(Коментар на т. 1 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по т.д. № 4 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС)
Макар че по т. 1 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по т.д. № 4 от 2013 г. е изписано много, в следващото изложение смятам да представя аргументите си, които ме навеждат на извода, че постановеното от ВКС в тази точка е не просто неправилно и логически неиздържано, но и в противоречие с буквата и духа на процесуалния закон (ГПК). С тълкувателното си решение в тази му част ВКС е излязъл от задължението си да разтълкува неяснотите относно приложението на разпоредбите на ГПК с цел уеднаквяване на съдебната практика и еднообразното прилагане на закона и е навлязъл в нормотворческата дейност, присъща на законодателната власт, подменяйки волята на законодателя със своята собствена. Поставеният за разглеждане пред ВКС въпрос е следният:
1. Задължен ли е съдът при констатирана нередовност на заявлението по чл. 410, ал. 2 ГПК съобразно с изискванията по чл. 127, ал. 1 и ал. 3 и чл. 128, т. 1 и т. 2 ГПК да дава указания на заявителя за поправянето му?
След като очертава двете становища, залегнали в противоречивата практика на съдилищата, ВКС постановява, че правилно е становището, според което указания на заявителя не следва да бъдат дадени, освен в хипотезата на чл. 425, ал. 2 ГПК, както и при невнесена държавна такса. Мотивите на ВКС са следните:
„Заповедният съд дължи указания за отстраняване на нередовност на заявлението само в изрично уредената хипотеза на чл.425, ал.2 ГПК, както и при невнесена в пълен размер държавна такса за заявлението по аргумент от чл.73, ал.3 ГПК /нередовност по смисъла на чл.128, т.2 ГПК/, тъй като съдът не може да се произнесе с акт по същество, ако не е събрал дължимата за производството държавна такса. Освен това разпоредбите на чл. 410 и чл. 411 ГПК препращат изрично към чл. 127 и чл. 128 ГПК, но не и към чл. 129, ал. 2 ГПК откъдето следва, че заповедният съд е длъжен да следи за редовността на заявлението, но не и да дава указания за поправянето му и именно поради това несъобразяването на заявлението с изискванията на чл.410 /който препраща към чл.127 и 128 ГПК/ систематично е уредено в чл.411, ал.2, т.1 ГПК като основание за неговото отхвърляне. Заповедното производство е уредено като строго формално, с него се цели бърза съдебна защита, като са предвидени кратки срокове за произнасяне на съда и поради това редовността на заявлението от външна страна е абсолютна процесуална предпоставка за издаване на заповед за изпълнение в срока по чл.411, ал.2 ГПК, което е несъвместимо с даване на указания на заявителя за поправяне на нередовностите.”
На тези мотиви може обосновано да се възрази със следните аргументи, черпени от самия ГПК:
На първо място, разпоредбата на чл. 101 ГПК, която според ВКС не била приложима, се намира в Част първа на ГПК, озаглавена „Общи правила”. От систематичното им тълкуване следва, че тези правила са важими за всички производства, доколкото не е предвидено ограничаване на приложимостта им било в частта, посветена на уредбата на съответното производство, било в самата Част първа в разпоредбата на съответното общо правило. Така например законодателят е поставил ограничение в приложното поле на призоваването, като чл. 56, ал. 3 ГПК (отново в Част първа) съдържа изключение по отношение на изпълнителното производство:
„Призоваването се извършва най-късно една седмица преди заседанието. Това правило не се прилага в изпълнителния процес.”
По отношение на чл. 101 ГПК обаче законодателят не е предвидил такова изключение непосредствено при формулирането на неговата разпоредба в Част първа. Следователно, ако е искал да изключи приложението му в някое от производствата, уредени в ГПК, то той би следвало да го е направил изрично на съответното място, където се съдържа уредбата на производството. Би влязло в сила правилото Lex specialis derogat legi generali (специалният закон отменя общия). Само че в уредбата на заповедното производство по отношение на указанията на съда при констатирана нередовност на заявлението такова специално правило не се съдържа, поради което и няма правно основание да се счита, че „общият закон” (разпоредбата на чл. 101 ГПК) е отменен в този случай, защото няма какво да го отмени.
На второ място, ВКС е непоследователен в становището си кои от разпоредбите на общите правила следва да се прилагат и кои не, защото посочва, че съдът дължи даване на указания на заявителя и при невнесена в пълен размер държавна такса като се позовава на чл. 73, ал. 3 ГПК, който също както и чл. 101 ГПК се намира в Част първа. ВКС в скоби указва, че това е нередовност по смисъла на чл. 128, т. 2 ГПК (т.е. неизпълнението на това изискване за редовност, уредено в чл. 128, т. 2 ГПК е нередовност), но чл. 410, ал. 2 ГПК предвижда, че заявлението трябва да отговаря и на изискванията на чл. 127, ал. 1 и 3 ГПК, а също и на чл. 128, т. 1 ГПК. Буди недоумение защо ВКС е решил, че от всички тези изисквания само при нарушаването на това за заплащане на държавна такса съдът следва да даде указания, а при останалите – не. Аргументът, че „съдът не може да се произнесе с акт по същество, ако не е събрал дължимата за производството държавна такса”, е извънредно съмнителен и по-скоро не може да бъде споделен. Плащането или неплащането на държавната такса не е предпоставка за произнасянето на съда. Поне не е единствената, тъй като съгласно чл. 411, ал. 2, т.1 ГПК съдът не разглежда заявлението в разпоредително заседание и не издава заповед за изпълнение, ако искането не отговаря на изискванията на чл. 410, ал. 2 ГПК, а в тези изисквания, както вече споменахме, влизат тези по чл. 127, ал. 1 и 3 и по чл. 128, т. 1 ГПК наред с изискването за документ, удостоверяващ платената държавна такса. Тук ВКС е пренебрегнал останалите изисквания, чието изпълнение процесуалният закон въздига в предпоставка за законосъобразно произнасяне на съда по заявлението и абсолютизира само заплащането на държавната такса – разбиране, което не почива на закона, където не се дава предимство на едно от условията пред останалите. Следователно, указания съдът ще дължи или при неизпълнение на което и да било от условията, посочени в чл. 410, ал. 2 ГПК, или няма да дължи такива при нарушението на което и да било от тях. Но тъй като вече посочихме, че приложението на разпоредбата на чл. 101 ГПК не е изрично изключено или ограничено в това производство, то следва единственият възможен извод, че при неизпълнение, на което и да било от изискванията на чл. 410, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да даде указания за отстраняване на нередовностите, които заявителят е допуснал, като определи и срок за това.
На трето място, ВКС неправилно приема, че съдът дължи указания за отстраняване на нередовност на заявлението само в изрично уредената хипотеза на чл.425, ал. 2 ГПК. Граматическото тълкуване на посочената разпоредба обаче навежда на противоположния извод. Точният текст на чл. 425, ал. 2 ГПК гласи:
„Когато заявителят не е използвал образец или е използвал неправилен образец, съдът в писменото си указание за отстраняване на нередовността прилага съответния образец.”
Членуваната форма на „писмено указание” насочва към извода, че такова следва да съществува за нередовността, каквато и да е тя и от какъвто и порок да произтича. С други думи, тук въпросът не е дали следва да се даде указание или не, а дали в конкретната хипотеза на процесуална нередовност на действието не следва освен подразбиращото се указание съдът да предприеме и едно допълнително действие. Според мен е очевидно, че чл. 425, ал. 2 ГПК няма за цел да постанови изключение от общото правило кога се дължи писмено указание от съда до заявителя. Напротив. Законодателят потвърждава общото правило, че при всяка нередовност се дължи указание, но добавя и още едно задължение на съда, произтичащо от характера на конкретната нередовност, а именно да приложи съответния образец, когато заявителят не е използвал такъв или е използвал неправилен. Единствено едно такова тълкуване би отговаряло на смисъла, който законодателят е вложил в тълкуваната разпоредба, а именно, че писменото указание е принципът, когато е налице процесуално незаконосъобразно действие, извършено извън съдебното заседание, а конкретната незаконосъобразност изисква и нещо допълнително (прилагане на образец).
На четвърто място, правно абсурдно е съждението на ВКС, че разпоредбите на чл. 410 и чл. 411 ГПК препращат изрично към чл. 127 и чл. 128 ГПК, но не и към чл. 129, ал. 2 ГПК откъдето следва, че заповедният съд е длъжен да следи за редовността на заявлението, но не и да дава указания за поправянето му. Чл. 127 и чл. 128 ГПК уреждат съдържанието на исковата молба и приложенията към нея, т.е. изискванията, предпоставките, условията за редовността на извършеното процесуално действие. Към тях препраща чл. 410, ал. 2 ГПК именно в качеството им на предпоставки за редовност. Те не съдържат изисквания към съда, каквито биват поставени в чл. 129, ал.2 ГПК за определено процесуално поведение. Естествено е, че законодателят не препраща изрично към чл. 129, ал.2 ГПК, тъй като това е процесуалното поведение, което се изисква от съда в исковото производство, а законодателят е преценил, че то не е приложимо към заповедното производство. Затова изискванията за исковата молба и приложенията към нея могат да се прилагат към заявлението, но изискванията към съда за поведение, съдържащи се в чл. 129, ал. 2 ГПК, тук са неприложими. Оттук ВКС прави погрешния логически извод, че в такъв случай съдът няма задължение за даване на указания при нередовност на заявлението. Това е сериозно грешка, защото липсата на изрична уредба, както вече отбелязахме, означава, че ще се прилага общата, а тя не се съдържа в чл. 129, ал. 2 ГПК, а в чл. 101 ГПК. Това, че процесуалните действия на съда по даването на указания няма да се регулират от разпоредбите на чл. 129, ал. 2 ГПК, не означава, че съдът няма задължение за даване на указания. Такова задължение той има по чл. 101 ГПК. Единственото, което означава липсата на изрично препращане към чл. 129, ал. 2 ГПК е, че това свое задължение съдът няма да изпълни по правилата, които важат в исковия процес. С други думи, срокът за отстраняване на нередовността няма да е задължително едноседмичен (какъвто е по чл. 129, ал. 2 ГПК), съдът няма да указва на заявителя, че има възможност да ползва правна помощ и т.н. Но, нека още веднъж повторим това, липсата на препращане към реда за осъществяване на едно задължение, не означава липса на задължение за съда.
На пето място, може би кулминацията в неправилните изводи на ВКС е този, че като строго формално производство, с което се цели бърза съдебна защита, като са предвидени кратки срокове за произнасяне на съда и поради това редовността на заявлението от външна страна е абсолютна процесуална предпоставка за издаване на заповед за изпълнение в срока по чл. 411, ал. 2 ГПК, то е несъвместимо с даването на указания на заявителя за поправяне на нередовностите. Не става ясно как, като се цели „бърза съдебна защита”, с отхвърлянето на заявлението без даването на указания изобщо се постига каквато и да било защита. Всъщност се постига точно обратният ефект! Наблюдава се отказ от защита, което отявлено противоречи на чл. 2 ГПК. Съдът, ако приемем тълкуването на ВКС, констатира нередовността на заявлението, не дава указания, а направо го отхвърля. Така заявителят не получава защита на притезанието си, което е останало неудовлетворено. По-лошото обаче е, че не знае в какво се състои нередовността. Може да подаде ново заявление като е отстранил една мнима нередовност, но не и онази, която е мотивирала заповедния съд да отхвърли заявлението му първия път. Така заявлението му ще бъде отхвърлено отново. И това упражнение може да се повтаря до безкрай. Получава се нещо като стрелба на сляпо. На фона на това задължението на съда да разгледа и реши всяка подадена до него молба за защита и съдействие започва да изглежда илюзорно. А при тази хипотеза да се говори за каквато и да било бързина е нереалистично. Така че, ако ВКС е искал да постигне бързата защита на нечии права с т.1 на тълкувателното си решение, то той е успял да направи точно обратното.
В заключение мога да обобщя, че т. 1 на ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4 от 2013 г. противоречи на ГПК и постига резултати, които противоречат на основните положения, на които почива процесуалният закон. С даденото в нея тълкуване може да се стигне до отказ от защита на неудовлетвореното притезание на заявителя, което обезсмисля самото заповедно производство.
Автор: Владислав Дацов, студент в СУ „Св. Климент Охридски“
