Бележки по някои въпроси на завещанието в практиката на ВКС

Le droit, ce n`est pas la loi

I. Вместо въвод
Позволявам си да напиша един по-философски екскурс вместо въвод, защото струва ми се съвременните юристи сме се загубили някъде между разпоредбите на поредния закон, наредба или поредното „задължително решение”. Красивите думи за правото, остават само красиви, когато имаме тържествен повод да ги изречем или когато се опитваме да внушим нещо на по-младите колеги, или пък може би, за да се запазим самите ние като юристи – за собствено успокоение на съвестта, когато сутринта в залата сме били формалисти.
Българският съд обича нищожността – като цяло българският юрист обича недействителността изобщо. Тази „обич” е една реминисценция от времената, когато човешкият дух, икономиката и личността са били просто част от номенклатурата, тоест всичко е забранено, освен изрично позволеното. Тази „обич” за съжаление се предава от поколението на все още активните колеги – юристи (във всички професии), без да ги подценявам, на по-младите колеги, които сега се изграждат, които имат друг мироглед, друга философия – те искат да са свободни, да върнат правото към „изкуството за доброто и справедливото”, което ще ги накара „да имат постоянна и трайна воля”, „за да живеят честно, да не вредят другиму и да въздават всекиму своето”[1]. Това ме кара да виждам светлина в тунела, защото правото много дълги години е мислено като един от начините да вземеш силата на „силния” така, че да го изравниш със „слабия”, за да може последният да се бори с него. Рядко у нас за правото се мисли като за един от начините да дадеш на слабия сила, да му подадеш патерицата, с която да го изравниш или поне да му дадеш необходимото да се бори със силния. За да изразя и илюстрирам несъгласието си с първото схващане, ще си позволя един библейски пример – на Голиат не можем да му вземем сила, но можем да дадем на Давид прашка, с която той да има средства и шанс да победи Голиат.
С оглед застъпването дълги години на първото схващане у нас струва ми се, че се е развил един правен нихилизъм, който докато не бъде преодолян, ще продължаваме да се питаме как така все нашите закони са несъвършени. Отговорът на това е много прост – на силния силата не можеш да вземеш; тъй като не можеш да направиш това, силният остава такъв, но когато му поставиш определен запрет, той търси начин, чрез своята сила да го заобиколи. И тъй като законите са човешко дело, то те страдат от недостатъци, това всякога ще води до възможност силният да намери изход от забраната; да я преодолее. Обратно, ако възприемем другия подход, бихме могли да направим противен извод, слабият ще има средства да се бори със силния дори когато последният се опитва да шиканира с правото.
Направих горните разсъждения, не заради друго, а защото недействителността и в частност нищожността от гледна точка на основания (пороците) и последици, трайно се застъпва в теорията като най-тежката гражданскоправна санкция[2].
Всичко това ме кара да заключа, че съдът днес обича формалното тълкуване, обича санкцията, обича тежките последици, следователно обича недействителността като род и особено нищожността като нейн вид. Тази обич е обусловена от застъпената по-горе концепция за това как голяма част от юристите гледат на правото – затова и често се казва, че то е консервативно. Малко са хората, които мисля за правото като свобода, възможност, свободно изразяване – концепции, които все по-често се напомнят на българския съд от разни „съдилища”. Това е обусловено не от друго, а от ценностната система на човека, а оттам – и на юриста. Не трябва да забравяме, че правоприложителят е човешко същество със собствените си проблеми и собствена ценностна система, обща и юридическа култура. Съдията не е машина, облечена в черна тога, а човек, призван да бъде ваятел на правото[3]. Но именно формирането на ценностната система и споделянето на единия или другия възглед от посочените по-горе въздействат върху едно от най-важните измерения на съдийската дейност – тълкуването[4]. Защото понякога формализмът може би не е толкова лош – или поне не е дотолкова грешен, друг път обаче е дълбоко погрешен, което предопределя дали съдията е действал като Микеланджело, или като правен Мефистофел.
Казаното дотук ме накара да направя някои бележки върху практиката на ВКС, свързана с определени правни изводи относно завещанието. Още тук е необходимо да се направят с оглед коректност следните уточнения:
– не е възможно без да бъде разгледано едно дело в цялост да се направи цялостна преценка за фактите, както и за развитието на производството, тъй като понякога не съдът е сгрешил, а страните имат своя „принос”, за да бъде постановен акт в определен смисъл;
– тъй като нямам и не съм имал достъп до доказателствените средства по делото (казуса, който ще се разглежда), ще се огранича с коментирането на фактите и ще приема, че те са такива, каквито са възприети от съда, поради което изложението ще бъде фокусирано върху правните аспекти на поставените проблеми, а не върху спора от фактическа страна.
– поради обема на изложението не е възможно да се обхване цялата налична съдебна практика по проблема, затова ще бъдат сочени само определени решения в един или друг смисъл.

II. Казусът
В следващите редове ще бъде представен накратко казусът, който е бил поставен за разглеждане пред ВКС.
Производството е било по реда на § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК[5], във вр. с чл. 218а, б. „а“ ГПК (отм.).
Обжалвано е решение на въззивната инстация – Плевенски окръжен съд – Решение № 158 от 29.01.2007 г., постановено по гр. възз. д. № 2527/2006 г. – в частта, с която е оставено в сила Решение № 71 от 6.07.2006 г. по гр. д. № 2638/2005 г. на Плевенски районен съд, с което са уважени положителни установителни искове за собственост по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.), с което окръжният съд с правомощията на въззивна инстанция е оставил в сила решението на първата инстанция по уважените обективно съединени положително установителни искове за собственост, на основание чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) и по чл. 42, б. „в“ ЗН на ответниците по касационната жалба, след като на базата на самостоятелни фактически и правни изводи е приел, че ищците са собственици, всеки един от тях на по 1/3 идеална част от процесния недвижим имот на основание наследство. Касаторът е въвел и поддържа касационни основания че в обжалваната част решението на въззивния съд е необосновано, както и постановено в при съществено нарушение на съдопроизводствени правила и на материалния закон[6].
В срока по чл. 218г ГПК (отм.) не постъпил отговор (възражение) по касационната жалба от ответниците.

Приемайки, че решението на въззивния съд е правилно, ВКС е направил правни изводи в следния смисъл:

1.1. „Универсалните (общите) завещателни разпореждания предполагат безвъзмездно разпореждане в полза на едно лице на цялото или част от цялото имущество на завещателя. Когато предмет на разпореждането е конкретно имущество (респ. част от такова) като недвижим имот, парични суми, движими вещи, то разпореждането е частно и бенефициентът придобива само качеството на заветник.”.
1.2. „Подписът на завещателя се полага след завещателното разпореждане. Всяка допълнителна клауза, която сама по себе си не носи реквизитите на самостоятелно завещателно разпореждане, е нищожна.”.
1.3. „Завещанието е личен, безвъзмездно едностранно волеизявление, направено в установената от закона форма. След като, тълкувайки волята на завещателя, изразена в неговото съдържание, решаващият съд установи, че мотивът за извършване на завещателното разпореждане, изразен категорично под формата на „условие“, не е да се надари лицето – бенефициер, а да му се вмени едно задължение за бъдещи грижи и издръжка, то такова саморъчно завещание е нищожно и не може да легитимира бенефициера като единствен собственик на имотите.”

Предварителни бележки по съществото на съдебното постановление.

На пръв поглед, може би решението на ВКС не би събудило голямо недоумение. Ако погледнем по-общо на изведеното нормативно основание, без да се задълбочаваме в анализа, бихме казали, че можем да отправим критики към решението, но те ще бъдат с оглед някои изрази, както и някои уточнения с оглед яснота на изводите.
Горното съждение лесно бихме опровергали, ако прочетем детайлите на постановеното съдебно решение, защото тънкостите се крият в детайлите. Вярно е, че решаващите мотиви, т. нар. нормативно основание, не формират сила на пресъдено нещо (СПН)[7], но е още по-вярно, че много често те разкриват действителната правосъдна воля на съда, която е обективирана в диспозитива на решението. Нещо повече, именно отговорът на един или друг правен въпрос от въззивната инстанция би могъл към настоящия момент да обоснове, някое от основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК[8].
Необходимо е обаче, още на този ранен етап от анализа да направим едно, принципно езиково, възражение по следния извод – „Когато предмет на разпореждането е конкретно имущество (респ. част от такова) като недвижим имот, парични суми, движими вещи, то разпореждането е частно и бенефициентът придобива само качеството на заветник.”.
Тук за никакъв бенефициент не може да става въпрос! Лицето, което по силата на наследственото разпореждане придобива качеството на универсален правоприемник (наследник) или на частен правоприемник (заветник), ако следва да го обозначим с чуждицата, то той би следвало да е бенефициер (както и самото решение отбелязва в една част от мотивите си) и никога бенефициент. Бенефициентът е това лице, което създава определено благо, а бенефициерът е лицето, което получава благото. Отдавам тази неточност на добилото популярност понятие „бенефициент” – то е неправилно, но ако понятието в гражданското обръщение има за цел само и единствено езиково разбирателство между граждани[9] или между граждани и институции, то за юристи с висока квалификация е недопустимо подобно лаическо смесване на понятията. От гледна точка на латинския език, сегашното деятелно причастие на глагола beneficiere е бенефициент. В превод глаголът означава – облагодетелствам[10]. В този смисъл в латинския език суфиксът ent, ant обозначава лице, което прави нещо или извършва дейност, или дава нещо – напр. цедент – цесионер . При така направени уточнения следва, че „бенефициент“ – „бенефициер“ означава „предоставящ облагата/средствата“ – „облагодетелстван/ получил облагата. От гледна точка на българската граматика – сегашното деятелно причастие е облагодетелстващ, тоест този, който прави и предоставя благото, а не този, който получава и се ползва от благото. Следователно, свеждайки нещата до абсурд (на езиково ниво) излиза, че ВКС заветник и завещател са едно и също лице, защото „бенефициентът придобива качеството на наследник”. Той никога не е могъл и не може да бъде, защото той е човекът, който прави завещателните разпореждания. А бенефициерът е лицето, което може, приемайки наследството по завещание, да придобие съответното качество[11].

III. Критичен преглед на правните постановки на ВКС.
В тази част от изложението последователно ще бъдат анализирани, включително в светлината на съдебната практика изводите на ВКС по посоченото съдебно решение.

Първият извод на ВКС е: „Универсалните (общите) завещателни разпореждания предполагат безвъзмездно разпореждане в полза на едно лице на цялото или част от цялото имущество на завещателя. Когато предмет на разпореждането е конкретно имущество (респ. част от такова) като недвижим имот, парични суми, движими вещи, то разпореждането е частно и бенефициентът придобива само качеството на заветник.”.

1.1. За да бъде правилно коментирано решението, следва да се изясни, кои завещателни разпореждания са общи, съответно – частни, както и кои лица са универсални правоприемници – наследници и частни – т.нар. заветници.
По отношение на безвъзмездността ще бъде направен отделен коментар по-долу.
1.1.а. От гледна точка на теорията завещателните разпореждания се делят на общи (a titolo universale) и частни (a titolo particulare) като критерият за това е тяхното съдържание. Като универсално завещателно разпореждане се определя онова, с което завещателят извършва разпореждане с цялото си имущество или с идеална част от него, без да се конкретизират точно определени имущества. По аргумент от чл. 16, ал. 1 от ЗН[12] те придват на лицето в чиято полза са и което ги приеме качеството на наследник. И обратно, съгласно чл. 16, ал. 2 от ЗН[13], завещателните разпореждания, които се отнасят до определено имущество, са частни и придават на облагодетелстваното лице качеството на заветник[14]. Като пример за общо завещателно разпореждане се сочи – „Завещавам на А цялото (или съответна идеална част) от имуществото си”, а като пример за частно завещателно разпореждане (завет) – „Завещавам на А правото на строеж върху имота на ул. Х”[15].
Тук е мястото да се отбележи първият спорен правен извод. По данните от решението в предмета на правния спор е дали „ищците са собственици – всеки един от тях на по 1/3 идеална част от процесния недвижим имот на основание наследяване на двамата им наследодатели (к.м.)”. По делото са изследвани веригите на сукцесия, в които са налични на предходни завещания. Обсъждайки ги, ВКС прави извод, че в едното, въпреки изчерпателното изброяване на имуществото на наследодателя и назначаване на единствен наследник, са налице завети[16]. По отношение на друго от завещанията се прави извод за наличието на преподписана добавка след първоначалния подпис, за което се прави извод за нищожност.
Доколкото нищожността ще бъде обсъждана по-долу, тук ще си позволя да се върна на проблема за разграничение на общото и частното завещателно разпореждане.
Вярно е, че при сделките mortis causa[17] е от изключително голямо значение правилното изследване на действителната воля на наследодателя. В този смисъл ползването на определени думи или изрази би могло да ни подскаже не само дали лицето притежава завещателна способност[18], но и да разкрие действителната воля, макар и тя да не е била добре изразена. И все пак, когато наследодателят притежава един-единствен имот – било движим или недвижим, при завещаването му на съответно лице, това лице придобива качеството на универсален наследник, а не на заветник, независимо от обстоятелството, че в завещанието може да е употребен израз, съответстващ от гледна точка на теорията по-скоро на такъв за завет. С други думи, когато наследството се изчерпва с един имот, завещаването му на съответно лице, следва да придобие правната квалификация на общо завещателно разпореждане, а не на частно такова – в този смисъл Решение № 339-93-I ВКС[19].
В този смисъл, за да изразим правилно разграничението между общото (a titolo universale) и частното (a titolo particulare) завещателни разпореждания, следва да държим сметка не само за волята на наследодателя, но и за действителното фактическо положение. Тоест, когато лицето получава цялото или част от имуществото, макар и то да се изчерпва с един имот, то придобива качеството на универсален наследник, а когато се касае за точно определен имот (имущество), то тогава ще имаме частно завещателно разпореждане, придаващо качеството на заветник[20].
Можем да се запитаме, дали обаче всякога лицето, което притежава един, единствен имот не може да извърши завет? Струва ми се, че отговора на въпроса е отрицателен, но е необходимо да се направят някои уточнения. За да може такова лице да извърши завет, то е необходимо волята му да е изразена по несъмнен начин. Ако волята е, не е изразена несъмнено, то следва да се приеме, че се касае за общо завещателно разпореждане, като аргументите за това се свеждат до следното:
– Режимът на защита на третите лица при общото завещателно разпореждане е по-облекчен – арг. чл. 66, ал. 2 ЗН, чл. 67, ал. 3 ЗН и чл. 68 ЗН. А интересът на кредиторите и третите лица би следвало да се предпочете пред този на наследника, особено ако се предпочете виждането, че при завещанието се касае за един безвъзмезден акт[21].
– Сравнителноправно у нас са познати само два вида завещателни разпореждания – общи и частни, което деление е възприето още с разпоредбата на чл. 45 ЗН (отм.), чрез рецепция от art. 709 Codice Civile (отм.). Нашето право не е възприело делението на art. 1002 от Code Civil, съгласно който „Les dispositions testamentaires sont ou universelles, ou à titre universel, ou à titre particulier.”. Като разликата между universelles, ou à titre universel е размерът – докато първото обхваща цялото наследство, второто обхваща съответна негова част[22]. В този смисъл, тъй като у нас няма подобно правило, единственият изход остава да бъде тълкувана волята на завещателя, но тя не е нещо откъснато от наследствената маса, както и от отношенията в които последният се е намирал приживе. Поради това изследването й не е нещо абстрактно, а предвид следва да се вземат множество фактори ad hoc, като водещо винаги следва да бъде намерението (мотивите) на наследодателя – именно правилната им интерпретация би довела до разкриване на действителната воля на завещателя, която от своя страна води до правилен тълкувателен и правен извод, което в крайна сметка води до постановяване на правилен съдебен акт[23].
– От систематическия, логически и граматическия прочит на разпоредбата на чл. 16, ал. 1 и ал. 2 от ЗН, бихме могли да твърдим, че заветите са определени по отрицателен начин. В този смисъл посоченият текст би следвало да звучи така: „Завещателните разпореждания, които се отнасят до цялото или до дробна част от цялото имущество на завещателя, се наричат общи и придават качеството на наследник на лицето, в полза на което са направени, а всички завещателни разпореждания, които не са общи и се отнасят до определено имущество, са частни и придават качеството на заветник”. De lege ferenda ми се струва, че подобна формула би улеснила тълкуването, тъй като би закрепило съотношението общо към частно на законово равнище. Това съждение не значи, че сега то не съществува, но при сегашната законова формулировка, остават съмнения, които както е видно, въздействат върху мисълта и водят до необосновани резултати.
– Горният извод се подкрепя и от систематическото тълкуване на разпоредбите на чл. 16, във вр. чл. 14 ЗН.
В контекста на анализираното дотук решение на ВКС обаче липсват каквито и да било доводи или индиции защо според ВКС, волята на наследодателя е била да направи частно, а не общо завещателно разпореждане. Простото цитиране на материалния закон от гледна точка на неговия буквален прочит – чл. 16 от ЗН, при никакви обстоятелства не добавя стойност на аргументацията на ВКС. Именно разкриването на действителната воля на извършилия сделката mortis causa би могла да изясни защо ВКС е приел, че „едно от допуснатите нарушения (на въззивната инстация – б. м.) на материалния закон касае неправилната квалификация на двете саморъчни завещания като универсални по см. на чл. 16, ал. 1 от ЗН. Нито едно от двете завещания не е универсално.”.

За да постанови решението си, ВКС прави и следващ извод: „Подписът на завещателя се полага след завещателното разпореждане. Всяка допълнителна клауза, която сама по себе си не носи реквизитите на самостоятелно завещателно разпореждане, е нищожна.”.

От буквалния прочит на правния извод като че ли нищо не би следвало да ни смути. Това е така, но е необходимо да направим някои уточнения. ВКС е приел, че „Данните по делото сочат, че със саморъчното си завещание Д. К. е завещал на дъщеря си А. „собствената си половина идеална част от постройките в имота на ул. „М.“, гр. П. имот пл. № 422, кв. 32 на III-та ЦГЧ, заедно с избени и тавански помещения и гараж, както и всички движими вещи, парични влогове и вземания“.
След подписа на завещателя е написано „Допълнение: завещавам и полагаемата част от дворното място.“.
2.1. От формално-правна страна ще кажем, че изводът е правилен, тъй като ВКС буквално е приложил разпоредбата на чл. 25, ал. 1 от ЗН, според която саморъчното завещание трябва да бъде изцяло написано ръкописно от самия завещател, да съдържа означение на датата, когато е съставено, и да е подписано от него. Подписът трябва да бъде поставен след завещателните разпореждания[24]. Не може ли обаче, да се тълкува и иначе? Може ли едно такова допълнение според цитираното от ВКС да бъде действително, или всякога трябва да заключим, че то е недействително? За да отговорим на тези въпроси, е необходимо да направим един кратък очерк върху философията на наследственото право.

2.2. Наследственото право като такова съществува от най-дълбока древност, въпреки, че в родовата община, още в началните периоди на развитие на наследственото право всички блага са били за общо ползване, тъй като са били колективна собственост на рода. Още тогава започват да се поставят въпроси за това дали определени вещи на покойния не трябва да се ползват от най-близките му. Началото на тази дискусия поставя още обичайната практика вещите за лично ползване на починалия да се предават на най-близките му хора. Поради това от рано започва да се води дискусия в романистичната литература дали интестантното, или наследяването по завещание е възникнало изпървом[25]. Още с оформянето на института на наследяването по завещание множество въпроси са се поставяли пред юристите. На много от тях римските юристи намират отговор. Част от тези отговори, очевидно днес са недостъпни[26].
2.2.1. Не можем да не признаем, че формата за дейстивителност при завещателните разпореждания има особена защитна функция[27]. От прочита на цитираните дотук съдебни решения е очевидно, че и съдът набляга на тази функция на формата. Доведени до краен предел, тези разсъждения обосновават, че формата за действителност и съпътстващите я императивни правни норми[28] налагат всичко в завещателния акт да е изпълнено като по калъп, в противен случай завещателят рискува завещанието да бъде нищожно. Сякаш някъде е забравено едно класическо тълкуване при сделките, а с още по-голяма стойност при сделките mortis causa – in favorem validitatis – в полза на действителността[29]. Тълкуването в този смисъл е от особена важност в наследственото право, следователно е необходимо да приложим правилото на чл. 44 от ЗЗД, във вр. чл. 20 от ЗЗД, във вр. чл. 25 от ЗЗД mutatis mutandis (т.е. съответно). Това е разбираемо, когато държим сметка, че в наследственото право не можем с чиста съвест да прогласим нищожност на наследственото разпореждане. Защото ако при сделките inter vivos (между живи) е възможно сделката да бъде преповторена, за да се постигнат желаните правни резултати, то при сделките по повод на смърт това е невъзможно. В този смисъл действа житейската максима „за мъртвия или добро, или нищо”, тоест следва винаги да тълкуваме сделката по такъв начин, че тя да може да произведе ефект, дори частично – арг. чл. 26, ал. 4 ЗЗД, във вр. чл. 44 от ЗЗД. В противен случай все ми се иска да мисля, че не бихме могли да уважим паметта на починалия, а според мен това не би следвало да ни остава мира. И въпреки тези квази-философски размисли в полза на тезата могат да бъдат изложени следните юридически аргументи:
– не можем да повторим сделката, за това дори тя да има пороци, то би следвало да максимално да я тълкуваме в смисъл довеждането и до частична недействителност – арг. чл. 26, ал. 4 от ЗЗД.
– саморъчното завещание е предназначено за обикновения гражданин, чийто юридически познания не са като на един юрист. Особено в по-напреднала възраст, понякога човек е воден повече от своя патос, отколкото от това да иде при юрист, от който да вземе съвет. В този смисъл не можем да „наказваме” гражданите заради собствената ни любов към формата, а да пренебрегнем съдържанието. Дори да се позовем на презумпцията „ignoratio iuris neminem excusat”, всякога трябва да държим сметка за житейските правила. Нещо повече, от гледна точка на съда житейските правила са част от доказателствените правила – „Съдът е длъжен да съобрази естеството на факта, подлежащ на доказване и да се ръководи не само от буквалното възпроизвеждане на конкретни обстоятелства, но така също и от житейската логика и опитните правила”[30].
– От гледна точка на правната история, известен е случаят, пресъздаден от Цицерон[31], при който спорът е върху тълкуването на завещателни разпореждания. Според Квинт Муций Сцевола, представител на старата консервативна юриспруденция, следва при завещанието да отдадем предимство на формата и на думите (какъвто е и законът), а за ответника Марк Крас пледира в смисъл да се вземе духът на думите и закона, които да се интепретират по съответен начин. Крас печели, едва ли мога да дам по-издържан исторически аргумент в полза на тезата.
2.2.2. От по-широко етично гледище, бихме могли да твърдим и то е така, че наследственото право е „лицемерно право”. То е такова, защото хора, които не са ни погледнали цял живот или част от него по силата на закона са определени за наши наследници ex lege. Хора, които не ни уважават, с които нямаме нищо общо, са наши наследници. Част от тези хора са необходими наследници и имат и запазена част – арг. чл. 30 ЗН, във вр. чл. 29 от ЗН, във вр. чл. 14, ал. 2 от ЗН. Всички те, а и другите заинтересовани всякога могат да поискат обявяването на едно наследствено разпореждане за нищожно с отрицателен установителен иск. Струва ми се някак си лицемерно, да се даде, това което сам не бих дал, но ме е постигнала смъртта, на тези, които не желая да го получат или поне в определен размер. А само на тези, които искам да вземат нещо, защото са били до мен, когато другите ги е нямало.
Цялото това „лицемерие” на законодателя и съда е разбираемо поради две причини:
2.2.2.1. Тъй, щото най-често житейски така не се случва (да не се разбират наследниците и наследодател), друг е въпросът, защо практиката, не засяга този въпрос? Може би – не е предмет на делото, а когато е, както се казва, е неотносимо към спора, освен за спорове за недостойнство[32] (чл. 3 от ЗН) или спорове по чл. 12, ал. 2 от ЗН.
2.2.2.2. Житейски по-оправдано е да дадем на близките, въпреки всичко, отколкото на външни хора или на държавата[33]. Не съм съгласен, едва ли това е по-оправдано! Ако държим сметка за интестантното наследяване е оправдано, в смисъла, че последното се крепи на най-често случващото се. Тогава е разбираемо за законодателя защо регламентира по такъв начин общите хипотези. Но не е този принципът при завещанието – там следва да тълкуваме in favorem validitatis, зачитайки волята на завещателя, друго няма. А неспазването на формата стриктно (в изказания до сега смисъл) – би могло да се компенсира с аргументите, изложени дотук.
Смея да добавя и още един аргумент – живите имат страх от мъртвите, а в наследственото право, сякаш една невидима ръка се опитва да контролира живота от отвъдното, много след като вече няма как да изрази воля или ние да се съгласим с нея. Този естествен „страх” на живите от мъртвите и от посегателството им в нашето битие е също една от причините юристите да обичаме повече формата от съдържанието.
2.3. Съгласно правилото на чл. 39 от ЗН, последващото завещание, което не отменя изрично по-раннното, отменя само онези разпоредби в него, които са несъвместими с новите. И до като по чл. 25, ал. 1 от ЗН има множествено практика, то по посечения текст – чл. 39, практиката е значително по скромна. Без да навлизаме, в обсъждане, можем да адмирираме Решение № 245 от 31.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1189/2010 г., II г.о, ГК, според което: „Преценката за действителността на завещателното разпореждане като едностранна сделка следва да бъде извършена както с оглед разпоредбите на ЗН, така и с оглед основанията за недействителност на сделките, установени в ЗЗД. Разпоредбата на чл.62 З./отм./,както и разпоредбата на чл.202 ЗУТ, установяват забрана за извършване на разпореждане с обекти,които не са обособени като самостоятелни,като предвиждат,че правни сделки за прехвърляне на реално определени части от сгради,жилища или други обекти могат да се извършват само ако обособените дялове или части отговарят на одобрени за това архитектурни /инвестиционни/ проекти. Завещание на реално определена част от жилище,която не отговаря на одобрен за това архитектурен /инвестиционен/ проект,т.е. не представлява самостоятелен обект,за който законът допуска да бъде предмет на разпоредителна сделка, противоречи на закона и е нищожно по смисъла на чл.26,ал.1 ЗЗД… Завещателното разпореждане съдържа волята на наследодателя да определи лицето,в полза на което е съставено,както и имуществото,до което се отнася. С последващо завещание наследодателят може да изрази различна воля от съдържащата се в предходното както по отношение на лицето,така и по отношение на имуществото,до които се отнася и поради тази причина следва да се приеме,че ако последващото завещателно разпореждане се отнася до същото имущество,до което се отнася и предходното,но сочи различно ползуващо се лице,то отменя предходното. Ако последващото завещание има за предмет различен обем от права в сравнение с предходното,същото има за последица отмяна на предходното завещание само ако касае по-голям обем от права върху едно и също имущество или обемът от права в двете завещания съвпада напълно,т.е. съдържа воля за разпореждане и с посочения в предходното завещание обем от права в полза на друго лице. Ако последващото завещание има за предмет по-малък обем от права от предходното като засяга неразпоредена част от същото имущество,то няма за последица отмяна на предходното завещание. Ако обаче сборът от идеалните части в двете завещания надхвърли единица,т.е. е налице припокриване на изявлението за част от разпореденото имущество,приложение намира разпоредбата на чл.39 ЗН. Ако предходното завещателно разпореждане касае идеална част от имот,а последващото – реална част от същия имот,следва да се приеме,че то не отменя предходното,тъй като представлява завет на определено имущество,който има за предмет различен обем от права,за които съществува възможност да бъдат съотнесени към първоначално разпоредения.
Последващото завещание, имащо за предмет идентичен обем от права с предходното го отменя само ако изхожда от същото лице,т.е. ако е установено,че е написано и подписано от същия наследодател. Не е достатъчно това лице да е посочено като автор и на двете завещателни разпореждания,тъй като само изявление,за което е установено,че изхожда от същото лице съдържа в себе си и воля за отмяна на предходно завещателно разпореждане по смисъла на чл.39 ЗН. Последващото завещателно разпореждане отменя предходното дори самото то да не произвежда действие по причина,че същото е било отменено от наследодателя изрично или с последващо завещание,както и когато се установи неговата нищожност или унищожаемост на основание,касаещо порок в предмета на разпореждането,тъй като порокът в предмета не засяга волята на наследодателя да промени ползващото се от завещателното разпореждане лице.”. Като че ли в разсъжденията на ВКС, можем да намерим нотка на смекчаване на формализма и опит за връзка с наследствени и облигационния закон[34].
Нещо повече, струва ми се, че ВКС е бил само на крачка да обсъди дали това е необходимо и как следва да изглежда едно допълнително завещателно разпореждане. Тоест, следва ли всяко ново завещателно разпореждане, което допълва, но не отменя предходното, да има реквизите на едно завещание или е достатъчно да препраща към него.
2.3.1. От гледна точка на гражданския процес завещанието е частен диспозитивен документ, за издаването на който законът е предвидил определена форма за действителност – арг. чл. 25 от ЗН.
2.3.2. Няма пречка върху един материален носител да бъдат обективирани повече от едно завещания, държейки сметка, за разпоредбата на чл. 15 от ЗН, според която две или повече лица не могат да завещават с един и същ акт нито в полза едно на друго, нито в полза на трети лица. Затова е допустимо на един лист хартия, например, да едно лице да обективира повече от едно завещателни разпореждания.
2.3.bis С оглед на горното и коментирания извод на ВКС, според мен е защитима концепцията, че както е възможно да имаме повече от едно свързани завещания, които да се допълват, а да не се отменят помежду си[35], то е възможно да имаме и свързани завещания. Какво имам предвид под свързани завещания? Възможно е да е направено едно завещание, да е положена дата и подпис, струва ми се допустимо при ясно отбелязване на същия лист хартия да направим допълнително завещателно разпореждане, което да датираме и да положим отново подпис. Не виждам пречка, а и логически, щом мога да направя цяло ново завещателно разпореждане, което да не противоречи със старото, а да го допълва[36], то би следвало да мога да направя допълнение към старото, което да представлява отделно завещателно разпореждане с дата и подпис. Акцентът тук би следвало да се постави върху подписа, доколкото завещателното разпореждане ще е валидно, ако при различни дати или липса на втора дата можем да извлечем сведенията за това от самото него.
Неправилен според мен е изводът, че отмяната или промяната на завещание е строго формален акт, за който изрично е необходимо да бъде спазена формата предвидена в чл. 38 и чл. 39 от ЗН – ново завещание или нотариален акт, или с последващо завещание, в което се съдържат разпоредби, несъвместими със старите[37]. Докато в последното изискване има чисто логически резон, то другите две очевидно, ако бъдат тълкувани буквално, сякаш водят до абсурдни изводи.
Нотариалният акт е най-тежката форма, която съществува в нашето нотариално право, съответно и най-скъпата от гледна точка на нотариалните такси[38]. Вярно е, че няма правна пречка да се уговори или извърши сделка по желание на едно лице, дори в най-тежката форма, когато то желае това. Но qui prodest? Когато, ако лицето желае завещанието да не породи действие и държи завещанието си, може просто да го унищожи или да го вземе от нотариуса, при когото е за пазене и пак да го унищожи. Не мога да се съглася с доктрината, която казва, че унищожаването не отменяло разпорежданията, но те не могли да породят ефект. Ами какво прави? Нима лицето може да ги доказва със свидетели? Или онези държащи на формата – арг. чл. 25 от ЗН, биха приели и допуснали такова доказване. Посоченият извод е чисто доктринална, безмислена конструкция, изразяваща се в юридическа еквилибристика, доведена до забравянeто на нормативната сила на фактическото.
Във втората хипотеза ново завещание, според мен следва да се тълкува в смисъл на разпореждане, а не изцяло на ново завещание[39]. Тъй щото, ако беше житейски нужно, всякога лицето изрично би могло в новото завещание да се разпореди в изричен смисъл.
Затова е възможно едно лице да направи допълнение към своето завещание, с дата и подпис, без да е необходимо да прави изцяло ново завещание. Тук можем да добавим следните доводи:
– самото наличие на две дати в завещанието не води автоматично до неговата нищожност, когато с едната дата се обозначава началото на процеса по съставяне на завещанието, а с другата неговия край, като установяването на достоверността на датата, е допустимо да се доказва само и единствено въз основа текста на съставения документ, а другите доказателствени средства, включително свидетелските показания, са недопустими[40];
– в теорията е възприета тезата, че при определени обстоятелства е допустима поправка на завещателни разпореждания и тяхната мълчалива отмяна[41]. С оглед на това в съдебната практика, не ми е известно да е изследвана подобна хипотеза, а в конкретния случай съдът не коментира дали посоченото допълнение всъщност по характера си не е поправка.

Следващият решаващ извод на ВКС е: „Завещанието е личен, безвъзмездно едностранно волеизявление, направено в установената от закона форма. След като, тълкувайки волята на завещателя, изразена в неговото съдържание, решаващият съд установи, че мотивът за извършване на завещателното разпореждане, изразен категорично под формата на „условие“, не е да се надари лицето – бенефициер, а да му се вмени едно задължение за бъдещи грижи и издръжка, то такова саморъчно завещание е нищожно и не може да легитимира бенефициера като единствен собственик на имотите”.

По същество изводът на ВКС, представлява правна характеристика на завещанието. Не можем да отбележим, че тук вече е правилно употребена думата „бенефициер”.
За да бъде по-кратко и ясно изложението в следващите редове, ще бъдат коментирани само онези моменти в така посочената правна характеристика и разсъжденията на съда, които са спорни.
3.1. За условието, тежестта и мотива
Трудно можем да кажем, че ВКС не е направил смешение на всички модалитети или основания за недействителност, които са могли да имат отношение към казуса, който е бил поставен за разглеждане.
3.1.1. Мотивът като „условие”.
ВКС по никакъв начин не е съобразил разпоредбата на чл. 17, ал. 1 от ЗН, според която завещателните разпореждания могат да бъдат направени под условие или тежест. Условието като модалитет е бъдещо несигурно събитие – арг. чл. 25 от ЗЗД, във вр. чл. 44 от ЗЗД[42]. Докато мотивът е нещо вътрешно и лично за извършващия правната сделка, в случая за завещателя. Тъй щото мотивите са нещо строго лично, законодателят само в определени случаи им придава правно значение като юридически факт от душевния живот. За него правим извод, най-често чрез неговото външно обективиране. Затова най-често се казва, че мотивът е онова нещо, което дава живот на типичната непосредствена цел на една правна сделка – каузата[43]. Това важи с още по-голяма сила при завещателните разпореждания. Но докато при сделките inter vivos за мотивите можем да черпим сведения от различни места и доколкото мотивът може да доведе до нищожност на сделката (вж. чл. 226, ал. 3 от ЗЗД), която обаче може да се сключи отново, то при завещателните разпореждания единствено от изразеното при извършване на завещанието можем да черпим сведения, държейки обаче сметка, че винаги трябва да тълкуваме in favorem validitatis.
Всъщност за тълкуването in favorem validitatis, при завещанието и в частност – когато е разкрит мотивът, имаме и нормативна опора в разпоредбите на чл. 42, б. „в” от ЗН, според която завещанието е нищожно, когато завещателното разпореждане или изразеният в завещанието мотив, поради който единствено е направено разпореждането, са противни на закона, на обществения ред и на добрите нрав; и чл. 43, ал. 2 от ЗН грешката в мотива е причина за унищожение на завещателното разпореждане, когато мотивът е изразен в самото завещание и единствено поради него е направено разпореждането. Тоест законодателят е придал правно значение на мотива, но същевременно го е ограничил до изразяването му в самото завещание изрично или до единствения мотив. Per argumentum a contrario, ако мотивът не е единствен, то и завещанието не е нищожно, дори част от мотивите да са неморални (противоречащи на добрите нрави) или на закона.
Връщайки се към решението на ВКС, четем „мотивът за извършване на завещателното разпореждане, изразен категорично под формата на „условие“, не е да се надари лицето – бенефициер, а да му се вмени едно задължение за бъдещи грижи и издръжка”. Логичният въпрос е кое в мотива е противоправно или неморално? Неудържима е тезата, че желанието на наследодателя – „при условие … да се грижи за издръжката и гледането на съпругата ми (респ. съпруга ми) след моята смърт” – да осигури гледане и издръжка на преживялата си съпруга е нито е противоправно, а още по-малко противоречи на добрите нрави, дори напротив – арг. чл. 14 от СК и чл. 17 от СК. И тук идва проблемът. ВКС е установил, че противоправността или противоречието с добрите нрави на мотива се заключава във „формулираната клауза за възмездност”. Като това съждение е предшествано от „“при условие …“ не се касае до условие или тежест на завещателното разпореждане по см. на чл. 17 ЗН, а до ясно изразен мотив на завещателите по всяко едно от двете завещания, който възлага на заветника и очаква от него една бъдеща престация – гледане и издръжка на другия (преживял) съпруг. Изводът, че двете завещания са направени не в израз на благодарност, а при една очаквана бъдеща възмездна престация”. От тук можем да направи изводи в няколко посоки:
– Според ВКС завещанието е един благодарствен акт, като всяка „възмездност” е изключена. Тук се допуска едно смесване на завещанието и благодарственото дарение – арг. чл. 227, ал. 2 от ЗЗД[44]. Доколкото за завещанието никъде не е казано, че то може да е благодарствено не можем да направим еднозначен извод, че водещото за завещателя следва да е точно това. Възможно е да е, но е възможно и да не е, именно мотивите на наследодателят, ако са изразени могат да спомогнат да разберем, дали разпорежданието е направено за благодарност или щото последният да е искал да се разпореди с имуществото си по начин различен от предвидения.
– Мислима е тезата, че ВКС иска да ни каже, че наследодателят е искал да постигне ефекта чрез сделка mortis causa на такава inter vivos.
– Накрая можем да кажем и че ВКС е погледнал на нещата по-философски и е видял онзи архетипен базисен страх на живите от мъртвите и в този смисъл неморалността на мотива се крие в това, че видиш ли се появява онази невидима ръка от отвъдното, която желае да определя живота на наследниците. Концепция, която е неприемлива за днешното наследствено право – арг. 21, ал. 2 от ЗН, т. нар. фидеикомисарна субституция[45] или пък един договор върху неоткрито наследство – арг. чл. 26, ал. 1 ЗЗД in fine.
Подобни изводи не само, че не безспорни, но в тях не се държи сметка за възможността едно завещание да бъде с тежест (modus) – арг. чл. 17, ал. 1 ЗН in fine[46]. Горните размишления са чисто хипотетични, защото в коментиратното решение, никъде не е направен обстоен анализ и няма правна обосновка на извода на ВКС. Нещо, което именно касационният съд като съд по правото дължи на страните и обществото, особено когато „твори” задължителна практика.
3.1.2. За тежестта (modus)
Не само от прочита на чл. 17, ал. 1 ЗН in fine, можем да направим общото заключение, че завещанието с тежест е допустимо[47]. Тежестта е такава допълнителна клауза, която се включва в съдържанието на сделката, въз основа на която страната, която получава нещо (най-често безвъзмездно), се задължава да направи нещо или да даде нещо в полза на правния субект извършил сделката или в полза на трето лице[48].
3.1.2.1. Нарушава ли тежестта безвъзмездността?
ВКС приема че „С „тежестта“ по см. на чл. 17 ЗН завещателят вменява на бенефициента да „извърши нещо, някакви действия“, след смъртта на завещателя. Касае се изразено волеизявление, което като неотменна част от цялото завещания подлежи на тълкуване – чл. 20 ЗЗД. Когато с тази тежест се вменява действие, то следва да се преценява праната му същност.
Тълкувайки волята на завещателите, следва, че клаузата „условието заветницата да се грижи за издръжката и гледането на съпругата ми (респ. съпруга ми) след моята смърт“, безспорно има имуществен характер, но и съставлява една неопределена във времето имуществена престация.”. Тоест, при всички случаи, така формулирана, тежестта ще да има алеаторен характер, поради което се нарушава правилото в теорията, че тежестта по принцип не е еквивалентна на даденото, респ. полученото, поради което сделката остава безвъзмездна[49]. В този смисъл е застъпено на преден план излиза разбирането, че не може със сделка mortis causa, да вмениш, чрез тежест алеаторно задължение – разбирано като еквивалентност[50].
Този извод, обаче отново е хипотетичен, тоест основава се на допускане от моя страна, тъй като ВКС по никакъв начин не го е мотивирал достатъчно. Изводът логически може да изглежда верен, но търпи възражения.
3.1.2.1.1. Никъде в решението не е изследвано какъв в размерът на полученото, респ. други фактори като възраст, здравословно положение и други на преживелия съпруг. В този смисъл едва ли завещанието би довело до своето овъзмездяване, когато преживелият съпруг е на преклонна възраст, в която се нуждае от доглеждане и внимание, а срещу това наследиците получават няколко имота (вж. бел. № 54).
3.1.2.1.2. В правната теория[51] е изказано разбирането, че ако стойността на тежестта не трябва да надминава стойността на даденото, в противен случай се стигало до нищожност. Като че ли този извод се е опитал да направи и ВКС, макар и недостатъчно аргументирано. Струва ми се обаче, че това схващане следва да бъде стеснено и да бъде стриктно тълкувано, държейки винаги сметка за правилото – in favorem validitatis.
3.1.2.1.2.1. Тежестта ще е нищожна (но може според мен да попаднем в хипотезата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД) тогава, когато се опитваме със сделка по повод на смърт да постигнем ефекта на сделка между живи, като държим сметка, че щом правото ни предоставя възможността да впишем тежест в завещанието си, то тълкувателят не трябва да става повече от законодателя.
3.1.2.1.2.2. Необходимо е да се държи сметка, че с едностранно волеизявление можем да задължим само себе си, но не и други лица. В този смисъл наследниците имат възможност да се запознаят с тежестта, преди да волеизявят или да извършат конклудентно действие по приемане на наследството. Едва ли е най-морално след това да се каже, че те не са знаели какво е „поискал” от тях наследодателят им – арг. чл. 27, ал. 1 от ЗН.
3.1.2.1.2.3. Всякога трябва да се държи сметка, кога е извършено завещанието, тъй щото това, което днес оставяме като лесно изпълнима тежест, утре би могло да бъде заробваща тегоба, в този смисъл чрезмерността на тежестта е онова положение, в което наследникът бива поставен в по-лошо положение от своя наследодател, но трябва да си даваме сметка, че това той е направил по своя собствена воля. Но когато наследодателят не е знаел това и е нямало как да го знае – напр. една хиперинфлация, то тежестта не е нищожна, а наследникът трябва да прецени дали иска да приеме завещанието такова, каквото е, или да се откаже. В този смисъл няма пречка в едно завещателно разпореждане да има алеаторни елементи, както в случая, се касае за тежест за гледане и издръжка. Сама по себе си тя не е нищожна, но наследниците ще трябва да преценят дали да поемат риск, или да се откажат.
3.1.2.1.2.4. Тежестта би била нищожна, ако всъщност под нея е „скрито” едно разпореждане с неоткрито наследство – арг. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД in fine.
Тук правя един междинен извод, че във всички горепосочени случаи ще се касае за едно от проявленията на общите основания за нищожност – или противоречие със закона (арг. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД) или противоречие с добрите нрави (арг. чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД). Не на последно място трябва да държим сметка, че безвъзмездност и възмездност при сделки по случай на смърт, не трябва да се разбират толкова буквално, както при сделките между живи, тъй като тук наследодателят нищо не получава – той вече не е субект на правото – с арг. от противното от чл. 1 ЗЛС. В този смисъл, ако вземем за пример, една тежест: „Оставям на Университета 100 000 лева, за да се дава всяка година от лихвите им, награда за един научен труд” или „Оставям на на Х библиотеката си, със задължение да я предоставя за ползване на студентите от Юридически факултет на СУ”[52], то е възможно и ще се случи най-вероятно, всичко, което е дадено на третите лица, от имуществена гледна точка, многократно да нахвърли даденото, но би ли спорил някой за това, че подобни тежести са напълно действителни? За това и не може да се сподели тезата на ВКС, че неопределената във времето имуществена престация ще доведе до „възмездност”, а оттам и до нищожност. В този смисъл при подобни тежести, завещателят не оставя на наследниците си нищо друго, освен едно задължение с по-голям риск, но е оставено на преценката на наследника дали да го поеме, или не. Бихме могли да кажем, че тази идея не е чужда и на законодателя, с оглед правилото на чл. 18, изр. 2 от ЗН, съгласно което неизпълнението на същите не влече след себе си унищожаването на завещателното разпореждане[53]. А не можем ли по-малкото, то не можем и по-голямото[54].
3.1.3. Смесването на понятия в коментираното решение.
Както се вижда и от буквалния прочит на решението, ВКС е допуснал смесване на понятията условие, мотив, тежест и безвъзмездност. По този начин вместо стройни разсъждения, той е приел мотивите на въззивния съд, които е счел, че се касае за един мотив, който е формулиран като условие, който е довел до тежест, която не била безвъзмездна и в крайна сметка това води до нищожност. Подобни юридически конструцкии, тип Франкенщайн, са крайно неприемливи.
3.1.3.1. Никъде ВКС не казва защо или как е разтълкуван този мотив, че той да бъде единственият, поради който е направено завещателното разпореждане – арг. чл. 42, б. „в” от ЗН. Което в крайна сметка води до постановяването на едно неправилно решение, поради необоснованост и нарушение на материалния закон.
3.1.3.2. Вярно е, че за нищожността съдът следи служебно[55], но той може да се произнася само по надлежно въведени възражения за нищожност на правни сделки или волеизявления, освен в случайте, когато нищожността следва от естеството на самото волеизявление, както и когато то не е извършено в предвидената от закона форма за действителност. В този смисъл изследването на мотивите, едва ли се побира в естеството на волеизявлението или пък в неговата форма. При такова произнасяне, можем да си зададем въпрос дали съда не е нарушил основния за българското гражданско процесуално право принцип на диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 от ГПК), като е помогнал на една от страните, с което е нарушил друг принцип състезателността (чл. 8 от ГПК).
3.1.3.3. Бихме могли да попитаме съда къде са опитните правила при очевидното прилагане на чл. 42, б. „в” от ЗН? ВКС в никой момент не показва да е държал сметка за мотива от житейска страна. Както е признато в съдебната практика по повод договора за прехвърляне на имот за гледане и издръжка[56], който извод поради своята житейска логичност може да се ползва и тук, но за мотива „целта на тези договори (за издръжка и гледане, к.м.) е най-често на самотните възрастни хора да се осигури обстановка за протичане на живота им под грижите и вниманието на другата страна”, перифразирано за мотива при подобна тежест към завешателно разпореждане – наследодателят е воден от това, тъй щото да е сигурен, че е осигурил след смъртта си своите най-близки хора (в случая преживяла съпруга), да има кой да се грижи за тях и да им обръща внимание тогава, когато той вече не може да го стори. В този смисъл, какво неморално или противоправно би имало в този мотив? Нима простата безвъзмездност, може да преодолее едно благородно желание[57], за чието изпълнение правото е предвидило средства?
IV. Заключение
Всичко казано по-горе в никакъв случай няма за цел да покаже дали, колко и какви грешки е допуснал Върховният касационен съд – винаги трябва да държим сметка, че правораздават хора. Целта на изложението е да покаже, че за да постановим решение или да дадем становище в един или друг смисъл, трябва да си даваме сметка за множество неща, включително чисто метаюридическата част на един правен проблем. Това важи с още по-голяма сила, когато законът ни е дал възможност да създаваме задължителна практика, а във връзка с нея сме си добавили и още една възможност за формирането на такава. Quidquid agis prudenter agas et respice finem!
Във връзка с темата и застъпеното и повтаряно in favorem validitatis, си позволявам да спомена и римския юрист Херений Модестин, който елегантно казва „Testamentum est voluntatis nostrae iusta sententia de eo, quod quis post mortem suam fieri velit.”. – D. 28, 1, 1., което в свободен превод означава „Завещанието е нашата воля, изразена в предвидената от закона форма, за това, което искаме да се случи след нашата смърт.”. Този кратък фрагмент съдържа цялата философия на наследяването по завещание. Това е крайъгълният камък, от който трябва да тръгнем, за да разтълкуваме правилно волята на наследодателя. Именно давайки си сметка за това правило, законодателят е записал, че завещанието би могло да нищожно при противоправност или неморалност, но само на единствения мотив.

Автор: Васил Александров Юрист,

хон. ас. по Римско частно право

Приложение

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Въпреки скромния си стаж като хон. асистент, авторът благодари на студентите си, които успяха да изразят мислите си по такъв начин, че не само перифразираха казаното в D. 1.1.1. „ut eleganter celsus definit, ius est ars boni et aequi.”, но и осъзнаха думите над зала 15 в Съдебната палата или D. 1.1.10 pr. – 1 „Iuris praecepta sunt haec: honeste vivere, alterum non laedere, suum cuique tribuere. Iuris prudentia est divinarum atque humanarum rerum notitia, iusti atque iniusti scientia.”
[2] Вж. Павлова, М., „Гражданско право. Обща част”, С.:. 2002, изд. СОФИ-Р, стр. 507 – 581; Таджер., В., „ Гражданско право на НРБ. Обща част.” Дял II, С.: 2001, изд. СОФИ-Р, стр. 454 – 581; Рачев, Ф., „Гражданско право”, С.: 2003, Университетско издателство „Стопанство”, стр. 387 – 429.
[3] Der Richter ist nicht Sklave des Gesetzes, sondern Gestalter des Rechtes – Kohler, „Съдията не е роб на закона, но ваятел на правото. – Колер”, цитирано по Диков, Л., „Изменение на договорите от съдията”, С.: 2010, изд. Фенея, стр. 99.
[4] Това всъщност е и един от аспектите на вътрешното убеждение в правилото на чл. 12 от ГПК, съгласно, което съдът преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. С оглед на това правило съда прави своята преценка и тълкуване на правото въз основа на фактите, но ползвайки и логическите и житейските правила – така Определение № 515 от 09.09.2009 г. по т.д. № 419.2009 г., I т.о. на ВКС; Определение № 141 от 12.03.2009 г. по т.д. 86/2009 г., II т.о. на ВКС. Не мога обаче да се съглася с Пунев, Б., В., Гачев, Г., Хорозов, Д., Митева, Д., Танев, Е., Кръшкова и авторски колектив, „Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар”, С.: 2012 , ИК „Труд и право”, (по-нататък съчинението ще бъде цитирано като: Авторски колектив „Коментар на ГПК”, стр. …), според които чл. 12 ГПК изразявал принцип в гражданския процес. Тъй като липсва друга аргументация, освен че вътрешното убеждение е изведено като принцип в новия ГПК, приемам, че авторите правят извода си само въз основа на систематическото място на разпоредбата на ГПК. Това не е достатъчно. Множество са примерите за липса на добра или грешна систематика в законодателството – напр. чл. 52 от ЗЗД и чл. 82 от ЗЗД, в светлината на ТР № 4 от 29.01.2013 г., по т.д. № 4/2012 г., ОСГТК на ВКС. В този смисъл липсва всякаква аргументация, която би отговорила защо чл. 12 от ГПК отговаря на една от разпространените дефиниции за правен принцип като основна ръководна правна норма (основно ръководно начало), което отразява основни и ръководни правни идеи, определя комплекси от правни норми, имайки значение за тяхното тълкуване и правоприлагане, разкрива техните особености (differentiatia specifica) и служи за отправна точка не само при тълкуването и прилагането, включително по аналогия, но и при развитие на законодателството – вж. Сталев, Ж., А., Мингова, О., Стамболиев, В. Попова, Р., Иванова, „Българско гражданско процесуално право. Девето преработено и допълнено издание. Първо по действащия ГПК”, С.: 2012, изд. Сиела, стр. 86.
[5] В сила от 01.03.2008 г. Обн. ДВ. бр.59 от 20 Юли 2007г., изм. ДВ. бр.50 от 30 Май 2008г., изм. ДВ. бр.63 от 15 Юли 2008г., изм. ДВ. бр.69 от 5 Август 2008г., изм. ДВ. бр.12 от 13 Февруари 2009г., изм. ДВ. бр.19 от 13 Март 2009г., изм. ДВ. бр.32 от 28 Април 2009г., изм. ДВ. бр.42 от 5 Юни 2009г., изм. ДВ. бр.47 от 23 Юни 2009г., изм. ДВ. бр.82 от 16 Октомври 2009г., изм. ДВ. бр.13 от 16 Февруари 2010г., изм. ДВ. бр.100 от 21 Декември 2010г., изм. ДВ. бр.5 от 14 Януари 2011г., изм. ДВ. бр.45 от 15 Юни 2012г., изм. и доп. ДВ. бр.49 от 29 Юни 2012г., доп. ДВ. бр.99 от 14 Декември 2012г., изм. и доп. ДВ. бр.15 от 15 Февруари 2013г., изм. ДВ. бр.66 от 26 Юли 2013г., изм. ДВ. бр.53 от 27 Юни 2014г., изм. ДВ. бр.98 от 28 Ноември 2014г.
[6] По смисъла на чл. чл. 218б, б. „в“ ГПК (отм.)
[7] Сталев, Ж., А., Мингова, О., Стамболиев, В. Попова, Р., Иванова, цит. съч., стр . 349-350; ТР № 1 ОТ 04.01.2001 Г., ОСГК на ВКС
[8] Вж. ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г., постановено по т.д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС;
[9] С оглед пълнота е необходимо да отбележа, че не е допустимо и гражданите (неюристи) да ползват различна терминология, ако сведем до абсурд аргумента, че „било придобило гражданственост”, то със същия успех можем да ползваме гражданската „терминология” вместо научната – за да се разбираме.
[10] Благодаря на проф. Мария Костова и проф. Огнян Гердижков за езиковите бележки.
[11] Тъй като се касае за сделка по повод на смърт, то е необходимо наследникът (заветникът) да преживее наследодателят, така Павлова, М., цит. съч., стр. 468
[12] Вж. чл. 45, ал. 1 ЗН (отм.) „Завещателните разпореждания за цялото имущество или за определена част от цялото имущество на завещателя се наричат универсални или общи. Те придават на получаващия наследството или част от него качество на наследник.”
[13] Вж. чл. 45, ал. 2 ЗН (отм.) „Всичките други завещателни разпореждания се наричат частни и придават на получаващия част от имуществото, качество на заветник.”
[14] Вж. Тасев, Хр., „Българско наследствено право”, девето преработено издание, под редакцията на Г. Петканов и С. Тасев, С.: 2009, изд. Сиела, стр. 59; 70-71; Венедиков, П., „Система на българското наследствено право”, С:. 1939, стр. 73-74
[15] Вж. цитираните съчинения.
[16] В обратен смисъл вж. Тасев, Хр. цит. съч., стр. 71; Решение 590-84-IV
[17] Вместо всички вж. Павлова, М., цит. съч., стр. 468
[18] Вж. Тасев, Хр., цит. съч., стр. 58-60; П., Венедиков, цит. съч., стр. 75-78; Цанкова, Ц. „Завещанието в българското наследствено право”, С.: 1995, изд. Фенея, стр. 77-89
[19] Цитирано по Розанис, С., „Наследството”, сп. „Съвременно право”, С.: 1993, № 3, с. 65. Обратното като че ли възприема Тончев, Д., „Коментар на закона за наследството”, том I, С.: 1926, стр. 373 и сл., който без аргументи възприема, че ако наследствената маса се изчерпва с единствен имот, то се касае за завет, а не за универсално завещателно разпореждане. Въпреки, че на стр. 378 признава обратното.
[20] Така Тончев, Д., цит. съч., том I, С.: 1926, стр. 373 и сл.
[21] Вж. Цанкова, Ц., цит. съч., стр. 42. С оглед на това не мога да се съглася напълно с изразеното становище от Ц. Цанкова, която разграничава различните интереси, които защитава института на завещанието. В изложението на посочения автор аргументите са по-скоро житейски, отколкото юридически, но не можем да не отбележим, че авторът, подреждайки систематически изложението си, на първо място поставя интересите на обществото.
[22] Така Тончев, Д., цит. съч., стр. 374, както и art. 1003 Code Civil, съгласно който „Le legs universel est la disposition testamentaire par laquelle le testateur donne à une ou plusieurs personnes l’universalité des biens qu’il laissera à son décès.
[23] Следава да отбележим обаче, че между намерението (мотива) и волята има разлика, която е като общо към частно.; Тончев, Д., цит. съч., стр. 380 и сл. Като е необходимо изрично да отбележим, че Тончев също слага акцента върху волята на наследодателя при завещателните разпореждания и формиране на квотите от наследствената маса.
[24] С оглед буквалния прочит на разпоредбата е формирана и задълженителна практика по чл. 290 от ГПК – вж. Решение № 110 от 12.04.2010 Г. по гр. д. № 654/2009 Г., Г. К., ІІ Г. О. на ВКС „Материалноправната норма на чл. 25, ал. 1 ЗНасл. поставя изисквания към формата на завещанието, едно от които не е налице, защото подписът е поставен преди датата на завещателното разпореждане, а не след нея. Това налага извода, завещателното разпореждане е съставено в нарушение на предписаната от чл. 25, ал. 1 ЗНасл. форма и следва да се счита за нищожно, т.е. разпореждането не е произвело целените от завещателката правни последици, поради неспазване на формата, предписана от закона и като формален акт, според чл. 42 б. „б“ ЗНасл. неспазената форма има за последица неговата нищожност.”. Следва обаче изрично да акцентираме, че тук подписът е преди завещателните разпореждания, а не след тях. А Решение № 398 от 16.01.2013 Г. по гр. д. № 992/2011 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, изрично подчертава, „че завещанието е строго формален акт”.
[25] За една от най-известните дискусии вж. Bonfante, P., Scritti, giur. Varii, I. Torino 1915, стр. 101; и Arangio-Ruiz, V., “Storia del dirrito romano”, VII ed., riveduta, Napoli, 1957, p. 508
[26] За различните дискусии за завещанието и наследяването по интестантен ред в римското право –вж. Андреев, М., „Римско частно право”, С.: 1992, стр. 413 и сл.
[27] Както отбелязва Цанкова, Ц., цит. съч, стр. 92, „гаранция за сигурност и безспорност относно: автора… завършеността на волеизявленията… обмислеността … съдържанието… дава възможност да се провери дали всички условия за извършване на волеизявлението са били налице”; В този смисъл за важността на формата Павлова, М., цит. съч., стр. 468; в този смисъл Тасев, Хр., цит. съч отбелезява, че формата има особено голямо значение при тълкуването на завещателните разпореждания. Нещо, с което не мога да се съглася. От практическа гледна точка, както е видно в съдебната практика, често формата няма никакво значение за тълкуването, а по-скоро за прогласяването на един завещателен акт за нищожен. Не успях да намеря съдебно решение, при което съдът да е ангажирал „интелектуалните” си усилия върху анализиране на завещателните разпореждания във връзка с формата.
От гледна точка на римското право, този формализъм можем да отнесем към следния текст от G. 2, 104: … HAEC ITA VT IN HIS TABVLIS CERISQVE SCRIPTA SVNT, ITA DO ITA LEGO ITA TESTOR, ITAQVE VOS, QVIRITES, TESTIMONIVM MIHI PERHIBETOTE …
Сега така, както е написано на тези дъсчици и на този восък, така давам, така завещавам, така обявявам и така вие, квирити, свидетелствувайте за мен”.
Ако се замислим обаче от гледна точка на екзегезата на текста, спокойно бихме могли да кажем, че се касае за едно завещаване чрез бронз и везни (per aes et libram), което по своята същност и развитие е прекалено древно и се различава доста от завещанието в Юстиниановото право, когато вече са навлезли и оказват влияние доста разнообразни правни тенденции.
[28] Пак там.; така и Марков, М., „Семейно и наследствено право”, поредица Modus studendi, С.: 2011, изд. Сиби, стр. 235
[29] Плаха критика на формализма на юриспруденцията в няма и едно изречение прави Тасев, Хр., цит. съч. стр. 62; Косвено можем да изведем правилото от застъпеното от Рачев, Ф., цит. съч, стр. 385 становище, според което „предмет на тълкуване на сделката като писмен документ (очевидно има предвид обективирана в такъв) са употребените в нея думи, термини и изречения, т.е. предмет на тълкуване е външната (изразената) воля …, а не външната воля на законодателя, както е при тълкуването на правните норми.
[30] В този смисъл Решение № 262/11.05.2010 г. по № 1155/2009 г. по описа на ВКС, ІV г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, такава е и практика на СГС – Решение от 28.01.2015 г., постановено по гражданско дело гр. дело № 12896 по описа за 2014 г., IIа въззивен състав, докладчик съдията Красимир Машев.
[31] Cic., 1.180. (За Оратора) Quid vero? clarissima M’. Curii causa Marcique Coponii nuper apud centumviros, quo concursu hominum, qua exspectatione defensa est! cum Q. Scaevola, aequalis et collega meus, homo omnium et disciplina iuris civilis eruditissimus, et ingenio prudentiaque acutissimus, et oratione maxime limatus atque subtilis, atque, ut ego soleo dicere, iuris peritorum eloquentissimus, eloquentium iuris peritissimus, ex scripto testamentorum iura defenderet, negaretque, nisi postumus et natus, et, antequam in suam tutelam venisset, mortuus esset, heredem eum esse posse, qui esset secundum postumum, et natum, et mortuum, heres institutus: ego autem defenderem, hac eum tum mente fuisse, qui testamentum fecisset, ut, si filius non esset, qui in tutelam veniret, M’. Curius esset heres. Num destitit uterque nostrum in ea causa, in auctoritatibus, in exemplis, in testamentorum formulis, hoc est, in medio iure civili, versari?
Да ви говоря ли още? С какъв интерес се очакваше онова знаменито дело на Маний Курий и Марк Копоний^,разглеждано наскоро от центумвирите! Моят връстник и колега Квинт Сцевола, най-вещ от всички в гражданското право, с изключително подвижен темперамент и ум, с изискано и точно слово и, както често казвам, най-добър оратор сред юристите и най-опитен юрист сред ораторите, опирайки се на буквата на закона, защитаваше завещанието, защото определеният за наследник след сина, който се роди след смъртта и бащата и умре, преди да е навършил пълнолетие, има права над наследството само тогава, когато такъв син действително се роди и умре преди пълнолетието си; а аз поддържах, че съставяйки завещанието си, наследодателят е имал предвид следното: ако няма пълнолетен син, негов наследник да бъде Маний Курий. Нима в този процес не прибягвахме и двамата непрекъснато до авторитети, до прецеденти, до завещателните формули – все основни неща в правото?
[32] Вж. Ставру, С., В., Петров, „Дискусии в българското наследствено право”, С:. 2013, изд. Фенея, стр. 23 и сл.
[33] Благодаря за аргументите, изложени в частен разговор с колегите Борислава Първанова, Андрей Георгиев и Симона Кирилова. А по отношение на държавата е редно да споменем, че тя се явява субсидиарен правоприемник с оглед правилото на чл. 11 от ЗН.
[34] Принципът за тълкуване на сделките в ползва на действителността е общоважащ в частното право, той не важи само за наследственото право като клон на частното право. Ако свържем тази мисъл с написаното във въведнието и си дадем сметка, че недействителността е своеобразна санкция (макар да не споделям виждане за санкционния характер на гражданското право) и държейки сметка, че в друг клон на правото, имащ основно санкционна фунцкия – наказателното право, има тенденция към хуманизъм спрямо индивида. Такава липсва в практиката на ВКС към субектите на частното право, които сключват или извършват сделки.
[35] Решение № 245 от 31.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1189/2010 г., II г.о, ГК
[36] В този смисъл Решение № 62 от 05.03.2004 г. на ВКС по гр. д. № 663/2013 г., I г.о. , съгласно което „Последващото завещание отменя предходното, доколкото предмет на завещателните разпореждания са един и същ обем права.”
[37] Така Решение 712 от 05.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2012/2003 г., I-во, г.о.
[38] Вж. Тарифа за нотариалните такси към ЗННД (Обн., ДВ, бр. 95 от 14.08.1998 г.; изм. и доп., бр. 5 от 19.01.1999 г.; изм. с § 2 от ПМС № 123 от 15.06.1999 г. – бр. 56 от 1999 г., изм. и доп., бр. 39 от 12.05.2009)
[39] Не ми е известно в правната доктрина отделно изследване, в което ЗН да е подложен на критика за ползването на родови и видови понятия с едни и същи термини.
[40] Решение № 1474 от 09.01.2008 г. по гр. д. № 619/2006 г., II г.о. на ВКС. Въз основа на тази по нова практика, с оглед развитие на правото (арг. чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК) е необходимо да се отрече по-старата практика (вж. Решение № 1050-91-I), според която написването на две дати води до недействителност на завещанието. Така Тасев, С., „За датата на саморъчното завещание.”, сп. „Адвокатски преглед” кн. 9/2010 г.
[41] Цанкова, Ц., цит. съч., стр. 112.
[42] Характерът на условието като бъдещо несигурно събитие не се променя и когато то е човешко поведение – за т. нар. потестативно условие, вместо всички вж. Павлова, М., цит. съч., стр. 497 и сл. Тук е редно да направим едно уточнение – смъртта на едно физическо лице, не е условие, а срок (бъдещо сигурно събитие), от категорията на абсолютно неопределените – така Марков, М., С., Тасев, „Гражданско право. Обща част”, С.:. 2010, изд. Сиби, стр. 205-206 – т.е. знае се, че ще настъпи, но не е известно точно кога – в обратен смисъл Ставру, Ст., цит. съч., стр.59., които приемат, че смъртта е условие.
С оглед настоящото изложение, направеното уточнение е от значение в светлината на чл. 17, ал. 2 от ЗН, според който общо завещателно разпореждане, направено под краен срок, се смята за завет на плодоползуване върху цялото наследство или върху съответния дял; началният срок се смята за неписан
[43] Тази теза съм развивал и в друго съчинение Вж. Първанова, Б., В., Александров, „Неоснователното обогатяване по чл. 55 от ЗЗД и проблемът за нравствения дълг”, сп. „Съдийски вестник” кн. 4/2012 г.
[44] Според мен за възнаградителност може да се говори единствено в хипотезата на чл. 12, ал. 2 от ЗН, което обаче е частна хипотеза, приета от законодателя по-скоро с оглед принципа за забрана на неоснователното обогатяване, отколкото като израз на благодарност. Разбира се, последното не е изключено, а и не е чуждо за неоснователното обогатяване – арг. чл. 55, ал. 2 от ЗЗД.
[45] Вж. Тасев, Хр., цит. съч., стр. 78 и сл.
[46] В ЗН (отм.) не е имало изрична разпоредба при завещателни разпореждания. За модус се е говорило само в чл. 326, чл. 327 и чл. 329, които се отнасят за дарението с тежестти.
[47] С оглед бел. № 45, следва да се добави, че при действието на ЗН (отм.) е било безспорно, както за практиката, така и за правната теория – вж. Венедиков, П., цит. съч., стр. 170 и сл., че завещанието с тежест е допустимо. Споровете са се концентрирали върху това, дали и кой може да иска изпълнение на тежестта. При сега действащия ЗН, с оглед разпоредбата на чл. 18 от ЗН смятам, че споровете са преодоляни – аналогично §525 от BGB; § 482 от Швейцарския Граждански Кодекс.
[48] Така Павлова, М., цит. съч., стр. 504; М., Марков, С. Тасев, цит. съч., стр. 206.
[49] Пак там.; Уточнявам, че въпреки, че тежестта е уредена при дарението и завещанието, то на основание чл. 9 и чл. 44 от ЗЗД тя е допустима и при другите видове гражданскоправни сделки.
[50] За това разбиране вж. Ставру. С, Д. Недев, М. Димитров, „Алеаторността на договорите в българското гражданско право”, С.: 2013, изд. Фенея.
[51] Цанкова, Ц., цит. съч., стр. 42-44; М., Марков, „Семейно и наследствено право”, С.:. 2011, изд. Сиби, стр. 225
[52] Примерите са по Венедиков, П., цит. съч., стр. 175 и сл.
[53] В този смисъл Art. 1046 от Френския Граждански Кодекс, обратно § 527 от BGB. Като с оглед архаичността на уредбата, според мен тук под унищожаване, следва да се разбира и отмяна.
[54] Както правилно отбелязва Цанкова, Ц., цит. съч. стр. 174 извършените от обременения с тежест имуществени разпореждания в изпълнение на тежестта не се вземат предвид…. Не е важно колко ще остане за заветника, а колко е завещано.
[55] Така Опр. № 751/17.08.2010 г., по гр.д. № 2022/2009 г., на I г.о.,постановено в производство по чл.288 ГПК
[56] Вж. Венедиков, П., „Договор за гледане и издръжка”, С.:. 2000, изд. Петко Венедиков, стр. 2 и сл.; Решение 2390а/64, I г.о.
[57] Изводът за безвъзмездността на завещанието, не произтича от изрична разпоредба, а от логиката на нещата, тъй щото наследството се открива към момента на смъртта (арг. чл. 1 ЗН), то е невъзможно наследодателят да получи нещо насреща.