Висящият съдебен процес не прекъсва живота на материалното право и това е една от основните причини за съществуването на института на изменение на иска. Именно чрез изменението може да се съобрази промяната на материалното право в хода на процеса, а така също и изменението на позицията на ищеца относно предявения иск[1]. Необходимостта от зачитане на обстоятелства, настъпили в хода на процеса, може да бъде потвърдена и от други разпоредби на закона – преди всичко чл. 235, ал. 3 ГПК, но така също и от специалното правило на чл. 226, ал. 3 ГПК, чиято цел е да предотврати риска от обезсмисляне на влязлото в сила решение при настъпило правоприемство в хода на процеса[2].
От своя страна периодичните вземания, въпреки спорните схващания за тяхната природа, включват по дефиниция изтичането на (поне два) определени и отделени периода от време, които имат значението на основание за тяхната изискуемост редом с единния им правопораждащ юридически факт[3]. Именно по тази причина релевирането на периодичното вземане в хода на процеса се натъква на проблема със своеобразната невъзможност за пълно удовлетворяване на интереса на изправната страна, когато настъпи нов период по време на производството, а същевременно липсва изпълнение от насрещната страна, включително до самия финален момент на процеса, както и след него. Този проблем се увеличава поради факта, че периодичните вземания нямат обща уредба от гледна точка на техните принципни характеристики, а всяко подобно вземане се ползва с особености – например само част от периодичните вземания притежават белега, че са разпределени на равни суми и това обстоятелство не е част от тяхната дефиниция[4].
Периодичните вземания се характеризират и с различни процесуални усложнения, като сред тях ключово значение има изтичането на преклузивен срок от значение за допустимостта на иска с предмет периодичното вземане. Именно тази особеност е довела до налагането в практиката на двойни стандарти при тяхното третиране. Така съгласно разпоредбата на чл. 225, ал. 1 КТ при незаконно уволнение работникът или служителят има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа поради това уволнение, но за не повече от шест месеца. Разпоредбата е пряко свързана с чл. 344 КТ, чиято трета точка включва иска с правно основание чл. 225, ал. 1 КТ към изрично изброените трудови спорове, тоест искът по чл. 225, ал. 1 КТ се предявява заедно с останалите искове по чл. 344 КТ, тъй като е пряко свързан с незаконното уволнение и неговата цел е да се реализират всички права на работника или служителя, които възникват от факта на незаконното уволнение. В чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ от своя страна е предвиден двумесечен преклузивен срок за предявяване на тези искове, така че този иск няма как да се предяви, след като е изминал максимално допустимият срок от шест месеца. В светлината както на този срок, така и на спешната нужда от осъществяване на защитата с помощта на нарочно уреденото бързо производство по реда на чл. 310 и сл. ГПК работникът или служителят обичайно предявява въпросния иск непосредствено след уволнението си и съответно преди да е изтекъл шестмесечният срок по чл. 225, ал. 1 КТ.
Напрежението между тези два срока поставя въпроса как следва да се постъпи при различни хипотези на развитие на производството. По-конкретно, възниква въпросът как следва да се предяви този иск, така че работникът или служителят да може да защити правата си пълноценно в един процес. Стриктното следване на действащата уредба води до извод, че подобен начин липсва, защото нито един процесуален инструмент не служи на тази цел. Именно поради съображението, свързано със срока, ВКС вече трайно е наложил в своята практика схващането, че искът по чл. 225, ал. 1 КТ може да бъде предявен от самото начало на процеса за пълните шест месеца, без да се стига до изменение на иска, а забраната на чл. 214, ал. 1, изр. трето ГПК относно едновременното изменение на основанието и петитума важи единствено за периода преди предявяване на исковата молба, но не и за изтеклите месеци след предявяването на иска[5]. Това схващане не може да бъде подкрепено въпреки безспорната си практичност.
Предявяването на вземане за период, неизтекъл към датата на предявяване на исковата молба, представлява претендиране на бъдещо и невъзникнало право, което от своя страна поражда проблеми както от материално, така и от процесуално естество. От материална гледна точка предявяването на невъзникнали права представлява признание на ищеца, че изискуемостта не е настъпила, а това от своя страна би следвало да доведе до недопустимост на иска, тъй като самият ищец не оспорва, че вземането му не се нуждае от съдебна защита към момента на предявяването на иска. Гражданският процес служи за защита на накърнени права, а не може да се говори за накърняване, когато периодът все още не е изтекъл. Отварянето на възможността за подобно упражняване на права може да доведе до абсурди, защото със същата аргументация е възможно да се позволи например предявяването на иск за вземане, което ще стане изискуемо след дълъг период от време с идеята да се забави максимално процеса до момента на неговата изискуемост. Това влиза в противоречие и с идеята за правния интерес като предпоставка за допустимост на процеса, тъй като няма причина да се приеме, че насрещната страна няма да изпълни доброволно свои бъдещи задължения, дори и те да са безспорно съществуващи, ако все още не са станали изискуеми.
Горното се потвърждава от обстоятелството, че при вземанията срокът по принцип е уговорен в полза на длъжника – чл. 70, ал. 1 ЗЗД, като неговото настъпване има значение и за изискуемостта и съответно за защитата на претендираното право, а ищецът принципно не може да промени това материалноправно положение единствено с факта на предявяване на иска[6]. Същевременно датата на предявяване на иска е от изключително значение и не може да бъде неглижирана, като периодът, който е изтекъл преди нея, се приравни с периода, който ще изтече тепърва впоследствие[7]. Значението на исковата молба извън конкретните последици от нейното предявяване е да постави извънпроцесуалния спор в контекста на съдебното производство, поради което този контекст следва да се постави в рамките, съществуващи към точно този момент[8]. Това следва и от обстоятелството, че изцяло от волята на ищеца зависи кога ще предяви своя иск, така че за него не съществуват пречки да обмисли кой е точният момент и да се съобрази с положението, закрепено от неговите граници.
В допълнение, предявяването на иск винаги налага ясно разграничение на претендираното право, включително с посочване на начален и краен момент, когато става дума за периодично вземане. Изглежда безспорно, че при периодичните вземания се касае за няколко на брой престации, като всяка от тях притежава свой собствен падеж[9]. По тази причина ако ищецът предяви иск за неустойка или за законна лихва, той трябва да определи начален и краен момент на начисляване на това вземане, в противен случай исковата му молба следва да бъде върната с указания по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК. Ако бъде допуснато предявяване на иска по описания начин, няма да бъде възможно да се уточнят темпоралните граници на вземането, а това води до непосредствени практически проблеми – например след като за всяка от периодичните престации тече отделна давност спрямо нейния съответен падеж, няма да може да се прецени дали давността е изтекла и за каква част от периодичните вземания. Действително в случая на чл. 225, ал. 1 КТ това не е толкова голям проблем, защото има пределен срок на предявяване на иска (шест месеца), но дори и тогава се оказва, че ищецът изначално трябва да посочи краен срок, който може да не настъпи изобщо в хода на първоинстанционното производство.
Виждането, че е допустимо да се предявява иск за невъзникнали вземания, не може да се оправдае и от разпоредбата на чл. 124, ал. 2 ГПК, съгласно която е допустимо да се предяви иск за изпълнение на повтарящи се задължения дори ако тяхната изискуемост настъпва след постановяване на решението. В своята практика съдът правилно стига до извода, че тази разпоредба предпоставя безспорност на претендираното вземане, която не може да се разпростре по аналогия в случаите на спорни вземания[10], а важи само за онези случаи, когато настъпването на изискуемостта е свързана единствено с изтичане на даден срок от време и нищо друго. Причините са, че за да се допусне изпълнение на вземане, което надхвърля темпоралните граници на съдебното решение, следва да е налице ликвидност, която не може да бъде оспорена впоследствие – например относно издръжка, присъдена с решение. Още повече, че между термините „периодични“ и „повтарящи се“ задължения липсва идентичност, като повтарящи се по смисъла на чл. 124, ал. 2 ГПК са само част от периодичните вземания и това налага по-скоро обратното разрешение: само в изрично описаната хипотеза на чл. 124, ал. 2 ГПК се допуска отстъпление от принципа, че гражданският процес дава защита в границите на вече настъпилото накърняване на правото, като изключителният характер на разпоредбата не може да се тълкува разширително. При завеждане на иска по чл. 225, ал. 1 КТ например липсва подобна безспорност, като това се потвърждава от обстоятелството, че могат да настъпят всякакви нови факти – преди всичко работникът да постъпи на нова работа, заради което приложението на чл. 124, ал. 2 ГПК би значело, че тези нови факти не се взимат предвид през периода след тяхното настъпване. Тъкмо в този случай би се нарушил и вече споменатият чл. 235, ал. 3 ГПК, на който се основава критикуваната теза.
Проблем при приложението на тази възможност е и обстоятелството, че остава нерешен въпросът за доказателствената тежест. Съгласно т. 2 от ТР № 6/2013 г. на ОСГК на ВКС работникът или служителят носи доказателствената тежест да установи, че е останал без работа за периода на незаконното уволнение. Ако той свободно може да предяви иск за целия шестмесечен период, преди да е изтекъл, остава неясно как следва да се постъпи с доказването на това обстоятелство – дали изведнъж доказателствената тежест се обръща, след като работникът е установил, че е останал без работа за определен период от време, или не, тоест как следва да процедира съдът, който е разпределил доказателствената тежест към един по-ранен момент, след който е възможно да настъпят нови обстоятелства. Получава се така, че макар работодателят да не носи доказателствената тежест по принцип, ако работникът или служителят е провел доказване към един определен момент, за последващия период работодателят е длъжен да „дебне“ за нови факти в обратния смисъл, като в този случай неговото доказване ще е на практика главно и пълно, тъй като в противен случай доказването към предходния момент ще се кредитира от съда и за последващия период.
Би могло да се твърди, че ако искът се предяви за срока до датата на предявяване на иска, последвалото изтичане на шестте месеца попада в предметния обхват на чл. 235, ал. 3 ГПК, като на тази разпоредба се опира и критикуваната теза на ВКС. Това обаче също не е вярно. Изтичането на срок при периодичните вземания не е само нововъзникнало обстоятелство, защото то е свързано и с предявяване на нови права, а не само със съобразяване на фактите от значение за вече предявените права. Така, ако съдът приложи чл. 235, ал. 3 ГПК, той ще наруши диспозитивното начало, като присъди повече от поисканото. Не е случайно, че в посочената разпоредба се говори за факти от значение за „спорното право“, тоест за вече предявеното право, а не за други спорни права, които възникват едва с изтичане на срока в хода на производството.
Нещо повече – моментът на приключване на съдебното дирене е и последният момент, спрямо който се съобразява фактическата обстановка и съответно се съобразява в каква степен да бъде уважен искът. Оказва се, че съдът ще уважи съответна част от иска съобразно времето, изминало до края на съдебното дирене, макар страните да нямат власт да влияят върху този момент. Поставянето на изхода на процеса в зависимост от бързината на насрочването на заседанията, необходимостта от допълнително събиране на доказателства отвъд първото заседание и други подобни обстоятелства извън контрола на страните няма нищо общо с материалното право, а единствено с произволни аспекти на процеса, заради което не може да служи като ориентир за основателността на претенцията. Получава се обаче, че колкото по-бавно се развива процесът, толкова по-основателна ще става претенцията на ищеца, а тази особеност би могла дори да повлияе по нежелатен начин на вътрешното убеждение на съответния съд.
Възможно разрешение на проблема би било използването на изменението на иска. Тогава обаче се поставя въпросът дали няма да е налице хипотезата на чл. 214, ал. 1, предл. трето ГПК – едновременно изменение на основанието и петитума. Изменението в петитума е очевидно – в тези случаи се иска нещо в повече от първоначалното, но в действителност е налице и изменение на основанието, противно на схващането, че основанието в този случай ще е правопораждащият юридически факт за вземането. При периодичните вземания срокът е индивидуализиращ белег на спорното право, защото без срок не може да бъдат определени границите на търсената защита. Не е случайно, че без настъпване на срок липсва изискуемост, както и че при зачитане на силата на пресъдено нещо относно претенция, основана на определен юридически факт, има значение не само дали той е взет предвид, но и в какви темпорални граници. Напълно възможно е да се водят два отделни процеса за едно и също периодично вземане от гледна точка на правопораждащия му юридически факт, но за различен период, от което следва, че периодът добавя ново основание[11]. Ето защо в случая не се касае единствено за увеличаване на размера на иска, което би могло да бъде допуснато и след първото съдебно заседание, защото не представлява същинско изменение на иска[12].
Същевременно извън честата и редовна хипотеза на искове по чл. 225, ал. 1 КТ съдът сякаш кредитира гореизложените аргументи, като не позволява по пътя на изменението на иск да се релевира новоизтекъл срок при периодични вземания. Такава практика може да бъде открита например по отношение на исковете по чл. 59 ЗЗД за обезщетение за ползване на недвижим имот, по чл. 31, ал. 2 ЗС за лишаване от ползване от съсобствена вещ и други подобни[13]. Този двоен стандарт е основан на неясни и непредвидими съображения и е допълнителен аргумент против идеята за релевиране на периоди от време след датата на исковата молба. В този смисъл не е редно наличието на преклузивен срок в случая по чл. 225, ал. 1 КТ да се използва като аргумент по отношение на един вид иск, а в същото време да не важи за други искове от сходен вид.
Обратното схващане от своя страна стои по-близо до теоретичната чистота и смисъла на закона, но за съжаление, поставя в неблагоприятно положение ищеца. Получава се така, че за да получи пълна защита, той трябва да предявява нови искове за всеки новоизтекъл период. Това впрочем поставя и друг въпрос за напрежението между две нежелани крайности – от една страна, злоупотребата с процесуални права, а от друга – неспазването на буквата на закона. Защото, както се вижда, при периодичните вземания липсва обща мерна единица за изтичане на периода. Получава се така, че при част от тях (например вземането по чл. 31, ал. 2 ЗС) всеки ден или дори всяка минута или секунда настъпва нова изискуемост на вземането и ищецът би трябвало постоянно да съобразява това ново обстоятелство, което не може да бъде целта на процеса и би довело до непосилно бреме при упражняване на правата.
Видно от горното, действащата уредба не позволява позоваване на нито една разпоредба, така че да бъде постигната както прецизност в теоретично отношение съобразно текста на закона, така и възможност за ефективна защита на накърненото право на практика. Същевременно законодателят е осъзнавал този проблем при създаването на специалното правило на чл. 214, ал. 2 ГПК, според което прибавянето на изтекли лихви след предявяване на исковата молба не представлява нов иск. Идеята на тази разпоредба е тъкмо да зачете продължаващото натрупване на вземането за лихва, така че при уважаване на обуславящите лихвата искове тя да бъде присъдена в цялост към момента на изпълнение на съдебното решение. Тъкмо този мотив сближава описаната хипотеза на предявяване на искове за периодични вземания и доказва, че едно изменение на чл. 214, ал. 2 ГПК би било в синхрон с действащата уредба, защото би постигнало практично решение, без да се жертва концепцията на изменението на иска.
Гореизложеното налага редактирането на чл. 214, ал. 2 ГПК, като в разпоредбата се включи изрично, че не представлява едновременно изменение на основанието и петитума хипотезата, когато ищецът променя размера на иска, когато негов предмет е периодично вземане и ищецът съобразява изтичането на период след датата на предявяване на иска при запазване на същите правопораждащи юридически факти за неговата претенция. По този начин би се избегнало воденето на повторни процеси, чийто окончателен завършек е трудно да бъде предвиден както като резултат, така и като хоризонт от време, а също така ще може да се съобрази законодателната идея зад чл. 214, ал. 2 ГПК – ответникът да не бъде изненадван с нов иск, който е можело да бъде предявен в по-ранен момент. Така не само ищецът ще получи пълноценна защита в един-единствен процес, но и ответникът няма да бъде натоварен с допълнителни разноски за отделни производства, а за съда от своя страна ще се открие възможност за процесуално икономично решение, което не нарушава равенството на страните в процеса.
Автор: Анастас Пунев
[1] Вж. Сталев, Ж. О. Стамболиев, А. Мингова, В. Попова, Р. Иванова – Българско гражданско процесуално право. 9. издание. С.: Ciela, 2012, с. 468.
[2] Повече за тълкуването на правилото на чл. 226, ал. 3 ГПК – вж. Ставру, С. – Въпроси на българското вещно право. 2. издание. С.: Фенея, 2010, 860-871.
[3] Вж. Таков, Кр. – Към понятието „периодични плащания“ – Търговско право, 2011, № 4, 36-39.
[4] Пак там.
[5] Вж. преди всичко Решение № 215 от 08.07.2010 г. по гр. д. № 166/2009 г. на ІV г. о., към което се препраща впоследствие многократно в други актове на ВКС – например Определение № 960 от 19.12.2014 г. по ч. гр. д. № 6315/2014 г. на IV г. о или Определение № 195 от 17.03.2015 г. по ч. гр. д. № 1054/2015 г. на IV г. о.
[6] Вж. Калайджиев, А. – Облигационно право. Обща част. 4. издание. С.: Сиби, 2007, с. 259.
[7] Относно последиците от предявяването на иска и тяхното значение вж. Сталев, Ж. и др. – Българско гражданско процесуално право, 207-209.
[8] Вж. Сталев. Ж. – Силата на пресъдено нещо в гражданския процес. С.: Ciela, 2007, с. 196.
[9] Вж. Калайджиев, А. – цит. съч., с. 173.
[10] Вж. например Определение № 396 от 25.06.2016 г. по ч. гр. д. № 3293/2015 г. на ІІІ г. о. на ВКС.
[11] Вж. Сталев. Ж. – Силата на пресъдено нещо…, с. 191.
[12] Вж. Сталев, Ж. и др. – Българско гражданско процесуално право, с. 470.
[13] Вж. например Решение № 83 от 11.04.2018 г. по гр. д. № 1667/2017 г. на IV г. о. на ВКС, където въпросът е разгледан от принципна гледна точка.
Подобни статии
Допустимо ли е изменение на отрицателен установителен иск за собственост в положителен и обратното?
ТАКСИТЕ ПРИ ЗАПОР ВЪРХУ ВЗЕМАНИЯ НА ДЛЪЖНИКА ПО БАНКОВИ СМЕТКИ
Изменение на иск
Колизии на правомощията на съдилищата при контрол за противоконституционност на приложим по делото закон
Изменение на ипотеката и вписване на допълнителни обстоятелства в теорията и съдебната практика
