ВОДЕНЕ НА ЧУЖДА РАБОТА БЕЗ ВЪЗЛАГАНЕ В ПРАКТИКАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ СЪДИЛИЩА (1893-2015)

Съчинението предлага кратък преглед на съдебната практика по въпросите на воденето (управлението) на чужда работа без възлагане (пълномощие, натоварване) (negotiorum gestio) по чл. 60-62 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД): Същност (т. I) и предмет (т. II) на воденето на чужда работа без възлагане, задължения на управителя (gestor) (т. III) и на господаря (собственика, заинтересувания) (dominus) (т. IV) и заключение (т. V).

Разгледани са част от решенията на Върховния касационен съд (ВКС) (1893-1947, 1996-2015 г.), на бившия Върховен съд (ВС) (1947-1996 г.) и на Върховния административен съд (ВАС) (1996-2015 г.), които са представени във вид на анотации. Включени са и решения на съдилища от други държави, в които действат разпоредби, сходни по съдържание с българските. Причината е, че по някои от разглежданите проблеми липсва практика у нас^[1].

I. СЪЩНОСТ.

„Управлението на чужда работа е полудоговор“ – чл. 45 ЗЗД от 1892 г. (отм.) (р. № 876 от 1907 г., II г. о.; р. № 3325 от 1909 г., III г. о.; р. № 892 от 1930 г., IV г. о., р. № 920 от 1930 г., I г. о., ВКС[2]). Той „се състои в доброволното извършване на актове в чужд интерес, без да е налице натоварване от заинтересувания от работата“ (р. № 892 от 1930 г., IV г. о., ВКС[3]). Това е „представителство без пълномощие, без строга юридическа основа и не по длъжност служебна“ (р. № 64 от 1893, II г. о., ВКС[4]).

Както е известно, новият ЗЗД от 1951 г. не урежда „полудоговори“ (quasi-contractus), прочее и съдебната практика след влизането му в сила изоставя това деление на основанията, от които възникват облигационни отношения. Днес ВКС поддържа, че воденето на чужда работа без възлагане е един извъндоговорен източник на задължения (р. № 134 от 10.09.2012 г. по т. д. № 134 от 2011 г., ІІ т. о.; о. № 826 от 30.12.2011 г. по т. д. № 868 от 2010 г., II т. о.; о. № 848 от 16.11.2012 г. по т. д. № 1158 от 2011 г., II т. о.[5]).

II. ПРЕДМЕТ.

Практиката на българските съдилища допуска управителят на чуждата работа без възлагане да предприеме само правомерни действия в полза на господаря. „Eдин незаконен акт не може да създаде иск [quasi ex contractus], бил той actio negotiorum gestorum, бил той actio de in rem verso“ (р. 149 от 1907 г., II г. о., ВКС[6]).

На гестора е позволено да предприеме работата в полза на доминуса лично (какъвто е и най-честият случай). Но това не е задължително: за тази цел управителят може да използва и трето лице (като му „възложи ремонта на покрива, комините и водосточните тръби на сградата, както и подмяната на прозореца на стълбището“ – р. № 238 от 19.08.2013 г. по гр. д № 1012 от 2012 г., ІV г. о., ВКС). (В този смисъл е и практиката на германския Върховен съд – р. от 25.11.1976 г.[7])

Българският ВКС приема, че работата, която управителят поема без възлагане, независимо дали ще я извърши самостоятелно или чрез другиго, може да се състои от материални или от правни актове.

1. Материални действия.

Като примери за фактическа работа на гестора в практиката на Касационния съд може да се посочат случаите, в които едно лице:

• построява ограда, дърварник и други постройки в имота на отсъстващ (в случая – негов брат – р. № 64 от 1893 г., II г. о., ВКС);
• поправи и запази чужд (р. № 892 от 1930 г., IV г. о., ВКС[8]) или съсобствен имот без съгласието на (съ)собствениците (р. № 615 от 17.10.2002 г. по гр. д. № 93 от 2002 г., I г. о., ВКС и много други в този смисъл);
• спаси по море намиращ се в опасност кораб (р. № 1021 от 29.06.1999 г. по гр. д. № 251 от 1999 г., V г. о., ВКС);
• стопанисва пречиствателна станция за отпадни води (р. № 1242 от 27.01.2009 г. по гр. д. № 4795 от 2007 г., І г. о., ВКС).

Искът на едно лице за разноските, които е направило за погребението на покойник, срещу наследниците на последния (или срещу лицата, които са му дължали издръжка, ако той не остави наследствено имущество[9]) – actio funeraria – бива квалифициран от ВКС като actio de in rem verso (чл. 59) (р. № 583 от 1935 г., III г. о.[10]). Това решение е критикувано от теорията[11], която настоява искът за разноските по погребението на починало лице да се квалифицира като actio negotiorum gestorum contraria (чл. 61, ал. 1) срещу наследниците му (в случая – дъщеря му), както е приел Окръжен съд – гр. Русе, действащ като втора инстанция[12].

2. Юридически действия.

Върховният касационен съд често е предпазлив в това да приложи разпоредбите на Negotiorum gestio към случаите, в които едно лице (гестор) предприема правни актове в полза на друго (доминус), без помежду им да има правна връзка.

Така или иначе, срещат се и решения, в които управителят на чужда работа без възлагане извършва правни действия в полза на господаря, като:

• „посреща постъпилите платежи на дълговете му и плаща данъците на недвижимите му имущества“ (р. № 64 от 1893 г., II г. о., ВКС[13]);
• изплаща със свои средства възнаграждението на лекарския персонал в област Варна вместо областния лекар (р. № 48 от 1936 г., III г. о., ВКС[14]);
• купува или продава недвижим имот с оглед запазването на интересите му.

а. Управителни и разпоредителни действия.

„Съгласно разума на [чл. 60], управлението на чужда работа, имайки за цел да поправи или да запази чужд имот, може да има за предмет освен чисто управителни действия, но и разпоредителни действия, напр. покупката на един недвижим имот за сметка на заинтересувания, щом с тая покупка се подобрява положението на последния“ (р. № 920 от 1930 г., I г. о.; в този смисъл и № 892 от 1930 г., IV г. о., ВКС[15].) Известни са и случаи, при които гесторът може и да продаде чужд недвижим имот. Потребно е „тая продажба да се налага за запазване [на интересите на собственика на] другия, чужд имот, в който случай тя има характер на акт по управлението на тоя имот“ (р. 892 от 1930 г., IV г. о., ВКС[16]).

Въпреки тези решения, за разпоредителните действия в практиката на ВКС може да се открие известна непоследователност. Показателен е последният съдебен акт. В него се приема, че продажбата на чужд имот от управителя „в случая има характер на акт на управление“(?!)[17]. По подобен начин се изказва и френската съдебна практика: „учредяването на сервитут върху имота на господаря, когато това може да бъде в полза на последния, представлява един акт на добро управление“ (р. от 25.06.1901 г., la Cours de cassation[18]). Поради това не бива да ни изненадва защо Касационният съд твърди в някои свои решения, че гесторът можел да предприема единствено управителни действия в полза на доминуса (напр. да отдаде под наем – р. № 22 от 1943 г., III г. о.[19]) или че актовете на му разпореждане били допустими само по изключение (р. № 892 от 1930 г., IV г. о.[20]).

б. Формални и неформални действия.

Обикновено за договорите, които управителят сключва от името на господаря, не е предвидена форма за действителност (напр. при извършването на строително-монтажни работи (СМР)[21]. Но може ли управителят да сключва формални сделки за сметка на господаря? Би следвало да се отговори утвърдително (вж. решенията по-горе в бук. „а“ и по-долу в т. IV.2, допускащи покупката и продажбата на недвижими имоти от гестора – договори, които трябва да се сключат във формата на нотариален акт). Въпреки това не ми е известно решение на българските върховни съдилища, което да изтъква това недвусмислено.

Възможност да се произнесе по случая е имал италианският Corte Suprema di Cassazione. Той приема изрично (в р. № 3225 от 20.03.1995 г.[22]), че управителят на чужда работа може да сключва дори и формални договори от името и за сметка на господаря. Това свое разбиране съдът обосновава с „чл. 2031 от Codice civile italiano, който има съдържание, подобно с това на българския чл. 61, ал. 1 ЗЗД.

III. ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА УПРАВИТЕЛЯ.

1. Възникване.

Възникването на обвързаност за едно лице като управител на чужда работа без възлагане бива свързвано от съдебната практика с наличността на следните предпоставки:

Първо, необходимо е актовете на управителя да се отнасят до една чужда работа (aliena negotia) (р. № 64 от 1893 г., II г. о.[23]; в този смисъл и р. № 685 от 25.10.2010 г. по гр. д. № 1940 от 2009 г., IV г. о., ВКС). Този, който се ръководи от „егоистично намерение“, който смята, че управлява своя работа – не е гестор, дори когато се оказва, че в действителност е поел чужди дела (р. от 25.06.1919 г. на френския Касационен съд[24]).

Второ – изисква се animo obligandi: управителят трябва да действа с „намерение да се управлява чужда работа“ (р. № 685 от 25.10.2010 г. по гр. д. № 1940 от 2009 г., IV г. о., ВКС). В по-старата практика се приема, че са нужни още и субективни представи и желания на управителя да създаде задължение за господаря (р. № 64 от 1893 г., II г. о.; р. № 754 от 1928 г., I г. о., ВКС[25]).

Трето: потребно е действията на гестора да са в интерес на доминуса, или „да са насочени в полза на господаря“ (р. № 64 от 1893 г., II г. о., ВКС). „Тази характерна особеност на казания полудоговор липсва и такъв, следователно, не съществува, когато едно лице придобие имот за себе си, за собствена сметка“ (р. № 754 от 1928 г., I г. о.[26] на ВКС; срв. и т. IV.1, бук. „б“).

Четвърто. Воденето на чужда работа винаги следва да е „доброволно, а не по задължение на закона“ (р. № 685 от 25.10.2010 г. по гр. д. № 1940 от 2009 г., IV г. о., ВКС). „Обстоятелството, че понеже [управителят] нямал заповед от [господаря], та затова нямал право да иска разноски за воденето на делата му, противоречи на началата на института Negotiorum gestio“ (р. № 64 от 1893 г., II г. о., ВКС).

Следователно, не е гестор онзи, който:

• е изпълнил заповедта на друго лице да извърши една сделка (р. № 64 от 1893 г., II г. о. ВКС);
• действа в чужд интерес по силата на договор между него и заинтересувания, т. е. на когото едно лице е предоставило средства, за да се погрижи за делата му (р. № 386 от 1901 г., II г. о. ВКС[27]).

Напротив, управител на чужда работа е лицето, което:

• бъдейки довереник, превишава границите на договора за поръчка (р. № 64 от 1893 г., II г. о., ВКС[28]);
• въпреки че е изпълнител по договор за СМР (изработка), предприема действия, които излизат извън предмета на това съглашение (р. № 60 от 25.03.2013 г. по т. д. № 475 от 2012 г., II т. о., ВКС). Решаващият състав приема, че в последния случай господарят (възложителят) „дължи обезщетение по чл. 61, ал. 1 само до размера на разходите на изпълнителя [управителя] на извъндоговорните СМР за материалите и труда, но не и за търговската печалба“.
• поеме действия във връзка с договор за изработка (СМР), който е обявен за нищожен (р. № 219 от 04.02.2014 г. по т. д. № 871 от 2012 г., I т. о., ВКС). По това дело съдът поддържа, че щом „резултатът от изпълнените СМР е постъпил в патримониума на собственика на имота [dominus], вземането на изпълнителя [gestor] в размер на спестените разходи от собственика следва да се реализира по правилата за водене на чужда работа без пълномощие.“

2. Действие.

Задълженията, които съдебната практика свързва с воденето на чужда работа, за управителя са следните:

Първо, „лицето, поело чужда работа без пълномощие, е длъжно да се грижи за нея, докато заинтересуваният може да я поеме“ (чл. 60, ал. 1), или то (длъжникът) трябва да продължи работата (р. № 14815 от 12.11.2013 г. по адм. д. № 7185 от 2013 г., VII отд., ВАС).

Второ. Законът изисква от гестора да полага грижата на добрия стопанин (чл. 60, ал. 2), т. е. трябва да води работата „добросъвестно“ (р. № 64 от 1893 г., II г. о., ВКС). Така, ако той придобие държането на вещи във връзка с воденето на чуждата работа, които принадлежат на доминуса, длъжен е „да извършва действия за тяхното запазване и охраняване“ (р. № 54 от 03.05.1961 г., ОСГК, ВС).

Трето – управителят, след като приключи работата, трябва да се отчете на господаря (р. № 290 от 1919 г., II г. о.[29], р. № 290 от 19.2.1920 г.[30] и р. № 797 от 1934 г., I г. о. на ВКС[31]). „Що се отнася до сметката, която Negotiorum gestor е длъжен да даде на dominus negotii, тя е подчинена на правилата за „даване на сметка“ от довереника на доверителя (чл. 60, ал. 2, във вр. с чл. 284, ал. 2) (р. от 27.11.1893 г., Tribunal d’instance de Dijon[32]).

ІV. ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА ГОСПОДАРЯ.

„В определените от законодателя случаи отговорността [на доминуса] се ограничава до необходимите и полезни разноски (чл. 61, ал. 1), до обогатяването (чл. 61, ал. 2) или до препращане към правилата на неоснователното обогатяване по чл. 59 (чл. 61, ал. 3) или на договора за поръчка (чл. 62)“ (р. № 219 от 04.02.2014 г. по т. д. № 871 от 2012 г., I т. о., ВКС). „От естеството на [това как е извършена] работата ще зависи дали [господарят] може да се счете задължен“ (р. № 149 от 1907 г., II г. о., ВКС).

1. При работа, одобрена от закона.

а. В интерес на господаря.                     

Щом работата е била „уместно предприета“ и „добре управлявана“ – както казва законът в чл. 61, ал. 1 ab initio, – действията на управителя биват одобрени ex lege. Касационният съд приема, че когато съдът прави преценка в тази насока, той изхожда от това, какво самият заинтересуван от работата би направил (р. № 373 от 1920 г., II г. о., ВКС[33]). „Какъв е крайният резултат [от управлението], т. е. дали е настъпила вреда или полза“, е без значение (р. от 08.06.1866 г. на френския Cour de cassation[34]). Достатъчно е работата да бъде полезна за доминуса в началото ѝ (р. от 12.11.1998 г. на белгийския Касационен съд[35]). (Срв. и чл. 1486, ал. 1 от Code civil du Québec.)

Практиката на италианския Касационен съд[36] познава случаи, в които се предполага, че работата е била „полезно предприета“ (‘utilmente iniziata’) – чл. 2031 от Codice civile italiano. Такъв е случаят, когато гесторът предприеме актове в полза за на доминуса, за които последният е бил правно задължен към трето лице (р. № 2757 от 15.10.1963 г.); или когато пропускането на определено действие от господаря създава опасност от накърняване на неотменимо (естествено) право на друго лице (р. № 2636 от 17.07.1969 г.).

Щом работата на гестора отговаря на изискванията на чл. 61, ал. 1, доминусът е длъжен: (α) да му заплати необходимите и полезни разноски, които са направени „добросъвестно, разумно и с полза“ (р. № 64 от 1893 г., II г. о., ВКС[37]) и (β) да го „обезщети за поетите лични задължения“ (р. 416 от 12.05.1986 г., II г. о., ВС). (В този смисъл са и р. № 3191 от 24.12.1973 г. по гр. д. № 2131 от 1973 г., I г. о., ВС; р. № 78 от 12.02.2009 г. по гр. д. № 5660 от 2007 г., ІV г. о., ВКС.) На следващо място господарят е обвързан към управителя и (γ) за лихвите по разноските и то от деня на извършването им (чл. 61, ал. 1 in fine) (р. от 06.11.1865 г. на френския Cour de cassation[38]).

б. В интерес на управителя.

„Няма законова забрана воденето на чужда работа без пълномощие да бъде предприето в собствен интерес (чл. 61, ал. 2[?]) и това е напълно житейски обяснимо. При това в този случай заинтересованият не дължи на управителя на работата направените от него необходими и полезни разноски заедно с лихвите, т. е. разходите остават за сметка на управителя на чуждата работа без пълномощие.“ (р. № 540 от 19.01.2015 г. по адм. д. № 16036 от 2013 г., І отд., ВАС).

Изумление буди позоваването на ал. 2 (чл. 61). Въпросната разпоредба установява отговорност на господаря „до размера на обогатяването“ тогава, когато работа е била одобрена от закона, защото е била в интерес и на управителя, и на господаря (срв. бук. „в“ по-долу). Доминусът не се задължава по силата на закона да обезщети гестора, щом последният е действал с дарствено намерение. Тоест, когато управителят не е възнамерявал да иска от господаря – най-малкото – разноските за работата си. (Срв. § 685, ал. 1 от Bürgerliches Gesetzbuch.)

Но случаят явно не е такъв:

За едно търговско дружество „е било наложително да ремонтира общинските пътища, за да може да осъществява производствената си дейност, тъй като няма други алтернативни пътища, по които да се осъществяват снабдяването със заготовки и доставките на готовите изделия.“ По делото няма данни търговецът да е действал с animus donandi. Общината би следвало да понесе отговорност за (не)построяването и (не)поддържането на пътната мрежа. Но това не е бил предметът на спора пред ВАС. И понеже от делото е видно, че общината не е изпълнила публичното си задължение, склонен съм да приема, че по-скоро воденето на чужда работа без възлагане тук е било предприето във взаимен интерес. – както правилно е направил квалификацията си ВАС – чл. 61, ал. 2. Важното е да се отбележи, че като краен акт, решението на съда е справедливо.

в. В съвместен интерес на господаря и управителя.

„Начинът на израз в [чл. 61] ал. 2 „само до размера на обогатяването му“ във връзка с текста на ал. 1 говори, че в този случай се прилагат принципите на неоснователното обогатяване. Щом управителят е действувал [и в чужд] и в свой интерес, заинтересованият отговаря за поетите задължения, необходимите и полезни разноски, но само до размера на обогатяването му“ (р. 416 от 12.05.1986 г., II г. о., ВС; в този смисъл и р. № 339 от 10.10.2011 г. по гр. д. № 1072 от 2010 г., I г. о.; р. № 78 от 12.02.2009 г. по гр. д. № 5660 от 2007 г., IV г. о.; р. № 132 от 09.11.2009 г. по т. д. № 563 от 2008 г., I т. о., ВКС). „Следователно отговорността се ограничава до по-малката сума между направените разходи и обогатяването“ (р. 416 от 12.05.1986 г., II г. о., ВС и р. № 339 от 10.10.2011 г. по гр. д. № 1072 от 2010 г., I г. о., ВКС).

„Когато подобренията в съсобствен имот са направени от единия съсобственик без знанието на другия съсобственик, но в интерес и на двамата, отношенията между тях по повод тези подобрения се уреждат по правилата на чл. 61, ал. 2 от ЗЗД за водене на чужда работа без пълномощие – дължи се заплащане на подобренията само до размера на обогатяването, т. е. до размера, с който се е увеличила стойността на притежаваната от другия съсобственик част от съсобствената вещ, а не до размера на вложените от съсобственика средства за тези подобрения.“ (о. № 19 от 19.01.2009 г. по гр. д. № 3864 от 2008 г., І г. о., ВКС).

г. Против волята на господаря.

„Ако някой е предприел чужда работа въпреки волята на заинтересования, последният отговаря по правилата за неоснователното обогатяване – чл. 61, ал. 3“ (р. № 685 от 25.10.2010 г. по гр. д. № 1940 от 2009 г., IV г. о., ВКС). „Правилата на чл. 59 ЗЗД съвпадат с тези по чл. 61, ал. 3 ЗЗД“ (р. № 238 от 19.08.2013 г. по гр. д. № 1012 от 2012 г., ІV г. о., ВКС).

„При липсата на данни за изрично противопоставяне от страна на [господаря], обезщетението [се присъжда] съобразно хипотезата на чл. 61, ал. 1 със заплащане на направените от [управителя] разноски“ (р. 1072 от 14.11.2008 г. по гр. д. № 4295 от 2007 г., IV г. о., ВКС).

2. При работа, одобрена от господаря.

„За действителността на полудоговора Negotiorum gestio не е необходимо потвърждаване от страна на заинтересувания (господаря), тъй като такова законът [чл. 61] не изисква“ (р. № 326 от 1932 г., I. г. о., ВКС[39]). Възможно е (както се изясни по-горе в т. 1) доминусът да се задължи към гестора и без да направи волеизявление за това. Но ако някоя от предпоставките на чл. 61, ал. 1 не е била налице и поради това действията на управителя не са били одобрени от закона, ратификацията от господаря може да замести липсата на всяко легално изискване (р. № 2122 от 32.07.1960 и р. № 607 от 03.03.1954 г., Corte Suprema di Cassazione[40]).

Ето защо в едно свое решение ВКС поддържа, че „продажбата на чужд недвижим имот от negotiorum gestor-а е действителна за истинския собственик, ако той я одобри“ (р. № 892 от 1930 г., IV г. о.[41]). А в друго решение съдът приема, че „полудоговор [водене на чужда работа без възлагане] може да има и при покупката на недвижим имот и за неговата действителност не е нужна ратификация на заинтересувания“ (р. № 326 от 1932 г., I г. о., ВКС[42]). Несъмнено по първото дело хипотезисът на чл. 61, ал. 1 не е бил осъществен, а във второто – всичките му елементи са били положително установени. В случай, подобен на последния, полският Върховен съд (Sąd Najwyższy) е оставил без разглеждане възраженията на господаря, че „нямало доброволно управление, понеже той не го е бил ратифицирал“ (р. от 21.12.1934 г.[43]).

Одобрението може да бъде изрично или мълчаливо (р. № 892 от 1930 г., IV г. о., ВКС[44]). Начинът, по който ще бъде извършено то, зависи от волята на господаря (р. от 13.05.1980 г. на френския ВКС[45]). Така, напр., подразбира се от обстоятелства, че доминусът одобрява действията на гестора, когато упражнява правата, произлизащи от договор, сключен от последния с трето лице (р. 2122 от 23.07.1960 г.[46])

Правните последици при ратификация на работата от господаря са описани в ЗЗД чрез препраща норма към договора за поръчка (чл. 62, във вр. с чл. 280 и сл.) (р. № 219 от 04.02.2014 г. по т. д. № 871 от 2012 г., I т. о., ВКС). В това отношение италианският Касационен съд уточнява, че заинтересуваният се счита „представляван във всички актове от гестора и трябва да изпълни поетите задължения“ към трети лица (р. от 25.02.1928 г.[47]).

Ратификацията има обратно действие (р. № 4297 от 23.11.1954 г., Corte Suprema di Cassazione^[48]).

V. ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ.

Накрая може да се обобщи – практиката на българските съдилища върху воденето на чужда работа без възлагане предлага откъслечно разгръщане на института.

Ако тълкуването на членове 60, 61 и 62, което предлагат нашите съдебни институции, бъде сравнено с резултатите, постигнати в други държави, може да се каже, че има какво още да се желае. Сравнително-правната справка показва, че отделните фактически състави у нас не се прилагат съразмерно. (Напр., голям брой от случаите, по които са се произнесли съдилищата, се отнасят до предпоставките за обвързването на управителя, докато проблемите, свързани със съдържанието на неговите задължения, са засегнати в по-малка степен.)

Може да се оцени положително това, че в обширна част от съдебните решения се наблюдава нишка на приемственост, която минава през целия разгледан период от 122 г. (Като доказателство може да се посочи изискването от съдилищата да се действа с намерение за обвързване от управителя на работата, понеже такава предпоставка не се съдържа в ЗЗД нито от 1892, нито от 1951 г.) Обстоятелството, че съдебната практиката почти не показва колебания, също следва да се отчете по утвърдителен начин. (Въпреки това срещат се и решения, по някои от въпросите на които съдилищата са били несигурни: напр. може ли управителят да извършва разпоредителни действия.)

Отличителни заслуги за всичко това имат решенията на Върховния касационен съд на Царство България (1893-1947 г.). Съдебните състави от този период прилагат института на Negotiorum gestio в много по-голям кръг от случаи. По този начин те поставят българското правораздаване след Освобождението (въпреки социално-икономическите измерения у нас и в чужбина) на положение, което по нищо не отстъпва на европейското, използвайки достиженията на френската и италианската цивилистика.

Опасявам се, че се наблюдава и друга склонност в съдебната практика:

Приложното поле на negotiorum gestio бива значително ограничено след приемането на ЗЗД от 1951 г.

Разбира се, причините за това явление са много (и сред тях изпъква развитието на средствата за общуване). Но що се отнасят те до практиката на Върховния съд на Народна република България (1947-1996 г.), то повечето „пречки“ са политически и икономически, налагащи подражание на авторитети, които не търпят възражения. На законодателно ниво разпоредбите на новия ЗЗД от 1951 г. (чл. 60 и сл.) всъщност не предлагат разрешения, които да се разминават драстично с тези по отменения закон със същото име от 1892 г. (чл. 45 и сл.). (Новият закон дори доразвива предходната уредба, като допуска изрично възможността за одобрение на работата от господаря – чл. 62.)

Така или иначе, тенденцията за стесняване на обсега на гесцията се следва неотлъчно и в по-новите решения на Върховния касационен съд на Република България (1996-2015 г.). С нея може да се обясни защо съдът прилага разпоредбите на воденето на чужда работа без възлагане „преимуществено“ за фактически действия на управителя в полза на господаря (т. нар. „строително-монтажни работи“).

Възможно ли е в практиката на съдилищата след 1951 г. да няма юридически действия, които да са извършени от управител на чужда работа без възлагане?

Такива дела на пръв поглед не може да бъдат открити. Въпреки това допускам, че за Касационния съд е доста „по-лесно“ правните действия на гестора да бъдат обявени за висящо недействителни (чл. 42, ал. 2), или за непротивопоставими на господаря (чл. 21, ал. 1), отколкото (поне!) да се преценят през правилата на чл. 60-62 ЗЗД. Тук именно българските съдилища (пренебрегвайки достиженията на романските държави срещу новите предизвикателства пред класическия институт след Втората световна война), поемат своя („доморасла“) посока на развитие.

                                                                                  Автор:  Светослав Иванов

---

---

---

[1] Препратките към нормативен акт, без да е посочено заглавието му, са относно ЗЗД от 1951 г. Съдебната практика от довоенния период е отразена съгласно правописната реформа от 1945 г. В същите решения позоваванията на ЗЗД от 1892 г. (отм.), за улеснение на читателя, са отразени в текста като към действащия ЗЗД. (Така чл. 46, пр. 1 и 2 ЗЗД‘1892 отговаря на чл. 60, ал. 1 и 2 ЗЗД‘1951. Смисълът на чл. 47 ЗЗД‘1892 може да бъде извлечен и от ал. 1 (чл. 60) ЗЗД‘1951. Член 48, изр. 1 и 2 ЗЗД‘1892 съответства на чл. 60, ал. 2 и 3 ЗЗД‘1951; чл. 49 ЗЗД‘1892 – чл. 61, ал. 1 ЗЗД‘1951.) Всеки един курсив в теста е мой – Св. Ив. Статията е публикувана за пръв път в сп. Съвременно право, 2015, бр. 5, 87-99.

[2] Вж. Цукев, Г. Съдебна практика. Кн. 1-4. С.: „Стопанско развитие“ АД, 1937, № 3327. (Съчинението е цитирано по-нататък само с името на автора и поредния номер на решението в сборника.)

[3] Вж. Цукев, Г., № 3328.

[4] Вж. Бояджиев, П., Ив. Минчев. Пълен сборник с решения на Върховния касационен съд по Закона за задълженията и договорите. С.: „С. М. Стайков“, 1914, с. 60.

[5] Решенията на ВС, ВКС (след 1996 г.) и ВАС са цитирани от правно-информационна система „Сиела“, съобразена с Държавен вестник бр. 76 от 02.10.2015 г.

[6] Вж. Бояджиев, П., Ив. Минчев. Цит. съч., с. 59.

[7] Вж. Principles, Definitions and Model Rules of European private law: Draft Common Frame of Reference. v. Bar, Ch., E. Clive, H. Schulte-Nölke, H. Beale, J. Herre, J. Huet, M. Storme, St. Swann, P. Varul, A. Veneziano, F. Zoll. P. 2904. (По-нататък е цитирано само: Draft Common Frame of Reference.)

[8] Вж. Цукев, Г., № 3327

[9] Срв. чл. 1894, изр. 2 от Código Civil español.

[10] Вж. Дедов, Хр. Закон за задълженията и договорите. Текст, източници, връзки между текстовете, библиография и съдебна практика. Том I. Варна: „Изгрев“, 1942, с. 60.

[11] Вж. Фаденхехт, Й. Лицето, което е направило разноски за погребението на един починал, какъв иск има срещу наследниците – actio de in rem verso или actio negotiorum gestorum? (Бележки по  р. № 583 от 04.10.1935, III. г. о., ВКС). – Правна мисъл, год. I, 1935, 476-482.

[12] Впрочем такава е практиката и във Франция – вж. напр. р. от 28.11.1902 г. на Tribunal d’instance de Boulogne, р. от 25.07.1906 г. на Cour de cassation (вж. Фаденхехт, Й. Цит. съч., 476-482) и р. от 14.12.1960 г. на Tribunal d’instance de Valence. (За последното решение: вж. Stoljar, S. Negotiorum gestio. (Chapter 17.) – In: Restitution – unjust enrichment and negotiorum gestio. (Volume X.) International encyclopedia of comparative law. Tübingen: J. C. B. Mohr (Paul Siebeck), The Hague, Boston, London: Martinus Nijhoff Publishers, 1984, p. 90).

[13] Вж. Бояджиев, П. Ив. Минчев. Цит. съч., с. 60.

[14] Вж. Кожухаров, Ал. Закон за задълженията и договорите. Чл. чл. 1-216. Синтез на юриспруденцията. С.: „Общ фонд за подпомагане студентите от Висшите учебни заведения в България“, 1948, с. 216.

[15] За двете решения вж. Цукев, Г., № 3327.

[16] Вж. Цукев, Г., № 3328.

[17] Вж. подробности за разграничението на разпоредителните и управителните действия в т. р. № 91 от 01.10.1974 г. по гр. д. № 63 от 1974 г. на ОСГК, ВС.

[18] Вж. Досев, Д. Закон за задълженията и договорите. Доктрина и юриспруденция. С.: „С. М. Стайков“, 1926, с. 151.

[19] Вж. Кожухаров, Ал. Цит. съч., с. 216. Че „гесторът може да извършва само управителни актове“, настоява и проф. Кожухаров. От това свое твърдение той прави извод, че „съсобственикът не може да виндицира идеални части от общата вещ, които не му принадлежат“, позовавайки се на р. № 19 от 1936 г., III г. о., ВКС.

[20] Вж. Цукев, Г., № 3327.

[21] Константната практика на ВКС приема, че договорът за строителство, като вид изработка (чл. 258-269), е неформален (вж. напр. р. № 1278 от 10.07.1997 г. по гр. д. № 1648/1996 г., V г. о.).

[22] Вж. Draft Common Frame of Reference, P. 3077.

[23] Вж. Игнатиев, Сп. Юриспруденция на Върховния касационен съд по 33 закони и по съдебното и административни ведомства до края на 1925 година. С.: „Придворна печатница“, 1926, с. 12.

[24] Вж. Кожухаров, Ал. Цит. съч., с. 217.

[25] Вж. Цукев, Г., № 1893.

[26] Вж. Дедов, Хр. Цит. съч., с. 62.

[27] Вж. Кожухаров, Ал. Цит. съч., с. 217.

[28] Вж. Кожухаров, Ал. Цит. съч., с. 217.

[29] Вж. Дедов, Хр. Цит. съч., с. 65.

[30] Вж. Игнатиев, Сп. Цит. съч., с. 13.

[31] Вж. Кожухаров, Ал. Цит. съч., с. 217.

[32] Вж. Досев, Д. Цит. съч., с. 151.

[33] Вж. Кожухаров, Ал. Цит. съч., с. 218.

[34] Вж. Кожухаров, Ал. Цит. съч., с. 218.

[35] Вж. Draft Common Frame of Reference, P. 2932.

[36] Вж. Draft Common Frame of Reference, P. 2932.

[37] Вж. Бояджиев, П., Ив. Минчев. Цит. съч., с. 60.

[38] Интересно е да се отбележи, че чл. 1375 от Code civil des Français („първообразът“ на нашия чл. 61, ал. 1 ЗЗД) не съдържа изрична разпоредба, съгласно която лихвите се дължат от деня на разноските. Така или иначе, правилността на това разрешение не се поставя под съмнение от френската юриспруденция. (Вж. Досев, Д. Цит. съч., с. 153.)

[39] Вж. Цукев, Г., № 5462. В отм. ЗЗД от 1892 г. е липсвало изрично правило, което да допуска ратификацията на водената работа от господаря. Въпреки това не е имало колебание в юриспруденцията за нейната допустимост.

[40] Вж. Draft Common Frame of Reference, P. 2943.

[41] Вж. Дедов, Хр. Цит. съч., с. 65.

[42] Вж. Дедов, Хр. Цит. съч., с. 66.

[43] Вж. Дедов, Хр. Цит. съч., с. 66.

[44] Вж. Дедов, Хр. Цит. съч., с. 65.

[45] Вж. Draft Common Frame of Reference, P. 2942.

[46] Вж. Draft Common Frame of Reference, P. 2943.

[47] Вж. Кожухаров, Ал. Цит. съч., с. 219.

[48] Вж. Draft Common Frame of Reference, P. 2943.