Кратки бележки върху развитието на правото на неоснователно обогатяване в някои common law юрисдикции

В повечето национални юрисдикции, които принадлежат към семейството на common law[1] до сравнително скоро изобщо не се говори за някаква обща концепция за неоснователно обогатяване[2], което може да бъде обяснено както с определени исторически дадености[3], така и с прецедентния характер на common law[4]. За това допринася и обстоятелството, че еволюцията на правото на неоснователно обогатяване в common law се основава на един сравнително безпринципен подход, който стъпва върху неясно и аморфно множество от средства за реституция, признати от правото и принципите на справедливостта[5]. Едва през миналия век се правят опити за цялостна реконструкция на онази част от правото, която в common law се определя като реституционно право (law of restitution) чрез обединяване и подчиняване на различни реституционни претенции, насочени към възстановяване на status quo ante посредством налагането на задължение за връщане на онова, което ответникът (обогатилият се) е получил в резултат на незабранено от закона прехвърляне на права (блага), които обаче не му се следват и той не е оправомощен да задържи[6].

Допълнителни трудности пред създаване на единна концепция за неоснователно обогатяване в англо-американското право създава и обстоятелството, че самите понятия за реституция и за неоснователно обогатяване се използват или като взаимнозаменяеми и синонимни[7], или като наименования на различни явления. Това безспорно внася объркване и отразява освен друго, още и засега фрагментарния характер на състоянието на тази част от правото в common law[8]. Отделно от това и самият термин реституция или право на реституция в common law се използва, за да обозначи всички случаи, в които някой се опитва да си възстанови фактическата власт върху негово собствено имущество, а понякога и с много по-широко значение, в което попадат още и хипотезите на обезщетяване на вреди и на ревандикационни претенции[9], включително и искът за реално изпълнение. По тази причина и не е учудващо, че понякога деликтното право и правото на неоснователно обогатяване се разглеждат като дялове на правото на реституция, а в други се настоява, че водещата концепция е не тази на реституцията, а на неоснователното обогатяване. Като последица от това второ допускане е изказано и разбирането, според което неоснователното обогатяване обхваща три самостоятелни сфери, а именно: реституционни претенции, които могат да бъдат едновременно определени като такива in personam и in rem, при които основанието е справедливостта; чисто лични претенции за реституция, при които се цели връщане и възстановяване, известни като subtractive restitution, restoration, а така и претенции, насочени към възстановяване на ползите, придобити чрез неправомерни действия, които биват определяни с термина disgorgement[10]. Видимо става дума за една твърде нехомогенна група защитни средства, част от които не съвсем оправдано биват определяни като имуществени претенции, призвани да преодолеят настъпилото неоснователно обогатяване. И това е така, защото голяма част от хипотезите, които се твърди да дават основание за подобни искове за романската и германската правна традиция представляват безспорни случаи на деликтна отговорност или на отговорност за договорно неизпълнение. Тази липса на ясни разграничителни критерии вероятно е една от причините и до днес в повечето национални юрисдикции на общото право да продължава научната дискусия относно това дали има припокриване между правото на неоснователно обогатяване и правото на реституция и в частност дали всички искове за реституция всъщност са и претенции за неоснователно обогатяване, или това не е така. Има и нещо друго, което прави трудно разбираема за юриста, обучен в цивилистичната традиция концепцията за неоснователно обогатяване, възприета в повечето common law юрисдикции. Докато в основата на цивилистичния подход към неоснователното обогатяване е залегнало разбирането, че следва да бъдат санкционирани онези случаи на имуществени размествания, в които липсва основание[11], то в common law фокусът е върху реституцията като последица от конкретно събитие[12]. И оттук, докато в континенталната правна система се търси отговор на въпроса защо обогатяването е оправдано, то в държавите на общото право въпросът е точно обратният – има ли причина да се счита, че обогатяването е без основание[13]. Затова и не ответникът следва да докаже наличието на някакво основание за задържане на обогатяването, а ищецът е този, който следва да установи наличието на един или повече unjust factors[14]. Същевременно кръгът от unjust factors е по-скоро казуистичен и развит чрез съдебната практика, поради което и възможните „несправедливи причини“ теоретично са с неограничен брой, макар и някои автори да сочат, че понастоящем са около 13 на брой[15]. Сред тях могат да бъдат посочени наличието на грешка, измама, заплашване, като в търсене на по-систематичен подход някои автори обособяват три групи unjust factors: такива, при които от волята на солвенса не може да се изведе намерение да бъде дадено нещо; такива, при които е налице несъзнателно получаване на облага (най-вече като резултат от различни пороци на волята) и такива, при които определена законодателна политика налага предоставянето на претенция за връщане на даденото. За съжаление партикуларността на тези unjust factors, липсата на обединяващ критерий, а така и колебанията относно твърде произволния принцип, на който последните биват утвърждавани в case law[16] все по-често поставят под съмнение въобще съществуването на правно-техническа концепция за неоснователно обогатяване[17].

Разбира се, липсата на изградена единна теория на неоснователното обогатяване, дължаща се освен друго, още и на практическата насоченост на common law[18], не означава, че в исторически план подобна идея въобще липсва. И това е така, защото когато в common law се говори за право на реституция се признава, че именно принципът на недопустимост на неоснователното обогатяване поддържа тази област на правото и определя нейното съдържание и приложно поле. Дискусионно обаче остава дали принципът за забрана на неоснователното обогатяване има само разционализираща и координираща роля за определени правила, или сме изправени пред самостоятелно основание на иск. В началото на тази дискусия в common law, учудващо или не, се оказва, че стои влиянето на римскоправната традиция, която по правило има твърде ограничено въздействие върху еволюцията на правото на неоснователно обогатяване в страните на общото право.

Начало на историческото развитие

Понятието обогатяване без основание (iusta causa) има неоспорим римскоправен произход, макар и римското право да не е познавало някакво общо правило или принцип, съгласно който да се забраняват всички форми на неоснователно обогатяване. Идеята за неоснователното обогатяване в римското право е намерила своето отражение в множество и най-разнообразни юридически конструкции[19], сред които централно място заемат т.нар. кондикции за връщане на полученото без основание[20], които намират приложение за някои конкретни хипотези на прехвърляне на блага sine causa. По-късно с прокрадване на идеята за справедливостта се поставя началото на опитите за известна генерализация или поне за попълване на празнотите между отделните кондикции в Corpus juris. Съвременните романисти проследяват тези тенденции до D.50.17.206[21], за който фрагмент се твърди, че почива на естествената справедливост[22] и че съдържа фундаментален принцип, върху който се изгражда цялото съвременно право на неоснователно обогатяване[23]. Това обяснява и защо ранната английска доктрина, макар и скептична към идеите на usus modernus pandectarum[24] за римското право като обща рационализираща правна основа, а така и към тези за рецепцията, като израз на вяра във валидността и актуалността на римското право все пак не успява да избегне напълно влиянието на римскоправната традиция в сферата на неоснователното обогатяване. За това свидетелстват някои източници[25], в които се признава съществуването на средства за защита като проявление на принципа на недопустимост на неоснователното обогатяване. Пример в тази насока е претенция за връщане на нещо, което е дадено при неосъществено основание, аналогична на condictio causa data causa non secuta, в чието приложно поле в Англия през Средновековието се твърди, че са попадали включително хипотезите на дарение с оглед на бъдещ брак, който не се е състоял[26]. Отделно от това макар и английското право да не провежда стриктна разлика между ревандикационната претенция и кондикциите, претенцията, възникнала през XIV–X, известна под наименованието action of account често се сочи също като средство за възстановявана на неоснователното обогатяване, чиито концептуални корени могат да бъдат проследени до римскоправната традиция[27]. Въпреки това би било пресилено да кажем, че в средновековното английско право се е оформила някаква обща концепция за отговорност за връщане на неоснователното обогатяване.

Използването на assumpsit и еволюцията на неоснователното обогатяване в common law

Едва през XVII в. юристите в Англия започват да мислят за изграждане на теория на неоснователното обогатяване. Повод за това вероятно става създадената формула assumpsit, която първоначално се приближава по-скоро до цивилистичната концепция за непозволено увреждане[28], но постепенно разширява своето приложно поле както върху договорните отношения, така и върху редица случаи, които от позиция на съвременното развитие на правото могат да бъдат определени като хипотези на неоснователно обогатяване. Става дума за явление, което е най-близо до техниката на правната фикция, при което задължението за компенсация при настъпило обедняване, въпреки липсата на предшестващи отношения между ищеца и ответника, се извежда въз основата на едно фингирано обещание за връщане на полученото, което се твърди да не е спазено от ответника (обогатило се лице). Този свой облик обаче формулата assumpsit придобива едва по-късно. Първоначално до средата на XVI век assumpsit се привежда в действие във всички случаи, в които при възникване на задължението длъжникът ясно е изразил обещанието си да изплати своя дълг. Постепенно в практиката исковата форма assumpsit бива видоизменена и започва да се прилага, включително към претенции за връщане на дълг (или полза), когато обещанието на длъжника за това не е изрично и пряко изразено, но същото може да бъде изведено въз основа на правна фикция[29], чието приложение бива оправдано с оглед фактите по конкретното дело. Катализатор на тези процеси се оказва решението по делото Slade, с което се признава съществуването на иск за заем без нуждата от установяване на договорно задължение, като се изхожда от разбирането, че където има задължение следва да се предполага и обещание за плащане[30]. Така, ако ответникът дължи на ищеца определена сума и по-късно ищецът го съди да върне сумата, самото установяване съществуването на дълг се счита да е достатъчно за уважаване на иска, без да е нужно да бъде изследвано наличието или отсъствието на изразено от ответника обещанието да върне дълга. Затова и последващото обещание на ответника да върне дължимото се разглежда като фикция, която е и в основата на  формула на иска, наречен indebitatus assumpsit. Този иск постепенно започнал да се прилага към различни житейски ситуации, които в континенталната традиция попадат в приложното поле именно на института на неоснователното обогатяване.

Тези и други процеси дават основание на някои автори да твърдят, че така създадената формула на assumpsit представлява общо средство за защита срещу неоснователно обогатяване, което обаче има договорна природа[31]. Същевременно използването на по-скоро договорно средство за случаи, в които договор не е  налице повдига известни възражения и води до формулиране на предложения, че всъщност става дума за квазидоговорно защитно средство.

 

Moses v Macferlan и признаване принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване

              По-късно концепциите за квазиконтракта[32] и реституционния характер на indebitatus asummpsit[33] биват помирени във формулата, дадена от Lord Mansfield, създадена с решението по прословутото дело Moses v Macferlan от 1760 г., която според някои е основа за по-сетнешното развитието на правото на неоснователно обогатяване в Англия, а и не само. От фактите по делото става ясно, че ответникът Macferlan изрично се бил задължил да не предявява регресен иск срещу ищеца Moses по джиросания му запис на заповед с издател Chapman Jacob и поемател Moses. Въпреки това Macferlan престъпил своето обещание и се сдобил със съдебно решение, в което съдът приел, че не може да вземе под внимание подобно съглашение за неупражняване на регресни права. На свой ред Moses предявил иск за връщане на парична сума, която заплатил в полза на Macferlan въз основа на съдебното решение[34]. За да уважи така предявения иск, Lord Mansfield изложил, че видимо за ответника съществува задължение за реституция съгласно естествената справедливост и следователно законът презюмира възникване на задължение за връщане на получената сума, което на свой ред налага да бъде признат иск за изпълнението на това задължение. Същевременно използваните от Lord Mansfield фрази като aequum et bonum, така и quasi ex contractu при аргументиране на тази позиция бива интерпретирано от някои като опит за директно приложение на римскоправни разрешение в common law. Дали обаче това е така, или по-скоро тези формули са заимствани от авторитетното учение на Pothier и френската школа от XVI – XVIII, познати на Lord Mansfield, остава неясно, а и не е с особено значение. От по-голямо значение е обстоятелството, че с решението по делото Moses v Macferlan от 1760 г. се прави категоричен опит не само да се прекъснат историческите връзки между съществуващите претенции за неоснователно обогатяване и договорното право, но и да бъде признато съществуването на една универсализирана формула, с която да се дава защита за случаите на несправедливо разместване на имуществени блага въз основа на наложено от справедливостта задължение за реституция съгласно правото на справедливостта[35].

              Въпреки тези прогресивни тенденции до средата на XX век в английската юриспруденция продължава да доминира възгледът, че предпоставка за уважаване на претенция за връщане на определено благо е наличието на обещание от страна на ответника и ако от фактите по делото не може да бъде изведено подобно предположение, то тогава искът бива отхвърлян. И това отчасти е симптоматично за тенденцията в common law реституционните претенции да се разглежда само като до спомагателни средства за защита в контекста на дихотомията договорно – деликтно право[36]. Постепенно обаче правото на неоснователно обогатяване се еманципира, като все по настойчиво се прокрадва идеята, че в common law съществуват средства за реституция, основани на неоснователното обогатяване, които базисно се различават от договорното и деликтното право. За едно подобно развитие решаваща роля изиграват няколко безпрецедентни решение на House of Lords, сред които следва да бъде посочено Lipkin Gorman v. Karpnale Ltd. От фактическа страна по делото било установено, че съдружник в адвокатското дружество Lipkin Gorman, който имал правомощия сам да тегли от дружествената сметката, заплатил определена сума за погасяване на свои лични хазартни дългове. Научавайки за това, Lipkin Gorman предявило иск срещу хазартния клуб за връщане на дадените пари с основен аргумент, че парите, с които е заплатен чуждият дълг, принадлежат на дружеството, а не на длъжника. При това положение искът бива уважен, като съдът приема, че в действителност обогатяването на ответника е настъпило за сметка именно на ищеца, което е в разрез със справедливостта, а претенцията за връщане на така заплатеното намира своето основание в принципа, забраняващ неоснователното обогатяване. Тези мотиви в Lipkin Gorman v. Karpnale Ltd. се превръщат в решаващ аргумент в опитите на някои автори да утвърдят разбирането, че в Англия вече съществува дори формално признато правото на неоснователно обогатяване като дял, различен от деликтното и договорното право[37].

 

Влияние на английската юриспруденция върху развитие правото на неоснователно обогатяване в САЩ

Под влияние на английската доктрина и съдебна практика аналогични процеси се развиват и в САЩ[38] с тази разлика, че там в еволюционно отношение доктрината на implied contract, като основание за признаване на концепцията за неоснователно обогатяване, бива сравнително по-рано отхвърлена. Това по-навременно отърсване от анахронизма на квазикнотрактното обяснение за неоснователното обогатяване се приписва на теоретичните постановки, изложени от James Barr Ames.[39], с които авторът формулира своята идея, че всъщност общото между различните форми на кваизконтракти е не друго, а именно забраната за неоснователно обогатяване[40]. Счита се, че изложеното там, скрепено с академични авторитета на James Barr Ames помага на американските съдилища да се освободят от погрешното разбиране, че по някакъв начин отговорността при квазиконктрактите всъщност почива върху договор[41] и да потърсят друго обяснение за случаите, в които по незабранен от закона начин определено имуществено благо е достигнало до патримониума на ответника без обаче последният да е оправомощен да задържи така полученото. В американската доктрина се счита, че чрез формулирането на тази по-генерална концепция, при която водеща е не последицата – задължението за реституцията, а причината за възникването на подобно задължение започват процесите по утвърждаването на неоснователното обогатяване като правна и етична концепция и, разбира се, като самостоятелен дял на правото редом с договорното и деликтното право[42]. Може да се каже, че тези процеси намират своята кулминация в създаването на Restatement of the Law of Restitution: Quasi Contracts and Constructive Trusts (1936) на Американския Институт по право (The American Law Institute(ALI)[43]. Restatement of Law of Restitution от 1937 г. още със своя §1 категорично прогласява съществуването на принципа на неоснователно обогатяване, който през годините бива развит в общ такъв с директен регулативен потенциал, който му дава възможност да бъде използван като в правоприложния процес[44]. Това естествено води до популяризиране на разбирането, че неоснователно обогатяване е самостоятелен източник на облигационни задължения и основна концепция в рамките на правото на реституция в Америка.

Постепенно тези идеи мигрират и към други големи common law юрисдикции като Канада[45], Австралия, Нова Зеландия, привличайки вниманието и на редица учени в Англия и така връщайки отново там спорът дали съществуващите реституционни претенции, респективно кои от тях могат да бъдат разглеждани като проявление на един и същи принцип, съгласно който неоснователното обогатяване трябва да бъде върнато и дали това налага тяхното обединяване в един и същи институт, или признаването на едно общо средство за защита в подобни случаи. Тези колебания биват отхвърлени с възприемането на идеята, че правото на реституция обхваща всички искове от квазидоговори и други, които са основани на принципа на недопустимост на неоснователното обогатяван като обща идейна основа с обединяващи функции за правото на реституция. Естествен тласък за формулирането на едно толкова смело и силно генерализирано твърдение дава и академичният авторите, с който се ползва Restatement of the Law of Restitution: Quasi Contracts and Constructive Trusts (1936).

Приносът на Goff и Jones и на теорията на късния Birks за генерализиране отговорността за неоснователно обогатяване

Но, разбира се, не само разрешенията, възприети с Restatement of Restitution катализират научния ентусиазъм на английските учени като Robert Goff и Gareth Jones[46], но също така и непоколебимото желание английската практика и доктрина да бъдат освободени от оковите на квазиконтрактното мислене, което авторите счита за исторически анахронизми. Затова в своя курс върху правото на реституция Goff и Jones възприемат идейната основа на американския Restatement of the Law of Restitution: Quasi Contracts and Constructive Trusts (1936), настоявайки, че принципът за недопустимост на неоснователно обогатяване обединява всички реституционни претенции[47]. Авторите дори стигат и по далеч, изказвайки предположение, че правото вече е достатъчно зряло и готово, за да могат съдилищата свободно да признаят съществуването на общ иск за неоснователно обогатяване. В свои по-късни изследвания двамата учени сочат, че водещият принцип, от който това общо правило следва да бъде изведено се състои от три елемента – ответникът да е обогатен с получаването на някаква полза; това обогатяване да е за сметка на ищеца и да е несправедливо да бъде позволено на ответника да запази своето обогатяване[48]. Видимо повлияни и от цивилистичната традиция, Goff и Jones предлагат още класификация на отделните претенции за неоснователно обогатяване с оглед на това дали ищецът сам е прехвърлил благото или обогатяването е последица от неправомерни действие на самото обогатило се лице[49].

Въпреки едно подобно развитие в теорията на неоснователното обогатяване в Англия, още няколко десетилетия английската юриспруденция бива доминирана от разбирането, според което английското право не познава някаква обща доктрина на неоснователното обогатяване, а единствено отделни реституционни претенции, които намират приложение в точно определени случаи[50]. Едва в авторитетното учение на Peter Birks с категоричност бива формулирана тезата, според която не реституцията, а неоснователното обогатяване е автономна и самостоятелна област на правото. Според Birks реституцията като последица може да бъде причинена от много други явления (multi-causality thesis), поради което същата не може да бъде считана за надежден критерий за изграждане на класификация, респективно за обособяване на самостоятелен дял в правото, доколкото реституционен характер имат и редица договорни и деликтни претенции. Така формулираната генерализация се ражда като търсена и осъзна идейна промяна в резултат от еволюция на възгледите на Birks, който първоначално в своето изложение Introduction to the Law of Restitution (1985) настоява, че водеща е именно концепцията за реституция, а не тази за неоснователно обогатяване, но години по-късно – отчасти и под силното влияние на континенталното разбиране за неоснователното обогатяване, той заема диаметрално противоположна позиция в своя opus magnum Unjust Enrichment (2003). Според късния Birks съществуват автономни искове за неоснователно обогатяване с обща формула, а така и принцип на недопустимост на неоснователното обогатяване, който следва да се разглежда като пряко приложимо правило[51] със самостоятелен регулативен потенциал. Оттук авторът обосновава, че неоснователното обогатяване обхваща тази част от правото, в която попадат всички събития, които са идентични или наподобяват погрешното плащане на несъществуващ дълг[52]. Впрочем, именно претенция за връщане на недължимо платено поради грешка служи на автора като водещ случай на реституция в Introduction to the Law of Restitution от 1985. Но по-късно в Unjust Enrichment (2003) Birks променя маниера, по който според него следва да се разбира отговорността на получилия неследващото му се плащане. Променяйки изходната си позиция и бидейки вдъхновен от правно-догматичното развитие на неоснователното обогатяване в романски и немския правен кръг, Birks вече е на мнение, че важно за изграждане на единна класификация е причината за възникване на отговорността за неоснователно обогатяване, а не самото задължение за реституция, тоест за връщане на полученото[53]. В тази връзка той предлага едно ново деление на източниците на задължения в английското право, което е известно като Birksian grid, според която класификация задълженията произлизат от съгласие, неправомерни действия, неоснователно обогатяване и други събития, които той нарича „causative events[54]“. Вижданията на късния Birks способстват за утвърждаване идеята, че неоснователното обогатяване не е основано нито на съгласието, нито на някакви неправомерни действия, поради което категорично следва да бъде обособено като самостоятелно явление.

Няма спор че Birks извежда неоснователното обогатяване в Англия като самостоятелен източник на права и задължения, чиято възможна последица е реституцията и по този начин съумява да отграничи последиците от основанията за тяхното настъпване. Това авторът постига, предлагайки един по-скоро дуалистичен подход, който да разграничи реституцията от неоснователното обогатяване, като реституцията се разбира като обща последица на вече настъпило събитие (напр. разваляне на договор, вреди и т.н.), а неоснователното обогатяване представлява само по себе си такова събитие[55]. Нещо повече, тръгвайки от претенцията за недължимо платено поради грешка, Birks обосновава, че акцентът не следва да бъде върху плащането, а в върху обогатяването и не върху наличието на грешка, а върху липсата на основание за настъпилото имуществено разместване. Според автора липсата на правно основание за осъщественото прехвърляне на блага е достатъчно, за да се приеме, че е налице неоснователно обогатяване и така отхвърля. И това, като че е последният необходим цивилистичен елемент, нужен на автора, за да развенчае и отхвърли традиционната за common law система на unjust factors.

 

Restatement (Third)[56]и формулирането общ фактически състав на неоснователното обогатяване?

 

Всички тези прогресивни доктринерни конструкции в Англия, предлагани от Goff, Jones и Birks не остават незабелязани в САЩ[57]. Това ясно личи от моделите-правила, които съдържа най-новият Restatement (Third) of Restitution and Unjust Enrichment (2010) [R3RUE], за чийто автор се сочи водещият учен в областта на реституция в САЩ, Andrew Kull. Той работи от 1990 г. върху проекта на този restatement, превръщайки огромни обеми от сложни правни конструкции в седемдесет ясни секции като резултата от дългогодишна научна отдаденост. С основание може да се каже, че Restatement (Third) of Restitution and Unjust Enrichment е категоричен опит да бъдат окрупени елементите на отделните реституционни средства, а така и да бъде изградена единна и автономна концепция за неоснователно обогатяване по подобие на цивилистичната такава. Това ясно личи още в промененото заглавие, в което вече е откроено самостоятелното значение на неоснователното обогатяване пред реституцията. Отделно от това, съдържимото в първата секция на Restatement (Third) правило, което преповтаря формулирания през 1937 г. принцип, според който обогатилият се несправедливо за чужда сметка е задължен да осъществи реституция, е въздигнато в самостоятелно основание за признаване на задължение за реституция извън вече съществуващите и утвърдения правила. Постепенно в САЩ така прогласеният общ принцип за недопустимост на неоснователното обогатяване започва да се използва за преформулиране или разширяване на съществуващи правила и създаване на нови правила в областта на неоснователното обогатяване. Оттук и чрез съхраняване на съществуващите категории се дава възможност и за признаване на нови средства за защита, които бидейки проявление на принципа на неоснователно обогатяване, позволяват юриспруденцията в САЩ да посрещне изискванията на променящите се разбирания за правилно и справедливо[58].

                                                            Автор:  Ирина Богданова

[1] В настоящето изложение common law се използва като общо название на правните системи, развили се от и под влиянието на английското право, като акцент е поставен върху националните юрисдикции на Англия и САЩ, доколкото множество прецедентни разрешение и научни изследвания в Англия се оказва да имат водещо значение за развитие правото на реституция в САЩ. За взаимното влияние между английското и американското право относно неоснователното обогатяване виж Rose, F. The Evolution of the Species’ in Andrew Burrows and Lord Rodger of Earlsferry (eds). Mapping the Law: Essays in Memory of Peter Birks (Oxford: OUP, 2006) pp.13 at sqq.

[2] Според господстващото в английската доктрина мнение до втората половина на ХХ век в английското право не съществува дори аналогичен на неоснователното обогатяване институт. Това обяснява и защо повечето автори застават на позицията, че процесите по унификация на правото на неоснователно обогатяване в Англия, а оттам и в САЩ започват преди не повече от шейсет години с публикуването на първото издание на учебника на Goff и Jones The Law of Restitution (1966), респективно с появата на научното изследване An Introduction to the Law of Restitution (1985), излязло из под перото на титулувания за адепта на неоснователното обогатяване в Англия Peter Birks.

[3] Първоначалното загърбване на тази област на правото в Америка може да се обясни по-скоро с отказа на американските юристи от каквато и да било теоретизация и доктринално изучаване на право. В допълнение повечето американски юрисдикции създава инструменти, непознати на континенталната правна система, с които се дава разрешение на редица случаи, които на Континента биха представлявали хипотези на неоснователно обогатяване. Още по този въпрос виж у Palmer, G.E. The Law of  Restitution. 4 vols. Boston, 1978.

[4] Palmer G.E. History of Restitution in Anglo-American Law. International Encyclopedia of Comparative Law. Vol. X. Restitution – Unjust Enrichment and Negotiorum Gestio. Tübingen, 1989, Ch. 3, pp. 9–17.

[5] Dickson, B. Unjust Enrichment Claims: A Comparative Overview. The Cambridge Law Journal. 1995, № 54, 100–126. Available from: JSTOR, www.jstor.org/stable/4508037.

[6] Zimmermann, R. Unjustified Enrichment: The Modern Civilian Approach. Oxford Journal for legal studies. 1995, №15, 413.

[7] Така Dietrich, J. Restitution: A New Perspective. Sydney: Federation Press. 1998.

[8] Nicholas, B. Unjust Enrichment and Subsidiarity. In- Scintillae Iuris, Studi in Memoria di Gino Gorla, Milano.1994, vol. III, p.2037-2045.

[9] Virgo, G. The Principles of the Law of Restitution. New York: Oxford University Press.2006, p. 11. ISBN 978-0-19-929850-1. 4.

[10] Така Grantham, R. B., Rickett. C. E. F. Disgorgement for Unjust Enrichment. The Cambridge Law Journal. 2003, № 62, 159-180, Cambridge University Press on behalf of Editorial Committee of the Cambridge Law Journal Stable URL: http://www.jstor.org/stable/4508974.

[11] Ibidem.

[12] Dickson, B. Unjust Enrichment Claims: A Comparative Overview. The Cambridge Law Journal. 1995. № 54(1), 100-126. doi:10.1017/S0008197300083173, p.115.

[13]Ibidem.

[14] Krebs, T. In defence of unjust factors. In – Unjustified Enrichment: Key Issues in Comparative Perspective. (Ed.by D. Johnston & R. Zimmermann).Cambridge: Cambridge University Press. 2002, 76-100.

[15] Виж Johnstone, R. Zimmermann. Comparative Law of Unjustified Enrichment. Cambridge: Cambridge University Press, 2004, 37-75.

[16] Meier, S. Unjust Factors and Legal Grounds. In – Unjustified Enrichment: Key Issues in Comparative Perspective. (Ed.by D. Johnston & R. Zimmermann).Cambridge: Cambridge University Press. 2002, p.37.

[17] Alvin W. L. An Introduction to the Law of Unjust Enrichment. Malayan Law Journal. 2013, №5, Research Collection School оf Law., достъпнa на : https://ink.library.smu.edu.sg/sol_research/1228.

[18] Според някои именно това обуславя не толкова нуждата от изграждане на теоретична концепция за неоснователно обогатяване, колкото разглеждане приложението на отделни средства за защита. Виж Ibbetson, D. Unjust Enrichment in England before 1600. In – Unjust enrichment: the comparative legal history of the law of restitution  Schrage, Eltjo J. H. [Publ.]. – Berlin (1999), p. 138-142.

[19] Вж. Zimmermann, R. The law of obligations. The roman foundation of the civilian Tradition, Cape Town: Juta & co. ltd, 1990, pp. 838-852.

[20] Scholtens, J. The General Enrichment Action that Was’ (1966) 83 SALJ p. 391, цитирано по Feenstra, R. (1999) – In: Unjust enrichment: the comparative legal history of the law of restitution  Schrage, Eltjo J. H. [Hrsg.]. – Berlin (1999), 228–35.

[21]Pomponius D, 50.17.206: „Iure naturae aequum est neminem cum alterius detrimento et iniuria fieri locupletiorem“, като често заедно с този фрагмент се сочи и текстът на D,12.6.14: „Nam hoc natura aequum est neminem cum alterius detrimento fieri locupletiorem.

[22] Базанов, И. Курс по римско право. Том І І. Кн ІІІ Ун. Печатница, С., 1940 г. с. 505.

[23] Smits, J. A European Law on Unjustified Enrichment? A Critical View of the Law of Restitution in the Draft Common Frame of Reference’ in Antoni Vaquer (ed), European Private law Beyond the Common Frame of Reference (Europa Law Publishing 2008), p.153, p.155.

[24] Usus modernus е името, което се дава на ранен период в модерността, когато учението за ius commune бива консолидирано и навярно идва от заглавието на един от основните трудове, които участват в подема на тази тенденция, а именно работата на Samuel Stryk – Usus modernus Pandectarum (1690-1712), която цели да обозначи сегашното състояние на практиката по римското право. Някои учени използват и термина mores hodiermae или nova Practica, които наименования поставят акцента върху една нова гледна точка върху римскоправната традиция далече отвъд теорията на рецепцията като израз на вяра във валидността и актуалността на римското право. Така Wieacker, F. A history of private law in Europe with particular reference to Germany, translated by Tony Weir, Oxford: Clarendon Press, 1995, p.160 at seqq.

[25] В своето изложение, озаглавено De legibus et consuetudinibus Angliae, Henry de Bracton накратко споменава condictio indebiti и negotiorum gestio в главата, посветена на De obligationibus quæ quasi ex contractu nascuntur, което свидетелства за определено влияние на римската традиция върху английското право. Още по този въпрос у Alvin W. L. An Introduction to the Law of Unjust Enrichment. (2013). Malayan Law Journal. 2013, (5), i-xlviii. Research, Collection School Of Law. Available at: https://ink.library.smu.edu.sg/sol_research/1228.

[26] Така Jackson, R.M. The History of Quasi-Contract in English Law (Cambridge: Cambridge U Press, 1936) (Jackson, History), Virgo, G. The Principles of the Law of Restitution, 2nd edn (Oxford: OUP, 2006).

[27] Тази претенция се прилага в случаите, в които A предава определена парична сума на B, но в полза на C. За подобни хипотези се приемало, че прекият получател на парите В следва да се счита представител (агент) на възнамерявания получател С, като по този начин се обосновава съществуването на action of account в полза на С срещу В. Нужно е да се уточни, че тази претенция е имала по-скоро вещен характер и се е извеждала от правото на собственост на С върху парите. Съвременните изследователи разглеждат като претенции за неоснователно обогатяване още и някои хипотези на прехвърляне на вещ от несобственик, а така и тези, при които преминаването на имуществени блага се оказва да е последица от наличието на измама или насилие. Виж Edmund O. Belsheim, The Old Action of Account, Harvard Law Review, Vol. 45, No. 3 (Jan., 1932), pp. 466-500, а така и John P. Dawson, njust enrichment: А comparative analysis. Boston: Little, Brown & Co. 1951. р. 10-12.

[28] В ранното английско право някой, който се намесва в чужда правна сфера, за да се сдобие с неследваща се нему облага, е много по вероятно да бъде третиран като деликвент. Виж Baker, J.H. The use of assumpsit for restitutionary money claims 1600 – 1800, In -Unjust enrichment: the comparative legal history of the law of restitution Schrage, Eltjo J. H. [Publ.]. – Berlin (1999), p. 31 at seqq.

[29] Старите форми на искове първоначално поставят изискването ищецът да докаже, че ответникът му дължи пари и е обещал да плати. Чрез развитието на формулата на assumpsit обаче се преодолява нуждата да се доказва обещанието на ответник да плати, като последното постепенно започва да се предполага при наличието на конкретни обстоятелства, които биват установени по делото.

[30] Това изтъква Gareth, J. The role of equity in the Englis law of restitution. In – Unjust enrichment: the comparative legal history of the law of restitution  Schrage, Eltjo J. H. [Publ.]. – Berlin (1999), p. 149.

[31] Gallo, P. Unjust Enrichment: A Comparative Analysis. The American Journal of Comparative Law. Vol. 40 (1992). p. 432.

[32] В common law идеята за обвързващата сила на договора се свързва с вече осъщественото изпълнение, а не с наличието на някакво предшестващото съгласие и именно това е основата, върху която се изгражда теорията за квазиконтракта.

[33] Повече за естеството на спора и въздействието на това решение върху английското право на неоснователно обогатяване виж у Birks and Mclead. The Implied Contract Theory of QuasiContract: Civil Option Current in the Century Before Blackstone. (1986) 6 Oxford Journal of Legal Studies, 546.

[34] Виж Gummow, W. (2010). „Moses v. Macferlan 250 Years On“ (PDF). Retrieved 2 October 2015.

[35] В средновековна Англия съществуват паралелно системата на общото право и правото на справедливостта, като с термина „общо право” се обозначава правото, което е приложимо общо за всички. За сравнение, когато прилагането на общото право води до несправедливи резултати предимно поради липсата на гъвкавост, приложение намират разрешенията на правото на справедливостта, което се заражда през XIV век  като право на обжалване пред краля.

[36] Dickson, B. The Law of Restitution in the Federal Republic of Germany: A Comparison with English Law, 36 I.C.L.Q. 752 (1987) изтъква, че до твърде скоро въпросите на неоснователното обогатяване се третират като периферна зона на договорното и деликтното право

[37] Така Peter Birks, ‘The English Recognition of Unjusr Enrichment’ (1991) lloyd’s Maritime and Commercial Law Quarterly473 sqq;. Lord Goff of Chieveley, Gareth Jones, The Law of Restitution, (4th ed, 1993) at 12 sqq

Zimmermann, R. Unjustified Enrichment: The Modern Civilian Approach. Oxford Journal for legal studies. 1995, №15, pp.403-429. Катализатор на тези процеси безспорно е и трайната тенденция в Англия в началото на XX век за разширяване приложното поле на редица средства за защита, които се основават на идеята за забрана на неоснователното обогатяване и правото на справедливостта. Постепенно в юриспруденцията се окрупняват признаците на отделните хипотези, които биват разпознавани като случаи на неоснователно обогатяване, което способства за генерализиране на отговорността за неоснователно обогатяване. Това най-ясно личи при фигурите на правото на задържане, конструктивния тръста, суброгацията, които започват все по-често да се използват като реституционни средства за отстраняване на неоснователното обогатяване, включително в случаи, в които техните предпоставки не са винаги налице.

[38] McCamus, John D. The Restatement (Third) of Restitution and Unjust Enrichment. Canadian Bar Review. 2011, 90.2 , pp. 439-467.

[39] Става дума за съчиненията ‘Purchase for Value Without Notice’, 1 Harv. LR 1, 3 (1887) и ‘Implied Assumpsit’, 2 Harv. L. Rev. 53, 64 (1888). Съчиненията са цитирани по Alvin W. L. An Introduction to the Law of Unjust Enrichment. (2013). Malayan Law Journal. 2013, (5), i-xlviii. Research Collection School Of Law. Available at: https://ink.library.smu.edu.sg/sol_research/1228.

[40] Оттук тази идея преминава в трудовете на William A Keener, A Treatise on the Law of Quasi-Contracts (Baker, Voorhis & Co, 1893); Frederic Campbell Woodward, The Law of Quasi Contracts (Little, Brown & Co, 1913), но през първите години на своето утвърждаване, като че остава по-скоро доктринерна теза.

[41] Виж още по този въпрос у Palmer, ,V.V History of Restitution in Anglo-American Law // International Encyclopedia of Comparative Law. Vol. X. Restitution – Unjust Enrichment and Negotiorum Gestio. Tübingen, 1989. Ch. 3. P. 9–17.

[42] Kull, А. James Barr Ames and the Early Modern History of Unjust Enrichment. Oxford Journal of Legal. Studies .2005, № 25 297, така и David M Rabban, Law’s History: American Legal Thought and the Transatlantic Turn to History. Cambridge University Press. 2012, ch 9.

[43] Американският юридически институт The American Law Institute(ALI) е основан през 1923 за усъвършенстване на правото, като включва 3000 членове, повечето от които практикуващи юристи, преподаватели по право и съдии. Restatement не е единствената форма на обобщаване на резултатите от дейността на института, но тя е най-популярната и най-често ползваната. Restatement представлява систематично доктринално изложение на основните принципи в определена част на правото и  е своеобразен феномен, присъщ на съвременното американско право и непознат за континенталната правна традиция. По принцип автор на restatement е самият институт ALI макар че по-голямата част от изследователската работа по тяхното създаване се възлагат на определено лице, което и по-късно се възприема като неформален автор на създадения restatement. В основната си структура restatement обхваща групи от множество разпоредби, което заедно с липсата на обвързваща сила и нормативен характер го отдалечава сериозно от формата на кодекс, на който най-много напомня. Самите разпоредби са формулирани на твърде висок, а понякога и трудно разбираем стил, поради което и често към restatement се реферира като към „черните букви“. Всяка секция в структурно отношение е съпроводена с обяснителни бележки и примери, които да разяснят основанието в прецедентното право, а така и да обобщят случаите, които са послужили за екстрахиране на конкретното правило. И имено тук е критичната точка, защото restatement резюмира и пояснява без целта му да е да води към кодификация, а предлага само една по-добра гледна точка, дори и да не е тази, поддържана от болшинството практици. Може да се каже, че в системата на case law едни подобни restatements имат по- скоро статута и функцията на учебни помагала, насочени към обясняване на case law. Restatement of the Law не се ползва с обвързваща за правоприлагащите органи сила, а още по-малко има статута на източник на правото, но e скрепен с голям академичен авторитет и е широко цитирано от съдилищата при разглеждането на конкретни случаи.

[44] Dawson, ЙJ. Unjust enrichment: a comparative analysis. Boston: Little, Brown & Co. 1951. p. 111.

[45] John D McCamus, “Forty Years of Restitution: A Retrospective” (2011) 50 Can Bus LJ,p. 474.

[46] Goff, R., Jones, G. The Law of Restitution (London: Sweet & Maxwell, 1966), цитирано по ревюто на книгата, изготвено от Whitmore Gray и поместено в Harvard Law Review, Vol. 82, No. 5 (Mar., 1969), pp. 1201-1206, The Harvard Law Review Association, URL: https://www.jstor.org/stable/1339549.

[47] Goff and Jones, op. cit. supra n.1, at p.15.

[48] Robert Goff , Gareth Jones, The law of Restitution , 2nd 1978, 4 sq. ( 4, 14, 24).

[49] В така предложеното деление безспорно личи влиянието на учението на Willburg и Ernest von Caemmerer, които по повод приложението на генералната клауза за неоснователно обогатяване в Германия -§812 (1) BGB поддържат, че следва да се прави разграничение между случаите на неоснователно обогатяване, възникващи от изпълнението на несъществуващо или недействително задължение (Leistungkondiktion) и тези, при които обогатяването е настъпило по начин, различен от прякото престиране (Nichtleistungskondiktion). Така Wilburg W. Die Lehre von der ungerechtfertigten Bereicherung nach österreichischem und deutschen Recht. Graz, 1934, цитирано по Gallo, P. Unjust Enrichment A comparative analysis The American journal of Comparative Law Vol. 40 1992 p. 442442.

[50] Virgo, G. The principles of the law of restitution 3 (Clarendon Press 1999). Така и Zimmermann, R. Unjustified Enrichment: The Modern Civilian Approach, 15 O.J.L.S. 413 (1995).

[51] Birks, P. Equity in the Modern Law: An Exercise in Taxonomy. Western Australia L Rev 1. 1996, № 26, p 40.

[52] Тази позиция той изразява за първи път в Birks, P. Misnomer’ in WR. Cornish et al, eds., Restitution: Past, Present and Future (Oxford: Hart Publishing, 1998) 1 at 1.

[53] P. B. H. Birks, Unjust Enrichment (2nd edn. Clarendon Press, Oxford 2005), P. B. H. Birks, Misnomer in W. R. Cornish et al. (eds.), Restitution: Past Present and Future (Hart, Oxford 1998) 1. За тази промяна на гледната точка говорят и Burrows, A. S. Quadrating Restitution and Unjust Enrichment: A Matter of Principle.RLR, 2000, p.259, Goff, R., Jones, G. The Law of Restitution. 6th edn. Sweet and Maxwell, London. 2002, pp. 47–48.

[54] Още по този въпрос виж у Low, K.F. (2009), The use and abuse of taxonomy. Legal Studies. 2009, №29, pp.355-375. doi:10.1111/j.1748-121X.2009.00125.x

[55] Виж Birks, P. Unjust Enrichment, supra note 13, а така и Giglio, F. Gain-Related Recovery. Oxford Journal of Legal Studies. №28, 2008, p. 501.

[56] През 1980 г. се прави опит за създаването на Restatement Second of Restitution, но съшият никога не бива завършен, като някои автори изказват предположение, че колкото повече време минава, толкова повече американската юриспруденция избирателно се стреми да забрави за реституцията. Виж Kull, А. Rationalizing Restitution (1995) 83:5 Cal L Rev, pp.1191 -1195.

[57] Въпреки това според Peter Birks в САЩ по причини, които не могат да бъдат изяснени в пълнота restatements за реституция и последващите творби на Jack Dawson и George Palmer, не успяват да впечатлят и привлекат вниманието на американските юристи или да създадат нещо дори бегло напомнящо на ентусиазма, който Goff и Jones създава в останалите държави, принадлежащи към семейството на common law. Така Birks, P. The Foundations of Unjust Enrichment: Six Centennial Lectures. Wellington, NZ: Victoria University Press, 2002.

[58] McCamus, John D. The Restatement (Third) of Restitution and Unjust Enrichment. Canadian Bar Review 90.2 2011, p. 450