ВЕЩНО ПРАВО – СЪДЕБНА ПРАКТИКА НА ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД ПРЕЗ МЕСЕЦ МАЙ 2017 Г.

Статията има за цел да постави акцент върху някои съдебни актове на ВКС в материята на вещното право. Тематичният подбор не претендира за изчерпателност. Той засяга само тези съдебни актове, които по преценка на автора могат да представляват интерес за съдиите, нотариусите, адвокатите, съдебните изпълнители, научните работници, студентите по право и т. нат., и които са постановени в периода от 01.05.2017 г. до 31.05.2017 г.

Представени са основните правни въпроси, които са формулирани в съответния акт, и принципните изводи по тях. По текста на съдебните актове са извършвани малки корекции, без да се засяга по какъвто и да е начин съдържанието на изложеното от състава на ВКС. В бележки под линия са предоставени линкове към сайта на ВКС, отварянето на които дава достъп до пълния текст на съдебния акт. Той дава възможност на читателя да се запознае с целия текст на съответното решение или определение и да добие представа и за фактическата обстановка по делото.

СОБСТВЕНОСТ. ЗАЩИТА НА СОБСТВЕНОСТТА

РЕШЕНИЕ № 64 ОТ 19.05.2017 Г. ПО ГР. Д. № 3346/2016 Г., I Г. О. НА ВКС[i]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

При уважен иск за собственост за каква част следва да бъде отменен констативният нотариален акт на ответниците – за действително засегнатата с нотариалния акт площ от имота на ищците или само за реалната част, която се ревандикира?

Отмяната на констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК /аналогичен на чл.431, ал.2 ГПК отм./ е правна последица от уважен срещу титуляра по този нотариален акт иск за собственост на същия имот. Оттук следва и изискването за съответствие между признатото право на собственост на ищеца и отмяната на нотариалния акт на ответника, като тази отмяна трябва да засяга само онази част от спорния имот, за която с решението по иска за собственост са признати права на ищеца. Тези изводи следват както от приетото в Тълкувателно решение № 3/29.11.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 178 от 30.06.1986 г. по гр. д. № 185/1985 г. на ОСГК на ВС, така и от Решение № 326 от 14.12.2011 г. по гр. д. № 1580/2010 г., II г. о. на ВКС и Решение № 23 от 02.02.2011 г. по гр. д. № 316/2010 г., II г. о. на ВКС, в които нотариалните актове на ответниците са отменени за части, съответстващи на признатото право на собственост на ищците.

Когато съдът уважи иск за собственост на един имот, а отмени нотариалния акт на ответника по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК за по-малка площ от тази, за която е признал права на ищеца, е налице очевидна фактическа грешка, която може да бъде отстранена по реда на чл. 247 ГПК.

РЕШЕНИЕ № 35 ОТ 18.05.2017 Г. ПО ГР. Д. № 3422/2016 Г., II Г. О. НА ВКС[ii]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

За правното значение на нормите на отстояние, предвидени в чл. 31, ал. 1, т. 1 ЗУТ и чл. 53 вр. с чл. 50 ЗС при предявен от собственик на съседен имот иск по чл. 109 ЗС и за значението за основателността на иска на обстоятелството, че за строеж в имота на ответника е налице разрешение за изграждане на сграда върху съществуващи основи и необходима ли е преценка дали същата пречи за пълноценното упражняване правото на собственост на ищеца.

Съгласно чл. 50 ЗС, собственикът на един имот не може да извършва действия в своя имот, които да създават пречки за упражняване правото на собственост на съседния имот, по-големи от обикновеното. В. критерий в законовия текст е обективен, целящ съобразяване интересите на всеки собственик. Нормативно установените строителни правила и норми определят съдържанието на пречките по смисъла на чл. 50 ЗС /като такъв характер има и нормата на чл. 31, ал. 1, т. 1 ЗУТ/. Ако изискванията им не са спазени, следва да се прецени как отклоненията от тях се отразяват върху собствениците при упражняване правото на собственост, защото за уважаване на иска по чл. 109 ЗС следва да се установи освен неоснователното действие, каквото може да бъде отклонението от тези правила и как това се отразява върху собственика-ищец по негаторния иск. В някои случаи самите норми са установени, за да не се смущава правото на собственост в съседния или близък имот, но в други, техническите и строителните правила и норми защитават друг интерес и нарушаването им няма пряко отношение към упражняване правото на собственост на ищеца.

В практиката на ВКС е дадено тълкуване, че когато увреждащото въздействие се осъществява чрез изграждане на постройка или определени нейни елементи, без правно значение е дали сградата е построена без строителни книжа, в отклонение от наличните строителни книжа или при съобразяване със строителни книжа, които противоречат на строителните правила и норми, като е възприето, че указанията по приложение на материалния закон в Тълкувателно решение № 31/84 от 6.02.1985 г. на ОСГК на ВС са приложими и при действието на ЗУТ /Решение № 324 от 21.06.2010 г. по гр. д. № 1320/2009 г., II г.о. на ВКС/.

РЕШЕНИЕ № 36 ОТ 25.05.2017 Г. ПО ГР. Д. № 2742/2016 Г., I Г. О. НА ВКС[iii]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Допустимо ли е разпореждане чрез принудително изпълнение върху имот – публична общинска собственост?

Общината има право на своя собственост, която може да бъде публична и частна. Публичната общинска собственост има предназначение да задоволява обществени потребности, затова тя е предмет на специална правна уредба, която има за цел да установи правила за засилената и защита. Обектите на публичната общинска собственост са определени със закон – чл. 3, ал. 2 от Закона за общинската собственост /ЗОбС/. Законът забранява отчуждаването и прехвърлянето на публичната общинска собственост на трети лица, както и придобиването и по давност – чл. 7, ал. 2 и ал. 1 ЗОбС. Само по изключение, когато това е предвидено в закон, публичната общинска собственост може да се обременява с вещни тежести – чл. 7, ал. 2, изр. 2 ЗОбС. Публичната общинска собственост не може да бъде придобивана по давност – чл. 86 ЗС. И на последно място – забранено е върху имоти, публична общинска собственост, да се насочва принудително изпълнение за събиране на парични вземания срещу общините – арг. от чл.520, ал.3 ГПК и Решение № 15 от 21.12.2010 г. по конст. д. № 9/2010 г. на Конституционния съд.

Действията на съдебния изпълнител по извършване на изпълнение върху имуществото на длъжника могат да бъдат незаконосъобразни на няколко различни основания и съответно в закона са предвидени различни средства за защита срещу тях. По пътя на обжалването може да се атакуват изрично предвидените в чл. 435 ГПК действия на съдебния изпълнител. На второ място – валидността на публичната продан съгласно чл. 496, ал. 3 ГПК може да бъде оспорена по исков ред само при нарушаване на чл.490 ГПК и при невнасяне на цената. На трето място – доколкото публичната продан на недвижим имот е уредена в закона като деривативно придобивно основание, купувачът придобива право на собственост върху възложения му имот само ако длъжникът е притежавал това право – чл. 496, ал. 2 ГПК. Действителният собственик може успешно да му противопостави своите права в исков процес, тъй като в този случай публичната продан няма вещен прехвъпрителен ефект. И на последно място – публичната продан, извършена в нарушение на забраната по чл.520, ал.3 ГПК за насочване на изпълнение върху имоти – публична общинска собственост, не произвежда правно действие и не прави купувача собственик, тъй като титуляр на правото на публична общинска собственост може да бъде само субект, който упражнява властнически правомощия – в този смисъл Решение № 19 от 21.12.1993 г. по конст. д. № 11/1993 г. на Конституционния съд.

С. анализ на чл. 496, ал. 3 и чл. 520, ал. 3 ГПК сочи, че тези разпоредби имат различно приложно поле. В първия случай, макар съдебният изпълнител да притежава компетентност да извърши публичната продан на недвижимия имот на длъжника, неговите действия в нарушение на чл. 490 ГПК законът е определя като недействителни, тъй като нарушават особено съществено изискване за законосъобразност на процедурата по извършване на публичната продан. Разпоредбата на чл. 496, ал. 3 ГПК се прилага по отношение на изнесени на публична продан имоти на длъжника, представляващи частна собственост. Във втория случай по чл. 520, ал. 3 ГПК съдебният изпълнител изобщо не притежава компетентност да извършва разпореждане с имот на длъжника, който представлява публична общинска собственост, затова неговите действия, извършени в нарушение на тази разпоредба, нямат правно действие и не са в състояние да доведат до прехвърляне на права. Общината остава титуляр на правото на публична общинска собственост върху имота и може успешно да го брани в исков процес срещу купувача на публичната продан.

РЕШЕНИЕ № 39 ОТ 29.05.2017 Г. ПО ГР. Д. № 3394/2016 Г., II Г. О. НА ВКС[iv]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Допустимо ли е при предявен иск по чл. 108 ЗС да се обсъждат само въпросите и доказателствата, свързани с правото на собственост на ищците и съдът да откаже да разгледа и съответно да се произнесе по документите, на които се основава твърдяната легитимация на ответниците в хипотеза, в която ищците основават правата си на покупко-продажба от ТКЗС, а ответниците на реституция в полза на праводателите им по ЗСПЗЗ в стари реални граници въз основа на решение на ПК, постановено в редакцията на ЗСПЗЗ към ДВ бр. 104/1996 г., с оглед необходимостта от тълкуване по приложението на чл. 10, ал.13 ЗСПЗЗ в случаите, когато спорът по ревандикационния иск се развива между лица, които основават правата си от една страна на покупко-продажба от ТКЗС, а от друга страна на реституция по ЗСПЗЗ в стари реални граници?

Предмета на делото по иск с правно основание чл. 108 ЗС и съответно силата на пресъдено нещо на съдебното решение е претендираното от ищеца вещно право. Съдът обаче дължи обсъждани и на всички доводи и възражения, които касаят не само предмета на делото, но и въведените от страните като спорни преюдициални правоотношение или насрещни права на ответника. В случаите, в които всяка от страните твърди, че притежава надлежно придобито вещно право, конкуриращо с твърдяното от насрещната страна вещно право, съдът дължи обсъждане и на възраженията, които всяка от страните е навела по отношение претендираното от насрещната страна вещно право и при наличие на законова уредба – прилагане на правната норма, уреждаща конкуренцията на права.

Нормата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ урежда конкуренцията между валидно придобити от трети лица вещни права в периода след 1944 г. върху масовизирани земеделски имоти и бившите собственици на тези имоти, имащи право да възстановят собствеността си по реда на ЗСПЗЗ. В практиката на ВКС по Решение № 132 от 3.11.2016 г. по гр. д. № 1984/2016 г., II г.о. на ВКС е дадено тълкуване, че разпоредбата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ /ДВ, бр.98/97 г./ обявява за нищожни всички актове /гражданско и административноправни/, по силата на които трети лица са придобили собственост и ограничени вещни права върху земеделски земи, включени в ТКЗС, ДЗС или други, образувани въз основа на тях селскостопански организации, макар и тези актове да са били правомерно извършени. Разпоредбата е материалноправна и съобразно общите правила за действие по време на правните норми, има действие занапред, доколкото законодателят изрично не й е придал обратно действие /чл. 14, ал. 1 от Закона за нормативните актове/. Следователно и като се има предвид изключителния й характер, следва да се приеме, че до влизането й в сила масовизираните имоти, които са били прехвърлени от селскостопанските организации на трети лица при спазване на съществуващите към този момент нормативни изисквания, не са подлежали на възстановяване в полза на предишните им собственици или техните наследници. Да се приеме противното, като се признае настъпил реституционен ефект на решение на поземлена комисия за възстановяване собственост върху имот, който към датата на произнасяне на административния орган не подлежи на възстановяване, би означавало в нарушение на закона да се придаде обратно действие на нормата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ. Както се посочи по-горе обаче, доколкото тази разпоредба по съществото си накърнява валидно придобити собственически права, разширителното й тълкуване и прилагане се явява несъвместимо с принципите на правовата държава. В този смисъл следва да се приеме, че щом решението за възстановяване на собствеността върху имот, валидно прехвърлен от ТКЗС или друга селскостопанска организация, предшества влизането в сила на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, същото е незаконосъобразно и като такова е непротивопоставимо на приобретателя на имота. Доколкото последният не е бил участник в административното производство по издаване на този акт, гражданският съд е компетентен по реда на косвения съдебен контрол /чл. 17, ал. 2 ГПК/ да приеме, че решението за възстановяване на собствеността не е произвело реституционното си действие, като съобразно това се произнесе за принадлежността на правото на собственост върху спорния имот.

По горните мотиви на поставения въпрос следва да се отговори, че при предявен иск по чл. 108 ЗС в хипотеза, в която ищците основават правата си на покупко-продажба от ТКЗС, а ответниците на реституция в полза на праводателите им по ЗСПЗЗ в стари реални граници въз основа на решение на ПК, постановено в редакцията на ЗСПЗЗ преди изменението от ДВ бр.98/1997 г., с което се приема нормата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, съдът дължи осъществяване на косвен съдебен контрол върху реституционното решение на органа на поземлена собственост, с което се легитимират ответниците по иска, като съобразно това се произнесе по принадлежността на правото на собственост върху спорния имот.

СЪСОБСТВЕНОСТ

РЕШЕНИЕ № 81 ОТ 26.05.2017 Г. ПО ГР. Д. № 3818/2016 Г., I Г. О. НА ВКС[v]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

По аналогия с чл. 55, ал. 1 ЗДС, поканата по чл. 31, ал. 2 ЗС следва да се адресира до органа, който може да предостави ползване върху съсобствената вещ или да направи предложение за доброволна делба?

Когато в процеса по предоставяне на ползване или на извършване на доброволна делба участват няколко държавни органи с отделни волеизявления, достатъчно ли е поканата по чл. 31, ал. 2 ЗС да бъде адресирана само до един от тях?

Поканата по чл. 31, ал. 2 ЗС представлява едностранно волеизявление, с което се иска предоставяне на ползване върху съсобствената вещ. Това волеизявление, за да породи правни последици следва да достигне до адресата си и по аналогия с чл. 55 ЗДС, поканата следва да се изпрати до органа, който може да предостави ползването или да направи предложение за доброволната делба. Аналогията в случая е допустима тъй като и в двете хипотези се касае за доброволно и извънсъдебно уреждане на отношения между съсобственици и до материалноправно представителство на държавата.

Когато в процеса по предоставяне на ползването или по извършването на доброволна делба следва да участват повече от един държавен орган със отделно волеизявление, то тогава е достатъчно поканата по чл. 31, ал.2 ЗС да бъде изпратена само до един от тях, тъй като този орган е законен представител на насрещна страна/държавата/ по направеното искане и може да отговори на искането, респективно предложението, което действие е в рамките на предоставените му пълномощия.

В случая, в редакцията на ЗДС и ППЗДС през 1999 г., и 2000 г., когато са изпратени процесните покани по чл. 31, ал. 2 ЗС, компетентни да предоставят ползването или да предложат доброволна делба са областният управител и ръководителят на ведомството, на което е било предоставено управлението на имота. Освен при доброволната делба /съгласие на министъра и договор с областния управител/ и в хипотезата на предоставяне на ползване по чл. 31, ал.1 ЗС са необходими две волеизявления- становище, респективно съгласие на ръководителя на ведомството и акт на областния управител за частично прекратяване на учреденото право на държавно управление, съгласно чл. 17, ал. 2 ЗДС. Тъй като държавните органи, които участват в процеса по вземане на решение за предоставяне на ползване на другия съсобственик или могат да направят предложение за извършване на доброволна делба са областният управител и ръководителят на ведомството, то изпратената покана по чл. 31, ал. 2 ЗС само до областния управител е надлежно адресирана и поражда правни последици.

РЕШЕНИЕ № 10 ОТ 17.05.2017 Г. ПО ГР. Д. № 3248/2016 Г., II Г. О. НА ВКС[vi]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

За допустимостта на извършването на съдебна делба на поземлен имот извън регулация.

С искът за съдебна делба, всеки един от съсобствениците на недвижим имот упражнява потестативното си право да иска ликвидиране по съдебен ред на съсобствеността и преобразуването и в индивидуална собственост. За постигане целите на делбения процес и постановяване законосъобразно решение по допускане на делбата /чл. 344 ал. 1 ГПК/ основна задача на съда е определи предмета на съдебната делбата т.е. конкретния обект на правото на собственост: движима или недвижима вещ, като за индивидуализацията на последния е от значение актуален устройствен статут , съобразен със специфичното му предназначение , реализирано застрояване, дори и когато последното не е предмет на делбата , да определи кои лица са титуляри на правото на собственост , т.е. кои са съсобствениците на имота и какви са техните права в съсобствеността.
Когато предмет на делбата е поземлен имот /ПИ/, който няма характеристиката на урегулиран поземлен имот /УПИ/ или урегулиран имот по см. на парагр. 5 т. 11 от ДР на ЗУТ , т.е. на поземлен имот за който с подробен устройствен план са определени граници, достъп до улица, път или алея, конкретно предназначение и режим на устройство, същият следва да бъде квалифициран като неурегулирана територия /парагр. 5 т. 3 от ДР на ЗУТ/ и въпросът дали по отношение на същия може да бъде допусната съдебна делба не следва да търпи ограниченията, касаещи урегулираните поземлени имоти.

С разясненията на ППВС 2-82 т.1 б.“г“ и б. „д“ е дадено разрешение на някои хипотези, при които не може да бъде допусната съдебната делба, но всичките те касаят „съсобствени парцели“, т.е. поземлени имоти които са обособени като самостоятелни устройствени единици, но не засягат въпроса за ограниченията, които биха дали основания да не се допусне съдебна делба на неурегулирана територия , поради което следва да се приеме , е посочената задължителна съдебна практика не намира приложение в настоящия случай.

Цитираната по нова съдебна практика – Решение № 296 от 09.01.2014 г. по гр. д.№ 4456/2013 г., I г. о. На ВКС също извежда изводите за недопустимост на делбата на „дворното място„ си в хипотеза на урегулиран поземлен имот, застроен със сгради, чиито собственици са съсобственици на терена, поради обстоятелството, че е изчерпан предвидения с регулационния план начин на застрояване, което изключва делбата на терена със статут на обща част. В аналогична хипотеза – касаеща иск за съдебна делба на УПИ, са изводите на ВКС по Решение № 87 от 07.07.2011 г. по гр. д. № 825/2010 г., II г. о. на ВКС.

В цитираните Решение № 293 от 12.12.2011 г. по гр. д. № 256/2011 г., II г. о. на ВКС и Решение № 227 от 16.05.2011 г. по гр. д. № 316/2010 г., I г. о. на ВКС отново спорът за допустимостта да се извърши съдебна делба касае урегулиран поземлен имот по см. на ЗУТ, застроен със сгради, индивидуална собственост на отделните съсобственици на терена, но дадените разрешения сочат на отстъпление от категоричната теза за недопускане на съдебната делба, при условие, че дворното място би могло да бъде разделено на нови парцели, в които да попадат сградите, индивидуална собственост на отделните съсобственици в терена.

Нееднозначното разрешение на една и съща хипотеза – делба на урегулиран /т.е. устроен с общ градоустройствен план/ поземлен имот, съсобствен на лица , които са и индивидуално собственици на построени в същия сгради, в смисъл на недопускане на съдебна делба и допускане на съдебна делба според установените факти относно техническата възможност за обособяване на нови , съобразени с правилата и нормите на териториално устройство, урегулирани поземлени единици , налага категоричния извод , че за неурегулираните територии с ПУП или общ градоустройствен план територии съдебната делба е допустима, дори и ако има изградени сгради, собственост на някой от съсобствениците. Теренът не може да се приеме за обща част, обслужваща сградите територия, тъй като липсата на устройствен план не ограничава възможността терена да бъде допълнително застрояван.

ЕТАЖНА СОБСТВЕНОСТ

РЕШЕНИЕ № 71 ОТ 25.05.2017 Г. ПО ГР. Д. № 3936/2016 Г., I Г. О. НА ВКС[vii]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Представлява ли обща част на етажна собственост дворно място, в което трето лице има дял, без да притежава обект в етажната собственост, а етажен собственик няма дял в дворното място?

Допустима ли е делба на дворно място, в което има изградена сграда в режим на етажна собственост, когато дял от съсобствеността върху терена е придобит от лице, което не е съсобственик на обект в етажната собственост, а етажен собственик няма дял от дворното място и приложима ли е б.”е” от ППВС № 2/1982 г. в такава хипотеза?

Разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗС въвежда правилото, че при сгради в режим на етажна собственост дворното място е обща част, а според ал. 3 общите части не може да се делят.

В практиката на ВКС е пояснено, че това правило се прилага само в случаите, при които етажните собственици притежават идеални части от дворното място, които съответстват на предвиденото в чл. 40, ал. 1 ЗС. Когато в мястото има сграда в режим на етажна собственост, но не всички собственици на самостоятелни обекти притежават идеални части от дворното място, а наред с това идеални части от дворното място притежава и лице, което няма вещни права върху самостоятелен обект в сградата, дворното място няма статут на обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС. В този смисъл е Решение № 28 от 01.02.2012 г. по гр. д. № 331/2011 г., II г. о. на ВКС. В същия смисъл са и други решения, в които най-общо се приема, че при сгради в режим на етажна собственост дворното място не винаги представлява обща част – Решение № 124 от 20.10.2014 г. по гр. д. № 2054/2014 г., II г. о. на ВКС; Решение № 481 от 25.05.2011 г. по гр. д. № 979/2009 г., I г. о. на ВКС; Решение № 165 от 03.01.2017 г. по гр. д. № 98/2016 г., I г. о. на ВКС.

Настоящият състав споделя тази практика на ВКС по чл. 290 ГПК и счита, че тя следва да бъде приложена по настоящото дело, по което един от етажните собственици не притежава право на собственост в дворното място, а друг етажен собственик притежава права в мястото, без да е индивидуален собственик на обект в сградата.

По втория въпрос: В ППВС № 2/1982 г., т. 1, б. ”д” и „е” е разяснено, че дворното място е обща част и не се допуска делбата му, когато е съсобствено по регулация и в него са изградени отделни сгради, всяка от които е собственост само на отделен собственик на парцела, както и в случаите, при които в мястото има сграда в режим на етажна собственост.

Тези положения са развити в практиката на ВКС. С Решение № 152 от 16.06.2009 г. по гр. д. № 216/2008 г., I г. о. на ВКС е прието, че в случаите, при които съсобственик на земята не притежава обект в построените в мястото сгради, това място не е обща част и тогава делбата му е допустима, като не намира приложение посоченото в ППВС №2/1982 г. Настоящият състав приема за правилно даденото решение на ВКС, постановено при действието на отменения ГПК от 1952 г., тъй като то съответства на посочената по-горе задължителна практика по чл. 290 ГПК.

ПРИДОБИВАНЕ ПО ДАВНОСТ

РЕШЕНИЕ № 87 ОТ 26.05.2017 Г. ПО ГР. Д. № 3595/2016 Г., I Г. О. НА ВКС[viii]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

В кои случаи избени или тавански помещения в сграда- етажна собственост могат да се придобиват по давност от лице, което не е собственик на самостоятелния обект, към който са принадлежност тези помещения?

По този въпрос настоящият състав на ВКС приема за правилно приетото в Решение № 81 от 04.04.2014 г. по гр. д.№ 5556 от 2013 г., I г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК, а именно: че тъй като таванските и избени помещения в сграда- етажна собственост не са самостоятелни обекти на собственост, а принадлежност към обект /жилище, ателие и др./, по принцип те не могат да се придобиват по давност отделно от придобиването по давност на обекта, към който принадлежат. Съгласно чл. 98 ЗС те като принадлежност следват собствеността на главната вещ. По изключение складово помещение може да се придобие по давност отделно от обекта, към който принадлежи, само от лице, което притежава друг самостоятелен обект в същата сграда и то само ако към обекта /жилище, ателие и др./, към който принадлежи това складово помещение, по архитектурния проект на сградата принадлежи и друго складово помещение. В този смисъл е и константната практика на ВКС, в която този извод се обосновава със съществуващите законови изисквания към всяко жилище да има и складово помещение /чл.40, ал.1 от Закона за устройство на територията и чл.110, ал.1 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, като и следните разпоредби от отменени наредби: чл. 36, ал. 2 и чл. 40 от Наредба № 5 от 1977 г. за правила и норми по териториално и селищно устройство, чл.83, ал.1 от Наредба № 5 от 17.05.1995 г. за правила и норми по териториално и селищно устройство, чл.131 от Наредба № 5 от 21.05.2001 г. за правила и нормативи за устройство на територията/.

ПРАВЕН РЕЖИМ НА ВПИСВАНИЯТА

ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 259 ОТ 31.05.2017 Г. ПО Ч. ТЪРГ. Д. № 921/2017 Г., I Т. О. НА ВКС[ix]

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Подлежат ли на вписване удостоверения, издадени от търговския регистър към Агенция по вписванията за прехвърляне на търговско предприятие по реда на чл. 15 ТЗ в имотния регистър по партидата на имот, служещ за обезпечение на задължение към прехвърленото търговско предприятие, и по партидата на ипотекарен длъжник, ипотекирал свой собствен имот като обезпечение на задължение към прехвърленото търговско предприятие?
Подлежи ли при прехвърляне на търговско предприятие, в имуществото на което са включени вземания, обезпечени с договорна /законна ипотека, удостоверението по чл. 263в, ал. 1 и чл. 263г, ал. 1 ТЗ на вписване по смисъла на чл. 4, б. „и“ /настояща б.“л“/ ПВ?
При прехвърляне на търговско предприятие, в имуществото на което са включени вземания, обезпечени с договорна/законна ипотека, следва ли да намира приложение и да се прилага чл. 171 ЗЗД?

Жалбоподателят твърди, че съдът се е произнесъл в противоречие с Определение № 523 от 06.07.2015 г. по търг. д. № 2428/2014 г., I т. о. на ВКС, Определение № 84 от 20.01.2014 г. по ч. търг. д. № 3123/2013 г., I т. о. на ВКС, Решение № 131 от 26.03.2012 г. по гр. д. № 720/2011 г., I г. о. на ВКС, Определение № 170 от 25.03.2015 г. по ч. търг. д. № 3746/2014 г., II т. о. на ВКС и Определение № 673 от 16.05.2014 г. по гр. д. № 2193/2014 г., IV г. о. на ВКС.

Поддържа още, че по формулираните въпроси е налице противоречива съдебна практика, като сочи Определение № 200 от 02.11.2016 г. по ч. гр. д. № 357/2016 г. на Окръжен съд – Видин, Определение № 785 от 07.12.2016 г. на Окръжен съд – Кърджали и Определение № 851 от 07.12.2016г. по в. гр. д. № 631/2016 г. на Окръжен съд – Враца.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.

За да постанови определението си, окръжният съд е приел, че когато прехвърленото търговско предприятие включва вземания, обезпечени с ипотека, какъвто е настоящият случай, за да има действие по отношение на ипотеката, договорът за прехвърляне трябва да бъде вписан и в имотния регистър, след вписването му търговския регистър, съгласно чл. 171 ЗЗД и чл. 17, ал. 1, т. 1 ПВ, т.е. на вписване подлежи договорът за прехвърляне на предприятието, но не и промяната на кредитора. Промяната на кредитора при прехвърляне на търговското предприятие не е сред отбелязванията, посочени в гл. ІV от Правилника за вписванията в чл. 17-22, поради което представените за вписване удостоверения, издадени от ТР, не подлежат на вписване и не може да бъде извършено отбелязване по посочения акт, а именно договорната ипотека.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което според чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставените от частния жалбоподател първи и трети въпрос са релевантни, тъй като са обсъждани от въззивния съд и са обусловили извода му за законосъобразност на направения от съдията по вписвания отказ. Вторият въпрос не обосновава общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, доколкото съдът не се е произнесъл за прилагане по аналогия на разпоредбата на чл. 263в, ал. 1 и чл. 263г, ал. 1 ТЗ, в които са посочени подлежащите на вписване обстоятелства при преобразуване на търговски дружества при сливане, вливане, разделя и отделяне, какъвто не е настоящия случай.
По поставените правни въпроси е създадена задължителна за съдилищата съдебна практика, формирана с постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК Определение № 122 от 14.03.2017 г. по ч. търг. д. № 163/2017 г., I т. о. на ВКС. В същото е прието, че при прехвърляне на търговско предприятие, елемент от което е обезпечено с ипотека вземане на отчуждителя, на основание чл. 171 ЗЗД вр. чл. 4, б. “л“ ПВ на вписване в имотния регистър подлежи договорът за продажба на търговско предприятие, а не издадените удостоверения от Агенция по вписванията, а не издадените удостоверения от Агенция по вписванията – ТР за вписване на основание чл. 16, ал. 1 ТЗ в търговския регистър на извършеното прехвърляне на търговско предприятие по делото на отчуждителя и на правоприемника. Според чл. 15, ал. 1 ТЗ търговското предприятие като правна и фактическа съвкупност – материални и нематериални права и задължения, както и фактически отношения, може да бъде предмет на разпоредителна сделка и в случай, че тази съвкупност включва вземания, обезпечени с ипотека, на основание чл. 171 ЗЗД, за да има действие прехвърлянето на тези вземания спрямо трети лица, е необходимо самото прехвърляне като правен акт да се впише в имотния регистър. Посочено е, че хипотезите на вписване в имотния регистър въз основа на актове, които представляват удостоверения за вписване в друг публичен регистър, са изрично нормативно посочени, като липсва нормативно основание за вписване в имотния регистър при СВ на удостоверението по чл. 16, ал. 1 ТЗ, издадено от Агенция по вписванията и удостоверяващо вписването в търговския регистър по делото на отчуждителя и на правоприемника на прехвърлянето на търговско предприятие, ако елемент от него е обезпечено с ипотека вземане на отчуждителя и на правоприемника на прехвърлянето на търговско предприятие, ако елемент от него е обезпечено с ипотека вземане на отчуждителя. Изводите на окръжния съд по поставените въпроси са в съответствие с формираната задължителна съдебна практика, която се поддържа и от настоящия състав на ВКС, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Посочените от частния жалбоподател Определение № 523 от 06.07.2015 г. по търг. д. № 2428/2014 г., I т. о. на ВКС, Определение № 84 от 20.01.2014 г. по ч. търг. д. № 3123/2013 г., I т. о. на ВКС, Определение № 170 от 25.03.2015 г. по ч. търг. д. № 3746/2014 г., II т. о. на ВКС и Определение № 673 от 16.05.2014 г. по гр. д. № 2193/2014 г., IV г. о. на ВКС не съставляват задължителна съдебна практика по смисъла на т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като с Определение № 122 от 14.03.2017 г. по ч. търг. д. №163/2017 г., I т. о. на ВКС формираната противоречива съдебна практика е уеднаквена. Решение № 131 от 26.03.2012 г. по гр. д. № 720/2011 г., I г. о. на ВКС не съдържа отговор на поставените правни въпроси, поради което не обосновава основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационен контрол на обжалваното определение.

ПРАВЕН РЕЖИМ НА ЗЕМЕДЕЛСКИТЕ ЗЕМИ

РЕШЕНИЕ № 23 ОТ 22.05.2017 Г. ПО ГР. Д. № 2856/2016 Г., I Г. О. НА ВКС[x]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Конститутивно или установително е действието на решенията на поземлените комисии, издадени преди изменението на ЗСПЗЗ с ДВ бр. 68/30.07.1999 г., с които се възстановяват в стари реални граници земи в терени по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ?

Отговорът на правния въпрос и мотивите към него са в Решение № 262 от 13.07.2012 г. по гр. д. № 944/2011 г., I г. о. на ВКС и в Решение № 106 от 19.05.2011 г. по гр. д. № 1326/2010 г., II г. о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290-293 ГПК. В тях се приема, че е конститутивно действието на решението за възстановяване на правото на собственост в реални граници в терен по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, ако е издадено преди изменението на ЗСПЗЗ с ДВ бр. 68/30.07.1999 г. и имотът е индивидуализиран. Такова решение възстановява правата на бившия собственик на имота, съответно на неговите наследници, а заповедта на кмета по § 4к ПЗР на ЗСПЗЗ е ново законово изискване, което не засяга придобитите права. Настоящият състав на Върховния касационен съд споделя този отговор, включително мотивите, развити в двете решения.

Автор: Ивайло ВАСИЛЕВ,

редовен докторант по гражданско и семейно право в ЮФ на ПУ „Паисий Хилендарски”.