ЗАПИС НА ЗАПОВЕД ИЛИ МЕНИТЕЛНИЦА

Българският Търговски закон съдържа богата уредба на менителницата, като в частта, касаеща записите на заповед, законът препраща към разпоредбите на менителницата. Обратно на нормативната уредба, практиката на съдилищата изобилства от казуси с предмет записи на заповед. Почти екзотика представляват случаите, при които предмет на делото е правен спор, свързан с менителница. Дори постановените тълкувателни решения коментират спорни въпроси при прилагането на материята към записите на заповед. Може би поради тази причина, разглеждането на правен спор, свързан с менителница, поставя някои съдии в малко некомфортна ситуация.

Началото на 2016г. Софийски окръжен съд постанови решение по гр. д. № 778/2015г., което лично за мен, а предполагам, че и за практиката, постави два интересни въпроса:

Прилага ли се разпоредбата на чл. 514, ал. 1 от ТЗ за авалиста на платеца по менителница.

Съгласно чл. 514, ал. 1, т. 1 от ТЗ, приносителят губи правата си срещу джирантите, издателя и другите задължени лица, с изключение на платеца, ако пропусне сроковете за предявяване на плащане при уговорка „без разноски“. Според съда непредявяването на менителницата за плащане преклудира правото на приносителя й да търси плащане от авалиста на платеца. Мотивите на съда в тази насока могат да бъдат обобщени до три основни.

А) На първо място, съдът счита, че „Съгласно правната теория (Ташев Р. „Теория на тълкуването”, изд. Сиби, 2007г., стр. 220) и съдебната практика (напр. Решение № 123 от 7.10.2011 г. на ВКС по т. д. № 776/2010 г., I т. о., ТК), въведените с нормативен акт изключения не може да се тълкуват разширително или по аналогия. След като с цитираната разпоредба законодателят е предвидил изгубване на правата по отношение на всички задължени по менителницата лица, с изключение единствено на платеца, недопустимо е чрез тълкуване да се разширява приложното поле на изключението и върху авалиста“. Този мотив на съда не мога да споделя, поради едно единствено обстоятелство. Приложното поле на чл. 514, ал. 1 не се разширява чрез тълкуване. Самият ТЗ в член 485, ал. 1 постановява, че поръчителят отговаря както лицето, за което е поръчителствал т.е. отговорността на платеца на менителницата и тази на поръчителя му е една и съща и след като не се преклудират правата на приносителя към платеца, същото би трябвало да е положението и по отношение на авалиста му. В противен случай, отговорността им към приносителя на менителничния ефект няма да бъде една и съща, тъй като ще се погасява по различен начин.

Б) Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1/28.12.2005 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2004 г., ОСТК, непредявяването на записа на заповед за плащане в срок води до загубване на правата по него по отношение на регресно отговорните лица-джирантите и техните авалисти. Това не се отнася за издателя на записа на заповед и неговия авалист. Същите последици има неизвършването на протест поради неплащане при запис на заповед, в който не се съдържа клауза „без протест“, „без разноски“ или друг равнозначен израз. Софийски окръжен съд, обаче, не възприема постановките на тълкувателното решение, със следния мотив: „Не обосновава обратен извод Тълкувателно решение № 1 от 28.12.2005 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2004 г., ОСТК, на което се позовава жалбоподателят. Наистина, в мотивите към т. 3 от него е посочено, че в така посоченото изключение попада не само платецът, но и неговият авалист. Следва да се има предвид, обаче, че това тълкувателно решение регламентира въпроси, свързани с друг вид менителничен ефект – запис на заповед, а даденото с т. 3 от него разрешение е обусловено от обстоятелството, че „не съществува като правно задължение изискване за предявяване на записа на заповед за плащане”. Последното е вярно по отношение на записите на заповед, но евентуалното му прилагане към менителниците би противоречало на разпоредбата на чл. 491 от ТЗ. Също така, съгласно разпоредбата на чл. 537 от ТЗ, за записа на заповед се прилагат съответно, доколкото са съвместими с естеството му, разпоредбите за менителницата, но обратна зависимост не е предвидена. Поради това няма основание да се приеме, че постановеното във връзка с записите на заповед тълкувателно решение следва да се прилага и по отношение на менителниците.“ Необяснимо остава за мен как прилагането на даденото с тълкувателното решение разрешение по отношение на менителниците би противоречало на разпоредбата на чл. 491 от ТЗ при положение, че тази разпоредба регламентира именно менителниците. Следва да се има предвид, че ВКС е дал тълкуване на разпоредба, която урежда правоотношенията при менителницата и която прилага за записа на заповед т.е. след като е съдът счита, че разпоредбата на чл. 514, ал. 1 от ТЗ не касае авалиста на издателя на запис на заповед това означава, че по същия начин тя не намира приложение и по отношение на авалиста на платеца при менителницата. Аргумент в тази посока е една разпоредба, която съдът не е взел предвид при тълкуването си. Съгласно чл. 538, ал. 1 от ТЗ, издателят на записа на заповед е задължен по същия начин, както платецът на менителницата. Това означава, че положението на платеца на менителницата и издателя на записа на заповед е идентично.

В) Интересен е мотивът на съда, с който е отказал да се съобрази с тълкувателното решение. Според съда, „начинът на формулиране на предложението за тълкувателно решение по т. 3 (в което изрично се споменава само издателя на записа), създава съмнения, дали въпросът за обусловеността на отговорността на авалиста от предявяването на записа попада в предмета на цитираното тълкувателно решение. Този въпрос е засегнат единствено в края на едно изречение от мотивите към т. 3 от тълкувателното решение, но те, по аргумент от т. 18 от ТР № 1/2000г., нямат обвързваща сила.“ Само за яснота, въпросното ТР № 1/2000 (т.18), постановява, че страната не може да обжалва само мотивите на решението, когато то я удовлетворява като резултат. ВКС стига до този резултат с мотива, че сила на пресъдено нещо се формира чрез диспозитива на решението. При тълкувателните решения, обаче, върховната инстанция тълкува смисъла на определена правна норма. Тълкувателното решение за това е „тълкувателно“, защото съдът отговаря на един правен проблем, давайки съответното тълкуване на проблемната разпоредба. И след като тълкувайки чл. 514, ал. 1 от ТЗ и считайки, че приносителят не губи правата си срещу издателя на записа на заповед и неговия авалист, ВКС стига до заключението, че не е необходимо предявяване на записа на заповед, то отказът на съда да се съобрази с това тълкуване е малко странен.

Каква е защитата срещу решение на въззивна инстанция, която не се съобразява с тълкувателно решение

Въпросното решение поражда един интересен въпрос, свързан със защитата на страни по дело, решението по което е окончателно и съдът не се е съобразил с постановки на тълкувателно решение. В свое Определение по гр.д. № 849/2010г. 2 ГО, ВКС отговаря на поставен от страна въпрос за допускане на касационно обжалване, дали решение на съд, което противоречи на тълкувателно решение е нищожно. Според върховната инстанция, „Съдът счита, че по въпроса кои са основанията за нищожност на съдебните решения има трайно установена съдебна практика, посочена от въззивния съд и в нея соченото от касаторката основание не е възприето. При всички случаи на нищожност се касае до кардинални пороци, които водят до липса на воля или до невъзможност да бъде установена волята на съда, но не и до съобразяване на решението с материалния закон и със задължителната практика. След като решението не е нищожно когато е нарушен закона, по аргумент на по-силното основание то не е нищожно и когато не са спазени тълкувателни решения и постановления на пленума.“. След като ВКС счита, че несъобразяването с тълкувателно решение е порок, който не води до нищожност на решението, то пътят на исковата защита е преграден.

Друга възможност е да се иска отмяна на влязло в сила решение. Към настоящия момент е образувано Тълкувателно дело № 7/2014г. като първият от въпросите, които ще бъдат тълкувани е „Представлява ли основание за отмяна на влязло в сила съдебно решение последващо тълкувателно решение, с което е дадено задължително тълкуване на приложим по делото закон в смисъл, различен от възприетия в решението?“ Тук, обаче, не става ясно дали тълкувателното решение ще включва и случаите, при които решение на съд е постановено в противоречие с вече прието тълкувателно решение.

В крайна сметка, може да се окаже, че единственият път за защита би бил отговорност на държавата в лицето на съда, поради неспазване на задължителна съдебна практика.

Автор: Борис Еленков