи линии, за да е покрит стандарта способстваща отговорност, следва да бъдат установени две обстоятелства- първо, ответникът да е имал знание за нарушение, осъществено от трето лице и второ- този ответник да способства обективно (фактически,материално) за извършване на нарушението.

По отношение на първият елемент- знание, стандарта  еволюира във времето, предвид и съдебното му моделиране към един по- широк прочит[24]. В краят на ХІХ век се е считало, че става въпрос винаги за умишлени действия на отговорното лице- например при умишлено рекламиране на филм, заснет от трето лице по роман, без знанието на неговият автор[25]. Тук разликата с директното нарушение и  отговорността за нарушения, извършени от трето лице е видима. При способстващата отговорност не е възможно да бъде осъдено лице за нарушение без да бъдат представени доказателства за „виновно душевно и мисловно състояние”, т.е. за „знание”[26]. Знанието обаче е фиксирано към абстрактният стандарт разумно лице, присъщ за обективната небрежност,според общият деликт, т.е. „знание, което всеки човек в обичайният смисъл има във връзка със съответният  бизнес”[27]. Така за да имаме този вид отговорност, ответника следва съобразно и еталона разумен човек, като би трябвало да осъзнава, че със своите действия извършва нарушение на чужди права. Самото знание може да бъде актуално(конкретно за нарушението) или конструктивно ( общо , по подразбиране), като първото му проявление е релевантно за способстващата отговорност.   Прието е, че знанието е общо( constructive knowledge), когато отговорното лице осъзнава, че се извършва някакво нарушение и то от някой, но не и точното нарушение и директният нарушител. Актуалното знание е конкретно- ответникът знае, или е имал причини да знае за дейността, съставляваща нарушение[28].  Понятието съзнателна слепота( willful blindness), покрива стандарта актуално знание в контекста на способстващата отговорност[29] . Съдът приема, че този, който знаейки или обосновано съмняващ се, че е въвлечен в дейност по нарушение, предприема стъпки, с които осигурява впечатление, че не знае за извършване на такава дейност, така съзнателният и преднамерен опит да се отклони това знание за нарушение, попада в изискването за виновно състояние на ума[30].

Изобщо въпросът с елемента знание е един от най- сложните за съда в САЩ. Стандарта за небрежен деликт е преобладаващо използван, но често пъти съдът се насочва към основанията  за умишлените деликти, а понякога и реципира  логиката на  наказателното право. Тук изпъква  проблема с „колективната вина”- вината на корпорациите[31], като обикновено решението се търси в концепцията за „корпоративна наказателна отговорност”, според разбирането `и в САЩ[32].

Второто условие, за да се обективира състава на способстващата отговорност е, отговорното лице материално(обективно) да спомага(способства) извършването на прякото нарушение. Способстването е налице, когато отговорното лице действа активно, обикновеното използване на резултата от неправомерната дейност е недостатъчно, а бездействието не покрива това изискване. Видно е, че не всяко действие е достатъчно само по себе си, за субсумиране състава на този тип вторична отговорност[33]. Обикновено, подпомагането в материален аспект се групира в две практически често срещани категории действия: 1) предоставяне на материални средства за осъществяване на директното нарушение(машини, стоки и пр.)- например неправомерен внос в съответната държава на фалшификати; доставка на оборудване, чрез което да е възможно да се извърши неправомерно копиране; даване възможност, чрез софтуер(апликация) да се извърши нарушение и пр.; или  2) отговорното лице да осъществи лично действие, което да даде възможности за развитие(осъществяване) на директното нарушение[34]. Съдът използва различни механизми, за да изследва материалното способстване, изследвайки на отношенията между прекият нарушител и лицето, което му съдейства, или изследвайки  връзката между отговорното лице и действителният акт на нарушение[35]. Тези различни методи в крайна сметка достигат до едни и същи резултати- за да е налице материално съдействие, то следва отговорното лице да притежава възможности за контрол върху използването на предмета на нарушението, но формален контрол върху самият директен извършител не е задължителен[36]. Ако отговорното лице извършва специални по естеството си действия, има знание за последствията от  тях,  както и тези на нарушителя, или те са в по- голямата си част очевидни, въпреки което продължава своята деятелност, то ще е налице способстваща отговорност за него, тъй като той фактически желае настъпването на определен резултат[37].

Както и при отговорността за нарушения на трети лица, така и тук, съдът в САЩ по отношение на интернет разпространение изоставя предходното си разбиране, че обективното  съдействие за осъществяване на директно нарушение се изразява само в предоставяне на материали и технически съоръжения от страна на отговорното лице[38]. Напротив, когато широко разпространена услуга или продукт са предназначени предимно за осъществяване на нарушения, то логично е, че  прекратяването на тези нарушения е във възможностите на лицето, което предоставя услугите или продукта. Същото лице ако има актуално знание, че се извършват конкретни нарушения е във възможност да предприеме прости и обикновени мерки за да предотврати бъдещи вреди. Ако това не е сторено, то тогава е налице способстваща отговорност за това лице[39].

Може да се заключи , че способстващата отговорност е налице, когато : 1) има директно нарушение; 2) отговорното лице действа активно, със знанието за такова нарушение и с цел да подпомага осъществяването му; 3) тези действия обективно способстват да настъпят вреди, в следствие на директното нарушение; или 4) отговорното лице, при все че има знание за извършване на директно нарушение, има възможност да го предотврати, но не го прави. Очевидно в този вариант вторичната отговорност държи на да е налице субективен елемент- знание, а дори  и по- високият стандарт- намерение, т.е. става въпрос несъмнено за едно виновно, най- често умишлено деяние на отговорното лице. За разлика обаче от отговорността за действията на трето лице, не е необходимо да е налице настъпване на вреди, т.е. очевиден и пряк(непряк)  финансов интерес от противоправната деятелност за отговорното лице.

3. Отговорност за подтикване към извършване на нарушение (inducement liability).

Наличието на тази отговорност е новела на ХХІ- ви век в полето на АП, създадена е от Върховен съд на САЩ  по делото „Грокстър”[40]. Провокирането на този нов стандарт е в резултат на създаденият твърде голям риск за носителите на АП при масови нарушения  извършвани с р2р технологии[41] . Създадената по делото „Сони Бетамакс” спасителна клауза за избягване на вторична  отговорност при „двойствено” използване на устройство(легално и за нарушения), когато същественото му предназначение е за легални цели, не може да покрие съществуващата действителност. В началото на ХХІ- ви век, изводите  на делото „Сони бетамакс” се подлагат на сериозна критика, в множество направления. Първо,  използването на постановки от патентното право, в контекста на авторското  е неясно. Второ, анализът на  съдът  по делото „Сони Бетамакс” е такъв, че едновременно отхвърля предпоставките на отговорност за нарушения, извършени от трети лица и способстваща отговорност, което размива техните граници и води до объркване. Друг аспект на критика е по повод неуточненият стандарт „съществено използване за легални цели”, свързан единствено с търговската значимост, което не дава достатъчно яснота за съдът да отмери неговите параметри[42]. В контекста на масовите нарушения на АП, извършвани от множество потребители в интернет чрез децентрализираният модел на р2р, съдът се сблъсква с една технология, която е легитимна и не е забранена от закона, с лице, което извършва изцяло легален бизнес, без да осъществява  prima facie директно нарушение. От друга страна „Грокстър” предоставя на своите клиенти софтуер, чрез който те осъществяват предимно нарушения на АП. При наличието на  тези, а и други  проблеми, отправна точка на съдът е, че не е възможна близка аналогия между от една страна оператор на технологии(какъвто е Грокстър) и от друга страна- производител на механични устройства(какъвто е Сони). Също така „субективният“ стандарт по делото  „Сони”- съзнавал ли е производителят, че технологията ще се използва преобладаващо за нелегитимни цели, е приет за недостатъчен. Съдът при разглеждане на делото „Сони” е извършил само косвен правен анализ  на това обстоятелство, намерението на производителят не е бил подробно изследвано[43]. Всичко това създава объркване сред съдилищата в САЩ, при решаване на проблемите с интернет – разпространението, нееднозначно се тълкува правилото на делото „Сони”, а съдът постепенно започва да не се съобразява с него, дело по дело създава де факто нови основания, които да елиминират спасителните клаузи на посоченото дело, а в крайна сметка на легално ниво делото „Грокстър” реално го елиминира[44].

По делото „Грокстър”, стъпвайки на основните разбирания за съществуване на способстваща отговорност, ведно с доктрината от патентното право за „подтикване” към извършване на нарушение[45], съдът обръща внимание най- вече на намерението на отговорното лице, като установява наличие на комплекс от три елемента, водещ към отговорност за подтикване към извършване на директно нарушение на АП: 1) отговорното лице рекламира и широко оповестява възможностите на предоставяната от него технология(в случаят р2р – софтуер, ведно с кореспондентната му апликация, б.а.), да се осъществява чрез нея нарушения на АП; 2) отговорното лице не  извършва действия, чрез които да се предотвратят нарушения на АП, извършвани чрез така промотираната технология; и 3) бизнес планът на отговорното лице зависи от голямото количество нарушения на АП, осъществявани чрез предоставената от него технология[46]. Така резултата по това дело е трети вид вторична отговорност- „активно подтикване” към нарушение.

Тестът, сътворен от съда е първият такъв в историята на АП, в който съдът разглежда бизнес моделът на ответника и решава дали неговите мотивите са легитимни, което твърде много прилича на подхода на антитръстовото законодателство, свързан с обсъждане на намерението на нарушителят. Ответникът следва да се счита за отговорен, когато предоставената от него технология за съществено осъществяване на нарушения се предлага по начин, който ясно демонстрира това негово намерение или осъществява видими действия, насочени към улесняване извършването на директни нарушения.

Обобщено, за да е налице такава отговорност към подтикване релевантни са действията по  подтикването на трети лица да извършат нарушения, дизайна на предлаганата технология(апликация, софтуер и пр.) и търговският интерес на отговорното лице[47]. Нарушение чрез подтикване е налице единствено ако им директно нарушение на АП, защото отговорността се поражда от първичната неправомерна постъпка, а намерението за подтикване към този първичен акт трябва да е налице съвместно с действията по осъществяване на това първично нарушение[48].

4. Оторизация на първичното нарушение (authorization).

Горните три вида вторична отговорност се приема, че са типични само за САЩ. В останалите държави от англосаксонската правна система, виждането е по- различно, но в един по- общ план- твърде близко до това на САЩ. Тези държави не познават институтите на отговорност за действия на трети лица и способстваща отговорност в сферата на АП като легални понятия, вместо което въвеждат концепцията за оторизация(потвърждаване, одобряване) на първичното нарушение[49].

Първата разлика е, че оторизацията е харктерен институт на писаното право, т.е. типично поведение на тези държани е да установяват статута на индиректната отговорност в закон. В исторически аспект, правото в Англия тълкува отговорността, възникваща за трето лице през призмата на дефинирането на изключителните авторски права, в частност, възможността на правоимащият да може „да извършва действието, което е позволено”. По аргумент от обратното този, който извършва действие, което не му е позволено, осъществява нарушение на АП. Никой не може да бъде счетен за лице, което извършва действието, което е позволено само на  титуляра на АП, освен ако това действие  не е извършено лично от него, негов служител или слуга. Така собственика на помещение, отдадено под наем на лица, извършващи нарушения на АП, не е отговорен за тези нарушения, дори и ако е бил предупреден от носителят на нарушените права[50]. Съдът в частност е използвал възможността да насочи вниманието на ищеца не към това трето лице, а към директният нарушител[51].

За първи път в Британската империя, доктрината за оторизация е закрепена нормативно  Австралия[52], в последствие създаването на новият Закон за АП в Англия[53] я дефинира като правило за всички сателитни държави[54]. Законово установеният режим премахва разбирането за „извършване на действието, което (не) му е позволено”, така нарушението на АП може да се осъществи чрез оторизиране(потвърждаване) от трето лице на  директни нарушения от пряк извършител спрямо изключителни  АП върху произведения[55].

Както и в САЩ, така и в останалите англосаксонски държави, вторичната отговорност следва установените положения  на деликтното обичайно право. В Англия концепцията за оторизация най- често се е използвала към два типа нарушения- извършени при публично изпълнение(концерти, постановки и пр.)  и изготвяне на средства за осъществяване на нарушение. Този вид отговорност обаче се е различавала  от деликтната отговорност за действия на трети лица(vicarious liability), която  възниквала пряко за отговорното лице, когато последното е наело изпълнителите, пеещи песни без разрешение на носителя на прав върху тях, т.е. налице е връзка „работодател- работник”. Обратно, оторизацията можела да възникне, когато такава връзка липсва[56].

И тук в пред- интернет ерата, вторичната отговорност се разглежда стеснително, обикновено в случаите на внос на произведения в съответната държава, без разрешение на притежателя на АП[57], или в посочените по- горе случаи на предоставяне на помещение за изпълнение на защитени от АП произведения[58]. Разбирането за оторизация било, че тя включва следните елементи: (1) директно (първично) нарушение; (2) вторичният нарушител следва да има знание, че е деянието му има за предмет продукта на първичното нарушение; и (3) вторичният нарушител се възползва от деянието си материално[59]. Законовото закрепване на вторичната отговорност за оторизация е като цяло монолитно, с някои изключения за конкретните държави, които не променят неговата същност[60].

В интернет епохата е налице еволюция на съдебната практика. Отговорността за оторизацията възниква, когато се докажат обстоятелствата: (1) възможността на отговорното лице( ако тя съществува) да прекрати извършване на директното нарушение; (2) същността на всички взаимоотношения, съществуващи между отговорното лице и лицето, осъществило нарушението; и (3) дали отговорното лице е предприело каквито и да е обосновани стъпки за да предотврати или отклони извършването на акта на нарушение, съобразно с относимите индустриални правила на поведение. В един по- обобщен вид, оторизацията възниква, когато едно лице осъществява или с поведението си дава причина да се счете, че ще бъде извършено нарушение на АП и заедно с това, нарушението(или заплахата от неговото извършване)  е обективно потвърдено от страна на отговорното лице, без последното да има право на това[61]. Така с най- съществено значение за съдът е възможността да бъде осъществен контрол от страна на отговорното лице към директният нарушител, т.е. за да е налице оторизация на нарушението, централен елемент е връзката между нарушителя и лицето, одобряващо действия по нарушение[62].

Както и в САЩ, така и в останалите държави от англосаксонската правна система, с навлизането на интернет, стандарта за оторизация на нарушение е с тенденция да бъде разглеждан широко[63]. Съдът изоставя стеснителният прочит на отговорността за оторизация на авторско- правното нарушение, приет в някои основни прецеденти[64], като  достига до решения, подобни и дори- с още по либерални условия, отколкото разбирането на съда в САЩ[65]. Трябва да се отбележи обаче, че експанзията в обхвата на оторизацията тук не може да се приеме за правило, напротив, съдебната практика е пределно внимателна в тази връзка[66]. Преобладаващо становище е, че към момента не съществува ясна и точна схема,която да дефинира кога оторизацията ще е налице. Съдът по- скоро приема, че става въпрос за конкретика, в зависимост от съответните факти, респективно- доказателства, представени от страните за тях, за да може да се отговори има или няма вторично нарушение. Нещо повече, на този етап не може да се приеме, кой е правилният прочит на закона- широко или стеснително, така доктрината за оторизация в контекста на отговорността на ИП-те за нарушения на АП, макар  приложима е сравнително неясна[67].

В обобщение, оторизацията на нарушение на АП прилича на разбиранията за вторична отговорност в САЩ. И двете  почиват на един и същ фундамент, като при оторизацията едновременно включва в себе си  отговорността за действията на трети лица и изискванията на способстващата отговорност[68]. Допълнително в някои държави( Австралия, бел. моя-П.П.) е необходимо и разглеждане на обстоятелства, свързани с бизнес модела на отговорното лице, което пряко или косвено навежда прилика с правилата за отговорност при подтикване. Видимата разлика  между САЩ и останалите държави е законовото нормативно закрепване при последните на института на вторичната отговорност при последните, докато в САЩ вторичната отговорност във всеки от трита варианта е с източник съдебния прецедент.

Заключение.

Панорамната снимка на теорията и практиката в англосаконската правна система по отношение на нарушенията на АП, разкрива множеството различия с разбирането на този институт в континенталната система, към която принадлежи и България. Трудно е обяснимо за българският правник, че отговорността за нарушение на АП е безвиновна, а не основана на вината. Странно е делението на нарушенията на директни и вторични. В оформения си вид, доктрината за вторична отговорност е до такава степен отдалечена от разбирането за отговорност при чужди действия у нас според чл. 49 от Закон за задълженията и договорите( ЗЗД)[69] или преработената му проекция в чл. 95г от ЗАПСП, че на практика трудно се вижда връзка между тях. Все пак могат да се отбележат и прилики – ако и доктрината за пряко/ непряко нарушение, респективно – вторичната отговорност да са специфични институт на правото на интелектуалната собственост (в частност и на АП) , те произхождат от правни конструкции, установени в римското право, което е и фундамент на континенталната правна система. Отново по отношение на чл. 95г от ЗАПСП, обяснение може да даде доктрината отговорността за нарушения извършени от трето лице(vicarious liability)[70]. Различните философии, изповядвани от двете конкурентни  системи- моралната срещу икономическата са изворът, основата при която разбирането е еволюирало в Европа и в англо- саксонския свят.

Англосаксонското разбиране за нарушенията на  АП помага поне в три направления. Първо, благодарение на него смисъл придобиват някои привнесени в българското законодателство институти, касаещи отговорност за нарушения на АП(а и други права), извършени от лица, различни от отговорното. Така придобиват смисъл разпоредбите на чл.13- 16 от Закон за електронната търговия(ЗЕТ)[71], уреждащ отговорността на доставчиците за услуги в информационното общество, принарушения на права , извършени от техните потребители; отговорността на доставчиците на медийни услуги за съдържанието им(чл.17, ал.1 от ЗРТ[72]) и др.

Второ, с оглед международния подход на регулиране на правните отношения и компромиса на правото на ЕС, по отношения на вътрешното за ЕС регулиране , правещ опит да съвмести двете конкурентни системи, някои от нормите в актовете на вторичното право също придобиват смисъл. В контекста на АП може да се посочат първообразите на цитираните по- горе разпоредби на ЗЕТ, които са чл. 12- 15 от Директива 2000/ 31/ ЕО[73]; както и новите хипотези за отговорност в чл. 17 от Директива (ЕС) 2019/790[74] по отношение на отговорността на доставчика на онлайн услуги .

Трето, но не и по значение, колкото и да е добра концепцията за водещата роля на неимуществените (лични) права върху произведението, с оглед на икономическите и социални отношения у нас, а и в останалия демократичен свят, очевидно на преден план към момента изпъкват икономическите аспекти на АП. Свидетели сме на преобладаващо повече спорове, които касаят засягане на имуществените правомощия по смисъла на чл. 18 от ЗАПСП, за сметка на неимуществените по чл. 15 от с.з. Дори и когато има претенции за нарушения на последните, ищецът претендира икономическо обезпечаване на причинените му вреди. Без да става въпрос за пряка рецепция на англосаксонската доктрина, може би е полезно да се придобие представа за правото, основано именно на икономическите теории, които са най- близки до имуществения аспект на АП по дефиниция.

Накрая в един по- общ план, разбирането на обичайното право за отговорността при нарушения на АП е основано на постановките на общото деликтно право там. В този смисъл, макар и като частен случай на проявите на деликтната отговорност, логично може да се надгради представата на българският правник за смисълът и значението на институти като обективен стандарт на небрежността, корпоративна отговорност – в граждански и наказателен аспект, също и за отговорност без вина.

 

Автор: ©, 2019, Петър Петров, д- р^[ŋ]

 

---

---

---

 

[1] Wei, Weixiao, ISP Indirect Copyright Liability Regime: An Economic Efficient Liability Regime for Online Copyright Protection Shaped by Internet Technology (May 3, 2009). 23rd BILETA Annual Conference, March 2008, достъпно на SSRN: http://ssrn.com/abstract=1398323 или  http://dx.doi.org/10.2139/ssrn.1398323, с.3- 6

[2] Sandeen, Sharon K., цит. съч., с.14, превода от автора на термините „vicarious liability”, „contributory infringement” и  „inducement liability”  е по- скоро смислов, отколкото граматически прецизен, б.а.

[3] Taipale, K. A., Secondary Liability on the Internet: Towards a Performative Standard for Constitutive Responsibility. (February 2003). Center for Advanced Studies Working Paper No. 04-2003. Достъпно на  SSRN:http://ssrn.com/abstract=712101 или  http://dx.doi.org/10.2139/ssrn.712101, с. 15

[4] Landes, William M. & Lichtman, Douglas, Indirect Liability for Copyright Infringement: An Economic Perspective. Harvard Journal of Law and Technology, Vol. 16, No. 2, Spring 2003; U Chicago Law & Economics, Olin Working Paper No. 179. Достъпно на SSRN: http://ssrn.com/abstract=379201  или http://dx.doi.org/10.2139/ssrn.379201, с.398

 

[5] Дело 316 F.2d 304 (2d Cir.1963), достъпно на http://openjurist.org/316/f2d/304/shapiro-bernstein-co-v-h-l-green-company-jalen-amusement-company

[6] Yen, Alfred C., Third Party Copyright Liability after Grokster. Minnesota Law Review, Vol. 91, No. 1, 184-240, 2006; Boston College Law School Research Paper No. 90, достъпно на SSRN: http://ssrn.com/abstract=885544, с. 200- 201

[7] Дело Banff  Ltd. v Limited, Inc., 869 F. Supp. 1103, 1105 (S.D.N.Y. 1994), САЩ, Южен окръг- Ню Йорк, достъпно на http://law.justia.com/cases/federal/district-courts/FSupp/869/1103/1495438/

[8] Hayes, David,  цит. съч., с. 434

[9] Например дело Dreamland Ballroom v. Shapiro, Bernstein, 36 F.2d 354 (7 Cir. 1929), достъпно на https://casetext.com/case/dreamland-ball-room-v-shapiro-bernstein-co

[10] Дело Deutsch v. Arnold, 98 F2d 686 (2d Cir. 1938), достъпно на http://law.justia.com/cases/federal/appellate-courts/F2/98/686/1508246/

[11] Maxeiner, James R., Does Your Website Put You at Risk? Liability Issues in Using Third Party Content: Global Perspectives (November 14, 2003). Достъпно на  SSRN: http://ssrn.com/abstract=1250303  или http://dx.doi.org/10.2139/ssrn.1250303, с.10

[12] Дело Religious Tech. Ctr. v. Netcom On-Line Commc’n Servs., Inc., 907 F. Supp. 1361, 1377 (N.D. Cal. 1995); Ellison v. Robertson, 357 F.3d 1072, 1081 (9th Cir. 2004) и др., подробно за тях при Hayes, David,  цит. съч., с.30- 32, с.434

[13] Делото е най- общо казано свързано с множество искове  против Сони, важният от тях съдържа в себе си петитум да бъде забранена продажбата на видеокасети за домашна употреба във формат Betamax. Всъщност решението е взето с крехко мнозинство между 9- те върховни съдии(5 против 4), като надделява виждането, че ако  Сони бъде приет за виновен, несправедливо ще бъде дадено преимущество на носителите на АП, в контекста на правото им да защитят произведенията си от неоторизирано ползване , против  правото на личността свободно да осъществяват търговска или друга дейност в сфери , съвсем различни от АП. При решаване на делото, съдът е използвал правни концепции, присъщи за патентното право- например „устройство със съществена законна употреба”,б.а. вж. Sony Corp. of Am. v. Universal City Studios, Inc., 464 U.S. 417 (1984), достъпно на https://www.law.cornell.edu/copyright/cases/464_US_417.htm

[14] отговорността за подтикване е създадена 20 години по- късно по делото „Грокстър”, вж. по- долу, б.а.

[15] Landes, William M. & Lichtman, Douglas, цит. съч., с. 400- 401

[16] Fonovisa, Inc. v. Cherry Auction, Inc 76 F.3d 259 (9th Cir. 1996), достъпно на https://www.law.cornell.edu/copyright/cases/76_F3d_259.htm

[17] A & M Records, Inc. v. Napster, Inc. 114 F. Supp. 2d 896, 902 (N.D. Cal 2000), достъпно на https://www.law.cornell.edu/copyright/cases/239_F3d_1004.htm

[18] става въпрос за първото дело против ИП, използващ р2р – технология за свързване между своите потребители, където преимуществено се споделят песни, защитени от АП, без да се изисква разрешение за това от техните притежатели, „Напстър” е безплатен,  б.а.

[19] Bartholomew, Mark and Tehranian, John, The Secret Life of Legal Doctrine: The Divergent Evolution of Secondary Liability in Trademark and Copyright Law. Berkeley Technology Law Journal, Vol. 21, No. 4, p. 1363, 2006; Buffalo Legal Studies Research Paper No. 2007-004, достъпно на  SSRN: http://ssrn.com/abstract=967773, с. 1376- 1377

[20] Yen, Alfred C., Third Party Copyright ….., с.204- 208

[21] Gershwin Publishing Corp. v. Columbia Artists Management, Inc. 443 F.2d 1159 (2d Cir. 1971), достъпно на http://law.justia.com/cases/federal/appellate-courts/F2/443/1159/246268/

[22] Yen, Alfred C., Third Party Copyright …., с. 193- 194

[23] Burk, Dan L., Toward an Epistemology of ISP Secondary Liability (June 30, 2011). Philosophy & Technology, Vol. 24, No.4, 2011, pp.437-454; UC Irvine School of Law Research Paper No. 2011-45, достъпно на SSRN:http://ssrn.com/abstract=1920050 или  http://dx.doi.org/10.2139/ssrn.1920050, с.440

[24] Bartholomew, Mark and McArdle, Patrick F., Causing Infringement (February 18, 2010). Vanderbilt Law Review, Vol. 64, No. 3, p. 615, 2011, достъпно на  SSRN: http://ssrn.com/abstract=1555234, с. 683

[25] Дело Kalem Co. v. Harper Brothers, 222 U.S. 55 (1911), достъпно на https://supreme.justia.com/cases/federal/us/222/55/case.html

[26] Bartholomew, Mark and McArdle, Patrick F., цит.съч., с. 686

[27] В контекста на нарушенията на търговската марка – вж. решение по дело Coca-Cola Co. v. Snow Crest Beverages, Inc, U.S. District Court for the District of Massachusetts – 64 F. Supp. 980 (D. Mass. 1946), достъпно на http://law.justia.com/cases/federal/district-courts/FSupp/64/980/1952955/

[28] Дело Sony Corp. of Am. v. Universal City Studios, Inc., 464 U.S. 417 (1984), достъпно на https://www.law.cornell.edu/copyright/cases/464_US_417.htm

[29] Bartholomew, Mark and Tehranian, John, цит. съч., с. 1382

[30] Дело  In re Aimster Copyright Litig., 334 F.3d 643, 650 (7th Cir. 2003) http://homepages.law.asu.edu/~dkarjala/cyberlaw/inreaimster(9c6-30-03).htm

[31] Подробно в тази връзка при Burk, Dan L., цит. съч., с. 443- 447

[32] Извън темата е института на наказателната отговорност за юридически лица , вж. повече при Khanna, Vikramaditya S., Corporate Criminal Liability: What Purpose Does it Serve?. Harvard Law Review, Vol. 109, No. 7, p. 1477, 1996, достъпно на SSRN: http://ssrn.com/abstract=803867

[33] Bartholomew, Mark and McArdle, Patrick F., цит. съч., с.686

[34] Bartholomew, Mark and Tehranian, John, цит. съч., с. 1392

[35] Bartholomew, Mark and McArdle, Patrick F., цит. съч., с.687

[36] Bartholomew, Mark and Tehranian, John, цит. съч.,с.1392

[37] Така по дело DeVoto v. Pac. Fid. Life Ins. Co., 618 F.2d 1340, 1347 (9th Cir. 1980) и Преформулировки за деликта(втори), § 8A cmt. b (1965)

[38] Bartholomew, Mark and McArdle, Patrick F., цит. съч., с.687- 688

[39] Дело Perfect 10, Inc. v. Amazon.com, Inc., 508 F.3d 1146 (9th Cir. 2007), коментар на http://cyber.law.harvard.edu/people/tfisher/IP/2007%20Perfect%2010%20Abridged.pdf

[40] Metro-Goldwyn-Mayer Studios, Inc. v. Grokster, Ltd., 545 U.S. 913, 125 S.Ct.

2764, достъпно на https://www.law.cornell.edu/supct/html/04-480.ZS.html

[41] Технология за децентрализирано споделяне на произведения в АП, в случая- интернет посредникът притежава сървър и предоставя на потребителите си възможност за споделяне на видео файлове(за разлика от Напстър, предоставящ само музикални файлове), по настоящем по- известни услуги, базирани на тази технология са криптовалутите, TOR- браузърите и тн., бел. а.

[42] Helman, Lital, Pull Too Hard and the Rope May Break: On the Secondary Liability of Technology Providers for Copyright Infringement (January 1, 2010). Достъпно на  SSRN: http://ssrn.com/abstract=1539627 или http://dx.doi.org/10.2139/ssrn.1539627, с.13- 14

[43] Wu, Tim, The Copyright Paradox – Understanding Grokster. Supreme Court Review, 2006; Stanford Law and Economics Olin Working Paper No. 317, достъпно на  SSRN: http://ssrn.com/abstract=828784, с.11- 12

[44] Helman, Lital, Pull Too Hard and the Rope May Break: On the Secondary Liability of Technology Providers for Copyright Infringement (January 1, 2010). Достъпно на  SSRN: http://ssrn.com/abstract=1539627 или http://dx.doi.org/10.2139/ssrn.1539627, с.16- 17

[45] което препращане е логично ,предвид конкуренцията на решението по Грокстър спрямо решението по Сони, очевидно е, че съдът следва да се занимае отново с „технологии, предназначени съществено за легитимно ползване”- заемка от патентното право, б.а.

[46] Ginsburg, Jane C., Separating the Sony Sheep from the Grokster Goats: Reckoning the Future Business Plans of Copyright-Dependent Technology Entrepreneurs (February 16, 2008). Columbia Public Law Research Paper No. 08-166, достъпно на SSRN: http://ssrn.com/abstract=1095335 или  http://dx.doi.org/10.2139/ssrn.1095335, с.8

[47] Wu, Tim, The Copyright Paradox – Understanding Grokster. Supreme Court Review, 2006; Stanford Law and Economics Olin Working Paper No. 317, достъпно на  SSRN: http://ssrn.com/abstract=828784,с.8

[48] Ginsburg, Jane C., Separating the Sony Sheep from the Grokster Goats: Reckoning the Future Business Plans of Copyright-Dependent Technology Entrepreneurs (February 16, 2008). Columbia Public Law Research Paper No. 08-166, достъпно на SSRN: http://ssrn.com/abstract=1095335 или  http://dx.doi.org/10.2139/ssrn.1095335, с.8

[49] Wei, Weixiao, цит. съч., с.4

[50] Дела Russell v Briant (1849) 8 CB 836; 137 ER 737 и Karno v Pathé Frères (1909) 100 LT 260

[51] Brennan, David J., ISP Liability for Copyright Authorisation: The Trial Decision in Roadshow Films v iiNet (June 2, 2010). Communications Law Bulletin, Part One, Vol. 28, No. 4, 2010; Communications Law Bulletin, Part Two, Vol. 29, No. 1, 2010; U of Melbourne Legal Studies Research Paper No. 475, достъпно на SSRN:http://ssrn.com/abstract=1619128, с.1

[52] Copyright Act 1905 (Cth) s 13(1).

[53] Copyright Act 1911 (UK) s 1(1)

[54] Wei, Weixiao, цит. съч., с.4- 5

[55] Brennan, David J., цит. съч., с.2

[56] Wei, Weixiao, цит. съч.,с.5

[57]LTC Harms, цит. съч., с. 217- 218; така  и в съдебните актове- дело FRANK & HIRSCH (PROPRIETARY) LIMITED Vs. A ROOPANAND BROTHERS (PROPRIETARY) LIMITED,   1993(4) SA 279(A) ЮАР, достъпно на http://www.saflii.org/za/cases/ZASCA/1993/90.pdf

[58] Wei, Weixiao, цит. съч., с.6.

[59]Вж. дело Euro-ExcellenceInc. v. KraftCanadaInc., [2007] 3 S.C.R, Канада, достъпно на https://scc-csc.lexum.com/scc-csc/scc-csc/en/2377/1/document.do

[60]Чл.36(1А)  и 101(1A) от Закон за АП на Австралия- Copyright Act 1968 (consolidated as of June 27, 2015), достъпен на http://www.wipo.int/wipolex/en/text.jsp?file_id=374298, подобно  чл. 27, §2 от Закон за АП на Канада, достъпен на http://www.wipo.int/wipolex/en/text.jsp?file_id=366684 ; чл. 51,(а)(ii) и чл.51(в) в ЗАП на Индия, достъпен на http://www.wipo.int/wipolex/en/text.jsp?file_id=128098  и т.н.

[61] Giblin, Rebecca and Davison, Mark, Kazaa goes the way of Grokster’ Authorization of Copyright Infringement via Peer-to-Peer Networks in Australia. Australian Intellectual Property Journal, pp. 53-76, 2006; Monash University Faculty of Law Legal Studies Research Paper No. 2006/14, достъпно на  SSRN:http://ssrn.com/abstract=1028653, с .59

[62] Brennan, David J., цит. съч., с.5

[63] Подробно за задълбоченият дебат в Нова Зеландия, относно различните виждания за стандарт при вторична отговорност на ИП-те вж. при Woodfield, Alan E., When Should the Bell Toll? The Economics of New Zealand’s Debate on Indirect Liability for Internet Copyright Infringement. Review of Economic Research on Copyright Issues, Vol. 1, No. 1, pp. 119-149, 2004, достъпно на  SSRN: http://ssrn.com/abstract=1142974

[64] Вж. дело „ Амстрад”, пред Камарата на лордовете в Англия, CBS Songs v. Amstrad Consumer Electronics Plc, [1988] 2 All ER 484, достъпен на http://www.justcite.com/Document/f7jsrUrxA0LxsKjIo2qdo4uZmSiIs1jxAZrwAJrxAV5wsKjIoW0ha/cbs-songs-ltd-v-amstrad-consumer-electronics-plc

[65] Показателно е решението по дело Universal Music

Austl. Pty Ltd. v. Sharman License Holdings Ltd. (2005) 220 A.L.R. 1 в Австралия, достъпно на http://www.steptoe.com/assets/attachments/2051.pdf, където  съдът е приел, че за да демонстрира елемента „обосновани стъпки за предотвратяване или отклоняване на нарушенията”, ответникът – ИП- е следвало да използва мониторингова филтрираща система- така при Pessach, Guy, An International-Comparative Perspective on Peer to Peer File-Sharing & Third-Party Liability in Copyright Law – Framing Past – Present and Next-Generation’s Questions. Vanderbilt Journal of Transnational Law, Forthcoming, достъпно на SSRN: http://ssrn.com/abstract=924527, с.11

[66] Вж. делото  „Roadshow”, ВС на Австралия , Roadshow Films Pty Ltd v iiNet Ltd (2012) 286 ALR 466, достъпно на http://www.nbr.co.nz/sites/default/files/images/f5b0c2ee-8a80-11e1-b8f3-89181177a90a___www.austlii.edu_.au_au_cases_cth_HCA_2012_16.pdf, подробно при Brennan, David J., цит. съч., с. 15- 22

[67] Вж. при MacPherson, Daniel The Implications of Roadshow v iiNet for Authorisation Liability in Copyright Law, SYDNEY LAW REVIEW [VOL 35:467], 2013, достъпно на https://sydney.edu.au/law/slr/slr_35/slr35_2/467_MacPherson.pdf, с. 481- 482

[68] вж. при Wei, Weixiao, цит. съч., с. 6

[69] Обн., ДВ, бр. 275 от 22.11.1950 г., в сила от 1.01.1951 г., посл. доп., бр. 42 от 22.05.2018 г.

[70] Според Чл. 95г. от ЗАПСП: (Нов – ДВ, бр. 99 от 2005 г., предишен чл. 95б, бр. 28 от 2018 г., в сила от 29.03.2018 г.) „Юридическите лица и едноличните търговци носят гражданска отговорност за нарушаването на права по този закон, извършено виновно от лицата, които ги представляват, съответно от техни служители или от лица, наети от тях. В този случай вината се предполага до доказване на противното.“, т.е. кръгът на преките делинквенти е разширен в сравнение със състава на чл. 49 от ЗЗД, респективно – връзката между отговорно лице и пряк нарушител е равна по- скоро на англосаксонският вариант vicarious liability, отколкото на  изискването „работодател- служител“ в общия деликтен състав на ЗЗД, б.а.

[71] Обн., ДВ, бр. 51 от 23.06.2006 г., в сила от 24.12.2006 г., посл. изм., бр. 17 от 26.02.2019 г.

[72] Обн., ДВ, бр. 138 от 24.11.1998 г.; посл. доп., бр. 106 от 21.12.2018 г., в сила от 1.01.2019 г.

[73] Директива 2000/31/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 8 юни 2000 година за някои правни аспекти на услугите на информационното общество, и по-специално на електронната търговия на вътрешния пазар (Директива за електронната търговия)

[74] Директива (ЕС) 2019/790 на Европейския парламент и на Съвета от 17 април 2019 година относно авторското право и сродните му права в цифровия единен пазар и за изменение на директиви 96/9/ЕО и 2001/29/ЕО (Текст от значение за ЕИП.)

h за контакти с автора e- mail : pvpetroff69@gmail.com