1. Въведение
Настоящата разработка се явява пета по ред от посветените на държавните такси, събирани от съдилищата. В нея ще бъдат разгледани три европейски държави: Федерална република Германия (ФРГ), Франция и Австрия. Подборът им не е случаен. И трите държави са членове на Европейския съюз, Франция и Германия са и едни от шестте страни-основатели на Съюза. Освен това Франция и Германия са най-видните представители на континенталното правно семейство, а и имат не само конкуриращи се правни традиции, но и исторически, и културни противопоставяния, които ги правят особено подходящи за съвместно разглеждане в едно сравнителноправно изследване. Австрия ще бъде разгледана като страна, сходна с Германия по език и култура, историческо развитие, държавно устройство, а в известна степен и възприети нормативни решения, макар че по отношение на съдебните такси това тепърва ще бъде проверено. Структурата на изложението ще следва вече познатата от предходните статии, т.е. за всяка от трите държави ще бъдат разгледани: първо, конституционната ѝ уредба; второ, законовата ѝ уредба (и подзаконовата, ако има такава); трето, ще бъде направено кратко заключение. Краят на настоящото изследване ще бъде поставен с обобщение, в което ще бъдат направени препоръки за подобряване на българското законодателство въз основа на установените добри законодателни решения в разгледаните законодателства, ако има такива.
- Федерална република Германия (ФРГ)
2.1. Конституционна уредба
Основният закон на ФРГ[1] (ОЗФРГ)(Конституцията на ФРГ) отделя специално внимание на основните права, поставяйки ги на първо място в нормативната уредба, съдържаща се в него. С това немският конституционен законодател определя тяхната значимост и централното им място в правната система на Федералната република, а държавните органи (или по-скоро тяхната дейност) са насочени към защитата и съдействието за осъществяването на тези права. От гледна точка на систематиката на разпоредбите на Основния закон на ФРГ, това конституционно решение заслужава подкрепа. В разпоредбите на чл. 1-19, посветени на основните права, обаче никъде не се споменава за правото на правосъдие, т.е. на правото на всяко лице (или на всеки гражданин, както е предвидено в други конституции) да потърси съдействието на съд, когато неговите (на гражданина) права или законни интереси са накърнени или без чието (на съда) съдействие не могат да бъда упражнени. Такова право не е предвидено и по отношение на другите държавни органи. Всъщност не е предвидено и задължение на съда да разгледа и реши всеки поставен пред него спор, нито да окаже нужното съдействие за осъществяването на нечии права. В чл. 103, ал. 1 ОЗФРГ се съдържа разпоредбата, че всеки има правото на съдебен процес според закона, но не се съдържа никакво задължение за съда, нито пък правото да се сезира последният е изрично установено на конституционно ниво. Съгласно чл. 92: „Съдебната власт се възлага на съдиите; тя се упражнява от Федералния конституционен съд, от федералните съдилища, установени в Основния закон, и от съдилищата на лендерите.[2]“ От разпоредбите на чл. 92 и чл. 103, ал. 1 ОЗФРГ могат да се направят следните изводи: първо, на конституционно ниво не е установено задължение на съдилищата да разгледат всяко отправено до тях искане за съдействие; второ, това е предпоставка за законодателя да въведе ограничения или да постави условия пред упражняването на това право; трето, не е налице ограничение на конституционно ниво пред ограниченията или условията, които могат да бъдат поставени от текущия законодател, поради което упражняването на правото на правосъдие (доколкото изобщо можем да говорим за право, тъй като не е изрично закрепено като такова, нито пък кореспондиращото му задължение е експлицитно формулирано) може да бъде ограничено и от въвеждането на условие за заплащане на държавна такса. С други думи, правото на правосъдие не е основно, безусловно, неотменимо и неотчуждимо и съществува дотолкова и такова, доколкото и каквото бъде установено с акт на текущия законодател. Тъй като основните права не могат да бъдат гарантирани, ако не бъде предвиден ефикасен механизъм за тяхната защита, а такъв е именно правото на правосъдие (със съответните механизми и за неговото упражняване, разбира се), то считам, че макар и на основните права да се отделя особено внимание, липсата на достатъчна гарантираност на конституционно ниво застрашава тези права и представлява пропуск на немския конституционен законодател.
По-сложен е въпросът с държавните такси, събирани от съдилищата, тъй като Основният закон предвижда съдилища, установени в него, и такива, създадени от лендерите. Това обуславя следните естествено възникващи въпроси: кой определя таксите – централната власт или местната власт, и с акт на какъв орган – на законодателната или на изпълнителната власт – става това? Чл. 105 ОЗФРГ гласи: „1) Федерацията има изключителното право да законодателства по отношение на митата и фискалните монополи. 2) Федерацията има допълващи правомощия да законодателства по отношение на всички останали данъци, приходите от които постъпват в нейния бюджет изцяло или частично или до които се отнасят разпоредбите на чл. 72, ал. 2. 2а) Лендерът има правото да законодателства по отношение на всички други данъци върху потреблението и разходите стига тези данъци да не са по съществото си сходни с уредените от федералните закони. Имат правото да определят данъчната ставка за придобиването на недвижим имот. 3) Федералните закони, отнасящи се до данъци, приходите от които постъпват изцяло или частично в бюджета на лендера или на общините (обединения на общините) се нуждая от съгласието на Бундесрата.“ Очевидно е, че немският конституционен законодател е възприел принципа на законоустановеност на данъците без значение дали ще бъдат установени от законодателството на Федерацията или на лендера. Обаче в Основния закон не се съдържат разпоредби за държавните такси. В цялата глава десета „Финанси“, съдържаща разпоредбите на чл. 104а-115, държавните такси дори не биват споменати. От това следва, че: първо, държавните такси не са установени на конституционно ниво; второ, не е установено на конституционно ниво и задължение да бъдат заплащани; трето, не е установен видът на нормативния акт, с който да бъдат установени, т.е. по отношение на тях не се разпростира принципът на законоустановеност; четвърто, не е определен и органът, който следва да ги установи и определи (на изпълнителната или на законодателната, на местната или на централната власт). На пръв поглед изглежда, че материята с държавните такси не получава никаква уредба на конституционно ниво. Това обаче не е точно така, тъй като настоящото изследване се интересува от един конкретен вид държавни такси, а именно тези, събирани от съдилищата. От значение за отговорите на поставените по-горе въпроси относно вида на акта и органът, който може да го приеме са разпоредбите на чл. 71-74, които разпределят компетентностите между законодателната власт на Федерацията и тази на лендерите. Съгласно чл. 71: „По въпроси от изключителната компетентност на законодателната власт на Федерацията лендерът може да законодателства само когато и доколкото е изрично оправомощен за това от федералния закон“, а съгласно чл. 72, ал. 1: „По въпроси, попадащи в допълващата законодателна компетентност, лендерът може да законодателства дотогава и дотолкова, докогато и доколкото Федерацията не е упражнила законодателните си правомощия, приемайки закон.“ Изключителните законодателни правомощия на Федерацията са установени в разпоредбите на чл. 73, ал. 1, т. 1-14 ОЗФРГ. Никъде обаче не са предвидени нито съдебните такси, нито организацията и дейността на съдилищата. В чл. 74, ал. 1, т. 1-33 ОЗФРГ са предвидени и сферите на допълваща законодателна компетентност[3]. В т. 1 се установява такава компетентност по отношение на: „гражданското право, наказателното право, организацията на съдилищата и производствата…“, поради което, ако приемем съдебните такси за материя, която се отнася до съдилищата, то с цитираната разпоредба на чл. 74, ал. 1, т. 1 ОЗФРГ се въвежда принципът на законоустановеност на държавните такси, събирани от съдилищата, както и принципът на допълваща компетентност относно тяхното установяване, която се поделя между Федерацията и лендера. Именно защото материята се урежда от лендерите, ако и докато няма правна регулация на Федерално ниво, би било по-точно вместо термина „държавни такси, събирани от съдилищата“, да се използва „съдебни такси“, тъй като държавата е ФРГ, но таксите, дължими на съдилищата, могат да се установяват и от лендерите.
2.2. Законова уредба
Федералният законодател е упражнил конституционното си правомощие по отношение на установяването на съдебните такси, поради което те са държавни такси. С приемането на Закона за съдебните разноски (ЗСР)[4] той е изключил възможността лендерите да приемат закони, с които да урегулират материята. В немския Граждански процесуален кодекс се съдържат разпоредби, сходни с тези в българския ГПК – относно дължимостта на таксите според изхода на делото (включват се в разноските по делото), относно изчисляването на таксите (колко на брой) според вида съединяване на исковете и т.н. Но размерите на таксите се съдържат изцяло в ЗСР. Съгласно § 3, ал. 1: „Таксите се определят според размера на иска освен ако е предвидено друго.“ С тази разпоредба немският федерален законодател въвежда като принцип пропорционалните такси (или смесените, но не и простите), тъй като не стойността на предоставената услуга определя съдебната такса, а материалният интерес на правото, за защитата на което се търси съдебна защита. Впрочем определените според цената на иска такси много напомнят разрешението, възприето в правото на Естония, разгледано в статията „За държавните такси, събирани от съдилищата: Прибалтика“. Съгласно § 34, ал. 1 ЗСР: „Ако разноските се определят според цената на иска, таксата за иск до 500 евро е 35 евро.“ Т.е. при тези искове имаме проста такса, която се явява и абсолютният минимум на съдебна такса за парично оценими искове. С нарастването на цената на иска таксата се увеличава. Тя не е определен процент от цената на иска, а определена сума, която се дължи в зависимост от достигнатите прагове, определени от закона. Таксата е на пръв поглед проста (определена сума), ала се изменя според интереса, което е характерно за пропорционалните такси. Освен това услугата, която предоставя съдът, е една и съща, но таксата се променя според величина, която не оказва въздействие върху самата услуга – нито върху материалите, необходими за предоставянето ѝ, нито върху сложността на извършваната от съдиите дейност. И именно защото не услугата и не видът на делото (както е например в Швеция), а цената на иска определя дължимата такса, то аз считам, че макар и отнапред установени по размер, таксите са по-скоро пропорционални, като няма единна определена процентна ставка, което обстоятелство не влияе на характера им. Размерите са определени в Приложение 2 към ЗСР. Подходът на законодателя е интересен: в рамките на определени прагове, цената на иска е разделена на подпрагове, при достигането на които дължимата такса се увеличава с една и съща сума. Примерно на всеки 1000 евро за иск с цена над 2000 евро, но до 10 000 евро, таксата се увеличава с по 19 евро. Примерно за иск с цена от 3000 евро ще се дължи такса в размер на 108 евро, за иск с цена 3999 евро – също, за иск с цена 5646 евро ще се дължи такса в размер на 146 евро (таксата от 108 евро за искове между 3000 и 3999 евро плюс 19 евро за искове между 4000 и 4999 евро плюс 19 евро за иска между 5000 и 5999 евро). Всъщност като се има предвид, че има една базова такса от 35 евро и пропорционална такса, която се добавя към нея, то таксата може да се определи и като смесена. С други думи, ако трябва да се изведе принцип на изменение на таксите, то той би бил следният: за парично оценими искове се дължи съдебна такса в твърд размер и допълнителна, която се определя като процент от стойността на иска, надхвърляща определен праг и определена в рамките на други подпрагове. Макар и точно формулиран, този принцип е неясен. Дължи се проста такса от 35 евро, когато искът е с цена до 500 евро. На всеки 500 евро над тази цена до достигането на 2000 евро на материалния интерес се дължат по 18 евро според прага, в който попада претендираната сума (т.е. 3,6 %, но не от цената на иска, а от подпрага в който попада над 500 евро). За цена на иска между 2000 и 10 000 евро се дължат по 19 евро на всеки праг от 1000 евро (т.е. 1,9%, но не от цената на иска, а от подпрага, в който попада цената на иска над 2000 евро). Ала ако цената на иска е над 2000 евро, то таксата, която се дължи до тази сума, вече е проста, а пропорционална е допълнителната, която ще се определи като процент върху праговете за частта, надхвърляща 2000 евро. Иначе казано, немският законодател е предвидил няколко прости такси: при цена на иска до 500 евро включително – 35 евро; при цена на иска 2000 евро – 89 евро; при цена на иска от 10 000 евро – 241 евро; при цена на иска 25 000 евро – 371 евро; при цена на иска 50 000 евро – 546 евро; при цена на иска 200 000 евро – 1 746 евро; при цена на иска 500 000 евро – 3 536 евро. Когато материалният интерес е между посочените прагове, то по отношение определянето на държавната такса се ползват подпрагове като окончателната такса се определя от: простата такса на най-високия достигнат праг за такава плюс сбора от пропорционалните такси за подпраговете, които го надхвърлят, до достигането на подпрага, в който попада цената на иска плюс самия него. Примерно при иск за 123 400 евро ще се дължи проста такса върху 50 000 евро, тъй като следващият праг с проста такса е 200 000 евро. Към тази такса (546 евро) ще се добави и таксата от по 120 евро на всеки 15 000 евро (0,75%) до достигането на нужния праг. Това са 120 евро такса до достигане на 65 000 евро цена на иска, плюс 120 евро такса до достигане на 80 000 евро цена на иска, плюс 120 евро до достигане на 95 000 евро цена на иска, плюс 120 евро такса до достигане на 110 000 евро цена на иска, плюс 120 евро такса до достигане на 125 000 евро цена на иска, а претендираната сума според нашия пример попада в този последен праг. Общата дължима такса ще бъде в размер на 1146 евро. С увеличаването на материалния интерес намалява пропорционалната такса върху подпраговете. Примерно, докато за искове с цена между 500 евро и 2000 евро за всеки подпраг се дължи такса в размер на 3,6% от него, то за искове с материален интерес от 200 000 евро до 500 000 евро за всеки подпраг се дължи такса в размер на приблизително 0,6 % от него. Максимален праг на държавните такси няма. Всъщност таксите във ФРГ не са високи в сравнение с таксите у нас. Напротив, най-високата такса е за делата с най-нисък материален интерес, след което таксите намаляват с увеличаването на цената на иска, като най-високият процент върху подпраг е 3,6%. У нас държавната такса за подаване на искова молба за образуване на дело с парично оценим интерес е 4% от стойността на иска без какъвто и да било коректив. Така смесената система по немското право се оказва по-благоприятна от пропорционалната, възприета в българското право, защото предвижда по-малки финансови тежести за лицата, които търсят съдебна защита на накърнените си права или съдействие за упражняването на права. Можем да направим следното сравнение: при иск с материален интерес от 2000 евро по немското право ще се дължи съдебна такса в размер на 89 евро, а по българското – 80 евро, т.е. тук дължимата у нас такса би била по-ниска, но разликата би била много малка; при цена на иска от 5000 евро по немското право би се дължала такса в размер на 146 евро, а по българското – 200 евро, т.е. вече предимството е за немската уредба; при цена на иска от 50 000 евро по немското право би се дължала такса в размер на 546 евро, а по българското – 2000 евро, т.е. разликата вече става много голяма – между три и четири пъти по-ниска се явява немската. При по-висока цена на иска разликата става още по-впечатляваща. Този пример показва следното: първо, дори да не се приемат изцяло прости такси, то не е необходимо таксите да бъдат изцяло пропорционални; второ, могат да се предвидят механизми като прагове и подпрагове, които да определят дължимата такса по такъв начин, че да не бъде направено невъзможно или силно затруднено предявяването на иск с висок материален интерес; трето, постоянно намаляващия процент на подпраговете при исковете с увеличаването на материалния им интерес стимулира завеждането на искове за цялата дължима сума (т.е. воденето на дела с висок материален интерес). Както бе изложено и в предходните статии, считам, че нито пропорционалните, нито смесените такси са допустими, а съдебните такси трябва да бъдат единствено прости, тъй като оказваната услуга не зависи от цената на иска. Простите такси могат да варират според видовете дела, т.е. според предмета на иска – правото, на което се търси защита или за чието упражняване се иска съдействие (примерът с Швеция), но не и според цената на иска, когато се претендира едно и също право. С други думи, ако се претендират 1000 евро или лева обезщетение за неизпълнен договор и 1 000 000 евро или лева на същото основание, то и цената на иска трябва да е същата, защото дейността, която ще извърши съдът е еднаква или поне сходна. Видно от разгледаната нормативна уредба във ФРГ, нито немският, нито българският законодател изхожда от това разбиране. И в двете законодателства се предвиждат минимуми на таксите и няма максимуми. Само че немският законодател възприема смесена система, при която таксата постоянно намалява с увеличаването на иска като предвижда прагови корективи при нейното определяне, а българският – не. С други думи, при искове с малък материален интерес няма съществена разлика в дължимата съдебна такса, но при исковете с висока цена разликата в таксите става осезаема. Интересно е да се отбележи, че при постигане на споразумение между страните се връщат две трети от внесената държавната такса, а не половината, както е у нас. Съгласно разпоредбата на § 47 при обжалване се дължи съдебна такса, която се определя така, както се определя и за исковата молба, т.е. за всяка по-горна инстанция се дължи такса според материалния интерес, определяема според вече разгледаните правила (същото е и възприетото законодателно решение в Естония и Литва, където за всяка следваща инстанция държавните такси, събирани от съдилищата, се определят според правилата за таксите, дължими за образуване на производството пред първата инстанция).
2.3. Заключение
Държавните такси, събирани от съдилищата във ФРГ получават своята цялостна уредба на законово ниво, при това със закон на федерално ниво, поради което лендерите не могат да приемат законодателни актове по тази материя. Основната част от разпоредбите се съдържат в Закона за съдебните разноски, а само частта, която определя върху колко искове ще следва да се заплати тази такса (при обективно съединяване), доплащането при увеличаване на цената на иска и други въпроси, пряко свързани с гражданския процес, както у нас, така и в Германия са уредени в нейния процесуален закон (ГПК). В ЗСР са предвидени хипотезите, в които съдебни такси не се дължат (примерно по исковете на лица на публичното право (§2, ал. 1 ЗСР)), моментът, от който се дължат таксите, моментът, към който се изчисляват и др. Може да се направи следното разграничение: когато законодателят урежда въпроси, по-тясно свързани със съдебното производство и извършването на процесуални действия, които имат значение за придвижването на делото от една фаза в друга, то въпросите, касаещи таксите, намират уредбата си в ГПК; когато законодателят урежда въпроси от значение за същността на таксите като размер, изискуемост, освобождаване от тях и т.н., то уредбата бива включена в ЗСР. Въпросите за това кои аспекти са по-тясно свързани със самите такси и кои с процеса, са дискусионни, но не са предмет на настоящото изследване. За него от значение е, че размерите на таксите са установени в ЗСР, а някои други аспекти на таксите, свързани по-тясно с процеса – в ГПК.
По отношение на размерите на държавните такси, събирани от съдилищата, немският законодател е възприел проста такса, когато искът е с цена до 500 евро (т.е. предвиден е минимум на таксите по искове с оценим материален интерес), след което таксата става смесена, а максимум не е нормативно установен. Методът на определяне на смесените такси е доста особен. В зависимост от цената на иска са предвидени прагове, при достигането на които таксата става проста. Между тези прагове са установени подпрагове, според които се определя допълнителната такса, която следва да се заплати към твърдата за най-близкия до търсената сума праг, който е по-малък от нея. Между два прага върху всеки междинен подпраг се дължи една и съща такса, която е част от него, а не от цената на иска. Тъй като в ЗСР тези такси върху междинните подпрагове са определени в абсолютен размер като стойност, а не са пропорция, то това създава впечатлението за прости такси. Но тези такси се влияят от стойността на иска, а не от вида му, т.е. за една и съща услуга ще се дължи различна такса, поради което смятам, че над всеки праг се дължи пропорционална такса, която е именно процент от всеки подпраг. А е процент, защото подпраговете между два съседни прага са равни, както са равни и дължимите върху тях такси, т.е. съотношението подпраг към такса е едно и също за всички подпрагове между два прага. Намирам тази система за определяне на държавните такси, събирани от съдилищата, за не особено сполучлива. Положителното в нея е, че уредбата на таксите е на законово ниво, самите такси не са високи, както и че таксите съществено намаляват с увеличаването на иска. Преобладават обаче негативните аспекти: първо, остава си общото възражение срещу всяка такса, която не е проста, многократно правено в предходните статии, но и най-съществено при разглеждането на този въпрос; второ, въпреки целената с въвеждането на праговия и подпраговия корективи справедливост и постепенното увеличаване на таксата, което да е почти неосезаемо при исковете с голям материален интерес, то крайният резултат е, че близки по размер искове биват таксувани различно, а такива, при които има съществено различие в цената на иска, биват таксувани еднакво (примерно за иск с цена от 999 евро, таксата би била 53 евро, за иск с цена от 1001 евро таксата би била 71 евро, а за иск с цена от 1499 евро, таксата пак би била 71 евро, т.е. между първите искове разликата в цената е 2 евро, а в таксата – 18 евро, а между втория и третия искове разликата в цената е 498 евро, а разлика в таксата няма); трето, липсва законоустановен максимум, над който таксите да не се променят (за разлика от Руската Федерация и Естония примерно); четвърто, хипотезите на освобождаване от такси не са много, не са изчерпателно посочени в ЗСР, а се съдържат в множество нормативни актове, което затруднява правоприложителя, а и според приетия по-горе в настоящата точка от изложението критерий, тези правила би следвало да са или в ЗСР, или в ГПК. Що се отнася до обжалването пред по-горна инстанция, то както и в разгледаните вече Естония и Литва, таксите остават същите като пред първата инстанция (т.е. определят се по същия начин, тъй като страната може да обжалва и част от съдебното решение, а не цялото такова). Това законодателно решение не е най-доброто, тъй като за него важат вече посочените за таксите, събирани от първоинстанционните съдилища, недостатъци (които при обжалването според законодателството на РФ примерно се избягват с въвеждането на прости такси при обжалването). Считам, че законодателните решения, възприети във ФРГ по отношение на съдебните такси, не следва да бъдат възприемани у нас. Тези решения са по-характерни за данъците, отколкото за таксите (много напомнят прогресивното подоходно облагане, макар че тук ставката намалява с увеличаването на облагаемата основа).
- Франция
3.1. Конституционна уредба
За разлика от Основния закон на ФРГ, Конституцията на Франция (КФ)[5] от 4 октомври 1958 г. не само не отрежда първенствуващо място на уредбата на основните права и свободи на гражданите, но изобщо не ги урежда. В Преамбюла на КФ се прави препращане към Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 г.[6] В нея правото на правосъдие не е изрично закрепено, а каталогът от права не е особено богат (както и в Конституцията на Дания, която бе разгледана в статията, посветена на държавните такси, събирани от съдилищата в Скандинавия), тъй като не включва основни права като това на здравеопазване, на образование, на труд и др., макар че с оглед на историческия момент, в който Декларацията е приета, не буди учудване тяхното отсъствие. Що се отнася до формулирането на правото на правосъдие като задължение на съда, то единственият текст, който има отношение към него е този на чл. 66, ал. 2, съгласно който: „Съдебната власт, пазител на личната свобода, гарантира спазването на този принцип при условията, установени със закон.“ Очевидно за принцип, т.е. за ръководно начало, което лежи в основата на цялата правна уредба, е призната свободата на индивида, която обхваща в себе си всички права, включени в Декларацията, но, както стана дума, сред тях правото на правосъдие не е включено. От текста на чл. 66, ал. 2 КФ могат да бъдат направени следните изводи: първо, не съществува абсолютно задължение за съдебната власт да окаже съдействие за защитата на накърнените права или за упражняването на правата, за които е предвидено това да става по съдебен ред; второ, на конституционно ниво е предвидена възможността условията за защита на правата и законните интереси на гражданите да бъдат установени с акт на текущия законодател; трето, не са поставени никакви ограничения пред тези условия, поради което Парламентът може да приеме, че заплащането на съдебна такса е абсолютна предпоставка за осъществяване на достъп до правосъдие. На конституционно ниво правото на правосъдие не е нито безусловно, нито неотменимо, нито гарантирано, нито дори изрично формулирано. Както не веднъж бе споменато в предходните статии, това право е съществено с оглед защитата на всички останали основни права, тъй като гарантира механизъм, чрез който да бъдат осигурени тяхното упражняване, спазване и възстановяването им, когато бъдат нарушени. Поради тази причина правото на правосъдие е основно право, а отсъствието му от КФ считам за пропуск. В това отношение уредбата, възприета от българския конституционен законодател (в чл. 56 и чл. 117, ал. 1 КРБ), е по-добра.
Що се отнася до държавните такси, то в КФ никъде не става дума за тях. Съгласно чл. 24 КФ Парламентът приема закони, но не се прави уточнение по кои въпроси може да направи това. На пръв поглед изглежда, че принципът на законоустановеност на публичните вземания отсъства от конституционната уредба на Франция. Това обаче не е така. Съгласно чл. 14 от Декларацията: „Гражданите имат право да определят сами или чрез своите представители необходимостта от данъците; свободно да ги одобряват; да следят как се използват и да определят техния размер, начина за разпределение, събиране и срока за това.“, а съгласно чл. 6 от Декларацията: „Законът е израз на общата воля. Всички граждани имат право да участват лично или чрез своите представители при неговото съставяне.“ След като всички граждани имат право да решават относно публичните вземания, а законът е изражение на общата, т.е. принадлежаща на всички граждани, воля, то следва, че публичните вземания се установяват със закон. Това важи както за данъците, така и за таксите. А по отношение на държавните такси, събирани от съдилищата, допълнителна индикация за тяхната законоустановеност е и коментирания чл. 66, ал. 2 КФ. С други думи, макар че принципът на законоустановеност на държавните такси не е закрепен изрично в КФ, то по тълкувателен път може да бъде изведен от разпоредбите на Декларацията за правата на човека и гражданина, на чиито разпоредби Преамбюлът на КФ придава конституционен характер. Това едва ли е най-доброто решение, тъй като всяка тълкувателна дейност крие риска от грешки, а по отношение на държавните вземания, доколкото те представляват една тежест, която се възлага на частноправни субекти (или на публичноправни, които не упражняват държавна власт в конкретното правоотношение), неяснотите са недопустими. Считам, че с оглед защитата на правата на гражданите и юридическите лица, българската уредба, съдържаща се в чл. 60, ал. 1 КРБ е по-благоприятна, тъй като прогласява законоустановеността на държавните такси и критериите, според които да се определят конкретните им размери за всяко задължено лице. Все пак, макар и по по-сложен тълкувателен път, се прави извод за законоустановеност на съдебните такси във Франция.
3.2. Законова уредбата
С приемането на Закон № 77-1468 от 30 декември 1977 г.[7] за подаване на искова молба в съда не се дължи държавна такса, тъй като завеждането на дело се разглежда като публична услуга, за чието извършване се заплаща от държавния бюджет. Това се отнася до гражданските съдилища, а за образуване на дело пред търговските съдилища такса се дължи от ищеца. Процесуалните действия на съда се считат за публични услуги, поради което за тях не се заплаща. Това се отнася не само за първата, но и за всяка следваща инстанция. С това законодателно решение се гарантира в максимална степен достъпът на лицата, чиито права и законни интереси са накърнени, или които търсят съдействие за осъществяването на последните, до правосъдие. В нито една от разгледаните дотук държави не се наблюдава пълното освобождаване от държавни такси, събирани от съдилищата. Френският законодател възприема дължимите от съда услуги като част от оказваните от публичната власт, която се финансира от данъците на задължените лица, поради което и не включва плащането на такса за образуването на делото. Т.е. в предоставяните от публичната власт срещу заплащането на данъците услуги се включва и правото на ползване на публичната услуга по правосъдие, когато и ако за правоимащото лице възникне нужда от това. Възгледът, че правосъдната дейност е публично предоставяна услуга, е правилен, тъй като се осъществява от орган на публичната власт, насочена е към лице, на което законът признава правото да поиска тази услуга, и удовлетворява нуждите на обществото като цяло, а получателят на услугата се индивидуализира, когато я поиска. Френският законодател възприема като общо правило, че публичните услуги са безплатни, тъй като лицето вече е платило за всички тях, внасяйки данъците си по бюджетните сметки. От тази гледна точка, ако бъде събрана държавна такса, то би се стигнало до двойно плащане за една и съща услуга – първо са платени данъците, а после за услугата по правосъдие се плаща още веднъж, но този път съдебна такса. Второто плащане ще се явява такова без основание, условно казано. Този законодателен подход е интересен и си струва да бъда обсъден. Дори в страната с най-благоприятна нормативна уредба (от разгледаните дотук държави) по отношение на лицата, търсещи правосъдие – Кралство Швеция – таксите са прости и ниски, дължат се само за производството пред първата инстанция и се определят според предмета на делото, а не според материалния интерес. Очевидно е, че ниската съдебна такса в Швеция не покрива всички разходи по делото пред всички инстанции, а по-голямата част от тези разходи се финансират от държавния бюджет. Във Франция всички разходи се финансират от бюджета. Безспорно френската уредба е по-благоприятна за търсещите защита и съдействие от съда лица. Само че шведското решение разпределя тежестта между държавата и лицата, упражняващи правото си на правосъдие, по такъв начин, че тежестта върху последните е малка (не препятства достъпа им до правосъдие) и същевременно се облекчава държавата в извършваните от нея разходи като по този начин остават достатъчно средства и за други публични услуги. Въпросът за по-доброто решение (а такова е приложимото решение, което би довело до по-висок целокупен резултат като следва да се отчитат последствията му и върху други обществени отношения) следва да се реши с оглед икономическата ситуация в страната и разбиранията за това как следва да бъде разпределена тежестта между държавата и лицата, упражняващи правото си на правосъдие.
Френското законодателство съдържа и още една съществена особеност, която не се наблюдава в нито една от разглежданите досега държави. Това са разходите, свързани с адвокатската защита. Също както и в Република България адвокатурата е свободна и независима професия, но строго регламентирана от държавата. По отношение на първоинстанционните дела представителството от адвокат е въпрос на избор за страната, която желае или не да се възползва от услугите на професионалист. За делата, образувани пред по-горна инстанция обаче представителството от адвокат е задължително, с което на страните по въззивното или касационното дело се възлага заплащането на допълнителни разноски. Това законодателно решение е продиктувано от разбирането, че когато делото е прекалено сложно от фактическа и правна страна или материалният интерес е твърде значим, то страната не би съумяла да защити достатъчно пълноценно правото си и следва да се възползва от квалифицираната помощ на професионалист. Така не се дължи държавна такса на съдилищата, но се дължи нормативно установено плащане на адвокат, с което се затруднява достъпът до обжалване. Странно е, че от една страна законодателят освобождава лицата, търсещи правата си по съдебен ред от заплащането на държавна такса, а, от друга страна, ги задължава да заплащат хонорар на адвокат. При това не съществува регулация на размерите на адвокатските възнаграждения, а всеки адвокат сам определя тарифата на своите услуги. С Указ № 80-608[8] от 30 юли 1980 г. на министър-председателя на Франция се определят минималните размери на адвокатските възнаграждения като няма пречка да бъдат уговорени и по-високи. Възприета е така наречената базова единица (много напомняща базовата величина в Беларус, но там последната се използва при определяне на държавните такси, а тук – на адвокатските възнаграждения). В чл. 10, ал. 2 от Указа тази базова единица е установена на 2,70 евро. Алинея 3 предвижда, че адвокатското възнаграждение започва да се определя от абсолютен минимум, който е установен по размер на петдесет базови единици или 135 евро. В чл. 11 пък базовата единица се използва, за да се определи процентът от материалния интерес на делото, който се дължи на адвоката: „Когато предметът на делото е оценим в пари, пропорционалната такса е определена като процент както следва: между 0 и 1800 базови единици включително – 5%; между 1800 и 3600 базови единици включително – 4%; между 3600 и 5400 базови единици включително – 3%; между 5400 и 9000 базови единици включително – 2%; между 9000 и 18 000 базови единици включително – 1%; между 18 000 и 45 000 базови единици включително – 0,75 %; между 45 000 и 90 000 базови единици включително – 0,5%; между 90 000 и 450 000 базови единици – 0,3%; между 450 000 и 900 000 базови единици включително – 0,2 %; над 900 000 базови единици – 0,1%“ Т.е. за искове с материален интерес до 4860 евро ще се дължи адвокатски хонорар в размер на 5%, за искове с цена между 4860 евро и 9720 евро – 4%; при искове с цена между 9720 евро и 14580 евро адвокатското възнаграждение вече става равно на 3% от тази стойност и т.н. Адвокатските възнаграждения намаляват с увеличаването цената на иска, но не са никак ниски особено за искове с малък материален интерес. Именно те, а не държавните такси, събирани от съдилищата, действат възпиращо на гражданите да потърсят правата си пред по-горните инстанции. Проблемът не е в това, че са установени минимални адвокатски възнаграждения с подзаконов нормативен акт, а в това, че адвокатската защита е задължителна при обжалването на съдебните актове, както и в това, че минималните размери на тези възнаграждения са високи. Така добрият замисъл да не се заплащат държавни такси, тъй като правосъдната дейност се финансира изцяло от държавата, се сблъсква с (и опорочава от) дължимите на частноправен субект такси (или „хонорар“ за прецизност), за да бъде защитен в пълна степен накърненият интерес или нарушеното право. Може да се каже, че с Указ № 80-608 е въведена такса, която е пропорционална, но не се дължи на съда, а на адвокат. От гледна точка на лицето, търсещо правосъдие, обаче разлика няма – без значение на кого дължи таксата, то паричните средства за заплащането ѝ ще излязат от неговия патримониум. Затова считам, че това нормативно решение на френския законодател е неправилно и противоречи на възприетата от него логика по отношение на таксите. Щом целта е максимална достъпност на правосъдието и щом то се финансира от държавния бюджет, необяснимо е защо се принуждават гражданите да заплащат адвокатско възнаграждение, а не се остави на тяхната преценка да решат дали им трябва помощ от професионалист или не. Сегашната уредба по същество прави първоинстанционното производство безплатно, но въвежда такси за образуването на производство пред всяка следваща инстанция, които се дължат на адвокат, а не на държавен орган. При това не особено ниски такси. А още по-лошото е, че те не са установени точно. Има се предвид, че Указът определя само минималните размери като процент от материалния интерес, но няма пречка всички адвокати в дадено населено място да установят по-висока тарифа, с която клиентите им ще трябва да се съобразяват. Правилното решение от гледна точка на законодателната логика във Франция по отношение на таксите, свързани със съдебното производство, би било да бъде отменено задължителното процесуално представителство от адвокат, като последното остане само доброволно.
3.3. Заключение
Според френското право за завеждането на дело с предмет паричнооценимо право не се дължи държавна такса. Това законодателно решение е следствие от разбирането, че услугата, която се предоставя от съда, е част от дейностите, които се финансират от държавния бюджет, за който гражданите правят вноски под формата на данъци. Именно чрез данъците се обезпечават средствата за съществуването и функционирането на цялата система от органи на държавната власт в това число и органите на съдебната власт. Затова евентуалното плащане на съдебна такса би се явявало повторно плащане за нещо, за което гражданинът вече е платил под формата на данък. Въпросът е, че разходите, които съдът прави за образуването и движението на делото до постановяването на крайния акт в първа или по-горна инстанция, обикновено са по-големи от плащанията под формата на данъци, които лицето прави към държавния бюджет (поне ако тези данъци бъдат разпределени за всички публични услуги, които лицето получава). Струва ми се по-разумно възприетото в Швеция решение съдебната власт да се финансира от бюджета, но от лицето, което търси защита на накърнените си права или съдействие за упражняването на права от съда, да се събира ниска проста такса, която макар че може да не бъде еквивалентна на стойността на предоставяната услуга, ще бъде в някаква степен облекчение на бюджета, от който се финансира предоставяната услуга. Впрочем такъв е и примерът с таксата за посещение при общопрактикуващ лекар. Когато при него отиде здравноосигурено лице, прегледът му се заплаща от държавата, а от лицето се изисква ниска такса, която да намали тежестта върху бюджета, но която не се явява еквивалент на получената услуга (същото се отнася и за консултацията с лекар-специалист, когато лицето отиде при него с направление от общопрактикуващ лекар). Ако пък лицето не е правило вноски за здравно осигуряване, то ще се наложи да заплати цялата стойност на предоставяната услуга (като разликата между нея и таксата, която плаща здравноосигуреното лице, показва колко голяма е сумата, която при последното се покрива от държавата). Макар държавни такси, събирани от съдилищата, да няма за исковете, които са парично оценими, то пред въззивната и касационната инстанция във Франция явяването на адвокат, т.е. ползването на услугите на професионален процесуален представител, е задължително, а следователно е задължително и заплащането на възнаграждение за адвокат, като минималните размери на адвокатските хонорари са определени с Указ на министър-председателя и макар и да намаляват с увеличаването на материалния интерес, са доста високи, особено когато цената на иска е ниска. Считам, че нормативната уредба, с която се установява задължителна адвокатска защита пред по-горна инстанция, трябва да бъде отменена, така че процесуалното представителство от професионалист да стане само доброволно. В противен случай при обжалване се дължи една доста висока такса, която ограничава достъпността до правосъдие, целена със законодателното решение да не се дължат държавни такси за съдебното производство (това не се отнася до останалите разноски по делото).
- Австрия
4.1. Конституционна уредбата
Също както ФРГ, така и Република Австрия е федерална държава, което означава, че законодателната власт се поделя между лендерите и централната федерална власт. Съгласно чл. 10, ал. 1 от Конституцията на Австрия[9] (КА): „Федерацията упражнява законодателната и изпълнителната власти по следните въпроси:… 4. Федералните финанси, в частност данъците, които се събират изключително или отчасти от името на Федерацията;…6…. осъществяването на правосъдието; въпроси, отнасящи се до нотариусите, адвокатите и свързаните професии“. С други думи, както финансовите въпроси, касаещи Федерацията, така също и осъществяването на правосъдието са предоставени в изключителната компетентност на федералния законодател. Макар че таксите не са изрично посочени, то и те са вземане, дължимо към бюджета, както и данъците, така че посочването единствено на данъците не означава, че таксите са изключени от законодателните правомощия на централната власт. В чл. 13, ал. 1 КА се посочва, че компетентностите на Федерацията и на лендерите в областта на данъчното облагане се уреждат в специален федерален конституционен закон. Що се отнася до съдебните такси, то те се определят с федерален закон, както и осъществяването на правосъдието. По отношение на държавните такси, може да се каже, че и спрямо тях се простира принципът на законоустановеност, както и върху данъците, при това те се установяват с федерален закон, а не с такъв на ниво лендер. Както и в останалите разгледани досега конституции, не са предвидени критерии, според които да се индивидуализират размерите им за разлика от КРБ и нейния чл. 60, ал. 1, където са посочени доходите и имущественото състояние на задължените лица.
Що се отнася до правото на правосъдие, то не е изрично закрепено на конституционно ниво като безусловно, основно, неотменимо право. Съгласно чл. 83, ал. 1 КА: „Организацията и правомощията на съдилищата се установяват с федерален закон“, а съгласно ал. 2: „никой не може да бъде лишен от /достъп до/ законоустановен съдия“. От тези две разпоредби могат да бъдат направени следните изводи: първо, не съществува задължение за съда да разгледа и реши всяка подадена до него молба за съдействие или защита; второ, организацията на съдилищата, техните правомощия и осъществяването на правосъдието се уреждат със закон от текущия законодател на федерално ниво, който (законодател) може да постави условия пред упражняването на правото на правосъдие; трето, макар че всеки има достъп до съда, то това не означава и право на правосъдие (не следва да се поставя знак за равенство между достъпа до съд и достъпа до правосъдие), тъй като с подаването на исковата молба ищецът осъществява правото си на достъп до съдия, който да разгледа молбата му, но ако не е платил държавна такса, а такова условие е поставено от текущия законодател, за да бъде последната разгледана по същество, то тя ще бъде върната като нередовна, ако таксата не бъде заплатена, с което няма да бъде реализирано правото му на правосъдие. Считам, че на конституционно ниво правото на правосъдие не е изрично уредено, а е предвиден само достъп до правосъдието, с което се оставя възможност пред текущия законодател да поставя условия пред упражняването на това право. Едва ли подобно решение осигурява защитата и осъществяването на останалите основни права в достатъчна степен.
4.2. Законова уредбата
Законът за съдебните такси (ЗСТ)[10] установява размерите на дължимите съдебни такси, както и свързани с определянето им въпроси като моментът, към който се определят, моментът, към който се дължат, на каква база се определят, кои искове са освободени от заплащане на съдебна такса и др. Съгласно приложение първо към ЗСТ: при искове с цена до 150 евро се дължи държавна такса в размер на 21 евро (т.е. има законоустановен минимум на държавната такса); при цена на иска между 150 евро и 300 евро включително таксата е 41 евро; при цена на иска между 300 евро и 700 евро включително таксата е 58 евро; при цена на иска между 700 евро и 2000 евро включително таксата е 97 евро; при цена на иска между 2000 евро и 3500 евро включително таксата е 155 евро; при цена на иска между 3500 евро и 7000 евро включително таксата е 285 евро; при цена на иска между 7000 евро и 35 000 евро включително таксата е 673 евро; при цена на иска между 35 000 евро и 70 000 евро включително таксата е 1322 евро; при цена на иска между 70 000 евро и 140 000 евро включително таксата е 2645 евро; при цена на иска между 140 000 евро и 210 000 евро включително таксата е 3969 евро; при цена на иска между 210 000 евро и 280 000 евро включително таксата е 5292 евро; при цена на иска между 280 000 евро и 350 000 евро включително таксата е 6615 евро; при цена на иска над 350 000 евро таксата е 2525 евро плюс 1,2% от цената на иска. От така установените размери на таксите за завеждане на делото могат да се направят следните изводи: първо, има законоустановен минимум от 21 евро за подаване на исковата молба; второ, няма законоустановен максимум, след който таксите не могат да нарастват; трето, таксите се определят според прагове, които зависят от цената на иска, но за разлика от ФРГ няма подпрагове, така че между всеки два прага нарастването на таксите става с различен процент, което създава впечатлението за установяване на размерите без да се следва някаква закономерност; четвърто, макар да изглежда, че таксите са прости, то те зависят от материалния интерес и нарастват с неговото увеличаване (макар и по необясним начин), поради което са по-скоро пропорционални, въпреки че не е изрично определена пропорцията им спрямо основата (материалния интерес); пето, промяната в материалния интерес води до изменения не само в размерите, но и във видовете такси – при цена на иска до 150 евро, таксата е по-скоро проста – това е минимумът, с увеличаването на иска таксата става пропорционална, макар и да се изменя в рамките на прагове, а не според всяко изменение в цената, а при цена на иска над 350 000 евро таксата става смесена, тъй като се дължи проста такса в размер на 2525 евро плюс 1,2 % върху материалния интерес. Възприетото от законодателя решение е същото като залегналото в естонското право с разликата, че в Естония съществува и нормативно определен максимум на съдебните такси, а в Австрия – не. Впрочем въпросът дали държавните такси, определени като твърда сума, но за различни прагове, са прости или пропорционални е дискусионен. В рамките на определения праг може да се твърди, че са прости, но тъй като с преминаването му се увеличават (или в общия случай – изменят), то това ги прави пропорционални. Примерно за исковете с цена между 300 и 700 евро се дължи проста такса в размер на 58 евро без значение дали искът е за 459 евро или за 657 евро, но когато искът е предявен за сума над 700 евро или под 300 евро, то ще се дължи друга такса, която ще се определя според други прагове и именно защото зависи от тези прагове, в които попада цената на иска, таксата е пропорционална (т.е. за иск с цена 459 евро ще се дължи такса от 58 евро, но за иск с цена от 7000 евро ще се дължи такса в размер на 285 евро). Това е и причината да определям таксите като пропорционални между минимума и смесената такса за искове с материален интерес над 350 000 евро, тъй като в този диапазон те се изменят според цената на иска, която е разделена със законовоопределени прагове. За дължимите такси за образуване на производството пред по-горна инстанция важи съвсем същото, което беше вече изложено за таксите пред първа инстанция. Не може да се каже нито че са по-високи, нито че са по-ниски. Те са също толкова (поне така изглежда) случайно определени, колкото и първоинстанционните такси. При материален интерес до 300 евро дължимата пред по-горната инстанция такса е по-ниска от дължимата пред първата инстанция, а за искове с цена, надхвърляща 300 евро таксата пред по-горната инстанция е по-висока и расте с много по-голям процент, отколкото първоинстанционната. Така за обжалването на решение по иск с цена от над 350 000 евро таксата е 3620 евро плюс 1,8% върху материалния интерес (а пред първа инстанция е 2525 евро плюс 1,2 %). При касационното обжалване се наблюдава същата липса на закономерност, но и още по-високи такси. Струва си да се отбележи, че въззивните решения по дела с цена на иска под 2000 евро не подлежат на касационно обжалване.
4.3. Заключение
Австрийската уредба на размерите на държавните такси страда от немалко недостатъци: първо, както и в немската правна система, таксите се определят в зависимост от материалния интерес и се увеличават с неговото нарастване, срещу което и в тази, и в предходните статии бяха дадени аргументи; второ, отново както и в немската правна уредба, се стига до отявлено несправедлив резултат по отношение на исковете, чиято цена е близка до някой от праговете (примерно ако искът е с цена от 34 999 евро, таксата ще бъде 673 евро, ако искът е с цена 35 001 евро, таксата ще бъде 1322 евро, колкото ще бъде и ако искът е с цена 69 999 евро, т.е. при разлика в цената на иска от две евро (първите две стойности) разликата в таксите ще бъде 649 евро, а при разлика в цената на иска от 34 998 евро (втората и третата стойности), разлика в таксата няма да има); трето, определените размери на таксите не следват някаква закономерност и това се отнася за всяка от трите инстанции; четвърто, пред всяка следваща инстанция таксата главно расте, макар че пред въззивната инстанция за обжалване на решение по дело с материален интерес до 300 евро таксата е по-ниска от първоинстанционната, което отново навежда на извода за липса на закономерност пред определянето на таксите; пето, няма установен законов максимум, до който таксите могат да растат. Положително могат да бъдат оценени законоустановеността на държавните такси, събирани от съдилищата, както по вид, така и по размер, както и не особено високите им размери при искове с голям материален интерес. Но негативните аспекти в нормативната им уредба преобладават, поради което считам, че австрийският пример по отношение на съдебните такси не следва да бъде възприеман у нас.
- Обобщение
В настоящата разработка бяха разгледани нормативните уредби на три европейски държави – ФРГ, Франция и Австрия – регулиращи установяването по вид и определянето по размер на държавните такси, събирани от съдилищата. И в трите държави съдебните такси са регламентирани в нормативни актове с ранга на закон, което следва да бъде оценено положително, тъй като предпоставя по-голяма стабилност на възприетите решения, по-голяма обмисленост на последните, с оглед усложнената законодателна процедура по приемането на законите, и по-голямата им легитимност, тъй като са приети от общонационалния представителен орган. Макар че две от държавите – Германия и Австрия – са федерации, законите, в които се съдържа уредбата на съдебните такси се приемат от федералния законодателен орган, а не от тези на отделните лендери. Между възприетите във ФРГ и Австрия решения има доста прилики, които обуславят и сходните слабости в нормативната им уредба. И в двете държави има минимален праг на таксите, и в двете е възприета пропорционална система на таксите, които нарастват с увеличаването на цената на иска, като таксите се определят според достигнатите от материалния интерес прагове, а между два съседни прага (или подпрага, както е в Германия) таксите са прости. При обжалване в Германия се дължат такси в размера на дължимите пред първата инстанция, а в Австрия – по принцип по-високи, но не във всички случаи, а закономерностите при определянето на таксите са неясни. Считам, че нито немската, нито австрийската система следва да бъдат възприети у нас поради следните причини: първо, таксите не са прости, а пропорционални или смесени, което означава, че зависят от цената на иска, а не от вида на делото и от стойността на самата предоставяна от съдилищата услуга; второ, неясна е закономерността на определяне на таксите в техните размери между два съседни прага, но докато във ФРГ има някакво изведено правило (неясно как е достигнато до него), то в Австрия таксите изглеждат напълно произволни; трето, около праговите стойности за цената на иска, таксите са изключително несправедливи, тъй като при разлика в цената на иска от едно-две евро разликата в таксата може да бъде стотици евро, докато при разлика в цената на иска от няколко хиляди евро, но в рамките на два съседни прага, таксата може да остане непроменена; четвърто, при обжалването таксите или не се променят (ФРГ), или стават по-високи (Австрия), но споменатите вече слабости се запазват; пето, липсва максимален размер на таксите, над който да не могат да растат. От друга страна, примерът на Франция е много интересен и заслужава да бъде обсъден. Според френското законодателство съдебни такси не се дължат нито пред първа, нито пред въззивна или касационна инстанции, тъй като гражданите плащат данъци, а правосъдието като публична услуга се финансира именно от държавния бюджет, в който постъпват тези данъци. Затова неоправдано би било от гражданите да се иска да платят една услуга, за която вече са платили косвено чрез данъците си. В Швеция, която беше разгледана в предходната статия, отново основното финансиране на правосъдието като публична услуга се извършва от държавния бюджет, но лицето, обърнало се за съдействие към съда, следва да заплати невисока проста държавна такса, с която да намали тежестта върху държавния бюджет. Относно разбирането на шведския нормотворец за това, че услугата, която се дължи от съда е „справедливо и законосъобразно решение“ и че делото е едно, а инстанционният контрол е само механизъм за постигане на крайната цел, бяха посочени аргументи в предходната статия. Що се отнася до задължителното процесуално представителство от адвокат пред по-горна инстанция, считам, че това решение е неправилно като с него се възлагат допълнителни разходи на страните по делото, затруднява се упражняването на правото им на правосъдие, част от което е обжалването, а и не би следвало да се изключва по този начин свободната им воля да решат сами как най-добре да защитават правата си. Освен това минималните размери на адвокатските възнаграждения във Франция не са никак ниски. С оглед гореизложеното считам, че единственото положително нормативно решение по отношение на съдебните такси, което следва да бъде сериозно обсъдено е за безплатното правосъдие като публична услуга, финансирана от държавния бюджет.
Автор: Владислав Дацов
Съавтор: Петер Хойн, адвокат, Бавария
[1]Основен закон на ФРГ
(https://www.bundestag.de/blob/284870/ce0d03414872b427e57fccb703634dcd/basic_law-data.pdf, https://www.gesetze-im-internet.de/englisch_gg/englisch_gg.html#p0017)
[2]Така се наричат административно-териториалните единици във ФРГ, които имат законодателни правомощия в определени сфери на обществения живот, доколкото тези правомощия не конкурират предоставените с Основния закон на общогерманскя законодателен орган (Федералното събрание, състоящо се от Бундестаг (долна камара) и Бундесрат (горна камара)).
[3]Всъщност Оновният закон използва термина „съвпадаща“ компетентност, но това по-скоро може да доведе до заблуждението, че ще има нормативни актове на централно и на местно ниво, които си противоречат и създават пречки при прилагането си. Използвам термина допълваща компетентност, тъй като актовете на лендерите само допълват тези на Федерацията. Когато има акт на Федерацията, то този на лендера вече не се прилага, той губи правната си сила. Актовете на лендерите допринасят за избягването на нормативни празноти, докато няма акт на Федерацията. Сходно е разпределението на законодателните правомощия между ЕС и държавите членки, поради което може да се каже, че немската конституционна уредба е послужила за модел и на тази на ЕС.
[4]Закон за съдебните разноски (https://www.gesetze-im-internet.de/gkg_2004/)
[5]Конституция на Франция (http://www.wipo.int/edocs/lexdocs/laws/en/fr/fr076en.pdf)
[6]Декларация за правата на човека и гражданина
(http://www.constitutionnet.org/files/declaration_of_the_rights_of_man_1789.pdf)
[7]Закон № 77-1468 (https://www.legifrance.gouv.fr/affichTexte.do?cidTexte=JORFTEXT000000333072)
[8]Указ № 80-608 (https://www.legifrance.gouv.fr/affichTexte.do?cidTexte=LEGITEXT000006063295)
[9]Конституция на Република Австрия (https://www.constituteproject.org/constitution/Austria_2013.pdf?lang=en)
[10]Закон за съдебните такси
(http://investment-portal.net/austria/gesetzeat/Gerichtsgebuehrengesetz.html)
