ВЪПРОСИ ОТНОСНО ВПИСВАНИЯТА И ПРЕДМЕТА НА АПОРТА НА ВЕЩНО ПРАВО ВЪРХУ ИМОТ В ТЪРГОВСКО ДРУЖЕСТВО

1. Увод

Един от най-важните въпроси от практическа гледна точка при изършване на апорт на вещно право върху имот е кои вещни права могат да са годен предмет на апорт в капиталово или персонално търговско дружество, респ. кои обстоятелства подлежат на вписване в търговския регистър и регистъра на ЮЛНЦ и кои актове се вписват в книгите за вписване по ПВ или имотния регистър, който все още е в процес на създаване и не е въведен в нито един съдебен район в страната. Това е първият въпрос, на който практикуващият юрист трябва да даде отговор, преди да предприеме действия по реазлизация на процедурата по апортиране. В следващите редове ще се опитам да дам отговор, който стъпва на достиженията на правната литература и съдебната практика. Възприел съм някои от тези достижения като правилни, докато други съм поставил под съмнение и съм предложил различно решение.

2. Собственост, право на строеж, право на надстрояване и пристрояване

По принцип общото правило е, че могат да бъдат апортирани всички имуществени и прехвърлими[1] вещни права. Поради това те са годен предмет на сделки, осъществяващи прехвърлително или учредително правоприемство.

Може да бъде годен предмет на апорт право на собственост върху имот. Няма пречка предмет на апорта да са право на строеж и право на надстрояване и пристрояване.[2] В този смисъл – вж. Решение № 2460 от 15.03.2002 г. по адм. д. № 7529/2001 г., III отд. на ВАС, в което е прието, че общинският съвет има правомощие да вземе решение да участва в капитала на търговско дружество с апортна вноска, представляваща право на надстрояване в изградена сграда. Тук обаче трябва да се посочи още, че ако имотът е общинска или държавна собственост, вещното право може да се апортира при съобразяване на ограниченията в чл. 7 ЗОС и чл. 7 ЗДС. От тези разпоредби става видно, че е недопустимо предмет на апорт да е публична собственост. Ако такъв бъде извършен, волеизявлението на вносителя (общината или държавата) ще е нищожно на основание чл. 26 ЗЗД във вр. с чл. 44 ЗЗД. Поради това фактическият състав на апорта няма да е изпълнен и придобивният способ няма да произведе никакви вещни последици за страните относно имота.

3. Право на ползване

В съдебната практика се приема, че е недопустимо предмет на апорт в капиталово търговско дружество да е срочно ограничено вещно право на ползване, тъй като то е неотчуждаемо и не може да бъде годен обект на принудително изпълнение – вж. Решение № 1186 от 21.07.2015 г. по търг. д. № 3932/2015 г. на СГС.[3] Посочено е, че апортирането в търговско дружество на ограничени вещни права върху имот със срок е възможно само при условие, че търговското дружество е учредено за същия или по-къс срок, за който е учредено в случая правото на ползване. В този смисъл е и Решение № 647 от 05.04.2016 г. по търг. д. № 4087/2015 г. на АС-София. В него е застъпено виждането, че няма законови пречки да се апортира вещно право на ползване, стига то да не е ограничено от срок и поради това да бъде прекратено преди прекратяване на капиталовото търговско дружество.

Според мен няма законова забрана собственикът на имот да извърши учредителен или последващ апорт чрез учредяване на право на ползване в полза на капиталово търговско дружество като се отчита изискването за минимален капитал.[4] Аргумент за икономическите ползи от апортиране на право на ползване от собственика на имота е изтъкване на аргумента, че капиталовото търговско дружество може да черпи множество изгоди, които е възможно като резултат да доведат до увеличаване на секвестируемото му имуществото, от което кредиторите имат само ползи. Това са правото да се ползва имотът по предназначение без да бъде съществено променян (напр. за офис или производствен цех на машини или лекарства) и правото да се получават добивите от вещта (напр. граждански плодове като цена за наем или договор за аренда в земеделието, естествени плодове като житни посеви и насаждения и др.) – чл. 56, ал. 1 ЗС.[5]

Струва ми се, че виждането в съдебната практика, че правото на ползване не трябва да е ограничено от срок, е неправилно. Разпоредба с подобна забрана не може да бъде открита никъде, поради което няма и как да изведем задължително правило за поведение. Поради това приемам, че към настоящия момент такова изискване може да се поддържа само с оглед на предложение de lege ferenda, но не и de lege lata. Още повече, че такова правило за поведение не съдържа и икономическа логика. Веднъж апортирано правото на ползване става част от имуществото на капиталовото търговско дружество, което е динамична величина. В този случай, дори правото на ползване да бъде прекратено поради изтичане на прекратителния срок, имуществото може да има по-висока стойност от записания минимален капитал. Поради това няма да бъдат накърнени нито правата на кредиторите на капиталовото търговско дружество, нито имуществото да стане като стойност по-малко от това на записания минимален капитал.

Не виждам законови пречки правото на ползване да бъде предмет на учредителен и последващ апорт в персонално търговско дружество от собственика на имота. Тук няма изискване за минимално записан капитал, както и възможност за накърняване на правата на кредиторите на персоналното търговско дружество, тъй като те са обезпечени от субсидиарната отговорност на неограничено отговорните съдружниците по чл. 88 ТЗ и чл. 99 ТЗ.

При всички случаи ползвател не може да апортира вече учредено с оглед на неговата личност право на ползване. Този извод следва изрично от тълкуване на нормата на чл. 56, ал. 2 ЗС.

4. Сервитутни права

Струва ми се, че възможността за самостоятелно апортиране на сервитутно право (напр. право на преминаване или право на водопрекарване) трябва да бъде отречено в хипотезата на учредителен апорт. Аргумент за това е неговият акцесорен характер. Сервитутното право ползва само собственика на господстващия имот, като същевременно обременява служещия имот с вещна тежест. Поради това сервитутното право не е годен самостоятелен предмет за извършване на учредителен апорт без да се апортира и господстващият имот. Ако обаче предмет на апорта е господстващият имот, тогава със собствеността върху него може да се прехвърли и притежанието върху сервитутното право. В този случай търговското дружество ще стане титуляр на две вещни права.[6]

В литературата е прието, че сервитутно право може да бъде годен самостоятелен предмет при последващ апорт.[7] Изяснено е, че това решение има своята икономическа и правна логика, когато вносителят е собственик на служещия имот, а търговското дружество е собственик на господстващия имот. Струва ми се, че това становище трябва да бъде подкрепено като правилно.

5. Съвкупности

Според мен могат да се апортират в персонални и капиталови търговски дружества прехвърлими съвкупности, в които като елемент е налице вещно право върху имот. Те са годен обект на принудително изпълнение и апортирането им може да представлява положителна величина, която ще удовлетвори законовите изисквания за наличие на минимален капитал в капиталовото търговско дружество. Такава съвкупност, например, е търговското предприятие по чл. 15 ТЗ, което може да бъде предмет на договор за особен залог – арг. от чл. 4, ал. 1, т. 6 ЗОЗ[8], както и спрямо него да се приложи изпълнителният способ относно принудително изпълнение върху обособена част от търговско предприятие – чл. 517а ГПК[9].

Такава съвкупност може и да е наследство, тъй като то е прехвърлима съвкупност и може да бъде оценено в пари – чл. 212 ЗЗД. Мисля обаче, че при апорт на наследство в капиталово търговско дружество трябва да отречем алеаторния елемент на сделката. Тук, за разлика от чл. 212 ЗЗД, не е достатъчно само да се гарантира качеството на наследник на вносителя, а трябва да се индивидуализира ясно имуществото, предмет на апорта, за да може то да бъде оценено по реда на чл. 72 ТЗ и да се гарантира, че записаният минимален капитал е внесен. Това положение трябва да се приеме и с оглед на даване на максимална защита на кредиторите на търговското дружество.

Струва ми се обаче, че горното не е вярно при апорт на наследство в персонално търговско дружество. В този случай, според мен, може да се следват принципните положения на чл. 212 ЗЗД и да се приеме, че сделката е алеаторна. Тук няма изискване за минимален капитал и правата на кредиторите са гарантирани от субсидиарната отговорност на неограничено отговорните съдружници.

Не може да бъде апортирана съвкупност от отделени имоти от кредитор на наследодателя след вписване на молба по чл. 67, ал. 1 ЗН. Ефектът от вписването на молбата по чл. 67 ЗН няма за последица прехвърляне на собственост, а непротивопоставимост спрямо последващи разпореждания с имотите от наследника. Тази непротивопоставимост е аналогична на ефекта спрямо трети лица от вписване на възбраните и има за цел да обслужи целите на принудителното изпълнение. Поради това такъв апорт не би породил вещен ефект, тъй като вносителят, имащ качество на кредитор на наследодателя, не е собственик на отделените имоти.[10]

6. Специфики при апорт на вещно право върху съсобствен имот

Извършването на апорт на вещно право върху съсобствен имот е допустимо. При извършването му обаче трябва да бъдат съобразени някои специфики в зависимост от това дали е налице дялова или бездялова съсобственост.

При апорт на вещно право върху съсобствен имот, когато е налице хипотеза на дялова съсобственост, за да бъде апортирано то изцяло, трябва да е налице съгласие на всички съсобственици, дадено в предвидената от закона форма за действителност. Ако един от съсобствениците е малолетен, трябва да бъдат съобразени специалните разпоредби на чл. 130 СК.[11] В този случай съсобствениците на вещното право ще станат съсобственици и на дружествения дял или записаните акции в съотношение, пропорционално на идеалните им части от вещното право върху имота, освен ако законът не допуска уговарянето на друго в дружествения договор или устава.

Ако обаче само един от съсобствениците апортира своята идеална част от вещното право, без преди това да е предложил на другите съсобственици да изкупят дела му или е направил предложение при неистински условия, тогава за ощетените съсобственици възниква право на изкупуване по чл. 33 ЗС. Според съдебната практика то може да бъде упражнено в двумесечен срок от датата на реализация на придобивния способ, а ако ощетените съсобственици са добросъвестни и не знаят за прехвърлителната сделка – от датата на узнаване – вж. Решение № 209 от 19.07.2010 г. по гр. д. № 750/2010 г., I г. о. на ВКС; Решение № 100 от 01.03.1995 г. по гр. д. № 1430/1993 г., IV г. о. на ВС; Решение № 72 от 01.07.1959 г. по гр. д. № 48/1959 г., ОСГК на ВС; Решение № 1470 от 05.06.1964 г. по гр. д. № 694/1964 г., I г. о. на ВС.[12]

При апорт на вещно право върху имот, който е в режим на СИО, тоест бездялова съсобственост, се изисква кумулативното наличие на две волеизявления от съпрузите, с които дават съгласие за апортиране на вещното право – арг. от чл. 24, ал. 3 СК. Ако обаче само единият от съпрузите даде съгласие, без знанието на другия, тогава разпореждането с вещното право е оспоримо и другият съпруг може да го атакува по исков ред с конститутивен иск в 6-месечен срок от узнаването, но не по-късно от три години. Този срок е преклузивен.

В съдебната практика на ВКС е споделено становището, че сключената сделка от единия съпруг в хипотезата на чл. 24, ал. 4 СК, е относително недействителна спрямо другия съпруг – вж. напр. Тълкувателно решение № 5 от 29.12.2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г., ОСГТК на ВКС и Решение № 74 от 21.08.2015 г. по гр. д. № 5172/2014 г., IV г. о. на ВКС. Струва ми се, че това становище е неправилно предвид няколко специфики на относителната недействителност. Относителната недействителност по принцип има за цел да уреди отношенията между кредитор и длъжник с оглед на увреждащи действия от длъжника и с цел да обслужи принудителното изпълнение – арг. от чл. 135 ЗЗД и чл. 453 ГПК. В хипотезата на чл. 24, ал. 4 СК съпрузите нямат един спрямо друг подобно качество и чрез оспорването не се цели да се стигне до образуване на изпълнително дело пред ЧСИ по повод на неудовлетворено притезателно право, в което съпрузите да имат качеството на взискател и длъжник, а имотът да бъде изнесен на публична продан с оглед на неговото осребряване и удовлетворяване на правото на взискателя. Предвид тези специфики, мисля че няма как да се приеме, че в чл. 24, ал. 4 СК е уредена хипотеза на относителна недействителност.

В съдебната практика на ВКС се приема още, че тези разпореждания само от единия съпруг могат да доведат до сключване на валидна сделка, произвеждаща правни последици между страните, която ще бъде в състояние на висяща недействителност – вж. Решение № 102 от 03.07.2017 г. по гр. д. № 4192/2016 г., I г. о. на ВКС и Решение № 406 от 11.07.2013 г. по гр. д. № 419/2011 г., I г. о на ВКС. Тази висящност отпада едва след изтичане на срока, в който съпругът може да оспори по исков ред разпореждането на другия съпруг. Ако той не стори това се счита, че съпругът е потвърдил извършеното разпоредително действие от другия съпруг и сделката се стабилизира окончателно. В този смисъл, бих искал да посоча и Решение № 1021 от 05.11.2008 г. по гр. д. № 2636/2007 г., III г. о. на ВКС. В него е записано, че в хипотезата на чл. 24, ал. 4 СК е налице висяща недействителност, докато не бъде изключена възможността за потвърждаване на сделката от ненадлежно представлявания съпруг. При разпореждане с имот СИО не липсва представителна власт, когато овластяването е извършено само от единия съпруг без участието на другия, тъй като съпрузите се представляват един другиго презумптивно. В този случай изрично потвърждаване в определена форма от неучаствалия съпруг не се изисква, каквото изискване поставя по принцип чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Достатъчно е мълчаливото потвърждаване чрез неоспорването на сделката чрез иск в 6-месечен срок от узнаването.

Не мога да се съглася с извода на ВКС, че е налице висяща недействителност. Принципното положение при висящата недействителност винаги е, че сделката първоначално не поражда правни последици за страните – арг. от т. 2 от Тълкувателно решение от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г., ОСГТК на ВКС и т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г., ОСГК на ВКС.  Не такова е положението при чл. 24, ал. 4 СК, където сключената сделка първоначално поражда правни последици, но те могат да отпаднат впоследствие. Поради това ми се струва най-логично да се насочим към преценка, основана на най-близките две правни явления, които се доближават до ефекта на оспорването по чл. 24, ал. 4 СК. Първо, институтът на представителството и въпросът дали в хипотезата на чл. 24, ал. 4 СК е налице действие без представителна власт от единия съпруг спрямо другия съпруг. Второ, унищожаемостта на сделките по чл. 27 и сл. ЗЗД, ефектът на потвърждаването по чл. 35 ЗЗД и дали в хипотезата на чл. 24, ал. 4 СК е налице този порок на сделката, респ. е уредена хипотеза на мълчаливо потвърждаване при неоспорване на сделката. Нека разгледаме малко по-подробно тези възможности за аргументация и да преценим дали някоя от тях може да бъде подкрепена.

Може да се твърди, че в хипотезата на чл. 24, ал. 4 СК е налице извършено правно действие без представителна власт, която като правна конструкция се доближава най-много до тази по чл. 301 ТЗ. Може да се посочи, че и в двата случая имаме разпореждане без представителна власт. И в двата случая първоначално сделката поражда правни последици за страните. И при двете посочени разпоредби е дадена възможност за противопоставяне от страна на мнимо представлявания. При чл. 24, ал. 4 СК това е единият съпруг. При чл. 301 ТЗ това е търговецът, от чието име е сключена сделката. И в двата случая потвърждаването става мълчаливо чрез бездействие на мнимо представлявания. Разликата в двете хипотези е срокът, в който може да се извърши оспорването или противопоставянето. При чл. 301 ТЗ това трябва да стане незабавно след узнаването за сключената сделка. При чл. 24, ал. 4 СК този срок е по-дълъг.

Струва ми се, че горните аргументи, макар и на пръв поглед да са логични, не могат да изградят стабилна правна конструкция, тъй като не може да се приеме, че между съпрузите е налице представителство – нито законово, нито доброволно. Не трябва да се приема, че е налице и презумпция за наличието на представителство, тъй като в СК липсва такава разпоредба. Приемането на противното в съдебната практика на ВКС е дописване на закона, който подход за търсене на решение не мога да подкрепя. Такова неаргументирано становище, дописващо закона, е налице в Решение № 718 от 23.12.2009 г. по гр. д. № 1968/2008 г., I г. о. на ВКС; Решение № 3 от 27.01.2009 г. по гр. д. № 5356/2007 г., IV г. о. на ВКС; Решение № 915 от 07.02.2006 г. по гр. д. № 1160/2004 г., II г. о. на ВКС; Определение № 120 от 17.03.2016 г. по ч. гр. д. № 804/2016 г., II г. о. на ВКС. Предвид изложените аргументи, основани на буквата на закона, не мога да споделя правната конструкция за аргументиране на чл. 24, ал. 4 СК, която е изградена в светлината на института на представителството.[13]

Втората опция пред нас е да насочим вниманието си към тезата, че правният режим на оспорването по чл. 24, ал. 4 СК може да бъде доближен до ефекта на унищожаемостта на сделките, а на мълчаливото потвърждаване от съпруга, който не оспорва сделката, да се придаде значението на потвърждаване по смисъла на чл. 35 ЗЗД. Във връзка с тази теза, може да се посочи изложеното в литературата, че именно това е била и първоначалната идея в Проекта на Министерския съвет за нов Семеен кодекс, предложен на 40-то Народно събрание и приет от него на първо четене. Предложеният текст в разпоредбата е гласял следното: “Разпореждане с вещно право върху обща недвижима вещ, извършено от единия съпруг, е унищожаемо. Другият съпруг може да предяви иск за унищожаване на сделката на разпореждане в шестмесечен срок от узнаването, но не по-късно от една година от сключването й”.[14]

На мен ми се струва, че не трабва да се изразява съгласие с твърдението, че в хипотезата на чл. 24, ал. 4 СК сме изправени пред порок на волята и поради това сделката е унищожаема. Причината за това е, че за да имаме порок на волята, водещ до опорочаване на сделката, най-малкото трябва да е изразена воля при сключване на сделката. А в хипотезата на чл. 24, ал. 4 СК такава воля от ощетения съпруг липсва изцяло. Друга съществена разлика с унищожаемостта е, че при нея релевирането на порока става от лицето, което е направило волеизявление при сключване на сделката и е страна по нея, докато в анализирания случай оспорването става от лицето, което не е страна по сделката. Разлика е налице и в правния режим на потвърждаването. Докато при извършена сделка с вещен ефект при унищожаемостта е налице изискване за потвърждение в писмена форма от страната с опорочена воля по сделката, то при чл. 24, ал. 4 СК е налице единствено изискване за бездействие в определен период от време и то от страна на лицето, което не е страна по сделката. Предвид тези съществени различия, струва ми се че не може да се приеме, че при оспорването по чл. 24, ал. 4 СК е налице хипотеза на унищожаване на сделка.

Предвид всичко гореизложено, като че ли е най-разумно да се приеме, че извършеният апорт на вещно право върху имот в режим на СИО, когато единият от съпрузите не е дал съгласието си, е в състояние на висяща действителност, която обаче не е аналогична по своя правен режим на тази по чл. 301 ТЗ и унищожаемостта по чл. 27 и сл. ЗЗД. Трябва да се приеме, че първоначално извършеният апорт произвежда правни последици за съпрузите и търговското дружество, но от датата на неговото извършване за съпруга, който не е дал съгласието си, се поражда потестативното право да подаде в съответния съд конститутивен иск срещу другия съпруг и търговското дружество, които имат процесуалното качество на ответници, и да иска отмяна на извършения апорт. Правна промяна от оспорването може да настъпи единствено по силата на влязло в сила конститутивно съдебно решение, с което искът е уважен, като правните последици се свързват с отпадане с обратна сила на вещния ефект на апорта.

7. Могат ли да се апортират вещни права върху имоти,

които са обременени с вещни тежести?

Този въпрос може да се постави с оглед на вписана възбрана, вписана молба на кредитор на наследодателя по 67, ал. 1 ЗН или учредена ипотека върху право на собственост, право на строеж, право на надстрояване и пристрояване, както и при особен залог върху търговско предприятие, в което като елемент е налице вещно право върху имот. В литературата на въпроса някои автори дават отрицателен отговор.[15] Аз мисля, че по принцип е допустимо да се извърши апорт, но при съобразяване на някои специфики при персоналните и капиталовите търговски дружества. При капиталово търговско дружество вещната тежест намалява стойността на вещните права, поради което трябва при извършване на оценката на съответния актив по реда на чл. 72, ал. 2 ТЗ да се прецени дали не се засяга минимално записаният капитал, респ. дали получената оценка съответства на стойността на записаните акции.

Аргумент за приемане на становището ми дава и чл. 7, изр. първо от Директива 2012/30/ЕС за защита на интересите както на съдружниците, така и на трети лица по отношение учредяването на акционерни дружества и поддържането и изменението на техния капитал с цел тези гаранции да станат равностойни. В него е изрично подчертано, че могат да са част от капитала само активи, които се поддават на икономическа оценка. Посочените от мен вещни права отговарят на това изискване и наличието на вещна тежест върху тях не променя това.

При персоналните търговски дружества по принцип учредителите могат сами да определят стойността на вещното право в дружествения договор, а при желание – да реализират процедурата по оценка на вещното право по чл. 72, ал. 2 ТЗ. В този случай, дори да е реализирана процедурата по чл. 72, ал. 2 ТЗ, тя е без значение за допустимостта на апорта.

8. Извод

В обощение на горното може да се направи извод, че не всяко едно вещно право върху имот може да е годен предмет на апорт в търговско дружество. Това са право на собственост, право на строеж, право на надстрояване и пристрояване. Може да бъде предмет на апорт и право на ползване, учредено от собственика на имота, но не и от ползвателя. Допустимо е и апортиране на сервитутно право, но само в хипотезата, когато се учредява от вносителя, собственик на служещия имот, в полза на търговското дружество, което е собственик на господстващия имот. Възможни са и хипотези на усложнения. Те са свързани с наличието на съвкупности, вещни тежести върху имота, дялова или бездялова съсобственост върху имота. От това какво вещно право се апортира и при какви обстоятелства във връзка с усложненията зависи и законосъобразното извършване на вписванията в търговския регистър и регистъра на ЮЛНЦ и книгите за вписване по ПВ или имотния регистър. Правилото е, че е допустимо вписване само на тези обстоятелства или актове, които се отнасят до годен предмет на апорта.

Автор: адв. д-р Ивайло Василев

Статията е публикувана за първи път в сп. „Собственост и право“, 2018 г., кн. 10.

[1] Признакът „прехвърлимост“ се подчертава и в Григоров, Гр. Дружества с ограничена отговорност. С.: Конис, 1994, с. 56.

[2] Според мен може да се апортира както безсрочно учредено право на строеж, така и срочно при условията на чл. 65 ЗС, при което след изтичане на срока построеното става собственост на собственика на имота, учредил правото на строеж в полза на суперфициара. Повече за характера на срока и правните последици от изтичането му – вж. Панайотова, Л. Суперфицията по българското вещно право. С.: Фенея, 2009, 254-255.

[3] Вж. също изложеното в  Петров, А. Вещното право на ползване като предмет на непарична вноска при капиталовите търговски дружества. – Търговско право, 2016, № 3, 91-107.

[4] Вж. Стоянов, В. Непарични вноски в търговски дружества. С.: БАН, 2005, 49-50.

[5] Вж. Стоянов, В. Право на ползване. С.: Прогрес-М 2000, 1993, с. 8 сл.

[6] Подробно за правната същност на сервитутните права и видовете сервитути по вещното право – вж. Боянова, Г. Вещните сервитутни права. С.: Авалон, 2008 г.

[7] Стоянов, В. Непарични…, 54-55.

[8] Вж. Иванов, Д. Особеният залог в българското право. С.: Сиела, 2017, с. 106 и сл.

[9] Според пар. 1а от ДР на ТЗ, към който препраща и чл. 517а ГПК: „Обособена част“ по смисъла на този закон е организационна структура, която може самостоятелно да осъществява стопанска дейност (магазин, ателие, кораб, цех, ресторант, хотел и други подобни)“. Повече по този въпрос – вж. Хорозов, Г. Изпълнение върху обособена част от търговско предприятие по чл. 517а ГПК. – Търговско и облигационно право, 2018, № 7, 50-58.

[10] Подробно за вписването на молба по чл. 67, ал. 1 ЗН – вж. Василев, Ив. Действие на вписването по българското вещно право. С.: Нова звезда, 2018, с. 338 и сл.

[11] Подробно за особеностите в тази хипотеза – вж. Стоянов, В. Продажба на дял от съсобствен недвижим имот от родител при малолетен съсосбственик. – В: Сборник „Правото – традиции и перспективи“, издаден по повод на 25 г. от съдаването на ЮФ на ПУ „Паисий Хилендарски“. С.: Сиела, 2018, 65-72.

[12] Подробно за правото на изкупуване – вж. Боянова, Г. Право на изкупуване. С.: Авалон, 2013 г.

[13] В литратурата Д. Топузов също отрича наличието на представителство между съпрузите в разглежданата хипотеза – вж. Топузов, Д. Представителството между съпрузи в светлината на Принципите на Европейското семейно право. – Studia Iuris, 2017, № 1, с. 8, статията е достъпна на http://studiaiuris.com.

[14] Вж. Петров, Веселин. Промени в имуществените отношения между съпрузите. – Собственост и право, 2010, № 10, 44-48.

[15] Вж. Григоров, Гр. Апортът в търговското дружество. – Правна мисъл, 1993, № 3, с. 27.

Подобни статии

ОТНОСНО НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА НА СРОЧНИТЕ ТРУДОВИ ДОГОВОРИ ЗА НАЗНАЧАВАНЕ НА СЪДИИ ПО ВПИСВАНИЯТА Конкуренция между апорт и особен залог на търговско предприятие във връзка с придобиване на правa върху недвижим имот За разпростирането на ипотечното право върху поземлен имот върху сградите, построени в него ДЕЙСТВИЕ НА ВПИСВАНЕТО НА ОСОБЕНИЯ ЗАЛОГ НА ТЪРГОВСКО ПРЕДПРИЯТИЕ ПРИНУДИТЕЛНО ИЗПЪЛНЕНИЕ ВЪРХУ ДЯЛ НА СЪДРУЖНИК В ДРУЖЕСТВО С ОГРАНИЧЕНА ОТГОВОРНОСТ