Следващото изложение е провокирано от серия от седем определения по чл. 288 ГПК[1], на които авторът попадна случайно. Всичките седем дела имат идентичен предмет. По всичките седем дела ищецът е производител на електроенергия от възобновяеми енергийни източници (ВЕИ), а ответник съответното териториално електроснабдително предприятие – по шест от делата касатор е „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД, а по седмото ответник по касация е „Енерго-Про мрежи” АД. Всичките седем изложения на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържат като водещ един и същ обуславящ изхода на спора правен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Всички касационни жалби на „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД, респективно обосновките за допускане на касация са подадени в период от около два месеца (VIII-X.2014г.), т.е. преди постановяването на най-ранното определение по чл. 288 ГПК от 20.05.2015г., което предполага, че при идентични по основание спорове и сходни по мотиви осъдителни решения изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на един и същ касатор са идентични. Не може да се каже същото обаче за шестте определения по чл. 288 ГПК, тъй като две от тях не допускат касационно обжалване, докато другите четири допускат разглеждането на касационната жалба. Седмото определение представлява интерес, тъй като е постановено от персонално същия съдебен състав, постановил най-ранното (недопускащо касация) определение от 20.05.2015г., който състав по-малко от половин година по-късно постановява определение, което по същия обуславящ правен въпрос допуска разглеждане на касационната жалба. В случая е без значение кой е бил касатор по двете дела, т.е. дали искът е бил уважен или отхвърлен от въззивния съд, защото обуславящият изхода на двете дела правен въпрос е все един и същ. Без значение е и разликата в ответниците по двете дела (ЕВН и Енерго-Про), защото се касае само до териториална компетентност на електроснабдителните предприятия, които са били длъжни да изкупуват произвежданата енергия от ВЕИ.
Накратко, предметът на съдебните спорове е следният. С Решение № Ц-33/14.09.2012г. тогавашната Държавна комисия по енергийно и водно регулиране (ДКЕВР[2]) определя временни цени за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи, като таксите за пренос и разпределение се дължат не на електроснабдителното предприятие, което е ответник по коментираните дела, а на електроразпределителното предприятие /ЕРП/ (в делата, местно подсъдни на пловдивските съдилища, това са били „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД, респективно „ЕВН България Електроразпределение“ ЕАД). Производителят на енергия от ВЕИ има задължения към ЕРП за достъп до услугите пренос и разпределение на произвежданата от него енергия, а има вземания от електроснабдителното предприятие, което е длъжно да изкупува на преференциални цени произведената от ВЕИ енергия. След Решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР „ЕВН България Електроразпределение“ ЕАД цедира на „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД вземанията си от съответния производител на ел. енергия, като цесионерът е използвал цедираните му вземания за прихващане срещу своите задължения за изкупуване на енергията и така реално е заплащал по-малко от фактурната стойност.
След като Решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР бива отменено от Върховния административен съд с Решение № 6598/15.05.2013г. по адм.д. № 1244/2013г. и още няколко аналогични решения на ВАС по жалби на различни производители на енергия от ВЕИ, производителите завеждат дела срещу електроснабдителните предприятия, твърдейки, че с отмяната на решението на ДКЕВР с обратна сила са заличени правните му последици, поради което и по цесиите електроснабдителните предприятия не са придобили вземания, а поради това и не са извършили надлежни прихващания, в резултат на което дължат на производителите стойността, която не са заплатили заради компенсаторните изявления, като основанието на исковете е чл. 327, ал. 1 ТЗ (реално изпълнение по търговска продажба) и при условията на евентуалност чл. 55, ал. 1 ЗЗД (кондикционна претенция за неоснователно обогатяване). Въззивните решения на окръжния и апелативния съд в Пловдив трайно са в полза на ищците, а апелативният съд във Варна е отхвърлил претенцията срещу „Енерго-Про мрежи” АД.
Независимо кой е бил касатор, неизменно като обуславящ правен въпрос в хипотезата на т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК е бил поставян следният: „Дали с отмяната на индивидуален административен акт по отношение, на който по силата на закона /в случая чл. 13, ал. 7 от ЗЕ/ е допуснато предварително изпълнение, отпадат с обратна сила всички негови последици, все едно, че не е съществувал в правния мир /т.е. решението за отмяната му има обратна сила/ или решението, с което този акт се отменя, няма такава обратна сила”.
Както беше споменато по-горе, по всяка вероятност мотивите за обуславящия характер на този въпрос спрямо постановените въззивни решения, както и мотивите относно значението на отговора на този въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото, са били идентични във всяко от изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, подадени по шестте дела на „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД.
От тази гледна точка с особена острота стоят няколко въпроса, сред които най-общият, но и най-важният е този за предсказуемостта на правораздавателната дейност на ВКС по чл. 288 ГПК. По-конкретно въпросът се поставя в контекста на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване – дори и след приемането на Тълкувателно решение № 1/2009 (от 19.02.2010) по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК имат ли касационните съдии еднакви критерии за прилагането на основанията за допускане до разглеждане на касационните жалби? Ако се съди по горе описаните дела, то се налага отрицателен отговор, което буди тревога за правната сигурност и основателни притеснения и недоверие в правосъдната система.
В Определение № 260/20.05.2015г. по т.д. № 2792/2014г. на ВКС, II ТО, след като цитира дословно диспозитива на т. 4 от ТР-1-2009-ОСГТК, съдебният състав твърди, че касаторът не обосновава наличието на нито една от хипотезите, покриващи критериите, описани в т. 4 от тълкувателното решение. По-малко от 6 месеца след това определение същият съдебен състав постановява Определение № 615/06.11.2015г. по т.д. № 353/2015г., II ТО и въпреки че касаторът поставя четири правни въпроса по чл. 280, ал. 1 ГПК, съдебният състав приема, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на АС Варна при условията отново на т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК и именно по въпроса, за който 6 месеца по-рано същите съдии са приели, че не покрива нито една от хипотезите на т. 4 от ТР-1-2009-ОСГТК, разясняващи кога правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, т.е. кога е приложима разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Все пак следва да се отчете нюансът, че в Определение 260/2015г. твърдението на съда е, че касаторът не обосновава наличието на хипотезите по т. 4 от ТР-1-2009, докато при Определение 615/2015г. касаторът е друго лице (това е единственото от разглежданите дела, по което касатор е ищецът, а не електроснабдителното предприятие). При това разграничение е възможно изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на единия касатор да е по-добре мотивирано от това на другия, но дори и при такава уговорка трябва да се държи сметка за следните два аспекта, относими към вътрешното убеждение и външното убеждаване на съдебния състав, разглеждащ обосновката за допускане до разглеждане на касационната жалба.
- Процесуалният закон в чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не поставя специални изисквания към мотивирането на изложението на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В този смисъл следва да се отчете, че понякога от самото формулиране на въпроса по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК може да се установи или изведе, че той, респективно отговорът му, е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, какъвто, може да се каже, е въпросът, сочен от касаторите по разглежданите седем дела. В такива случаи съдът не следва да отхвърля разглеждането на касационната жалба, само защото касаторът не е изложил подробни мотиви в обосновката.
- Следва да се отчита и по-особеният характер на основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, спрямо основанията по т. 1 и 2. В хипотезите по т. 1 и 2 съдът условно има по-пасивна роля, респективно касаторът следва да прояви по-голяма активност, за да издири относима съдебна практика, която да представи или поне посочи на съда, а последният трябва да прецени нейната действителна релевантност. При наведено твърдение за наличие на основание по т. 3 обаче съдът трябва да заеме далеч по-активна позиция в разглеждането, защото именно неговата преценка за значението на въпроса е решаваща дали въззивното решение ще бъде допуснато до касационен контрол. При допълнителния критерий по т. 3 по правило касаторът не се позовава на съдебна практика (освен когато иска осъвременяване на такава), като съдът не следва да отчита само доводите на страните, а от самата формулировка на въпроса (дори да няма никакви допълнителни аргументи) и сам следва активно да преценява неяснотите или непълнотите в дадена правна норма, водещи до колебания относно смисъла или пределите ѝ, респективно рисковете от неточно приложение на закона и дали разглеждането на поставения въпрос и даването на отговор би имало принос за развитието на правото.
Ако се подходи формалистично към тълкуването на принципа на вътрешното убеждение, регламентиран в чл. 12 ГПК, и доколкото в производството по чл. 288 ГПК съдът не преценява доказателства, то формално-логически може да се заключи, че вътрешното убеждение на съда в това производство се формира единствено чрез преценка на доводите на страните. Тогава автоматично се заличава противоречието между горе посочените две определения на един и същ състав на ВКС – просто в единия случай съдът счита, че обосновката на касатора не го е убедила в наличието на условията за допускане до разглеждане на касационната жалба, а във втория случай обосновката е била аргументирана и същите съдии вече са се убедили, че същият въпрос, който им се е струвал неотносим към точното прилагане на закона и развитието на правото, вече им се струва достоен да го разгледат и чрез казуалното си тълкуване и отговор по чл. 290 ГПК да ликвидират една неяснота или непълнота в дадена правна норма. От описаното е видно, че формалистичния подход към източника на формиране на вътрешното убеждение на съда е неправилен и води до противоречива съдебна практика по идентични дела и идентичен обуславящ изхода им правен въпрос, а като допълнителен ефект се наслагва и сянката на съмнение в почтеността на съдебния състав при приемането на едно от двете определения.
В обобщение следва да се отчете, че отношението между вътрешното убеждение и външното убеждаване на съда е динамичен баланс, при който както съдът, така и страните трябва да заемат активна позиция, но дори при липса на достатъчна (по мнението на съда) активност на касатора, това не трябва да бъде извинение и причина за липса на активност и у решаващия орган. Без съмнение касаторът и процесуалният му представител са заинтересовани чрез доводите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК да създадат силно външно убеждаване спрямо съда, но същевременно съдът не следва да формира вътрешното си убеждение само под формата на преценка на доводите, изложени от касатора, а следва да прояви и собствена активност, особено в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Допълнителен аргумент в тази насока е и тълкувателно обоснованото правомощие на ВКС да (пре)формулира правния въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК. Идеалистичната представа за „сляпата“ Темида, държаща везната, в случая е неточна. Темида (съдът) не е робот, който автоматично и единствено констатира в коя от купичките на везната са сложени по-тежки доводи и това е така, защото доводите не се преценяват количествено, а качествено. Нещо повече – не рядко мотивите на решаващия съд са различни от доводите и на двете страни и това има своето основание в принципа за законност, залегнал в чл. 5 от ГПК: „съдът разглежда и решава делата според точния смисъл на законите…“ и това е другият източник на формиране на вътрешното убеждение на съда, дори когато външното убеждаване чрез доводите на страните е слабо или дори отсъства.
В много случаи именно съдът е този, който разполага с по-големи възможности за преценка дали даден въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Тези по-големи възможности са обусловени от натрупващите се във времето идентични или сходни правни спорове, които минават през съда, докато страните най-често инцидентно, по повод личния си проблем се сблъскват с определен проблем в приложението на дадена правна норма.
Различният краен резултат в двете горе цитирани определения на ВКС, II ТО, постановени по идентични спорове и при един и същ значим за изхода им правен въпрос, търпи и допълнителна критика, извлечена конкретно от мотивите им. В по-ранното определение (от 20.05.2015г.) съдът се позовава на Решение от 07.07.2010г. на ОС Русе по т.д. № 202/2010г. с твърдение, че това влязло в сила решение разяснява действието на решенията на административен съд за отмяна на индивидуален административен акт, като това се използва като аргумент срещу твърдяна от касатора неяснота или непълнота на разпоредбата на чл. 177, ал. 1, изр. 2 от АПК. В по-късното определение (от 06.11.2015г.) обаче същите съдии пропускат да се позоват на това решение и приемат, че въпросът за темпоралното действие на решенията на административните съдилища, с които се отменя индивидуален административен акт, е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Аналогично на Определение № 260/2015г., II ТО в хронологично второто Определение № 494/24.06.2015г. по т.д. № 2551/2014г. на ВКС, I ТО, решаващият състав се позовава на постановките в т. 4 от ТР-1-2009-ОСГТК и заявява, че страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба[3], както и че не било довод възпроизвеждането на текста на основанието, нито лаконичното твърдение, че по въпроса нямало съдебна практика, след като страната не е обосновала твърдения за непълнота или неяснота на приложена правна норма, която да се нуждае от тълкуване. За разлика от определението от 20.05.2015г., в определението от 24.06.2015г. има признание, че този въпрос действително е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. При такава констатация обаче с особена острота стои горе споменатото, че понякога от самото съдържание на формулирания въпрос по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК и в контекста на професионалния опит на касационните съдии личи, че е отговорът му е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а твърдението на касатора за липса на съдебна практика по въпроса малко или много прехвърля тежестта за опровергаването му върху съда, когато възнамерява да не допусне касационно разлглеждане. И не рядко съдът, разполагайки с повече информация за такава практика, в определения, с които не допуска касационно производство, сочи на касатора практика по поставения от него въпрос по т. 3.
В Определение № 494/24.06.2015г., I ТО допълнително е развит довод, който се самоопровергава. Съдът излага, че касаторът не бил развил доводи относно обективно съществуваща неяснота или непълнота на чл. 177, ал. 1 АПК, а бил изложил своето разбиране по въпроса изцяло в контекста на оплакванията си за неправилност на въззивното решение. Често в определения по чл. 288 ГПК състави на ВКС развиват доводи, че касаторът сочи като основания за допускане на касация доводи, които са относими към преценката за правилност на атакуваното решение, и по тази причина ги намира неотносими при преценката за допускане на касация. Тук обратно – съдът се позовава на липса на каквито и да било доводи за обосновка на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, въпреки че е възприел такива в самата касационна жалба. Следователно съдът е могъл да бъде убеден (да формира вътрешно убеждение) за значението на поставения правен въпрос за действието във времето на решенията на административните съдилища, с които се отменя индивидуален административен акт (чл. 177, ал. 1 АПК), но въпреки това, защото тези доводи са развити в касационната жалба ги намира за относими само към правилността на съдебния акт.
Общото между двете определения, недопускащи производство по разглеждане на касационната жалба, са твърденията за липса на доводи, обосноваващи наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (в единия случай въобще, а в другия случай все пак се признава наличието на общата предпоставка). Както вече беше посочено по-горе, по двете недопуснати до разглеждане касационни жалби и по четири от петте допуснати до касация жалби касатор е едно и също лице, което е подало касационните жалби преди да бъде постановено първото определение за недопускане на касационно производство, от което би могъл да узнае за твърдяната от два състава на ВКС липса на доводи за наличие на основание за допускане на касационно производство. Следователно с голяма степен на вероятност може да се предположи, че изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и в шестте касационни жалби на „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД са идентични, тъй като, без да се отчита различната вербализация на въззивните решения на ОС и АС Пловдив, мотивите за постановените от тях осъдителни решения по същество са идентични.
При така описаните предпоставки обаче стоят неудобните въпроси, касаещи правната сигурност и предсказуемост на правосъдието. При сходни до степен на идентичност въззивни решения; при същата степен на сходство на изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и при пълна идентичност на поставения в тях въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК как в хоронологично по-късните четири определения по чл. 288 ГПК, за разлика от първите два съдебни състава, последващите формират вътрешно убеждение за наличие на правен въпрос, който вече е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; ако в изложенията на касатора действително липсват аргументи, обосноваващи наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, т.е. ако липсва външно убеждаване на съда, то въз основа на какво четири съдебни състава все пак са формирали вътрешно убеждение за наличие на основание за допускане на касационно обжалване; как от едни и същи мотиви в обосновката за допускане (или от липсата на такива) едни съдебни състави не допускат касационно разглеждане, а други – допускат; това на личностни качества (или дефицити) ли се дължи и ако причината не е такава, то тогава как може да се гарантира еднообразно прилагане на критериите по 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и ако не може да се гарантира – трябва ли да има производство по селектиране на касационните жалби.
В настоящото изложение не се фаворизират по-късните (допускащи касация) определения и не се цели да се назидават първите две, с които не е допуснато касационно обжалване на въззивните решения. Коментираните проблеми стоят с еднаква сила и ако първите две определения са правилни, а последващите пет – неправилни.
В настоящата статия няма да бъде изложено становище нито дали въпросът, обусловил допускането до касация, е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, нито по отговора на този въпрос – отговор, който ще определи и изхода на делата. Целта на настоящото изложение не е да вземе страна по горе описаните правни спорове и да навежда аргументи за основателност или неоснователност на предявените искове, а да постави тежките въпроси за противоречивата практика на ВКС по чл. 288 ГПК и липсата на еднозначно разбиране на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивните решения сред самите касационни съдии, дори и след приемането на ТР-1-2009-ОСГТК.
В тази връзка, вече извън „градината“ на ВКС, тази статия има за цел и да провокира дискусия относно извършването на по-задълбочен преглед на досегашната практика по чл. 280, ал. 1 ГПК, чието прилагане се обективира в производството по чл. 288 ГПК. Един 7-годишен период на правоприлагане заслужава своя анализ и по-важното – оценка за позитивите и негативите от съществуването на процедура по „селектиране“ на касационните жалби и дали тя е оправдала очакванията, мотивирали приемането на нормативната ѝ уредба; дали има преимущества спрямо предходния модел на формални, но безпротиворечиви критерии за допустимост на касационното производство, които преимущества да оправдават оставането ѝ в сегашния вид.
Подозирам, че необходимото време за произнасяне на съдиите във ВКС по допускане касационното обжалване на едно въззивно решение не е така осезаемо по-кратко от времето, необходимо за произнасяне по правилността на въззивното решение, когато като краен резултат ВКС оставя в сила решението на второинстанционния съд. При останалите дела обаче, при които има определение за допускане, се получава повече работа за ВКС – веднъж по мотивиране на допускането по определен правен въпрос с наличие и на някой от допълнителните критерии, а след това и по даване на отговор на въпроса, по който касацията е допусната, и всичко това е независимо от и предхожда неизбежната работа по преценка на действителността, допустимостта и правилността на въззивното решение, която е еднаква и при сегашната уредба и при тази по отменения ГПК. Ако обаче горното е вярно, то нито бързината на правосъдието, нито натовареността на ВКС при действието на производството по чл. 288 вр. чл. 280, ал. 1 ГПК не намаляват, но същевременно приложението на това производство хвърля тежка сянка на подозрения в непочтеност върху касационните съдии и работа „на тъмно“ в закритите заседания. Ето защо подозирам, че в пренесената в „градината“ на Народното събрание дискусия дали да се запази сегашното ограничено приложение на касационното производство или да се върнат старите формални, но безспорни критерии за достъп до 3-инстанционен контрол, голяма част от касационните съдии биха подкрепили стария модел или синкретичен такъв.
От друга страна, за касационното разглеждане на делото се дължи съответната държавна такса. Често зад съдържанието на определения по чл. 288 ГПК прозира „услуга“ от страна на съдебния състав спрямо касатора, спестяваща му заплащането на още една такса, въпреки която ще узнае накрая, че въззивното решение се оставя в сила. Но ако страната, подавайки касационна жалба и знаейки за дължимата такса, все пак иска да получи и становището (решението) на ВКС, защо трябва законодателно да се отнема (ограничава) възможността касаторът да получи такава „услуга“, която понякога е на значителна стойност, което е от полза за бюджета на съдебната власт.
Настоящото касационно производство не следва да се разглежда само в контекста на процедурата по допускане, като преценката дали може да се подобри това производство вероятно ще доведе до изводи за вземане на позитивни страни и от стария, и от сегашния модел. Така например връщането на формалните критерии за допустимост на касационното производство (и при допълнително въведените с промените в ДВ, бр. 50/2015г. в чл. 280, ал. 2 ГПК ограничения) не изключва възможността на ВКС каузално да тълкува противоречива практика и да се произнася по нейното уеднаквяване, с което да създава предсказуемост на бъдещите решения или основания за постановяване на нови тълкувателни решения в хипотезата на чл. 292 ГПК…
Автор: Александър Андонов
[1] В хронологичен ред на постановяването: Оп. № 260/20.05.2015г. по т.д. № 2792/2014г. на ВКС, II ТО; Оп. № 494/24.06.2015г. по т.д. № 2551/2014г. на ВКС, I ТО; Оп. № 677/04.08.2015г. по т.д. № 2956/2014г. на ВКС, I ТО; Оп. № 513/28.08.2015г. по т.д. № 2611/2014г. на ВКС, II ТО; Оп. № 514/28.08.2015г. по т.д. № 3018/2014г. на ВКС, II ТО; Оп. № 581/26.10.2015г. по т.д. № 3196/2014г. на ВКС, II ТО; Оп. № 615/06.11.2015г. по т.д. № 353/2015г., II ТО
[2] сега Комисия по енергийно и водно регулиране (КЕВР)
[3] чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК
Подобни статии
ОТНОСНО НЕЗАКОННИТЕ СТРОЕЖИ И ПРОИЗВОДСТВОТО ПО ЧЛ. 225а ОТ ЗАКОНА ЗА УСТРОЙСТВО НА ТЕРИТОРИЯТА
ДЕЛАТА HERSTATT И BRITISH EAGLE И ПРОИЗВОДСТВОТО ПО НЕСЪСТОЯТЕЛНОСТ
ДЪЛЖАТ ЛИ СЕ РАЗНОСКИ ЗА АДВОКАТСКА ЗАЩИТА В ПРОИЗВОДСТВОТО ПО ЧЛ. 248 ГПК?
Преобразуващите права като парични притезания в производството по несъстоятелност
Производството по стабилизация – дълго чакана глътка въздух или капан на „стабилността“?
