ВЕЩНО ПРАВО – СЪДЕБНА ПРАКТИКА НА ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД ПРЕЗ МЕСЕЦ АПРИЛ 2017 Г.

Статията има за цел да постави акцент върху някои съдебни актове на ВКС в материята на вещното право. Тематичният подбор не претендира за изчерпателност. Той засяга само тези съдебни актове, които по преценка на автора могат да представляват интерес за съдиите, нотариусите, адвокатите, съдебните изпълнители, научните работници, студентите по право и т. нат., и които са постановени в периода от 01.04.2017 г. до 30.04.2017 г. 

Представени са основните правни въпроси, които са формулирани в съответния акт, и принципните изводи по тях. По текста на съдебните актове са извършвани малки корекции, без да се засяга по какъвто и да е начин съдържанието на изложеното от състава на ВКС. В бележки под линия са предоставени линкове към сайта на ВКС, отварянето на които дава достъп до пълния текст на съдебния акт. Той дава възможност на читателя да се запознае с целия текст на съответното решение или определение и да добие представа и за фактическата обстановка по делото.

ВЛАДЕНИЕ. ЗАЩИТА НА ВЛАДЕНИЕТО

ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 207 ОТ 06.04.2017 Г. ПО ГР. Д. № 4375/2016 Г., I Г. О. НА ВКС[1]

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички доводи и твърдения, в случая това на касатора, че е присъединил владението и на предходния приобретател на имота, предмет на иска? Касаторът счита, че поставеният въпрос обуславя основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, тъй като е разрешен в противоречие с възприетото в т. 4 на ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г.  Как следва да се прилага и тълкува нормата на чл. 115, б. „е” ЗЗД? Може ли съдът служебно да се произнася по въпроса има ли спиране на давността без да е направено възражение от собственика на недвижимия имот, и приложим ли е в конкретния случай чл. 115, б. „е” ЗЗД?

От фактическа страна по делото е установено, че на 02.09.2009 г. ищцата И. А., представлявана от пълномощник, е продала собствения си недвижим имот – апартамент с идентификатор 56722.653.61.5.7 по КК на [населено място], с административен адрес [населено място], комплекс „Л. М.”, [жилищен адрес] с площ от 368 кв. м. на Б. Г., за което е съставен н. а. № 116, т. ІІ, рег. № 1871, по н. д. № 818/2009 г. На 08.10.2009 г. Б. Г. е съпругът й са продали същия имот на касатора Г. Ц., за което е съставен нот. акт. № 102, т. ІІІ, рег. № 3727, по н. д. № 354/2009 г. Към тази дата той е бил в брак със С. П., починала през м. март на 2010 г. и оставила за наследници освен съпругът й В. Ц., К. Ц. и Ц. Ц., нейни деца. От сключването на договора купувачът е установил фактическа власт върху имота и го е владял и към датата на предявяване на ревандикационния иск – 20.20.2014 г.
Установено е по делото, че ищцата страда от психическо разстройство на здравето и с решение от 07.04.2010 г., постановено по гр. д. № 879/2009 г. на Плевенски окръжен съд, което е влязло в сила на 23.04.2010 г., е била поставена под пълно запрещение. Въз основа на това решение органът по настойничество е назначил сестра й Р. Л. за настойник с решение по протокол от 10.06.2010 г.

С решение от 25.04.2014 г. по гр. д. № 4122/2011 г. Плевенски районен съд е обявил за унищожаема на основание чл. 31, ал. 1 във вр. с чл. 44 ЗЗД едностранна упълномощителна сделка, с която ищцата е упълномощила лицето М. Ц. И. с правото да продаде апартамента й, както и на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД е прогласил нищожността на договора за продажба, сключен с купувач Б. Г..

На 20.10.2014 г., след влизане в сила на решението по гр. д. № 4122/2011 г. Плевенски РС, настойничката Р. Л. е предявила от името на представляваната от нея И. А. ревандикационен иск за описания имот, въззивното решение по който е предмет на настоящото производство.

Касаторът и останалите ответници по иска, са противопоставили довод, че владеят имота като добросъвестни владелци и на това основание са придобили правото на собственост върху него. Съдът е приел, че осъществяваното владение от праводателката на касатора Г. е недобросъвестно, тъй като е основано на нищожно правно основание.
Първият въпрос, който е за това длъжен ли е съдът да се произнесе по всички доводи и твърдения, в случая това на касатора, че е присъединил владението и на предходния приобретател на имота, предмет на иска, не обуславя основание за допускане на касационна проверка, тъй като не би довело до формиране на друг правен извод.
Първият приобретател на имота Г. е упражнявала фактическа власт върху него в продължение на един месец и шест дни и владението. Периодът от време, в който не е текъл давностен срок на основание чл. 115, б. „е” ЗЗД, е от около осем месеца. Присъединяването на владението от 1 м. и 4 дни не допълва изискуемият се по чл. 79, ал. 2 ЗС петгодишен срок на владение. Касаторът е установил владение на правно основание, като при сключването на договора за продажба той не е знаел, че купува от несобственик, поради което има качеството на добросъвестен владелец – чл. 70, ал. 1 ЗС. Праводателката му е недобросъвестен владелец, тъй като е установила владение на нищожно правно основание, което не е годно да я направи собственик. Присъединяването на владение е допустимо само при еднородно владение, каквото в случая не е налице, поради което разпоредбата на чл. 82 ЗС не намира приложение.

Относно това дали в негова полза са изтекли пет години до предявяване на иска, съдът е намерил, че изтеклия период от време от 08.10.2009 г. до 20.10.2014 г. не е достатъчен поради това, че в периода от влизане в сила на решението за поставяне на ищцата под пълно запрещение (23.04.2010 г.) до изтичането на шест месеца от назначаването на 10.06.2010 г. на настойник, т. е. до 10.12.2010 г. не е текъл давностен срок на основание чл. 115, б. „е” ЗЗД.

Разпоредбата е създадена с цел да се охранят правата на лице, което е било в състояние на невъзможност да защити права си срещу владелците.
Въз основа на това е намерил, че възражението за придобиване на имота на основание добросъвестно давностно владение е неоснователно. Относно иска по 108 ЗС е намерил, че е основателен, тъй като ищцата се легитимира като собственик на имота, след като първото разпореждане с него е обявено за нищожно, а второто не е породило правни последици като сключено от несобственик.

Не обуславят основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК останалите два въпроса, които са за прилага и тълкува нормата на чл. 115, б. „е” ЗЗД; за това може ли съдът служебно да се произнася по въпроса има ли спиране на давността без да е направено възражение от собственика на недвижимия имот и приложим ли е в конкретния случаи чл. 115, б. „е” ЗЗД.

При направено възражение за придобиване на вещни права на основание давностно владение, съдът е задължен да обсъди всички данни по делото относими към елементите от фактическия състав на този придобивен способ. В случая те са за това установено ли е владение на правно основание, годно да направи страната по него собственик, било ли е то непрекъснато, явно и спокойно. След като по делото е установено, че ищцата е поставена под пълно запрещение, правилно съдът е обсъдил от кой момент тя не е могла сама да ръководи постъпките си и упражнява правата си и от кой момент на нея е могло да се противопоставя владението като придобивен способ, срещу което тя е могла да се защитава.

Наличието или липса на позоваване на разпоредбата на чл. 115, б. „е” ЗЗД е ирелевантно, тъй като нормата е от императивен характер и съдът е служебно задължен да следи и прилага точно закона. Наред с това тя е създадена с цел да се охраняват правата на лице, което е било в състояние на невъзможност да защити правата си срещу владелците.

СОБСТВЕНОСТ. ЗАЩИТА НА СОБСТВЕНОСТТА

РЕШЕНИЕ № 35 ОТ 11.04.2017 Г. ПО ГР. Д. № 3475/2016 Г., I Г. О. НА ВКС[2]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

При предявен отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, за който съдът е приел, че е допустим (че е доказан правният интерес на ищците за предявяването му), какъв е предметът на спора, по който съдът следва да се произнесе по същество – правото на собственост на ищеца или правото на собственост на ответника?

В т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8 от 2012 г., ОСГТК на ВКС е прието, че предмет на делото по предявен отрицателен установителен иск за собственост е правото на собственост на ответника, а не на ищеца, както и че при липса на правен интерес на ищеца за предявяване на отрицателен установителен иск за собственост производството по делото следва да бъде прекратено.

В противоречие с това тълкувателно решение в обжалваното решение Варненският окръжен съд не се е произнесъл по правото на собственост на ответниците върху процесния имот. За да отхвърли отрицателния установителен иск за собственост, съдът е разгледал и се е произнесъл единствено по основателността на направеното от ищците възражение за придобивна давност на процесното дворно място, но не и по предмета на делото по предявения отрицателен установителен иск: дали наследодателката на ответниците Р. Г., респ. самите ответници са придобили правото на собственост върху процесното място и ако да- на какво основание.

Предвид на това обжалваното решение е неправилно и като такова следва да бъде отменено, а делото- да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Варненския окръжен съд, който да се произнесе по предмета на предявения иск- затова дали ответниците са собственици на дворното място, в което е построена собствената на ищците сграда.

РЕШЕНИЕ № 47 ОТ 06.04.2017 Г. ПО ГР. Д. № 3021/2016 Г., I Г. О. НА ВКС[3]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Дали уважаването на иска по чл. 108 ЗС в осъдителната му част е предпоставено от установяване упражнявана от ответника по иска фактическа власт върху спорната вещ?

По така поставения въпрос настоящият състав споделя становищата, обективирани в решение № 157 от 25.06.2010 г. по гр. д. № 409/2009 г., II г. о. на ВКС и решение № 245 от 14.01.2014 г. по гр. д. № 4491/2013 г., II г. о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, според които упражняването на фактическа власт върху вещта е предпоставка за уважаване на иска по чл. 108 ЗС.

РЕШЕНИЕ № 45 ОТ 06.04.2017 Г. ПО ГР. Д. № 3343/2016 Г., I Г. О. НА ВКС[4]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Кой носи доказателствената тежест за опровергаване на доказателствената сила на представен констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот и за начина, по който тази доказателствена сила може и следва да бъде опровергана?

Приложение следва да намери разрешението, дадено в Тълкувателно решение №11 от 21.03.2013 г. по тълк. д. №11/2012 г., ОСГК на ВКС – при оспорване на признато с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК. Оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право било като докаже свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, било като опровергае фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или като докаже, че признатото право е било прехвърлено другиму. За да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик на недвижимия имот.

РЕШЕНИЕ № 98 ОТ 27.04.2017 Г. ПО 60379/2016 Г., IV Г. О. НА ВКС[5]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Какви са последиците от прехвърлянето на публичен склад за зърно, без предварително разрешение на Националната служба по зърното в нарушение на чл. 10, ал. 3 ЗСТЗ? Съставлява ли противоречие на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД нарушаването на императивни правни норми и по-специално нарушението на чл. 10, ал. 3 ЗСТЗ?

При сключването на сделка не всяко нарушение на императивна разпоредба на закона е основание за нищожност поради противоречие на закона. Договорът има свои основание (причина, кауза), съдържание (на престациите, когато договорът е престационен) и предмет. Порокът противоречие на закона е налице, когато основанието (причината, каузата) на договора противоречи на закона и когато неговият предмет е забранен от закона (правно невъзможният предмет е различен порок на договора, който води до друг вид нищожност).

Противоречието на закона е най-тежкият порок на договора – толкова тежък, че чл. 366 ЗЗД изключва възможността страните да се спогодят върху непозволения договор, дори когато те признават неговата нищожност, а според чл. 34, ал. 3 ЗЗД (отм. ДВ, бр. 12/1993) даденото по такъв договор не подлежеше на връщане, а на отнемане в полза на държавата. Нарушаването на императивна разпоредба на закона във връзка със съдържанието на договора не го прави нищожен, то води до нищожност само на съответната клауза (частична нищожност), която се замества от уреденото в закона императивно правило.

От изложеното може да се направи извода, че сделката противоречи на закона, когато нейният резултат (приложението на правните й последици) противоречи на закона. Затова заобикалянето на закона също е основание за нищожност, тъй като в този случай страните се опитват да постигнат забранения резултат с „позволени” средства. Ако законът позволява същият резултат да бъде постигнат чрез друг договор, очевидно порокът на сключения договор не е нищожност поради противоречие на закона.
Нарушаването на императивните законови разпоредби е неправомерно поведение, но ако последиците от нарушението са посочени в закона, нарушението не може да има други правни последици, освен посочените. Когато правната норма урежда императивно изискване или забрана, без да определя последицата от нарушението, последицата не е нищожност поради противоречие на закона, най-често тя е право на обезщетение, но може да бъде потестативно право за разваляне или отказ от договора, непротивопоставимост, унищожение или друг вид нищожност.

Предназначението на установеното в чл. 10, ал. 3 ЗСТЗ правило, при прехвърляне на собственост и учредяване на ипотека върху складови помещения, управителят на публичния склад да поиска разрешение от Националната служба по зърното и фуражите, е установено в интерес на влогодателите и държателите на складови записи с права, възникнали преди разпоредителната сделка. В закона са уредени изрично само последиците от извършването на ипотека без разрешение – недействителност на ипотеката, но само по отношение на тези лица. Последиците от извършването на продажба без разрешение са съответни – недействителност на продажбата по отношение на същите лица, т.е. засегнатите от нарушението са освободени от необходимостта да проведат успешно павлов иск, който би довел до същия правен резултат.

Видно от изложеното правните последици от нарушаването на чл. 10, ал. 3 ЗСТЗ не води до нищожност на сключения договор за продажба, ипотека или друг акт на разпореждане поради противоречие на закона, а до недействителност на разпоредителната сделка спрямо влогодателите и държателите на складови записи с права, възникнали преди разпоредителната сделка. Тази недействителност е относителна, тъй като на нея могат да се позоват единствено лицата, в чиято полза тя е уредена в закона. Да се позволи на нарушителя да се позове на предизвикания от него порок на сделката означава да му се предоставят права, черпени от неправомерното му поведение. Ако порокът на такава сделка бъде квалифициран като абсолютна нищожност, правонарушителят би могъл да претендира реституция – връщане на даденото по абсолютно нищожния договор. Реституцията по чл. 34 ЗЗД обаче е уредена като правна последица единствено на абсолютната нищожност и на унищожаемостта. Тя не е и не може да бъде правна последица на относителната недействителност, при нея договорът не поражда действие единствено за засегната от порока страна, в чийто интерес е уредена недействителността. Правните възможности на другите засегнати лица се уреждат от други правила на закона: продажбата на чужда вещ обвързва страните, тя не поражда действие единствено за действителния собственик, отстраненият купувач може да развали обвързващия го договор, но продавачът на чужда вещ няма никакви права – той носи гражданска отговорност; увреждащото кредитора разпореждане обвързва длъжника и третото лице, то е недействително само по отношение на увредения кредитор, който може да се удовлетвори от прехвърленото имущество, независимо че то е преминало в патримониума на трето лице (вж. мотивите по т. 1 Тълкувателно решение № 5 от 2013, ОСГТК на ВКС), третото лице (което най-често е недобросъвестно) може да има претенции срещу длъжника, но разпоредилият се длъжник няма никакви права, обратното – той губи защита, ако вещта, с която се е разпоредил, е била несеквестируема.

Прехвърлянето на публичен склад за зърно, без предварително разрешение на Националната служба по зърното в нарушение на чл. 10, ал. 3 ЗСТЗ не води до нищожност на сделката поради противоречие на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Такава сделка е недействителна по отношение на влогодателите и държателите на складови записи с права, възникнали преди разпоредителната сделка. Само те могат да се позоват на недйствителността. Прехвърлителят и приобретателят по сделката са валидно обвързани от нея, в техните отношения сделката е проявила и вещнопрехвърлителния си ефект.

СЪСОБСТВЕНОСТ

РЕШЕНИЕ № 63 ОТ 25.04.2017 Г. ПО ГР. Д. № 3079/2016 Г., I Г. О. НА ВКС[6]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

За необходимото съответствие между квотата, която съпругът придобива при делбата чрез заплащане, и квотата, върху която възниква СИО.

Жалбоподателката поддържа, че въззивният съд неправилно е определил квотите, при които е допуснал делба на земеделските земи, останали в наследство от М. М. Д.. Счита, че при доброволната делба, в която наследодателят е участвал през 2005 г., всички поставени в негов дял имоти са станали съпружеска имуществена общност, а евентуално – че СИО е възникнала върху 1/3 ид.част от тези имоти, а не върху 1/6 ид.част, колкото е приел въззивният съд. Ответниците в производството С. М. М., З. М. М. и М. М. М. не изразяват становище по жалбата.

….

По поставения въпрос настоящият състав приема следното:

Съгласно приетото в т. 3 на ППВС № 5/1972 г. / в определението по чл.288 ГПК съставът на ВКС неточно се е позовал на т. 2 от ППВС №5/1972 г./, когато през време на брака по реда на чл.288 ГПК /отм./ се възложи неподеляемо жилище на единия съпруг, не възниква СИО върху частта от възложеното жилище, която съпругът-наследник има право по наследство или дарение. В мотивите на постановлението е разяснено, че в този случай СИО възниква само върху онази част от делбения имот, която е придобита чрез заплащане на семейни средства за уравнение на дяловете на останалите съделители.
Това разрешение намира изцяло приложиение към спора по настоящото дело, а въззивният съд не се е съобразил изцяло с него, което е дало основание за допускане на касационното обжалване.

По съществото на касационната жалба:

С атакуваното въззивно решение състав на Плевенския окръжен съд е отменил решение № 170 от 17.11.2015 г. по гр. д. № 310/15г. на Районен съд Левски и е допуснал делба на описаните поземлени имоти между страните по делото при квоти 15/48 ид. части за Д. Р. Х. и по 11/48 ид. част за С. М. М., З. М. М. и М. М. М..
Предмет на съдебна делба са земеделските земи, останали в наследство от М. М. Д., починал на 18.05.2014 г. Ищцата Д. Р. Х. е преживяла съпруга, а ответниците С., З. и М. М. – негови деца. Земеделските земи, предмет на делбата, са част от възстановените земи в полза на бащата на М. – М. Й. Д.. След смъртта на М. Д. през 2003г. той е наследен от съпругата си С. М. Д. и синовете си П. М. Д. и М. М. Д.. С договор за доброволна делба от 26.10.2005 г. тези наследници са разпределили помежду си наследствените имоти, като М. М. Д. е получил в дял процесните земи, а за уравнение на дяловете, заедно със своя брат, който получил в дял останалите наследствени имоти, заплатили на съделителката С. М. Д. сумата от 200 лв. Към момента на сключване на договора за делба М. М. Д. бил в брак с ищцата и жалбоподател по настоящото дело Д. Р. Х..

При тези данни въззивният съд е приел, че след смъртта на М. Д. неговите наследници С., П. и М. са придобили по наследство по 1/3 ид.част от възстановените земеделски земи на своя наследодател. С доброволната делба от 2005 г. братята П. и М. са придобили на възмездно основание квотата на своята майка С. – общо 1/3 или по 1/6 за всеки от тях. Върху придобитата от М. 1/6 ид.част е възникнала съпружеска имуществена общност между него и съпругата му Д. Х., тъй като тя е придобита на възмездно основание по време на техния брак. Останалите 5/6 ид.части от получените при делбата земи са лично имущество на М. Д. по смисъла на чл.20, ал.1, пр.1 СК от 1985 г. /отм./. Оттук след смъртта на М. Д. неговата преживяла съпруга Д. Х. получава половината от прекратената имуществена общност, т.е. 1/2 от 1/6 ид.част или 1/12 ид.част от земеделските земи, поставени в дял на М. при делбата от 2005 г. Останалата 1/12 ид. част от прекратената СИО се наследява от всичките четирима наследници по равно съобразно наследствените им права, като всеки получава по 1/48 ид. част. Другите 5/6 ид.части от процесните имоти се делят между всички съделители по равно, като всеки от тях получава по ј от тази квота или по 10/48 ид.части. С оглед на това всяко от трите деца получава по 11/48 ид. части от наследството на М., а преживялата съпруга – 15/48 ид. части.

Решението е неправилно като резултат.

Законосъобразен е изводът на въззивния съд, че имотите, получени от общия наследодател М. Д. при делбата от 2005г., не са се включили изцяло в съпружеската имуществена общност между наследодателя и съпругата му Д. Х.. Този извод съответства на приетото в т.3 на ППВС № 5/1972 г. Затова и оплакването на жалбоподателката срещу този извод на въззивния съд е неоснователно.

Не съответства на т.3 на ППВС № 5/1972 г. другият извод на въззивния съд – че е възникнала съпружеска имуществена общност върху 1/6 ид.част от получените от наследодателя М. Д. при делбата от 2005 г. земеделски земи. В действителност СИО възниква върху 1/3 ид.част от тези земи и в тази част оплакванията в касационната жалба са основателни.

При доброволната делба от 2005 г. получените от М. Д. земеделски земи условно се делят на 3 части: 1/3 ид.част е наследствената квота на М. Д.; 1/3 ид.част е наследствената квота на неговия брат П., която М. придобива без парично уравнение, тъй като срещу нея той отстъпва собствената си идеална част в земите, които П. получава при делбата и 1/3 ид.част е делът на майката С., за която тя получава парично уравнение и тъй като то е по време на брака между М. и Д., върху тази част възниква СИО. С други думи – при делбата от 2005 г. М. заплаща парично уравнение за 1/3 ид.част от земите, които получава в свой дял, тъй като квотата на неговата майка С. в тези земи е 1/3.
Оттук след смъртта на М. Д. неговата преживяла съпруга Д. Х. получава в свой дял половината от прекратената съпружеска имуществена общност – 1/2 от 1/3, т.е. 1/6 ид.част или 4/24 ид.части, както и 1/4 от другата 1/6 на прекратената СИО, т.е. 1/24 ид.част. Останалите 2/3 от тези земи са наследствено имущество и се поделят по равно между четиримата наследници на М., като те получават по 2/12 или 4/24 ид.части.
Така Д. Р. Х. получава общо 9/24 ид.части / 4/24 + 1/24 + 4/24/, а С., З. и М. – по 5/24 ид. части / 1/24 + 4/24 /. При тези квоти следва да се допусне делбата.

ПРАВЕН РЕЖИМ НА ВПИСВАНИЯТА

ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 180 ОТ 11.04.2017 Г. ПО Ч. ТЪРГ. Д. № 183/2017 Г., I Т. О. НА ВКС[7]

Производството е по реда на 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Подлежат ли на вписване удостоверения, издадени от Търговския регистър към Агенция по вписванията за прехвърляне на търговското предприятие по реда на чл. 15 ТЗ, в имотния регистър по партидата на имота, служещ за обезпечение на задължение към прехвърленото търговско предприятие, и по партидата на ипотекарен длъжник, ипотекирал свой собствен имот, като обезпечение на задължение към прехвърленото търговско предприятие? Подлежи ли при прехвърляне на търговско предприятие, в имуществото, на което са включени вземания, обезпечени с договорна / законна ипотека, удостоверението по чл. 263в, ал. 1 и чл. 263г, ал. 1 ТЗ на вписване по смисъла на чл. 4, б „и” ПВ – сега б „л”; При прехвърляне на търговско предприятие, в имуществото, на което са включени вземания, обезпечени с договорна / законна ипотека, следва ли да намира приложение и да се прилага чл. 171 от ЗЗД? Намира, че по формулираните материалноправни въпроси е налице противоречива практика на съдилищата по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК, а именно: определение № 200/2.11.2016г. на ОС –Видин; определение №785/7.12.2016г. на ОС –Кърджали; определение № 851/7.12.2016г. на ОС –Враца. Касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК обосновава с: определение № 523 от 06.07.2015г. по търг. д. № 2428/2014г., I т. о. на ВКС; определение № 84 от 20.01.2014 г. по ч. търг. д. № 3123/2013 г., I т. о. на ВКС, решение № 131 от 26.03.2012 г. по гр. д. № 720/2011 г., I г. о. на ВКС, определение № 170 от 25.03.2015 г. по ч. търг. д. № 3746/2014 г., II т. о. на ВКС и определение № 673 от 16.05.2014 г. по гр. д. № 2193/2014 г., IV г. о. на ВКС.

За да потвърди отказът на съдията по вписванията при Районен съд – [населено място] окръжният съд е приел, че исканото вписване не е нормативно регламентирано. Счетено е, че предпоставка за вписване на удостоверението по чл.15 ТЗ по партидата на имота и партидата на длъжника не са налице, доколкото това не е предвидено в чл.4 от Правилника за вписванията или друг нормативен акт /напр.ЗОЗ/ и прилагането им по аналогия е недопустимо. Обстоятелството, че договорът за прехвърляне на предприятие подлежи на вписване като съвкупност от права, при условията на чл.6, ал.2, б ”б” във вр. с ал. 1, б ”в” от Правилника за вписванията, без да бъдат индивидуализирани и конкретизирани имотите, за които се отнасят, е допълнителен аргумент в подкрепа на горния извод, счита въззивният съд. Разпоредбата на чл. 4, б ”а”-„к” от Правилника за вписванията изброява актовете, които подлежат на вписване и препраща към други актове, за които в закон е предвидено, че подлежат на вписване , какъвто е случая с вписване на договор, с който се прехвърлят недв. имоти или вещни права, както и договорът за прехвърляне на търговско предприятие / чл. 4, б ”л” от ПВ/.

Настоящият състав на ВКС, ТК намира, че не са налице основания за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване. По идентичен казус по правните въпроси /първи и трети/ е създадена задължителна практика на ВКС по реда на чл. 274 ал. 3 ГПК /определение № 122 от 14.03.2017 г. по ч. търг. д. № 163/2017 г., І т. о. на ВКС/, съгласно която при прехвърляне на търговско предприятие, елемент от което е обезпечено с ипотека вземане на отчуждителя, на основание чл. 171 ЗЗД във вр. с чл. 4, б. „л” от Правилника за вписванията, на вписване в имотния регистър подлежи договорът за продажба на търговско предприятие, а не издадените удостоверения от Агенция по вписванията – Търговски регистър за вписване на основание чл. 16, ал. 1 ТЗ в търговския регистър на извършеното прехвърляне на търговско предприятие по делото на отчуждителя и на правоприемника. В определението са изложени съображения, че хипотезите на вписване в имотния регистър въз основа на актове, които представляват удостоверения за вписване в друг публичен регистър, са изрично нормативно посочени и доколкото издадените от Агенция по вписванията удостоверения за извършено в търговския регистър вписване по чл. 16, ал. 1 ТЗ по делото на отчуждителя и на правоприемника на прехвърлянето на търговско предприятие не са сред тях, липсва нормативно основание за вписването им в имотния регистър от съдията по вписванията, включително когато елемент от търговското предприятие е обезпечено с ипотека вземане на отчуждителя. Горното разрешение на правния въпрос, обусловил изхода на конкретния правен спор, се споделя и от настоящия състав на ВКС, ТК. Доколкото Варненският окръжен съд е приел, че удостоверенията, издадени от търговския регистър към Агенция по вписванията за прехвърляне по реда на чл.15 ТЗ на търговско предприятие, включващо обезпечено с ипотека вземане на отчуждителя, не подлежат на вписване в имотния регистър, обжалваното определение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС.

Вторият въпрос не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 2010 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото по така формулиран въпрос въззивният съд не се е произнесъл.

ПРАВЕН РЕЖИМ НА ЗЕМЕДЕЛСКИТЕ ЗЕМИ

РЕШЕНИЕ № 173 ОТ 04.04.2017 Г. ПО ГР. Д. № 2030/2016 Г., II Г. О. НА ВКС[8]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Коя е приложимата норма за възстановяване на земеделски земи, които са били заменени по ЗТПС, но са били включени в регулация и застроени – чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ или чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ?

С определението, постановено по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК е прието, че въпросът „Коя е приложимата норма за възстановяване на земеделски земи, които са били заменени по ЗТПС, но са били включени в регулация и застроени – чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ или чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ ?” е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана с решение № 92 от 06.06.2013 г. по гр. д. № 743/2012 г., І г. о. на ВКС. По реда на чл. 290 ГПК е разяснено, че разпоредбата на чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ е частен случай на общото изключение на чл. 10б ЗСПЗЗ и се отнася към основанието за възстановяване на собствеността по чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ – продадени или предоставени на трети лица земеделски земи. Ето защо за възстановяването на собствеността върху включени в регулация земеделски земи, които впоследствие са заменени по ЗТПС и са застроени преди влизане в сила на ЗСПЗЗ, е приложима нормата на чл. 18з, ал.3 ППЗСПЗЗ във връзка с чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, а не тази на чл.10 ал.7 ЗСПЗЗ. Съответно – в тази хипотеза не се изисква законност на застрояването като предпоставка за запазване правата на третите лица, при наличието на която да се изключва правото на възстановяване на собствеността на предишните собственици на застроения имот. Така даденото от ВКС тълкуване развива тезата, застъпена в решение № 84 от 11.07.2011 г. по гр. д. № 1767/2009 г., І г. о. на ВКС и изцяло се споделя от настоящия съдебен състав.

 

Автор: Ивайло Василев,

редовен докторант по гражданско и семейно право в ЮФ на ПУ „Паисий Хилендарски”

 

---

---

---

[1] Достъпно на:
http://domino.vks.bg/bcap/scc/webdata.nsf/Keywords/05609A1DB2255B6AC22580FA003DD973.

[2] Достъпно на:
http://domino.vks.bg/bcap/scc/webdata.nsf/Keywords/B8168A335E8C4798C22580FF0040B1AC.

[3] Достъпно на:
http://domino.vks.bg/bcap/scc/webdata.nsf/Keywords/EAC6400CDA5AB526C22580F700393456.

[4] Достъпно на:
http://domino.vks.bg/bcap/scc/webdata.nsf/Keywords/DDE4AE9316CB7494C22580FA002824A4.

[5] Достъпно на:
http://domino.vks.bg/bcap/scc/webdata.nsf/Keywords/322904A08E94F20BC225810E0033BBA7.

[6] Достъпно на:
http://domino.vks.bg/bcap/scc/webdata.nsf/Keywords/2B893E4E67ED386EC225810D003C6622.

[7] Достъпно на:
http://domino.vks.bg/bcap/scc/webdata.nsf/Keywords/EDE907A065DF7B5AC22580FF0043BB9E.

[8] Достъпно на:
http://domino.vks.bg/bcap/scc/webdata.nsf/Keywords/E2EF9578A309FDB3C22580F40025A373.