В Закона за задълженията и договорите от 1892г. не се е съдържал текст, който по общ начин да забранява незаконното обогатяване във вреда на другиго. Правната доктрина създадена при действието на ЗЗД (отм.) обосновава съществуването на общо правило, което забранява обогатяването във вреда на другиго, като се позовава било на справедливостта, било на обичайното право[1]. Практиката на Върховния касационен съд (1893-1947), в опити да бъде изяснено основанието на actio de in rem verso, е била твърде нееднозначна и непоследователна. Така напр. в решения № 434 от 1900 г., № 373 от 1920 г., № 98 от 1921 г., и № 870 от 1929 г.[2] се поддържа изказаната в по-старата френска литература мисъл, че actio de in rem verso се основава на справедливостта, която служи за начало на всички полудоговори, в “които влиза и тая акция”. Същевременно в решение № 98 от 1921 г. се цитира разпоредбата чл. 45 ЗЗД (отм.)[3] като основание на иска на безпричинното обогатяване във вреда на другиго, докато в решение N 142 от 1901 г. и най-вече в решение № 7 от 1923 г., се взима становище, че actio de in rem verso съществува в нашето право по силата на справедливостта и задължението на съдилищата да решават делата на основание на нея – чл. 10 ЗГС ( отм.)[4]
Сега действащият Закон за задълженията и договорите в своята обща част съдържа отделна глава посветена на неоснователното обогатяване в раздела за източниците на облигационни отношения. Общоприето е в доктрината, че в тази глава са уредени два основни фактически състава[5].Първият включва даването и получаването на нещо без основание и е предмет на регламентация в разпоредбите на чл. 55 – 58 ЗЗД[6]. Вторият е уреден в чл. 59 ЗЗД и носи наименованието „неоснователно обогатяване за чужда сметка“. В съдебната практика[7] се приема, че за да бъде уважен искът по чл. 59 от ЗЗД трябва да е налице увеличение на имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице и да липсва друга възможност за правната защита на обеднелия, да е установено, че обедняването на ищеца и обогатяването на ответника произтича от един и същ факт или от обща група факти. При това, неоснователно обогатилият се за сметка на другиго[8] дължи да му върне онова, с което се е обогатил, но само до размера на обедняването, като ако има разлика между тези две стойности се дължи връщане на по-малкото между обедняването и обогатяването. Тези принципни постановки са възприети и в правната ни доктрина[9], като се приема безусловно, че обедняването и обогатяването са необходими елементи от фактическия състав на вземането с правно основание чл. 59 ЗЗД, като се аргументира, че доколкото обогатяването следва да е за чужда сметка, то ако ищецът не е обеднял, няма как увеличаването на нечие чуждо имущество да е за негова сметка[10].
По отношение релевантните форми на обогатяване[11] се приема, че обогатяване е налице не само при увеличаване имуществото на едно лице, но и когато са му спестени средства за сметка на имуществото на друго лице. В тази връзка следва да се посочи, че и в най-новата съдебна практика[12] също се поддържа, че неоснователно обогатяване може да има при спестявяне на разходи, които иначе обогатилият се е трябвало да понесе.Тази форма на обогатяване, макар и не съвсем безспорна, се приема почти безрезервно[13], особено в случаите, в които едно лице ползва без правно основание чужда вещ, като по този начин се обогатява с ползите от вещта за сметка на обедняването на собственика й. Най-често се обосновава, че обогатяване на лицето, което държи чужд имота ( има се предвид случаите, в които придобивното основание се оказало нищожно или е отпаднало с обратна сила), се изразява в облагодетелствуването му със спестения от него наем, който би плащал за ползване на имота през този период. Сочи се още, че в този случай от едни и същи факти – ползването без правно основание от несобственика на собствения недвижим имот/вещ/ на собственика произтичат обедняването и обогатяването. Обедняването на ищеца в случая се изразява в лишаването му от възможността да ползва сам собствения си недвижим имот или да го отдава под наем на другиго за процесния период от време, докато обогатяването за ответника съставлява спестяването на разходи за наем за ползване на недвижимия имот за процесния период.
Тези две форми на обедняване и обогатяване, а именно пропуск да се увеличи актива от страна на собственика на вещта, и спестен разход, който иначе би бил понесен от ползващия се, са твърде спорни и създават множество проблеми в съдебната практика. Нееднозначно се разрешават въпросите следва ли да се установява, че при обогатяване на ползващия чужд недвижим имот под формата на спестен разход, той би сторил подобен разход, респективно следва ли да се разглеждат и уважават възражение от страна на ответника, че не ползват вещта. Друго, съставлява ли реалното ползване и получаването на облаги от държаната без правно основание чужда вещ предпоставка за уважаване на иска по чл.59 ЗЗД, нужно ли е да се изследва дали обеднелият собственик в действителност е пропуснал да увеличи имуществото си и как се доказва сигурността на този пропуск.
В голяма част от съдебните решения не се изследва дали в действителност е настъпило обедняване, респективно обогатяване, а мотивите на съдилищата се свеждат главно до аргументацията:“ не е бил собственик, т.к придобивният акт е нищожен, но е ползвал“, следователно, собственикът, който не е ползвал е обеднял. В някои съдебни решения[14], се приема, че ползването от несобственик на чужда вещ може да се осъществява по различен начин, а обстоятелството дали ползващият получава и добиви от вещата, включително и наем, е без значение по искова претенция с правно основание чл. 59 ЗЗД, защото, според съда, не в това се състои основанието на търсеното обезщетение[15]. С подобна аргументация биват отхвърляни като неоснователни и възраженията противопоставени от ответника по иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, съдържащи твърдения на последния, че не си е служил с вещта. Така напр. в Решение № 252 от 23.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2858/2014 г., III г. о., ГК е разгледан следният казус: съсобственици на реституиран имот по реда на ЗВСНОИ предявяват иск срещу община, твърдейки, че общината ползва без основание имота (като пешеходна зона). В отговора си ответникът твърди, че не са налице предпоставките по чл. 59 ЗЗД, защото не е ползвал имота, а дори и да е налице обедняване на ищците, липсва връзка с действията на общината, а и общината не е спестила разход, който в противен случай би претърпяла.Първоинстанционният съд отхвърля иска с мотива, че не са налице обстоятелствата по чл. 59 ЗЗД, като обосновава в мотивите на първоинстанционния акт, че имотът е деактуван от общината, кадастралната основа е попълнена, иницирана е процедура по изменение на ПУП; обстоятелство, че тя не е завършила, както, и че не е дадено разрешение за ограда, не е препятстване на упражняване на правата на ищците, защото се касае до административни процедури. Въззивният съд потвърждава решението като при условията на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение. Касационното обжалване е допуснато по въпроса „относно елементите на фактическия състав на иска по чл. 59 ЗЗД във връзка с необходимостта ползвателят да е получил реален доход от ползването на имота, за да има разместване на блага”.ВКС споделя разрешенията, дадени в Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС, Решение № 587 от 1.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 941/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 55 от 28.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 652/2011 г., III г. о., ГК и Решение № 267 от 20.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 13/2013 г., III г. о., ГК и посочва, че неоснователно обогатяване може да има в увеличаване на актива на имуществото, намаляване на пасива или спестяване на разходи, които иначе обогатилият се е трябвало да понесе. Такъв, според решаващият състав, е и случаят при ползването на чужд имот без основание. Според съда: „обстоятелството, че ответникът не е развивал дейност и не е реализирал приходи от имота, е правно ирелевантно за иска по чл. 59 ЗЗД, ако е установено, че ответникът ползва имота без правно основание и отговорността му да обезщети собственика се изразява в спестен от него наем, които би плащал за ползване на имота, като обедняването на собственика и обогатяването на ползувателя/държател са една и съща сума, измерваща се в пазарен наем за процесния имот, които би получил за спорния период[16]”. В мотивите се сочи още, че „фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗДе изпълнен, и когато обогатяването на ответника се изразява в спестяване на разходи за сметка имуществото на претърпялото обедняване лице, т. е. обогатяването и обедняването произтичат от единството на фактическия състав, който поражда едното и другото”.Съдът е счел, че общината ползва имота и в съответствие с отговора на поставения въпрос, дължи обезщетение без да се обсъжда въпросът дали в действителност се касае за разход, който обогатилият се е щял да претърпи, което е погрешно.Струва ми се, че когато се навеждат твърдения, че спестяването на разходи води до обогатяване, то по необходимост следва да се изследва и въпросът дали разходите са били необходими и ответникът по иска по чл. 59 ЗЗД е трябвало да ги понесе от собственото си имущество и то без да съществуват изгледи за тяхното връщане.
Впрочем, по отношение на неоснователно обогатяване, изразяващо се в спестяване на разходи за наем и възникнало като последица от ползване на чужд недвижим имот при липса на валидно основание за ползването и лишаване на собственика от възможността да си служи с имота и да извлича ползи от него, чрез отдаването му под наем на трето лице, в ТР№82/28.2.75 г. по т.д.№74/ 1974 г. на ОСГК на ВС се приема, че ползвателят дължи обезщетение за ползването на чуждия имот от началния момент на ползването му в размер на наемната цена на имота,от която собственика е бил лишен ( т.3 на Тълкувателно решение № 82 от 28.02.1975 г. по гр.д. № 74/1974 година ОСГК ВС). Дали обаче не би трябвало да се изследва въпросът в действителност ли се касае до разход, който би бил претърпян.
Считам, че необходимостта от извършване на разходи от посочения видследва да е нормативно или договорно обусловено, а в някои по-редки случаи значение могат да имат и специалните качества или потребности на обогатения, за да може да бъде доказано. Това обаче напълно се неглижира от съдебната практика, красноречив пример за което е постановеното в Решение № 262 от 22.02.2013 г.по гр. д. № 1480/2011 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, където безкритично решаващият състав е приел, че когато собственик на имот е лишен от неговото ползване, доколкото същият се държи и ползва от друго лице несобственик, то обедняването на собственика се изразява в пропуснатите от него наемоподобни доходи, които би получавал при отдаването под наем на имота, които следва да се определят съобразно действащите за периода пазарни наемни цени за конкретния имот. Същевременно, неоснователното обогатяване на лицето, което държи имота, според съда в цитираното съдебно решение, се изразявало в облагодетелствуването му със спестения от него наем, който би плащал за ползване на имота през този период. Възраженията на ответника, релевирани в исковия процес, че не би сторил подобен разход, които възражения са обосновани с твърденията, че имотът е ползван, т.к същият е бил прехвърлен ( като впоследствие договорът се е оказал нищожен ), че ако не било закупуването на имота, то средства за наемането на подобен имот не биха били давани, т.к ответникът разполага с други помещения за извършване на производствената си дейност, са оставени без разглеждане.Тук, струва ми се, следва сериозно да се оспори, че е налице обогатяване под формата на спестени разходи за ползването на нещо, което по твърдения на ответника и с оглед събрания по делото доказателствен материал, той иначе никога не би си позволили.Това е така, т.к ответникът не може да се обогати като спести разходи, които не би сторил.
Още по необосновани и противоречащи на материалния закон са изводите формирани в Решение № 42 от 10.07.2009 г. по т.д.№ 587/2008 г., ТК, I т.о., според което „..лицето, което държи без правно основание чужда вещ, по силата на чл.59, ал.1 ЗЗД всякога дължи на собственика й обезщетение за ползите, от които го е лишил, като правно ирелевантно за пораждане на извъндоговорното му задължение е обстоятелството дали вещта реално е била ползвана и получени ли са от това приходи.Обосновано е още, че такъв държател на чужда вещ без правно основание винаги би могъл да получи приходи от нея, като я отдаде под наем, тъй като правото на собственост не е условие за действителността на наемния договор, докато, според съда, правото на собственика да получи обезщетение за ползите, от които е бил лишен, не може да бъде поставено в зависимост от волята на това лице дали да реализира или не доходи от държаната без основание чужда вещ. Приема се, че същественото за основателността на иска по чл. 59 ЗЗД, когато се касае до ползване на чужди имуществени блага, е, че вещ на ищеца се е намирала в държане на ответника, без той да има основание за това. По този начин собственикът е бил лишен от възможността да я ползва, поради което за него е налице сигурно обедняване. От друга страна – ответникът е държал една чужда вещ, която е ползвал или е могъл да ползва в зависимост единствено и само от волята си. Не споделям така формираните изводи на решаващия състав.
В действителност обстоятелството, че ползващият, чието основание се е оказало нищожно или е отпаднало с обратна сила, не е развивал дейност и не е реализирал приходи от имота, е правно ирелевантно за иска по чл. 59 ЗЗД, но само ако е установено, че същият ползва имота и че е налице обогатяване под формата на спестен от него наем, който би плащал за ползване на имота, като обедняването на собственика и обогатяването на ползувателя/държател са една и съща сума, измерваща се в пазарен наем за процесния имот, които би получил за спорния период. При последната хипотеза спестяването на разходи води до обогатяване, а не това дали имотът е ползван или не от лицето несобственик. Трябвало е да се изследва въпросът дали е налице обогатяване под формата на спестени раходи и дали разходите са били необходими и ответникът по иска по чл. 59 ЗЗД е трябвало да ги понесе от собственото си имущество. Впрочем, че е от значение дали третото лице се е ползвало имота и е спестило по този начин разход, който би претърпяло се доказва от мотивите в Решение № 398 от 06.08.2014 Г. по гр. д. № 1933/2013г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС. В цитирания съдебен акт решаващият състав в съответствие с материалния закон е приел, че лицето, срещу което е предявен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, е извършило разпоредителни сделки с недвижимите имоти, предмет на исковата претенция, преди периода от време, за който се претендира обезщетение за ползване без правно основание, което прави така щото да е невъзможно последният да се е обогатил неоснователно ползвайки чуждия имот и спестявайки разходи.Тези обосновани изводи съдът подкрепя с това, че не установено ответникът по иска с правно основание чл. 59 ЗЗД да е ползвал и фактически процесните недвижими имоти и по този начин да се е обогатил, спестявайки разход, който в противен случай би претърпял, т.к разпореждайки се с тях, той се е лишил от фактическата власт и следователно не е могъл да ползва и да си служи с последните.
Редица проблеми в правоприлагането поражда и обедняването на собственика в хипотезата, в която ползването не е било самостоятелен предмет на договора( тоест не е било уговорено като пряко дължима престация ), но се явява последица от придобитите по договор право на собственост върху вещта или друго ограничено вещно право (в чийто състав се включва и правомощието да се ползва благото), но впоследствие договорът като „основание“ на ползването е отпаднал с обратна сила, респективно като нищожен се е оказал изначално негоден да породи права. В съдебната практика[17] се приема, че когато собственик на имот е лишен от неговото ползване, доколкото същият се държи и ползва от друго лице несобственик, то обедняването на собственика се изразява в пропуснатите от него наемоподобни доходи, които би получавал при отдаването под наем на имота, които следва да се определят съобразно действащите за периода пазарни наемни цени за конкретния имот без обаче да се изследва дали такъв доход би бил събран от титуляра на права изобщо. В голяма част от съдебните решения под никаква форма не се възлага в тежест на ищеца да докаже тази „сигурност“ (сигурен пропуск) в увеличаване на неговия актив, чийто именно пропуск съставлява обедняване. Освен това, една подобно формулировка не държи в ни най-малка степен сметка и за това дали претендиращият вземане по чл. 59 ЗЗД е имал намерение да ползва този имот при условие, че в голяма част от разглежданите в съдебната практика хипотези сме изправени пред нищожни или отпаднали с обратна сила прехвърлителни договори, с които ищецът, твърдящ, че се е обеднил неизползвайки собствения си имот, всъщност се е разпоредил с притежаваните от него права.
Подобно е положението и в казуса разгледан в Решение № 51 от 28.03.2013 г. по гр. д. № 365/2012 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, където се дава отговор на въпроса дали ако между страните има облигационно правоотношение въз основа на ненаименован договор за отговорно пазене на недвижим имот, може да се приеме, че има ползване на имота без основание по смисъла на чл. 59 ЗЗД, ако лицето задължило се да пази имота го отдава под наем като леглова база. Тоест, налице е осъществяване на фактическа власт върху чуждо имуществено благо, лицето се явява държател на вещта, но от самото основание за държане не следва ползването и служенето с вещта, с оглед на което същите се явяват без основание[18].
По така поставения въпрос решаващият състав на ВКС е приел, че при наличието на ненаименован договор за отговорно пазене на недвижим имот собственикът на имота не е обеднял, тъй като въобще не е лишен от ползването му, а сам е предоставил за пазене имота на пазача и винаги когато пожелае е можел да започне да го ползва. Отделно от това, съдът, при условията на неправилно прилагане на материалния закон, е формирал извода, че при договора за отговорно пазене, като ненаименовано съглашение не се прилагали правила за договора за влог и следователно това пазене следвало да бъде възмездно.От тук се прави и заключението, че макар и в процесния случай да не било уговорено под каквато и да е форма възнаграждение за осъщественото отговорно пазене, то нямало проблем това възнаграждение да се получи именно посредством ползване и служене с имота от страна на лицето, което се е задължило да пази вещта.Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че възражение за подобен механизъм на възмездност уговорен между страните твърдения не са навеждани нито от ищеца, нито от ответника в рамките на исковия процес, което прави твърде съмнително дали постановения от съда извод не е формиран при накърняване на диспозитивното начало в исковия процес. Отвъд тези процесуални съмнения обаче струва ми се, че решаващите изводи на съда са повече от неудържими откъм издържаност на правната аргументация. Считам, че отговорното пазене на имота не дава право на ползване, чрез което да се реализират доходи (с изключение разбира се на хипотезите, в които това изрично е било уговорено между страните). Ето защо в случая ползващият държател – пазач би следвало да дължи на собственика обезщетение за неоснователното си обогатяване от ползването на имота без правно основание, до размера на обогатяване от предоставяне на стаи от хотела под наем, и в който размер е обедняването на ищеца. В така посочените примери при доказано от страна на собственика на вещта ползване от страна на държателя в полза на собственика следва да възникне вземане по чл. 59 ЗЗД.Веднага обаче възниква питането, ако ищецът собственик претендира, че се е обеднил, защото е пропуснал той сам да извлече ползи от процесния имот, дали би било основателно подобно твърдение. Съмнително е в какво точно се изразява обедняването на собственикът, който е предал собствената си вещ за пазене (тоест не е имал намерение да го ползва било лично, било отдавайки го на трети лица) и как при това положение може да бъде доказано обедняване изразяващо се в сигурен пропуск за увеличаване на актива. Същевременно не се спори по въпроса че държателят в случая се е обогатил от ползването на имота, без това ползване да е осъществено на правно основание.
Считам, че само по себе си осъщественото въздействие върху имота не представлява основание за присъждане на обезщетение, ако по делото не е установено, че собственикът е могъл да реализира от имота твърдяната полза, вкл. че е ползвал имота преди върху него да е била установена фактическа власт и то по начин, който би му предоставил възможност да извлича от имота полза, идентична с претендираната по делото[19]. Допускането в съдебната практика, че неоснователното обогатяване ще трябва да покрие и тази хипотеза на обедняване – сигурен пропуска да бъде увеличен актива, защото икономически безспорно било налице обедняване, до известна степен се инспирира от смешението между гражданската отговорност за вреди и неоснователното обогатяване. Пропуснатата полза, пропуснатото увеличение на актива (lucrum cesans), е елемент от подлежащите на обезщетяване вреди при непозволеното увреждане или договорното неизпълнение, докато неоснователното обогатяване не е отговорност. Ако приемем пропускът да бъде увеличен актива за релевантна форма на обедняване, то това трябва да става твърде внимателно, т.к ако се замислим, може би случаите, в които това би било налице, са доста спорни. Нужно е в тези хипотези ищецът да проведе пълно и главно доказване по отношение обстоятелствата, създаващи сигурност за увеличаване на актива, за да се обоснове, че е налице обедняване под формата на пропуснати ползи, а не тази сигурност да се извежда от абстрактната и евентуална възможност за придобиване на облага.
Установяването на пропуска да бъде увеличен актива като форма на обедняване се основава на предположение за състоянието, в което имуществото на обеднилия се би се намирало, ако не бе налице неоснователното ползване от страна на трето обогатило се лице. Тъй като пропускът следва да е реален, а не хипотетичен, то това предположение за сигурно увеличаване на актива, въведено като твърдения за обедняване от страна на ищеца по иск с правно основание чл. 59 ЗЗД трябва винаги да се изгражда на доказана реална възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването. Сигурна възможност за увеличаване на имуществото ще е налице, когато на база доказани обективни факти и при обичайното развитие на нещата, отчитайки особеностите на конкретния случай, може да се направи достатъчно обоснован извод, че в патримониума на ищеца действително е могла да настъпи положителна промяна.
Липсата на обсъждане от страна на съдебната практика на това дали в действителност е настъпило обедняване под формата на сигурен пропуск да бъде увеличен актива правната литература[20] се прави опит да се обоснове с разместване на доказателствената тежест, в който случай съдът разчита на една житейска презумпция: че нормално титулярът на права би получил стойността на ползването, с принципът на корективната справедливост и идеята, че когато някой е извлякъл облага от блага, които един трети субект има право да си служи и то по начин , който да изключи възможността трето лица да си служат с тях и в случая получената полза е точно такава каквато се следва на титуляра.
Автор: Ирина Богданова
[1] Вж.Берон, В.Незаконното обогатяване във вреда на друг. С.: Университестко издателство, 1932, 27 -33
[2] Така напр. Решение № 67 от 5.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4147/2015 г., IV г. о., ГК,
[3]Текстът е гласял, че полудоговоръ е едно доброволно и незапратено отъ закона действие, отъ което изтича едно задължение къмъ едно трето лице или едно взаимно задължение между страните.
[4]Съдебните учреждения са длъжни да решаватъ делата по точния разумъ на действующите закони; но когато последните са непълни, неясни или противоречиви, то да постановятъ решение по общия смисъль на законите; а ако такива няма, то да основаватъ решенията си на обичая и справедливостьта
[5] Вж. Василев, Л., Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения. Наука и изкуство, С., 1958 г., с. 569, Калайджиев, А., Облигационно право. Шесто изд. Сиби., С., 2014 г.,с.57, Големинов, Ч. Неоснователно обогатяване – гражданскоправни аспекти. С.: Фенея, 1998, г, .с.58
[6] За различните видове кондикции вж.Zimmermann, R. The law of Obligations. Roman Foundations of the Civilian Tradition. Juta & Co Ltd., 1992, p. 819 – 823
[7] Цитирани по Вж. Бояджиев, П. Ив. Минчев. Пълен сборник с решения на Върховния касационен съд по Закона за задълженията и договорите. С.: „С. М. Стайков“, 1914, с. 60.
[8]За възможността аctio de in rem verso да бъде насочен срещу Държавата или други публично-правни тела, които са обогатили незаконно във вреда на частни лица вж. Венидиков, Допустим ли е искът за незаконно обогатяване против държавата? В Юрид. архив, г. ІV, кн. І, стр. 17 и сл. – по въпроса за в публичното право.
[9]Вж. А. Кожухаров, Облигационно право. Отделни видове облигационни правоотношения, С., 2002, стр. 339-342, Ч. Големинов, Неоснователно обогатяване, С., 2011, стр. 94-95.
[10] Големинова, Ч. цит. съч.с.114
[11]Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС
[12]Решение № 587 от 1.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 941/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 55 от 28.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 652/2011 г., III г. о., ГК и Решение № 267 от 20.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 13/2013 г., III г. о., ГК и посочва, В Решение № 267 от 20.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 13/2013 г., III г. о., ГК
[13]В този смисъл е задължителната практика на ВКС- решение № 131/27.10.2009 г. по т.д. № 268/2009 г. на ВКС, І т.о., решение № 255/29.06.2010 г. на ВКС, по гр. д. № 5342/2008 г. ІІІ г.о., решение № 267/20.01.2010 г. на ВКС, по гр. д. № 13/2013 г., ІІІ г.о., решение № 587/01.11.2010 г. на ВКС, по гр. д. № 941/2009 г. ІV г.о., решение № 55/28.02.2012 г. на ВКС, по гр. д. № 652/2011 г., ІІІ г.о., които са постановени по реда на чл. 290 ГПК.
[14]В решение № 42/20.07.2009 г. по т. д. № 587/2008 г. на ВКС и решение № 509/27.05.2009 г. по гр. дело № 142/2009
[15]Масовото използване в съдебната практика на понятието обезщетение, когато се реферира към вземане с правно основание чл. 59 ЗЗД е некоректно, т.к считам, че претенцията за неоснователно обогатяване по смисъла на чл. 59 ЗЗД не представлява имуществена санкция за нарушено договорно задължение или за непозволено увреждане и не е форма на гражданска отговорност за вреди, за да се обозначава с този термин.
[16] За размера на дължимото в подобни случаи произнасяне се съдържа и в Решение № 179 от 23.07.2015 г. по гр. д. № 3104 / 2014 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение, където се приема, че когато съсобствената вещ е отдадена под наем само от един или повече от съсобствениците, които не притежават повече от половината от имота, този договор не е противопоставим на всеки един от останалите съсобственици – заедно или поотделно. По отношение на нея ползването на вещта от наемателя се явява без основание, за което последният дължи обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД определено съобразно средномесечния пазарен наем.
[17] Виж напр. Решение № 262 ОТ 22.02.2013 г. по гр. д. № 1480/2011 г., г. к., ІІІ Г. О. на ВКС, Решение № 131 от 27.10.2009 г. по т.д.№ 268/2009 г., І т.о. на ВКС
[18] В тази хипотеза според мен попадат освен посочените хипотези и случаите, в които лице назначено за депозитар по чл. 38 ЗОЗ използва предоставените му за съхранение обекти, или лице назначено с постановление на ЧСИ на основание чл. 470 ГПК различно от собственика напредоставения за съхранение обект.Същевременно в тези хипотези е твърде спорно дали собственикът се обеднява при условие, че фактическата власт и възможността му да си служи с тези имущества му е отнета поради неизпълнение на негови задължени било към заложния кредитор по ЗОЗ, било към взискателя в иницирания изпълнителен процес. Тоест , като че ли собственикът не се е обеднил като е пропуснал да си служи с притежаваното от него, т.к тази възможност му е отказана на законно основание.
[19] в сходен смисъл и Решение № 18 от 8.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 583/2012 г., II г. о., ГК).
[20]В този смисъл, обоснованото у Митев, К., Неоснователно обогатяване без обедняване? Случаят на ползване на чужди блага без основание, сп. Правна мисъл, кн. № 4, 2009 г, с. 12 – 14.. Авторът развива много детайлни аргументи по повод тенденцита да се отрича и подценява самостоятелното значение на обедняването като предпоставка за възникване на вземане с правно основание чл. 59 ЗЗД.
Подобни статии
Искът за менителнично неоснователно обогатяване в практиката на ВКС
Някои въпроси относно възможността на собственика да иска премахване на подобренията, извършени от владелец
Бележки върху иска по чл. 40 от ЗУЕС в светлината на съдебната практика на ВКС по чл. 290 от ГПК
Безусловната банкова гаранция, твърдението за неоснователно усвояване на сумата по гаранцията и искът по чл. 59 ЗЗД
По някои въпроси на общото завещателно разпореждане като основание за наследствено правоприемство
