I. Въведение
1.1. В различни исторически периоди, допустимостта на комисорните клаузи в договора е спорна – в едни периоди такава клауза е била допустима и страните често са уговаряли такова съглашение, но в други периоди от историята на правото с различни правно-политически аргументи, такива уговорки са били забранявани, или действието им е било ограничавано. Като най-често това се е случвало, поради откриването на възможности за злоупотреба на една от страните по договорното отношение.
II. Комисорна клауза в договорите за застраховка „гражданска отговорност”<
1.1. Преди да отговорим на въпроса, дали е допустима комисорна клауза в договорите за застраховка „гражданска отговорност”, трябва да отговорим на въпроса дали тя е допустима при договорите по общия ред – за което трябва да се отговори дали нормите на чл. 87, ал. 1 и 2 са диспозитивни. Отговорът следва да е положителен, тъй като при систематическото тълкуване с чл. 87, ал. 3 ЗЗД, можем да направим извода, че тъй като ал. 3 предвижда особен режим, тя няма как да е диспозитивна, но по арг. чл. 9 ЗЗД, няма пречка двете страни да уговорят различен ред за упражняване на потестативното си право по чл. 87, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД. В отклонение от правилото, уредено в диспозицията на чл. 87, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, може да се уговори комисорна клауза за упражняване преобразуващото право с едностранно волеизявление да се развали договора при неизпълнението му. Аргумент в противна насока би могъл да бъде, че не можем да уговаряме потестативни права в договор. В конкретния случай, при внимателно вглеждане в такава уговорка излиза, че потестативното право съществува ex lege, а страните уговарят начин на неговото упражняване, което се различава от самото право. Т.е. възможно е страните да уговорят, че договорът се разваля с факта на неизпълнението, без предизвестие и без даване срок за изпълнение или договорът се разваля при достигане едностранното волеизявление за разваляне на договора, без да се дава нов срок за изпълнение[2].
1.2. Разпоредбата на чл. 260 КЗ въвежда правилото, че в случаите на разсрочено плащане разсрочените вноски от застрахователната премия се плащат в срока, уговорен в застрахователния договор. При неплащането на разсрочена вноска от застрахователната премия застрахователят може да прекрати договора по реда на чл. 202, ал. 2, като се прилага и ал. 4 на същия член. В новелата на чл. 202 КЗ се предвижда, че в случаите на разсрочено плащане вноските от застрахователната премия се плащат в срока, уговорен в застрахователния договор. При неплащането на разсрочена вноска от застрахователната премия застрахователят може да:
а) намали застрахователната сума;
б) да измени договора или
в) да го прекрати.
Застрахователят може да упражни изброените прават по чл. 202, ал. 1 КЗ не по-рано от 15 дни от датата, на която застрахованият е получил писмено предупреждение. Писменото предупреждение ще се смята връчено и когато в застрахователната полица застрахователят изрично е посочил кое от правата по чл. 202, ал. 1 КЗ ще упражни след изтичането на 15-дневния срок от датата на падежа на разсрочената вноска. В случай, че застрахователно събитие е настъпило преди застрахователната премия да е издължена изцяло от застрахования, застрахователят може да удържи размера на неиздължената премия от размера на застрахователното обезщетение. Ако е уговорено застрахователното покритие да започне, без да е платена цялата премия или първата вноска при разсрочено плащане, застрахователят има право да иска плащането й със законната лихва от деня на забавата.
Договорът за застраховка „Гражданска отговорност” има особени обществени функции, поради което струва ми се, че следва да се разгледа проблемът на комисорната клауза, въведена чрез разпоредбите на чл. 202 КЗ и чл. 260 КЗ. Необходимостта от разглеждане на проблема за тълкуването на закона и прилагането му е породена от факта, че застрахователите, често включват такава клауза в застрахователната полица, след което отказват да платят застрахователно обезщетение, тъй като твърдят, че договорът е прекратен поради наличието на комисорна клауза.
ВКС, II т. о.[3] е приел, че при частично погасяване на разсрочена вноска, застрахователното дружество разполага с правната възможност да упражни правото си за прекратяване на договора преди настъпване на застрахователното събитие и при настъпил падеж на съответната вноска от премията, само след като застрахованото лице реално получи писмено предупреждение и съответно не по-рано от 15 дни от получаването му. Този извод е мотивиран с тълкуване на разпоредбата на чл. 202, ал. 1 КЗ, с оглед това, че законодателят е предвидил фингирано връчване на писменото предупреждение само в случаите когато е налице пълно неизпълнение на застраховането лице, но не и в случаите когато не е платена само част от разсрочените вноски.
Струва ми се, че преди да се продължи тази линия на разсъждения, трябва да внесе уточнение – ВКС неправилно приема, че става въпрос само за пълно неизпълнение, т.е. неплащане на всички застрахователни вноски. В този случай, ако не е платена първата вноска, то договорът няма да е породил правен ефект – арг. от чл. 187 КЗ. Възможно е застрахователят да се възползва от дадената му от закона възможност и при положение, че не е заплатена част от премийна вноска, тъй като в този случай става въпрос за частично изпълнение, което кредиторът не е длъжен да приеме – арг. чл. 66 ЗЗД.
Проблемът се поражда, обаче не толкова от неплащане като форма на неизпълнение, а от реда за упражняване на правото по комисорната клауза.
Разпоредбата на чл. 202 от КЗ урежда застрахователните правоотношения при разсрочено плащане на застрахователната премия. На застрахователя е дадено правото да прекрати застрахователния договор, в случай че не е платена дължима вноска от застрахователната премия. Застрахователят може да упражни правото си да прекрати договора не по-рано от 15 дни от датата, на която застрахованият е получил писмено предупреждение, т.е. налице е постигнато съгласие между страните по застрахователния договор, че при неплащане на разсрочена вноска от застрахователната премия на падежа, който е уговорен в застрахователната полица, действието на полицата се прекратява слез изтичане на 15-дневен срок от датата на падежа. Тази клауза, обаче няма да е породила правните последици, към които е била насочена, тъй като противоречи с императивни правила на закона, а именно тя е уговорена в нарушение на чл. 202, ал. 1 КЗ, която предписва, че застрахователят може да развали застрахователния договор при неплащане на разсрочената застрахователна премия не по-рано от 15 дни от датата, на която застрахованият е получил писмено предупреждение. Следователно фингираното връчване на писменото предупреждение се отнася само за случаи, когато в застрахователната полица застрахователят изрично е посочил кое от правата по ал. 1 на чл. 202 от КЗ ще упражни след изтичането на 15-дневния срок от датата на падежа на последната вноска. Само по себе си това не означава, че за застрахователят е отпаднало задължението за уведомяване на застрахования за прекратяването на договора за застраховка. Прекратяването на договора, поради неизпълнение на задължението на застрахователя за плащане на застрахователните премии, е право, което трябва да бъде упражнено, за да произведе своите правни последици, а не настъпва ex lege нито ipso facto, каквото тълкуване правят някои застрахователни дружества[4].
В контекста на въпроса може да се изложи и още един аргумент, които, макар спорен от правна гледна точка, то от житейска такава, ми се струва, че е много смислен, което може би е провокирало и ВКС[5] да го приеме.
Целта на задължителната застраховка „Гражданска отговорност”[6] на автомобилистите е да осигури обезщетение в полза на трети за застрахователното правоотношение лица, претърпели вреди от виновното и противоправно поведение на застрахования водач. Засилената социална функция на задължителната застраховка „Гражданска отговорност” и разширената застрахователна закрила, която тя предоставя, не позволяват прекратяването на застрахователния договор по реда на чл. 202, ал. 2 КЗ да се обвърже единствено с факта на неплащане на изискуема част от застрахователната премия и с фингираното връчване на предупреждение по чл. 202, ал .2, изр. 2 КЗ. За да се освободи от отговорност по чл. 226, ал. 1 КЗ спрямо третите увредени лица, застрахователят трябва да изпълни задължението си установеното в разпоредбата на чл. 294, ал. 1 КЗ изпращайки уведомление за прекратения застрахователен договор до Информационния център към Гаранционен фонд в срок до втория работен ден на седмицата, следваща датата на прекратяването. Съгласно новелата на чл. 295, ал. 7 КЗ[7] данните в Информационния център имат официално оповестително действие и до доказване на противното издадените въз основа на тях документи удостоверяват с обвързваща доказателствена сила съществуването и прекратяването на договорите за задължителна застраховка „Гражданска отговорност”. Изпълнението на задължението по чл. 294, ал. 1 КЗ от застрахователя, гарантира известяването на третите лица, които ще предявят иск за обезщетение срещу застрахователя, че действието на задължителната застраховка „Гражданска отговорност” е прекратено към определен във времето момент, след който застрахователят няма да носи риска за причинените от застрахования делинквент имуществени и неимуществени вреди. По този начин ще е налице сигурност в правния мир, че застрахователят е реализирал изразеното в застрахователната полица намерение и е упражнил потестативното си право по чл. 202, ал. 1 във вр. с ал. 2 КЗ да прекрати застрахователния договор поради неплащане на просрочена вноска от премията в момента на изтичане на 15-дневния срок по чл. 202 ал. 2, изр. 2 КЗ. Липсата на уведомление по чл. 294, ал. 1 КЗ би могло да се разглежда като индиция за отказ на застрахователя от упражняване на признатото в чл. 202, ал. 1 КЗ право, извършен след възникване на основанието за прекратяване на договора. Да се признае възможност прекратяването на застрахователния договор да се релевира едва след иницииране на съдебен спор по чл. 226, ал. 1 КЗ, без преди това да е изпълнено задължението по чл. 294, ал. 1 КЗ, означава да се толерира противоправното поведение на застрахователя, който чрез бездействието си е въвел третите увредени лица в заблуждение относно наличието на действаща задължителна застраховка „Гражданска отговорност” и по този начин е станал причина те да предявят неоснователни искове срещу него, вместо срещу другите задължени лица – делинквентът или Гаранционният фонд. Подобна теза противоречи на целите и функциите на задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, а струва ми се и на идеята на застраховането като цяло. Т.е. налице е проявление на правния принцип, че никой не може да черпи права от собственото си противоправно поведение. Още повече, когато става въпрос за една възникнала от договор облигация, която по правило има относително действие между страните – арг. чл. 21, ал. 1 ЗЗД.
Тоест, необходимо е застрахователят добросъвестно да обменя информация с Гаранционния фонд, за прекратяване на застрахователния договор, за да може да се постигне сигурност в правния мир и третите добросъвестни лица, да са сигурни, че могат да търсят обезщетение за претърпените вреди от застрахователя.
От тези разсъждения следва, че предпоставките, при които застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите може да се освободи от отговорност по чл. 226, ал. 1 КЗ спрямо третите увредени лица като се позове на прекратяване на застрахователния договор при условията на чл. 260, ал. 2 във вр. с чл. 202, ал. 2 КЗ, са следните:
1) Неплащане на изискуема част от разсрочената застрахователна премия;
2) Връчено чрез застрахователна полица предупреждение до застрахования, че договорът ще се счита за прекратен с изтичане на 15 дни от падежа на неплатената част от премията;
3) Изпратено уведомление по чл. 294, ал. 1 КЗ до Информационния център към Гаранционен фонд, предхождащо настъпването на застрахователното събитие, че застрахователният договор с делинквента е прекратен към точно определен момент;
III) Процесуални аспекти на проблема
1.1. Доказателствена тежест
Съгласно правилата за доказателствена тежест в процеса – пълното главно доказване ще трябва да бъде проведено от ответникът (застрахователно акционерно дружество), който носи доказателствената тежест, за това че е уведомил застрахования за прекратяването на договора за застраховка.
Когато за това обстоятелство доказателства по делото не са сочени, респ. събрани, с оглед на което и при неблагоприятни последици на доказателствена тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания факт за неосъществен – арг. от чл. 154 от ГПК.
1.2. Проблеми при обективното съединяване на искове
Уместно е тук да бъде изяснен и още един процесуално проблем[8], някои съдебни състави връщат, исковата молба в частта, когато иска за заплащане на застрахователно обезщетение е предявен срещу застрахователя като предпочитан ответник и Гаранционен фонд като евентуален ответник. Аргумент за това се извлича от разпоредбата на чл. 288, ал. 11 КЗ, която се възприема за процесуална. Тази разпоредба гласи: „Увреденото лице може да предяви претенцията си за плащане пред съда само ако фондът не се произнесе по подадената молба в срока по (чл.288, б. м.) ал. 7, откаже да плати обезщетение или ако увреденото лице не е съгласно с размера на обезщетението.”. От буквалното тълуване на разпоредбата е видно, че става въпрос за една материално правна разпоредба[9], която въвежда правила за покана към застрахователя и нейния ефект. Т.е. в чл. 288 КЗ е уредена една процедура по покана и предявяване на вземането към Гаранционен фонд, която може да се сравни с чл. 87 от ЗЗД, където е предвидено в общия случай да се изпрати покана, но ако такава не бъде изпратена, то няма да е валидно упражнено правото на разваляне, което обаче ще обоснове неоснователност, а не недопустимост на претенцията. От което следва, че в чл. 288, ал. 11 КЗ не става въпрос за процесуална легитимация, както приемат някои състави и поради това прекратяват делото, поради липса на абсолютна процесуална предпоставка. Налице е материална разпоредба от значение за материална легитимация на ищеца, което е въпрос на основателността на иска, а не на неговата допустимост[10].
Тук е възможно да се разсъждава и на още една плоскост, съгласно чл. 2 ГПК, съдът е длъжен да разгледа и разреши всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права. При такова процесуално поведение от страна на решаващата инстанция сме изправени пред опасността, да изтече погасителната давност на ищеца към Гаранционния фонд, тъй като исковата молба като недопустима ще бъде в частта спрямо Гаранционен фонд. В този случай единствен ответник остава застрахователя, при положение, че последният успее да докаже, надлежното упражняване на комисорната клауза, то най-вероятно ще се стигне поне до обжалване пред въззивна инстанция, а защо не и пред касационна[11] инстанция. В този случай поради бавността на правораздавателната система, тъй като няма подаден иск или подадения такъв е бил оставен без уважение – арг. чл. 116, б. „б” ЗЗД, давността няма да се смята прекъсната. Тук текста на ЗЗД, следва да се разбира по-широко, т.е. под оставен без уважение следва да се разбира освен разгледан по същество и отхвърлен, то и като недопустим и оставен без разглеждане (или както се изразява законодателят в чл. 130 ГПК „връща исковата молба”). Поради този отказ от правосъдие, се оказва, че ищецът няма да може да получи сумата, която му се дължи и от Гаранционния фонд. Едва ли това е ratio legis. Когато исковата молба спрямо евентуалния ответник е приета – арг. чл. 125 ГПК, то в този момент се прекъсва теченето на давност спрямо него. А дали той реално дължи е въпрос на основателност на иска, а не на неговата допустимост.
От гореизложеното може да се направи извод, че с подобна практика поведението на някои съдебни състави граничи с отказ от правосъдие.
IV. Заключение
Поради ограничения обем на настоящото изследване не е възможно да се изведат всички доводи, в полза на предлагането тълкуване на закона. Впрочем редно е да споменем, че това тълкуване на закона, при някои от изложените аргументи може да разбира и contra legem, но въпросът които стой е как да реши проблема с действителната законодателна воля изразена в посочените разпоредби и реално изразената такава в текста на закона. Поради това de lege ferenda текста на чл. 202, ал. 2 КЗ, следва да бъде отменен. При това положение, застрахователите няма да прекратяват сключените договори, а ще извършват най-вероятно прихващане на суми като по този начин ще бъде защитен интереса и на двете страни. Все пак, ако това маргинално виждане не се приеме считам, че има основание за изменение на текста на закона, тъй като действителната правна воля към настоящия момент се извлича по тълкувателен път, чрез задължителна практика по чл. 290 ГПК, което не е в интерес нито на пострадалите, нито на застрахователите.
Автор: Васил Александров, адвокат
Хон. ас. по Римско частно право в ЮФ на СУ
[1] Статията е публикувана за първи път в сп. „Търговско и облигационно право”, 2014, кн. 1.
[2] Като при възникване на спор по отношение на тези обстоятелства, те ще подлежат на пълно и главно доказване в съответния процес – арг. 154, ал. 1 ГПК.
[3] Решение № 147 от 7.12.2012 г. на ВКС по т. д. № 850/2011 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Елеонора Чаначева
[4] В тази насока ВКС се е произнесъл по реда на чл. 290 от ГПК с Решение № 83 от 5.07.2010 г. по т. д. № 8078/2008 г. на ТК, II т. о.
[5] Р. № 161 от 13.11.2012 година постановено по т. д. № 607/2011 година
[6] Коментарът е по отношение задължителната застраховка на автомобилистите, не само в контекста на цитираното решение на ВКС, но и поради факта, че най-често и най-чувствителен е въпросът точно при този вид застраховки, особено при тежки последици за пострадалия.
[7] (нова – обн. в ДВ бр.54/2006 г.)
[8] В обратен смисъл – решение от 23.12.2011 г., постановено по гр. д. № 9865/2010 г. по описа на Софийски районен съд, II Гражданска колегия, 77-ми състав. Тъй като няма обобщена практика по въпроса цитираното решение е взето на случаен принцип
[9] Не само защото се намира в материалния закон, такива аргументи, които често се ползват в теорията и практиката ми се струват безпочвени, защото дали разпоредбата е процесуална или материална зависи от ефектите й, а не от закона в които тя е уредена.
[10] Поради обема на настоящото изследване не е възможно да се разгледа въпросът за т.нар. процедурни норми, които се различават от процесуалните норми и са материални по своя характер. Като тези разлики в последните години активно се дискутират във френската правна теория, напр. Rapp. Millard (Éric), Théorie générale du droit, Paris, Dalloz, 2006
[11] Изказвам това с резерви отнасящи се до селективността на касационните жалби. Вместо всички вж. „ Сталев, Ж., Стамболиев, О., Попова, В, Мингова, А., Иванова, Р., „Българско гражданско процесуално право”, девето издание, изд. „Сиела”, С., 2012
