ВЕЩНО ПРАВО – СЪДЕБНА ПРАКТИКА НА ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД ПРЕЗ МЕСЕЦ МАРТ 2017 Г.

Настоящият труд има за цел да постави акцент върху някои съдебни актове на ВКС в материята на вещното право. Тематичният подбор не претендира за изчерпателност. Той засяга само тези съдебни актове, които по преценка на автора могат да представляват интерес за съдиите, нотариусите, адвокатите, съдебните изпълнители, научните работници, студентите по право и т. нат., и които са постановени в периода от 01.03.2017 г. до 31.03.2017 г.

Представени са основните правни въпроси, които са формулирани в съответния акт, и принципните изводи по тях. По текста на съдебните актове са извършвани малки корекции, без да се засяга по какъвто и да е начин съдържанието на изложеното от състава на ВКС. В бележки под линия са предоставени линкове към сайта на ВКС, отварянето на които дава достъп до пълния текст на съдебния акт. Той дава възможност на читателя да се запознае с целия текст на съответното решение или определение и да добие представа и за фактическата обстановка по делото.

ВЛАДЕНИЕ. ЗАЩИТА НА ВЛАДЕНИЕТО

РЕШЕНИЕ № 32 ОТ 23.03.2017 Г. ПО ГР. Д. № 2766/2016 Г., I Г. О. НА ВКС[i]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Прилага ли се презумцията по чл. 69 ЗС при упражняване на фактическа власт от един от наследниците върху целия съсобствен имот?

На повдигнатия въпрос е даден отговор с Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. Д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, в което се приема, че презумцията на чл.69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт различен от наследяването. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумцията се счита за оборена.

РЕШЕНИЕ № 17 ОТ 01.03.2017 Г. ПО ГР. Д. № 2923/2016 Г., II Г. О. НА ВКС[ii]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Налице ли е обективна невъзможност за демонстриране на намерението за своене от страна на владеещ съсобственик, когато невладеещият съсобственик, макар и с известно местожителство в страната, не се интересува от имота и не изявява воля да упражнява правото си на собственост?

В мотивите на Тълкувателно решение № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че завладяването частите на останалите съсобственици и промяната в намерението поначало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. По реда на чл. 290 ГПК е създадена практика (Решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр. д. № 1919/2015 г., І г. о. на ВКС), според която е обективно невъзможно да се манифестира промяната в намерението когато невладеещият съсобственик е с неизвестно местожителство, напуснал е пределите на страната преди години, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот. Настоящият състав споделя тази практика. Състоянието на обективна невъзможност е изключение и поради това не може да бъде прилагано разширително. То се отнася за случаи, при които съсобствениците или изобщо не се познават, или между тях не съществуват никакви отношения поради трайна отдалеченост във времето и разстоянието. Ето защо, когато съсобствениците се познават, но живеят в различни населени места в страната, то непосещаването на населеното място, където е имота, непроявяването на интерес към него и неизвършването на действия, с които пряко се упражнява правото на собственост, още повече когато имотът е земеделски, не обуславят обективна пречка (невъзможност) за демонстриране на намерението за своене от страна на владеещия съсобственик, който желае да се ползва от придобивната давност.

РЕШЕНИЕ № 25 ОТ 30.03.2017 Г. ПО ГР. Д. № 2389/2016 Г., IV Г. О. НА ВКС[iii]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Относно приложението на чл. 73 ЗС при превръщане на добросъвестното владение в недобросъвестно.

Съгласно разпоредбата на чл. 71 ЗС добросъвестният владелец се ползва от вещта и получава добивите, които тя е дала, до предявяване на иска за връщането й. Въз основа на тази разпоредба съдебната практика трайно възприема виждането, че с предявяване на иск за връщане на имота добросъвестният владелец се превръща в недобросъвестен (в този смисъл решение № 141 от 30.11.2015 г. по гр. д. № 2944/2015 г., II г. о. на ВКС; решение № 127 от 17.08.2011 г. по гр. д. № 2014/2009 г., I г. о. на ВКС). За него се пораждат специфичните задължения, произтичащи от чл. 73 ЗС, да върне на собственика добивите, които е получил и които е могъл да получи, както и да заплати обезщетение за ползите, от които го е лишил, като се приспаднат направените за това разноски. Правилото на чл. 73 ЗС предвижда отговорност на владелеца, която е проявление на принципа за забрана на неоправданото имуществено разместване, но за разлика от уреденото в чл. 59 ЗЗД субсидиарно приложение на института на неоснователното обогатяване, цитираната норма на Закона за собствеността урежда задълженията на владелеца на вещта, а не на нейния държател.

СОБСТВЕНОСТ. ЗАЩИТА НА СОБСТВЕНОСТТА

РЕШЕНИЕ № 18 ОТ 02.03.2017 Г. ПО ГР. Д. № 2870/2016 Г., III Г. О. НА ВКС[iv]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Когато е извършено преобразуване чрез отделяне на новоучредено дружество и по силата на плана за преобразуване даден недвижим имот е преминал в имуществото на новоучреденото дружество, правата по чл. 190, ал. 2 ЗЗД на купувача, произтичащи от покупко-продажбата на недвижимия имот, преминават ли върху новоучреденото дружество, или остават у преобразуващото се дружество?

В решение № 81 от 9.7.2012 г. по търг. д. № 940/2011 г., I т. о. на ВКС са дадени общи разяснения относно правоприемството на правата и задълженията в случаите на разделяне и отделяне на дружества. При сливането и вливането правоприемството по дефиниция е общо и правоприемникът е един, поради което не се изисква правата и задълженията да се описват. При разделяне и отделяне обаче обект на правоприемство е само част от имуществото на преобразуващото се дружество, поради което трябва да се посочи имуществото, което преминава към дружеството-правоприемник. При отделяне неразпределеното имущество остава в преобразуващото се дружество, а описаното в плана за преобразуване имущество преминава върху новоучреденото дружество. Планът за преобразуване обаче не може да се възприема буквално и всички права, които не са изрично посочени в него да се считат за останали в патримониума на преобразуващото дружество. Планът, съдържащ волеизявления, които пораждат, погасяват и преобразуват права, трябва да се тълкува съобразно правилата, съдържащи се в чл. 20 от ЗЗД. Това означава да се извлече действителната воля на съставителите, отделните уговорки да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от плана за преобразуване, с оглед неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността. Затова при прехвърляне на недвижим имот от имуществото на преобразуващото дружество в имуществото на новообразуваното дружество не може да се твърди догматично, че се прехвърлят само вещните права. Смисълът на преобразуването е новоучреденото дружество да поеме управлението на недвижимия имот с необходимите за целта разходи и ползи от този имот, което включва породените облигационни права и задължения, свързани с имота. Когато планът предвижда прехвърляне на недвижим имот в имуществото на новоучреденото дружество и част от имота или целият имот се окажат чужда собственост, заместващата собствеността облага (отговорността на продавача за евикция), трябва да се счита също за прехвърлена по силата на логиката, обичая и на добросъвестността.

РЕШЕНИЕ № 33 ОТ 23.03.2017 Г. ПО ГР. Д. № 2591/2016 Г., I Г. О. НА ВКС[v]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Относно тълкуването на чл. 110 ЗС и вещният ефект на договора за прехвърляне на търговско предприятие, в активите на което е налице право на собственост върху недвижим имот.

За да се окачествят изградените обекти по чл. 2, ал. 3 (отм.) ЗОС като недвижими вещи по смисъла на чл. 110 ЗС, следва същите да са прикрепени трайно към земята или постройката и отделянето им без тяхното увреждане или унищожаване да е невъзможно. Трайното прикрепване към терена или към друга сграда е основен признак за разграничаване на движимите от недвижимите вещи, а как е осъществено то е без значение. Преценката дали е налице трайно прикрепване на постройка към земята или е налице обект, чиято връзка с терена не е трайна и който може да бъде демонтира и премахнат без да се наруши целостта му, е конкретна и се основава на установените по делото факти.

Вписването в търговския регистър на извършено прехвърляне на търговско предприятие има оповестително, а не конститутивно действие и не е обуславящо за настъпване на правните последици на договора, нито за обема на прехвърлените права. Този извод следва от разпоредбата на чл. 7, ал. 2 ЗТР и от липсата на законова норма, определяща конститутивно действие на вписването на това обстоятелство. Оповестителното действие е от значение в породени между страна по сделката и трети лица правоотношения, при които е важно знанието за вписаното обстоятелство. Вписването в търговския регистър на договора по чл. 15 ТЗ има и доказателствено действие, но то може да бъде оборено, като се установи ненастъпване на вписаното обстоятелство. Когато прехвърленото търговско предприятие включва и право на собственост върху недвижими имоти, от значение за противопоставимостта на прехвърлянето на трети лица, които черпят права от страните по договора по чл. 15 ТЗ, е вписването му в Службата по вписванията (чл. 16, ал. 4 ТЗ). От посочените особености на вписването в търговския регистър на прехвърлянето на търговско предприятие следва, че ако от предмета на договора по чл. 15 ТЗ са изключени отделни обекти на собственост, но в търговския регистър е вписано прехвърляне на цялото предприятие, като съвкупност, вписването няма да породи отчуждително-придобивно действие за изключените от предмета на сделката обекти. При спор за собственост между търговеца-прехвърлител на търговското предприятие и трето лице, което не черпи права от страните по договора по чл. 15 ТЗ, за вещ, за която прехвърлителят твърди, че е изключена от предмета на сделката, последният би могъл да противопостави доводи/възражения, свързани с тълкуване на договора и установяване на действително прехвърлените със сключването му права. За да установи волята на договарящите страни и породените между тях от сделката права и задължения, съдът следва да извърши тълкуване на договора по реда на чл. 20 ЗЗД.

С оглед на така дадените отговори на въпросите, по които е допуснато касационно обжалване, настоящият състав, на осн. чл. 291, т. 1 ГПК, намира за правилна, по първия въпрос, практиката, обективирана в обжалваното въззивно решение № 958 от 29. 01. 2016 г. по в. гр. д. № 6716/2014 г., IV В въззивен състав на СГС, както и в представените от касатора решения на ВКС, постановени по реда на отменения ГПК – решение № 419 от 30.06.2009 г. по гр. д. № 1244/2008 г., IV г. о. на ВКС, решение № 1265 от 23.12.2008 г. по гр. д. № 3896/2007 г., III г. о. на ВКС. В тази връзка следва да се отбележи, че съдържащите се в различните решения на ВКС различни изводи относно движимия или недвижим характер на изградените по чл. 3, ал. 2 (отм.) ЗОС обекти, предмет на исковете, се дължат на различия във фактическите изводи, които зависят от конкретно установените по всяко от делата факти. По втория въпрос настоящият състав намира за правилна практиката, обективирана в обжалваното въззивно решение № 958 от 29. 01. 2016 г. по в. гр. д. № 6716/2014 г. на СГС, IV В въззивен състав., а не в представените от касатора решения на СГС и САС.

СЪСОБСТВЕНОСТ

ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 105 ОТ 09.03.2017 Г. ПО ГР. Д. № 4060/2016 Г., II Г. О. НА ВКС[vi]

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Относно делбата при съсобственост, възникнала при възстановена собственост по реда на ЗСПЗЗ.

Делбеното производство е уредено от ГПК като особено исково производство , тъй като в редица отношения са налице отклонения от общия исков процес. Така в рамките на спора налице ли е съсобственост, възникнала в резултат на наследяване, законодателят предоставя възможността да бъдат разрешени и редица други спорове – арг. чл. 342 ГПК, чл. 343 ГПК, като защита срещу предявения иск за съдебна делба може да се осъществи било с иск или правоизключващо (правопроменящо) възражение.

Конститутивният характер на иска за съдебна делба обаче в много отношения изключва възможността за същинско обективно съединяване на искове, каквато е хипотеза при спор за материално право по чл. 14 ал. 4 ЗСПЗЗ.

При възстановено право на собственост по реда на ЗСПЗЗ, за да се приеме, че е налице сънаследство по отношение на общ наследодател на страните, решението на административния орган по земеделска реституция- ПК / ОбСЗ за възстановяване правото на собственост на земеделските земи, предмет на делбения процес, следва да е издадено на името на общия наследодател, т.е. именно той да е посочен като правоимащо лице по сн. на чл. 10 ЗСПЗЗ. Това е така, тъй като за да се допусне делба т.е. да се признае и реализира субективното потестативно право на делба на едно лице по отношение на един недвижим имот разпоредбата, законът предпоставя наличието на съсобственост по отношение на конкретната вещ. Когато предмет на иска за делба е ликвидиране на съсобственост по наследство на възстановени по специалния ред на ЗСПЗЗ земеделски земи, то възникването на съсобствеността на конкретните земеделски обекти изисква завършена административна процедура по възстановяване правото на собственост. Наследниците на бившия собственик се легитимират като титуляри на правото на собственост на конкретен обект едва след като се снабдят с решение по чл.14 ал.1 ЗСПЗЗ и скица въз основа на влезлия в сила план за земеразделяне – чл. 27 ППЗСПЗЗ. Съдилищата могат да допуснат съдебната делба само при наличие на надлежен титул за собственост – решение на поземлената комисия въз основа на влезлия в сила план за земеразделяне. Само издадено решение при завършена административна процедура по реституция, с което се възстановява правото на собственост на земеделска земя има конститутивно действие и може да се приеме за надлежен титул за собственост. При липса на такова решение, не може да се прави извод за наличие на съсобственост, възникнала в резултат на наследяване.

В рамките на делбения процес, страната инициирала спора за делба следва да установи надлежен титул за собственост на свое име- титул, от който черпи правата, които иска да реализира със заявения иск за делба. Тя не може да иска да се признаят за съсобствени имоти, възстановени на името на ответниците по делото т.е. въз основа на титул, който легитимира други лица са собственици. Без решение по чл.14 ал.1 ЗСПЗЗ, по силата на което е възстановена собствеността на процесните земеделски земи като бивша собственост на общия наследодател, а само възстановяването е само по отношение на някои от наследниците, то останалите наследниците не могат да претендират права в съсобствеността. Възникналият спор, че собствеността на общия наследодател следва да бъде призната на всички наследници по естеството си съставлява спор за материално право по см. на чл. 14 ал. 4 ЗСПЗЗ, който иск не може да бъде съединен с иска за делба по вече изложените съображения – а именно, че няма решение на ПК/ОбСЗ легитимиращо всички наследници като собственици на заявените земи.

ПРИДОБИВНА ДАВНОСТ

РЕШЕНИЕ № 31 ОТ 22.03.2017 Г. ПО ГР. Д. № 2746/2016 Г., I Г. О. НА ВКС[vii]

Може ли собственикът на недвижим имот да се позовава на изтекла в негова полза придобивна давност, ако е придобил собствеността на деривативно основание – договор за покупко-продажба на имота преди обезсилването на основание чл. 288, ал. 7 ГПК от 1952 г. (отм.) на решението, постановено във фаза по извършване на съдебна делба (преди 1998 г.), с което имотът е бил възложен на праводателя по договора за покупко-продажба?

Настоящият състав споделя разрешението на правния въпрос в решение № 31 от 15.02.2011 г. по гр. д. № 1273/2009 г., ІІ г.о. на ВКС по изложените в неговите мотиви съображения:

При сключване на правна сделка, целяща придобиване на право на собственост върху недвижим имот, ако вещноправният ефект не е настъпва, тъй като праводателят не е бил собственик или е била опорочена формата на сделката, за приобретателя, на когото е предадено владението по силата на сделката, който е добросъвестен владелец, самото правно основание (придобивната сделка, по която е страна) се явява демонстриране на завладяването, поради което за придобиването на собствеността е достатъчно владелецът да упражнява фактическа власт в определения от закона петгодишен срок, без да е необходимо да демонстрира намерението си за своене чрез други действия, които да са противопоставени на действителния собственик.

Ако деривативното правно основание за придобиване на собствеността е договор за покупко-продажба на имота, който е сключен преди съдебното решение, постановено във фаза по извършване на съдебна делба (преди 1998 г.), с което имотът е бил възложен на праводателя по договора за покупко-продажба, да бъде обезсилено на основание чл. 288, ал. 7 ГПК от 1952 г. (отм.), следва да се има предвид следното:

Разпоредбите на чл. 288, ал. 6 ГПК и на чл. 288, ал. 7 ГПК (от 1952 г. отм.), които определят условията и сроковете, при които следва да бъде изплатена дължимата за уравнение на дяловете сума, правата и задълженията на съделителя, на когото имотът е поставен в дял, последиците от неизпълнението на тези задължения и момента, в който съделителят, на когото имотът е поставен в дял придобива собствеността, са материално-правни.

Именно поради това при извършването на преценка дали предпоставките за обезсилване на възлагането, извършено по силата на чл. 288 ГПК от 1952 г., (отм.) са налице следва да намерят приложение действуващите към момента на възлагането разпоредби.

Съгласно приетото в мотивите към т. 10 от ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС относно обезсилването на съдебните решения по възлагане (на жилищен имот): Правният режим на обезсилването на основание чл. 288, ал. 7 ГПК до последните законодателни изменения – ЗИДГПК, приет с ДВ, бр. 64/1999 г., регламентира обезсилването на възлагателни решения по чл. 288, ал. 2 и ал. 3 ГПК като самостоятелно исково производство. С влизане в сила на възлагателните решения по чл. 288, ал. 2 и ал. 3 ГПК настъпва вещноправният ефект на конститутивното решение. Съделителят, комуто е възложен имота, става собственик с влизане в сила на възлагателното решение. Съделителят, комуто е присъдено паричното уравнение на дял, е кредитор по вземането и при неизпълнение разполага с правната възможност да иска обезсилване по исков ред. Само влязлото в сила решение по конститутивния иск по чл.288,ал.7 ГПК (редакция до ДВ, бр. 64 /1999 г.) възстановява висящността на делбения процес във втората фаза по извършване на делбата.

РЕШЕНИЕ №28 ОТ 15.03.2017 Г. ПО ГР. Д. № 2873/2016 Г., I Г. О. НА ВКС[viii]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Длъжен ли е въззивният съд, когато за първи път се произнася по своевременно направено от ответника евентуално възражение за придобивна давност, да разгледа и се произнесе по всички относими към това възражение доказателства, доводи и възражения на ищеца?

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта- в обжалваната му част, а по правилността- само по доводите във въззивната жалба. Когато във връзка с направените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение се налага въззивният съд за първи път да се произнесе по своевременно направено от ответника евентуално възражение за давност, той е длъжен да разгледа и се произнесе по всички своевременно представени доказателства и своевременно направени правни доводи на ищеца, относими към основателността на възражението за давност. Горното се отнася и за случаите, в които първоинстанционният съд не е разглеждал и не се е произнасял по евентуалното възражение на ответника за придобивна давност, поради това че е намерил иска за собственост за неоснователен по други съображения (например, че придобивното основание на ищеца е нищожно), а въззивният съд се произнася по това възражение за давност за първи път, тъй като счита, че правното основание на ищеца за придобиване на имота е валидно. В тези случаи не е нужно във въззивната жалба ищецът отново да повтаря своевременно направените от него правни доводи и възражения срещу евентуалното възражение на ответника за придобивна давност, тъй като предмет на въззивно обжалване е първоинстанционното решение с неговите мотиви – за отхвърляне на иска за собственост поради това, че придобивното основание на ищеца е нищожно.

ПРАВЕН РЕЖИМ НА ВПИСВАНИЯТА

РЕШЕНИЕ № 62 ОТ 29.03.2017 Г. ПО ГР. Д. № 3347/2016 Г., IV Г. О. НА ВКС[ix]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Невписаното съдебно решение, с което се признават вещни права върху недвижими имоти, редовен титул за собственост ли е или невписването му води до нередовност, която следва да бъде отстранена, за да се обективира правото на собственост?

Регламентираното в глава ХІ от Закона за собствеността вписване на определена категория актове по принцип има оповестително действие, освен ако самият закон не му придава и защитно или конститутивно действие. Според чл. 112 б. ”а” ЗС във връзка с чл.4 б. ”а” от Правилника за вписванията на вписване подлежат актовете,с които се признават вещни права,включително констативните нотариални актове ,а по силата на чл. 112 б. ”з” във връзка с чл. 4 б. ”з” от Правилника на вписванията се вписват и влезлите в законна сила решения,които заместват актовете по б. ”а”, както и решенията, с които се констатира съществуването на подлежащи на вписване актове по предходните букви. В тази хипотеза е предвидено оповестително-защитно действие на вписването, което няма отношение към придобиване на правото на собственост, но възникналите вещни права от трети лица след вписването не могат да се противопоставят на страната, черпеща права от решението.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 122 ОТ 14.03.2017 Г. ПО Ч. ГР. Д. № 163/2017 Г., I Т. О. НА ВКС[x]

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Подлежат ли на вписване удостоверения, издадени от Търговския регистър към АВ за прехвърляне на търговско предприятие по реда на чл. 15 ТЗ, в имотния регистър по партида на имота, служещ за обезпечение на задължение към прехвърленото търговско предприятие, и по партидата на ипотекарния длъжник, ипотекирал свой собствен имот, като обезпечение на задължение към прехвърленото търговско предприятие?

Подлежи ли при прехвърляне на търговско предприятие, в имуществото на което са включени вземания, обезпечени с договорна/законна ипотека, удостоверението по чл. 263в, ал. 1 и чл. 263г, ал. 1 ТЗ на вписване по смисъла на чл.4, б. “л“ ПВ?

При прехвърляне на търговско предприятие, в имуществото на което са включени вземания, обезпечени с договорна/законна ипотека, следва ли да се приложи чл. 171 ЗЗД?

Предвид разясненията в т. 1 от ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция не може и не е задължена да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. ВКС може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира формулирания вече правен въпрос, но не и да го поставя за пръв път. В тази връзка настоящият състав на ВКС намира, че въведените от частния касатор първи и трети въпрос могат да се обединят и да се конкретизират в следния смисъл: „ Следва ли да бъде извършено вписване в имотния регистър на основание чл. 171 ЗЗД при прехвърляне по реда на чл. 15 ТЗ на търговско предприятие, включващо в себе си обезпечено с ипотека вземане на отчуждителя и кой е актът, който подлежи на вписване?“ Същият въпрос е разгледан от ОС-Пазарджик и е обусловил крайните му правни изводи по спора.
Не е налице соченото от частния касатор допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като цитираните от него определения на ВКС: Определение № 523 от 06.07.2015 г. по търг. д. № 2428/2014 г., I т. о. на ВКС; Определение № 84 от 20.01.2014 г. по ч. търг. д. № 3123/2013 г., I т. о. на ВКС; Определение № 170 от 25.03.2015 г. по ч. търг. д. № 3746/2014 г., II т. о. на ВКС не представляват задължителна за съдилищата практика, доколкото с тях не е било допуснато касационно обжалване. Определение № 673 от 16.05.2014 г. по гр. д. № 2193/2014 г., IV г. о. на ВКС е постановено по реда на чл. 288 ГПК, а Решение № 131 от 26.03.2012 г. по гр. д. № 720/2011 г., I г. о. на ВКС е поставено по реда на чл.290 ГПК по въпроса за прилагането на чл.346, ал.2 ГПК /отм./ сега чл. 452, ал.2 ГПК относно правните последици на разпореждане на длъжника с недвижим имот, т.е. с предмет различен от конкретизирания по настоящия спор правен въпрос. Дадените в така изброените съдебни актове на ВКС тълкувания на чл. 171 ЗЗД са отразени в казуалните им мотиви, поради което и според разясненията по т. 2 от ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС не представляват задължителна практика на касационната инстанция. Отделно от това приложението на чл. 171 ЗЗД в посочената съдебна практика е разгледано в контекста на правното действие на вписването в имотния регистър, а не кой акт подлежи на вписване в имотния регистър.

Осъществено е допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. В противоречие с обжалваното определение в Определение № 200 от 02.11.2016 г. по ч. гр. д. № 357/2016 г. на ОС-Видин, Определение № 785 от 07.12.2016 г. по ч. гр. д. № 199/2016 г. на ОС-Кърджали и Определение № 851 от 07.12.2016 г. по ч. гр. д. № 631/2016 г. на ОС-Враца (за постановяването на които са налице доказателства предвид обявяването им в Централния уеб базиран интерфейс за публикуване на съдебните актове и които поради своята необжалваемост по арг. от чл. 577, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 32а, ал. 4 ПВ са влезли в сила) е прието, че издадените от ТР удостоверения по чл. 16 ТЗ удостоверяват прехвърляне на вземания, обезпечени с ипотеки и включени в търговското предприятие и подлежат на вписване в имотния регистър, на осн. чл. 4, б. “л“ ПВ във вр. с чл. 171 ЗЗД.

Настоящият състав на ВКС на осн. чл. 291, т. 1 ГПК намира за правилно даденото с обжалваното определение на ОС-Пазарджик разрешение на въпроса, а именно: при прехвърляне на търговско предприятие, елемент от което е обезпечено с ипотека вземане на отчуждителя, на осн. чл. 171 ЗЗД във вр. с чл. 4, б. “л“ ПВ на вписване в имотния регистър подлежи договорът за продажба на търговското предприятие, а не издадените удостоверения от Агенция по вписванията – Търговски регистър за вписване на осн. чл. 16, ал. 1 ТЗ в търговския регистър на извършеното прехвърляне на търговско предприятие по делото на отчуждителя и на правоприемника.

На осн. чл. 15, ал. 1 ТЗ търговско предприятие като правна и фактическа съвкупност – материални и нематериални права и задължения, както и фактически отношения обслужващи дейността на търговеца, може да бъде предмет на разпоредителна сделка. Ако тази съвкупност включва вземания, с продажбата на търговско предприятие се прехвърлят и вземанията на отчуждителя. В случай, че тези вземания са обезпечени с ипотека, на осн. чл. 171 ЗЗД, за да има действие прехвърлянето на обезпеченото вземане спрямо трети лица, е необходимо самото прехвърляне като правен акт да се впише в имотния регистър.

Разпоредбата на чл. 171 ЗЗД съобразява възможността за настъпване на промени с обезпеченото вземане след вписване на ипотеката и предвижда тези промени да бъдат отразени в имотния регистър, за да проявят своето действие спрямо третите лица. В цитираната норма са изброени правните сделки относно обезпечените с ипотека вземания, които подлежат на вписване в имотния регистър: прехвърляне, залагане, встъпване, налагане на запор върху вземането, подновяване и заместване в задължение, като не се визират удостоверенията за вписване в други публични регистри на обстоятелства във връзка с тези сделки. В съответствие с изброяването по чл. 171 ЗЗД, специалната норма на чл. 17, ал. 1 ПВ изрично посочва актовете, които подлежат на вписване и това са самите правни сделки: прехвърляне на вземане (чл. 99 ЗЗД), обезпечено с ипотека; залагане (чл. 162 ЗЗД) на такова вземане; встъпване (чл. 101 ЗЗД) в ипотечно вземане; налагане запор върху него; подновяване на задължение (чл. 107 ЗЗД), обезпечено с ипотека, и заместване (чл. 102 ЗЗД) в такова задължение. В чл. 17, ал. 2 ПВ е поставено изискване молбата на всеки заинтересован да е придружена от два екземпляра на документа, на основание на който се иска вписването. Следователно в изброените по-горе случаи вписването в имотния регистър се извършва въз основа на документ, който обективира правната сделка за промяна с обезпеченото вземане.

На осн. чл. 2 от ПВ вписване, заличаване и отбелязване се допуска само в случаите, които са изрично предвидени в законите.

Хипотезите на вписване в имотния регистър въз основа на актове, които представляват удостоверения за вписване в друг публичен регистър, са изрично нормативно посочени. Така в чл. 22а ПВ е регламентирано вписването на актовете относно залог върху търговско предприятие (чл. 21, ал. 3 ЗОЗ), за което се предвижда, че се извършва по разпореждане на съдията по вписванията във всеки район, в който е поискано вписване, чрез подреждане в книгата по чл. 33, буква „д“ ПВ на удостоверението за вписване на залога в търговския регистър, съответно на удостоверенията за последващи вписвания. В чл. 263и, ал. 6 вр. чл.263в, ал. 1 и чл. 263г, ал. 1 ТЗ се урежда вписването в имотния регистър на удостоверение за вписване на преобразуване на търговско дружество в търговския регистър, когато в имуществото на преобразуващото се дружество има вещно право върху недвижим имот.

Издадените от Агенция по вписванията удостоверения за вписване по чл. 16, ал. 1 ТЗ удостоверяват вписването в търговския регистър по делото на отчуждителя и на правоприемника на прехвърлянето на търговско предприятие. Липсва нормативно основание за вписване в имотния регистър при СВ на удостоверението по чл. 16, ал. 1 ТЗ, ако елемент от търговското предприятие е обезпечено с ипотека вземане на отчуждителя.

ПРАВЕН РЕЖИМ НА ЗЕМЕДЕЛСКИТЕ ЗЕМИ

ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 125 ОТ 01.03.2017 Г. ПО ГР. Д. № 4083/2016 Г., I Г. О. НА ВКС[xi]

Предмет на предявените положителни установителни искове за собственост са: 1. недвижим имот с площ от 542 кв. м., съставляващ по плана на новообразуваните имоти в местността „Над асфалта и Калето” имот № 103.1598; и 2. реална част с площ от 458 кв. м. от имот № 103.1620 по плана на новообразуваните имоти на същата местност, целият с площ от 2 260 кв. м., като спорната част е защрихована в оранжево на скицата на л. 230 от първоинстанционното дело.

Първият иск е предявен срещу наследниците на Я. Д. К., а именно: З. А. А., Д. А. А., Ж. Х. И., И. Х. И., М. А. А., Я. А. К., Н. А. К., В. Ц. К., И. Я. К., Н. Я. К., Д. И. К. и Л. И. К..

Ответници по втория иск са наследниците на Т. С. С.: М. Х. Г. и Д. Х. Н..
Ищците твърдят, че като носители на право на ползване върху земеделска земя, предоставено на първия от тях по реда на ПМС № 26/1987 г., са собственици на имотите по исковата молба, тъй като ги придобили по давност, изтекла в тяхна полза вследствие на осъществявана фактическа власт с намерение за своене през периода от 1989 г. до датата на предявяване на иска на 09.09.2014 г.

С обжалваното решение е потвърдено решение № 4414/09.11.2015 г., поправено с решение № 4753/27.11.2015 г., постановени по гр. д. № 11436/2014 г. на Варненския районен съд, с което предявените от касаторите искове са отхвърлени, тъй като не са ангажирани доказателства, установяващи завършване на процедурата по възстановяване на собствеността във възстановими реални граници на процесните имоти. Съображенията са свързани с това, че в решенията на поземлената комисия – № 11925/26.06.2006 г. на наследниците на Т. С., и № 2820/28.10.1996 г. на наследниците на Я. К., имотите не са индивидуализирани по начин, удовлетворяващ изискването за индивидуализиране на недвижим имот с граници и съседи, както и с липсата на скица като задължителен елемент от решението, което не може да породи конститутивното си действие съгласно разясненията в ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС. До одобряване на плана на новообразуваните имоти включените в терен по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ имоти не са индивидуализирани с граници и не съставляват годни обекти за придобиване право на собственост и съгласно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ по отношение на тях придобивна давност след 21.11.1997 г. в рамките на исковия период не е текла. Затова и ищците не са придобили правото на собственост по посочения оригинерен придобивен способ, въпреки че са владели процесния имот още отпреди 1989 г. като свой, осъществявайки обективния и субективния елемент на давностното владение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: 1. събрани ли са по делото доказателства, установяващи липса на скица към решенията на поземлената комисия; установил ли е съдът съдържанието на реституционните преписки и въз основа на какво е достигнал до извода, че решенията на поземлената комисия не са придружени от скици; 2. индивидуализирани ли са реституираните имоти в решенията на поземлената комисия, установила ли е съдебно-техническата експертиза техните площ, граници и може ли да се приеме, че с издаване на решенията на поземлената комисия е приключила реституцията; 3. имат ли конститутивно действие решенията на поземлената комисия от 1996 г., приключила ли е реституцията за процесните земи и приложима ли е разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ относно имоти, които вече са реституирани; 4. допуснал ли е съдът процесуално нарушение, като е приел, че към решенията на поземлената комисия не е издадена скица, без да е събрал доказателство за това и въпреки заключението на съдебно-техническата експертиза относно индивидуализиране на имотите по стари планове и помощен кадастрален план е приел, че имотите не са индивидуализирани по начин, удовлетворяващ изискването за индивидуализиране на недвижим имот с граници и съседи. За допускане на касационното обжалване касаторите се позовават и на трите специални предпоставки на чл. 280, ал. 1 ГПК. Посочват съдебна практика.

За да се допусне касационно обжалване, разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК и задължителната съдебна практика – т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, изискват да бъде формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. С оглед данните по делото и приетото в обжалваното решение, следва да се посочи, че поставените първи, втори и четвърти въпроси не са правни въпроси по смисъла на разясненията, дадени с посочения тълкувателен акт. Отговорите на тези въпроси изискват преценка на събраните по делото доказателства, на правилността на извършените от съда съдопроизводствени действия и следователно – проверка по правилността на обжалваното решение, която е извън предмета на производство по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Ето защо по тях касационното обжалване не може да бъде допуснато.

Поставеният трети въпрос е обусловил решаващият извод на въззивния съд за неоснователност на исковете, поради което е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Не е налице, обаче, нито една от поддържаните специални предпоставки – чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 или 3 ГПК.
Съгласно задължителното за съдилищата ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС законодателят е обусловил собствеността върху земеделските земи от факта на възстановяването им в реални граници, което се осъществява с решение на общинската поземлена комисия на основание чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ. С решението се извършва индивидуализацията на земеделските земи чрез определяне от реалните им граници, с което възниква правното качество на обекта на собствеността и затова то има конститутивно действие.
Съдебната практика приема, че правното действие на решенията на органа по поземлената собственост се преценява съобразно редакцията на закона, действала към момента на постановяването им. Изискването към решението да се прилага скица на имота е въведено с изменението на чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ съгласно публикацията в ДВ, бр. 45/1995 г., съответно с изменението на чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ по ДВ, бр. 48/1995 г. Затова решенията, постановени след влизане в сила на изменението на ЗСПЗЗ по ДВ, бр. 45/1995 г., удостоверяват правото на собственост върху земеделската земя едва след издаването на скица към тях, когато и приключва административната процедура по възстановяване на собствеността. Съдебната практика приема и това, че не може само поради формалната липса на скица, чието неиздаване в повечето случаи се дължи на технически или организационни причини, да се отричат правата, придобити с решението за възстановяване, ако по делото има достатъчно данни, за да се индивидуализира възстановеният имот.

В разглеждания случай решенията на поземлената комисия са постановени след изменението на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ от 1995 г., следователно необходимо е било да бъдат придружени от скици на имотите. Такива не са представени, а по делото няма достатъчно данни, за да се индивидуализират имотите, предмет на решенията от 1996 г., към момента на издаването им. Това е така, защото в решението на наследниците на Т. С. не са посочени никакви граници, а макар в решението на наследниците на Я. К. да има описани три граници: гора, път, П. Д., те не са достатъчни, за да се индивидуализира възстановеният имот – според заключението на техническата експертиза и приложената към него скица една от границите е наследници на Т. С., които от своя страна граничат от запад с път, границата „гора” е при условие, че отразеният в картата на възстановената собственост път е реализиран впоследствие /а на място след отразения път е горска територия/, а къде е съседът П. Д. вещото лице не е посочило. От заключението става ясно също, че за територията, в която се намират спорните имоти, няма изработени стари планове, а индивидуализацията е извършена чрез помощния кадастрален план и плана на новообразуваните имоти, който е одобрен през 2013 г.

В решенията, на които касаторите се позовават, индивидуализацията на подлежащата на възстановяване земя е извършена по планове, различни от плана на новообразуваните имоти – така например в решение № 225 от 06.07.2011 г. по гр. д. № 559/2010 г., І г. о. на ВКС, тя е според предвиждането за земята в регулационния план; в решение № 219 от 20.05.2011 г. по гр. д. № 807/2010 г., І г. о. на ВКС, имотът е индивидуализиран с планоснимачен номер по кадастралния план; за кадастрален план от 1958 г. се говори и в решение № 93 от 07.06.2013 г. по гр. д. № 883/2012 г., ІІ г. о. на ВКС. За разлика от тази съдебна практика, в разглеждания случай индивидуализацията е извършена едва с плана на новообразуваните имоти, който е от 2013 г. Ето защо, като е приел, че до одобряване на плана на новообразуваните имоти имотите, заявени за възстановяване на ответниците, не са били индивидуализирани и поради това не са съставлявали годни обекти за придобиване право на собственост, въззивният съд е процедирал в съответствие със задължителната съдебна практика, поради което основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. Това съответствие изключва и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, а основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е свързано с необходимост от промяна на съдебната практика, в каквато насока жалбоподателите не са изложили съображения.

В съотвествие със задължителната съдебна практика е разрешена и тази част от въпроса, която е свързана с приложението на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ. С ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС е прието, че след реалната индивидуализация на имотите се възстановява собствеността на гражданите и отпадат правата на държавата върху тези земи. Приложено към разглеждания случай, това разрешение налага да се приеме, че давността е започнала да тече едва от 2013 г., поради което липсва необходимият 10-годишен давностен срок за придобиване на спорните имоти при предпоставките на чл. 79, ал. 1 ЗС.

Автор: Ивайло Василев,
редовен докторант по гражданско и семейно право в ЮФ на ПУ „Паисий Хилендарски“