ЗА ДЪРЖАВНИТЕ ТАКСИ, СЪБИРАНИ ОТ СЪДИЛИЩАТА: НЯКОИ ПРЕПОРЪКИ

Въведение

Настоящата статия се явява последната от поредицата, посветена на държавните такси, събирани от съдилищата. В предходните шест статии бяха направени сравнителноправни изследвания на осемнадесет държави, от които петнадесет европейски и три източноазиатски. Бяха очертани полезните решения, възприети в правните системи на някои от тях, както и онези решения, които са неприложими у нас, а също така и такива, които си струва да бъдат обсъдени. Още в първата статия от поредицата („За държавните такси, събирани от съдилищата: някои общи постановки“) беше обоснована принципната недопустимост на пропорционалните такси и тяхната противоконституционност, както и изводът, че правото на правосъдие е основно и безусловно конституционно право, чието упражняване текущият законодател не може да постави в зависимост от заплащането на държавна такса. В тази последна и заключителна статия ще бъдат систематизирани изводите от предходните, но тя няма да се ограничи само до повтарянето на вече написаното в тях. Целта ѝ е да даде конкретни препоръки как да се измени нормативната уредба на съдебните такси у нас, така че да бъде: първо, конституционосъобразна; второ, справедлива; трето, ефективно функционираща. Ще бъде разгледан и важният въпрос за плащането на таксите, който бе загатнат в статията „За държавните такси, събирани от съдилищата: Източна Азия“ при разглеждането на Република Корея. Изложението ще следва система, която е логически структурирана, така че отговорът на всеки въпрос, поставен за разглеждане в предходната част на изследването, е предпоставка за намирането на решение на формулирания в следващата я проблем. Първо, ще бъде разгледан въпросът за дължимостта изобщо на тези такси. Второ, вниманието ще се спре на вида и обхвата на нормативния акт, в който следва да намери място правната им уредба. Трето, ще разгледам вида на таксите. Четвърто, ще се опитам да дам ако не конкретен отговор, то най-доброто решение, което се доближава до такъв, на най-обсъждания в предходните статии въпрос – този за размерите на съдебните такси. Пето, ще се фокусирам върху необсъждания подробно досега въпрос за начина на плащане, който е тясно свързан с отговорите на въпросите в предхождащите го части от изложението. Шесто, ще бъдат обсъдени някои други, представляващи интерес, чуждестранни решения по отношение на държавните такси, както и евентуалната им приложимост у нас. Разработката ще завърши с кратко заключение.

За дължимостта на таксите

Този въпрос се поставя поради нормативно установеното решение в Република Франция за съдебните производства да не се дължат държавни такси. Логиката на френския нормотворец е следната: след като правосъдието е публична услуга, която се финансира от държавния бюджет, а приходите в него се формират основно от данъци, то не следва лицата, които желаят да се възползват от правото си на правосъдие, да плащат и държавна такса, тъй като вече са платили целия „пакет“ от публични услуги посредством заплащането на данъци. Обратното би означавало да заплатят два пъти за една и съща услуга – веднъж чрез данъците си и веднъж с отделна такса. Освен това публичните услуги са насочени към цялото общество, те са нормативно установени и са от изключително значение за защитата на основните права и свободи на ползващите се от тях лица, което е и причината да се осъществяват от публичната власт. Тези услуги са основни, каквито са и правата, които се защитават с тях, поради което не следва да се налагат тежести, които да препятстват гражданите да се ползват от тях. Безспорно това решение е логично и най-благоприятното за търсещите защита и съдействие от съда лица. И е типично в духа на френския лозунг „свобода, равенство и братство“. Считам обаче, че френското решение не следва да бъде възприето у нас. В следващите няколко абзаца ще изложа аргументите си за това.

На първо място, вярно е, че публичните услуги се финансират от държавния бюджет, основното приходно перо на който са данъците. Но не всяко лице, което търси защита и съдействие от съда плаща данъци. Чужденците могат да се обърнат към българския съд, когато са накърнение законните им права и интереси, но не е задължително да са плащали данъци. Някои лица избягват плащането на данъци чрез подаване на неверни данъчни декларации (включително на данъци в големи и особено големи размери, което е престъпление). Дори и лицата, които плащат данъци, не са равнопоставени в това отношение, тъй като едно физическо лице на 25 години и едно на 65 години ще са внасяли данъци за много различен период от време като в идеалния случай второто лице ще е внасяло 40 години повече. Затова приносът за държавния бюджет на лицата, които желаят да се ползват от публичните услуги, не е равен, а услугата, която се предоставя е една и съща. Това се отнася до всички публични услуги. Разбира се, не се и очаква приносът да бъде равен, това е невъзможно, но за да се предоставят всички публични услуги, то отнякъде трябва да се набират достатъчно средства, за да бъдат те финансирани, т.е. публичните средства трябва да са достатъчни, за да бъдат разпределени за отделните публични услуги, а само с данъчни постъпления това е трудно осъществимо. Причината е, че лицата, които се ползват или могат да се ползват от тези услуги са повече, отколкото са лицата, които плащат данъци, а дори тези, които плащат данъци не винаги изпълняват твърде добросъвестно това свое задължение. Освен това стойността на публичните услуги е по висока от размерите на заплащаните от лицата данъци (тук включвам както преките, така и косвените данъци). Затова смятам, че за да има достатъчно публични средства, които да бъдат разходвани в обществен интерес (т.е. за всички предоставяни от публичната власт услуги), е оправдано да се събира държавна такса от съдилищата за извършваната от тях услуга по правосъдие.

На второ място, заплащането на тази услуга не се явява двойно плащане за нея, тъй като далеч не винаги данъчните постъпления от едно лице са еквивалентни на цената на един съдебен процес, особено като се има предвид, че данъчните плащания се разпределят за широк кръг от обществени услуги, както и неравният финансов принос на лицата, за който стана дума в предходния параграф. Считам, че заплащането на услугата, предоставяна от съда, трябва да се разглежда като доплащане към онова плащане, което държавата вече е извършила. Така е и при таксите, които се заплащат от здравноосигурени лица при преглед от личен лекар или от специалист, когато е издадено направление от личния лекар – заплаща се ниска такса, а останалата част от дължимата за медицинската услуга сума се поема от публичната власт. По този начин финансовата тежест се разпределя между публичната власт и ползващото услугата лице, като значително по-голямата част се поема от първата, а приносът на лицето цели само облекчаването на този бюджетен разход, но не и еквивалентност на престацията. Макар че правосъдието не се финансира отделно със специално предвидени за целта вноски, то пак е публична услуга, която следва да бъде общодостъпна, но това не означава напълно безплатна. В основата и на здравното, и на пенсионното осигуряване, и на публичните услуги като цяло лежи принципът на обществената солидарност, при който макар приносите на лицата да са различни, то не всекиго се предоставят тези услуги. Но обществената солидарност изисква и всеки да дава своя принос, за да съществуват тези услуги и да бъдат предоставяни на всички, поради което считам, че доплащането на услугата по правосъдие е справедливо и обществено оправдано.

На трето място, макар че правосъдието не следва да е изцяло безплатно, то все пак трябва да е достъпно за всекиго. Затова и дадох примера със здравното осигуряване, при което се плащат такси за определени медицински услуги, но те в повечето случаи са многократно по-ниски от стойността на получаваната услуга. Така и следва да бъде, защото това е израз на социалната държава, каквато Република България поне трябва да бъде, съгласно преамбюла на Конституцията на Република България от 1991 г. За да са общодостъпни публичните услуги, то дължимата срещу получаването им такса трябва да е ниска. Ако разгледаме настоящата уредба на държавните такси, събирани от съдилищата у нас за завеждане на дело, когато искът е за материалнооценимо право, трудно можем да си представим, че при държавна такса от 4% от цената на иска правосъдието е общодостъпно. При цена на иска от 10 000 лв. съдебната такса би била 400 лв., което е едва с 60 лв. по-малка сума от минималната работна заплата за страната към 01.01.2017 г. и над три пъти повече от социалната пенсия за старост, която е 118,14 лв. към същата дата. Вече бе направено многократно възражение срещу пропорционалните такси като цяло, но тук посоченото сравнение има за цел да покаже, че ако не се предвидят ниски такси, без значение дали ще са прости, смесени или пропорционални, то правосъдието няма да бъде достъпно за всекиго, а това противоречи на същността му на публична услуга.

ИЗВОД: за упражняването на правото на правосъдие следва да се предвиди заплащането на държавна такса, която се явява доплащане на сумата, с която публичната власт финансира тази услуга, но това доплащане трябва да е в нисък размер, който по никакъв начин да не препятства възползването от услугата и да не тежи прекомерно на задълженото лице. Услугата по предоставяне на правосъдие е публична и следва да бъде общодостъпна.

За нормативния акт

След като в предходната част от изложението бе даден положителен отговор на въпроса дали следва да съществуват съдебни такси, то в настоящата ще бъдат разгледани два въпроса – за вида на нормативния акт, в който да намерят уредбата си държавните такси, събирани от съдилищата, и за неговия обхват. Нормативните решения в разгледаните досега държави са различни. В Данъчните кодекси на Руската Федерация и Република Беларус, както и в Закона за съдебния сбор на Република Украйна са установени както съдебните такси по вид, така и техните размери, а също така и процесуалните норми, които са от значение за определянето на броя дължими такси в зависимост от иска, разпределението на тежестта за заплащането им в зависимост от изхода на делото и др., които у нас са уредени в ГПК. Тази група държави са представители на пълната кодификация на уредбата на съдебните такси в нормативен акт с ранга на закон. Към тази група следва да бъдат включени и републиките Латвия и Литва, но при тях логиката на законодателя е точно обратната и уредбата на съдебните такси не просто не е изнесена от ГПК, а е изцяло включена в него. На следващо място, е групата на държавите, при които видовете такси и техните размери се съдържат в закон, който обаче не урежда въпросите, които са по-тясно свързани с гражданския процес (последните са уредени в отделен закон или кодекс). Пример за такива държави са: Република Естония, Кралство Дания, Кралство Норвегия, Федерална република Германия, Република Франция, Република Австрия, Кралство Испания, Република Португалия, Японската империя и Република Корея. Друга група държави са тези, при които размерите на държавните такси, събирани от съдилищата, и някои други въпроси, свързани с тях, са установени в подзаконов нормативен акт, както това е сторено у нас. Примери за такива държави са: Кралство Швеция, Република Италия, Китайската народна република (КНР). Отделно от това в две от разгледаните държави – КНР и Япония, в нормативния акт, уреждащ съдебните такси са включени и всички други разноски по съдебното производство. Така множеството различни нормативни решения поставят въпроса за най-доброто от тях, но не по принцип, а с оглед на българската правна система. В следващите редове ще се постарая да му отговоря.

На първо място, уредбата на държавните такси с нормативен акт с ранга на закон следва да бъде предпочетена, тъй като: първо, процедурата по приемането му е усложнена в сравнение с подзаконовите нормативни актове (чл. 88, ал. 1 от Конституцията на Република България (КРБ)), което предполага по-задълбочено обмисляне, обсъждане и достигане до най-правилните възможни изводи по разглеждания предмет на закона (предположение, което на практика по-често като че ли не се оправдава); второ, приема се от представителния орган с най-голяма легитимност, който пряко представлява гражданите и бива конституиран от тях; трето, по правната си сила стои непосредствено след международните договори и актовете на вторичното право на Европейския съюз, но и над подзаконовите нормативни актове, поради което изпълнителната власт не може да се намесва в правната регулация, която е предмет на законова уредба; четвърто, измененията на закона следват процедурата на неговото приемане, т.е. усложнената такава предполагаща обсъждане и обмисляне; пето, обществените отношения, които подлежат на регулация (по определяне видовете съдебни такси и техните размери), не показват някаква съществена динамика и подлежат на трайна регулация, а освен това са и основни, тъй като засягат упражняването на основното право на правосъдие. Именно поради характера на подлежащите на нормативна регулация отношения и поради стабилността, от която се нуждае уредбата им, считам, че подходящ е нормативният акт с ранга на закон, при това както по отношение на видовете такси, така и по отношение на техните размери.

На второ място, макар че видът на акта е определен (закон), то поставя се въпросът за неговия обхват. Кодификацията на уредбата има съществени предимства: първо, избягват се повторения на правните норми в различните нормативни актове; второ, избягват се противоречиви решения, възприети в различните нормативни актове; трето, улеснява се правоприложителят, на когото не се налага да търси интересуващата го разпоредба, от която да извлече правилото за поведение, в няколко нормативни акта; четвърто, улеснява се законодателят при изменението или допълнението на нормативния акт; пето, улесняват се и физическите и юридическите лица, адресати на правните норми. Поради горепосочените предимства считам, че нормативната уредба на държавните такси, събирани от съдилищата, следва да бъде изцяло поместена в един нормативен акт с ранга на закон. Но, както стана дума в първия абзац на настоящото точка от изложението, при сравнителноправните изследвания бяха очертани два такива модела: този на Руската Федерация и Република Беларус, при който цялата уредба се съдържа в Данъчния кодекс (изнесена е от ГПК процесуалната); и този на републиките Литва и Латвия, при който уредбата е изцяло включена в ГПК. В Република България не съществува традиция нито данъчните закони, нито държавните такси да бъдат кодифицирани. У нас съществуват ЗДДФЛ, ЗКПО, ЗДДС, ЗАДС, ЗМДТ и липсата на кодификация на тази материя не е съществен проблем, тъй като всеки от видовете данъци има достатъчно специфики, които да обусловят уредбата му да бъде поместена в отделен закон. Държавните такси, събирани от съдилищата, нямат битие извън съдебния процес (да се разбира и изпълнителният, когато става дума за гражданския процес). Те са тясно свързани с него и допълват сумата, която държавата заплаща за провеждането му. Те са възмездни плащания, срещу които се дължи определена услуга, поради което логично е уредбата им да бъде в същия акт, в който е и тази на услугата, за която се извършват. Такава е и логиката на латвийския и литовския законодатели. Затова смятам, че делението на въпросите на по-тясно свързани с процеса и на по-тясно свързани с материалноправните аспекти на съдебните такси, е изкуствено и ненужно. Таксите са при всяко положение свързани с процеса, защото без него сами по себе си те нямат самостоятелно значение. Това се отнася до всички въпроси, които ги касаят – размерите, освобождаването от заплащането им, правилата за определянето им, моментът, към който се дължат и т.н. Считам, че гореизложеното е достатъчно, за да обоснове включването на цялостната уредба на съдебните такси в българския ГПК. С други думи, в него трябва да бъдат включени и размерите на съдебните такси, както и всички други въпроси, отнасящи се до последните.

На трето място, с възприемането на горното решение отпада и проблемът дали съдебните разноски следва да бъдат отделени в самостоятелен нормативен акт, тъй като с включването на цялостната уредба на съдебните такси в ГПК, където понастоящем е уредбата на съдебните разноски, то всички дължими такива ще се съдържат в един нормативен акт, но той няма да бъде отделен от процесуалния закон, а ще бъде част от него. Казаното по отношение на таксите за липсата на самостоятелно съществуване и значение извън съдебния процес се отнася и до останалите съдебни разноски.

Извод: уредбата на съдебните такси в гражданския процес следва да бъде включена изцяло (и размерите им) в ГПК като по този начин се постигат нейната законоустановеност и кодифицираност.[1]

За вида на таксите

Още в първата статия от настоящата поредица беше направен изводът, че съдебните такси у нас могат да бъдат само прости. Таксите се дължат за услуга, а характерът на услугата, която предоставя съдът, не зависи от материалния интерес. При дела с един и същ предмет, които се различават единствено по цената на иска, съдът ще извърши една и съща дейност, поради което и следва да се заплати една и съща такса. Освен това таксата се дължи за публична услуга, която трябва да бъде общодостъпна, а следователно размерът на дължимото срещу нея (услугата) плащане не може да бъде висок. По-подробно за противоконституционността на пропорционалните (и смесените) такси съм изложил аргументите си в статията „За държавните такси, събирани от съдилищата: някои общи постановки“. Тук обаче ще се спра на друг въпрос. При еднакъв предмет на делото таксите трябва да са равни, но различният предмет обуславя и различна сложност на делото. С други думи, различните видове дела по презумпция представляват различна фактическа и правна сложност. Следователно и дейността, която съдът ще извърши ще бъде различна според вида на делото. Считам, че този критерий може да бъде възприет за определяне на различни прости такси, тъй като той е предопределящ по отношение на необходимите действия, които следва да бъдат извършени. Затова считам, че простите такси могат да са няколко, а не една-единствена, когато се завежда делото и според неговия характер да се определят и те. След като таксите трябва да бъдат прости и да се определят според предмета на делото (вида на спорното право или на правото, съдействие за чието упражняване са търси), то възниква и въпросът за начина, по който се определят простите такси. В разгледаните държави са познати две системи за определяне на простите такси. Първата, чиито представители са Република Беларус, Република Украйна, Кралство Норвегия и Република Португалия, възприема прости такси, които се изразяват чрез някаква основна величина, която служи за определянето на всяка дължима такса поотделно, но конкретната парична сума, която стои зад тази основна величина, се определя с акт на изпълнителната власт. С други думи, актът, в който се определя таксата чрез тази основна величина (която има различно наименование във всяка от посочените страни), е различен от акта, в който се посочва паричната стойност на тази величина. Втората група държави има за свои представители Кралство Швеция и Кралство Испания, при които простата такса е установена по размер в акта, с който се предвижда заплащането ѝ. В нормативната уредба на тези две държави не е предвидена опосредстваща величина. Считам, че подходът на втората група държави следва да бъде възприет у нас. Както вече посочих стабилността на таксите изисква да бъдат установени и по вид, и по размер със закон, а препращайки към акт на изпълнителната власт, трудно може да се говори за законоустановеност на техните размери. Вярно е, че базовата величина служи за изчисляването им, а начинът за изчисляване е предвиден от законодателя, но той е функция, която се мени в зависимост от неизвестното, което се определя от орган на изпълнителната власт, в резултат на което именно този орган определя и окончателно дължимата сума за съдебна такса.

Извод: таксите трябва да бъдат прости, да са диференцирани според вида на делото (който зависи от вида на спорното право или на правото, съдействие за чието упражняване се търси) и да бъдат установени като конкретна дължима сума в нормативния акт, в който се предвижда задължението за заплащането им, т.е. в ГПК, когато става дума за граждански процес (респективно в АПК – за административното съдопроизводство и в НПК – за таксите в наказателния процес).

За размерите на таксите

В настоящата част от изложението ще бъде разгледан въпросът за конкретните размери на държавните такси, събирани от съдилищата. Тъй като от разгледаните държави съдебните такси са непосредствено определени единствено в Кралство Швеция и в Кралство Испания, то те ще послужат като опорни точки в търсенията на конкретния баланс между нуждата лицето, търсещо защита и съдействие от съда, да участва заедно с държавата в разпределението на тежестта по воденето на дело и размера на таксата, който да направи правосъдието общодостъпно, тъй като е публична услуга.

На първо място, считам, че следва да се предвиди някаква система на държавните такси, събирани от съдилищата, а не за всяко дело да се определя поотделно таксата за завеждането му според неговия вид. Възприетата в Кралство Швеция уредба може да бъде съответно приложена и у нас. Съдебните такси за завеждане на делото могат да бъдат разделени на две групи: първата следва да включва такива дела, които по презумпция представляват фактическа и правна сложност, поради което и таксата за тях следва да бъде по-висока; втората група дела ще включва всички останали, за които ще се дължи по-ниска такса. С други думи, достатъчно е да бъдат изнесени „пред скоби“ делата с по-висока фактическа и правна сложност, а останалите не е необходимо да бъдат определяни по вид. Не считам за необходимо прекаленото раздробяване на делата според техния вид и за всяко дело да се дължи различна такса. Считам, че предлаганата диференциация е достатъчна, за да удовлетвори и двата критерия – достъпност на правосъдието и споделяне на тежестта заедно с публичната власт. В първата група дела следва да се включат (поне според мен): делата за делба; колективните искове; производството по несъстоятелност (когато молбата за откриване на производството не е подадена от длъжника); делата, свързани с нарушаването на екологичното законодателство. Това изброяване е примерно като следва да се прецени кои други дела да бъдат включени в списъка на първата група. Във втората група дела попадат всички останали. Тук става дума само за завеждането на делата, т.е. за съдебните такси, които се дължат при подаването на исковата молба. В правната уредба на Кралство Швеция са изрично предвидени делата, по които се дължи по-ниската такса (това са делата от така наречената Група „А“), както и делата, които не попадат в нито една от двете групи. Предлагам изрично да бъдат изброени делата, по които се дължи по-високата държавна такса, а за всички останали да се дължи по-ниската като дела извън двете групи да не бъдат предвиждани. Тази уредба е лесна за разбиране и прилагане. Тя е справедлива, защото отчита различната фактическа и правна сложност (според вида на делото), а с това и нееднаквата стойност на извършената услуга. При разумни размери на таксите за делата от първата и от втората групи, считам, че ще бъдат удовлетворени напълно и горните критерии – достъпност на правосъдието и облекчаване на финансовата тежест за държавата.

На второ място, след като бяха очертани двете групи, в които да бъдат разпределени делата според предмета им, който е обуславящ (или поне е начална индикация) за фактическата и правната им сложност, то следва да бъдат определени и конкретните размери на таксите за делата, попадащи във всяка от тях. Но как да се определят таксите, така че да са справедливи и за лицето, търсещо защита и съдействие, и за публичната власт, която основно финансира публичните услуги? На базата на какви критерии да се определят тези размери? Очевидно българският нормотворец не се е справил с отговорите на тези въпроси, тъй като за материалнооценимите искове е предвидил пропорционална такса (неясно как определена, но по-висока, отколкото в други държави с пропорционални или смесени съдебни такси), а за делата по които се дължи проста такса, таксите са не по-малко произволно формулирани (примерно чл. 6 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК) гласи: „По молба за развод се събира такса, както следва: 1. при завеждане на исковата молба – 25 лв.; 2. при решаване на делото – до 50 лв., но не по-малко от 20 лв.; 3. при допускане на развод по взаимно съгласие – до 40 лв.“). Смятам, че е необходимо да се определят размерите на таксите в тези две групи въз основа на някакви правила, които да отчитат социалната същност на услугата и нуждата да бъдат разпределени финансовите тежести между държавата и лицата, ползващи се от тази услуга. За да се формулират такива правила, ще разгледам таксите в Кралство Испания и в Кралство Швеция, но по начин, по който не са били разглеждани в статиите, в които беше представена нормативната уредба на тези две държави. В Кралство Испания се дължи такса в размер на 300 евро за завеждане на делото (т.е. при подаването на исковата молба), но минималната работна заплата (МРЗ) към 01.01.2017 г. е 707,60 евро.[2] Минималната пенсия за едно лице без съпруг/ съпруга е равна на 692,65 евро.[3] Като се абстрахираме от въпроса, че минималната пенсия е почти равна на минималната работна заплата в Кралство Испания , а у нас социалната пенсия е почти четири пъти по-ниска от МРЗ, то таксата, която се дължи на съдилищата е по-ниска от половината, както от МРЗ, така и от минималната пенсия. В Кралство Швеция таксата за завеждане на дело от тези дела, които според предмета си се предполага, че са с по-ниска фактическа и правна сложност е около 100 евро, а за подаване на искова молба за образуване на дело, за което се предполага, че представлява по-голяма фактическа и правна сложност, се дължи такса от около 300 евро. В Кралство Швеция няма минимална работна заплата, но има минимална пенсия (наречена „гарантирана“, тъй като се полага на всяко лице, достигнало определена възраст), която е равна на 94 356 крони годишно[4] или 7863 крони месечно (или 824,363 евро). И в Кралство Швеция, и в Кралство Испания най-високите такси за завеждане на дело са по-ниски от половината от най-ниската пенсия. Това е логично, тъй като това е най-ниският доход на лице, попадащо в уязвима група, тъй като не може (по подразбиране, тъй като е достигнало определена възраст, с която се свързва настъпването на трайна неработоспособност) да получава доходи от трудова дейност и пенсията се явява единственото периодично получавано средство за съществуването му. Благодарение на критерия „най-нисък гарантиран доход на физическо лице у нас“, можем да определим максимумът, който съдебните такси не бива да надхвърлят, който е равен на половината от размера на социалната пенсия за старост. Всъщност в зависимост от това дали определящият ни горния праг критерий ще бъде минималната пенсия за осигурителен стаж и възраст или социалната пенсия за старост, то размерът на първата към 1.07.2017 г. ще бъде 165,25 лв., а на втората – 120,98 лв., а с това максималната съдебна такса ще бъде равна или на 82,63 лв., или на 60,49 лв. По отношение на лицата, които получават социална пенсия може да се предвиди, че се освобождават от заплащането на съдебни такси (и разноски) при категориите лица, предвидени в чл. 83, ал. 1 ГПК (а не да се налага да подават молба по ал. 2 на същия член). Затова след като те бъдат освободени изобщо от заплащането на държавна такса, събирана от съдилищата, за образуване на съдебно производство, релевантна остава минималната пенсия за осигурителен стаж и възраст, т.е. за попадащите в първата група дела (тези, които следва да бъдат изрично и изчерпателно изброени и по които се ще дължи по-висока такса) не следва да се дължи такса, надхвърляща 82,63 лв. Предложението, което правя и ми се струва разумно, справедливо и отговарящо на посочените в настоящата точка от изложението критерии, е за образуване на производството по делата с по-голяма фактическа и правна сложност (делата от първа група) да се дължи държавна такса в размер на 80 лв., а по всички останали дела (делата от втора група) държавната такса да бъде в размер на 40 лв. За подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение следва да се дължи такса в размер на 20 лв., тъй като дейността по оказване на услугата, която извършва съдът, е много по-ненатоварваща от извършваната от него в исковото или в охранителното производства. Същата такса от 20 лв. следва да се предвиди и за обезпечителното производство отново изхождайки от стойността на дължимата услуга.[5] Разбира се, това са само възгледите на автора на тази статия по възприети от него критерии, като те не претендират за абсолютност, необоримост и категоричност.

На трето място, трябва да бъде разгледан и въпросът за таксите, които се дължат за образуването на въззивното и касационното производства, както и при подаването на молба за отмяна на влязло в сила съдебно решение. При сравнителноправния анализ на нормативните уредби на изследваните в предходните статии държави се очертаха следните групи: в първата влизат държавите, при които таксите пред по-горните инстанции намаляват в сравнение с тази пред първата инстанция – Руската Федерация, Република Беларус, Република Латвия, Република Португалия; във втората група влизат онези държави, в които таксата не се променя и остава такава, каквато е била пред първоинстанционния съд – Федерална република Германия, Република Естония, Република Литва, Китайската народна република; в третата група държави влизат онези, в които таксата пред горните инстанции се увеличава – Република Украйна, Кралство Дания, Кралство Норвегия, Република Австрия, Република Италия, Японската империя, Република Корея (като в Норвегия, Италия, Япония и Корея таксите са драстично по-високи от дължимите пред първоинстанционния съд); в последната група влизат държавите, в които такса за обжалване или отмяна не се дължи изобщо – Кралство Швеция, Кралство Испания (след решение № 140 от 2016 на Конституционния съд), Република Франция. Считам, че логиката, възприета от шведския нормотворец следва да бъде подкрепена поради следните съображения: първо, лицето, което се обръща към съда цели да получи услуга, която се изразява в „справедливо и законосъобразно решение“ по въпроса, с който съдът е сезиран; второ, тази услуга се получава чак с окончателния съдебен акт, а не с междинните решения на първата и въззивната инстанции, които могат да бъдат обжалвани; трето, производството по предоставянето на тази услуга е едно, а инстанционният контрол е само механизъм за гарантирането на получаването на търсената услуга, който механизъм разделя производството на отделни етапи, но всички те имат за цел предоставянето на посочената по-горе услуга; четвърто, обжалването е факултативно и до него прибягва страната, която счита, че не е получила дължимата услуга; пето, по отношение на молбата за отмяна на влязло в сила съдебно решение, следва да се прилага същото правило за неплащане на държавна такса, събирана от съдилищата, тъй като макар и извънреден способ за проверка на окончателния съдебен акт, този способ обслужва същата цел, каквато и инстанционният контрол, а именно – предоставянето на услугата „справедливо и законосъобразно решение“. Затова считам, че от момента, в който лицето внесе съдебната такса за образуване на съдебно производство пред първата инстанция, то не следва да заплаща допълнителни такси за инстанционен и извънинстанционен контрол, тъй като това са контролни механизми, насочени към постигането на резултата, за който таксата е била платена. Такъв контролен механизъм е и частната жалба (чл. 274-279 ГПК) и производството, което се образува по нея пред по-горната инстанция, тъй като обслужва крайната цел („законосъобразно и справедливо съдебно решение“) и се явява друга форма на контрол за постигането ѝ, поради което и за подаването на частна жалба не следва да се дължи държавна такса. С други думи, без значение дали контролът е инстанционен, извънинстанционен или в рамките на една и съща инстанция (т.е. докато производството е висящо пред нея), съдебна такса не следва да се дължи, тъй като това са отделни етапи или механизми, които обслужват цялостното производство, целящо предоставянето на резултата, за който е внесена първоначалната държавна такса.

На четвърто място, държавните такси, събирани от съдилищата, следва и за в бъдеще да останат равни за физическите, юридическите лица и държавата (в случаите, в които не са освободени от заплащането им), за местните и чуждестранните лица, тъй като това е израз на принципа на равенство пред закона. В украинския Закон за съдебния сбор (чл. 4, ал. 2, т.1) е предвидено юридическите лица да заплащат по-висока държавна такса от физическите лица, като се изхожда от разбирането, че първите имат по-голям финансов ресурс. Това решение е неправилно поради следните причини: първо, едно юридическо лице може да не разполага с никакви или с почти никакви ресурси (все пак при неплатежоспособност или свръхзадълженост е предвидено производство по несъстоятелност), така че тази презумпция е лесно оборима; второ, съдебната такса не следва да се определя по целесъобразност, тъй като е възмездно плащане за получаването на една и съща услуга, т.е. ако едно физическо лице и едно юридическо лице искат от съда една и съща услуга, то за нея следва да се дължи и една и съща такса, тъй като стойността ѝ няма да се промени само поради това, че бива искана от различни субекти.

Извод: считам, че съдебните такси за завеждане на делото пред гражданския съд трябва да бъдат разделени на две групи като в първата се включат онези дела, за които се дължи по-високата такса (която предлагам да е в размер на 80 лв.), а във втората – всички останали (за които предлагам таксата да е в размер на 40 лв.). За заявленията за издаване на заповед за изпълнение и за исканията за налагане на обезпечителни мерки таксата трябва да е по-ниска и предлагам размерът ѝ да бъде установен на 20 лв. За въззивно и касационно обжалване, за молба за отмяна на влязло в сила съдебно решение, както и по частни жалби съдебна такса не следва да се дължи, тъй като това са контролни механизми в рамките на производството, което е започнало с подаването на исковата молба, и целят гарантирането на предоставянето на търсената услуга – „справедливо и законосъобразно решение“. Горепосочените такси трябва да бъдат равни за физическите, юридическите лица и държавата, за местните и чуждестранните лица.

За начина на плащане

Проблем пред държавните такси, събирани от съдилищата понастоящем, при това много сериозен, е начинът на плащането им. Съгласно чл. 2, ал. 1 от Закона за държавните такси (ЗДТ): „Те се заплащат в брой или безкасово по съответната сметка. Държавните такси могат да се плащат чрез държавни таксови марки само ако това е изрично предвидено в нормативен акт. Министърът на финансите определя със заповед реда за унищожаване на държавните таксови марки.“ От цитираната разпоредба може да се направи изводът, че дължащото таксата лице може да избира между заплащането на таксата в брой и заплащането ѝ безкасово по сметка на съда. Въпросът е дали може за тази транзакция от лицето да се изисква заплащането на допълнителна такса, която да представлява стойността на услугата на частно лице, каквото е банката. Принципният отговор е положителен, но само ако лицето желае да се ползва от услугите на банката или на друг посредник за заплащането на таксата. Иначе казано, публичната власт не може да оставя лицето, дължащо таксата, без алтернатива, при която допълнителна такса няма да се дължи. Съгласно чл. 60, ал. 1 КРБ: „Гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество.“ По отношение на държавните такси, събирани от съдилищата, принципът на законоустановеност е налице, но какво да кажем за таксите, събирани от съдилищата. Гражданите нямат нормативно задължение, произтичащо от закон, да заплащат тези такси, а напротив – това задължение им бива вменено поради неосигуряването на алтернатива от страна на публичната власт, която събира законоустановените такси (примерно ако искате да получите свидетелство за съдимост ще ви се наложи да заплатите обща сума от 6,20 лв. на банково гише, като държавната такса е 5 лв., а допълнителната банкова такса е 1,20 лв.). По този начин чрез фактическото си поведение органите на публичната власт заобикалят конституционната повеля на чл. 60, ал. 1 КРБ и натоварват лицата, които имат право да потърсят защита и съдействие по съдебен ред, с допълнително плащане. Вярно е, че това не е такса, събирана от съдилищата, а от частноправен субект, но от гледна точка на лицето, което заплаща тази такса, разлика няма – това за него е разход, при това разход, който е принудено да направи поради поведението на органите на публичната власт, които не му предоставят алтернатива. Считам, че с бездействието си (неосигуряването на алтернатива за заплащането на съдебните такси без допълнителни разноски за дължащото ги лице) държавата в лицето на своите органи причинява вреди (непозволено увреждане) на гражданите си и те имат пълното основание да искат връщането на платената банкова такса от нея. В настоящата част от изложението обаче ще се спра на въпроса за алтернативите и ще предложа няколко такива.

На първо място, с установяването на прости такси при това кратни на едно и също число (20 лв.) се създават предпоставките за заплащането на таксите чрез държавните таксови марки, предвидени в чл. 2, ал. 1 ЗДТ. Българското право познава гербовите, таксовите или съдебните марки, като без значение от конкретното им наименование се касае за едно и също. Това са ценни книги на приносител, които заместват парите (срещу които са разменени) като разплащателно средство, инкорпориращо правото да се получи една престация според паричната равностойност, посочена върху марката. Със залепването на таксовата марка върху подавания документ се установява правото на лицето, което има интерес, да получи услугата, за която е заплатена стойността на марката. Таксовите марки са познати не само на българското законодателство. В Закона за марките, които се прилагат в гражданското съдопроизводство на Република Корея е предвидено заплащането на съдебните такси да става с пощенски марки. В исторически план у нас съдебните такси винаги са се плащали и по този начин, но с известни особености. По времето, в което България е монархия, съдебните такси са прости (този въпрос е подробно разгледан в статията „За държавните такси, събирани от съдилищата: някои общи постановки“), след което в Народна република България част от тях стават пропорционални, но заплащането с таксови марки продължава да съществува като възможност. През 1924 г. у нас е приет Закон за съдебните марки[6]. В неговия чл. 1 са определени случаите, в които заплащането на съдебните такси може да стане чрез съдебни марки, а тези случаи обхващат всички държавни такси, събирани от съдилищата. В чл. 2 се изброени задължителните реквизити на съдебните марки и номиналните стойности, с които се отпечатват: „1. Съдебната марка се напечатва, по разпореждане на Финансовия министър, на особена хартия. 2. Марката има квадратна форма и следните белези: на горната част е напечатано „съдебна марка“, в средата държавния герб, след това цената на марката с цифри и букви, а на долната част – празно пространство. 3. Съдебните марки се делят, според цената, на шест вида, а именно: по 1, 2, 5, 10, 20 и 50 лева.“ В чл. 4 е предвидено залепянето на марките да се извършва от длъжностното лице, на което е възложено събирането на таксата, а чл. 5 предвижда съдебните и гербовите марки да се унищожават по един и същи начин. Всъщност съдебните марки са чудесна възможност за избягване на посредничеството на банка или друго лице. Тяхната употреба се ограничава, когато таксите са пропорционални, тъй като за някои суми следва да се залепят твърде много марки (а все пак исковата молба има и друго предназначение освен да бъде облепяна) или не могат да се залепят точно съответстващи на цената на таксата, поради което тяхната стойност трябва да надхвърли дължимата такса. Неудобствата обаче отпадат при възприемането на изцяло прости съдебни такси. Така при отпечатването на таксови марки с номинал от 20 лв. на заявление за издаване на заповед за изпълнение (или за незабавно такова) ще се залепи една марка, на искова молба за образуване на дело от първа група (с по-голяма фактическа и правна сложност) ще се залепят четири марки, а за дело от втора група (с по-малка фактическа и правна сложност) ще се залепят две марки.[7] Освен това таксовите марки се продават от Български пощи ЕАД, които имат много развита клонова мрежа в страната.[8] Уредбата на съдебните марки, следва да бъде установена в Закона за държавните такси, тъй като всички държавни такси трябва да могат да се заплащат по този начин. Чл. 2 от цитирания по-горе Закон за съдебните марки от 1924 г. може да бъде съответно възпроизведен в ЗДТ, а залепянето на марките да се осъществява от заинтересованото лице, в отличие от разпоредбата на чл. 4 от Закона за съдебните марки (където е предвидено това да се извършва от длъжностно лице). В ЗДТ следва да бъде предвиден и редът за унищожаване на таксовите марки. Всъщност всичко, което законодателят трябва да направи е (след като е възприел препоръката съдебните такси да станат прости, а още по-добре и съпътстващото я предложение за кратните на едно и също число (20 лв.) такси от 20 лв., 40 лв. и 80 лв.) да предвиди плащането с държавни таксови марки като принцип, а не като изключение, както е сега в чл. 2, ал. 1 ЗДТ, да установи нормативно реквизитите на тези марки и други основни въпроси от значение за тяхната уредба (като може да се ползва от достиженията на българското право от миналия век) и да се погрижи да има достатъчно таксови марки в обращение. Най-голямото предимство на това разрешение е, че ще се избегне посредничеството на банките и на други лица, което води до излишно оскъпяване на услугата, за която се заплащат държавни (не само съдебни) такси. По този начин търсещото услугата лице ще заплаща толкова, колкото е длъжно по закон и няма да бъде заобикаляна конституционната повеля на чл. 60, ал. 1 КРБ като му бъдат възлагани допълнителни разходи, които не са установени със закон.

На второ място, може да се предвиди държавните такси, събирани от съдилищата, да се плащат на определено гише в сградата на съответния съд (нормативната уредба следва да бъде в ЗДТ). Това решение не е толкова добро, колкото заплащането на държавните такси, събирани от съдилищата, посредством таксови марки, тъй като е финансова тежест за поддържането на още една щатна бройка в администрацията на съответния съд, т.е. явява се допълнителен разход като при това няма да е еднаква натовареността на лицата, обслужващи гражданите на гишето, тъй като не е еднаква натовареността на съдилищата у нас. На следващо място, трябва да се отдели и помещение, в което лицето, събиращо таксите, да извършва своята дейност. Този вариант е по-скъп от предложения в предходния абзац за заплащане с държавни таксови марки, тъй като ангажира помещение, лице, което да извършва операциите, и апаратура, с която да ги осъществява. Въпреки това този вариант е по-добър от заплащането на таксите с посредничеството на банка или друго лице, което води до увеличаване на финансовата тежест за лицето, което сезира съда с искане за предоставяне на услугата по правосъдие. Разбира се, при плащане посредством обсъденото в настоящата точка гише няма да се начислява каквато и да било такса върху дължимата по закон от търсещите защита и съдействие лице съдебна такса. Разноските по поддържането му ще бъдат за сметка на бюджета на публичната власт.

На трето място, може да се предвиди (отново в ЗДТ) възможност да се заплаща държавната такса безкасово, като банковата такса се поема от публичната власт, но този вариант отново е по-скъп от плащането с държавни таксови марки. Въобще всяко посредничество при плащането води до допълнително оскъпяване, което или противоконституционно ще бъде прехвърлено като тежест на лицата, които искат да упражнят правото си на правосъдие, или ще бъде покрито от държавния бюджет. По този начин губят или лицата, които сезират съда с искане за оказване на защита на накърнени права или съдействие за упражняването на права, или държавата, или и двете страни. Печелят единствено банките, а силно се съмнявам това да е била целта на конституционния законодател, или целта на държавните такси изобщо (тук не става дума само за съдените такси, тъй като за издаването на документи за самоличност и за оказването на други административни услуги също по необходимост се заплаща допълнителна банкова такса).

Извод: считам, че най-евтиният, най-рационалният и най-справедливият начин да се заплащат държавните такси, събирани от съдилищата е посредством държавните таксови марки, които следва да бъдат принципно допустими за заплащането на всяка държавна такса, а нормативната им уредба да бъде подробно регламентирана в Закона за държавните такси. Благодарени на тях ще бъде избегнато посредничеството на банките и други лица, което води до възлагане на допълнителни тежести на лицата, които желаят да упражнят правата си ( в случая правото на правосъдие). Възприемането на прости такси, при това кратни на едно и също число (на 20 лв.) създава обективните предпоставки и улеснява въвеждането на този начин на плащане като основен, а не като изключение, както е сега. Следва да се предвиди изрично и задължението на лицата, отговарящи за събирането на държавните такси, да приемат плащането им по този начин (отново в ЗДТ).

Някои други въпроси за таксите

В настоящата част от изложението ще бъдат обсъдени някои интересни нормативни решения, които са възприети в други държави и се отнасят до съдебните такси. Такива са връщането на държавната такса на заплатилото я лице, когато съдът върне исковата молба, жалбата или искането (КНР) и наказателните такси (Кралство Норвегия).

На първо място, ще се спра на наказателните такси, предвидени в Закона за съдебните такси на Кралство Норвегия (ЗСТН). В ЗСТН е предвидено заплащането на допълнителна съдебна такса (която е по-ниска от предвидената за образуване на производство пред първата инстанция), когато делото не бъде решено в първото съдебно заседание, а се наложат и следващи такива, като таксата се увеличава след петото съдебно заседание. Ако пък искът бъде отхвърлен, оттеглен или бъде извършен отказ от иск, предявилата го страна дължи държавна такса в намален размер спрямо тази за завеждане на делото (две пети от него). Рационалното в това решение за наказателните такси е, че се стимулират страните към своевременното и добросъвестно упражняване на процесуалните си права. Негативното обаче е, че в норвежкия закон не се прави разлика между добросъвестна и недобросъвестна страна, поради което може добросъвестната страна да бъде принудена да заплати допълнителна съдебна такса. С други думи, норвежкият законодател е възприел като предпоставка за възникване на задължението обективния резултат без да се интересува от причините, довели до него. Възприетата гледна точка е тази на публичната власт, чиито усилия са били ангажирани противоправно. Смятам, че следва да се изследва не обективният резултат, а субективният фактор, тъй като той е от значение за определянето на поведението на едно лице като добросъвестно или недобросъвестно. Знанието или незнанието на едно лице за определени обстоятелства към момента на завеждане на делото, поведението му в съдебното заседание и по време на процеса, което води до неоправдано проточване на същия – това са обстоятелствата, които следва да бъдат изследвани от съда при установяването на добросъвестност или недобросъвестност. При това тази допълнителна такса няма компенсаторен характер, какъвто има обезщетението, което се дължи на насрещната страна при недобросъвестно упражняване на процесуални права. Характерът на допълнителната държавна такса, събирана от съдилищата, е изцяло санкционен. Струва ми се, че по искане на едната страна съдът следва да може да се произнесе и по въпроса дали делото се проточва поради недобросъвестно поведение на насрещната страна, дали недобросъвестността се отнася до завеждането на делото или е възникнала впоследствие. Ако съдът прецени, че превратно е било упражнено процесуално право, поради което е бил ангажиран неправомерно публичен ресурс, то той следва да установи това в крайния си акт (считам, че това трябва да става по искане на другата страна, защото съдът не може да се самосезира, макар че по този въпрос може да се мисли и за предоставянето на такова правомощие на него, тъй като се защитава обществен интерес, който е накърнен с излишното ангажиране на публични средства) и да осъди недобросъвестната страна да заплати допълнителна държавна такса. Не виждам причина такава санкция да не може да се наложи и на страната, в чиято полза е решено делото, защото тя може да има право на защита на материалното си право, но процесуалното ѝ поведение да е довело до ненужното провеждане на няколко съдебни заседания. Размерът на тази наказателна такса смятам, че следва да бъде равен на дължимата за образуване на делото пред първата инстанция според предмета на делото (т.е. групата, в която попада). С тези корекции норвежката уредба би могла да бъде възприета у нас като механизъм за борба с недобросъвестното процесуално поведение.

На второ място, интерес представлява и възприетото в чл. 8, ал. 2 от Мерките за плащането на съдебните разноски в КНР решение, че не се дължи такса за образуване на делото, ако исковата молба или жалбата бъде върната. Подробните си аргументи в подкрепа на това решение изложих в статията си „За държавните такси, събирани от съдилищата: Източна Азия“. Тъй като страната, която е предявила иска си пред съда, не е получила търсената от нея защита на накърнено материално право или съдействието за неговото упражняване, то не следва да се изисква от нея да заплаща за услуга, която не е получила. Съдът по принцип е длъжен да предостави тази услуга и само по изключение, когато не са налице определени процесуални предпоставки, ще върне като недопустима исковата молба, но с това ще даде и правото на внеслата таксата страна, да си я възстанови. Всъщност смятам, че написаното за наказателните такси и казаното тук за възстановяването на съдебните такси на страната, чиято искова молба е върната, могат да се съчетаят като критерият коя уредба ще се прилага е именно добросъвестността. Ако страната е предявила искането си за защита и съдействие пред съда при явно превратно упражняване на процесуалното си право, то не смятам, че следва да ѝ бъде възстановена платената държавна такса – в този случай задържането ѝ ще се явява санкция за процесуално недобросъвестното ѝ поведение. Ако от исковата молба обаче не личи, че е предявена при условията на тази недобросъвестност, и молбата бъде върната, то и за лицето следва да възникне правото да поиска и да получи връщане на платената такса (като платена на неосъществено основание). В този случай обаче няма как да се предостави инициативата на другата страна, тъй като тя въобще не е конституирана, така че ако бъде възприет критерият добросъвестност по отношение правото на страната да ѝ бъде възстановена платената такса, то трябва да бъде предоставено правомощие на съда да се произнесе служебно по този въпрос.

Извод: съдебните такси могат да се използват и като инструмент за толериране на добросъвестното упражняване на процесуални права, както и като санкция спрямо недобросъвестните лица, които злоупотребяват с тези права. Наказателните такси в размер на дължимите за завеждането на делото следва да бъдат сериозно обмислени от българския законодател и евентуално включени в ГПК, ако бъдат оценени като приложимо и разумно решение.

Заключение

В настоящото изследване бяха направени конкретни препоръки за подобряването на нормативната уредба на държавните такси, събирани от съдилищата у нас. Предложените изменения и допълнения се основават на разгледаните в предходните статии правни решения, възприети в осемнадесет държави, повечето от които европейски, но и три източноазиатски. Препоръките са вдъхновени от чуждите правни системи, но са съобразени с българската действителност и с българските правни традиции, защото безкритичното следване на чужди модели, които не намират опора в обществените отношения в държавата, в която биват приложени, няма как да доведе до съществен положителен резултат. Освен това зад всяко предложение трябва да стоят достатъчно и съществени аргументи. Старал съм се да обоснова всяко свое виждане и при формулирането му да изхождам на първо място от критерия за социална справедливост, защото, колкото и клиширано да звучи, правото е изкуство на справедливото и доброто. Вероятно мнозина не биха се съгласили с изводите, до които съм стигнал, може би ще са на различно, а защо не и на коренно противоположно мнение, но това само би било от полза за дискусията, в която да се намери най-правилният път за подобряване на съществуващата нормативна уредба на съдебните такси. Разбира се, полезни са единствено аргументираните становища. Държа да обърна внимание, че аргументът „няма достатъчно пари“ не може да бъде счетен за състоятелен в тази дискусия (когато става дума за намаляването на съдебните такси до посочените от мен размери или до близки на тях). Това е така, защото най-малкото не е вярно, че няма пари. Всъщност финансовите средства в държавния бюджет са достатъчни и за качествено образование, и за качествено здравеопазване, и за качествено правосъдие, въобще за качественото предоставяне на всички публични услуги (които, както казах, са основни, каквито са и правата, които обслужват). Проблемът е в това как се разпределят тези пари и защо за осъществяването на едни държавни функции средствата са предостатъчни, а за други не достигат. Но това е предмет на друго обсъждане. Целта на статията ми е да провокира читателя си да се замисли върху засегнатите въпроси, а защо не и да посочи свои решения. Както не веднъж съм подчертавал, не претендирам за безспорност на изводите си и ще се радвам на всеки коментар или обоснована критика към написаното от мен.

Автор: Владислав Дацов

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Таксите за производството пред административните съдилища трябва да бъдат уредени в АПК, а дължимите в наказателния процес – в НПК.

[2] Минималната работна заплата в Кралство Испания към 01.01.2017 г. (http://www.salariominimo.es/2017.html)

[3] Минималната пенсия в Кралство Испания към 01.01.2017 г. (http://www.salariominimo.es/2017.html)

[4] За гарантираната пенсия в Кралство Швеция вж. https://www.findyourpension.eu/en/pension_systems/sweden/

[5] Това е една ниска такса, която не натоварва прекомерно лицето, което желая налагането на обезпечителни мерки. Ако законодателят обаче сметне, че това производство е обслужващо главното и по него не следва да се дължи държавна такса, то той може и да освободи лицата от заплащането ѝ.

[6] Закон за съдебните марки (https://www.ciela.net/svobodna-zona-darjaven-vestnik/document/2115028480/issue/3965/zakon-za-sadebnite-marki)

[7] Разбира се, ще бъде необходимо да бъдат отпечатани и марки с друг номинал като например такива от по 5 лв. за съдебни удостоверителни документи. Така заявлението за издаване на свидетелство за съдимост може да се облепи с марка от 5 лв. и да не се заплаща никаква допълнителна такса.

[8] По данни на Български пощи ЕАД в 497 клона в страната се продават таксови марки (http://old.bgpost.bg/files/custom/financial/DTM_2015_v1.pdf)