| За справедливостта и силата. За постоянното напрежение1 |
|
|
| Das Ziel des Rechts ist der Friede, das Mittel dazu der Kampf. |
Целта на правото е мирът, а средството за това – борбата. |
| Darum führt die Gerechtigkeit, die in der einen Hand die Wagschale hält, mit der sie das Recht abwägt, in der andern das Schwert, mit dem sie es behauptet. Das Schwert ohne die Wage ist die nackte Gewalt, die Wage ohne das Schwert die Ohnmacht des Rechts. |
Затуй справедливостта, която в едната си ръка държи везната, с която отмерва правото, в другата има меч, с който го защитава. Мечът без везната е голо насилие, везната без меча е немощ на правото. |
| Der Frieden ohne Kampf, der Genuss ohne Arbeit gehören der Zeit des Paradieses an, die Geschichte kennt beide nur als Resultate unablässiger, mühseliger Anstrengung. |
Мирът без борба и наслаждението без труд са останали във времето на Рая. Историята познава и двете само като резултати на непрестанно и мъчително напрежение. |
|
|
| За вечността в правото и за новото в него, включително и за давността2 |
|
|
| Das Recht kann sich nur dadurch verjüngen, dass es mit seiner eigenen Vergangenheit aufräumt. Ein concretes Recht, das, weil es einmal entstanden, unbegränzte, also ewige Fortdauer beansprucht, ist das Kind, das seinen Arm gegen die eigene Mutter erhebt; es verhöhnt die Idee des Rechts, indem es sie anruft, denn die Idee des Rechts ist ewiges Werden, das Gewordene aber muss dem neuen Werden weichen, denn
„Alles, was entsteht,
Ist werth, dass es zu Grunde geht.“ |
Правото може да се подмладява само като се справя със собственото си минало. Едно конкретно право, което само затова, че някога е възникнало, претендира неограниченото, т.е. вечното си траене, е като дете, което вдига ръка срещу собствената си майка. То се подиграва с правната идея, като се позовава на нея. Защото идеята на правото е вечното ставане, а станалото трябва да остъпи на новото ставане, тъй като
„Всичко, което е създадено, е достойно да отмре.3“ |
|
|
| За историческата школа на C. F. Freiherr von Savigny4 |
|
|
| und wir müssen daher in diesem Sinn die von Savigny aufgebrachte und so rasch zur allgemeinen Geltung gelangte Parallele zwischen dem Recht auf der einen und der Sprache und Kunst auf der andern Seite entschieden zurückweisen. Als theoretische Ansicht falsch, aber ungefährlich, enthält sie als politische Maxime eine der verhängnissvollsten Irrlehren, die sich denken lassen, denn sie vertröstet den Menschen auf einem Gebiete, wo er handeln soll, und mit vollem, klarem Bewusstsein des Zweckes und mit Aufbietung aller seiner Kräfte handeln soll, darauf, dass die Dinge sich von selber machen, dass er am besten thue, die Hände in den Schooss zu legen und vertrauensselig abzuwarten, was aus dem angeblichen Urquell des Rechts: der nationalen Rechtsüberzeugung nach und nach an’s Tageslicht trete. Daher die Abneigung Savigny’s und aller seiner Jünger gegen das Einschreiten der Gesetzgebung… |
В този смисъл трябва решително да отхвърлим предложения от Савиньи и тъй бързо придобил популярност паралел между правото от една страна и езика и изкуството от друга страна. Грешен, макар и безобиден като теоретично виждане, като политически принцип той е едно от най–фаталните мислими погрешни учения. Това схващане заблудително утешава човека, че в сфера, в която той трябва да действа и то да действа с пълно, ясно съзнание за целта и впрягане на всичките си сили, щяло да е най–добре, да остави нещата да се случат от само себе си, да отпусне ръце в скута си и доверчиво да изчака това, което ще произтече от уж изначалния извор на правото: националното правно убеждение, което постепенно излизало на бял свят. Оттам иде и неприязънта на Савиньи и на всичките му ученици към намесата в законодателството… |
| … ich behaupte, dass die historische Schule eben so gut die romantische genannt werden könnte. Es ist eine wahrhaft romantische, d. h. auf einer falschen Idealisirung vergangener Zustände beruhende Vorstellung, dass das Recht sich schmerzlos, mühelos, thatenlos bilde gleich der Pflanze des Feldes; die rauhe Wirklichkeit lehrt uns das Gegentheil… |
… Твърдя, че историческата школа може да се нарече с не по–малък успех и романтична. Тя е истински романтична представа, т.е. представа, която почива на фалшива идеализация на отминали състояния – че правото безболезнено, безусилно и бездейно крепне като диворасляк. Суровата действителност ни учи на обратното… |
|
|
| За подареното право5 |
|
|
| Ein mühelos gewonnenes Recht steht auf Einer Linie mit den Kindern, die der Storch bringt; was der Storch gebracht hat, kann der Fuchs oder der Geier wieder holen. Aber die Mutter, die das Kind geboren hat, lässt es sich nicht rauben, und eben so wenig ein Volk die Rechte und Einrichtungen, die es in blutiger Arbeit hat erstreiten müssen. Man darf geradezu behaupten: die Energie der Liebe, mit der ein Volk seinem Recht anhängt und es behauptet, bestimmt sich nach dem Einsatz an Mühe und Anstrengung, die es gekostet hat. Nicht die blosse Gewohnheit, sondern das Opfer ist es, welches das festeste der Bande zwischen dem Volke und seinem Rechte schmiedet, und welchem Volke Gott wohl will, dem schenkt er nicht, was es nöthig hat, noch erleichtert er ihm die Arbeit, es zu gewinnen, sondern dem erschwert er dieselbe. In diesem Sinne nehme ich keinen Anstand zu sagen: der Kampf, den das Recht erfordert, um geboren zu werden, ist nicht ein Fluch, sondern ein Segen. |
Безусилно полученото право е като децата, донесени от щъркела – което щъркелът е донесъл, може да се отнесе от лисицата или от лешояда. Майката обаче, която е родила дете, не дава да й го отнемат. Така и народ, който е трябвало да отвоюва права и институции с кървав труд, не ще позволи да му ги похитят. Затова може да се твърди: енергията и любовта, които един народ питае към правото си и с които го защитава, зависят от усилието и напрежението, което то му е струвало. Не простият обичай, а жертвата е, която кове най–здравата свръзка между народа и правото му. Бог, който народ обича, не му подарява нужното, нито облекчава труда да го добие, а му го утежнява. Затова не се колебая да кажа: борбата, която правото изисква, за да се роди, е не проклятие, а благодат. |
|
|
| Проявните форми на борбата за право6 |
|
|
| Die völkerrechtliche Behauptung des verletzten Rechts in Form des Krieges, – der Widerstand eines Volks in Form des Aufstandes, der Empörung, der Revolution gegen Willküracte, Verfassungsverletzungen von Seiten der Staatsgewalt, – die turbulente Verwirklichung des Privatrechts in Form des sog. Lynchgesetzes, des Faust- und Fehderechtes des Mittelalters und dessen letzte Ueberbleibsel in der heutigen Zeit: das Duell, – die Selbstverteidigung in Form der Nothwehr, – und endlich die geregelte Art seiner Geltendmachung in Form des Civilprocesses – sie alle sind trotz aller Verschiedenheit des Streitobjectes und des Einsatzes, der Formen und der Dimensionen des Kampfes nichts als Formen und Scenen eines und desselben Kampfes um’s Recht. |
Международноправното утвърждаване на накърненото право под формата на война; съпротивата на народа във формата на въстание, на възмущение, на революция против актовете на произвол и нарушения на конституцията от страна на държавната власт; бурното осъществяване на частното право под формата на т.нар. закон на Линч7, на юмручното право и частните войни на Средновековието и последният им остатък в днешно време – дуелът; самозащитата във формата на неизбежната отбрана; най–сетне и уреденият с правила начин на предявяването на правото във формата на гражданския процес – всички те въпреки различията в спорния обект и проявлението си, във формите и измеренията на борбата са само форми и сцени на една и съща борба за право. |
|
|
| За смисъла и личностните измерения на борбата за право8 |
|
|
| Aber bei jenem privatrechtlichen Kampf steht die Sache völlig anders. Die relative Geringfügigkeit der Interessen, um die er sich dreht: regelmässig die Frage von Mein und Dein, die unvertilgbare Prosa, die dieser Frage einmal anklebt, weist ihn, wie es scheint, ausschliesslich in die Region der nüchternen Berechnung und Lebensbetrachtung… |
Но при онази частноправна борба нещата изглеждат съвсем иначе. Относителната малоценност на интересите, за които става дума – поначало за въпроса мое или твое и непобедимата проза, която съпътства тоя въпрос, изглежда да измества тази борба в сферата на трезвата пресметливост и житейското съзерцание… |
| … Als noch das Schwert den Streit um Mein und Dein entschied, als der Ritter des Mittelalters dem Gegner den Fehdebrief schickte, mochte auch der Unbeteiligte zu der Ahnung gedrängt werden, dass es sich bei diesem Kampfe nicht bloss um den Wert der Sache handle, um Abwehr eines pecuniären Verlustes, sondern dass in der Sache die Person sich selber, ihr Recht und ihre Ehre einsetze und behaupte. |
… когато все още мечът е решавал споровете, кое е мое и кое – твое, когато рицарят от Средновековието е обявявал на противника си частна война, даже и несведущият може да се досети, че при тази борба не е ставало дума само за стойността на вещта или за предотвратяването на парична загуба, а че в това дело се е включвала самата личност заедно с правото и честта си, за да защити себе си и тях. |
| Mit der Verletzung der Rechte tritt an jeden Berechtigten die Frage heran: ob er es behaupten, dem Gegner Widerstand leisten, also kämpfen, oder ob er, um dem Kampfe zu entgehen, es im Stich lassen soll; diesen Entschluss nimmt ihm Niemand ab. Wie derselbe auch ausfallen möge, in beiden Fällen ist er mit einem Opfer verbunden, in dem einen wird das Recht dem Frieden, in dem andern der Friede dem Recht geopfert. |
При накърняване на правото всеки негов носител е изправен пред въпроса, дали да го защитава, да се противопоставя на противника, т.е. дали да се бори или пък, за да избегне борбата, да го изостави. Никой не може да реши това вместо него. Какъвто и да е изходът, и в двата случая той е свързан с жертва: в единия правото се жертва заради мира, в другия – мирът заради правото. |
| So würde sich also die Frage von dem Kampf um’s Recht zu einem reinen Rechenexempel gestalten, bei dem Vortheile und Nachtheile auf beiden Seiten gegen einander abgewogen werden müssten, um darnach den Entschluss zu bestimmen.
Dass dies nun in Wirklichkeit keineswegs der Fall ist, weiss Jeder. Die tägliche Erfahrung zeigt uns Prozesse, bei denen der Wert des Streitobjekts ausser allem Verhältnis steht zu dem voraussichtlichen Aufwand an Mühe, Aufregung, Kosten. |
Така въпросът за борбата за право би се свел до чисто аритметическа задача, при която предимествата и недостатъците на двете решения следва да се сравнят, та въз основа на това да се определи, какво да се прави.
Че това изобщо не е така, знае всеки. Ежедневният опит ни демонстрира процеси, при които стойността на претендираното е напълно несъразмерна с предполагаемите разходи на усилия, напрежения и разноски. |
| Aber so wenig das Volk um der Quadratmeile, sondern um seiner selbst willen, seiner Ehre und seiner Unabhängigkeit wegen kämpft, so wenig handelt es sich in Prozessen, in denen es dem Kläger darum zu tun ist, sich einer schnöden Missachtung des Rechts zu erwehren, um das geringfügige Streitobject, sondern um einen idealen Zweck: die Behauptung der Person selber und ihres Rechtsgefühles. |
Точно тъй обаче, както народът се бори не за квадратната миля9, а за себе си, за честта и независимостта си, така е и в процесите, в които ищецът се брани не срещу пренебрежимо малкото накърнение на правото си и в които за него е важен не дребният предмет на спора, а той действа в името на идеалната цел: утвърждаването на самата личност и на правното й чувство. |
| Nicht das nüchterne Geldinteresse ist es, das den Verletzten antreibt, den Process zu erheben, sondern der moralische Schmerz über das erlittene Unrecht; nicht darum ist es ihm zu thun, bloss das Object wieder zu erlangen – er hat es vielleicht, wie dies oft in solchen Fällen zur Constatirung des wahren Processmotivs geschieht, von vornherein einer Armenanstalt gewidmet – sondern darum, sein gutes Recht zur Geltung zu bringen. Eine innere Stimme sagt ihm, dass er nicht zurücktreten darf, dass es sich für ihn nicht um das werthlose Object, sondern um seine Persönlichkeit, seine Ehre, sein Rechtsgefühl, seine Selbstachtung handelt – kurz, der Process gestaltet sich für ihn aus einer blossen Interessenfrage zu einer Charakterfrage: Behauptung oder Preisgebung der Persönlichkeit. |
Не трезвият и измерим в пари интерес е онова, което кара засегнатия да започне процеса, а нравствената болка от претърпяната неправда. За него е важно не просто да си върне обекта – той може би така и така би подарил полученото на някоя благотворителна организация за бедни, което често при подобни ситуации разкрива истинската мотивация за воденето на делото – неговата цел всъщност е, да постигне своето право. Един вътрешен глас му казва, че няма право да отстъпи, че става дума не за малоценния обект, а за неговата личност, за честта и за правното му чувство, за себеуважението му. Накъсо, за него процесът от прост въпрос на интерес се превръща във въпрос на характер: утвърждаване на личността или отказ от нея.10 |
| Sollen wir einfach sagen: das ist Sache des individuellen Geschmacks und Temperaments, der Eine ist streitsüchtiger, der Andere friedfertiger; vom Standpunkt des Rechts aus ist Beides in gleicher Weise zu respectiren, denn das Recht überlässt dem Berechtigten die Wahl, ob er sein Recht geltend machen oder es im Stich lassen will? Ich halte diese Ansicht, der man bekanntlich im Leben nicht selten begegnet, für eine höchst verwerfliche, dem innersten Wesen des Rechts widerstreitende; wäre es denkbar, dass sie irgendwo die allgemeine würde, es wäre um das Recht selber geschehen, denn während das Recht zu seinem Bestehen den mannhaften Widerstand gegen das Unrecht nöthig hat, predigt sie die feige Flucht vor demselben. Ich stelle ihr den Satz gegenüber: Der Widerstand gegen ein schnödes, die Person selber in die Schranken forderndes Unrecht, d. h. gegen eine Verletzung des Rechts, welche in der Art ihrer Vornahme den Charakter einer Missachtung desselben, einer persönlichen Kränkung an sich trägt, ist Pflicht. Er ist Pflicht des Berechtigten gegen sich selber – denn er ist ein Gebot der moralischen Selbsterhaltung. Er ist Pflicht gegen das Gemeinwesen – denn er ist nöthig, damit das Recht reale Wahrheit sei. |
Дали пък да не кажем, че това просто е въпрос на индивидуален вкус и темперамент – един е по–непримирим, друг – по–миролюбив; че от гледище на правото и двете позиции трябва да се уважават, защото правото предоставя на титуляра избора, дали да упражни правото си или да го изостави? Намирам това виждане, което както знаем е житейски често срещано, достойно за дълбоко презрение, и за противно на най–дълбоката същност на правото. Ако някъде то придобие всеобщ прием, това би бил краят на самото право. Защото правото, за да съществува, се нуждае от мъжествената съпротива срещу неправдата, а въпросното виждане проповядва страхливо бягство от нея. На това виждане аз противопоставям схващането, че съпротивата срещу наглата неправда, която притиска личността в ъгъла, т.е. срещу такова накърнение на правото, което поради начина си на извършване се характеризира като неуважение към него и в същината си съдържа лична обида, е въпрос на дълг. Тя е дълг на носителя на правото към самия него – защото е повеля на моралното самосъхранение. Тя е дълг към общността – защото е нужна, та правото да стане осезаема реалност. |
| Behauptung der eigenen Existenz ist das höchste Gesetz der ganzen belebten Schöpfung; in dem Triebe der Selbsterhaltung gibt es sich kund in jeder Creatur. Für den Menschen aber handelt es sich nicht bloss um das physische Leben, sondern um seine moralische Existenz, eine der Bedingungen derselben aber ist die Behauptung des Rechts. In dem Recht besitzt und vertheidigt der Mensch seine moralische Daseinsbedingung – ohne das Recht sinkt er auf die Stufe des Thieres herab… |
Да се брани собственото съществуване е върховният закон на цялото живо сътворение; той се проявява при всяка твар като инстинкт за самосъхранение. При човека обаче не става дума само за физическия живот, а за моралното му битие. Едно от условията на последното обаче е защитата на правото. В правото човекът притежава и защитава моралните предпоставки на съществуването си – без правото той се срива до равнището на животно… |
|
|
Защитата на правото е защита на условията на живот.
Неправдата като спор за право и като отрицание на правото.
Винаги ли трябва да се борим за правото си?11 |
|
|
| Das Recht aber ist nur die Summe seiner einzelnen Institute, jedes derselben enthält eine eigenthümliche physische oder moralische Daseinsbedingung:Den Nachweis habe ich in meinem Werke über den Zweck im Recht gegeben (B. 1, S. 434 flg., Leipz. 1877), und ich habe dementsprechend das Recht definirt als die in Form des Zwanges durch die Staatsgewalt verwirklichte Sicherung der Lebensbedingungen der Gesellschaft. Das Eigenthum so gut wie die Ehe, der Vertrag so gut wie die Ehre – ein Verzicht auf eine einzelne derselben ist daher rechtlich ebenso unmöglich wie ein Verzicht auf das gesammte Recht. |
Правото обаче не е нищо повече от сбора на отделните му институти; всеки от тях е негово своеобразно физическо или морално условие за съществуване – доказателство за това дадох в съчинението си за целта в правото (B. 1, S. 434 flg., Leipz. 1877). Там дефинирах правото като гарантиране на условията на обществения живот, осъществено във формата на принуда от страна на държавната власт. Гарантиране колкото на собствеността, толкова и на брака, колкото на договора, толкова и на честта – отказ от което и да е от тези блага по тази причина е правно точно тъй невъзможен, колкото отказ от правото в неговата цялост. |
| Aber was allerdings möglich ist, das ist der Angriff eines Andern auf eine dieser Bedingungen, und diesen Angriff zurückzuschlagen hat das Subject die Pflicht. Denn mit der blossen abstracten Gewährung dieser Lebensbedingungen von Seiten des Rechts ist es nicht gethan, sie müssen concret vom Subject behauptet werden; den Anlass dazu aber gibt die Willkür, wenn sie es wagt, dieselben anzutasten. |
Винаги обаче е възможно някой да накърни някое от тези условия. Отблъскването на такова нападение е дълг на субекта. Защото простото абстрактно задаване на тези условия за живот от правото не е достатъчно; те трябва конкретно да се защитават от субекта. А повод за такава защита дава произволът, когато посмее да стори попълзновение срещу тях. |
| Aber nicht jedes Unrecht ist Willkür, d. h. eine Auflehnung gegen die Idee des Rechts. Der Besitzer meiner Sache, der sich für den Eigenthümer hält, negirt in meiner Person nicht die Idee des Eigenthums, er ruft sie vielmehr für sich selber an; der Streit zwischen uns Beiden dreht sich bloss darum, wer der Eigenthümer ist. Aber der Dieb und der Räuber stellen sich ausserhalb des Eigenthums, sie negiren in meinem Eigenthum zugleich die Idee desselben und damit eine wesentliche Existenzbedingung meiner Person. |
Но не всяка неправда е произвол, т.е. противостоене на идеята на правото. Владелецът на моята вещ, който се смята за неин собственик, не отрича идеята на собствеността в мое лице, а напротив – позовава се на тази идея в своя полза. Спорът помежду ни е само за това, кой е собственик. Крадецът и разбойникът обаче са отвъд собствеността; в лицето на моята собственост те отричат същевременно и идеята за собствеността въобще, а така и едно съществено условие за съществуване на личността ми. |
| Darum enthält ihre That nicht bloss einen Angriff gegen meine Sache, sondern zugleich gegen meine Person, und wenn es meine Pflicht ist, letztere zu behaupten, so erstreckt sich dieselbe auch auf die Behauptung der Bedingungen, ohne welche die Person nicht existiren kann |
Затова деянието им съдържа нападение не просто срещу имуществото ми, а и срещу личността ми и ако е мой дълг да я защитя, то този дълг се разпростира и върху защитата на условията, без които личността не може да съществува. |
| – in seinem Eigenthum vertheidigt der Angegriffene sich selber, seine Persönlichkeit. Nur der Conflict der Pflicht der Behauptung des Eigenthums mit der höhern der Erhaltung des Lebens, wie er in dem Fall eintritt, wenn dem Bedrohten der Räuber die Alternative zwischen Leben und Geld stellt, kann die Preisgabe des Eigenthums rechtfertigen. Aber abgesehen von diesem Fall ist es Pflicht eines Jeden gegen sich selbst, eine Missachtung des Rechts in seiner Person mit allen ihm zu Gebote stehenden Mitteln zu bekämpfen; durch Duldung derselben statuirt er einen einzelnen Moment der Rechtlosigkeit in seinem Leben. |
… защитавайки собствеността си, онзи, комуто тя се оспорва, защитава себе си и личността си. Само конфликтът между дълга, да защитим собствеността си и по–висшия дълг, да съхраним живота, който се поражда в случая, в който разбойникът поставя нападнатия пред алтернативата да избира между живота и парите си, изоставянето на собствеността може да се оправдае. Извън тези случаи обаче дълг на всекиго към самия себе си е, да се бори срещу незачитането на правото, когато то се отнася до личността му, с всички разполагаеми средства. Търпейки такова незачитане, той установява момент на безправие в живота си. |
| Ganz anders ist die Lage des Eigenthümers dem gutgläubigen Besitzer seiner Sache gegenüber. Hier ist die Frage, was er zu thun hat, keine Frage seines Rechtsgefühls, seines Charakters, seiner Persönlichkeit, sondern eine reine Interessenfrage, denn hier steht für ihn nichts weiter auf dem Spiel als der Werth der Sache, und da ist es vollkommen gerechtfertigt, dass er Gewinn und Einsatz und die Möglichkeit eines doppelten Ausganges gegen einander abwägt und darnach seinen Entschluss trifft: den Process erhebt, von ihm absteht, sich vergleicht. |
Съвсем друго е положението на собственика спрямо добросъвестния владелец на вещта му. Тук въпросът, какво да се прави, не е въпрос на правно чувство, на характер и на личност, а въпрос на чист интерес – защото тук залог е само стойността на вещта и поради това е напълно оправдано, той да прецени съотношението между печалба и разходи, както и възможността за различен изход от процеса и въз основа на това да вземе решението си: да заведе дело, да се въздържи или да се спогоди. |
| За недоверието, проклетията и заинатяването, да се води процес12 |
|
|
| … ich behaupte, dass diese psychologische Unzugänglichkeit, diese Zähigkeit des Misstrauens nicht etwas rein Individuelles, durch den zufälligen Charakter der Person Bedingtes ist, sondern dass dafür die allgemeinen Gegensätze der Bildung und des Berufs in hohem Grade massgebend sind. |
… твърдя, че тази психологическа недостъпност, това жилаво недоверие13 не е нещо чисто индивидуално, обусловено от случайностите на характера на конкретно лице, а че в голяма степен предопределящи за него са общите несъвместимости между образованието и занятието му. |
| Am unüberwindlichsten ist dies Misstrauen beim Bauer. Die sog. Processsucht, deren man ihn beschuldigt, ist nichts als das Product zweier gerade ihm vorzugsweise eigenthümlicher Factoren: eines starken Eigenthumssinnes, um nicht zu sagen des Geizes, und des Misstrauens. Kein Anderer versteht sich so gut auf sein Interesse und hält das, was er hat, so fest wie der Bauer, und doch opfert bekanntlich Niemand so oft Hab und Gut einem Processe wie er. Scheinbar ein Widerspruch, in Wirklichkeit ganz erklärlich. |
Най–непреодолимо е това недоверие при селянина, когото обвиняват, че е кверулант.14 Той обаче е такъв вследствие на два изключително присъщи нему фактора: силното собственическо чувство – за да не го наречем скъперничество – и недоверието. От една страна, никой не разбира по–добре интереса си от селянина и никой не стиска своето по–добре от него; а от друга страна пък, известно е, че никой подобно на него не жертва всичко, което има, в името на някакъв процес. Привидно става дума за противоречие, което всъщност е напълно обяснимо. |
| Eine interessante Bestätigung zu dem, was ich soeben gesagt habe, bietet das altrömische Recht. Da hat jenes Misstrauen des Bauern, welches bei jedem Rechtsconflict böse Absicht des Gegners wittert, geradezu die Form von Rechtssätzen angenommen. Ueberall, auch in solchen Fällen, wo es sich um einen Rechtsconflict handelt, bei dem jeder der streitenden Theile in gutem Glauben sein kann, muss der unterliegende Theil den Widerstand, den er dem Recht des Gegners entgegengesetzt hat, durch Strafe büssen. Dem gereizten Rechtsgefühl geschieht durch die einfache Wiederherstellung des Rechts kein Genüge, es verlangt noch eine besondere Genugthuung dafür, dass der Gegner, schuldig oder unschuldig, das Recht bestritten hat |
Интересно потвърждение на току–що казаното предлага архаичното римско право. При него онова недоверие на селянина, което го кара при всеки правен спор да привижда злонамереност у противника, е намерило нормативен израз. Винаги – включително и в случаите на правен спор – когато всяка от спорещите страни може да е добросъвестна, загубилата страна бива наказана с глоба за съпротивата, която е оказала срещу правото на другия. Простото възмездяване чрез въстановяването на накърненото право не може да удовлетвори раздразненото правно чувство – то се нуждае и от особено удовлетворение за това, че насрещната страна, виновно или не, е оспорвала правото. |
| Aber schon in Rom ist das Misstrauen im Recht durch die Cultur mittelst der genauen Unterscheidung von zwei Arten des Unrechts: des verschuldeten und unverschuldeten oder des subjectiven und objectiven (in Hegel’scher Sprache des unbefangenen Unrechts) principiell überwunden worden. Dieser Gegensatz des subjectiven und objectiven Unrechts ist in legislativer und wissenschaftlicher Beziehung ein ausserordentlich wichtiger. Er drückt die Art aus, wie das Recht vom Standpunkt der Gerechtigkeit die Sache ansieht, und dementsprechend die Folgen des Unrechts je nach Verschiedenheit desselben verschieden bemisst. |
Още в Рим недоверието в правото се преодолява принципно чрез културата на строгото разграничение между два вида неправда: виновно и невиновно предизвиканата или субективната и обективната (по смисъла на Хегеловия език – непреднамерена) неправда. Противостоенето на субективната и обективната неправда в законодателно и научно отношение е изключително важно. То е израз на подхода на правото от позицията на справедливостта и на начина, по който то отсъжда последиците на неправдата съобразно разликите в нея. |
| Dass das Recht mir gegen den Erben meines Schuldners, der um die Schuld nicht weiss und seine Zahlung von dem Beweise derselben abhängig macht, ganz dieselbe condictio ex mutuo gibt, wie gegen den Schuldner selber, der schamloser Weise das gegebene Darlehen in Abrede stellt oder grundlos die Rückgabe verweigert, wird mich nicht abhalten, die Handlungsweise Beider in ganz verschiedenem Licht zu erblicken und darnach die meinige einzurichten. Der Schuldner steht für mich auf Einer Linie mit dem Diebe, er versucht, mich wissentlich um das Meinige zu bringen, in seiner Person ist es das bewusste Unrecht, das sich gegen das Recht auflehnt. Der Erbe des Schuldners dagegen steht dem gutgläubigen Besitzer meiner Sache gleich, er negirt nicht den Satz, dass ein Schuldner zahlen muss, sondern meine Behauptung, dass er selber Schuldner sei […]. Mit ihm mag ich mich vergleichen oder von der Erhebung des Processes, wenn ich des Erfolges nicht sicher zu sein glaube, ganz absehen, aber dem Schuldner gegenüber, der mich um mein gutes Recht zu bringen sucht, der auf meine Scheu vor einem Process, meine Bequemlichkeit, Indolenz, Schwäche speculirt, soll und muss ich mein Recht verfolgen, es koste, was es wolle; thue ich es nicht, so gebe ich nicht bloss dieses Recht, sondern das Recht preis. |
Срещу наследника на моя длъжник, който не знае за дълга и обуславя плащането си от доказване на същия, правото ми дава същата condictio ex mutuo15, която ми дава и срещу самия длъжник, който по безсрамен начин отрича, да е получил заема или неоснователно отказва да го върне. Това обаче няма да ме спре, да гледам на начина на действие на единия и на другия в съвсем различна светлина и съобразно това да реша, как да действам аз самият. За мен длъжникът е на равна нога с крадеца, той съзнателно се опитва да ми отнеме моето, той олицетворява в себе си съзнателната неправда, която се противопоставя на правото. Наследникът на длъжника, обратно, е като добросъвестния владелец на моята вещ; той отрицава не принципа, че длъжникът трябва да плати, а твърдението ми, че е мой длъжник […]. С него мога да се спогодя или да се откажа да водя процес, ако не вярвам в успеха му. Спрямо длъжника обаче, който прави попълзновения да ми отнеме правото, който разчита на плахостта ми, да водя процес, на стремежа ми да запазя удобството си, на леността или слабостта ми, съм длъжен и трябва да преследвам правото си, каквото и да ми струва това. Не го ли сторя, се отричам не просто от това право, а от правото изобщо. |
|
|
| За съсловните разлики, ценностните различия и борбата за право в зависимост от тях16 |
|
|
| Ein Officier, der eine Ehrenbeleidigung geduldig ertragen hat, ist als solcher unmöglich geworden. Warum? Die Behauptung der Ehre ist Pflicht eines Jeden, warum accentuirt denn der Officiersstand in gesteigerter Weise die Erfüllung dieser Pflicht? Weil er das richtige Gefühl hat, dass die muthige Behauptung der Persönlichkeit gerade für ihn eine unerlässliche Bedingung seiner ganzen Stellung ist, dass ein Stand, der seiner Natur nach die Verkörperung des persönlichen Muthes sein soll, Feigheit seiner Mitglieder nicht dulden kann, ohne sich selbst herabzusetzen. |
Офицер, който смирено е понесъл обида на честта си, е станал нетърпим като такъв. Защо? Та нали защитата на честта е дълг на всекиго – защо тогава офицерското съсловие настоява особено много на изпълнението на този дълг? Защото правилно усеща, че смелата защита на личността тъкмо за него е неотменимо условие за позицията му, защото съзнава, че съсловие, които по природата си трябва да евъплъщение на личната смелост, не може да търпи страхливост у членовете си, без да се унизи. |
| Damit vergleiche man den Bauern. Derselbe Mann, der mit äusserster Hartnäckigkeit sein Eigenthum vertheidigt, beweist in Bezug auf seine Ehre eine auffällige Unempfindlichkeit. Wie erklärt sich dies? Aus demselben richtigen Gefühl der Eigenthümlichkeit seiner Lebensbedingungen, wie beim Officier. Sein Beruf verweist ihn nicht auf den Muth, sondern auf die Arbeit, letztere aber vertheidigt er in seinem Eigenthum. Arbeit und Eigenthumserwerb ist die Ehre des Bauern. Ein fauler Bauer, der seinen Acker nicht in Stand hält oder leichtsinnig das Seinige durchbringt, ist bei seinen Standesgenossen ebenso verachtet, wie ein Officier, der nicht auf seine Ehre hält, bei Seinesgleichen, während kein Bauer dem andern einen Vorwurf daraus macht, dass er wegen einer Beleidigung keine Schlägerei oder keinen Process begonnen hat, sowie kein Officier dem andern daraus, dass er kein guter Wirth ist. |
Да сравним [това съсловие] със селянина. Същият този, който с изключителна упоритост защитава собствеността си, проявява към честта си забележителна безчувственост. Как се обяснява това? Със същото правилно усещане за особеностите на условията си на живот, както и при офицера. Занятието на селянина предполага не храброст, а труд – и именно труда си той защитава чрез собствеността. Труд и придобиване на собственост са честта на селянина. Мързеливият селянин, който не поддържа нивата си или се отнася небрежно към работите си, е презрян от съсловието си точно както би бил презрян от своите хора и офицерът, който не държи на честта си. Никой селянин няма да бъде упрекнат от друг, че не се е сбил или не е завел дело заради обида, както и никой офицер няма да бъде укорен за това, че не бил добър стопанин. |
| Beide opfern sich dabei mit voller Rücksichtslosigkeit – die Folgen kommen für sie gar nicht in Betracht. Und sie müssen es thun, denn sie gehorchen damit nur dem eigenthümlichen Gesetz ihrer moralischen Selbsterhaltung. Man setze dieselben Leute auf die Geschwornenbank und lasse das eine Mal Officiere über Eigenthumsverbrechen, Bauern über Ehrverletzungen richten, das andere Mal diese über jene, jene über diese – wie verschieden werden in beiden Fällen die Urtheile ausfallen! |
И единият, и другият при това се жертват напълно безогледно, като последиците не ги интересуват. И те трябва да го сторят, тъй като така само се подчиняват на специфичния закон за нравственото си самосъхранение. Само поставете същите тия хора на банката на съдебните заседатели и оставете един път офицери да съдят за престъпление срещу собствеността и селяни за престъпление срещу честта, а друг път – обратното и вижте, колко различни присъди ще се произнесат в двата случая! |
| Als Dritten im Bunde geselle ich den Kaufmann hinzu. Was dem Officier die Ehre, dem Bauern das Eigenthum, das ist dem Kaufmann der Credit. Die Aufrechthaltung desselben ist für ihn eine Lebensfrage, und wer ihn der Lässigkeit in der Erfüllung seiner Verbindlichkeiten beschuldigt, der trifft ihn empfindlicher, als wer ihn persönlich beleidigt oder ihn bestiehlt. |
Като трети в компанията прибавям и търговеца. Каквото за офицера е честта, а за селянина – собствеността, за търговеца е кредитът. Съхранението му е въпрос на живот и смърт. Който го упрекне в нехайство при изпълнение на задълженията му, го засяга по–чувствително, отколкото ако би го обидил или окрал. |
| Der Grad der Energie, mit dem das Rechtsgefühl gegen eine Rechtsverletzung reagirt, ist in meinen Augen ein sicherer Massstab für den Stärkegrad, in dem ein Individuum, Stand oder Volk die Bedeutung des Rechts, sowohl des Rechts überhaupt als eines einzelnen Instituts, für sich und seine speciellen Lebenszwecke empfindet. |
Енергията, с която правното чувство реагира срещу правонарушението, в моите очи е сигурно мерило за силата, с която индивидът, съсловието или народът усещат значимостта на правото за себе си и за особените цели на съществуването си – както изобщо в целостта на правото, така и на всеки отделен негов институт. |
| Kundige weiss, dass ich mit den obigen Bemerkungen nur Ideen verwerthet habe, die zuerst erkannt und gestaltet zu haben das unsterbliche Verdienst von Montesquieu (sur l’esprit des lois) ist. |
Просветените знаят, че с горните бележки само доразвивам идеи, чието първоначално познание и изражение са нетленна заслуга на Монтескьо („За духа на закона“). |
| Sowie die eigenthümlichen Bedingungen des Standes und Berufes gewissen Instituten des Rechts eine erhöhte Bedeutung zu verleihen und damit folgeweise die Empfindlichkeit des Rechtsgefühls gegen eine Verletzung derselben zu steigern vermögen, so können dieselben umgekehrt für beide auch eine Abschwächung herbeiführen. Die dienende Classe kann das Gefühl der Ehre nicht in derselben Weise unterhalten, wie die übrigen Schichten der Gesellschaft; ihre Stellung bringt gewisse Demüthigungen mit sich, gegen die der Einzelne, so lange der Stand selber sie erduldet, vergebens sich auflehnt; einem Individuum mit regem Ehrgefühl in solcher Stellung bleibt nichts übrig, als entweder seine Ansprüche auf das bei Seinesgleichen übliche Mass herabzusetzen oder den Beruf aufzugeben. Nur dann, wenn eine derartige Empfindungsweise eine allgemeine wird, öffnet sich für den Einzelnen die Aussicht, seine Kraft, statt im nutzlosen Kampfe zu erschöpfen, im Verein mit Gleichgesinnten fruchtbar dahin zu verwerthen, um das Niveau der Standesehre, ich meine nicht bloss das subjective Gefühl für Ehre, sondern ihre objective Anerkennung von Seiten der übrigen Classen der Gesellschaft und der Gesetzgebung zu erhöhen. Nach dieser Seite hin hat sich die Stellung der dienenden Classe in den letzten fünfzig Jahren erheblich verbessert. |
Така, както особеностите на съсловието и занятието придават на някои правни институти по–голямо значение и поради това обострят реакцията на правното чувство срещу нарушението им, по същия начин те могат и обратното – да доведат до притъпяването й. Служещата класа не може да поддържа чувството си за чест по същия начин като останалите слоеве на обществото; положението й води до известни унижения, срещу които отделният човек напразно ще се възпротивява, доколкото цялото останало съсловие ги търпи. Индивид, който е в такова положение, а има будно чувство за чест, може или да сведе изискванията си до обичайното за равните нему равнище, или да се откаже от занятието си. Само когато такова усещане се превърне във всеобщо, за отделния човек се открива шанса, наместо да хаби силите си в безполезна борба, в съюз със съмишленици да ги оползотвори, като повдигне нивото на съсловната чест – имам предвид не субективното усещане за чест, а обективното й признание от страна на останалите класи на обществото и от законодателството. През последните петдесет години положението на служещата класа значително се подобри в това отношение. |
Отношението към собствеността.
За оправданата концентрация на собственост иза неморалните начини за придобиването й17 |
|
|
| Nicht den Reichthum und den Luxus mache ich für sie verantwortlich, – in beiden erblicke ich gar keine Gefahr für den Rechtssinn des Volkes – sondern die Unsittlichkeit des Erwerbes. Die historische Quelle und der ethische Rechtfertigungsgrund des Eigenthums ist die Arbeit, ich meine nicht bloss die der Hände und Arme, sondern auch die des Geistes und Talentes, und ich erkenne nicht bloss dem Arbeiter selber, sondern auch seinen Erben ein Recht auf das Arheitsproduct zu, d. h. ich finde in dem Erbrecht eine nothwendige Consequenz des Arbeitsprincips, denn ich halte dafür, dass man dem Arbeiter nicht verwehren darf, den Genuss sich selber zu versagen und wie bei seinen Lebzeiten so auch nach seinem Tode auf andere Personen zu übertragen. |
Не богатството и не лукса държа отговорни за него18. В нито едно от двете не съзирам опасност за правното чувство на народа, а в безнравствеността на придобиването. Историческият извор и етическото оправдание на собствеността е в труда; имам предвид не само този на дланите и ръцете, а и този на духа и таланта; при това не само на самия трудещ се, а и на наследниците му признавам правото на резултата от труда. Иначе казано, намирам в наследственото право необходимо следствие от принципа на труда, защото настоявам, че на работещия не трябва да се пречи нито да се откаже сам да се възползва [от плодовете на труда си], нито пък както приживе, така и за след смъртта си да може да прехвърли това възползване на други лица. |
| Nur durch die dauernde Verbindung mit der Arbeit kann sich das Eigenthum frisch und gesund erhalten, nur an dieser seiner Quelle, aus der es unausgesetzt sich von neuem erzeugt und erfrischt, zeigt es sich klar und durchsichtig bis auf den Grund als das, was es dem Menschen ist. Aber je weiter der Strom sich von dieser Quelle entfernt und abwärts in die Regionen des leichten oder gar mühelosen Erwerbs gelangt, desto trüber wird er, bis er endlich im Schlamm des Börsenspiels und des betrügerischen Actienschwindels jede Spur von dem, was er ursprünglich war, verliert. An dieser Stelle, wo jeder Rest der sittlichen Idee des Eigenthums abhanden gekommen ist, kann freilich von einem Gefühl der sittlichen Verpflichtung der Vertheidigung desselben nicht mehr die Rede sein. |
Собствеността може да се поддържа свежа и здрава само чрез трайната си свързаност с труда. Само в близост до този свой извор, от който тя непрестанно произтича и се обновява, тя остава чиста и прозрачна и разкрива до дъно значението си за човека. Колкото обаче потокът повече се отдалечава от този извор и тръгва из селенията на лесното или дори безусилно придобиване, толкова повече се размътва, докато накрая, в блатото на борсовите игри и измамливите акционерни спекулации загуби всяка следа от това, което е бил. Естествено, че там, откъдето се губи всеки остатък от нравствената идея на собствеността, вече не може да се говори за чувство на нравствен дълг, такава собственост да бъде защитавана. 19 |
| Den Einfluss der durch das Börsenspiel erworbenen Millionen verspürt man bis in die Hütten hinab, und derselbe Mann, der, in eine andere Umgebung verpflanzt, an seiner eigenen Erfahrung des Segens inne geworden wäre, der auf der Arbeit ruht, empfindet dieselbe unter dem entnervenden Druck einer solchen Atmosphäre nur noch als Fluch – der Kommunismus gedeiht nur in jenem Sumpfe, in dem die Eigenthumsidee sich völlig verlaufen hat, an ihrer Quelle kennt man ihn nicht. |
Влиянието на милионите, придобити чрез борсови игри, се процежда и до колибите. Същият онзи човек, който поучен от опита си, би бил убеден в благодатта, основаваща се на труд, ако бъде изтръгнат оттам и пренесен в друга среда, под изнервящия натиск на нейната атмосфера ще започне да възприема този труд само като проклятие. Комунизмът расте и крепне само в такова блато, в което идеята за собствеността е напълно изгубена; при нейния извор той е непознат. |
|
|
| Нежеланието за борба20 |
|
|
| Woher aber auch immer jene Lauheit der Gesinnung stammen möge, die der Bequemlichkeit zu Liebe dem Kampfe um das Recht aus dem Wege geht, insofern nicht der Werth des Gegenstandes sie zum Widerstände reizt, für uns kommt es nur darauf an, sie zu erkennen und zu bezeichnen als das, was sie ist. Die praktische Lebensphilosophie, welche sie predigt, ist nichts anderes als die Politik der Feigheit. Auch der Feige, der aus der Schlacht flieht, rettet, was Andre opfern: sein Leben; aber er rettet es um den Preis seiner Ehre. Nur der Umstand, dass die Andern Stand halten, schützt ihn und das Gemeinwesen gegen die Folgen, die seine Handlungsweise sonst unabwendbar nach sich ziehen müsste; dächten Alle wie er, so wären sie Alle verloren. Ganz dasselbe gilt von jener feigen Preisgabe des Rechts. Als Handlung eines Einzelnen unschädlich, würde sie, zur allgemeinen Maxime des Handelns erhoben, den Untergang des Rechts bedeuten. |
Откъдето и обаче да иде онази нерешителност на поведението, която заради удобството отбягва борбата за право, стига стойността на предмета му да не я накара да се съпротивлява, за нас важното е, да я разпознаем и обозначим като това, което тя е. Удобната житейска философия, която я проповядва, е просто политика на страхливостта. Страхливецът, който бяга от битката, спасява това, което другите жертват – живота си; той обаче го спасява с цената на честта си. Само обстоятелството, че другите устояват, пази него и общността от последиците, които начинът му на действие иначе неизбежно би повлякъл. Ако всички мислеха като него, всички биха били загубени. Точно същото важи и за страхливото изоставяне на правото. Безвредно, доколкото е действие на отделния, то би означавало упадък на правото, ако се въздигне във всеобщ принцип на действие. |
| … nicht Jeder befolgt die Politik des Feigen, und selbst letzterer stellt sich wenigstens dann unter die Kämpfer, wenn der Werth des Streitgegenstandes seine Bequemlichkeit überwindet. |
… не всички се присъединяват към политиката на страхливеца, а дори и той най–сетне се присъединява към борещите се, когато стойността на оспореното преодолее удобството му. |
| … versetzen wir uns in die Zeiten, wo, wie im alten Rom, die Verfolgung des Diebes und Räubers rein Sache des Verletzten war – wer sieht nicht ein, wohin hier jene Preisgabe des Rechts hätte führen müssen? Wohin anders als zur Ermuthigung der Diebe und Räuber? Ganz dasselbe gilt für das Völkerleben. Denn hier ist jedes Volk ganz auf sich selbst gestellt, keine höhere Macht nimmt ihm die Sorge für die Behauptung seines Rechts ab. |
… да се върнем във времената, в които – като в древен Рим – преследването на крадеца и разбойника е било задача изцяло на засегнатия. Нима не се разбира, докъде би довело изоставянето на правото? Докъде, ако не до поощряване на крадците и разбойниците? Същото важи и за живота на народите. Защото в това отношение всеки народ е изцяло оставен на себе си и няма някаква по–висша власт, която вместо него да поеме грижата да защити правото му. |
| Кой трябва да се бори за право?21 |
|
|
| Ich habe im bisherigen den ersten der beiden oben […] aufgestellten Sätze auszuführen gesucht: der Kampf um’s Recht ist eine Pflicht des Berechtigten gegen sich selbst. Ich wende mich nunmehr dem zweiten zu: die Behauptung des Rechts ist eine Pflicht gegen das Gemeinwesen. |
Досега доказвах първото от двете твърдения, формулирани по–горе […]: че борбата за право е дълг на носителя на това право към него самия. Сега вече преминавам към второто: защитата на правото е дълг към общността. |
| Das concrete Recht empfängt nicht bloss Leben und Kraft vom abstracten, sondern gibt ihm dasselbe zurück. Das Wesen des Rechts ist praktische Verwirklichung. Eine Rechtsnorm, welche derselben nie theilhaftig geworden oder derselben wieder verlustig gegangen ist, hat auf diesen Namen keinen Anspruch mehr, sie ist eine lahme Feder in der Maschinerie des Rechts geworden, die nicht mitarbeitet, und die man herausnehmen kann, ohne dass sich das Mindeste ändert. Dieser Satz gilt ohne Einschränkung für alle Theile des Rechts, für das Staatsrecht so gut wie für das Criminalrecht und Privatrecht, und das römische Recht hat ihn ausdrücklich sanctionirt, indem es die desuetudo als Aufhebungsgrund der Gesetze anerkennt; ihm entspricht der Untergang der concreten Rechte durch dauernde Nichtausübung (nonusus). Während nun die rechtliche Verwirklichung des öffentlichen Rechts und des Strafrechts in die Form einer Pflicht der staatlichen Behörden, ist die des Privatrechts in die Form eines Rechts der Privatpersonen gebracht, d. h. ausschliesslich ihrer Initiative und Selbstthätigkeit überlassen. |
Конкретното право22 не просто черпи живота и силата си от абстрактното23 (право), а му ги връща обратно. Същината на правото е практическото му осъществяване. Правна норма, която не се е прилагала или е престанала да го прави, вече не заслужава да носи името си – тя е хлабава пружина в машинарията на правото, която вече не работи и която можем да извадим, без да се усети каквато и да е промяна. Този принцип важи безразделно за всички части на правото – както за държавното, така и за наказателното и за частното право. Римското право изрично го е утвърдило, признавайки факта на desuetudо24 като основание за отмяна на законите. Този принцип съответства на погиването на конкретното право вследствие на трайното му неупражняване (nonusus). Докато обаче правното осъществяване на публичното и на наказателното право е оформено като съответно задължение на държавните органи, това на частното право е оформено като правомощие на частните лица; сиреч е оставено изцяло на тяхната инициатива и самостоятелност. |
| In jenem Fall hängt die rechtliche Verwirklichung des Gesetzes davon ab, dass die Behörden und Beamten des Staats ihre Pflicht erfüllen, in diesem Fall davon, dass die Privatpersonen ihr Recht geltend machen. Unterlassen letztere dies bei irgend einem Verhältniss dauernd und allgemein, sei es aus Unbekanntschaft mit ihrem Recht, sei es aus Bequemlichkeit oder Feigheit, so ist der Rechtssatz damit lahm gelegt. |
В първия случая правното осъществяване на закона зависи от това, институциите и служителите на държавата да изпълнят задължението си, а в последния – частните лица да предявят правата си. Ако в дадено отношение те трайно и масово бездействат – било защото не познават правата си, било заради удобството или страхливостта си – това води до парализа на правната норма. |
| Wenn die Willkür und Gesetzlosigkeit frech und dreist ihr Haupt zu erheben wagen, so ist dies immer ein sicheres Zeichen, dass diejenigen, welche berufen waren, das Gesetz zu vertheidigen, ihrer Pflicht nicht nachgekommen sind. Im Privatrecht aber ist Jeder an seiner Stelle berufen, das Gesetz zu vertheidigen, Wächter und Vollstrecker des Gesetzes innerhalb seiner Sphäre zu sein. Das concrete Recht, das ihm zusteht, ist nichts als eine ihm vom Staate ertheilte Ermächtigung zum Zwecke seines eigenen Interesses für das Gesetz in die Schranken zu treten und dem Unrecht zu wehren – eine bedingte und specielle Aufforderung im Gegensatz zu der unbedingten und allgemeinen des Beamten. Indem er sein Recht behauptet, vertheidigt er innerhalb des engen Raumes, den letzteres einnimmt, das Recht. Das Interesse und die Folgen dieser seiner Handlungsweise gehen daher über seine Person weit hinaus. Das allgemeine Interesse, welches sich an sie knüpft, ist nicht bloss das ideale, dass die Autorität und Majestät des Gesetzes sich behaupte, sondern es ist das sehr reale, höchst praktische, welches Jedem fühlbar wird, und das Jeder begreift, der für ersteres auch nicht das geringste Verständniss besitzt, nämlich dies, dass die feste Ordnung des Verkehrslebens, an der Jeder zu seinem Theil interessirt ist, gesichert und aufrecht erhalten werde. Wenn der Dienstherr nicht mehr wagt, die Gesindeordnung zur Anwendung zu bringen, der Gläubiger nicht mehr, den Schuldner pfänden zu lassen, das kaufende Publikum nicht mehr, auf genaues Gewicht und Innehaltung der Taxen zu halten, so wird dadurch nicht etwa bloss die Autorität des Gesetzes nach dieser Seite hin gefährdet, sondern es wird die Ordnung des bürgerlichen Lebens preisgegeben, und es ist schwer zu sagen, bis wie weit sich die nachtheiligen Folgen davon erstrecken können, ob nicht z. B. das ganze Creditsystem dadurch in empfindlichster Weise betroffen wird, denn wo ich Zank und Streit gewärtigen muss, um mein klares Recht durchzusetzen, werde ich, wenn ich es irgend ermöglichen kann, demselben lieber aus dem Wege gehen – mein Kapital wandert dann nach einem andern Platz, meine Waaren beziehe ich aus anderer Quelle. |
Посмеят ли произволът и беззаконието нагло и дръзко да надигнат глава, това всякога е сигурен знак, че призваните да защитят закона не са изпълнили дълга си. В частното право обаче всеки и на своето място е призван да защити закона, да бъде пазител и изпълнител на тоя закон в своята сфера. Конкретното право, с което разполага, е само дадено му от държавата овластяване, да встъпи в борба за закона и да се опълчи срещу неправдата, като едновременно с това цели и своя собствен интерес. Това е едно условно и специално приканване, за разлика от безусловната и обща повеля към държавния служител. Когато някой защитава правото си25, в тесните граници, които то заема, той защитава и правопорядъка. Затова интересът и последиците от този негов начин на действие значително надхвърлят личността му. Свързаният с това общ интерес е не само идеалният – да се наложи авторитетът и величието на закона, а и много реалният, в крайна степен практичен интерес, който всеки, който не проявява разбиране към първия, може да усети и да разбере: а именно интересът, да се гарантира и съхрани здравият ред на гражданския оборот, от който всеки има някакъв частичен интерес. Ако майсторът не смее да приложи правилата, на които трябва да се подчиняват калфите и чираците му, ако кредиторът не смее да запорира имущества на длъжника си, ако купувачите не смеят да настояват да им се отмерва точното тегло и да искат спазване на установените цени26, застрашен в тези отношения е не само авторитетът на закона – изоставя се редът на гражданския живот. При това е трудно да се каже, докъде ще се разпрострат неблагоприятните последици – дали например цялата кредитна система няма да бъде засегната по най–осезаем начин. Защото ако някъде трябва да очаквам спорове и скандали за да проведа ясното си право, аз бих предпочел, доколкото мога, да се махна от пътя им – и така капиталът ми ще иде другаде, а стоките си ще доставям от друго място. |
|
|
| За самотниците, повели борбата за право27 |
|
|
| In solchen Verhältnissen gestaltet sich das Loos der Wenigen, welche den Muth haben, das Gesetz zur Anwendung zu bringen, zu einem wahren Märtyrerthum; ihr energisches Rechtsgefühl, welches ihnen nicht verstattet, der Willkür das Feld zu räumen, wird für sie geradezu zum Fluch. Verlassen von allen denen, die ihre natürlichen Bundesgenossen wären, stehen sie ganz allein der durch die allgemeine Indolenz und Feigheit grossgezogenen Gesetzlosigkeit gegenüber und ernten, wenn sie mit schweren Opfern wenigstens die Genugthuung erkauft haben, sich selber treu geblieben zu sein, statt Anerkennung regelmässig nur Spott und Hohn. Die Verantwortlichkeit für derartige Zustände fällt nicht auf denjenigen Theil der Bevölkerung, der das Gesetz übertritt, sondern auf denjenigen, der nicht den Muth hat, es aufrecht zu erhalten. Nicht das Unrecht soll man anklagen, wenn es das Recht von seinem Sitze verdrängt, sondern das Recht, dass es sich dies gefallen lässt, und wenn ich die beiden Sätze: »thue kein Unrecht« und »dulde kein Unrecht« nach ihrer praktischen Bedeutung für den Verkehr zu lociren hätte, so würde ich sagen, die erste Regel ist: dulde kein Unrecht, die zweite: thue keines. |
В такива условия съдбата на малцината, осмелили се да приложат закона, се превръща в истинско мъченичество. Тъкмо енергичното им правно чувство, което не им позволява да разчистят терена за произвола, се превръща за тях в проклятие. Изоставени от всички онези, които би трябвало да са техни естествени съратници, те стоят съвсем самотни срещу беззаконието, отгледано от общата леност и страхливост и дори с тежки жертви да смогнат да откупят поне удовлетворението, да са останали верни на себе си, наместо признание редовно жънат подигравки и ехидство. Отговорността за такова положение не е върху онази част от населението, която престъпва закона, а върху онези, които нямат смелостта, да го защитят. Не неправдата, която прокужда правото от престола му, трябва да обвиняваме, а правото, което се примирява с нея. И ако трябва да преценя двете повели „не твори неправда“ и „не търпи неправда“ с оглед практическото им значение за оборота, бих ги подредил така: първо, не търпи неправда и сетне, не твори неправда. |
|
