Към видовете срокове според начина им на определяне, в литературата се отнася като подвид и делението им на законни и срокове по милост (delais de grace)[1]. Според някои автори делението е на законни, договорни и съдебни[2], като съдебните срокове[3] всъщност са сроковете по милост[4], а законни са тези, които са определени от закона (виж чл. 128 ЗЗД отм.). В по-старата коментарна литература [5] като пример за законни срокове се е сочат тези, определени със Законите за мораториума от 1912 и от 1914 год., както и срокът в чл. 328 ТЗ (отм.)[6]. Става дума за задължения, чийто срок за изпълнение е посочен в закона, при това най-често посредством диспозитивно правило.
Друг пример за срочно задължение, с падеж определен в закона, е правилото на чл. 200, ал. 2 ЗЗД според който при продажбата цената трябва да бъде заплатена в момента на предаването на вещта (или на свързан с договора документ)[7]. Сходно е и правилото на чл. 327, ал. 1 ТЗ; наемателят и заемателят за послужване са длъжни да съобщават незабавно за посегателствата срещу вещта и повредите й – чл. 233, ал. 2, чл. 248 ЗЗД.
В тази връзка специално заслужава да бъде коментирана разпоредбата на чл. 303а, ал. 3 и ал. 4 ТЗ, според който, ако не е уговорен срок за плащане, паричното задължение трябва да бъде изпълнено в 14-дневен срок от получаване на фактура или на друга покана за плащане. Когато денят на получаване на фактурата или на поканата за плащане не може да се установи или когато фактурата или поканата са получени преди получаване на стоката или услугата, срокът започва да тече от деня, следващ деня на получаване на стоката или услугата, независимо че фактурата или поканата за плащане са отпреди това. В тези случаи фактурата играе ролята на покана при парично задължение, което обаче не е задължение без срок, т. к. е дерогиран режимът на чл. 69, ал.1 ЗЗД.
Същевременно според чл. 303а ТЗ страните по търговска сделка могат да договорят срок за изпълнение на парично задължение не повече от 60 дни, като само по изключение може да бъде договорен и по-дълъг срок, когато това се налага от естеството на стоката или услугата или по друга важна причина, ако това не представлява явна злоупотреба с интереса на кредитора и не накърнява добрите нрави.
Това налага питането, какво би станало, ако уговореният срок за изпълнение на задължението превишава законово предвидения такъв. Следва да се приеме, че подобна уговорка на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. с чл. 303а, ал. 2 ТЗ е нищожна, като последицата в такъв случай е частична нищожност по чл. 26, ал. 4, предл. първо ЗЗД, във вр. с чл. 327, ал. 1 ТЗ. И тъй като поради недействителността на уговорката за отложено плащане, друго няма да е уговорено между страните, включително и до допустимия от закона период на отлагане от 30 дни (чл. 303, ал. 2 ТЗ), купувачът ще се счита изпаднал в забава от момента на получаване на стоката (чл. 327, ал. 1 ТЗ). От този момент той ще дължи на продавача претендираното в процеса и съответно присъдено обезщетение за забавено плащане в размера по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Това означава, че срокът и срочното задължение в разпоредбата на чл. 303а , ал. 1 и ал. 2 ТЗ е уреден по императивен начин.
Що се отнася до „срокове по милост”, като такива в по-старата ни правна книжнина[8] се определят онези, които „съдът дискреционно дава на един затруднен длъжник, който не може да изпълни своето задължение в този срок“. За да бъдат отграничени от мълчаливите срокове, в нея се приема[9], че за разлика от мълчаливия срок, този „по милост” има и социална функция и е в правомощията на съда да го определи и че определянето му се основава на публично – правна разпоредба. Но т. к. според автора такава разпоредба в ЗЗД (отм.) липсва, той приема, че съдът не може да дава срокове по милост.
В обратен смисъл се поддържа становището[10], че възможност за срок по милост се съдържа в чл. 70 ЗЗД (отм.), чл. 568 ЗЗД (отм.), в чл. 113 Закон за гражданското съдопроизводство (отм.), като за „срок по милост” се сочат както сроковете, определяни от съда, така и „мълчаливо уговорените срокове“[11]. Делението на сроковете на установени със съглашение или дадени от закона или от съда – delai de droit и delai de grâce се възприема и от проф. Л. Диков[12], който също възприема виждането в цитирания Коментар на ЗЗД (отм.) на Н. Меворах, Д. Лиджи и Л. Фархи, че срок по милост се дава, напр. по чл. 70, ал. 3 ЗЗД (отм.), по чл. 568 с. з., по чл. 783 и 792 ТЗ[13].
С оглед на сега действащата уредба може да се приеме, че „срок по милост” като възможност на съда да определи такъв за изпълнение, е предвиден в чл. 241 ГПК, според който при постановяване на решението съдът може да отсрочи или да разсрочи неговото изпълнение с оглед имотното състояние на страната или на други обстоятелства. Тук не става дума за срок, който определя възникването или падежа на дълга, а за възможността да бъде отсрочено или разсрочено самото изпълнение на вече изискуемо задължение. Тази разпоредба дава възможност на съда да стори това при постановяване на решението, но не предвижда това да стане след като то вече е постановено[14]. Изводът се мотивира с обстоятелството, че правилото на чл. 191, ал. 2 ГПК (отм.), според който в изключителни случаи съдът можеше да реши това и след постановяване на решението (в който случай съдът можеше да призове страните и да се произнесе с необжалваемо определение), не е възпроизведено в сега действащата уредба. Поначало съдът може да отсрочи или разсрочи изпълнението само на съдебни решения, които подлежат на изпълнение, т.е. на осъдителните съдебни решения (ТР № 129 от 01.11.1966 г., по гр. д. № 98/66 г., ОСГК на ВС).
Отсрочването или разсрочването на изпълнението не може да бъде постановено от заповедния съд, тъй като то не се постановява служебно, а по искане на ответника. В заповедното производство длъжникът обаче не участва в производството, преди да му е връчена заповедта за изпълнение, а същевременно чл. 241 ГПК предвижда, че съдът отсрочва или разсрочва изпълнението при постановяване на своя акт, а не след това.[15]
Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че в хипотезата на чл. 410 ГПК това е така, тъй като заповедта за изпълнение при подадено възражение от длъжника по реда на чл. 414 ГПК, не влиза в сила и въз основа на нея не се издава изпълнителен лист, преди вземането да бъде установено с влязло в сила съдебно решение. Т.е. въпросът за отсрочване или за разсрочване на изпълнението изобщо като че ли не може да се постави поради липса на подлежащ на изпълнение акт. Разпоредбата на чл. 241 се прилага и в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК. Тя намира приложение в исковото производство по чл. 415, ал. 1, (респ. чл. 422 ГПК) при уважаване на иска за установяване на вземането. Това е така, защото при установителния иск по чл. 415, ал. 1 (респ. по чл. 422 ГПК), кредиторът вече разполага със съдебно изпълнително основание – заповед за изпълнение. Действието на съдебното решение за уважаване на иска по чл. 415, ал. 1, (респ. по чл. 422 ГПК) за установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, е идентично по последици с осъдителното решение за същото вземане – създаване на изпълнително основание за принудително събиране на вземането.
Що се отнася до хипотезите, в които срокът се определя от съда, с оглед на сега действащия режим, като примери може да се посочат разпоредбите на чл. 69, ал. 2 ЗЗД и чл. 300 ТЗ. При сроковете определени от съда всъщност става дума за падеж, който се определя от съда, за да се посочи на длъжника кога трябва да изпълни. Така например, ако от волята на страните и уговореното между тях е видно, че изпълнението е предоставено на волята или на възможностите на длъжника, но той не изпълнява задължението, кредиторът може да поиска от съда да даде на длъжника достатъчен срок[16]. Независимо, че разпоредбата на чл. 69, ал. 2 ЗЗД урежда хипотезата, при която изпълнението на поето облигационно задължение е предоставено на волята или на възможностите на длъжника, предвид систематичното й място в ЗЗД – в главата „Изпълнение“ от раздела „Действия на задълженията“ и с оглед обстоятелството, че същата е част от разпоредбите, относими към срока за изпълнение (определяне, последици, броене), следва да се приеме, че с нея на длъжника е предоставена преценката не дали изобщо да изпълни или не поетото от него задължение, а кога да го изпълни.
В по-старата коментарна литература[17] като пример за подобна уговорка се сочи случаят, в който длъжникът признава, че дължи, но заявява че ще плати „когато бъде улеснен” (т.е. когато има възможност), като се е сочел и текстът на чл.569 ЗЗД (отм.), гласящ, че“Ако е било условено само, че заемательтъ ще заплати, когато може или когато има средства за това, съдътъ му определя единъ срокъ за изплащането, споредъ обстоятелствата“. Цитира се френската литература, където се прави разлика между случаите, в които е уговорено длъжникът да плати задължението „когато може“, от уговорката длъжникът да плати „когато иска“[18]. Още тогава се е приемало, че подобно деление няма законова опора в нашето законодателство, т. к. и когато задължението е предоставено на волята на длъжника, без оглед на това дали е уговорено, че следва да изпълнено, когато длъжникът може или когато иска, и в двата случая съдът може да определи срок за изпълнение[19].
Нормата чл. 69, ал. 2 ЗЗД е приложима и в хипотезата, когато страните са обвързали изпълнението на задължението със сбъдването на отлагателно условие, за което не е уговорен конкретен срок, ако сбъдването на условието зависи и от самия длъжник[20] (т.нар. „чисто потестативно“ условие). От установеното в чл. 63, ал. 1 ЗЗД правило, че всяка от страните по договора следва да изпълнява задълженията си по него точно и добросъвестно, произтича изводът, че длъжникът трябва да изпълни своето задължение в срок, който, с оглед вида на престацията и конкретните обстоятелства на случая, се явява разумен от гледна точка интересите и на двете страни по сделката. Липсата на изпълнение в рамките на разумния срок е основание за упражняване на потестативното право на кредитора да иска от съда да даде на длъжника достатъчен срок за изпълнение.
Понастоящем в практиката се приема, че когато изискуемостта е уговорена в зависимост от бъдещо събитие, давността тече от сбъдване на събитието, а когато сбъдването на събитието е поставено изцяло на волята на длъжника, то изискуемостта на вземането е от изтичане на разумния срок, в който добросъвестният длъжник би могъл да изпълни задълженията си за сбъдване на условието, който срок по искане на кредитора се определя от съда при условията на чл. 69, ал.2 ЗЗД[21].
Следва да се отбележи, че производството по чл.69 ал.2 ЗЗД не е исково, а спорно производство за съдебна администрация на гражданските правоотношения между съдоговорители по повод изпълнението на договор. То започва по молба на кредитор за определяне на достатъчен срок за изпълнение на задължение на длъжник, което е предоставено на неговата воля и възможности и не е уговорен срок за изпълнението му. Съдебното решение не формира сила на пресъдено нещо, но има изпълнителна сила.
Производствата за спорна съдебна администрация на граждански правоотношения не са регламентирани в ГПК. Поради това, доколкото в други закони няма особени процесуални норми за тях и доколкото самата специфика на съответното производство не налага друго, по отношение на тези производства се прилагат процесуалните правила на общия исков процес[22]. Характерът и целта на производството чл.69 ал.2 ЗЗД не налагат отклонение от процесуалните правила на общия исков процес – съгласно които съдът поначало дължи разглеждане на всички възражения и доводи на страните относно въпросите, които са от значение за решаването на делото.
В това производство съдът във всички случаи изследва дали са налице предпоставките на чл.69 ал.2 ЗЗД – за да се произнесе по основателността на молбата. Поради това няма основание да се откаже на страните именно в рамките на това производство да бъдат разгледани всички техни възражения и доводи, относими към предмета на делото, по същество. Ако съдът достигне до извод, че визираните в чл.69 ЗЗД предпоставки са налице, той уважава молбата и определя подходящ срок. Когато приеме, че тези предпоставки не са налице, като по този начин разрешава въпрос, който е по съществото на спора, той следва да отхвърли молбата като неоснователна, а не да прекратява производството по нея като недопустимо. Противното би означавало, че производството би могло да завърши с акт по същество – решение, само в хипотеза, когато предпоставките на чл.69 ал.2 ЗЗД са налице, а във всички останали случаи (т.е. когато съдът прецени, че не са налице), то да бъде прекратявано, като по този начин се отнема предоставено на страните от закона право за разглеждане по същество на спор относно гражданско право[23].
Безспорно е, че предпоставките на чл. 69, ал. 2 ЗЗД ще са налице при изрична уговорка между страните по договора, че длъжникът ще престира, когато реши или когато има възможност. Приравнен на тези хипотези обаче е и случаят, при който страните са обвързали изпълнението на задължението с настъпването на отлагателно условие без уговорен краен срок, сбъдването на което е в зависимост и от поведението на длъжника. Допустимостта на подобна уговорка произтича от установения в чл. 9 ЗЗД принцип за свобода на договарянето, приложим по силата на препращащата норма на чл. 288 ТЗ и към търговските сделки. Съгласието на страните, че задължението става изискуемо след настъпването на определено бъдещо несигурно събитие (условие), осъществяването на което е предпоставено и от активността на самия длъжник, следва да бъде преценявано като предоставяне на изпълнението на неговата воля и възможности. Отричането на приложимостта на чл. 69, ал. 2 ЗЗД към тази хипотеза би препятствало настъпването на изискуемостта на задължението и би лишило кредитора от дължимата му престация, което е правно недопустимо.
В подкрепа на този извод е и нормата на чл. 25, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, с която е въведена презумпцията, че условието се смята за сбъднало се, ако страната, която има интерес от несбъдването му, недобросъвестно е попречила то да настъпи. По аргумент от по-силното основание, ако сбъдването на условието е предпоставено и от действията на самия длъжник, изпълнението на задължението, чиято изискуемост е обвързана с настъпването на това условие, също следва да се преценява като предоставено на волята и възможностите на длъжника.
Съдът може да посочи срок и ако в хода на процеса за разваляне на двустранен договор длъжникът предложи плащане – чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Друг пример за определяне срок за изпълнение, по аргумент от чл. 299, ал. 1 ТЗ е случаят, в който страните по търговска сделка са предвидили трето лице да определи срока и това лице не упражни правото си или наруши чл. 299, ал. 1 ТЗ, всяка от страните може да поиска определянето на срок от съда (чл. 299, ал. 2 ТЗ). Всяка от страните може да поиска от съда да определи срока за изпълнение и когато, макар че е уговорено срокът да се установи след сключването на договора, не може да се постигне съгласие относно него – чл. 300 ТЗ.
Автор:Проф. ИВАН РУСЧЕВ, д.ю.н.
[1] Така изрично проф. Д. Бъров, Учебник по гражданско право с увод в правото, Свищов, книгоиздателство на фонда „Научни цели“ при ВУССН, 1948, с. 254.
[2] Така изрично Меворах Н., Д. Лиджи, Л. Фархи, Коментар на Закона за задълженията и договорите. Част І. Чл. чл. 1 – 333. С., 1926, с. 188.
[3] Разбира се, предмет на коментар са само тези касаещи материалноправните отношения, а не и процесуалните
[4] Виж Меворах Н., Д. Лиджи, Л. Фархи, цит. съч с. 188.
[5] Меворах Н., Д. Лиджи и Л. Фархи цит. съч. с.189.
[6] Съгл. чл.328 ТЗ отм. „Въ случай на предложение между отсъствующи и, ако за приемането на предложението не е билъ условенъ известенъ срокъ, предложительтъ остава задълженъ толкова време, колкото е нужно, за да се получи отговоръ. При изчислението на това време, предложительтъ може да счита, че предложението му е пристигнало навреме на предназначението.
Ако изпратениятъ на време отговоръ за приемането е пристигналъ следъ горния срокъ, това приемане губи силата, ако предложительтъ между това време или веднага следъ пристигването на отговора за приемането, е съобщилъ на другата страна, че си оттегля предложението.”
18 Например фактура – вж. Р. по ВАД 36/2002 г., цитирано в Пазар и право, 2003, № 5, с. 30.
[8] Така Бъров, Д. цит. съч. с. 254.
[9] Бъров, Д. пак там.
[10] вж. Меворах, Н., Д. Лиджи, Л. Фархи. Коментар на Закона за задълженията и договорите. Част І. Чл. чл. 1 – 333. С., 1926, с. 186.
[11] Пак там, с. 188.
[12] Професоръ, д-ръ Л. Диков, Курсъ по гражданско право Облигационно право обща частъ, Томъ III, Универститетско издателство „ Св. Климент Охридски“ Фототипно издание. С. 89 – 95.
[13] впоследствие отменени и заменени със Закона на предпазния конкордат.
[14] Така изрично Определение № 432 от 11.07.2011 г. по ч. гр. д. № 330/2011 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС.
[15] Така изрично т. 14 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГТК на ВКС.
[16] Съдът няма такава възможност, когато срокът е точно определен – вж. Р. по ВАД 194/07, цитирано по Практика на Арбитражния съд при Българската търговско-промишлена палата – 2008 г., С., 2010, с. 47 -49.
[17] Меворах Н., Д. Лиджи, Л. Фархи, цит. съч, с. 189.
[18] В последния случай се е приемало, че кредиторът не може да принуди длъжника да плати докато е жив.
[19] Така и Меворах Н., Д. Лиджи Л. Фархи, цит. съч., с. 189.
[20] Р. № 15 от 22.04.2014 г. ВКС по т. д. № 46/2013 г., II т. о., ТК, ВКС, докладчик съдията К. Ефремова.
[21] Вж. така напр. Определение № 299 от 22.02.2011 г. по гр. д. № 1514 / 2010 г. на ВКС
[22] Така ТР №.13/10.04.13 по тълк.д.№.13/12, ОСГК на ВКС.
[23] Вж. Решение № 124 от 12.10.2017 г. по гр. д. № 4080/2016 г. на ВКС, III г. о.
Подобни статии
ИЗРИЧНО И МЪЛЧАЛИВО ОПРЕДЕЛЕНИ СРОКОВЕ В ГРАЖДАНСКОТО ПРАВО. СРОКОВЕ В ПОЛЗА НА ДЛЪЖНИКА, В ПОЛЗА НА КРЕДИТОРА, И НА КРЕДИТОРА И НА ДЛЪЖНИКА
ЗЛОУПОТРЕБАТА С ПРАВО И НЯКОИ НЕЙНИ ПРОЯВНИ ФОРМИ В ЧАСТНОТО ПРАВО
ВИДОВЕ УСЛОВНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ ПО БЪЛГАРСКОТО ГРАЖДАНСКО ПРАВО
ИЗИСКВАНИЯ ЗА ВАЛИДНОСТ НА УСЛОВИЕТО В ГРАЖДАНСКОТО ПРАВО
СРОК И СРОЧНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ В БЪЛГАРСКОТО ГРАЖДАНСКО ПРАВО. ПОНЯТИЕ И ВИДОВЕ
