Конститутивните съдебни решения и техният вещен ефект

режим-лихва-застраховка-гражданска-отговорност

1. Въведение

Предмет на изследване на настоящата статия представляват конститутивните съдебни решения като възможни способи за придобиване на вещни права[1]. В изложението се акцентира върху изясняване същността, правната природа и правните последици на съдебните решения постановени по реда на чл. 19, ал. 3 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), чл. 33, ал. 2 от Закона за собствеността (ЗС) и чл. 349, ал. 1 и ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), които уважават като основателни предявени претенции по смисъла на посочените разпоредби, като по този начин изтъкнатите съдебни актове играят ролята на способ за придобиване вещни права. Споменатите конститутивни съдебни решения са предмет на анализ и коментар по отношение на момента, в който настъпва техният вещнопрехвърлителен ефект, т.е. моментът, в който настъпва конститутивното им, вещнотранслативно действие. Статията засяга мнения и становища във връзка с предмета на изследване, изложени в правната доктрина, като е направен и критичен и аргументиран коментар на разпоредби, въведени от законодателя във връзка с предмета на изследване, и е изразена собствена позиция по проблематичния въпрос, разглеждан в изложението. Изследването има за цел да бъде полезно и да предизвика интересът както на всеки, който упражнява юридическа професия, така и на студентите към юридическите факултети.[2]

Ключови думи: конститутивни съдебни решения, конститутивно действие, сила на пресъдено нещо, фактически състав, вещнопрехвърлителен ефект, вещно действие, конститутивни искове, потестативни субективни права, правни последици

2. Конститутивните съдебни решения – понятие и проблемът, касаещ техният вещен ефект

Понятие

Конститутивните съдебни решения са тези, които уважават заявени конститутивни претенции, с които се упражняват потестативни субективни права.[3] Конститутивните съдебни решения дават възможност на ищеца (при уважаване от съда на предявения от него конститутивен иск) да предизвика едностранно (без да е необходимо определено поведение на насрещната страна по вече породеното правоотношение) посредством предявената претенция – търсената и желана от него правна промяна в правната сфера на другата или другите страни по вече съществуващото в правния мир първично правоотношение. Фактическият състав на конститутивните съдебни решения в качеството им на придобивен способ включва следните изискуеми елементи[4] в условието на тяхната кумулативна наличност – наличието на материално потестативно право; упражняването му посредством заявен конститутивен иск; и постановено и влязло в сила решение, което уважава като основателна предявената конститутивна претенция. Конститутивните съдебни решения се ползват както със сила на пресъдено нещо – потвърждават потестативното право, чиято защита търси ищецът от съда, като ищецът бива признат за носител на претендираното право (например за носител на правото да изкупи дял от съсобствен недвижим имот), така и с конститутивно действие – предизвикват желаната от ищеца правна промяна във вече породеното първично правоотношение – например по силата на съдебното решение ищецът придобива правото на собственост върху идеална част от съсобствен недвижим имот.

Проблемът

Споменавайки за конститутивното действие като правна последица, с която се ползват конститутивните съдебни решения, изначално не би следвало да се поставя съмнение по отношение на момента, от който настъпва конститутивното действие на съдебното решение, т.е. неговият вещнопрехвърлитен, транслативен ефект. От самото наименование на разглеждания институт – конститутивни съдебни решения би следвало да се приеме, че те са конститутивни, защото конститутивното им действие би следвало да настъпи от момента на влизането им в сила. Ако това не е така, какво всъщност им е конститутивното? Законодателят посредством въвеждането на някои правни норми е възприел, че прехвърлителният ефект на конститутивните съдебни решения в някои хипотези не настъпва от влизането им в сила. В следващите редове се обръща внимание именно на проблематичния въпрос: „Откога настъпва вещнопрехвърлителният, транслативен ефект на конститутивните съдебни решения?“. На този въпрос е направен опит да се даде аргументиран отговор чрез коментар на различни мнения, изложени в правната доктрина и съдебната практика през призмата на съдебните решения постановени по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД, чл. 33, ал. 2 ЗС и чл. 349, ал. 1 и ал. 2 ГПК, като по тях са направени принципни изводи и е изразена собствена позиция.

2.1. Конститутивното съдебно решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД

Съдебното решение, постановено и влязло в сила, което уважава като основателно искане с правна квалификация чл. 19, ал. 3 ЗЗД, замества окончателния договор и притежава конститутивен характер[5]. То поражда търсената от ищеца правна промяна в съществувашото първично правоотношение, породено от сключен валиден предварителен договор между него и ответника. Тази желана от ищеца правна промяна се корени в обявяването на предварителния договор за окончателен. По въпроса за вещния ефект на изтъкнатото конститутивно решение законодателят е взел отношение, инкорпорирано в нормата на чл. 19, ал. 3 ЗЗД, която гласи следното: „Всяка от страните по предварителния договор може да предяви иск за сключване на окончателния договор. В такъв случай договорът се счита сключен в момента, в който решението влезе в законна сила.“ Споменатата разпоредба навежда на извода, че моментът, в който настъпва вещният ефект на съдебното решение е моментът на влизане в сила на съдебния акт.[6] Това е най-логичното и юридически оправдано разрешение, вещният ефект на решението да се породи от момента на влизането му в сила, в което на практика се състои и конститутивният характер на самото съдебно решение.

Законодателят е предвидил и особено исково производство, уредено в Глава XXXI ГПК – „Производство за сключване на окончателен договор“. В разпоредбата на чл. 362, ал. 1 ГПК законодателят отново говори за функцията на съдебното решение, а именно – да замести окончателния договор. Това заместване следва да се разбира като заместване на волеизявлението на ответника, страна по предварителния договор, който след влизането в сила на решението е длъжен да търпи породената промяна (обявяването на предварителния договор за окончателен) във вече съществуващото правоотношение по предварителния договор с ищеца. Конститутивното съдебно решение представлява източник на ново правоотношение между ищеца и ответника, страни по предварителния договор. Неизпълнението от ищеца на неговото задължение, нормативно установено в чл. 362, ал. 1 ГПК, води до негативната правна последица за него, посочена в чл. 362, ал. 2 ГПК – ако съдът бъде сезиран от ответника с искане за обезсилване на решението, той постановява решение, с което обезсилва постановеното по-рано решение, т.е. правните последици на обезсиления правораздавателен акт отпадат с обратна сила. Текстовете на разпоредбите по чл. 362, ал. 1 и ал. 2 ГПК не следва да се разбират като обвързване на вещнотранслативния ефект на съдебното решение от изпълнението на задължението от ищеца, а като правна възможност за ответника да претендира обезсилване при липса на изпълнение от страна на ищеца. До този извод се стига, защото в двуседмичния срок по смисъла на анализираната норма, окончателният договор бива заместен от съдебния акт, т.е. вещният ефект на съдебния акт вече е настъпил в правната действителност, но законодателят е предоставил средство за правна защита в полза на ответника, който може да иска обезсилване, ако не получи изпълнение. Обезсилването в тази хипотеза е насочено към заличаване с обратна сила на вече настъпилите вещноправни последици на постановения и влязъл в сила правораздавателен акт, т.е. обезсилването е насочено към отпадане с обратна сила на вече породения прехвърлителен ефект на съдебното решение. Ако законодателят е имал желание да обуслови транслативните последици на съдебното решение от изпълнението на споменатото задължение от ищеца, следващо от предварителния договор, той можеше да създаде норма в смисъл: „Ищецът става носител на вещното право след изпълнение на задължението си, произтичащо от предварителния договор.“ Тук следва да се проведе и важното уточнение, че конститутивното съдебно решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД има както вещно, така и облигационно действие. Тези два ефекта на съдебния акт (вещен и облигационен) не бива да се смесват, нито да се обуславят един от друг. Законодателят заслужава адмирации в тази хипотеза, защото ясно е обособил вещния ефект на съдебното решение (настъпил от момента на влизането му в сила) от облигационно му действие – ищецът да изпълни законовото си задължение по смисъла на чл. 362, ал. 1, изр. 2 ГПК.

Смятам обаче че искът с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД следва да се разглежда по реда на особеното исково производство, предвидено в глава XXXI ГПК само ако на етап предварителен договор – страните са се споразумели всяка от тях да получи насрещна престация при сключване на окончателния договор[7] (т.е., когато е уговорена едновременност на насрещните престации – например прехвърляне от продавача на правото на собственост върху имот срещу заплащане на продажната цена в пълен размер от купувача), но не и при липса на подобна уговорка. Липсата на такава уговорка обосновава изводът, че за претенцията по чл. 19, ал. 3 ЗЗД не съществува никаква пречка да бъде разгледана по реда на общия исков процес. При липса на задължение на ищеца по смисъла на чл. 362, ал. 1 ГПК, съдът постановява решение, което, ако уважи заявена претенция по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, поражда вещният си ефект от влизането му в сила, без да е налице възможност за ответника да иска обезсилване на решението. До такава хипотеза е съвсем възможно и мислимо да се стигне, защото например при предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот – купувачът е платил продажната цена към момента на сключване на предварителния договор, но продавачът-обещател не му е прехвърлил правото на собственост върху недвижимия имот, като отказва впоследствие да сключи окончателен договор. В този случай съдът би трябвало да постанови решение, което замества несключеният и обещан окончателен договор, като купувачът придобива качеството собственик на процесния имот от момента на влизане на правораздавателния акт в законна сила, стига, разбира се, съдът да прецени, че са налице в условията на кумулация всички елементи от ФС[8], необходим за основателността на претенцията с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, а именно: праводателят (обещателят по предварителния договор) да е собственик на имота, предмет на предварителния договор; да е налице валидно сключен предварителен договор; и ищецът да притежава качеството изправна страна.[9]

2.2. Конститутивното съдебно решение по чл. 33, ал. 2 ЗС

Съдебното решение, което уважава предявена изкупвателна претенция с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС, е конститутивно[10] по своята правна природа, защото предизвиква търсената и желана от ищеца-изкупвач правна промяна в първичното му правоотношение със съсобственика-продавач – изкупвачът придобива качеството собственик на дела от общия недвижим имот. В тази правна последица именно се състои конститутивният, вещнопрехвърлителен ефект на правораздавателния акт. В правната доктрина преобладаващото становище[11] е, че моментът на настъпване на вещноправните последици на изкупвателното съдебно решение, е моментът на влизането му в сила. Познато е и друго мнение[12], според което съсобственикът-изкупвач придобива качеството собственик на процесния дял от съсобствения недвижим имот не от деня на влизане в сила на конститутивния съдебен акт, а от деня на сключване на продажбата между продаващия съсобственик и третото лице-купувач в надлежната форма.

Споделям мнението, че вещноправното действие на изкупвателното съдебно решение настъпва от влизането му в сила, защото в това именно се състои самата правна природа на конститутивните съдебни решения в качеството им на способи за придобиване на вещни права. В това се изразява тяхното конститутивно, прехвърлително, транслативно значение за съсобственика-изкупвач – той придобива качеството собственик от влизане в сила на правораздавателния акт, а не от по-ранен или по-късен момент. Ако се постави вещният ефект в зависимост от изпълнението на каквото и да било задължение, това би противоречало с характерните белези на института на конститутивните съдебни решения като придобивни актове.

Законотворецът обаче е въвел нормативно установено задължение, в тежест на изкупуващия съсобственик – да заплати дължимата поради изкупуването сума в едномесечния преклузивен срок по смисъла на чл. 33, ал. 3 ЗС.

Следва обаче да се направи релевантното за разглежданата хипотеза уточнение, че съдебното изкупвателно решение притежава както вещнопрехвърлително, така и облигационно действие. Тези два отделни ефекта на съдебния акт не бива да се смесват или обуславят един от друг. Вещнопрехвърлителния ефект се състои в прехвърлянето в полза на изкупвача на правото на собственост върху процесния дял от общия недвижим имот от момента на влизане в законна сила на съдебното решение, докато облигационният ефект се изразява в нормативно закрепено в чл. 33, ал. 3 ЗС задължение за плащане на дължимата поради изкупуването сума в едномесечния преклузивен срок. Ако изкупвачът не изпълни това свое парично задължение в посочения преклузивен срок, изкупвателното съдебно решение, направило го собственик, се смята обезсилено ex lege (по силата на закона, по право), без да е необходимо заинтересованите лица (продавачът-съсобственик и третото лице) да заявят нарочно искане за обезсилване на транслативния съдебен акт. Законодателят е предвидил разпоредбата на чл. 33, ал. 3 ЗС, за да бъдат адекватно и справедливо защитени интересите на продаващия съсобственик и третото лице-купувач. Обезсилването е насочено към заличаване, отпадане ex tunc (с обратна сила) на вещноправните последици на правораздавателния акт, така сякаш те никога не са настъпвали в правната действителност и изкупвачът никога не е бил собственик на процесния дял от недвижимия имот. За да избегне обезсилването, изкупуващият съсобственик следва да изпълни паричното си задължение в едномесечен преклузивен срок от влизане в сила на съдебното решение. Тук обаче възниква проблематичния въпрос: „На кого следва да престира изкупвача – на продавача-съсобственик или на третото лице-купувач?“ За да се даде достатъчно ясен и аргументиран отговор на поставения въпрос, следва да се има предвид като основно, ръководно начало принципът: „Даденото от третото лице-купувач по продажбения договор със съсобственика-продавач следва да му бъде възстановено от съсобственика-изкупвач.“ Това означава, че ако третото лице-купувач е платило на продаващия съсобственик продажната цена в пълен размер, тя следва да му бъде възстановена напълно от изкупвача. Ако обаче външното за съсобствеността лице е сключило договор за покупко-продажба на дял от общ недвижим имот със съсобственика-продавач под отлагателно условие разпоредителната сделка да произведе вещно действие след изплащането на продажната цена в пълен размер, и при изповядване на сделката пред нотариуса третото лице е платило част от продажната цена при уговорка за плащане на остатъка в по-късен момент, тогава изкупуващият съсобственик е длъжен да възстанови на третото лице престираното по договора и да плати остатъкът от продажната цена на продаващия съсобственик. Тази малко по-усложнена хипотеза ми дава повод да нарека това новосъздадено правоотношение с термина „изкупвателно правоотношение“, като изкупуващият съсобственик, оповавайки се на транслативния съдебен акт изкупува едновременно както от продаващия съсобственик, така и от третото лице-купувач, тъй като към всеки от тях има парично задължение, които парични задължения съставляват дължимата поради изкупуването сума по смисъла на чл. 33, ал. 3 ЗС.

2.3. Конститутивните съдебни решения по чл. 349, ал. 1 и ал. 2 ГПК

Съдебните решения, постановени по реда на чл. 349, ал. 1 и ал. 2 ГПК, са конститутивни[13] по своя характер, защото съсобственикът-съделител, който покрива ФС по ал. 1 или по ал. 2, разполага с възможността да предизвика едностранно (без да е нужно определено поведение на другата или другите страни по правоотношението) посредством предявеният възлагателен иск правна промяна във вече съществуващото в правната действителност първично правоотношение (правоотношение между съсобственици, произтичащо от придобиване на неподеляемото жилище в режим на СИО или имащо своя произход от юридическия факт на наследяването), като придобие качеството изключителен собственик на поставеното в негов дял неподеляемо жилище. Тъкмо в тази правна възможност, дадена на съсобственикът-съделител, който изпълва ФС по чл. 349, ал. 1 или ал. 2 ГПК, се корени и конситутивното, вещнопрехвърлително действие на правораздавателния възлагателен акт. Тук е мястото да се постави за обсъждане въпросът: „От кой момент съделителят с уважено възлагателно искане придобива в изключителна собственост процесното неподеляемо жилище – от влизане в сила на съдебния акт или от изплащане на паричното уравнение (по-често срещана хипотеза, отколкото тази, в която уравнението е под формата на имоти) заедно със законната лихва в 6-месечния преклузивен срок по смисъла на чл. 349, ал. 5 ГПК?“

В правната доктрина е преобладаващо становището[14], че възлагателното решение няма незабавен вещен ефект и конститутивното му, транслативно действие настъпва от момента на изплащане на паричното уравнение, ведно със законната лихва в 6-месечния преклузивен срок по чл. 349, ал. 5 ГПК. Законотворецът възприема същото разрешение, което „облича“ в нормата на чл. 349, ал. 6, изр. 1 ГПК, която гласи следното: „Съделителят, в чийто дял е поставен имотът по реда на ал. 1 и 2, става негов собственик, след като изплати в срока по ал. 5 определеното парично уравнение заедно със законната лихва.“ Задължителната съдебна практика, представена от Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. по тълк. гр. д. № 1/2004 г. ОСГК на ВКС, също възприема посоченото преобладаващо становище, като в т. 10 от посочения тълкувателен съдебен акт е дадено разрешение със следния смисъл: „Само с плащането на определеното парично уравнение с лихвите в 6-месечния срок от датата на влизане в сила на възлагателното решение, получилият възлагане съделител става собственик на имота.“

В съдебната практика[15] обаче е споделена и обратната теза, подкрепяща незабавният вещноправен, прехвърлителен ефект на възлагателния правораздавателен акт, т.е., че съделителят с уважено възлагателно искане, става изключителен собственик на поставения му в дял неподеляем имот-жилище от момента на влизане в сила на съдебния акт, а не от изпълнението на паричното задължение по смисъла на чл. 349, ал. 5 ГПК.

За да се даде достатъчно точен и аргументиран отговор на поставения по-горе въпрос, следва да се направи важното разграничение, че възлагателното решение поражда както вещен, така и облигационен ефект, което законодателят очевидно е пропуснал да направи, изготвяйки разпоредбите на чл. 349 ГПК. Нещо повече, законотворецът е поставил настъпването на транслативния ефект на съдебното възлагателно решение от изпълнението на облигационно задължение – ищецът с уважено възлагателно искане става собственик на неподелямото жилище само ако изпълни паричното си задължение по смисъла на чл. 349, ал. 5 ГПК. На мнение съм, че вещнопрехвърлителният ефект се състои в това, че съделителят с уважен изкупвателен иск получава в дял процесният неподеляем имот-жилище, с което става негов изключителен собственик от момента на влизането в сила на правораздавателния акт (от този момент се прехвърля собствеността), като това също така е присъща черта за конститутивните съдебни решения като способи за придобиване на вещни права. В това се корени и конститутивното действие на съдебния възлагателен акт – да прехвърли в полза на ищеца-съделител правото на собственост върху процесния дял от имота. Облигационното действие на възлагателното съдебно решение следва да се разглежда отделно и независимо от вещнопрехвърлителното му действие. В паричното задължение на съделителя с уважен изкупвателен иск по чл. 349, ал. 5 ГПК се състои облигационният характер на съдебното възлагателно решение. Не е логично и юридически оправдано законотворецът да обуславя пораждането на вещноправните последици на възлагателния съдебен акт от изпълнението на изтъкнатото облигационно задължение. От момента на влизане в сила на съдебното решение неговите транслативни последици вече са се проявили в правния мир – ищецът-съделител вече е придобил качеството собственик на неподеляемия имот, като дори в хипотеза на неизпълнение на облигационното си задължение, това не следва да се отразява върху собствеността. Тук се поставя въпросът: „Как следва да бъдат най-адекватно и удачно интересите на останалите съделители, които следва да получат изпълнение на паричното задължение в 6-месечния преклузивен срок?“

На мнение съм, че съделителите, притежаващи качеството кредитори спрямо съделителят-длъжник с уважена възлагателна претенция, разполагат с две средства за правна защита – да се снабдят с изпълнителен лист въз основа на влязлото в сила решение по чл. 349, ал. 1 или ал. 2 ГПК в качеството му на изпълнително основание, тъй като последното има осъдителен диспозитив за заплащане на паричното уравнение, ведно със законната лихва; или да сезират съда с писмена молба за обезсилване на възлагателното решение и за възстановяване висящността на делбеното производство, като при уважаване на молбата за обезсилване се заличават, отпадат с обратна сила вещноправните последици на възлагателното решение, така, сякаш никога не са настъпвали в правния мир. Обезсилването на възлагателния съдебен акт настъпва от влизането в сила на ново, обезсилващо съдебно решение. Законодателните безумия обаче не приключват със споменатото по-горе, а продължават с пълна сила в разпоредбата на чл. 349, ал. 6, изр. 2 ГПК, която регламентира следното: „Ако уравнението не бъде изплатено в този срок, решението за възлагане се обезсилва по право и имотът се изнася на публична продан.“ Ако се възприеме тезата на законотвореца, че съдебното решение по чл. 349, ал. 1 или ал. 2 не притежава незабавно вещнопрехвърлително действие, тогава какво всъщност е предмет на обезсливане, щом вещнопрехвърлителното действие на влезлия в сила съдебен акт не се е проявило в правната действителност? Необмислените законодателни приумици продължават с тази част от гореспоменатия текст: „Ако уравнението не бъде изплатено в този срок, решението за възлагане се обезсилва по право…“ Съдебното възлагателно решение обаче не се обезсилва ex lege (по право, по силата на закона), а за да се стигне до обезсилването му следва да бъде направено нарочно искане до съда[16], като съделителят – ответник по възлагателния иск, черпи правото си от липсата на изпълнение от страна на съделителя с уважено изкупвателно искане в 6-месечния преклузивен срок от влизане в сила на решението. Искането за обезсилване е насочено към заличиването, отпадането ex tunc (с обратна сила) на правните последици на възлагателното съдебно решение, но и към възстановяване висящността на особеното исково производство по съдебна делба във втората му фаза – тази по извършване на делбата.

3. Симбиоза между заключение и предложения de lege ferenda

Важността на конститутивните съдебни решения в качеството им на способ за придобиване на вещни права е безспорна, защото те играят ролята на правопораждащ юридически факт, на източник на новосъздадената правна връзка – на съдебнопороденото вторично правоотношение между страните по първичното правоотношение. С влизането в сила на конститутивното съдебно решение съдът признава ищеца за носител на претендираното преобразуващо право, като наред с това постановява търсената и желана от него правна промяна, към която са били насочени усилията му в течение на съдебното производство. Струва ми се напълно удачно и юридически оправдано de lege ferenda законодателят да промени нормативната уредба, касаеща възлагането на неподеляемо жилище, закрепена в чл. 349 ГПК. Разпоредбата на чл. 349, ал. 6, изр. 1 ГПК следва да придобие този вид: „Съделителят, в чийто дял е поставен имотът по реда на ал. 1 и 2, става негов собственик от влизане в сила на съдебното решение, а задължението по ал. 5 има само облигационно значение и не се отразява върху собствеността.“ От промяна се нуждае и текстът на чл. 349, ал. 6, изр. 2 ГПК, като същият е удачно да придобие следният вид: „ Ако уравнението не бъде изплатено в срока по ал. 5, решението за възлагане може да бъде обезсилено по молба на ответника по иска по чл. 349, ал. 1 и ал. 2 и имотът се изнася на публична продан.“

Автор: Димо Хаджиев, редовен докторант по гражданско и семейно право

в ЮФ на ПУ „Паисий Хилендарски”

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Под термина „вещни права“ в настоящото изложение се имат предвид следните вещни права: правото на собственост, правото на строеж, правото на надстрояване и пристрояване и сервитутните права, доколкото само тези вещни права могат да бъдат придобити посредством конститутивни съдебни решения. Ограниченото вещно право на ползване остава вън от обсега на термина „вещни права“ в рамките на изследването поради неговия личен характер, неговата непрехвърлимост и ненаследимост, което обосновава невъзможността му да бъде придобито чрез конститутивно съдебно решение.

[2] В бележки под линия е предоставена използваната литература и линкове за достъп до съдебни решения във връзка с предмета на изследване, което дава възможност на читателя да придобие яснота и по-детайлна представа по отношение на разглеждания проблематичен въпрос.

[3] Стоянов, В. Вещно право. С.: БАН, 2004, с. 194.

[4] Вж. Стоянов, В. Цит. съч., с. 194-197.

[5] Пак там, с. 194-197; Брайков, С. Преобразуващи искове и преобразуващи решения. С.: Сиби, 2014, с. 115, където авторът определя конститутивното съдебно решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД като правосъздаващо.

[6] Вж. Попова, В. – В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. Девето преработено и допълнено издание. С.: Сиела Норма АД, 2012, с. 757, където цитираният автор обосновава становището си с това, че решението замества обещания и несключен договор и по този начин решението поражда тези гражданскоправни последици, които договорът би породил, ако би бил сключен, като в това, според автора, се състои конститутивният ефект на решението.

[7] Вж. Решение № 134/25.06.2014 г. по дело № 6886/2013 г., достъпно на:

< http://domino.vks.bg/bcap/scc/webdata.nsf/Keywords/0B2EAC8937D00610C2257D02003C47EB >, където съставът на ВКС по посоченото дело е приел, че разпоредбата на чл. 362, ал. 1, изр. 1 ГПК е приложима само когато е уговорена едновременност на престациите – тази на купувача за заплащане на цената и тази на продавача за прехвърляне на правото на собственост.

[8] Вж. Решение № 765/30.06.2011 г. по гр. д. № 617/2011 г. на Районен съд – Стара Загора, достъпно на: < http://www.rs-sz.com/Reshenia/2011/jun/00634511/61762011.htm >

[9] За изясняване на понятието „изправна страна“ Вж. Хаджиев, Д. Субективното право по чл. 19, ал. 3 от Закона за задълженията и договорите – теория и практика на ВКС. Статията е достъпна на: <https://gramada.org/%D1%81%D1%83%D0%B1%D0%B5%D0%BA%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%BE-%D0%BF%D0%BE-%D1%87%D0%BB-19-%D0%B0%D0%BB-3-%D0%BE%D1%82-%D0%B7%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D0%B0/ >

[10] Вж. Стоянов, В. Цит. съч., с. 116, където авторът споделя, че решението на съда е конститутивно – с него се извършва правна промяна, като вместо третото лице за купувач се обявява съсобственикът-ищец, като според него, в това се състои изкупуването – съсобственик да замести като купувач при продажба на дял от недвижим имот едно друго лице, вече закупило дела; Брайков, С. Цит. съч., с. 116, където авторът разглежда действието на конститутивното съдебно решение по чл. 33, ал. 2 ЗС като разновидно: по отношение на ищеца-изкупвач – правопораждащо, по отношение на третото лице – правопогасяващо, а по отношение на съсобственика-продавач – правопроменящо (един купувач се заменя с друг).

[11] Вж. Пак там, с. 116; Венедиков, П. Ново вещно право. С.: Сиби, 1995, с. 94, където авторът изтъква, че съдебното решение, което уважава иска за изкупуване, прекратява собствеността на купувача върху имота, като я прехвърля на изкупвача; Петров, Вл., Марков, М. Вещно право. Осмо преработено и допълнено издание. С.: Сиби, 2014, с. 108, където авторите са на мнение, че като последица от уважаването на иска, възниква продажбено отношение при същите условия: собствеността преминава върху изкупуващия съсобственик и възниква задължение за плащане на цената.

[12] Вж. Василев, Л. Българско вещно право. Второ преработено издание от академик Чудомир Големинов. С.: Нова Звезда, 2001, с. 183, където авторът споделя мнението, че съдебното изкупвателно решение представлява заместване в договор, заместване във вече извършено прехвърляне, като поради тази причина изкупвачът се явява частен приемник направо на съсобственика-продавач, а не на изместения с изкупуването купувач. Цитираният автор допълва, че с оглед на така очертаното основно действие на съдебното изкупвателно решение, може да се говори за обратна сила на придобиването.

[13] Вж. Попова, В. – В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. Девето преработено и допълнено издание. С.: Сиела Норма АД, 2012, с. 726, с. 744, където цитираният автор споделя, че производството за възлагане на неподеляемо жилище е част от особеното исково производство за съдебна делба, като определя делбеното производство за конститутивно исково производство, в рамките на което се установява и принудително осъществява преобразуващото право на делба.; Корнезов, Л. Гражданско съдопроизводство. С.: СОФИ-Р, 2009, с. 1001, където авторът посочва, че ликвидирането на съсобствеността в делбения процес може да бъде постигнато и посредством възлагане на съсобственото жилище.

[14] Вж. Попова, В. – В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Цит. съч., с.751-752, където авторът изтъква, че съделителят с уважена възлагателна претенция, ще стане собственик на имота само ако плати в срок на всеки от съделителите сумата, определена от съда като равностойност на неговия дял, заедно с полагащата се законна лихва. Споменатият автор посочва, че възлагателното решение не прехвърля върху изкупилия собствеността на жилището, а само поражда в полза на съделителя, на когото е възложен имота, правна възможност да стане изключителен негов собственик, ако плати сумата, определена от съда за уравняване дяловете на останалите съделители. Авторът е на мнение, че законът обуславя вещноправният ефект на възлагателното решение от плащането на паричното задължение в 6-месечния преклузивен срок от влизане в сила на съдебния акт.; Корнезов, Л. Цит. съч., с. 1003, където авторът споделя мнението, че съделителят, в чийто дял е поставен имота, не става веднага негов собственик, въпреки съдебното решение, като според него, съсобствеността продължава – тя не е ликвидирана. Авторът посочва, че съделителят с уважено възлагателно искане става собственик на процесния имот, след като в 6-месечния преклузивен срок заплати паричното уравнение, заедно със законната лихва – от момента на плащането съсобствеността се ликвидира и съдебната делба приключва.; Боянова, Г. Право на изкупуване. С.: Авалон, 2013, с. 205, където посоченият автор е на мнение, че до извършване на плащането на паричното уравнение на дяловете, ведно със законната лихва в 6-месечния преклузивен срок от влизане в сила на възлагателния съдебен акт, съделитетят с уважен възлагателен иск не притежава качеството собственик. Нещо повече, авторът говори за придобиване на собственост под отлагателно условие, изразяващо се в плащане на дължимото по закон парично уравнение на дяловете, ведно със законната лихва в рамките на преклузивния срок.

[15] Решение № 721 от 11.11.2010 г. на ВКС по дело № 1433/2009, I г. о., в което съставът на ВКС е отбелязал, че решенията по чл. 349, ал. 1 ГПК имат конститутивно действие и правото на собственост върху имота възниква с влизане на решението в сила. В посоченото решение касационният състав е приел, че изплащането на вноските за уравнение на дяловете има облигационно значение и не се отразява върху собствеността.

[16] Вж. Попова, В. – В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Цит. съч., с. 752 -753; Боянова, Г. Цит. съч., с. 205; За обратното становище, Корнезов, Л. Цит. съч., с. 1004;