ЗА ДЪРЖАВНИТЕ ТАКСИ, СЪБИРАНИ ОТ СЪДИЛИЩАТА: ИЗТОЧНА АЗИЯ

1. Въведение

Настоящата статия се явява продължение на сравнителноправното изследване на държавните такси, събирани от съдилищата, което цели да разкрие полезните и приложими и у нас решения, до които чуждестранните нормотворци са достигнали основно по отношение определянето на размерите на тези такси. Същевременно разработката се отличава от предхождащите я най-вече по подбраната група страни. Ако досега бяха разглеждани само европейски държави, то в следващото изложение ще бъде разгледан един далечен и не много познат в Република България регион – Източна Азия, в който ще бъдат включени три държави: Китайската народна република, Японската империя и Република Корея. Изборът им не е случаен, а е предопределен от положението им на водещи световни икономически сили, древни държави с хилядолетни традиции, културната им и географска близост (помежду им), както и от обстоятелството, че авторът на статията е и магистър по „История и съвременно развитие на страните от Източна Азия“. Разбира се, много съществени са и различията между трите: формата на държавно управление, формите на собственост, вида на икономиката (дали се основава на свободната стопанска инициатива или основно разчита на публичната власт за своето развитие), историческото развитие през двадесети и двадесет и първи век и като следствие от това привнесените от страните, с които се поддържат близки международни отношения, правни решения, наред със собствените оригинални такива. Структурата на изложението ще се запази такава, каквато бе възприета в първата сравнителноправна статия и бе неотклонно следвана във всяка следваща, т.е. за всяка държава ще бъдат разгледани: първо, конституционната ѝ уредба; второ, законовата ѝ (и подзаконовата, ако има такава) уредба; трето, ще бъде направено кратко заключение относно възприетите решения. Изследването ще завърши с обобщение, в което ще бъдат посочени неприложимите в българската правна действителност решения и защо са такива, както и положителните решения, които следва или могат да бъдат възприети у нас, или най-малкото заслужават да бъдат обсъдени (стига да има такива, разбира се).

2. Китайската народна република (КНР)

 2.1. Конституционна уредба

Конституцията на Китайската народна република (ККНР)[1] не урежда експлицитно нито правото на правосъдие, нито достъпа до правосъдие. След разглеждането на Глава първа „Основни принципи“, на Глава втора „Основни права и задължения на гражданите“ и на Глава трета, Раздел седми „Народни съдилища и народни прокуратури“ не се открива изричното формулиране на тези права нито като такива, нито като задължение на съда или на съдебната власт. Единствената разпоредба, която касае тези права е тази на чл. 33, ал. 3 ККНР, съгласно която: „Държавата уважава и опазва човешките права“. Макар и твърде широко формулирана, тази разпоредба все пак чрез тълкуване може да ни доведе до следните изводи: първо, задължението за опазване и защита на правата е вменено на държавата, която осъществява функциите си чрез своите органи, а не лично, тъй като представлява правна абстракция, т.е. защитата на човешките права се възлага на цялата система от държавни органи, които съществуват (тъй като са правно регламентирани), и понеже не е посочено, че това са само конституционно установените органи (висши държавни органи), то следва да се приеме, че разглежданата формулировка има предвид и учредените със закони и подзаконови нормативни актове; второ, изразът „уважава и опазва“ означава, че държавните органи са длъжни да не накърняват човешките права със своите действия (да ги уважават), както и да съдействат в случай че тези права бъдат нарушени, като това съдействие се изразява в осъществяване на техните функции, тъй като органите на държавната власт могат да вършат единствено това, което изрично им е предоставено в правомощие, т.е. съдилищата са длъжни в рамките на своите правомощия да окажат съдействие за възстановяването на накърненото право или за упражняването на онова, за което това е предвиденият ред – макар и индиректно тук са закрепени правото на правосъдие и достъпът до правосъдие; трето, задължението на държавните органи има конкретен предмет – човешките права – от което следва, от една страна, че се защитават само правата на физическите лица, но не и тези на юридическите лица, от друга страна, защитават се както правата на китайските граждани, така и на чужденците, и най-сетне защитават се не само конституционноустановените, но и произтичащите от нормативни актове с по-нисък от ККНР ранг права; четвърто, задължението е формулирано като безусловно, т.е. уважаването и опазването се дължат от държавните органи винаги и без значение дали са изпълнени или не определени условия, т.е. неплащането на държавни такси не може да бъде основание за държавните органи да откажат достъп до правосъдие или осъществяването на правото на правосъдие (така е и по нашата конституция), с което и тези две права, както и човешките права като цяло (освен ако за съответното право е предвидено друго) са безусловни, основни, неотменими права. Макар и кратка, тази разпоредба установява и достъпа до правосъдие, и правото на правосъдие (т.е. да се получи решение на спора, защита на правото или съдействие за неговото осъществяване), и насрещните задължения на публичната власт като цяло, а не само на съда или съдебната власт, в това отношение. Същевременно от титулярите на това право отпадат юридическите лица, т.е. уредбата е по-широка що се отнася до субектите, дължащи защита и съдействие, но е по-стеснена спрямо титулярите на правата в сравнение с уредбата на конституционно ниво у нас (а също така и в Кралство Испания, Република Италия, Република Португалия и др.).

Що се отнася до държавните такси, то единствената релевантна разпоредба е тази на чл. 56 ККНР, съгласно която: „Гражданите на Китайската народна република са длъжни да плащат данъци съобразно закона.“ От тази разпоредба могат да се направят следните изводи: първо, на конституционно ниво е прогласен принципът на законоустановеност на данъците; второ, в неговия обхват не попадат държавните такси, понеже не са изрично включени, а тъй като представляват задължение за гражданите (тежест от финансов характер), то разширителното тълкуване, което би ги включило в неговия обхват, е недопустимо; трето, не е предвиден видът на нормативния акт, с който следва да се установят таксите нито пък задължението на гражданите да ги плащат, което означава, че таксите могат да бъдат установени както по вид, така и по размер с нормативен акт с ранга на закон, но и на подзаконов нормативен акт, като от този акт ще произтича и правнообвързващата им сила. Считам, че българската уредба е по-добра, тъй като простира принципа на законоустановеност и по отношение на държавните такси, както и въвежда критерии при определянето на задължението спрямо конкретните лица в конкретните случаи – имуществено състояние и доходи, като по този начин се гарантира относително по-голяма устойчивост на нормативната уредба (макар че у нас законоустановеността се отнася до видовете такси и начина им на изчисляване в зависимост от особеностите на съдебния процес, но размерите им се определят с подзаконов нормативен акт) и критерии, които са характерни за социалната държава.

2.2. Законова и подзаконова уредба

Нормативната уредба на държавните такси, събирани от съдилищата, е много сходна с възприетата у нас от гледна точка на източниците, в които се съдържа. Видовете такси са установени с нормативен акт с ранга на закон (установени са в Закона за гражданското съдопроизводство на КНР, който е от значение за настоящото изследване, тъй като то се концентрира върху гражданския процес), а техните размери – с подзаконов акт, приет от Министерския съвет, като в случая с КНР този акт е наречен „Мерки за плащането на съдебните разноски“[2] (МПСР). Съгласно чл. 3 МПСР: „Никой съд не може да изисква от съответната страна да заплати такса в съдебното производство, която излиза извън обхвата и размерите, установени в настоящите Мерки.“ С тази разпоредба се установява принципът на изчерпателност на уредбата на обхвата и размерите на таксите в подзаконовия нормативен акт. Гарантирани са облекчения на лицата, които имат финансови затруднения да заплатят таксите, както и законосъобразното упражняване на правата им и защитата на последните (чл. 4 МПСР). В чл. 6 МПСР е уточнен обхватът на съдебните разноски: такса за завеждане на делото, която съгласно чл. 7 МПСР включва таксата за образуването му, такса за обжалването и такса за образуване на производство по отмяна на влязло в сила решение (всяка дължима поотделно); такса за заявления; разноски като пътни, дневни, квартирни и компенсация за пропуснато трудово възнаграждение за свидетели, преводачи и други. Интересна е разпоредбата на чл. 8, ал. 2 МСРП, че не се дължи такса за образуване на делото, ако исковата молба или жалбата бъде върната. Т.е. за разлика от българската уредба, според китайската таксата се дължи чак след като съдът се ангажира, че ще извърши услугата по правосъдие – че ще разреши правния спор, с който е бил сезиран, или ще окаже потърсеното от него съдействие за упражняването на едно право. Не се дължи и такса за частните жалби срещу разпореждането за връщане на исковата молба или въззивната (или касационната) жалба. Това нормативно установено решение си струва да се обмисли. Дали следва да се заплаща такса за услуга, която съдът отказва да извърши? За какво всъщност се заплаща таксата пред съда: за да реши той дали ще извърши услугата или не, или за осъществяването на последната? Считам, че услугата, която страната, сезирала съда, желае да получи е „справедливо и законосъобразно решение“, поради което ми се струва обосновано такава такса да се заплаща чак след като съдът се произнесе по допустимостта и редовността на исковата молба или жалбата. Няма пречка и внасянето на таксата да предхожда това произнасяне, но ако то е в отрицателен смисъл, то тя ще следва да се върне на заплатилото я лице. Някой може би ще възрази, че и произнасянето по допустимостта е също така услуга. Това е примерно логиката на датския нормотворец в известен смисъл. Аз обаче съм на друго мнение. Произнасянето по допустимостта и редовността, ала най-вече по първия от двата въпроса, е проверка, която съдът по необходимост извършва, за да може да се произнесе дали може или не може да извърши исканата услуга. Тази услуга той по принцип извършва, защото процесуалните закони му вменяват това задължение, а само по изключение при наличието на някоя отрицателна процесуална предпоставка или при липсата на абсолютна положителна такава, той ще следва да откаже, тъй като няма да може да осъществи услугата. Таксата се дължи за услугата, когато и ако бъде извършена, а проверката дали може да бъде извършена не е част от самата услуга. Този извод не се разколебава от заплащането ѝ преди да бъде постановен окончателният съдебен акт, тъй като съдът ще е започнал изпълнението ѝ и ще е насочил процесуалните си усилия в тази насока. Но да се плаща една и съща такса и за получаването на услугата, и за отказа на съда да я предостави, изглежда някак си нелогично. И тъй като правото на правосъдие е безусловно (т.е. неплащането на таксата не може да препятства упражняването му), то държавната такса може да се разпредели и с постановяването на окончателния съдебен акт, с който да се издаде изпълнителен лист в полза на съда, като се предвиди привилегия за това вземане. Изобщо могат да се предвидят най-различни решения, но концепцията на китайския нормотворец, че за отказана услуга не се дължи такса, си струва поне да бъде обсъдена. В чл. 8, ал. 3 МПСР пък е предвидено, че такса не се дължи при подаването на частна жалба срещу разпореждането за връщане, като отново се изхожда от разбирането, че това производство се явява предварително по отношение на услугата, която се търси от съда. Това производство не е за отделна услуга, а за правото да се получи търсената с исковата молба или жалбата, и е предизвикано от отказа на съда да изпълни едно задължение, което му е вменено от закона (Закона за гражданското съдопроизводство на КНР в случая), който отказ трябва да бъде проверен за законосъобразност. Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 МПСР съдебна такса се дължи за производството за отмяна на влязло в сила съдебно решение след като и ако съдът допусне до разглеждане по същество искането. По отношение на размерите на съдебните такси, дължими за производството пред първа инстанция, то релевантни са разпоредбите на чл. 13 МПСР, съгласно които: за искове с материален интерес до 10 000[3] юана включително се дължи съдебна такса в размер на 50 юана; при цена на иска между 10 000 юана и 100 000 юана включително се дължи съдебна такса в размер на 2,5% от цената на иска; при цена на иска между 100 000 юана и 200 000 юана включително се дължи съдебна такса в размер на 2% от цената на иска; при цена на иска между 200 000 юана и 500 000 юана включително се дължи съдебна такса в размер на 1,5% от цената на иска; при цена на иска между 500 000 юана и 1 000 000 юана включително се дължи съдебна такса в размер на 1% от цената на иска; при цена на иска между 1 000 000 юана и 2 000 000 юана включително се дължи съдебна такса в размер на 0,9% от цената на иска; при цена на иска между 2 000 000 юана и 5 000 000 юана включително се дължи съдебна такса в размер на 0,8% от цената на иска; при цена на иска между 5 000 000 юана и 10 000 000 юана включително се дължи съдебна такса в размер на 0,7% от цената на иска; при цена на иска между 10 000 000 юана и 20 000 000 юана включително се дължи съдебна такса в размер на 0,6% от цената на иска; при цена на иска над 20 000 000 се дължи съдебна такса в размер на 0,5% от цената на иска. От цитираната по-горе уредба могат да бъдат направени следните изводи: първо, установена е минимална съдебна такса в размер на 50 юана, която е проста; второ, няма установена максимална такса; трето, таксите над минималната проста такса са изцяло пропорционални; четвърто, с увеличаването на цената на иска намалява процентът от нея, който се дължи като такса, докато не достигне 0,5% за искове с цена над 20 млн. юана, след което таксата се установява на този процент и не се променя. Таксите за всяка инстанция са равни, т.е. при обжалване се дължат такси като пред първата инстанция. Макар че таксите и у нас са пропорционални, то разликата в размерите им е очевидна – у нас е 4% от цената на иска, а в КНР започва от най-високата си стойност – 2,5% от цената на иска – и постоянно намалява с увеличаването на тази цена, поради което завеждането на дело (както и обжалването на решение по такова или искането за отмяна на влязло в сила решение) за защитата на материално право с висока стойност е по-лесно, отколкото у нас. Но все пак възприетата в КНР система на държавните такси си остава тази на пропорционалните такси, която в множеството предходни статии бе определена (струва ми се аргументирано при това) за неприложима у нас. При това дори дела, по които у нас се дължи проста такса, в КНР се таксуват с пропорционална – съгласно чл. 13, ал. 2 и 3 МПСР по делата за развод, когато се касае за разпределение на имущество с цена над 200 000 юана, по дела за непозволено увреждане на право на личността (на образа, на репутацията, на честта и достойнството и т.н.), когато търсеното обезщетение надхвърля 50 000 юана, по дела за  интелектуална собственост. Дори и горните прагове при делата за развод и непозволено увреждане да не са надхвърлени обаче, то таксата не е проста, а варира между 50 и 300 юана в първия случай и между 100 и 500 юана във втория случай. Същото се отнася и при заявленията за започване на принудително изпълнение: ако правото е материалнооценимо, дължи се такса, която се определя като процент от стойността му, а ако не е материалнооценимо, то таксата варира в определени граници.

2.3. Заключение

Макар че уредбата на съдебните такси по отношение на видовете им е установена на законово ниво, то размерите им и случаите, в които се дължат или не, се установяват с подзаконов нормативен акт (приет от Министерския съвет), т.е. уредбата не е кодифицирана, разпокъсана е и разхвърляна в нормативни актове с различен ранг, като размерите се определят от изпълнителната власт. Таксите и пред трите инстанции, както и за извънредната процедура за отмяна на влезли в сила съдебни решения, са равни. По същество таксите са пропорционални като процентът не е единен фиксиран за всички материалнооценими искове, а се определя в зависимост от прагови стойности на цената на иска. Предвиден е минимум на държавната такса, т.е. при иск с материален интерес под 10 000 юана се дължи проста такса, но максимален размер на таксата няма. Сред изброените по-горе в настоящата точка от изложението решения няма такова, което да представлява интерес от гледна точка на евентуалното му обсъждане и възпроизвеждане в българското право, тъй като пропорционалните такси са неприложими. Други решения обаче предизвикват размишления относно своята оправданост и справедливост и получават положителна оценка. Такива са решението да не се дължи съдебна такса, когато бъде върната исковата молба или жалбата (или искането за отмяна на влязло в сила съдебно решение), или внесената да бъде върната в тези случаи, както и същото решение по отношение на подаването на частна жалба срещу определението по допустимостта на жалбата или молбата. Считам, че тези решения са правилни, тъй като дължимата от съда услуга е „справедливо и законосъобразно решение“ на правния спор, с който е бил сезиран, или съдействие за упражняването на определено право, а произнасянето по допустимостта на средството, с което е сезиран (искова молба, жалба, искане), и преценката дали да извърши или не исканата услуга, не са част от тази услуга. Преценката дали следва да я осъществи предхожда самото ѝ осъществяване и е отделна от него. Смятам, че не е самостоятелна услуга, тъй като законът задължава съда да извърши услугата по защита и съдействие, т.е. кореспондиращото на правото на правосъдие задължение, а само по изключение последният (съдът) може да установи, че това му задължение в конкретния случай не съществува. Таксата се дължи не за упражняването на достъп до правосъдие (което също е право, но то няма самостоятелно значение, ако не съществува право на правосъдие, защото именно последното е целта и причината за съществуване на достъпа до правосъдие), а за упражняването на правото на правосъдие, което се изразява в получаването на посочената по-горе услуга. За тази услуга заплаща желаещото да я получи лице. Или ако мога да направя аналогия с договора за услуга (разновидност на договора за изработка), въпреки огромната разлика между процесуалното и материалното право, то тя би звучала така: при гарантиран достъп до правосъдие имаме лице, което е задължено по закон да встъпи в преддоговорни отношения с нас (ние сме търсещата услугата страна, а лицето е съдът); лицето встъпва в тези отношения и проучва дали да сключи договора за услуга с нас; то е нормативно задължено да го сключи, ако са налице определени предпоставки, на които трябва да отговаряме (процесуалните предпоставки) или които трябва да изпълним (определени процесуални действия); ако не отговаряме на процесуалните предпоставки, то лицето има правото да откаже да сключи договора, по който неговата престация е услугата, а насрещната наша престация – съдебната такса; чак след сключването на договора обаче ние ще дължим своята престация, а лицето – неговата, но не и преди да встъпим в договорно правоотношение. Отделен е въпросът за евентуалната преддоговорна отговорност (недобросъвестно упражняване на процесуални права), но той не касае гореописаното правоотношение, така че престацията си дължим за услугата, а не за преддоговорните отношения. Обжалването на разпореждането за връщане отново се отнася до така наречените преддоговорни отношение от аналогията, поради което за него такса не следва да се дължи. Тези решения следва най-малкото да бъдат задълбочено обмислени и у нас.

3. Японската империя (Япония)

 3.1. Конституционна уредба

В Конституцията на Япония (КЯ)[4] достъпът до правосъдие е изрично установен в разпоредбата на чл. 32, макар и по негативен начин: „На никого не може да бъде отказано правото на достъп до съдилищата.“ Същевременно нито в Глава трета „Права и задължения на народа“, нито в Глава шеста „Съдебна власт“ е предвидено правото на правосъдие като такова или като задължение на съдилищата да разгледат и решат всяко отправено до тях искане за защита на накърнени права и съдействие за осъществяване на права. Що се отнася до достъпа до правосъдие, то КЯ не прави разлика между физически и юридически лица, японски и чужди граждани, т.е. титулярите на това право са максимално широко определени. Същевременно не се конкретизират задължените субекти, но може да се направи изводът, че това са всички лица, от които зависи осъществяването на достъп до правосъдие. Всъщност това право е по-скоро формулирано като задължение за длъжностните лица и органите на публичната власт да съдействат за упражняването му. Но дори и да бъде осъществен достъпът до правосъдие, тъй като това право е безусловно, основно, неотчуждимо и ненакърнимо, то последващите действия на съда не са гарантирани на конституционно ниво нито като негови задължения, нито като право на потърсилото защита и съдействие лице. Поради тази причина пред текущия законодател или пред изпълнителната власт се отваря широко поле за ограничаване или поставяне под условие на упражняването на правото на правосъдие, включително и предвиждайки като абсолютна предпоставка заплащането на държавна такса. Считам, че липсата на регламентиране на правото на правосъдие на конституционно ниво в КЯ е пропуск и в това отношение Конституцията на Република България (КРБ) в своите чл. 56 и 117, ал. 1, предоставя по-големи гаранции за защитата на правата и законните интереси на правоимащите лица.

Що се отнася до държавните такси, то те не са изрично споменати в КЯ. В чл. 30 е посочено, че се дължат данъци, установени със закон, с което се въвежда принципът на законоустановеност на данъците, но няма как по аналогия да се разпростре и върху държавните такси, тъй като аналогията е неприложима, когато чрез нея се възлагат задължения (тежести) за гражданите. Продължение на тази разпоредба се явява текстът на чл. 84, намиращ се в Глава седма „Финанси“, съгласно който: „Нови данъци не могат да бъдат налагани, нито пък съществуващите – изменяни, освен със закон или при условия, установени със закон.“ Може би единствената разпоредба в КЯ, която може да се тълкува като отнасяща се до държавните такси, е тази на чл. 83 от същата глава „Финанси“, съгласно която: „Правомощието да се управляват националните финанси се упражнява по ред, определен от Парламента.“ Тъй като държавните такси определено са част от националните финанси, тъй като постъпват по бюджетна сметка на един от органите на публичната власт, за да осъществява той своите публични функции, то и редът за тяхното управление се определя от Парламента. Само че това не означава, че е въведен принципът на законоустановеност на държавните такси. Законоустановеността се простира само по отношение на реда за управление на таксите, т.е. как и от кого се събират, за какво служат, как се разпределят, как се разходват и как се отчитат, но относно вида и размера им КЯ мълчи. С други думи, няма конституционна пречка държавните такси, събирани от съдилищата, да се установяват както по вид, така и по размер с подзаконов нормативен акт. Липсата на конституционна уредба на държавните такси в Япония е слабост на КЯ, тъй като на органите на законодателната и изпълнителната власт се предоставя широко поле за нормотворчество, с което обаче гаранциите за правата на физическите и юридическите лица намаляват. Последните са поставени пред несигурността относно вида на акта и органа, който е компетентен да го приеме, по отношение на въвеждането на задължение за заплащане на държавни такси. Освен това не се поставят никакви граници, в които таксите могат да бъдат определяни, нито пък са предвидени критерии, с оглед на които да се конкретизират задълженията на дължащите ги лица (а такива критерии са предвидени както в Конституцията на Кралство Испания, така и в КРБ). Считам, че уредбата както на правото на правосъдие, така и на държавните такси на конституционно равнище е доста несъвършена.

3.2. Законова и подзаконова уредба

В Япония държавните такси, събирани от съдилищата, са уредени със закон – Закон за разноските в гражданското съдопроизводство (ЗРГС).[5] Подобно на уредбата в КНР, така и тук са включени не само таксите за образуване на делото, но също така и дължимите за заявленията за принудително изпълнение, както и разноските, които страните правят в хода на процеса за свидетели, вещи лица, преводачи и т.н. Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗРГС размерите на таксите за завеждане на делото се определят в Приложение I към закона. Възприетата уредба на размерите на съдебните такси напомня тази във ФРГ, където между два прага (определени за цената на иска) са предвидени подпрагове, в границите на които се дължи проста такса, но като цяло таксата се променя, когато цената на иска излиза извън тези рамки. За завеждане на дело в Япония се дължат следните съдебни такси: при цена на иска до 1 млн. йени – по 1000 йени за всеки 100 000 йени цена на иска, като се включва и подпрагът, в който попада цената на иска (примерно при цена на иска от 245 000 йени ще се дължи такса в размер на 3000 йени – 1000 йени за прага до 100 000 йени, още 1000 йени за прага до 200 000 йени и още 1000 йени за прага между 200 000 и 300 000 йени); при цена на иска между 1 млн. йени и 5 млн. йени – по 1000 йени за всеки 200 000 йени цена на иска за надхвърлящата 1 млн. йени цена на иска;  при цена на иска между 5 млн. йени и 10 млн. йени – по 2000 йени за всеки 500 000 йени цена на иска за надхвърлящата 5 млн. йени цена на иска;  при цена на иска между 10 млн. йени и 1 млрд. йени – по 3000 йени за всеки 1 млн. йени цена на иска за надхвърлящата 10 млн. йени цена на иска;  при цена на иска между 1 млрд. йени и 5 млрд. йени – по 10 000 йени за всеки 5 млн. йени цена на иска за надхвърлящата 1 млрд. йени цена на иска;  при цена на иска, надхвърляща 5 млрд. йени – по 10 000 йени за всеки 10 млн. йени цена на иска за надхвърлящата 5 млрд. йени цена на иска. Могат да се направят следните изводи: първо, за искове с цена до 100 000 йени таксата е проста, т.е. има законоустановен минимум на таксата в размер на 1000 йени[6]; второ, с увеличаването на цената на иска, таксата расте в рамките на определени прагове и подпрагове; трето, между два прага се предвиждат подпрагове, в чиито рамки таксата не се променя; четвърто, таксата се изменя по един и същи начин, т.е. един и същи е процентът от цената на иска, за всички подпрагове между два прага; пето, с достигането на определен праг на цената на иска таксата става проста и към нея се добавя такса, която се определя от попадането на цената на иска в някой от подпраговете между достигнатия и по-високия прагове, т.е. таксата е смесена; шесто, няма максимален установен размер на съдебните такси. Таксите между отделните подпрагове са пропорционални, тъй като винаги са равни на една и съща част от стойността на подпрага, в който попада цената на иска. Примерно цената на иска е 1,5 млн. йени. Дължимата такса, ще се определя по следния начин – за иска с цена до 1 млн. йени включително ще се дължи такса в размер на 10 000 йени (това е проста такса, тъй като до достигането на 1 млн. йени цена на иска за всеки 100 000 йени се е трупала такса от по 1000 йени, т.е. 1% от стойността на подпрага), а за всеки 200 000 йени, които я надхвърлят – по още 1000 йени (т.е. тук вече пропорцията е различна – 0,5% от стойността на подпрага), което прави още 3000 йени, тъй като цената попада в третия праг между 400 000 йени и 600 000 йени. С други думи, ще се дължат 13 000 йени съдебна такса. Така за подпраговете между 0 йени и 1 млн. йени съдебната такса е 1 % от стойността на подпрага, в който попада цената на иска (плюс таксите за вече достигнатите продпрагове), а за подпраговете между 1 млн. йени и 5 млн. йени таксата е 0,5 % от стойността на подпрага, в който попада цената на иска. С достигането на цената на иска на някой от праговете (1, 5, 10 млн., 1, 5 млрд йени) таксата става проста, тъй като за следващите подпрагове се дължи различна част от подпрага, в който цената попада. Голямото сходство с немската система е очевидно. При обжалване пред въззивна инстанция се дължат 150% от таксата, която се дължи при прилагането на горните разпоредби за подаване на искова молба пред съда, а при касационно обжалване – 200% от първоинстанционната такса. Такава е и уредбата в Република Италия по отношение на съдебните такси за обжалване. Сходствата в уредбата на съдебните такси в Япония и на тези във ФРГ и в Италия, очертават и сходствата в слабостите им: първо, съдебните такси, които са възприети в японското законодателство, са смесени, освен тази за искове с цена под 100 000 йени, която е проста (срещу пропорционалните и смесените такси многократно бяха правени аргументирани възражения, които тук няма да бъдат повтаряни); второ, облагането около праговите и подпраговите стойности на цената на иска е несправедливо (примерно при цена на иска от 1 млн. йени съдебната такса ще бъде 10 000 йени, а при цена на иска от 1 000 001 йени таксата ще скочи на 11 000 йени, т.е. при изменение само с една йена на цената на иска, таксата ще се увеличи с 10 000 йени); трето, няма предвиден максимален праг, до който таксите могат да растат; четвърто, таксите за обжалване пред въззивна и пред касационна инстанции са доста високи в сравнение с първоинстанционните, като това създава затруднения пред упражняването на правото на обжалване, което е част от правото на правосъдие (препращам към аргументите, които изложих в статията си „За съдебните такси, събирани от съдилищата: Република Италия, Кралство Испания и Република Португалия“ в частта, посветена на Италия). Съществуват и положителни аспекти на уредбата, но те са такива само в рамките на възприетата система на смесени такси, която е неприложима у нас: първо, таксите са относително ниски като пропорционалната такса винаги е равна на или по-ниска от един процент от цената на иска, освен простата такса при цена на иска до 100 000 йени; второ, с увеличаването на цената на иска, пропорционалната такса намалява. Тези две обстоятелства правят завеждането на дело пред съда достъпно без значение от цената на иска, като с намаляващата пропорционална такса се стимулира предявяването на искове с голям материален интерес, макар че при липсата на горна граница на съдебните такси, последните стават значими при извънредно голяма цена на иска. Положително следва да се оцени и уредбата на държавните такси, събирани от съдилищата, в нормативен акт с ранга на закон. Наред с тях в същия закон са уредени, подобно на уредбата в КНР, и останалите разноски за съдебното производство.

3.3. Заключение

Очертаните в предходната точка от изложението недостатъци в правната уредба на съдебните такси в Япония предпоставят отрицателното становище относно възприемането на разгледаните нормативни решения у нас. Най-същественият недостатък е, че таксите не са прости. Същевременно обаче се поставя друг въпрос, който следва от китайското и японското законодателства, а именно: какво следва да се включи в обхвата на нормативния акт, с който се установяват държавните такси, събирани от съдилищата? В нито една от разгледаните в предходните статии европейски държави останалите съдебни разноски не са включени в отделен нормативен акт, който да урежда тях и съдебните такси. В КНР и Япония всички разноски по делото се възприемат като разход за страните и са отделени поради тази си особеност, докато в Европа (условно, тъй като бяха разгледани само 15 европейски държави, при това всяка с определени специфики) разходите се делят според субекта, комуто се дължат (т.е. дали са предназначени за лице на публичното право – съда – или за лице на частното право). Самите правни решения, възприети в европейските държави се различават по въпросите на това коя материя се числи към процесуалните и коя към материалните аспекти на държавните такси и какво следва да се включи в процесуалните закони и какво да се извади от тях като по-тясно свързано със съдебните такси и да се обособи в отделен нормативен акт, както и по въпроса какъв следва да е този акт – законов или подзаконов. Колкото и интересно да е това разграничение между източноазиатските и европейските държави, то разсъжденията относно обхвата на нормативния акт, уреждащ държавните такси, събирани от съдилищата, ще бъдат представени в следващата, последна и завършваща поредицата статия.

4. Република Корея

 4.1. Конституционна уредба

В Конституцията на Република Корея (КРК)[7] правото на правосъдие е установено в чл. 27, ал. 1, съгласно чиято разпоредба: „Всички граждани имат правото на съдебен процес в съответствие със закона от квалифицирани съдии според Конституцията и закона.“ Тук следва да се направи едно уточнение – макар че в останалите алинеи се говори за наказателно производство, което поставя въпроса дали и първата не се отнася само за такова, т.е. за правото на правосъдие в наказателния процес, то след използване и на руския официален превод на КРК за сравнение с английския се стига до извода, че това право е конституционноустановено за всички съдебни производства, т.е. за съдебните производства по всички видове дела. Що се отнася до формулировката на правото, то очевидно не е установено като безусловно, тъй като се предоставя възможността на текущия законодател да го ограничава със закон. Разбира се, самото му съществуване не може да се ограничава, тъй като е предвидено от конституционния законодател, но със закон могат да бъдат предвидени условията пред упражняването му. Освен това още на конституционно ниво това право е предвидено само за гражданите, т.е. по отношение на юридическите лица и на чужденците то не е основно право и дори самото му съществуване може да бъде изключено за тях. С други думи, конституционният законодател стеснява кръга на титулярите на правото и създава предпоставки за по-нататъшното ограничаване на упражняването му с акт на текущия законодател. Що се отнася до достъпа до правосъдие, то той не е изрично предвиден, но тъй като това право е обслужващо спрямо правото на правосъдие и се явява предпоставка за неговото упражняване, може да се каже, че то се подразбира, но не и в каква степен се гарантира, тъй като главното право не е безусловно. Считам, че и достъпът до правосъдие може да бъде поставен под условия, които да бъдат  установени от текущия законодател, тъй като не е нито предвиден изрично като основно право, нито пък са предвидени някакви гаранции за неговото упражняване. В Глава пета „Съдилища“ също липсва задължение за съдиите да разгледат и решат всяко подадено до тях искане за защита на нарушени права или за съдействие при упражняването на права, поради което вече направените разсъждения не се разколебават. Поради предвидените още на конституционно ниво възможности за ограничаване на правото на правосъдие, липсата на изрична разпоредба, установяваща достъпа до последното, ограничения кръг титуляри на правото на правосъдие, както и липсата на установено за съдилищата безусловно задължение да осъществят тези права, считам, че конституционната уредба в КРК страда от определени слабости (за разлика от уредбата в КРБ – чл. 56 и 117, ал. 1). Тези слабости са изключително нежелани, тъй като от начина, по който се установяват правото на достъп до правосъдие и самото право на правосъдие в конституцията на една страна, зависи и гарантираността на останалите основни права, защото именно тези две права създават ефикасен механизъм за защитата им. И ако тези две права бъдат поставени под условия или бъде дадена възможност на текущия законодател да поставя такива, то това се пренася и върху всички други основни или предвидени в законодателството и международните договори права, които следва да получат адекватна защита, в случай че бъдат нарушени.

Що се отнася до държавните такси, то на конституционно ниво липсва каквато и да било уредба. Съгласно чл. 38 КРК: „Всички граждани са длъжни да плащат данъци при условията, установени със закон.“ С тази разпоредба се въвежда принципът на законоустановеност, но само по отношение на данъците, а прилагането му по аналогия за държавните такси е немислимо, защото така биха се създали задължения за гражданите, а такива не могат да възникнат, ако не са изрично установени (публичните задължения се установяват винаги с нормативен акт). С други думи, държавните такси могат да бъдат установени както по вид, така и по размер, както със закон, така и с подзаконов нормативен акт, а задължението за плащането им ще произтича именно от този акт, а не от КРК. Тъй като не са конституционноустановени, то няма и как да се установят критерии за размерите, в които се дължат съобразно конкретния случай (примерно имущественото състояние и доходите на лицето, съгласно чл. 60, ал. 1 КРБ, и икономическите възможност, съгласно чл. 31, ал. 1 от Конституцията на Кралство Испания), което означава, че нормотворецът може да предвиди всякакви критерии, включително и такива, които не облекчават положението на дължащото ги лице, а напротив. Считам, че липсата на уредба на държавните такси на конституционно ниво в КРК и по-специално неразпростирането на принципа на законоустановеност и върху тях е пропуск, който би било добре да се отстрани с оглед защита на правната сигурност.

4.2. Законова уредба

За разлика от уредбата в КНР и в Япония, в Република Корея не всички разноски по делото са включени в един нормативен акт, а напротив – съществува отделен закон, уреждащ специално таксите, дължими на съда за завеждане на дело – това е Законът за таксите за завеждане на дело (ЗТЗД). Размерите на тези такси се определят съгласно разпоредбите на чл. 2, ал. 1 ЗТЗД по следния начин: при цена на иска до 10 млн. корейски вона[8] се дължи такса в размер на 0,5 % от цената на иска; при цена на иска от 10 млн. корейски вона или повече до достигането на 100 млн. корейски вона се дължи такса в размер на 5000 корейски вона плюс 0,45% от цената на иска; при цена на иска от 100 млн. корейски вона или повече до достигането на 1 млрд. корейски вона се дължи такса в размер на 55 000 корейски вона плюс 0,4% от цената на иска; при цена на иска от 1 млрд. корейски вона и повече се дължи такса в размер на 555 000 корейски вона плюс 0,35% от цената на иска. От разгледаната по-горе уредба могат да бъдат направени следните изводи: първо, няма минимален праг на таксата за завеждане на дело пред съдилищата в Република Корея, което стимулира завеждането на дела за незначителни суми, т.е. всеки може да потърси защита на правото си, когато то е накърнено или се нуждае от съдействие за упражняването му, колкото и незначителна да е паричната му оценка; второ, таксите за искове с малък материален интерес (впечатляващите 10  млн. корейски вона, конвертирани в български левове, всъщност са едва 16 180 лева) са пропорционални, а когато цената на иска надхвърли 10 млн. корейски вона, то таксата става смесена (проста такса плюс процент от цената на иска); трето, не е предвиден максимален размер, до който таксите да нарастват, след което да станат прости (какъвто е предвиден в законодателствата на Руската Федерация и на Естония); четвърто, процентът, който представляват съдебните такси като част от цената на иска, е изключително нисък като максимумът му е 0,5%, т.е. осем пъти по-нисък от възприетия у нас; пето, с увеличаването на цената на иска намалява дължимата такса като процент от цената на иска, което стимулира предявяването на искове с голям материален интерес. Тук впечатляващото не е системата на пропорционални и смесени такси, а ниските такси. Това поставя въпроса защо у нас таксите са толкова високи след като в други държави пропорционалните, а и смесените такси са в пъти по-ниски. Разбира се, системата на пропорционални и на смесени съдебни такси, е неприложима у нас, макар че понастоящем съществува (поне това е възгледът на автора на настоящата поредица от статии), но дори да беше приложима, то установеният процент от цената на иска, който представлява държавната такса, събирана от съдилищата у нас, е извънредно висок (4% за завеждане на делото). Що се отнася до таксата за подаване на въззивна жалба, то тя е равна на 150% от тази пред първоинстанционния съд, а на касационна жалба – на 200 % от първоинстанционната такса (чл. 3 ЗТЗД), т.е. в това отношение уредбата е същата като в Япония и в Италия. Впрочем адвокатските възнаграждения също се определят по очертаната по-горе система, т.е. като пропорционални за искова с малък материален интерес и като смесени за искове с по-висока цена. Съгласно чл. 3 от Правилата относно адвокатските такси: при цена на иска до 10 млн. корейски вона се дължи адвокатска такса в размер на 8% от цената на иска; при цена на иска от 10 млн. корейски вона включително до 20 млн. корейски вона се дължи адвокатска такса в размер на 800 корейски вона плюс 7% от цената на иска, надхвърляща 10 млн. корейски вона; при цена на иска от 20 млн. корейски вона включително до 30 млн. корейски вона се дължи адвокатска такса в размер на 1,5 млн. корейски вона плюс 6% от цената на иска, надхвърляща 20 млн. корейски вона; при цена на иска от 30 млн. корейски вона включително до 50 млн. корейски вона се дължи адвокатска такса в размер на 2,1 млн. корейски вона плюс 5% от цената на иска, надхвърляща 30 млн. корейски вона; при цена на иска от 50 млн. корейски вона включително до 70 млн. корейски вона се дължи адвокатска такса в размер на 3,1 млн. корейски вона плюс 4% от цената на иска, надхвърляща 50 млн. корейски вона и т.н. С други думи, подобно на съдебните такси, адвокатските такси (не са наречени „възнаграждения“) намаляват като процент от цената на иска с увеличаването на последната. Прави впечатление, че адвокатските такси са по-високи от съдебните като колкото по-висока е цената на иска, толкова по-малка е разликата. Защо обаче става въпрос за адвокатски такси, които не се събират от съдебната власт? Защото, подобно на Франция, са предвидени случаи (далеч по-малко, отколкото във Франция), в които адвокатската помощ е задължителна и с таксата за адвокат се увеличават и таксите за страната, която няма избор освен да ангажира професионален процесуален представител, ако иска да упражни правото си на правосъдие. Друг интересен момент в уредбата на съдебните такси в Република Корея е възможността да бъдат платени чрез пощенски марки, с които се облепват документите при подаването им (искови молби, жалби и др.). Приет е Закон за марките, които се прилагат (в смисъл на „прикрепват“) за гражданското съдопроизводство. Основното правило е, че по този начин могат да бъдат заплатени всички изискуеми задължения по воденето на процеса, когато става дума за документи на хартиен носител (естествено няма как тези на електронен носител да бъдат облепени, нито пък с марки да се покриват разноски на свидетели и вещи лица), което решение спестява заплащането на банкови такси и други излишни разходи, които се явяват допълнителни по отношение на дължимите съдебни такива. Специално въпросът за начина на плащане на съдебните такси ще бъде разгледан в следващата статия, но тук само се очертава едно изоставено у нас решение, което се е прилагало в продължения на десетилетия след Освобождението.

4.3. Заключение

Съдебните такси в Република Корея са законоустановени, както по вид, така и по размер. По същество те не са прости – започват от пропорционални за искове с малък материален интерес и стават смесени като независимо от увеличаването на цената на иска, веднъж станали смесени, не се променят по характер, тъй като не е предвиден максимален праг, който да достигат. Като цяло това законодателно решение не е приложимо у нас, но следва да се очертаят положителните аспекти в уредбата, които са такива само в нейните рамки: първо, таксите са ниски; второ; намаляват с увеличаването на цената на иска; трето, не е предвиден законоустановен минимум на съдебните такси. Негативните аспекти също не следва да се пренебрегват: първо, таксите за въззивно и касационно обжалване са твърде високи в сравнение с първоинстанционните; второ, не е предвиден законоустановен максимум, до който таксите могат да нарастват. Много високи са и адвокатските такси, които  се определят по начина, по който и съдебните такси (от пропорционални към смесени), като в някои случаи ангажирането на адвокат е предпоставка за упражняването на правото на правосъдие, с което тези разходи стават също толкова необходими, колкото и съдебните такива. Както при разглеждането на Франция, така и тук се прави възражението срещу задължителното процесуално представителство независимо от волята на страната. Считам, че единствено страната може да вземе решението дали и кога да ангажира професионалист, комуто да повери защитата на своите права и законни интереси пред съда. Решението, което представлява интерес за настоящото изследване, и което ще бъде подробно обсъдено в следващата статия, е заплащането на държавните такси, събирани от съдилищата, чрез пощенски (или таксови, гербови) марки. Този въпрос е част от по-общия такъв за начините на плащане на тези такси.

5. Обобщение

В настоящата статия бяха разгледани правните уредби на Китайската народна република, Японската империя и Република Корея по отношение на държавните такси, събирани от съдилищата. Различията във възприетите нормативни решения не са малко: първо, нормативната уредба на размерите на съдебните такси в КНР се съдържа в подзаконов нормативен акт, в който са установени и всички разноски по делото, в Япония актът е закон, но предметният му обхват съвпада с този на китайския нормативен акт, а в Корея макар че установяването на размерите на съдебните такси е в закон, то неговото приложно поле е значително по-тясно от това на разгледаните нормативни актове в КНР и в Япония; второ, таксите в КНР имат нормативноустановен минимум (до достигането на определена цена на иска са прости), след което стават пропорционални и нямат нормативноустановен максимум, в Япония съдебните такси имат законоустановен минимум, както в КНР, след което стават смесени и нямат законоустановен максимум, в Република Корея съдебните такси нямат нито законоустановен минимум, нито максимум, а са първоначално пропорционални,  а след това смесени; трето, при обжалване пред въззивна и пред касационна инстанции в КНР съдебните такси са равни на дължимите пред първоинстанционния съд, а в Япония и в Република Корея – 150% от първоинстанционната за въззивното производство и 200% от дължимата пред първата инстанция такса за касационното, които такси са твърде високи в сравнение с дължимите пред първата инстанция. Съществуват и доста сходства в нормативните уредби: първо, таксите са ниски (доста по-ниски от възприетите у нас); второ, таксите намаляват като процент от цената на иска с увеличаването на последната, с което се дава възможност да се упражни правото на правосъдие и по отношение на права с голяма имуществена стойност; трето, никъде не се предвижда максимален размер на таксите, над който не могат да нарастват (за разлика от Естония и Руската Федерация). Тъй като таксите не са прости, то посочените по-горе в настоящата точка прилики и разлики (с изключение на нормативния акт, в който е поместена уредбата им), както и очертаните в останалите части от изложението положителни и отрицателни аспекти в уредбата им, отнасяща се до пропорционалния или смесения им характер, не са приложими у нас. Въпросите обаче, които следва да бъдат обсъдени, тъй като представляват интерес и за българската правна уредба са следните: първо, какъв следва да бъде обхватът на нормативния акт, в който се уреждат съдебните такси – дали да включва всички разноски по делото или само съдебните такси, дали да включва предимно материалноправна или и процесуалната материя в тяхната уредба; второ, какъв да бъде видът на този акт – закон или подзаконов нормативен акт; трето, за какво се дължи таксата – за производството по същество или и за производството по допускането на исковата молба, жалбата или искането, т.е. дали правото на достъп до правосъдие има самостоятелно значение или е акцесорно по отношение на правото на правосъдие и дали допускането и разглеждането по същество следва да бъдат таксувани като две услуги (отговорът на последния въпрос в уредбата на КНР е отрицателен, но на Кралство Дания е положителен); четвърто, допустимо ли е страната да бъде задължавана да заплаща допълнителни такси за адвокат или за банков превод, т.е. може ли да се предвиди задължителна адвокатска защита по граждански дела и какъв следва да е начинът на плащане на съдебните такси, така че да не се възлагат на гражданите разходи, които не са предвидени, желани от тях и които установяват или монопол, или поне привилегировано положение на друг частноправен субект (банката). Тези въпроси обаче, макар и повдигнати при разглеждането на горепосочените държави, ще получат отговора си в следващата статия.

[1] Конституция на Китайската народна република (http://www.npc.gov.cn/englishnpc/Constitution/node_2825.htm)

[2] Мерки за плащането на съдебните разноски (http://www1.lawinfochina.com/display.aspx?lib=law&id=5765)

[3] Към 20.02.2017 г. един китайски юан се разменя за приблизително 0,27 стотинки, т.е. 10 000 юана са равни на приблизително 2700 лева (а ако трябва да сме точни – на 2682,27 лв.).

[4] Конституцията на Япония (http://japan.kantei.go.jp/constitution_and_government_of_japan/constitution_e.html)

[5] Закон за разноските в гражданското съдопроизводство (http://www.japaneselawtranslation.go.jp/law/detail/?id=1938&vm=04&re=02)

[6] Към 21.02.2017 г. 1000 японски йени са равни на 16,25 лв.

[7] Конституция на Република Корея (http://english.ccourt.go.kr/cckhome/images/eng/main/Constitution_of_the_Republic_of_Korea.pdf)

[8] Към 21.02.2017 г. 10 000 корейски вона са равни на 16,18 лева.

Подобни статии

ЗА ДЪРЖАВНИТЕ ТАКСИ, СЪБИРАНИ ОТ СЪДИЛИЩАТА: ПРИБАЛТИКА ЗА ДЪРЖАВНИТЕ ТАКСИ, СЪБИРАНИ ОТ СЪДИЛИЩАТА: СКАНДИНАВИЯ ЗА ДЪРЖАВНИТЕ ТАКСИ, СЪБИРАНИ ОТ СЪДИЛИЩАТА: ГЕРМАНИЯ, ФРАНЦИЯ И АВСТРИЯ За държавните такси, събирани от съдилищата: някои общи постановки ЗА ДЪРЖАВНИТЕ ТАКСИ, СЪБИРАНИ ОТ СЪДИЛИЩАТА: НЯКОИ ПРЕПОРЪКИ