Анализ на съдебната практика на Търговската колегия на ВКС по въпроси относно развитието на материалното право (решения по дела, допуснати до касация през 2014 г.) Част І

Настоящото изложение цели да представи отговорите на въпроси, развиващи правото, дадени от търговската колегия на ВКС по делата, които са били допуснати до касация през 2014 г. Въпросите и техните отговори ще бъдат систематизирани по теми, като за всяко решение са дадени и ключовите разпоредби, използвани за формулиране на правните въпроси и съответните отговори. В тази част ще бъдат разгледани само въпроси, засягащи материалното право, а във втората част ще се разгледат въпроси относно гражданския процес и производството по несъстоятелност. Също така, под номера на решението са посочени ключови думи, свързани с основната тема на въпроса и получения отговор. Към решенията е добавен и кратък коментар на автора.

В случаите, когато едно решение дава отговор на повече от един въпрос, на съответното място ще бъде дадена препратка към основния коментар.

1. Правосубектност

1. РЕШЕНИЕ № 162/05.01.2015 г. по т. д. № 4043/2013 г., на І ТО

Никола Хитров, Елеонора Чаначева(д), Росица Божилова

чл. 51, ал. 3 ЗОбС; чл. 229, ал. 2 ЗЗД

общинско предприятие; договор за наем; управление на общинско имущество

Касационно обжалване е било допуснато по следния въпрос: какви са правните последици на сключен от общинско предприятие договор за ползване на площи, общинска собственост, за рекламна цел?

Отговорът, даден от съдебния състав, е следният: „Общинското предприятие, създадено на територията на конкретна община за упражняване дейност по ползване на площите – общинска собственост, за рекламни цели не може самостоятелно да сключва договори, които да имат като правна последица обвързване на общината с тях“.

Аргументи за това разрешение са почерпени от езиковото тълкуване на нормата на чл. 5, ал. 3 ЗОбС. Съгласно този текст общината може да обособи свои предприятия за извършване на определени дейности. Тези предприятия обаче не са обявени от закона за юридическо лице и нямат самостоятелна правосубектност. Обстоятелството, че такива предприятия се регистрират в регистър „БУЛСТАТ“ (чл. 3, ал. 1, т. 8 ЗРБУЛСТАТ) не е аргумент в обратния смисъл, тъй като в този регистър се регистрират и други непрсонифицирани субекти (напр. граждански дружества). Поради това те не са годни самостоятелно да участват в гражданския оборот и да извършват действия на управление или разпореждане с общинска собственост. Такива действия могат да се сключват само от кмета на общината като неин представител.

Коментар на автора: решението почива на правилото, че само законът може да урежда правосубектност. То позволява избягване на конфликти между отделните звена в общинската администрация и предотвратява злоупотреби с общинска собственост, поради което е разумно.

2. Недействителност на сделките

2. РЕШЕНИЕ № 132/28.01.2015 г. по т. д. № 1846/2013 г. на I ТО
Дария Проданова, Емил Марков (д), Ирина Петрова

чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД; чл. 163, ал. 3 ЗУТ; чл. 70, ал. 1 ЗЗД; чл. 289 ТЗ; чл. 92, ал. 1 ЗЗД

срок за изпълнение; предмет на договора; абсолютно уговорен срок; спиране на достъпа до строеж; временна невъзможност за изпълнение поради висящ съдебен процес; знание на обстоятелствата относно процеса; невъзможен предмет; нищожност; неустойка за забавено изпълнение; злоупотреба с право

Делото е допуснато до касация за отговор на два въпроса, които са зададени по скоро в условията на евентуалност. В логичния си ред те се подреждат така: 1. Дали уговорен между страните по сделката срок за изпълнение на задължението на длъжника представлява част от нейния предмет – по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД, и съответно невъзможен ли е срок, който към датата, когато е бил уговорен, още не е започнал да тече?, и 2. Възможно ли е длъжникът да бъде освободен от отговорност по причина, която е съществувала към момента на сключване на договора, при условие, че кредиторът също е знаел за наличието на тази причина?

По първия въпрос съдът е приел, че сделка, при която е уговорен невъзможен за спазване кратък срок за изпълнение и това е било известно на страните, е нищожна поради невъзможен предмет (чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД).

Отговорът е даден във връзка със сключен от страните по делото договор за строителство, който е предвиждал твърде кратки срокове за довършване на строежа (няколко месеца), който се е намирал във фаза „груб строеж“ по смисъла на ЗУТ. В момента на сключване на договора обаче строителните работи са били спрени с административен акт, който е бил във фаза на съдебно обжалване. Строителят е изпълнил задълженията си по договора с необходимото качество, но едва след завършване на процеса за спиране на строителните работи. Съдът е приел, че възложителят по договора за строеж е бил наясно със спирането на строежа, тъй като достъпът до сградата е бил очевидно ограничен, а съобщението за спиране на строежа е било отразено в документи, представени при сключване на сделката.

Аргументите на съдебния състав да приеме сделката за нищожна се основават на тезата, че уговореният срок за изпълнение на договор с продължително изпълнение (напр. наем, доставка на съоръжения или изработка) е съществена част от съдържанието му („предмета“ по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД), поради което подобен договор с твърде кратък срок за изпълнение е нищожен. Съдът е приел също така, че в конкретния случай твърде краткият уговорен краен срок превръща сделката в такава, изпълнима само на определен ден („фикс сделка“).

Коментар на автора: Според мен решението се базира на неправилни аргументи относно характера на срока на сделката.

Не може да се приеме, че сделка с кратък краен срок за извършване представлява „фикс сделка“. „Фикс сделките“ се сключват с оглед точно определен момент на извършване, извън който престацията напълно се обезсмисля. Обикновено се касае за сделки, свързани с определено събитие и обслужващи провеждането му – напр. тържество, събрание и т.н. Ако характерът на срока наистина правеше сделката „фикс“, то наистина сделката би била напълно нищожна, ако срокът няма как да бъде спазен, тъй като срокът се превръща в съществена част от предмета ѝ (сделката е неизпълнима в никое друго време).

При строителство крайният срок много рядко ще може да прави сделката „фикс“ (например при Олимпийските игри в Лондон през 2012 г., когато съоръженията бяха предвидени за демонтиране след Олимпиадата), защото сградите са по принцип обекти с трайно предназначение и кредиторът има интерес от тях и след определено събитие (освен в изключителни случаи като посочения). Според данните по делото договорът обаче не съдържа такива уговорки, а урежда последния възможен момент, в който може да се извърши престацията. В този случай строителят би могъл валидно да изпълни и по-рано от уговорения срок, а възложителят ще има интерес от предаването на сградата и след срока.

В случая уговорката за срок би могла да се смята само за частично нищожна, а договорът за строителство следва да се запази в останалата си част, освен ако волята на страните изисква друго. Основанието за недействителност в случая би било не невъзможността на предмета, а уговорка в противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД) – и двете страни са знаели, че договорът е неизпълним, поради което не е следвало да го сключват въобще.

РЕШЕНИЕ № 202/27.02.2015 г. по т. д. № 4123/2013 г., на ІІ ТО

Росица Ковачева, Емилия Василева (д), Анна Баева

чл. 131 ГПК; чл. 6, ал. 2 ГПК;

нищожност поради противоречие със закона; обществени поръчки; диспозитивно начало; обстоятелства, за които съдът следи служебно; възражения срещу иска

По посоченото дело съдът е отговорил на четири въпроса, допуснати за касация на основание всяка от точките по чл. 280, ал. 1 поотделно. Въпросът, по който касация е допусната с цел развитие на правото („При иск за присъждане на възнаграждение за изпълнени строително-монтажни работи (СМР) по договор длъжен ли е съдът да следи служебно за нищожност на договора или договорни клаузи поради противоречие със закона или следва да се произнесе по нищожността само по възражение, направено от ответника в срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК?“) е изцяло процесуален и ще бъде разгледан във втората част на статията.

Останалите два въпроса засягат изцяло договорното право. Те звучат така: Кога възникват правата на възложителя по договор за изработка при констатирани недостатъци на изработеното и в кой момент следва да бъдат упражнени? (допуснат на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Нищожна ли е поради противоречието й с чл. 33, ал. 1 НВМОП /отм./ и чл. 43, ал. 1 ЗОП уговорката за заплащане на частично изпълнената работа при наличието на клауза за окончателно заплащане след цялостно изпълнение на възложената работа по договора за обществена поръчка, постигната след сключване на договора? Допустимо ли е съгласно цитираните разпоредби заплащане на частично изпълненото при настъпили след сключване на договора непредвидени обстоятелства, довели до спиране на строителството? (и двата допуснати на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК).

По първия въпрос съдът се е съобразил с константното решение в съдебната практика, широко споделяно и от доктрината – правата на възложителя при договор за изработка възникват при приемането на вещта, ако се отнася до явни недостатъци или такива, които могат да се открият при обикновен преглед на вещта. Отговорността за скрити недостатъци възниква след проявлението им. Недостатъците следва да се предявят в уговорения между страните срок, а ако такъв няма – незабавно след откриването им.

По въпросите за нищожността на договор, с който се изменя договор, сключен по реда на Закона за обществените поръчки или отменената Наредба за малките обществени поръчки, съдът отговаря , че споразумение, с което ответникът е признал, че дължи на ищеца определена сума за извършени работи по представени фактури, и е уговорено разсрочване на плащането на посочената сума, не е нищожно поради противоречие с чл. 43 ЗОП.

Съдебният състав аргументира отговора си с целта на посочената разпоредба, която не е да предотврати сключване на договори, с които се регулират отношения при възникнали извънредни обстоятелства, а да предотврати изменение на първоначалните договорни условия, което е продиктувано единствено от желание на някоя от страните и не отговаря на обществения интерес. Чл. 43 ЗОП предвижда възможност за някои изменения на договори, сключени след процедура за обществена поръчка, когато тези изменения се извършват в изключителни случаи и цената на договора не се изменя. Разсрочването на плащания поради липса на ликвидност у възложителя е такъв изключителен случай, който позволява запазване на публичния интерес и не може да се смята за изключен от законодателната уредба.

Коментар на автора: Съдът правилно е приел, че разсрочването на дължими суми е в интерес на възложителя и не може да се смята за забранено от закона, ако е продиктувано от липса на ликвидност. Ако евентуално обаче това изменение е направено с цел натрупване на лихви за дълъг период върху дължимите суми и изключителни обстоятелства не са налице, то е възможно така да се цели ефективно увеличаване на цената по договора. Такива случаи обаче биха били очевидни и лесно разкриваеми – т.е. злоупотреби са малко вероятни.

(14.) РЕШЕНИЕ № 201/12.02.2015 г. по т. д. № 3351/2013 г., на ІІ ТО

Виж решение 14 в част 10 – „Търговски сделки. Общи правила“.

Погасителна давност

4. РЕШЕНИЕ № 200/22.12.2014 г. по т. д. № 4529/2013 г., на І ТО

Никола Хитров (д), Елеонора Чаначева, Росица Божилова

чл. 115, б. „ж“ ЗЗД; чл. 399 ГПК; чл. 401 ГПК; чл. 507, ал. 2 ГПК

обезпечителни мерки; запор на вземане; банкова гаранция; забрана за плащане; погасителна давност; спиране на давността; процес относно вземането

Касация по делото е допусната по въпроса дали обезпечителното производство и налагане на обезпечителна мярка – запор, представляват основание за спиране, респ. прекъсване на погасителната давност?

Съдът е отговорил, че обезпечителните производства и мерки не са основание за спиране на давността.

Фактическата обстановка по делото, с което ВКС е сезиран, е следната: клиент на банка я съди за изпълнение на издадена в негова полза банкова гаранция преди повече от пет години от датата на предявяване на иска. На възражението за изтекла погасителна давност, ищецът противопоставя аргумент в смисъл, че давността е била спряна поради наложен от друг негов кредитор запор върху вземането за банкова гаранция. Вторият процес е текъл повече от 4 години.

Съдът изхожда от постановката, че основанията за спиране на давността са изчерпателно изброени в чл. 116 ЗЗД и обезпечителното производство не е сред тях. Извън тези формални разсъждения обаче са изложени и мотиви в смисъл, че обезпечителната мярка по принцип „парализира“ само възможността да се изпълни едно вземане, но не и възможността за установяването му в исков процес. Поради това няма как обезпечителна мярка, наложена за вземане на трето лице, да представлява основание за прекъсване на давността.

Коментар на автора: ВКС е приложил известен формализъм при решаването на поставения въпрос, доколкото не е изследвал дали с налагането на запор върху вземането банката не е потвърдила дълга и така е прекъснала давността (чл. 118 ЗЗД). Аргумент за подобно разрешение е фактът, че след получаване на запорно съобщение длъжникът е длъжен да оспори вземането, ако има основание за това (чл. 508 ГПК), а иначе би следвало да се приеме, че признава задължението си.

Договор в полза на трето лице

5. РЕШЕНИЕ № 167/22.12.2014 г. по т. д. № 3174/2013 г., на І ТО

Таня Райковска (д), Тотка Калчева, Вероника Николова

чл. 235, ал. 3 ГПК; чл. 22, ал. 1 ЗЗД; (застр. договор); чл. 293, ал. 2 ТЗ

имуществена застраховка на вземане; договор в полза на трето лице; отказ на третото лице; съдържание на исковата молба; факти, настъпили в хода на висящия процес; позоваване на новонастъпили факти пред въззивната инстанция

(По процесуалните разсъждения на съда анализ ще бъде направен във втората част на статията.)

Делото е било образувано по два въпроса: (1) Какви са правата на обещател – застрахован по договор за застраховка на финансов риск, сключен в полза на трето лице, ако същият извърши отказ от уговорката в негова полза? (2) Длъжен ли е в този случай застрахованият да посочи друго ползващо се трето лице или може сам да поиска и да получи застрахователното обезщетение?

На първия въпрос съдът е отговорил в смисъл, че отказът на третото лице да упражни правата си по договора валидно ги прекратява. Отказът обаче трябва да се извърши в писмена форма, тъй като формален е и застрахователният договор, сключен в негова полза.

Съдът е приел, че поради липса на особени правила относно договора за застраховка в полза на трето лице, следва да се приложат общите такива. Съгласно чл. 22, ал. 1 ЗЗД „с отказа на третото лице да се ползва от облагодетелстващата го клауза, правото остава в патримониума на уговорителя“.

При тези правни изводи съдът дава отговор на втория въпрос, че застрахованият може да замени третото лице или да посочи, че сам ще се ползва от застраховката.

Аргумент за извеждане на този извод отново е режимът по чл. 22, ал. 1 ЗЗД. Съдът приема, че това изявление следва да се направи от стипуланта пред другата страна по договора. Съобщаването може да се осъществи по всички допустими от закона начини, включително с исковата молба. В процесуалната част се разсъждава относно преклузиите в процеса за извършване на изявлението за замяна на трето лице или поемане на правата по застрахователния договор.

Коментар на автора: Разсъжденията на решаващия състав са в съответствие с общата доктрина за договора в полза на трето лице и гарантират правата на стипуланта като икономически играч.

Погасяване на облигационните задължения

6. РЕШЕНИЕ № 172/22.01.2015 г. по т. д. № 3721/2013 г., на І ТО

Таня Райковска, Тотка Калчева(д), Вероника Николова

чл. 134, ал. 1 ТЗ; чл. 107 ЗЗД; чл. 240 ЗЗД

дружество с ограничена отговорност; допълнителна парична вноска, новация, договор за заем, условия за налагане на допълнителна вноска

(Коментар по втория въпрос е направен в раздел 9 – „Дружествено право“.)

Решението е допуснато до касация за отговор на въпросите (1) дали е допустимо да се новира задължение на търговско дружество към съдружник, възникнало по договор за заем, в задължение на съдружника за допълнителна парична вноска, и (2) дали е допустимо съдът по свой почин, без за това да е сезиран от съдружник с иск за отмяната на решение на орган на дружество, да приеме, че не съществува вземане за допълнителна парична вноска, тъй като не са били налице предпоставките по чл.134, ал.1 ТЗ?

На първия въпрос съдебният състав е отговорил в смисъл, че новиране на задължение на търговско дружество към съдружник, възникнало по договор за заем, в задължение на съдружника за допълнителна парична вноска е допустимо да се извърши чрез договор между съдружника и дружеството, при условие, че за допълнителната парична вноска по чл.134, ал.1 ТЗ е взето съответно решение от общото събрание на съдружниците.

Аргументи за това са, че новацията и възникването на задължение за допълнителна парична вноска от съдружник в ООД възникват от два различни факта – новацията по правило се осъществява чрез договор, а задължение за допълнителна парична вноска се налага с решение на общото събрание на ООД. Доколкото липсва законова забрана за новиране на задължение за заем в такова за допълнителна парична вноска, ВКС приема, че такава новация е възможна, стига да са налице валидно задължение по заем (чл. 240 ЗЗД) и основание за налагане на допълнителна парична вноска (чл. 134, ал. 1 ТЗ). Аргументи за подобно решение се черпи от правилото, че договорите могат свободно да се изменят по съгласие на страните (чл. 20а, ал. 2 ЗЗД).

Съдът приема, че новацията е възможна, тъй като задълженията за заем и вноска, макар и еднакви по обект, са различни по основание за възникване и се погасяват по различен начин. Същевременно погасителния ефект на новацията ще възникне едва след сключване на съответния договор между дружеството (представлявано от своя представител според учредителния си акт) и съдружника.

Съдът не приема, че новация може да възникне само с решението на общото събрание за събиране на допълнителна парична вноска от съдружниците (чл. 134, ал. 1 ТЗ), тъй като в този случай законът предвижда възможност съдружник, който не е подкрепил това решение на общото събрание, да напусне дружеството (чл. 134, ал. 2 ЗЗД). Поради това е необходимо и второ волеизявление за извършване на новацията – договор със съдружника.

Коментар на автора: решението е в защита на договорната свобода и автономията на волята, като едновременно с това държи сметка и за защита на интереса на съдружника като кредитор. Поради това то следва да бъде подкрепено.

Обезпечаване на вземанията

7. РЕШЕНИЕ № 122/18.09.2014 г. по т. д. № 3228/2013 г. на I ТО

Радостина Караколева, Мариана Костова, Костадинка Недкова (д)

чл. 74 ЗЗД; чл. 155, ал. 1 ЗЗД; чл. 162 ЗЗД; чл. 154, ал. 1 ГПК; чл. 280 ЗЗД

доказателствена тежест; залог на вземане; изпълнение на чужд дълг с правен интерес; суброгация; изпълнение със средства на главния длъжник

(По процесуалните разсъждения на съда анализ ще бъде направен във втората част на статията.)

Състав на търговската колегия на ВКС е допуснал до разглеждане по същество делото, за да отговори на два въпроса, свързани с предпоставките на суброгацията: (1) „При залог върху вземане по банков депозит, залогодателят, изпълнил чужд дълг, встъпва ли в правата на удовлетворения кредитор срещу длъжника, ако плащането на задължението е станало с предоставени му от длъжника средства?“, и (2) „Кой носи тежестта на доказване на този факт, на регресното право и неговото основание?“

Съдът е дал отрицателен отговор на първия въпрос, като приема, че суброгационни права за платилият залогодател не възникват, тъй като липсва възможност за успешно провеждане на регресен иск. Приема се, че щом залогодателят не е използвал собствени средства, за да погаси вземането, то за него липсва интерес да води иск срещу главния длъжник.

В по-общ план решаващият състав е приел, че фактическият състав на суброгацията по чл. 74 ЗЗД зависи от наличието на регресни права на платилия чужд дълг. В съответствие с това разбиране се поддържа, че „третото лице няма регресни права, ако е предприело изпълнението с дарствено намерение или за погасяване на свой дълг към длъжника“.

Относно доказването на тези факти в процеса се приема, че доказването на регресното право, което ползва длъжника, е в негова тежест съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК. Ответникът би могъл да поддържа теза, че регресното право е възникнало на различно основание, или пък че въобще не съществува (с което атакува съответно размера на исковата претенция или нейната основателност), но трябва да докаже тези факти. Правоизключващото възражение, че третото лице е платило с чужди средства, също следва да бъде доказано от ответника.

По конкретното дело доказателства за плащане с чужди средства не са били представени от ответника в процеса, поради което искът е уважен.

Коментар на автора: решението възпроизвежда класическата в доктрината теза, че суброгационното право възниква само при наличие на регресни права. Възприетото положение относно доказателствената тежест е логично с оглед на икономическата природа на плащането от залогодател. Ако платецът бъде принуден да доказва с чии средства е плащал, това ще доведе до натоварването му с издирване на доказателства, които ползват най-вече другата страна по делото – длъжникът, чийто дълг е бил погасен.

Облигационно право – особена част

8. РЕШЕНИЕ № 227/07.01.2015 г. по т. д. № 2482/2013 г., на І ТО

Дария Проданова (д), Емил Марков, Ирина Петрова

чл. 25 ЗЗД; чл. 20 ЗЗД; чл. 236, ал. 1 ЗЗД

договор за наем; прекратително условие; ползване на вещта със знанието и без противопоставянето на наемодателя; обезщетение за ползване

Делото е допуснато до касация за отговор на следния въпрос: Автоматичното прекратяване на договора за наем, поради неизпълнение на задължение, води ли до последиците на чл. 236, ал. 1 ЗЗД, т.е. ако след датата на автоматичното прекратяване на договора, ползването на вещта е продължило със знанието и без противопоставянето на наемодателя, договорът счита ли се за продължен за неопределен срок?

Съдът е отговорил, че автоматичното „прекратяване на договора поради неизпълнение на задължение не се приравнява по отношение на последиците си на чл. 236, ал. 1 ЗЗД.“

Аргумент на съдебния състав за даване на този отговор е, че правилото на чл. 236, ал. 1 ЗЗД има изключителен характер – то се прилага само към договори за наем с изтекъл срок. Преустановяването на действието на договора по друга причина следва да се решава по общите правила. „В тези случаи, ако държането на наетата вещ продължи със съгласието на бившия наемодател, то това държане може да се основава или на нова облигационна връзка (възмездна или безвъзмездна), или да е без основание. В тези случаи от значение би било и дали наемодателят е собственик.“ В случаите, когато договорът вече не поражда последици поради настъпване на прекратително условие, той не може да се продължи като безсрочен. Вместо това възникват кондикционни отношения поради отпаднало основание за ползване на вещта, които се уреждат по реда на чл. 236, ал. 2 ЗЗД – т.е. дължи се обезщетение, но най-малко в размер на наемната цена.

Коментар на автора: Разрешението на съда е странно в разглежданата хипотеза. Вярно е, че при разваляне на наемния договор или прекратяване с волята на страните правилото на чл. 236, ал. 1 ЗЗД не следва да се прилага, тъй като наемодателят вече ефективно се е противопоставил на ползването на вещта от наемателя с изявлението за разваляне или прекратяване. Когато обаче прекратяването настъпва по силата на едно условие, което не зависи от волята на наемодателя, има основания правилото на чл. 236, ал. 1 ЗЗД да се приложи по аналогия (поради близостта между институтите на срока и условието).
9. РЕШЕНИЕ № 256/21.04.2015 г. по т. д. № 3557/2013 г., на І ТО

Дария Проданова, Емил Марков(д), Ирина Петрова

чл. 51, ал. 2 ЗЗД; чл. 257, ал. 4 КЗ

обезщетение за вреди от деликт; определяне на обезщетението; съпричиняване на вредите; знание относно противоправно поведение; намаляване на обезщетението

Касационно обжалване е допуснато за отговор на въпроса, дали знанието у пострадал от ПТП пътник за обстоятелството, че виновният водач на МПС, в което е пътувал, предварително е употребил алкохол (или друго силно упойващо вещество) увеличава степента на риска от настъпването на претендираните по делото вреди, а оттам е и причина за съпричиняването на вредоносния резултат?

Решаващият състав е приел, че трето лице, което е знаело или е било длъжно да знае, че водачът на МПС е бил в пияно състояние или под въздействие на друго силно упойващо вещество по време на ПТП, е поело известен риск от увреждания в тази хипотеза, и застрахователното обезщетение може да бъде намалено поради съпричиняване – чл. 51 , ал. 2 ЗЗД.

В конкретния случай става въпрос за дело за застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на починал мъж, с който ищцата фактически е живеела на съпружески начала. Застрахователят твърди в процеса, че мъжът е станал причина за съпричиняване на увреждането, понеже е знаел, че шофьорът, при който се вози, е употребил алкохол, но въпреки това е пътувал в същото превозно средство. Съдът е приел възражението, че знанието за употреба на алкохол означава доброволно приемане на риска от вреди и води до възможност за намаляване на обезщетението. Въпреки това обстоятелството не е било доказано по делото и възражението на ответника е прието за неоснователно.

Коментар на автора: Решението е в съответствие с приетата и в гражданското и наказателно право теза, че лице, което позволява на употребил алкохол водач да управлява, следва да понесе известна отговорност за действията си.
10. strong> РЕШЕНИЕ № 93/10.07.2014 г. по т. д. № 2907/2013 г. на II ТО

Ваня Алексиева, Мария Славчева, Боян Балевски (д)

чл. 647, т. 3 ТЗ; чл. 124, ал. 3 ГПК; чл. 55, ал. 1 ЗЗД; чл. 57 ЗЗД

неоснователно обогатяване; отменителен иск в производство по несъстоятелност; право на иск; интерес от предявяване на иска; обратно действие на закона; право на строеж; погасяване правото на строеж;

(В делото са включени и въпроси относно производството по несъстоятелност, които ще бъдат разгледани във втората част на статията.)

Състав на търговската колегия е допуснал разглеждане на делото по два основни въпроса: 1. Изменението на закона преди даване ход на устните състезания по делото отразява ли се на квалификацията на иска и предпоставките за завеждане на иска?, и 2. Допустим ли е иск с правна квалификация чл. 647 ТЗ за обявяване на относителна недействителност на сделка, с която се учредява правото на строеж, ако правото се е погасило поради построяване на строежа?

По материалноправния въпрос съдебният състав е приел, че иск по чл. 647 ТЗ е допустим и при вече погасено право на строеж, тъй като приобретателят по сделката се е възползвал от правото.

Установената фактическата обстановка по делото е следната: длъжникът, в производство по несъстоятелност, е продал право на строеж върху свои имоти на касаторите на твърде ниска цена. Синдикът е поискал да се обяви за относително недействителна спрямо кредиторите на несъстоятелността тази увреждаща ги сделка и касаторите-ответници би следвало да „върнат“ правото на строеж.

Аргументите на съда, за да отговори на въпроса положително, са, че при обявяване на една сделка за относително недействителна, кредиторът има възможност да се възползва от обекта на сделката по два начина – или пряко, или по реда за ликвидиране на последиците от неоснователно обогатяване. Последният режим е приложим, тъй като в случаите на прогласяване на относителна недействителност, законите обикновено не предвиждат последиците от обявяването ѝ. Т. е., ще се приложат общите правила аз неоснователно обогатяване – чл. 55 и сл. ЗЗД. В случаите на иск за обявяване на относителна недействителност на сделката за учредяване на право на строеж, кредиторите имат интерес от предявяването му поради възможността да се възползват от сумата, с която третото лице се е обогатило от получаването на право на строеж по относително недействителна сделка. Така, когато правото на строеж е вече погасено, предметът на първоначалната сделка вече липсва и следва да се приложат правилата на чл. 57, ал. 2, изр. 2 ЗЗД – придобилият правото на строеж може да бъде осъден да върне онова, с което се е обогатил по относително недействителната сделка.

Коментар на автора: Правната аргументация за ползване на чл. 55 и сл. ЗЗД при възникнало право на строеж не е особено убедителна тъй като правото на строеж е принципно изключение от принципа „постройките следват земята“, ако отчуждителят на право на строеж е собственик и на земята, то не се прилагат правилата за неоснователното обогатяване, а тези за приращенията (чл. 92 ЗС) и следва да се приеме, че учредителят на право на строеж, което е относително недействително за някои кредитори, се смята за собственик на построените имоти спрямо същите тези кредитори. Вероятно обаче тук съдът е подходил с мотиви за справедливост към крайните купувачи (физически лица), доколкото е обичайна практиката да се продава право на строеж (най-вече относно апартаменти в жилищни сгради) на формално занижени цени. Затова съдът е приел, че закупилите правото на строеж би трябвало при несъстоятелност на учредителя да внесат в масата на несъстоятелността само онова, с което са се обогатили – пазарната стойност на правото на строеж, получено по относително недействителната сделка (чл. 57, ал. 2, изр. 2 ЗЗД). Така обаче приобретателите запазват правата си върху построения обект спрямо всички останали участници в гражданския оборот.

Търговско право. Обща част

11. РЕШЕНИЕ № 189/10.03.2015 г. по т. д. № 1978/2013 г., на І ТО

Дария Проданова (д), Емил Марков, Ирина Петрова

чл. 15, ал. 1 ТЗ; чл. 15, ал. 2 ТЗ;

прехвърляне на търговско предприятие; съвкупност; разделяне на правата от задълженията в съвкупността

Делото е допуснато до касация за отговор на три въпроса, свързани с прехвърлянето на част от търговско предприятие: При прехвърляне на идеална част от търговско предприятие възможно ли е да се обособи и опише тази идеална част в реално изражение? При прехвърляне на част от търговско предприятие, допустимо ли е изключване на задълженията от състава му? Следва ли това да е изрично договорено от страните?

Съдът е дал отговор на първия въпрос в смисъл, че е допустимо прехвърляне само на реално обособени части от търговското предприятие, но не и на идеални такива.

Аргумент за този отговор донякъде дава и фактическата обстановка: в ООД с двама съдружници, миноритарният съдружник, който в същото време е и управител, е сключил договор за прехвърляне на 95% от търговското предприятие на дружеството. Това е направено вероятно с цел да се избегне свикване на общо събрание, което съгласно чл. 15, ал. 2 ТЗ е задължително при прехвърляне на цялото предприятие на търговеца.

Съдебният състав приема, че идеални части от търговско предприятие не могат да се прехвърлят, тъй като това противоречи на характера на съвкупността „търговско предприятие“. Според съда, наличието на определени обекти на правото (ценни книги например) в едно търговско предприятие, а също така и невъзможността да се управлява съвместно предприятие, в което един от приобретателите е едноличен търговец, изключват приложимостта на чл. 15, ал. 2 ТЗ към идеални части от предприятие. Аргумент за това тълкуване е и, че чл. 15, ал. 2 ТЗ се прилага към всички видове търговци, а не само към дружествата. По вторият въпрос съдебният състав приема, че ако частта от търговското предприятие е фактически обособена, нейните задължения могат да не бъдат прехвърлени, стига това да е договорено между страните.

В решението липсват аргументи за това разрешение, но вероятно то се базира на свободата на договаряне и липсата на изрична забрана в закона в обратния смисъл. Съдът е обявил прехвърлянето на част от предприятие за нищожно.

Коментар на автора: за мен отговорът на първия въпрос е логичен, но аргументите не са достатъчно издържани. Най-силният аргумент срещу възможността да се прехвърлят необособени части от търговско предприятие е, че във всяко предприятие съществуват фактически отношения – те не могат да бъдат разделени по правомерен начин, освен ако не съществува и фактическа обособеност в рамките на дейността и местоизвършването ѝ (напр. цех, склад, обект на търговия и т.н.) Докато правото предвижда средства за разделяне на права и задължения, липсват правила за фактическите отношения, поради което е невъзможно те да се прехвърлят, ако не са обособени по природата си (т.е. фактическото предопределя правното). Съдът също така не коментира дали изискванията за вземане на решение за прехвърляне с квалифицирано мнозинство (чл. 15, ал. 2 ТЗ във връзка с чл. 262п ТЗ) са приложими в случаите, когато част от търговското предприятие се прехвърля без задълженията си, може би защото е приел, че в конкретния случай въобще не е осъществено прехвърляне. Според мен, в случая правото на чл. 262п ТЗ е приложимо, доколкото засяга всички части на търговското предприятие – непрехвърлените задължения на една от обособените части всъщност ще натоварят другите. Така се премахва възможността дружеството да бъде лишено от източник на печалба, а да поеме задължения, без за това да има решение на съдружниците или акционерите.

Търговско право. Дружествено право

12. ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 654/20.08.2014 г. по т. д. № 1123/2014 г., на І ТО
Никола Хитров, Елеонора Чаначева, Росица Божилова (д)

5, ал. 2 ЗГР; чл. 19, ал. 3 ЗЗД

иск за обявяване на предварителен договор за окончателен; легитимация на ответника; търговско дружество, непререгистрирано в срока по § 4, ал. 1 ЗТР; невъзможност за разпореждане с имущество от непререгистрирано дружество

Това определение, достигнало до ВКС по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, е допуснато до касация по следния въпрос: „Допустим ли е иск за обявяване за окончателен, на основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, предявен срещу непререгистриран в срока по § 4, ал. 1 ЗТР търговец с прекратена дейност?“

Съдебният състав е отговорил, че нормата „на § 5в ал. 2 пр. трето ПЗР на ЗТР не отрича допустимостта, нито е самостоятелно основание за отхвърлянето на предявен против ответник – непререгистрирал се в срока по § 4, ал. 1 ПЗР на ЗТР търговец – иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, за обявяване за окончателен сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот.“

Като аргумент е посочено, че целта на правилото на §5в, ал. 2 ЗТР не е да ограничи правосубектността на търговеца и процесуалната му легитимация, нито да осигури удовлетворяване на кредиторите. Разпоредбата цели само да ограничи възможността на търговеца да се разпорежда с имуществото си преди провеждане на нормално производство по ликвидация в съответствие с общите правила (чл. 268 и сл. ТЗ). Поради това § 5в, ал. 2, тълкуван буквално, не е приложим към исковите производства, за които на основание § 5д ЗТР се прилагат общите правила за ликвидацията. Според същите (чл. 268, ал. 1 ТЗ) непререгистрираният търговец не губи правосубектността си и може да води и да бъде ответник по всякакви искове. Противното тълкуване на § 5в ЗТР означава препятстване на целите на ликвидацията, включително и превръщането на производството в такова по несъстоятелност, ако търговецът е неплатежоспособен или свръхзадължен. В хода на ликвидацията ликвидаторът е длъжен да довърши текущите сделки, включително и да се погрижи за предварителните договори по смисъла на чл 19 ЗЗД.

Коментар на автора: Решението на съда трябва да бъде приветствано, защото не позволява използването на правилата за принудителна ликвидация на непререгистрирани в търговския регистър търговци за ограничаване на правосубектността им. Подобно рестриктивно решение само би затруднило оборота и би увредило кредиторите.
13. РЕШЕНИЕ № 43/15.04.2015 г. по т. д. № 892/2014 г., на І ТО

Ваня Алексиева, Мария Славчева, Боян Балевски (д)

чл. 185, ал. 1 ТЗ; чл. 187, ал. 2 ТЗ; чл. 63 ЗЗД; чл. 228, ал. 1 ТЗ

акции на приносител; прехвърляне на ценни книги; договор за покупко-продажба; транслативно действие на договора

Съдът е допуснал касация за отговор на следния въпрос: Поражда ли транслативно действие договор за прехвърляне на акции на приносител, сключен преди същите да са издадени и при липса на надлежно издадени временни удостоверения, годни за прехвърляне по реда на чл. 187, ал. 2 ТЗ?

Съдебният състав е отговорил, че тази сделка не поражда транслативно действие и не прехвърля акциите.

Аргументи за този отговор съдът черпи от природата на акцията като ценна книга, която материализира права по такъв начин, че те не могат да бъдат упражнени без надлежно учредено титулярство върху ценната книга. Според съдебния състав по „аргумент от чл. 228, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 174, ал. 1, т. 3 ТЗ“ правата на акционера възникват и преди издаване на съответните акции или временни удостоверения, но това правило се прилага само за учредителите на акционерното дружество. Членствените права не могат да се прехвърлят отделно от акциите или заместващите ги ценни книги по съответния определен в закона начин (чрез предаване на фактическата власт, джиро или цесия).

Разширявайки обхвата на изложените съображения, съдът е приел, че договорът е нищожен поради невъзможен предмет (чл. 26, ал. 2 ЗЗД), без да излага аргументи относно този извод.

Коментар на автора: Аргументите на съда, че писмен договор за прехвърляне на акции не поражда транслативно действие са в съответствие с утвърдените правила за прехвърляне на права върху ценни книги. Но изводът за недействителност на договора не се вписва в утвърдените правила относно действието на договора. Този извод е плод на логическа грешка. По правило договорите имат едно-единствено действие – създаване на задължение за изпълнение на определено действие или за въздържане от такова. Правопрехвърлителният ефект е типичен само за някои договори („транслативни“ договори – продажба, замяна, заем за потребление и т.н.), а настъпва автоматично само ако предмет на прехвърляне са права върху вещи (арг. от чл. 18 ЗЗД). Фактът, че договорът не е породил транслативните си последици, не го превръща в нищожен – от него е възникнало валидно облигационно задължение за прехвърляне на акциите, които са негов предмет. Доколкото е възможно с договор да се прехвърлят и чужди или още невъзникнали права (напр. при продажба на бъдеща вещ), то няма как да се приеме, че сключеният договор за прехвърляне на акции, които предстои да бъдат издадени, е недействителен. Когато акциите бъдат издадени, договорът ще може да бъде изпълнен съвсем правомерно – като акциите бъдат прехвърлени по предвидения в закона начин (предаване, джиро или цесия).

(продължение на т. 6.) РЕШЕНИЕ № 172/22.01.2015 г. по т. д. № 3721/2013 г., на І ТО

Таня Райковска, Тотка Калчева(д), Вероника Николова

чл. 134, ал. 1 ТЗ; чл. 107 ЗЗД; чл. 240 ЗЗД

(Продължение от раздел 5 – „Погасяване на задълженията“.)

По втория въпрос съдът се е произнесъл, че не следва де се следи служебно за предпоставките на решение за въвеждане на задължение за допълнителна парична вноска на съдружниците в ООД (чл. 134, ал. 1 ТЗ).

Съдът се е позовал за своя отрицателен отговор на обстоятелството, че ако си позволи преразглеждане на такова решение на общо събрание на ООД по свой почин, то би заобиколил сроковете по чл. 74 ТЗ и би нарушил принципа на диспозитивното начало (чл. 6 ГПК). Също така се посочва, че правилата за прогласяване на нищожност по чл. 26 ЗЗД не се прилагат към сделките-решения (ТР № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС).

Търговско сделки. Общи правила

14. РЕШЕНИЕ № 201/12.02.2015 г. по т. д. № 3351/2013 г., на ІІ ТО

Росица Ковачева, Емилия Василева (д), Анна Баева

чл. 580, т. 1 ГПК (чл. 476, ал. 1 ,б. „а“ ГПК (отм.); чл. 18 ЗЗД; чл. 26 ЗЗД; чл. 293, ал. 3 ТЗ

нотариален акт; нищожност поради липса на дата; неправилно посочена дата на нотариален акт; форма на сделките; потвърждаване на търговска сделка, която не е сключена в изискуемата форма

Касационното обжалване е допуснато по два въпроса, единият от които има процесуален характер, но се касае и до основанието за нищожност „липса на предписана от закона форма“. Въпросите са: „Приравнява ли се невярното документиране на датата на сделката в нотариалния акт, установено с влязла в сила присъда на наказателен съд, на липса на дата на нотариалния акт и съставлява ли основание за нищожност на нотариалното действие по чл. 472 във връзка с чл. 476, ал. 1, б. „а“ ГПК /отм./, респективно основание за нищожност на договора за покупко-продажба на недвижим имот?“ и „Приложима ли е разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ТЗ по отношение на разпоредителни сделки с недвижим имот, извършени между търговци, за действителността на които е установена нотариална форма?“

По първия въпрос съдът е приел, че: „невярното документиране на датата на сделката в нотариалния акт от нотариуса, установено с влязла в сила присъда на наказателен съд, следва да бъде приравнено на липса на дата на нотариалния акт – основание за нищожност на нотариалното действие по чл. 472 във връзка с чл. 476, ал. 1, б. „а“ ГПК /отм./, респективно основание за нищожност на договора за покупко-продажба на недвижим имот поради липса на форма.“

Като аргумент за посоченото решение е посочено особеното значение, което датата има при нотариалните удостоверения – тя не само удостоверява кога е сключена сделката (и съответно са се проявили правните ѝ последици), но служи и за проверка на представителната власт на страните и за компетентността на нотариуса. Поради това порокът на нотариалния акт, изразяващ се в неправилно отразена дата, може да засегне съществено неговите правни последици и следва да се приеме за основание за нищожност на нотариалното удостоверение.

Освен това съдът е изложил и разсъждения върху значението на установяването на неистинската дата с наказателна присъда. В мотивите на решението е възприето, че наличието на документно престъпление не е от решаващо значение за квалифициране на нотариалния акт с невярна дата като нищожен. Причината е, че наказателноправните последици на деянието (маловажност) се преценяват във връзка с множество други настъпили факти, докато гражданският закон цели защита на правата на страните, които винаги са засегнати от невярно отразената дата (налице е опасност за оборота и противоправност).

По втория зададен въпрос съдът е приел, че възможността за саниране на нищожна поради неспазване на изискуемата форма сделка чрез изпълнението ѝ, предвидена в чл. 293, ал. 3 ТЗ, „не намира приложение по отношение на разпоредителни сделки с недвижим имот, извършени между търговци, за действителността на които е установена нотариална форма.“

Аргумент за това решение е целта на посочената разпоредба (чл. 293, ал. 3 ТЗ) – тя цели гарантиране на сигурността на търговския оборот и невъзможност страна, която е приела последиците на дадена сделка, после да се измъкне от отговорност, позовавайки се на чисто формален порок. При сделките с недвижими имоти обаче, нотариалната форма има значение и за сигурността и яснотата в гражданския оборот. Тази стабилност на правото на собственост върху недвижими имоти е правна ценност, която има по-голяма значимост от защитата на търговския оборот. Аргумент в тази посока е и нуждата от вписване на сделките с недвижими имоти (чл. 112 ЗС), което няма как да се осъществи, ако сделката не е в нотариална форма (чл. 3, ал. 1 ПВ).

Коментар на автора: решението на съда следва да бъде подкрепено, тъй като правилно поставя баланс между правната сигурност, съответно интереса на третите лица, и интереса на страните от запазване на отношенията помежду им. При засилената защита на сделките с недвижими имоти, прогласена в гражданския закон, няма как да се приеме, че волята на отделни страни следва да дерогира правила в защита на оборота.

Търговско сделки. Отделни видове сделки

15. РЕШЕНИЕ № 253/08.01.2015 г. по т. д. № 3881/2013 г., на І ТО

Дария Проданова (д), Емил Марков, Ирина Петрова

чл. 345, ал. 1 ТЗ, чл. 84, ал. 1 ЗЗД

договор за лизинг; неизпълнение на паричното задължение; предсрочно прекратяване на договора; дължимост на лизинговите вноски

Делото е допуснато до касация за отговор на следния въпрос: „Предсрочното прекратяване на договора за финансов лизинг с връщане на лизинговата вещ от лизингополучателя води ли до отпадане на задължението му за плащане на оставащите лизингови вноски до края на срока на договора, при условие, че лизингополучателят е длъжен да удовлетвори целия интерес на лизингодателя, независимо дали ползва лизинговата вещ, или не?“

Въпросът е възникнал по дело за регрес на застрахователя на лизингодателя за риска от загуби поради неплащане на лизинговите вноски срещу лизингополучателя. застрахователят е съдил лизингополучателя да изплати лизинговите вноски, които са били възстановени от застрахователя на лизингополучателя.

Отговорът на съда е в смисъл, че „предсрочното прекратяване на договора за финансов лизинг с връщане на лизинговата вещ от лизингополучателя води до отпадане на задължението му за плащане на оставащите лизингови вноски до края на срока на договора“, но не и за вноските, чийто падеж е настъпил. Лизинговите вноски с ненастъпил падеж в хипотезата на прекратен договор за лизинг, не следва да бъдат включвани в застрахователното обезщетение по договор за застраховка по риска от неплащане на лизингови вноски.

Решаващият състав е приел, че с връщането на вещта отношенията по договор за лизинг се прекратяват занапред. Поради това лизингодателят има право да получи само онези лизингови вноски, които не са били платени на падежа, но не и тези, които са дължими след момента на връщане на вещта. Приемайки, че суброгационният иск на застрахователя в тези случаи е обусловен от обема на регресните права на лизингодателя, съдът е приел, че лизингополучателят дължи на застрахователя само плащане на вноските с падеж, настъпил преди връщането на лизинговата вещ. Икономическите аргументи на застрахователя, че така интересът на лизингодателя, който е закупил лизинговата вещ със свои или привлечени средства, а получава само част от стойността ѝ под формата на лизингови вноски и продажна цена на старо, не е защитен, не са зачетени. Според решаващия състав застрахователят е дължал само плащане на вноските с настъпил падеж.

В решението си съдът се позовава на Решение № 112 от 15.01.2015 год. по т.д.№ 2936/2013 год. на ІІ т.о. и Решение № 122 от 22.01.2015 год. по т.д.№ 3137/2013 год. на ІІ т.о.

Коментар на авотра: Решението кореспондира с формалната правна логика, но не отговаря на икономическата. Вярно е, че след прекратяване на лизинговия договор вноски не се дължат. Прекратяването на един договор с продължително изпълнение обаче може да приеме много форми. Когато основание за прекратяването е вина на лизингополучателя (неплащане на вноски), то става въпрос за разваляне по смисъла на чл. 87 ЗЗД и лизингополучателят носи отговорност за виновното си поведение. Така той би следвало да покрие и загубата на лизингодателя от прекратяването на договора (тъй като лизинговата вещ вече е с много по-ниска цена и продажбата ѝ не може да възстанови разходите по закупуване на вещата, дори намалени с платените лизингови вноски). Евентуално е възможно съдът да се е произнесъл по този начин, защото е сезиран с искане за връщане на вноски, а не на обезщетение за вреди, но аргументите му не отразяват достатъчно ясно този извод. Решението за недължимост на лизинговите вноски не отчита функцията на лизинга като договор за кредитиране (в икономически смисъл), а вероятно е провокирано от широко битуващото разбиране, което приема за цел на лизинговия договор придобиване на собственост върху вещта.
16. РЕШЕНИЕ № 236/26.03.2015 г. по т. д. № 4615/2013 г., на І ТО

Таня Райковска, Тотка Калчева (д), Вероника Николова

чл. 507 ТЗ; чл. 485, ал. 3 ТЗ; чл. 537 ТЗ; чл. 513, ал. 1 ТЗ

запис на заповед; авалист; плащане от авалиста; регресен иск на авалиста; обем на отговорността

По делото съдът е обсъдил и процесуален въпрос относно начина на изчисляване на частично платените суми за погасяване на задължението по запис на заповед, който ще бъде разгледан във втората част на статията.

Въпросът, по който е допусната касация по делото е относно обема на отговорността на платилия авалист срещу издателя на записа на заповед?

Съдът е отговорил, придържайки се към буквалното тълкуване на закона, че ако плати менителничното задължение, авалистът има за всичко платено права по ценната книга срещу лицето, за което поръчителства и всички джиранти преди него. Обемът на отговорността на посочените лица се определя от чл. 507 ТЗ – той възлиза на платената сума, законната лихва върху нея от деня на плащането, съдебните разноски и комисионна в размер до 0,33 % от стойността на записа на заповед (чл. 506, ал. 1, т. 4 ТЗ).

За да приеме това решение, съдът е приел, че авалистът, макар и да е лице, което гарантира за вземането па записа на заповед, не притежава правата и задълженията на поръчител. Поради това, при авалиста не се прилагат правилата за уведомяване на главния длъжник, приложими спрямо поръчителя ( авалистът носи само отговорност за последиците от неуведомяването – чл.499, ал.5 ТЗ). Също така, макар и да е солидарен длъжник по ценната книга, авалистът не разполага със суброгационни права по общата уредба на ЗЗД. Той разполага с обратен иск по чл. 507 ТЗ срещу издателя, като отговорността е определена в същата разпоредба и е описана в отговора по-горе.

Съответно, ако в процеса има възражение за частично плащане по записа на заповед, направено от някой от основните длъжници по менителничния ефект, съдът трябва да установи размера на задължението по чл. 507 ТЗ и да установи с експертиза каква част от това задължение е платена от издателя, като съдът следва съответно да намали размера на задължението с установената платена от издателя сума.

Коментар на автора: съдът е възприел правилна теза с оглед на ограниченията на отговорността на различините видове гаранти – поръчител, авалист и солидарен длъжник.

Застрахователно право

17.РЕШЕНИЕ № 212/16.01.2015 г. по т. д. № 4043/2013 г., на І ТО

Таня Райковска, Тотка Калчева(д), Вероника Николова

чл. 229 КЗ; чл. 223, ал. 2 КЗ; чл. 223, ал. 4 КЗ; чл. 224, ал. 1 КЗ

застраховка „гражданска отговорност“, регресен иск на застрахования; отговорност за лихви и разноски; обем на отговорността на застрахователя; уведомяване на застрахователя

Въпросите, по който е допусната касация, са два. Първият от тях звучи така: „Какъв е обемът на отговорността на застрахователя по чл. 229 КЗ спрямо застрахования по застраховка „гражданска отговорност“ за платените от последния лихви и разноски на увредено трето лице?“, а вторият се отнася до това, дали съдът е обвързан от изчисленията на съдебния изпълнител в рамките на производството, водено от увреденото трето лице срещу застрахования.

Върховният касационен съд е отговорил на първия въпрос, тълкувайки систематично правилата относно различните искове срещу застрахователя, по следния начин: „Застрахователят отговаря по реда по чл. 229 КЗ спрямо застрахования за платените от последния на увреденото лице лихви за забава съгласно чл. 223, ал. 2 КЗ за периода от датата на съобщаването по чл. 224, ал. 1 КЗ, както и за разноските по дела, водени срещу застрахования съгласно чл. 223, ал. 4 КЗ, ако е бил привлечен в процеса.“

Аргументите за прилагане на това решение са почерпени от разпоредбите, които определят отговорността на застрахователя, без оглед на иска. Съдебният състав е приел, че отговорността на застрахователя по прекия и по регресния иск срещу него трябва да е еднаква. Съобразно с правилата на чл. 223 КЗ съдът е определил, че отговорността за лихвите за забава е ограничена до лихвите, начислявани след съобщаването по смисъла на чл.224, ал.1 КЗ, т.е. след изпълнение на задължението на застрахования да уведоми застрахователя за обстоятелствата, които могат да доведат до възникване на гражданската му отговорност, за предявени искове срещу него или за плащанията, които е извършил. Отговорност за разноските по граждански дела, водени срещу застрахования, възниква само ако застрахователят е привлечен в процеса.“ Отговорността на застрахователя не покрива разноските по изпълнителни дела срещу застрахования.

По втория въпрос съдебният състав е приел че „при спор относно обема на отговорността на застрахователя по чл. 229 КЗ съдът не е обвързан от изчисленията на съдебния изпълнител за структурата на дълга на застрахования относно направени прихващания на изпълнението в образуваното от увреденото лице изпълнително производство.“

Приема се, че преценката на съда не може да се предопределя от тази на съдебния изпълнител. Това е така, тъй като в изпълнителното производство се включват редица разходи за разноски и други такси, често се присъединяват взискатели и могат да настъпят редица обстоятелства относно размера на дълга, които не са определящи за отговорността на застрахователя. Съдът трябва да използва събраните по делото по общия ред доказателства и сам да приложи правилата за прихващане на изпълнението по чл. 76 ЗЗД.

Коментар на автора: Съдът се е възползвал от възможността да изравни режимите на отговорност, като така е създал предвидимост едновременно и за застрахователя, и за застрахования. Въпреки това решението не удовлетворява в пълна степен интересите на застрахования, чиято невъзможност да плаща големи суми го е довела до сключването на застраховка „Гражданска отговорност“. Вероятно по-добро решение би било отговорността да се определя с оглед добросъвестността на застрахователя при отказа му да изплати обезщетението, който води до започване на изпълнителни производства срещу застрахования. (Прилагането на този принцип може да стане със законодателни изменения.)
18. РЕШЕНИЕ № 188/13.12.2014 г. по т. д. № 4358/2013 г., на ІІ ТО

Ваня Алексиева, Мария Славчева, Боян Балевски (д)

чл. 211, т. 2 КЗ; чл. 11, чл. 11, ал. 1 ЗРКЗГТ

имуществена застраховка; застраховка на самоходна машина; договорно задължение за регистрация на машината; условие за настъпване на застрахователното покритие; знание на застрахователя, че условието не е настъпило

Касационното обжалване е допуснато по въпроса дали застраховател дължи заплащане на обезщетение по имуществена застраховка, когато е уговорено условие за това – собственикът да регистрира ППС – предмет на имуществена застраховка, по реда на чл.11 ал.1 от Закона за регистрация и контрол на земеделската и горската техника, ако застрахователят е знаел и приел, че такава регистрация липсва при сключване на договора?

Съдът е отговорил, че на основание чл. 211, т. 2 КЗ застрахователят може да откаже заплащане на обезщетение, ако не е извършена регистрация на ППС и той е въздигнал извършването ѝ в условие за изплащането.

Аргументи за това решение съдебният състав черпи от езиковото тълкуване на закона. Чл. 211, т. 2 КЗ изрично допуска застрахователят по имуществена застраховка да откаже плащане на обезщетение при настъпването на застрахователното събитие , ако контрахентът не е изпълнил задължение, което е значително с оглед интереса на застрахователя и това задължение произтича от закона или от съдържанието на самия застрахователен договор. В случая с регистрацията на самоходна техника, поставеното от застрахователя условие за предварителна регистрация отговаря и на двете условия – предвидено е и в закона (чл. 11 ЗРКЗГТ), и в общите условия на застрахователя, а неизпълнението му ще доведе до затруднения за откриването на вещта, а оттам – и за невъзможност застрахователят да реализира регресните си права.

Коментар на автора: Съдът разумно е приел, че нерегистрирането на превозното средство застрашава интереса на застрахователя и може да бъде въздигнато като условие за ползване на правата по застрахователен договор.

Право на интелектуалната собственост

19. РЕШЕНИЕ № 121/16.12.2014 г. по т. д. № 2718/2013 г. на II ТО

Татяна Върбанова, Камелия Ефремова(д), Бонка Йонкова

чл. 13, ал. 1, т. 3 ЗМГО

търговска марка, ползваща се с известност; използване на марката, ползваща се с известност, или на сходен или идентичен знак за стоки и услуги, които са идентични или сходни с тези, за които марката е регистрирана

Въпросът, по който е допуснато касационното обжалване, е дали защитата на марките, придобили известност (чл. 13, ал. 1, т. 3 ЗМГО), се прилага и за случаите на използването на идентичен или сходен знак за стоки или услуги, които са идентични или сходни с тези, за които марката е регистрирана.

Съдът е приел, че защита на търговските марки, „ползващи се с известност на територията на Република България, се предоставя и в случаите, когато стоките, за които марката е регистрирана и стоките, върху които се използва знакът, нарушаващ марката, са сходни или идентични“.

Съдът е приложил решения на Съда на Европейския съюз по дело С-292/00 Davidoff & Cie SA and Zino Davidoff SA v Gofkid Ltd., с което се тълкува Първа директива на Съвета от 21 декември 1988 относно сближаване на законодателствата на държавите-членки във връзка с търговските марки (89/104/ЕИО), откъдето произхожда разпоредбата в българския ЗМГО. Този подход отговаря за изискванията за тълкуване на националното законодателство в съответствие с европейските актове (задължение на националните съдилища съгласно Решение на СЕО по дело C- 106/89 Marleasing).

Решаващите аргументи на Съда на ЕС са били, че марката, ползваща се с известност, не може да има по-малка защита от всяка друга регистрирана марка на територията на Съюза. Поради това е недопустимо буквално тълкуване на правилото на Директивата, което би довело до защита на ползваща се с известност марка само при имитация на знака за стоки и услуги, които не са идентични или сходни на тези, за които марката е регистрирана първоначално. Целта на чл. 12, ал. 1, т. 3 ЗМГО е да въведе допълнителна защита, добавяща се към тази срещу използване на знака върху идентични или сходни стоки и услуги (чл. 12, ал. 1 , т. 2 ЗМГО).

Коментар на автора: Решението се ръководи от аргументи за характера на търговската марка и е единственото разумно в случая. Съдът е показал и положителната тенденция да прилага правото на ЕС по дела, което се случва относително рядко по частноправни спорове.

Систематизирани и коментирани Автор: Андрей Георгиев