ЗАБАВА НА КРЕДИТОРА ПРИ ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ПАРИЧНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ

ВМЕСТО УВОД

Забавата на кредитора (mora creditoris) води началото си още от римското право[1] и има традиционно присъствие в българското облигационно и търговско право.[2] Въпреки това, като правен институт, тя е останала встрани от вниманието на правната доктрина у нас. Институтът се разглежда единствено в курсовете по облигационно право, където се очертават фактическия състав, последиците от кредиторовата забава и схематично се преповтарят изброените в чл. 97 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) възможности за освобождаване на длъжника от отговорност. Трудове, посветени на проблемите, които поставя забавата на кредитора, липсват. В практиката се наблюдават противоречия при тълкуването и прилагането на чл. 95 – 95 от ЗЗД, като съдилищата сякаш пропускат факта, че посочените разпоредби и най-вече предвидените в закона възможности за освобождаване на длъжника от отговорност, са приети в контекста на обществени отношения и нормативна уредба, различаващи се в голяма степен от съвременните.

ПРОБЛЕМЪТ В ПРАКТИКАТА

В основата на забавата на кредитора като институт стои идеята, че много често изпълнението на дадено задължение от длъжника е невъзможно без оказване на определено съдействие от страна на кредитора. В тези случаи неизпълнението не се дължи на причина, която може да се вмени във вина на длъжника (чл. 81, ал. 1 от ЗЗД), поради което и последиците му не бива да се възлагат в негова тежест.
Изпълнението, като осъществяване на дължимия резултат и задоволяване на легитимния кредиторов интерес, когато предмет на задължението е парична сума, се осъществява чрез плащане. Целта на настоящата статия е да даде поглед върху някои проблеми, свързани с реализацията на предвидената в чл. 97, ал. 1, предл. второ от ЗЗД възможност за освобождаване на длъжника от отговорност, при забава на кредитора – чрез влагане на дължимата парична сума в банка по местоизпълнението на задължението, без за това да е необходимо разрешение на съда, както и да постави въпроса за наличието на други способи за освобождаване от съществуващия паричен дълг.
В практиката често се срещат случаи, в които длъжникът, желаещ да изплати доброволно задължението си, не е в състояние да се снабди с данни за банковата сметка на кредитора, по която да осъществи плащане. Много често самите кредитори отказват да предоставят тази информация. Причините могат да са от различно естество. Обикновено, когато кредиторът е титуляр на вземане, установено с влязъл в сила съдебен акт, целта е длъжникът да бъде задължен да заплати и допълнителните разноски по принудителното му събиране въпреки предложеното доброволно изпълнение[3]. В случаите, при които вземането не е съдебно установено, поведението на кредитора, който не желае да получи предложеното изпълнение, може да е свързано с далеч по-тежки последици за отговорността на длъжника, предвид широкото използване в практиката на заповедното производство и постановките възприети в т. 9 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г., постановено по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Изложеното разкрива голямото значение, което има приложението на предвидената в чл. 97, ал. 1, изр. второ от ЗЗД възможност за освобождаване на длъжника от отговорност при забава на кредитора – чрез влагане на дължимата сума в банка по местоизпълнението на задължението, без да е необходимо разрешение на съда, както и актуалността й, с оглед ограниченията въведени със Закона за ограничаване на плащанията в брой (ЗОПБ)[4] [5].
Предмет на разглеждане в настоящия труд ще бъдат част от проблемите, които възникват по повод практическото приложение на посочената разпоредба, предвид съществуващата нормативна уредба в областта на кредитните институции, отказите на банките да откриват сметки в полза на трети лица, след влизане в сила на Закона за мерките срещу изпирането на пари[6], който ги задължава да идентифицират клиентите си, както и с оглед необходимостта от съобразяване с изисквания на ЗОПБ и предвидената тежка административнонаказателна отговорност за нарушаването му[7].

ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ПАРИЧНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ. ОГРАНИЧЕНИЯТА ВЪВЕДЕНИ С ЧЛ. 3 НА ЗОПБ.

3.1. Изхождайки от свободата на договарянето (чл. 9 от ЗЗД), когато предмет на задължението е парична сума, страните би следвало сами да определят начина на изпълнението му – дали да се осъществи чрез плащане в брой, или безкасово.
В случай че е уговорено плащането да се осъществи безкасово – чрез платежни операции, чието изпълнение налага заверяване/задължаване на платежна сметка, то плащането се смята за завършено със заверяване сметката на кредитора, т. е. от момента на преминаването на сумата в патримониума на кредитора (чл. 75, ал. 3 от ЗЗД, чл. 305 от ТЗ)[8]. Ако страните изрично не са предвидили друго, съгласно чл. 68, б. „а“ от ЗЗД, по правило паричните задължения са „носими“ [9] и задължението следва да бъде изпълнено в брой в местожителството[10] на кредитора по време на изпълнение на задължението, т. е. на адреса или в седалището му. Ето защо, съобразно това общо правило, чл. 97, ал. 1, изр. второ от ЗЗД предвижда, че когато предмет на задължението е парична сума, длъжникът може да се освободи от отговорност като вложи дължимата сума в банка по местоизпълнението на задължението.
3.2. Посочените общи правила и уговореното между страните, обаче, не винаги са единственото, от което зависи начинът на изпълнение на едно парично задължение.
Съгласно ограниченията въведени с чл. 3 от ЗОПБ, плащанията на територията на страната се извършват само чрез превод или внасяне по платежна сметка, когато са: 1) на стойност, равна на или надвишаваща 15 000 лв. или 2) на стойност под 15 000 лв., представляваща част от парична престация по договор, чиято стойност е равна на или надвишава 15 000 лв.[11] Така, независимо от волята на страните, доброволното изпълнение на парични задължения, попадащи в обхвата на посочената разпоредба, налага то да бъде направено или чрез превод на дължимата парична сума, или чрез внасянето й по платежна сметка.
Понятието „платежна сметка“ е дефинирано легално в § 1, т. 18 от Допълнителните разпоредби на Закона за платежните услуги и платежните системи (ЗПУПС), като „сметка, водена на името на един или повече ползватели на платежна услуга[12], която се използва за изпълнение на платежни операции[13]“. В тази връзка, внасянето на дължимата сума в брой по банкова сметка на кредитора, също попада в обхвата на „внасяне по платежна сметка“ по смисъла на чл. 3 от ЗОПБ, доколкото съгласно чл. 4, т. 1 от ЗПУПС един от видовете платежни услуги са именно тези, свързани с внасянето на пари в наличност по платежна сметка, както и свързаните с това операции по обслужване на платежна сметка[14].
Така законовите ограничения, въведени по отношение на плащанията в брой, във всички случаи предполагат определено поведение на кредитора, изразяващо се в предоставяне на информация относно притежавана от него актуална банкова сметка, по която да се осъществи плащането.
3.3. Във връзка с приложното поле на ЗОПБ е издадено Писмо с Изх. № УК-3 от 04.04.2011 г. на министъра на финансите. Съгласно раздел III, т. 3.1 от него, предвиденият в закона стойностен праг от 15 000 лв. се отнася, както за всяко самостоятелно плащане, така и за всички плащания по договор, по който общият размер на паричната престация е равен или надхвърля 15 000 лв.
Относно въведеното с чл. 3, ал. 1, т. 2 от ЗОПБ приложение на закона и спрямо плащанията на суми на стойност под 15 000 лв., когато представляват част от парична престация по договор, чиято обща стойност надхвърля 15 000 лв. е предвидено, че разпоредбата се отнася за случаите, при които общата стойност на паричното задължение на една от страните по договора е изрично упомената или предварително определена (или определяема) в договора[15]. Изрично е посочено, че при определяне на размера на паричната престация, следва да се включат и всички данъци и такси, които платецът е длъжен да заплати във връзка с нея, като например ДДС дължим върху облагаема доставка на стока или услуга.

ХИПОТЕЗИ НА ЗАБАВА НА КРЕДИТОРА

В чл. 95 от ЗЗД са регламентирани две общи хипотези, при които забавеното изпълнение се дължи не на поведението на длъжника или на обективни причини, а на бездействието на кредитора, изразяващо се в неоказване на необходимото, с оглед изпълнението, съдействие на длъжника или неоправдано неприемане на предложеното изпълнение.
Неоказване на необходимото, с оглед изпълнението, съдействие е налице в случаите, когато самото изпълнение или осъществяването на дължимия резултат от длъжника, е поставено в зависимост и не е възможно без определено поведение от страна на кредитора. Приема се, че в тази хипотеза съдействието на кредитора обикновено е необходимо в процеса на подготовката[16] или в хода на самото изпълнение.
Второто основно проявление на забавата на кредитора – неоправдано неприемане не предложеното изпълнение, също се определя като „случай на неоказване на съдействие, но на по-късен етап“[17]. Тук следва да е налице предлагане на изпълнение, от страна на длъжника и неоснователен отказ на кредитора го приеме.
С оглед очертаната по-горе проблематика, предмет на разглеждане ще бъде именно втората хипотеза на забава на кредитора, правните последици от нея и възможностите на длъжника за освобождаване от отговорност за поетото задължение.

ЗАБАВА НА КРЕДИТОРА ПРИ НЕОПРАВДАНО НЕПРИЕМАНЕ НА ПРЕДЛОЖЕНОТО ИЗПЪЛНЕНИЕ – ФАКТИЧЕСКИ СЪСТАВ, ПРАВНИ ПОСЛЕДИЦИ, ВЪЗМОЖНОСТИ ЗА ОСВОБОЖДАВАНЕ НА ДЛЪЖНИКА ОТ ОТГОВОРНОСТ.

В случаите, когато предмет на задължението е парична сума, сме изправени пред втората хипотеза на забава на кредитора, регламентирана в чл. 95, ал. 1 от ЗЗД – забава поради неоправдано неприемане на предложеното изпълнение[18].

5.1. Фактически състав

5.1.1.За да е налице забава на кредитора в разглежданата хипотеза, на първо място, следва длъжникът да е предложил изпълнение на задължението. Приема се, че предлагането е действие, което е достатъчно за осъществяване на дължимия резултат, при условие, че е налице съдействие от страна на кредитора[19].
По отношение на вземанията, платими в брой, длъжникът следва да е изразил готовност по местоизпълнението да престира на кредитора точно – с оглед количество и време, дължимата парична сума. При задълженията, които по волята на страните или по силата на ЗОПБ, трябва да бъдат изпълнени безкасово или чрез внасяне на дължимата сума по платежна сметка, предлагането на изпълнението се свързва с волеизявлението до кредитора за предоставяне на актуална банкова сметка. Съгласно чл. 75, ал. 3 от ЗЗД, когато плащането става чрез задължаване и заверяване на банкова сметка, задължението се счита за погасено със заверяване сметката на кредитора, т. е. от момента на преминаването на сумата в патримониума на кредитора[20]. Така, с отказа да представи банковата си сметка, на практика кредиторът отказва да получи изпълнението, доколкото то се дължи именно по нея и се счита за осъществено със заверяването й с дължимата сума.
Не съществува изискване относно формата, в която длъжника следва да отправи изявление до кредитора, с което изразява готовността си да изпълни поетото задължение и евентуално го кани да предостави банкова сметка, в случай, че е уговорен такъв начин на плащане или размерът на задължението попада под ограниченията на чл. 3 от ЗОПБ. Въпреки това, предвид улесняване на процеса на доказването, най-сигурният начин, с оглед връчване и установяване на съдържанието на изявлението, е то да се отправи чрез изпращане на нотариална покана до кредитора. Посоченият способ има и други предимства, предвид правомощието на нотариусите, съгласно чл. 50 от Закона за нотариусите и нотариалната дейност, да осъществяват връчване при условията и по реда на чл. 37 – 58 от ГПК, в това число и чрез залепване на уведомление, по реда на чл. 47 от ГПК. Възможно е уведомлението да бъде направено и посредством различни форми на куриерски услуги. Използването им обаче, предполага известни рискове, както по отношение на лицето, което ще получи известието, така и във връзка с установяване на съдържанието му.
5.1.2.На второ място, предложеното изпълнение трябва да е точно, т.е. да отговаря на дължимото – по размер, както и с оглед срока и мястото на изпълнение (определени по волята на страните, с нормативен или със съдебен акт).
С оглед размера на задължението, освен главницата, то следва да включва евентуално и дължимите лихви, разноски, такси и т.н., тъй като ако не е предложено точно дължимото, кредиторът може правомерно да откаже да приеме изпълнението (чл. 66 от ЗЗД), което е пречка за поставянето му в забава.
5.1.3.На последно място, за да говорим за забава на кредитора, е необходимо да е налице отказ от негова страна да приеме предложеното изпълнение. Този отказ може да е изричен или да се изведе от конкретното му поведение. Така например, ако кредиторът не предостави поисканата от длъжника информация за банкова сметка или пък не предприеме действия за откриването на такава, безспорно е налице отказ от негова страна да получи предложеното изпълнение[21].
5.1.4.Съгласно Решение № 197 от 18.02.2014 г. по т. д. № 666/2012 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, освен посочените три елемента, за да се квалифицира поведението на кредитора, като забава по смисъла на чл. 95 от ЗЗД, имаща за последица саниране на забавата на длъжника, е необходимо длъжникът да представи доказателства, че освен предложението, действително е предприел каквито и да било действия по чл. 97, ал. 1 предл. второ от ЗЗД, вкл. и чрез удостоверяване на откази на банки за откриване на сметка в полза на трето лице.
Този извод на ВКС е неправилен. Налице е смесване между фактическия състав на забавата на кредитора, правните й последици за длъжника и предвидените в закона възможности за освобождаването му от отговорност. За да се породят последиците на забавата на кредитора, една от които е освобождаване на длъжника от собствената му забава, е достатъчно да е налице предлагане на изпълнение, което е в пълно съответствие с дължимото и отказ на кредитора да го получи. Действията на длъжника по чл. 97 от ЗЗД, в частност опита да вложи дължимата сума в банка по местоизпълнението на задължението, не са част от фактическия състав и не обуславят пораждането на правните последици на забавата на кредитора, а са свързани с възможността за освобождаване на длъжника от дължимата престация и се приравняват на погасяване на задължението му[22]. В разпоредбата на закона е употребен изразът „може“, а не „трябва“, ето защо ако не се възползва от предвидената възможност, длъжникът остава задължен, но поради кредиторовата забава, върху него не могат да се възложат неблагоприятните последици от тази забава[23]. Въпреки че влиза в противоречие с разпоредбите на чл. 95 и сл. от ЗЗД, посоченото решение е постановено по реда на чл. 290 и сл. от ГПК и като такова, представлява задължителна за долустоящите съдилища практика, която допълва с още един ненормативно установен елемент фактическия състав на забавата на кредитора[24].

5.2. Правни последици от забавата на кредитора

Забавата на кредитора е специфичен правен институт, в чиято основа е необходимостта от зачитане интересите и на двете страни по правоотношението – „да запази интересът на длъжника, без да се ограничава свободата на кредитора“[25]. Ето защо, специфичен е и законодателният подход при уреждане на последиците й. За разлика от забавата на длъжника, тук кредиторът има не задължение, а право, което е свободен да не упражнява[26]. Ето защо и забавата на кредитора не освобождава длъжника от задължението му, нито му дава право да развали договора. Тя обаче, отслабва обвързаността му, а последиците й отчитат, че причината за неизпълнението е свързана с поведението на кредитора или „при забава на кредитора за длъжника отпадат всички последици, свързани с неизпълнението, и практически от носимо вземането на кредитора става търсимо“[27].

5.2.1.На първо място, съгласно чл. 96, ал. 1 от ЗЗД, забавата на кредитора освобождава длъжника от последиците на собствената му забава. Така, след изпадането на кредитора в забава, длъжникът на парично задължение няма да дължи мораторните лихви или ако е уговорена – неустойка за забава, които до момента е дължал, поради собственото си неизпълнение.
5.2.2.На следващо място, кредиторът следва да поеме отговорността за направените от длъжника в резултата на забавата необходими разноски (чл. 96, ал. 2; чл. 98 от ЗЗД). Тази отговорност не включва като елемент от фактическия си състав наличието на вина и поради това представлява вид обективна отговорност.
В практиката като необходими се определят разноските по съхраняване на вещта[28], увеличената цена на труд и материали[29], заплатените в рамките на изпълнителното дело, образувано от кредитора за събирането на вземането по принудителен ред – такси и разноски по Тарифата за таксите и разноските към Закона за частните съдебни изпълнители, както и адвокатското възнаграждение, платено от кредитора по изпълнителното дело.
Приема се, че направените от длъжника в рамките на изпълнителното производство разноски за адвокатско възнаграждение, следва да се понесат от самия него. Този извод се обосновава със съображението, че за разлика от удържаните суми за разноски и такси, които са пряко следствие от образуваното въз основа на действията на кредитора изпълнително производство, длъжникът по своя инициатива и без да е налице законово задължение, е решил да ползва адвокатски услуги[30]. В резултат на това се прави изводът, че доколкото разноските за адвокатско възнаграждение, са направени в зависимост от свободната преценка на длъжника и не са пряка и непосредствена последица (чл. 51 от ЗЗД) от поведението на кредитора, то те не следва да се възлагат в негова тежест.
Следва да се посочи, че в практиката отговорността за разноските, направени по изпълнителното дело, в резултат на кредиторовата забава, често се квалифицира като отговорност по чл. 45 от ЗЗД, въпреки че в чл. 96, ал. 1 от ЗЗД е регламентирано самостоятелно основание за ангажирането й.

5.2.3.Забавата лишава кредитора от възможността да упражни дилаторните възражения за право на задържане по чл. 91, ал. 1 и ал. 4 от ЗЗД и възражение за неизпълнен договор по чл. 90, ал. 2 от ЗЗД.
5.2.4.Съобразно правилата за носене на риска, съгласно чл. 96, ал. 1 от ЗЗД рискът от случайното погиване или повреждане на вещта, ако е тежал върху длъжника, преминава върху кредитора.

5.3. Възможности за освобождаване на длъжника на парично задължение от отговорност при забава на кредитора

С цел да се избегне влошаване на положението на длъжника в резултат на кредиторовата забава, законът му дава възможност да се възползва от някой от заместващи прякото изпълнение способи за освобождаване от отговорност. Общата им уредба е в чл. 97 от ЗЗД, а видът им зависи от предмета на задължението.
Когато дължимата престация е парична, съгласно чл. 97, ал. 1, изр. второ от ЗЗД, длъжникът може да се освободи, като вложи дължимата сума в банка по местоизпълнението на задължението. По изрично разпореждане на закона, за да направи това, длъжникът не се нуждае от разрешение на съда.
Според теорията и съдебната практика, абсолютно задължителна предпоставка за освобождаване на длъжника от отговорност, освен депозирането на дължимата сума в банка, е и уведомление до кредитора за това[31].
В резултат на влагането спират да текат възнаградителните лихви, ако такива са се дължали до момента във връзка с конкретното задължение[32]. На следващо място, кредиторът е лишен от възможността да претендира изпълнение от длъжника. Длъжникът, от своя страна, запазва възможността си да изтегли вложената сума, но в случай, че се възползва от това свое право, съгласно чл. 97, ал. 3 от ЗЗД ще се заличи действието на влагането и свързаните с него последици, а кредиторът ще може отново да претендира от него изпълнение на дължимото.
Проблемите, които възникват във връзка с използването на посочената възможност, както и евентуалното съществуване на алтернативни способи за освобождаване на длъжника от отговорност при забава на кредитора, ще бъдат разгледани по-долу.

ВЛАГАНЕ НА ДЪЛЖИМАТА СУМА В БАНКА, СЪГЛ. ЧЛ. 97, АЛ. 1 ОТ ЗЗД – ПРАКТИЧЕСКИ ПРОБЛЕМИ

В практиката все по-често се срещат случаи, при които кредиторите на парични суми отказват да предоставят на длъжниците поисканата информация за банковата си сметка, по която да бъде изплатено задължението. Така с цел избягване на последващи изпълнителни производства, длъжниците решават да се възползват от предвидената в чл. 97, ал. 1, изр. второ от ЗЗД възможност за освобождаване от отговорност чрез влагане на дължимата сума в банка. Оказва се обаче, че реализирането й е блокирано от отказите на банките да откриват сметки в полза на кредитори с тази цел.
В чл. 2, ал. 5 на Наредба № 3 на БНБ от 16 юли 2009 г. за условията и реда за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти[33] (Наредба № 3 на БНБ), е регламентирана възможността за откриване на банкова сметка в полза на трето лице, като е налице изрично препращане към разпоредбата на чл. 22 от ЗЗД, уреждаща договора в полза на трето лице. Въпреки посочената нормативна регламентация, в практиката на кредитните институции е налице противоречив подход към възможността за откриване на сметки по този ред[34].

6.1. Една част от действащите банки у нас, предлагат като част от услугите си откриване на сметки в полза на трети лица, като в тази връзка поставят определени условия, съобразно вътрешните си правила.
6.2. Друга част – предоставят тази услуга, но допускат третото ползващо се лице да бъде само физическо лице.
Това ограничение, вероятно произтича от буквалното тълкуване на чл. 5, ал. 1 и 2 от Наредба № 3 на БНБ. В ал. 1 на посочената разпоредба са уредени документите и информацията, необходими при откриване на платежна сметка от юридическо лице. В ал. 2 обаче, могат да се откроят две хипотези – когато физическо лице открива банкова сметка, на която самото то е титуляр и когато банковата сметка се открива в полза на трето физическо лице, като са регламентирани документите и информацията, необходими с цел индивидуализацията му.
От анализа на двете алинеи на чл. 5, може да се направи извода, че не са изрично уредени случаите, при които: 1) юридическо лице открива банкова сметка на името на трето – физическо лице; 2) физическо лице открива банкова сметка на трето – юридическо лице; 3) юридическо лице открива банкова сметка на трето – юридическо лице.
Общото правило на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 3 на БНБ не поставя ограничения по отношение на субектите, в чиято полза може да бъде открита банкова сметка. В случай, че юридическо лице иска да открие сметка на името на трето – физическо лице, следва да се приложи по аналогия чл. 5, ал. 2 от Наредба № 2, относно необходимите с цел индивидуализацията му документи и информация. Приложението на тази неуредена законодателно хипотеза се среща в практиката, когато застрахователи предприемат действия по изплащане на дължимото застрахователно обезщетение по банкова сметка, открита на името на увреденото лице.
Затрудненията се свързват с останалите две хипотези – при откриване на банкова сметка в полза на трето юридическо лице. Проблемът идва от изискуемите данни и документи за откриването на такава сметка с цел идентификация на титуляра и неговите действителни собственици, както и от необходимостта да се представи спесимен от подписите на лицата, които имат право да се разпореждат с парите по сметката – положени в присъствието на оправомощен за това служител на доставчика на платежни услуги или заверени нотариално (чл. 5, ал. 1, т. 5 от Наредба № 3 на БНБ).
В тази връзка, практиката показва, че банките, които все пак откриват банкови сметки и в полза на юридически лица, използват за идентификацията им информацията от публично достъпните регистри[35].

6.3. Част от действащите банки обаче, отказват откриването на банкови сметки от длъжници на името на трети лица – кредитори.

Най-често причината се свързва с въведеното със Закона за мерките против изпиране на пари задължение на банките да идентифицират клиентите си. Друго основание за отказ е необходимостта да се използват и обработват личните данни на лицето, на чието име ще бъде открита сметката, съответно на представляващите го физически лица, без да е налице съгласието им за това и съществуващата несигурност дали по този начин не се извършва нарушение на законодателството, уреждащо защитата на личните данни.
Посочените съображения обаче, не почиват на законови основания.
6.3.1.На първо място, чл. 2, ал. 5 от Наредба № 3 на БНБ изрично допуска възможността да се открие сметка на името на трето лице. Когато това е направено с цел освобождаване от отговорност по чл. 97 от ЗЗД, откриването й не е свързано с каквито и да е задължения или неблагоприятни последици за титуляра, а отношенията между страните ще се уреждат по правилата на чл. 22 от ЗЗД. Третото лице може да поеме задълженията по договора, като за одобрение следва да се счита и нареждането на платежни операции от откритата сметка. Вносителят, от своя страна, има право да закрие сметката и да изтегли вложената сума само ако третото лице – титуляр, не е одобрило откриването й (чл. 22, ал. 1 от ЗЗД). Третото лице може също така да прекрати договора по реда на чл. 44 от Закона за платежните услуги и платежните системи, за което съответната банка следва да уведоми вносителя, който ще има право да получи обратно вложената сума.
Тук следва да се постави въпросът за правните последици от изявлението на кредитора, че не желае да се ползва от уговорката в негова полза. Считам, че доколкото за освобождаване на длъжника от отговорност е необходимо кумулативно: вложената сума да съответства в пълен размер на дължимото и надлежното уведомяване на кредитора за откритата сметка, то последващият му отказ да се разпореди като титуляр със сумата или прекратяването на договора по реда на чл. 44 от ЗПУПС, няма да се отрази върху вече произвелото действие освобождаване на длъжника от отговорност.
В практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 и сл. от ГПК е поставян за разглеждане въпросът, налице ли е колизия между чл. 97, ал. 1, предл. второ от ЗЗД, от една страна и Наредба № 3 на БНБ и Закона за мерките срещу изпиране на пари, от друга[36]. В отговор съдът приема, че няма нормативна пречка за откриване на сметка в полза на трето лице и при действието на ЗМСИП, стига да не са налице ограниченията въведени с този закон, свързани с идентификацията на страните, основанието за плащане, произхода на средствата и др. Според ВКС колизия между предвидената от чл. 97, ал. 1 предл. второ от ЗЗД възможност и невъзможността за реализацията й при действието на Наредба № 3 на БНБ и ЗМСИП липсва. Въпреки това, основателно или не, а може би, поради несъвършенството на нормативната регламентация, практиката показва, че по-голямата част от банките у нас отказват да откриват сметки в полза на трети лица. Тези откази, от своя страна, трябва да бъдат съблюдавани от съдилищата, които не следва, единствено въз основа на буквално тълкуване на закона, да ги приемат за ирелевантни за отговорността на длъжника.
Обсъденият по-горе в т. 5.1.3 извод на ВКС, че забавата на кредитора включва като елемент от фактическия си състав и влагане на дължимата сума в банка, съчетан с твърдяната липса на пречки за реализацията на възможността предвидена в чл. 97, ал. 1, изр. второ от ЗЗД, от една страна и съществуващите проблеми в практиката, от друга, изправят длъжника както пред невъзможността да се възползва от последиците на забавата на кредитора, така и пред невъзможността да се освободи от изпълнение на задължението, като вложи дължимата сума в банка.
Въпреки това, следва да се посочи, че формалистичния подход не е присъщ за всички състави на ВКС. В Определение № 283 от 12.07.2013 г. по ч. гр. д. № 3787/2013 г., Г. К., ІІ Г. О. в полза на длъжника е възстановен двуседмичният срок по чл. 362, ал. 1 от ГПК за заплащане на продажната цена по два обявени за окончателни предварителни договора. Съдът е приел, че след като кредиторът не е представил информация за банковата си сметка, по която да бъдат изплатени дължимите суми, длъжникът е предприел необходимите действия за освобождаване от отговорност по чл. 97, ал. 1 от ЗЗД, като не е могъл да предвиди и преодолее нито отказите на банките да открият сметка без съгласието на титуляра й; нито отказът на съда да му се издаде препис от съдебното решение, което да послужи при откриване на сметка на името на кредитора; нито че произнасянето по молбата му за издаване на искания препис, ще бъде след изтичане на законовия срок за изпълнение. Така посочените обстоятелства са квалифицирани от ВКС като непредвидени обстоятелства, по смисъла на чл. 64, ал. 2 от ГПК и искането на длъжника за възстановяване на срока е уважено.
6.3.2.Отказът за откриване на банкова сметка в полза на трето лице, мотивиран с твърдението, че по този начин ще е налице недопустима обработка на лични данни, също е неоснователен.
Правната уредба, регламентираща режима на личните данни, допуска обработването на лични данни, освен при изрично съгласие на физическото лице, за което се отнасят и в други хипотези. Изричното съгласие на лицето, чиито данни се обработват, е предпоставка единствено в хипотезата на чл. 4, ал. 1, т. 2 от Закона за защита на личните данни[37], а наличието само на едно от изброените в текста на чл. 4, ал. 1, т. 1 – т. 7 условия, е достатъчно да обоснове допустимост на обработването на личните данни[38].
Съгласно, чл. 4, ал. 1, т. 3 от ЗЗЛД, обработването на лични данни е допустимо, при условие, че е необходимо за изпълнение на задължения по договор, по който физическото лице, за което се отнасят данните, е страна. Други хипотези, които допускат обработването на лични данни са: когато е необходимо за изпълнение на нормативно установено задължение на администратора на лични данни (чл. 4, ал. 1, т. 1 от ЗЗЛД) или за реализиране на законните интереси на администратора на лични данни (чл. 4, ал. 1 , т. 7 ЗЗЛД) [39].
Според практиката на Комисията за защита на личните данни и съдебната практика [40], разпоредбите на чл. 4, ал. 1, т. 1 и 7 от ЗЗЛД могат да намерят приложение в случаи, в които застрахователи по застраховка „Гражданска отговорност“, осъдени въз основа на влезли в сила съдебни актове, откриват банкови сметки на името на увредени лица, с цел изплащане на присъденото обезщетение. Приема се, че откриването на сметката се извършва в изпълнение на законовото задължение по чл. 223, ал. 1 от КЗ на застрахователната компания да покрие отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди[41].
Банкова сметка в полза на трето лице в тази хипотеза е възможно да се открие, както в случай, че кредиторът отказва да предостави информация за сметката, по която да бъде осъществено плащането[42], така и когато такъв отказ липсва, поради интереса на застрахователната компания да плати във възможно най-кратък срок, за да избегне увеличаването на лихвите за забава и разноските по евентуалното принудително изпълнение[43]. Тук личните данни се предоставят на банката и договорът в полза на кредитора се сключва в изпълнение на нормативно установено задължение на застрахователя като администратор на лични данни и за реализиране на законовите му интереси. Приема се, че при обработването на личните данни, в разглежданата хипотеза са спазени и изискванията на чл. 2, ал. 2 от ЗЗЛД, като данните са обработени добросъвестно, за точно определена цел – изпълнение на нормативно установено задължение след влязъл в сила съдебен акт и без да се надхвърлят условията за постигане на тези цел[44].
Въпреки това, не винаги длъжникът, който иска да се възползва от възможността предоставена с разпоредбата на чл. 97, ал. 1 от ЗЗД, има качеството администратор на лични данни, по смисъла на чл. 3 от ЗЗЛД и разполага с необходимите данни за откриване на банкова сметка в полза на третото лице – кредитор. В тази връзка, според някои съдилища, ако длъжникът е осъден с влязъл в сила съдебен акт, за да открие банкова сметка в полза на кредитора и за да се освободи от отговорност, би могъл да използва данните на кредитора, съдържащи се в съдебното решение[45]. Представянето на такова се изисква и от някои банки с цел откриването на банкова сметка в полза на трето лице, въпреки че в чл. 5 от Наредба № 5 изрично са посочени необходимите за откриването на сметка документи, като съдебният акт не е сред тях. Друг възможен вариант на действие е подаването на молба от длъжника до съда, с искане да бъде издадено удостоверение, по силата на което да открие в полза на кредитора (ищец по спора) банкова сметка.
Безспорно последната хипотеза не е лишена от смисъл, но се поставя въпроса доколко уважаването на това искане попада в обхвата на задължението на съда по чл. 2 от ГПК да даде защита и съдействие по всяко отправено до него искане. При забава на кредитора, когато предмет на задължението не е парична сума, преди да пристъпи към реализиране на предвидената за конкретния случай възможност за освобождаване от отговорност, длъжникът следва да получи разрешение от съда (чл. 97, ал. 1, изр. първо от ЗЗД). Когато престацията е парична обаче, законът изрично е предвидил, че такова разрешение не е необходимо. Разпоредбата на чл. 97, ал. 1, изр. второ от ЗЗД е изцяло в интерес на длъжника, като цели да му предостави повече оперативност и бързина, за да се освободи от отговорност и да минимизира, доколкото е възможно, произтеклите до момента от неизпълнението неблагоприятни последици, които ако не е уговорено друго, се съизмеряват със законната лихва за забава по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Видно от очертаните практически проблеми, затрудненията свързани с откриването на банкова сметка на името на кредитора, създават пречки пред приложението на възможността за освобождаване от отговорност по чл. 97, ал. 1, изр. второ от ЗЗД. Те обаче блокират и правото на длъжника да се възползва от правните последици на кредиторовата забава предвид практиката на ВКС, според която елемент от фактическия състав е и представянето на доказателства, че са предприети действия по чл. 97, ал. 1 предл. второ от ЗЗД, вкл. и чрез удостоверяване на откази на банки за откриване на сметка в полза на трето лице.

ИЗПОЛЗВАНЕТО НА ПОЩЕНСКИ ЗАПИС ПРИ ИЗПЪЛНЕНИЕТО НА ПАРИЧНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ

Пощенският запис не е изрично регламентиран в чл. 97 от ЗЗД, като друг заместващ изпълнението на парични задължения способ за освобождаване на длъжника от отговорност при забава на кредитора. Въпреки това, с оглед очертаните по-горе проблеми, свързани с влагането на дължимата сума в банка, интерес представлява въпросът за правните последици от използването му[46]. Дали чрез него е налице предлагане на изпълнението и в този смисъл се свързва с поставянето на кредитора в забава? Може ли да се разглежда като заместващ изпълнението способ за освобождаване на длъжника от отговорност[47] или това качество следва да му бъде отречено[48]?

7.1. Правна уредба

В § 1, т. 9 от Закона за пощенските услуги[49] пощенските парични преводи са дефинирани като пощенски услуги за изпращане на хартиен носител чрез пощенските служби на пощенски оператор, лицензиран за извършването им, на суми от подателя до получателя. Изричната правна уредба на пощенският запис се намира в Наредба № 4 за пощенските съобщения[50]. Съгласно чл. 154, ал. 1 от посочената наредба, с пощенски запис се превеждат суми в брой или с платежни нареждания по сметка на получателя. Следва да се посочи, че режимът на пощенските парични преводи не се регулира от БНБ по реда на ЗПУПС, а за извършването им е необходимо пощенските оператори да получат индивидуална лицензия, издадена от Комисията за регулиране на съобщенията (чл. 19, т. 3 от ЗПУ). Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 7, б. „д“ от ЗПУПС пощенските записи са изрично изключени от приложното поле на закона[51].
При липса на необходимата банкова информация за сметката на кредитора, няма да е възможно използването на пощенски запис за превод по сметка, ето защо, предмет на разглеждане по-долу ще бъдат правните последици на пощенския запис, с който се превеждат суми, платими в брой на получателя.
Съгласно чл. 154, ал. 3 от Наредба № 4 за пощенските съобщения, размерът на сумите за превеждане с един пощенски запис е неограничен. Доколкото предмет на разглеждане е използването му за изпращане на суми в брой, то поставя се въпросът за действието на посочената разпоредба след приемането на ЗОПБ, който допуска плащания в брой в размер над 15 000 лв., само когато те се извършват по платежна сметка на получателя, а не и когато са предназначени да бъдат получени непосредствено от него в брой.
Изпращането на суми в брой чрез пощенски запис отговаря на признаците на наличния паричен превод по смисъла на § 1, т. 11 на ЗПУПС, с изричната уговорка, че както беше посочено, пощенските записи не попадат в приложното поле на този закон и режимът, който установява. Налице е именно предоставяне на средства от платеца, без да са открити платежни сметки на името на платеца или на получателя, с единствена цел прехвърляне на съответната сума на получателя или на друг доставчик на платежни услуги, действащ от името на получателя, и/или когато тези средства се получават от името на получателя и са на негово разположение. Наличният паричен превод обаче не попада сред допустимите от ЗОПБ начини за изпълнение на парични задължения надхвърлящи 15 000 лв. – превод или внасяне по платежна сметка. Ето защо размерът на допустимите суми, изпращани в брой с пощенски запис, следва да се счита за ограничен с приемането на ЗОПБ. Към момента различните доставчици на услугата предлагат различен максимален размер на сумите, които могат да са предмет на пощенски запис. В случай че задължението надхвърля този лимит, длъжникът би могъл да използва няколко пощенски записа, за да преведе дължимата сума, като във всички случаи, с оглед размерът на подлежащото на изпълнение задължение, следва да се съблюдават разгледаните по-горе ограничения въведени със ЗОПБ.

7.2. Използване на пощенски запис – правно значение
Разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК урежда като основания за прекратяване на изпълнителното производство представянето от длъжника на „разписка от взискателя, надлежно заверена, или квитанция от пощенската станция, или писмо от банка, от които се вижда, че сумата по изпълнителния лист е платена или внесена за взискателя преди образуване на изпълнителното производство“.
Съгласно чл. 130, ал. 1 от ДОПК в случаите на възстановяване на местни данъци, органът по приходите може да възстанови претендирана сума на надвнесен данък чрез пощенски запис на посочения от лицето адрес в данъчната декларация, съотв. в искането за възстановяване. Ал. 2 на същия член, от своя страна, урежда необоримата презумпция, че с получаването на съобщението за пощенския запис, се смята, че искането на лицето за възстановяване на надвнесената сума е изцяло удовлетворено.
Чл. 178, ал. 1, изр. първо от ДОПК постановява, че публичните задължения се изпълняват доброволно чрез плащане в брой или безкасово по съответната сметка. Ал. 7 предвижда, че безкасовото плащане чрез лицензиран пощенски оператор се извършва с пощенски запис за плащане към бюджета по образец. Съгласно ал. 6, безкасовото плащане се смята за извършено в срок, когато плащането е наредено най-късно в последния ден, в който изтича срокът за доброволно плащане на публичното задължение, и дължимата сума е постъпила по съответната сметка не по-късно от следващия работен ден.
От буквалното тълкуване на чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК може да се направи извод, че за да е налице основание за прекратяване на изпълнителното дело е достатъчно да се представят документи, от които е видно, че сумата е изпратена до взискателя по пощата чрез запис, без да е необходимо удостоверяване на факта, че тази сума действително е получена от него. Към този извод се ориентира и част от съдебната практика, която приема, че като основание за прекратяване, законът не изисква сумата да е получена от взискателя, както и да са представени доказателства за това. Посочва се, че реалното получаване е без значение, тъй като след като паричната сума е на разположение на взискателя, само от желанието му зависи дали реално ще я получи[52].
Внимателният прочит на посочената разпоредба, както и прилагането на общите правила за изпълнение на парични задължения, са основание за друг извод. Като основание за прекратяване на изпълнителното производство, чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК наред с пощенския запис, урежда и представянето на разписка от взискателя или писмо от банка, от които се вижда, че сумата по изпълнителния лист е платена или внесена за взискателя преди образуването му. Безспорно в посочените две хипотези става въпрос за погасяване на паричното задължение в брой, чрез плащане на взискателя и издаване на разписка или по безкасов път, когато съгласно чл. 75, ал. 3 от ЗЗД задължението се смята за погасено със заверяване на банковата сметка на взискателя. Според съдебната практика[53], изразът „внасяне за взискателя“ не означава, че сметката, по която са внесени дължимите суми трябва непременно да е лична на взискателя или изрично посочена от него. Приема се, че е достатъчно кредиторът да има възможност да извършва разпоредителни действия със средствата, които са внесени по откритата на негово име банкова сметка, като този извод се основава на липсата на законова забрана за откриване на банкова сметка в полза на трето лице и на установената в чл. 97, ал. 1 от ЗЗД възможност длъжникът да остави дължимите на кредитора суми в банка по местоизпълнението, без да е нужно разрешение от съда. Ето защо, според съдилищата правилото на чл. 75, ал. 3 от ЗЗД следва да е приложимо и в последния случай, когато с дължимата сума се заверява не само банковата сметка предоставена от кредитора, но и тази, която е открита в негова полза, в случай че длъжникът е успял да направи това.
Анализът на посочените две възможности за изпълнение поставя въпроса дали „плащането“ или „внасянето“ по смисъла на чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК, като правно действие ще е приложимо, за да приемем, че е налице основание за прекратяване на делото в случай че длъжникът е използвал пощенски запис.
Възможно е сумата да е изпратена на кредитора чрез пощенски запис преди образуване на изпълнителното дело, но да е получена от него в момент, последващ предприемането на изпълнителни действия. Значението на този въпрос се свързва с разпоредбата на чл. 79, ал. 1, т. 1 от ГПК, която предвижда, че разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, с изключение на случаите, когато делото се прекрати съгласно чл. 433 от ГПК, но не и поради плащане, направено след започване на изпълнителното производство.
На следващо място, дали е достатъчно само дължимата сума да бъде изпратена чрез пощенски запис, или е необходимо и реалното й получаване от длъжника, за да се приложи чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК има голямо значение в хипотезата на изпълнително производство, образувано въз основа на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК. Съгласно т. 9 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г., постановено по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в производството по иска, предявен по реда на чл.422 от ГПК, не се прилага правилото на чл. 235, ал. 3 от ГПК и съдът не следва да съобразява факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. Така, ако единствено реалното получаване на сумите от кредитора е основание за прекратяване на изпълнителното производство по чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК, то когато тези суми са изпратени от длъжника, но не са получени от кредитора преди образуване на изпълнителното дело, посочената разпоредба няма да се приложи, изпълнението върху имуществото на длъжника ще продължи[54], а от основателността на установителния иск по чл. 422 от ГПК, ще зависи дали длъжникът ще има право да се снабди с обратен изпълнителен лист за събраните суми, съгласно чл. 422, ал. 3 от ГПК.
Отговорът на така поставения въпрос не е еднозначен.
Ако пощенският запис се използва за безкасов превод, следва да се приложи общото правило на чл. 75, ал. 3 от ЗЗД и задължението да се счита за погасено със заверяване на банковата сметка на кредитора.
С оглед разглежданите проблеми обаче, смятам, че когато пощенският запис се използва за превод на суми, платими в брой на получателя, за да се приложи разпоредбата на чл. 433, ал. 1 от ГПК от значение ще е единствено реалното получаване на сумата от кредитора. Това мнение също се възприема в съдебната практика[55]. Пощенските станции не са овластени нито от закона, нито от кредитора да получават изпълнението (чл. 75, ал. 1 от ЗЗД). Те осъществяват само съобщително-преводна дейност по отношение на преведените за друго лице суми, които до получаването им са на разпореждане на изпращача[56].
Посоченият извод може да се направи и per argumentum a contrario от разпоредбата на чл. 130, ал. 2 от ДОПК. Спрямо задължението за възстановяване на надвнесени суми за публични задължения е уредена необорима презумпция, че с получаването на съобщението за пощенския запис искането на лицето за възстановяване на надвнесената сума е изцяло удовлетворено. В случая, в полза на държавата е регламентирано едно изключение от изведеното правило за погасяване на задължението с реалното получаване на дължимата сума. Разпоредбите, които уреждат презумпции, не могат да се тълкуват разширително или да се прилагат по аналогия. Ето защо, в останалите случаи, при изпращане на суми чрез пощенски запис, в т. ч. и в хипотезата на чл. 133, ал.1, т. 1 от ГПК задължението ще се погаси едва с реалното им получаване от кредитора.
С оглед изложеното, могат да се направят следните изводи относно използването на пощенски запис за превод на суми, платими в брой на получателя при забава на кредитора по чл. 95 и сл. от ЗЗД:
На първо място, при изпращането на дължимата парична сума, без да е налице получаването й от кредитора, не може да се приложи по аналогия правилото на чл. 97, ал. 1 от ЗЗД и длъжникът да се освободи от отговорност. В случай че получателят не може да бъде открит или откаже да получи изпратената сума, неизплатените в 20 дневен срок записи се връщат обратно в станцията на подаването за изплащане на подателите. Ето защо, задължението не се смята за погасено и не е налице основание за освобождаване на длъжника от отговорност, каквото е предвидено при влагане на дължимата сума в банка, където отказът на кредитора да се разпореди с предоставената сума е правно ирелевантен с оглед действието на освобождаването от отговорност.
На следващо място, изпращането на дължимата сума чрез пощенски запис може да се разглежда като предлагане на изпълнението по смисъла на чл. 95, ал. 1 от ЗЗД[57], като отказът за получаването й ще води до забава на кредитора с произтичащите от нея последици – освобождаване на длъжника от собствената му забава, от отговорността за направените в резултат на нея необходими разноски и др., разгледани по-горе.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Целта на настоящата статия беше да привлече вниманието върху неизследвани в теорията и противоречиво разрешавани от съдилищата въпроси, свързани със забавата на кредитора като правен институт и възможностите за освобождаване на длъжника на парична сума от отговорност.
Основавайки се на действащата нормативна уредба и въз основа на направения анализ на съдебната практика, могат да се направят следните изводи, които, макар и оспорими, очертават съществуващите проблеми и представляват опит и крачка към намиране на необходимите правни разрешения:

8.1. В съдебната практика е налице смесване между фактическия състав на забавата на кредитора, правните й последици за длъжника и предвидените в закона възможности за освобождаването му от отговорност, в резултат на което длъжникът на парична сума бива лишен както от правото на произтичащите от закона последици на кредиторовата забава, така и от възможността да се освободи от отговорност.
8.2. С оглед приложението на чл. 97, ал. 1, изр. второ от ЗЗД, съдилищата категорично приемат, че действащата нормативна уредба допуска възможността да се откриват банкови сметки на името на трети лица. Практиката обаче показва, че в повечето случаи тази възможност трудно се реализира, поради отказите на банките да предоставят подобна услуга, основани на неправилно тълкуване на нормативната уредба.
Това налага извършването на синхронизация в действащото законодателство, като с оглед избягване на всякакви съмнения и интерпретации, следва изрично да се уреди възможността в хипотезата на чл. 97, ал. 1 от ЗЗД длъжникът да може да открива банкова сметка на името на своя кредитор – както физическо, така и юридическо лице.

8.3. Съществува противоречие по въпроса за същността на пощенския запис и значението му с оглед освобождаване на длъжника от отговорност при забава на кредитора. Както и по въпроса за използването му по чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК като средство за изпълнение на парично задължение и основание за прекратяване на изпълнителното дело.
С оглед направения в настоящото изложение анализ, считам, че когато пощенският запис се използва за изпращане на пари в брой, то до получаване на сумата от кредитора е налице само предлагане на изпълнението по смисъла на чл. 95, предл. първо от ЗЗД. Отказът да се получи изпратената сума не е основание за освобождаване на длъжника от отговорност по чл. 97, ал. 1, изр. първо от ЗЗД, но в случай, че е неоснователен, е предпоставка за изпадане на кредитора в забава със следващите от това правни последици. В тази връзка, за да е налице основание за прекратяване на изпълнителното дело по чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК, изпратената сума следва да е получена от кредитора преди образуването му.

Автор: Борислава Първанова,

адвокат от Софийска адвокатска колегия

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Zimmermann, R. The law of Obligations. Roman Foundations of the Civilian Tradition. Juta & Co Ltd., 1992, p. 819 – 823

[2] Институтът е бил уреден в Параграф 4 „За предлаганията на плащане и за предаването на хранение“ (чл. 164 – 167) на ЗЗД от 1892 г. (отм.). Общата му уредба днес се намира в чл. 95 – 97 от ЗЗД, а в редица специални разпоредби са регламентирани модификации на възможностите на длъжника за освобождаване от отговорност (напр. чл. 251 от ЗЗД, чл. 328, чл. 359, ал. 4, чл. 376, чл. 585 от ТЗ).

[3] Решение № 182 от 05.11.2013 г. по гр. д. № 423/2013 г. на Районен съд – Ихтиман

[4] Обн. ДВ. бр.16 от 22 Февруари 2011 г., посл. изм. и доп. ДВ. бр.107 от 24 Декември 2014 г.

[5] Законът следва да обхване и контролира паричния поток, който възниква в резултат на разплащанията в брой, равни или надвишаващи определен стойностен праг. Според мотивите към законопроекта, целта е да се избегне съществуването на постоянен паричен поток, който не се отразява в първични счетоводни документи, с оглед отклоняване от установяване, съответно плащане на публични задължения.

[6] Обн. ДВ. бр.85 от 24 Юли 1998 г., посл. изм. ДВ. бр.53 от 27 Юни 2014 г.

[7] Съгласно чл. 5 от ЗОПБ, който извърши или допусне извършването на нарушение на чл. 3, се наказва с глоба в размер 25 на сто от общия размер на направеното плащане – ако е физическо лице, или с имуществена санкция в размер 50 на сто от общия размер на направеното плащане – ако е юридическо лице. При повторно нарушение, размерът на глобата е 50 на сто от размера на направеното плащане, а на имуществената санкция – 100 на сто от размера на направеното плащане.

[8] Решение № 216 от 06.03.2013 г. по т. д. № 882/2011 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС

[9] Изключение е налице при менителничните задължения, при които мястото на плащане се определя от издателя на ценната книга или по правилото на чл. 456, ал. 2 от ТЗ. – В този смисъл Калайджиев, А. Облигационно право – обща част. С., 2010, бел. под линия , стр. 256 – 257

[10] Подробно за термина „местожителство“ и тълкуването му, вж. Калайджиев, А. Цит. съч., стр. 254 – 256

[11] Съгласно чл. 2 от ЗОПБ, законът не се прилага при: 1. тегленето и внасянето на пари в брой от/в собствени платежни сметки; 2. тегленето и внасянето на пари в брой от/в сметки на недееспособни и ограничено дееспособни лица, на съпрузи и роднини по права линия; 3. сделките с чуждестранна валута в наличност по занятие; 4. операциите с банкноти и монети, страна по които е Българската народна банка; 5. замяната от банки на повредени български банкноти и монети; 6. изплащането на трудови възнаграждения по смисъла на Кодекса на труда; 7. изплащането на гарантираните влогове по смисъла на Закона за гарантиране на влоговете в банките.

[12] Видовете платежни услуги са регламентирани в чл. 4 от ЗПУПС.

[13] § 1, т. 17 от ЗПУПС: „Платежна операция“ е действие, предприето от платеца или от получателя по внасяне, прехвърляне или теглене на средства независимо от основното правоотношение между платеца и получателя.

[14] В този смисъл Ковачев, Ясен – Прилагането на Закона за ограничаване на плащанията в брой и плащане на доставка чрез внасяне по платежна сметка, Дайджест „Счетоводство, данъци и право“, 2013 г., кн. 10, стр. 69

[15] В раздел IV от Писмо с Изх. № УК-3 от 04.04.2011 г. на министъра на финансите, относно: Прилагането на Закона за ограничаване на плащанията в брой, са посочени конкретни примери за начина, по който следва да се определи размера на паричната престация, с цел съобразяване с въведените ограничения.

[16] Напр. отказът на кредитора да издаде фактура, в която да посочи точния размер на задължението на длъжника.

[17] Калайджиев, А., Цит. съч., стр. 383

[18] Кожухаров, А. Кожухаров, А. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Нова редакция и допълнения Петко Попов. С., 2002, стр. 411; Така и Определение № 689 от 27.05.2014 г. по гр. д. № 1790/2014 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС; Решение № 28 от 14.03.2009 г. по т. д. № 497/2008 Г., Т. К., І Т. О. на ВКС; Решение № 163 от 03.04.2014 г. по в. гр. д. № 18/2014 г. на Софийски окръжен съд. В Определение № 283 от 12.07.2013 г. по ч. гр. д. № 3787/2013 г., Г. К., ІІ Г. О. на ВКС е прието, че непредоставянето на банкова сметка от кредитора, представлява неоказване на необходимото, с оглед изпълнението, съдействие.

[19] Калайджиев, А., Цит. съч., стр. 383

[20] Решение № 216 от 06.03.2013 г. по т. д. № 882/2011 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС

[21] Определение № 689 от 27.05.2014 г. по гр. д. № 1790/2014 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС; Решение № 28 от 14.03.2009 г. по т. д. № 497/2008 Г., Т. К., І Т. О. на ВКС; Решение № 163 от 03.04.2014 г. по в. гр. д. № 18/2014 г. на Софийски окръжен съд

[22] В този смисъл, Решение № 567 от 09.04.1974 г. по гр. д. № 280/74 г., I Г. О. на ВС; Решение № 1159 от 30.12.2008 г. по гр. д. № 3834/2007 Г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС; Решение № 163 от 03.04.2014 г. по в. гр. д. № 18/2014 г. на Софийски окръжен съд

[23] В този смисъл, Решение № 567 от 09.04.1974 г. по гр. д. № 280/74 Г., I Г. О. на ВС; Решение № 182 от 05.11.2013 г. по гр. д. № 423/2013 г. на Районен съд – Ихтиман

[24] Смесване на последиците на забавата на кредитора и възможността за освобождаване от отговорност по реда на чл. 97, ал. 1, изр. второ от ЗЗД е налице и в Решение от 11.04.2014 г. по гр. д. № 2690/2013 г. на Софийски районен съд, както и в Определение № 635 от 12.12.2013 г. по гр. д. № 4397/2013 г., Г. К., І Г. О. на ВКС. При постановяване на последното, по делото ответникът е установил, че е поканил в срока за изпълнение кредиторите да предоставят банкова сметка, по която да бъдат изплатени дължимите суми. Налице е изричен отказ за предоставяне на исканата информация. Въпреки това, съдът не е уважил възражението за наличие на забава на кредитора и не е приложил последиците й, като е приел, че длъжникът е можел да се освободи от отговорност по реда на чл. 97 от ЗЗД.

[25] Апостолов, И. Цит. съч., стр. 331

[26] Апостолов, И. Цит. съч. Облигационно право. Част първа. Общо учение за облигацията. С., 1990, стр. 331; Калайджиев, А. Цит. съч., стр. 382

[27] Решение № 567 от 09.04.1974 г. по гр. д. № 280/74 Г. на I Г. О. на ВС

[28] Решение от 20.05.2005 г. по ВАД № 133/2004 г. на АС при БТПП

[29] Решение № 146 от 06.06.2011 г. по гр. д. № 1127/2010 г., ІІІ Г.О. на ВКС; Решение № 671 от 20.10.2008 г. по т.д. № 290/2008 г., ІІ Т.О. на ВКС

[30] В този смисъл Решение № 939 от 21.05.2014 г. по в. гр. д. № 3257/2013 г. на Окръжен съд – Пловдив

[31] Калайджиев, А. Цит. съч., стр. 387; Решение № 28 от 14.03.2009 г. по т. д. № 497/2008 г., Т. К., І Т. О. на ВКС

[32] Ако длъжникът, поради собствена забава е дължал законна или наказателната лихва, съгласно чл. 96, ал. 1 от ЗЗД тя няма да се дължи още от момента на изпадането на кредитора в забава.

[33] Обн. ДВ. бр.62 от 4 Август 2009г., посл. изм. и доп. ДВ. бр.57 от 27 Юли 2012 г.

[34] Фактите изложени в настоящата статия се основават на проучване на практиката на банките на територията на страната по въпроса за откриване на банкови сметки в полза на трети лица.

[35] Съгласно чл. 23, ал. 6, изр. първо от Закона за търговския регистър, ако е посочен идентификационен код, съдът, държавните органи, органите на местното самоуправление и местната администрация и лицата, на които е възложено упражняването на публична функция, организации, предоставящи обществени услуги, включително банките нямат право да изискват доказването на обстоятелства, вписани в търговския регистър, и представянето на актове, обявени в търговския регистър.

[36] Решение № 197 от 18.02.2014 г. по т. д. № 666/2012 г., Т. К., І Т. О. на ВКС

[37] Обн. ДВ. бр.1 от 4 Януари 2002г., посл. изм. и доп. ДВ. бр.15 от 15 Февруари 2013 г.

[38] Решение № 3084 от 01.03.2012 г.по адм. д. № 5907/2011 г., V отд. на ВАС, потвърдено с Решение № 15275 от 03.12.2012 г. по адм. д. № 11491/2012 Г., 5 чл. с-в на ВАС

[39] Физическо или юридическо лице, както и орган на държавната власт или на местното самоуправление, който сам или съвместно с друго лице определя целите и средствата за обработване на личните данни.

[40] Решение № 175 от 26.02.2013 г. и Решение № Ж150 от 17.09.2013 г. на Комисията за защита на личните данни

[41] Решение № М16 от 12.07.2013 г. на Комисията за защита на личните данни; Решение № 9834 от 17.03.2011 г. на Комисията за защита на личните данни, потвърдено с Решение № 3084 от 01.03.2012 г. по адм. д. № 5907/2011 г., V отд. на ВАС, потвърдено с Решение № 15275 от 03.12.2012 г. по адм. д. № 11491/2012 г., 5 чл. с-в на ВАС

[42] Решение № 14744 от 08.11.2013 г. по адм. д. № 714/2013 Г., V отд. на ВАС

[43] Решение № 10663 от 15.07.2013 г. по адм. д. № 12985/2012 г., V отд. на ВАС

[44] В този смисъл Решение № 14744 от 08.11.2013 г. по адм. д. № 714/2013 Г., V ОТД. на ВАС; Решение № М16 от 12.07.2013 г. на Комисията за защита на личните данни

[45] Решение № 3084 от 01.03.2012 г.по адм. д. № 5907/2011 г., V отд. на ВАС, потвърдено с Решение № 15275 от 03.12.2012 г. по адм. д. № 11491/2012 г., 5 чл. с-в на ВАС

[46] Въпросът за правната квалификация на паричните пощенски преводи като средство за изпълнение на парично задължение, е повдиган пред ВКС в рамките на производството по допускане до касационно обжалване, но не е получил отговор, тъй като с оглед фактите в конкретния случай, съдът е приел, че той няма самостоятелно значение за изхода на делото. – вж. Oпределение № 635 от 12.12.2013 г. по гр. д. № 4397-2013 г., Г. К., І Г. О. на ВКС

[47] В Решение № 2666 от 09.04.2013 г. по в. гр. д. № 13991/2011 г. на Софийски градски съд е прието, че непредоставянето на банкова сметка, по която да се изпълни задължението не попада в хипотезата на чл. 95 от ЗЗД, доколкото паричната сума може да бъде преведена и с пощенски запис на кредиторите. В посоченото решение, отново е налице смесване между последиците на забавата на кредитора и използването на заместващите прякото изпълнение способи за освобождаване на длъжника от отговорност.

[48] Решение № 352 от 15.04.2013 г. по в. гр. д. № 171/2013 г. на Окръжен съд – Бургас

[49] Обн. ДВ. бр.64 от 4 Август 2000г., посл. изм. ДВ. бр.61 от 25 Юли 2014 г.

[50] Издадена въз основа на чл. 15, ал. 2 от Закона за съобщенията (обн., ДВ, бр. 27 от 1975 г.) и Обн. ДВ. бр.97 от 7 Декември 1979г. С § 2 от ПЗР на Закона за пощенските услуги (обн., ДВ, бр. 64 от 4 август 2000 г.) е отменен Законът за съобщенията, но съгласно § 1 подзаконовите нормативни актове, издадени от министъра на транспорта и съобщенията, запазват действието си и се привеждат в съответствие със закона в 6-месечен срок от влизането му в сила. Вж. и Решение № 10504 от 30.10.2007 г. по адм. д. № 6790/2007 г., ІV отд. на ВАС.

[51] В настоящата редакция на ЗПУПС (изм. и доп. ДВ. бр.103 от 28 Декември 2012 г.), текста на чл. 2, ал. 1, т. 7, б. „д“ (изм. – ДВ, бр. 105 от 2011 г., в сила от 29.12.2011 г.) не е съобразен с ратифицираната от Република България и обнародвана в ДВ. бр.3 от 13 Януари 2015г. нова Всемирна пощенска конвенция.

[52] Решение от 01.06.2012 г. по ч. гр. д. № 7507/2012 г. на Софийски градски съд; Решение от 14.05.2012 г. по ч. гр. д. № 2899/2012 г. на Софийски градски съд; Определение № 9525 от 19.09.2008 г. по адм. д. № 10697/2008 г., ІV отд. на ВАС

[53] Решение № 4931 от 24.06.2013 г. по в. гр. д. № 7723/2013 г. на Софийски градски съд; Решение от 30.08.2012 г. по ч. гр. д. № 9286/2012 г. на Софийски градски съд

[54] Освен, ако длъжникът не се възползва от предвидените в чл. 420, ал. 1 и 2 от ГПК възможности за спиране на изпълнението или ако заповедта за незабавно изпълнение е издадена въз основа на запис на заповед (чл. 417, т. 9 от ГПК), в който случай, съгласно чл. 420, ал. 1 от ГПК, изпълнението се спира.

[55] Решение № 799 от 24.09.1994 г., гр. д. № 681/94 г., I Г. О. на ВС; Решение № 404 от 31.07.2014 г. по в. т. д. № 1274/2014 Г. на Окръжен съд – Стара Загора; Решение от 03.01.2013 г. по гр. д. № 926/2012 г. на Окръжен съд – Добрич

[56] Решение № 102 от 20.02.2001 г. по гр. д. № 1287/2000 г., IV Г. О. на ВКС

[57]В този смисъл и Решение № 567 от 09.04.1974 г. по гр. д. № 280/74 г., I Г. О. на ВС, Решение № 795 от 1999 г. по гр.д. № 499/1999 г., I Г.О. на ВКС. Изводите направени във второто са възприети с Решение № 28 от 14.03.2009 г. по т. д. № 497/2008 г., Т. К., І Т. О. на ВКС