кредитни-услуги

Последната част от фрагмента D.12.1.32[1], в която се казва „sed quia pecunia mea ad te pervenit, eam mihi a te reddi bonum et aequum est“, ни дава ясно да разберем, че ако мои пари[2] са достигнали до чужд патримониум, без да е налице основание за така осъщественото имуществено разместване, а така и без основание за тяхното задържане (поне според глосатора Azo[3]), то е несправедливо акцепиенсът да ги задържи. Смята се, че съдържимото в тази фраза твърдение е сравнимо по своята обобщеност и генералност с прословутите два фрагмента от Помпоний[4] относно естествената справедливост и недопустимостта на неоснователното обогатяване[5]. Тръгвайки от тук при интерпретацията на D.12.1.32, глосаторите извеждат едно неписано изискване за iniuria като част от забраната за обогатяване. Това обяснява и защо според повечето глосатори, а така коментаторите,  правилото на D.12.1.32 се свързва с aequitas generalis и се разглежда като защитно средство в случаите, в които е налице обогатяване за чужда сметка[6]. В основата на това допускане стои разбирането, че би било честно и справедливо „моите пари“, които sine causa са преминила в чужда имуществена сфера да ми бъдат върнати, доколкото аз съм се лишил от възможността лично да ползвам престираната парична сума. Тази римскоправна концепция се запазва в почти всички съвременни гражданскоправни кодификации, като рационализираща основа при създаване регламентацията на condictio indebiti с особеността, че не всяко получаване на пари без основание води непременно до неоснователно обогатяване. Това е така, защото не е необходимо получаването на нещо[7] да е свързано с положителен ефект за имуществото на акцепиенса като придобиване на права, спестяване на разходи или намаляване на пасива. По същия начин не е необходимо и патримониумът на солвенса да е намалял[8]. Отделно от това, извършено плащане при липса на основание с категоричност не изчерпва кръга от хипотези, в които едно лице бива лишено от възможността да си служи с определена парична сума, доколкото липсващото основание често може да бъде последица от неправомерни действия, като например задържане на парична сума във връзка с обвинение, което по-късно се оказва неоснователно. Общото между различните случаи, в които е възможно се стигне до лишаване от възможността едно лице да ползва „свои пари“, е необходимостта да бъдат заличени последиците от изтеклото време и пропуснатите възможности по отношение на вземането за връщане на определена парична сума[9]. И именно тази необходимост поставя въпроса за правната квалификация на различните претенции, чрез които може да се стигне до възстановяване стойността на невъзможността да бъде ползван определен паричен ресурс в различните хипотези. За нуждите на настоящето изложение тази претенция ще бъде определяна като иск за възстановяване стойността на ползване на пари, които по някаква причина са изведени от разпоредителната власт на ищеца, известни още като[10]. Както ще стане ясно, у нас реституция на възможността да бъдат ползвани пари, дадени, респективно отнети при липса на основание, се явява последица от уважаване на искове, чието правно основание варира от договорна и деликтна отговорност до „отговорност“ за неоснователно обогатяване във връзка с плащане на недължимо. Това налага, без каквито и да било претенции за правилност или изчерпателност, разбира се, да бъде направен опит за изясняване в кои случаи кои правила намират приложение, за да се стигне  до компенсиране на “use value” of money.

Лишаване от ползването на парична сума като основание за ангажиране на деликтна отговорност

В практиката не са рядкост хипотезите, в които отнемането на парична сума от разпоредителните правомощия на нейния титуляр, е последица на осъществил се неправомерен юридически факт. Пример в тази насока са зачестилите в юриспруденцията искове с правно основание чл. 2 ЗОДОВО, с които се претендира обезщетение за случаите, в които са  внесени пари като гаранция в хипотезата на незаконно обвинение в извършване на престъпление. Така с Решение № 281 от 04.10.2011 г. по гр. д. № 1684/2010 г. на Върховен касационен съд е прието, че в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 /предишна т. 2/ ЗОДОВ незаконността на обвинението води до незаконност и на всички наложени на обвиняемия ограничителни мерки, вкл. и на мярката за неотклонение „парична гаранция“, в която хипотеза се касае до неправомерно задържана парична сума. От тук решаващият състав изтъква, че в подобни случаи се дължи обезщетение за времето, за което без основание, лицето, внесло гаранцията, е било лишено от тази парична сума,  тъй като задържане на парична сума като гаранция в наказателното производство може да обоснове предположението за пропуснати ползи, които кредиторът ( лицето, което е внесло гаранцията) е търпял през времето, в продължение на което не е разполагал с отнетото. В същия смисъл е и Решение № 139 от 08.05.2012 г. по гр. д. № 1121/2011 г. на Върховен касационен съд, с което е прието, че през периода на задържане на парична сума, внесена като гаранция,  ищецът е бил в невъзможност да я ползва за задоволяване на свои нужди и да реализира от нея доход, поради което същият е пропуснал да реализира включително ползи, което съставлява имуществена вреда, подлежаща на обезщетяване.

Така формулираните изводи отразяват трайната и последователна практика на ВКС, според която вредата от невъзможността за използване на определена парична сума, чието връщане е дължимо на кредитора, може да има характер само на пропусната полза (неосъществено увеличаване на имуществото, което се основава на предположението за състоянието, в което то би се намирало, ако не бяха засегнати  определени блага). Нещо повече, в юриспруденцията еднозначно се приема, че в подобни случаи законът презюмира необоримо, че тази вреда е най-малко в размер на законната лихва за забава /чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД/, която се дължи от датата, на която е внесена сумата по мярката за неотклонение „парична гаранция“, до датата на реалното връщане на тази сумата[11]. Следва да се настоява, че посочването на „лихвата по чл.86 ЗЗД“ в юриспруденцията сочи не на правното основание на претенцията, а само на способа, по който е изчислен размерът на пропуснатите ползи в хипотезите на неправомерно лишаване на ищеца от разпоредителна власт по отношение на конкретна парична сума. Същевременно, ако увреденият претендира вреди над законната лихва, той следва да ги докаже по пътя на пълното и главно доказване[12]. Подобна хипотеза е разгледана в Решение № 72 от 1.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 833/2010 г., III г. о., ГК, според което за задържана неправомерно сума във валута се дължи обезщетение, съизмеримо не със стойността на законната лихва за забава по чл. 86 ЗЗД, а със стойността на  възнаградителната лихва[13]. Причината за възприемане на този по-висок размер на дължимото обезщетение е обусловено в случая от предвидения по НПК специален ред за съхранение на отнетото. На основание чл. 107, ал. 5 от НПК /ред. 1974 г./ парите като предмет на престъплението – чл. 106 от НПК, се предават за пазене в търговска банка, обслужваща държавния бюджет, а органите на предварителното производство и съответните органи на Митниците са длъжни да внесат парите и другите ценности в разумен срок, не по-дълъг от три работни дни от изземването им. В случая този императивно разпореден ред на пазене не е спазен от органите на предварителното производство. От това за ищеца е настъпила вреда – пропусната полза от лихвата, която би получил при пазене на парите. По тази причина с възнаградителната лихва върху задържаната сума във валута, ако беше предадена за пазене по реда на НПК, се съизмерява обезщетението за пропуснатата от ищеца полза за периода на наказателното производство, която се дължи от отнемането до възникване на задължението за връщане на отнетото, като обезщетителна лихва (по чл. 86 ЗЗД) върху подлежаща на връщане и върната със забава сума във валута се дължи за периода след това.

Незаконосъобразно обезпечение

До присъждане на обезщетение за вреди на основание непозволено увреждане като начин за компенсиране на отнетата възможност за разпореждане с парична сума  често се стига и в случаите на незаконосъобразно наложена обезпечителна мярка. Така в случаите на наложен запор (било в рамките на обезпечителното или на изпълнително производство) се стига до изваждане на парична сума от разпоредителната власт на лицето, върху чието имущество е наложен запорът, което и обстоятелство обективно обуславя невъзможността последният да я ползва по предназначение. Затова и в съдебната практика се приема, че при материално неоправдано обезпечение е налице понесена имуществена вреда от ищеца под формата на пропусната полза и нейният минимален размер е съизмерим със законната лихва върху запорираната сума за периода на задържането ѝ. Приема се още, че кредиторът винаги има право на законна мораторна лихва, без да е необходимо тя да е уговорена. Това се обосновава с обстоятелството, че правилото на чл. 86, ал. 1 ЗЗД предвижда необорима презумпция, че при парично задължение, независимо от неговия произход, гарантираната и подлежаща на обезщетяване вреда за ищеца, размерът на която е освободен да доказва, е винаги законната лихва, освен ако действително претърпените вреди са в по- висок размер, който обаче подлежи на пълно доказване[14]. Именно такъв случай на по-висок размер на дължимо обезщетение за вредите от неоправданото лишаване на ищеца от възможността да си служи с принадлежащ му паричен ресурс е разгледан в Решение № 1602 от 27.06.2018 г. по т.д. № 1258/2018 г. на Софийски апелативен съд, Търговска колегия. Според състава, постановил цитирания акт, „вредата, която ищецът е претърпял от залога на процесната парична сума, е пропусната полза и се равнява на лихвата, която той би получил, ако беше вложил тази сума по договор за банков влог, като няма пречка да се доказват и други вреди, вкл. претърпени загуби в по-голям размер“. Допълнителен аргумент за размера на вредата, а от там и за размера на дължимото обезщетение за невъзможността да бъдат използвани пари, „отнети“ без основание, ни дава и правилото на чл.391, ал.3 от ГПК, съгласно което размерът на гаранцията се определя от размера на преките и непосредствени вреди, които ответникът ще претърпи, ако наложеното обезпечение е неоснователно[15].

Лишаване от възможност за ползване като основание за ангажиране на договорна отговорност

По-големи трудности претенциите за възстановяване стойността на ползване на пари, които по някаква причина са изведени от разпоредителната власт на ищец, създават случаите, в които твърденията за пропуснати ползи във връзка с отнетата възможност да се ползва даден паричен ресурс се реализират в контекста на договорна връзка. Подобен казус е разгледан с Решение № 632 от 01.04.2013 г. по в.г.д. № 3100/2012 г. на Софийски апелативен съд. От установеното по делото става ясно, че между ищеца А и ответника В е сключен предварителен договор, по силата на който ищецът е заплатил парична сума, уговорена като част от цена, дължима по окончателен договор за покупко-продажба на гараж, като едва след година ищецът установява, че  гаражът не е собственост на ответника, поради което и до окончателен договор не се стига. При това положение А основава исковата си претенция пред съда с твърдения, че е претърпял вреди, съизмерими с лихвата, която същият би получил, ако заплатената парична сума  бе останала на негово разположение, а не бе „задържана“ от ответника за период от близо година ( от сключване на предварителния договор до момента, в който е станало ясно, че окончателен договор няма да бъде сключен). Ищецът поддържа още, че на купувача по разваления договор се дължи лихва върху платената цена от деня на плащането до развалянето на договора, ако той е развален по причина, за която продавачът отговаря. Тези съждения се обосновават с това, че, съгласно чл. 88, ал.1 от ЗЗД, при разваляне на договора кредиторът има право на обезщетение за вредите от неизпълнението, а, считано от датите на извършване на съответните плащания по договора, ищецът А е бил лишен от възможността да ползва платените суми, както и да реализира доходи от тях[16]. Така заявената претенция е квалифицирана от съда като такава по чл.88, ал.1, изр.2 вр.чл.82 ЗЗД, като е нужно да бъде уточнено, че, както вече бе изяснено, посочването на „лихвата по чл.86 ЗЗД“ сочи не на правното основание на претенцията, а само на способа, по който е изчислен размерът на пропуснати ползи от невъзможността предварително заплатената като цена по неизпълнения договор да се използва от солвенса. От мотивите на цитираното Решение № 259 от 17.02.2012 г. на САС по в. гр. д. № 1131/2011 г. става ясно, че според решаващия състав така заявената претенция би била напълно основателна, ако ищецът погрешно не бе настоявал, че претендира лихва за забава по чл. 86 ЗЗД, а не обезщетение за вреди на основание чл. 88 ЗЗД, които вреди са съизмерими най-малко с размера на законната лихва за забава по чл. 86 ЗЗД. До подобен извод достига и съставът, постановил Решение № 257 от 22.02.2001 г. по гр.д. № 1549/2000 г. , V г.о. на ВКС, въпреки че за начален момент на дължимост на обезщетението за „лишаване“ от парична сума, която е платена на основание по-късно развален договор, е приет не моментът на плащане, а моментът на изпадане на длъжника в забава. С посочения съдебен акт решаващият състав се е произнесъл по претенция на възложител по договор за строителство, с която се претендира обезщетение за пропуснати ползи, изразяващи се в законната лихва върху преведена в полза на строителя сума за изграждане на договорени по договор за строителство обекти за периода на забавата – от уговорения срок за завършване на строителството до предявяването на иска пред съда. По делото е безспорно установен фактът на забавата при изграждането на уговорените обекти, установен е от назначената по делото експертиза и размерът на договорената неустойка, както и пропуснатите ползи, изразяващи се в лихвата върху заплатената от възложителя сума, която би получил за периода от изпадането на длъжника в забава до развалянето на процесния договор. На така заявения иск е дадена квалификация по чл. 79 във вр. чл. 82 и същият е уважен изцяло. И според състава, постановил Решение № 413 от 6.06.2006 г. на ВКС по гр. д. № 353/2005 г., II г. о., стойността на „ползването“ (задържането) на паричната престация от момента на плащането до момента на отпадане на основанието би могла да се претендира като имуществена вреда. В тази връзка се сочи, че  „плодовете от даденото от момента на даването му до отпадането на основанието съставляват имуществена вреда от развалянето на договора и титулярът на реституционната претенция има право на това обезщетение“, но „ само ако договорът не е развален по причина, за която той отговаря.“ Така формираните мотиви поставят въпроса дали в случаите, в които липсата на основание  за извършеното плащане не може да се свърже с укоримо поведение на солвенса или акцепиенса, даването на парична сума sine causa би могло да обоснове претенция за имуществено уравняване и каква ще бъде нейната правна квалификация.

Лишаване от ползване на парична сума като основание на претенция за неоснователно обогатяване?

Не са редки случаите, в които А плаща на B по договор, който по-късно се оказва унищожаем, защото А е недееспособно лице, като за времето от плащането до влизане в сила на съдебното решение, с което договорът е унищожен, В се оказва, че е получавал възнаградителна лихва, предоставяйки така получените пари на срочен депозит в банка или е погасил свое задължение, спестявайки по този начин дължими неустойки за забава, лихва за забава или е закупил актив, за чието закупуване, ако не бе получил пари от А, би теглил заем и би претърпял необходими разходи. Доколкото в тези и други възможни хипотези липсата на основание за плащането не може да се свърже с противоправно състояние[17], с неправомерен юридически факт (и следователно не може да обоснове претенция за вреди на договорно или деликтно основание), се поставя въпросът, възможно ли е освен връщане на платеното, А да претендира по отношение на В още и възстановяване „стойността“ на пропуснатата възможност той сам да си служи с платената парична сума.

Поставяне на проблема: искове за use value of money в правото на неоснователно обогатяване

В практиката[18] се приема, че основание за предявяване на една подобна претенция е ползването на чужди блага или възможността те да бъдат ползвани sine causa, което е и един от най-честите случаи на приложение на института на неоснователното обогатяване[19]. И наистина изглежда, че оставяне на ползата в патримониума на акцепиенса „.. ще бъде правно неоправдано, защото ….изискванията на справедливостта за премахване на тези последици надделеяват  над тези, поставени от други, правни принципи за запазване на само по себе си законосъобразното преминаване на имотното увеличение“[20]. Традиционно твърденията на солвенса (ищец) в подобни случаи се свеждат до това, че последният, плащайки при липса на основание, се е лишил от паричен ресурс и е пропуснал възможността да получи сигурен доход от паричните средства (дадени при липса на основание),  а ответникът (акцепиенсът) се е обогатил от възможността да си служи с тези пари[21].

В правната литература[22] се приема, че в тези хипотези неоснователното обогатяване е последица от ползване без основание на чужди блага – обикновено на движими вещи и недвижими имоти от лица, които не притежават ограничено вещно право, нито са сключили договори (наем, заем за послужване) с титуляра на правото на собственост. Но принципно проблемът може да се постави и при използване на блага, защитени с права на интелектуална собственост като изобретения, търговски марки или произведения на изкуството, науката и културата. От тук и претенцията на титуляра на правото в подобни хипотези обикновено се състои в искане за плащане на парична сума, равна на пазарната стойност на ползването на благото (например пазарната наемна цена). Като си дадем сметка обаче, че получилият при липса на основание парични знаци (например при нищожен, унищожаем или развален договор) остава техен собственик, без оглед на това дали е знаел или не за опорочеността на волята и въпреки липсата или последващото отпадане на правното основание, то възникват редица въпроси относно приложение правилата за неоснователно обогатяване към претенцията за възстановяване стойността на ползване на пари, които по някаква причина са изведени от разпоредителната власт на ищеца. На първо място не е съвсем ясно на какво основание може да се търси стойността на ползването на „чужди“ пари, приложим ли е в тези случаи механизмът на обедняване и обогатяване при условие, че благото, което се ползва не са  чужди вещи, а пари, които са преминали в собственост на акцепиенса. Допълнителни трудности при изясняване на проблема за „стойността“ на ползване на „чужди пари“ възникват от неяснотата дали и по какъв начин може да бъде компенсиран солвенсът, платил при липса на основание, с оглед на съмненията дали същият се е обеднил, доколкото за право на собственост върху парични знаци може да се говори само условно в случаите на изначално липсващо, неосъществено или отпаднало основание. Известни неясноти поставя и начинът, по който ще бъде определен размерът на претенцията (и периодът, за който би се дължало едно подобно имуществено уравнение), като се отговори и на въпроса,  има ли значение за обема на вземането това дали акцепиенсът „субективно“ е извлякъл полза от получената при липса на основание парична сума, или не.

Правна квалификация

На първо място, доколкото плащането при липса на основание е резултат от прякото даване и получаване[23], то връщането на платената сума ще се осъществи чрез пряка престационна кондикция по чл. 55 ЗЗД. Извън обхвата на condictio indebiti обаче остава „стойността“ на лишаването на солвенса от възможността да ползва паричния ресурс, която полза се дължи поне според мен от момента на плащането до момента на възникване на задължението за връщане на платеното sine causa[24]. Това е така, защото ползата от парична сума, която е престирана без основание, е извън предмета на „даденото“ по смисъла на чл. 55 ЗЗД, което и изключва приложението на преките кондикции към така извлечената полза. Този извод се налага най-вече от модела на уредба на неоснователното обогатяване у нас, който обхваща две групи фактически състави: получаване на нещо без основание ( 55-58 ЗЗД) и обогатяване без основание за чужда сметка, които се намират помежду си в отношение на специални състави към общ фактически състав. И докато правилата от чл. 55 до чл. 58 ЗЗД предполагат пряко даване и получаване на нещо без основание[25], респективно при отпаднало и неосъществено основание, то случаите на обогатяване за чужда сметка по смисъла на чл. 59 ЗЗД, включително и заради субсидиарния характер на тази претенция, обикновено са последица не на даване и получаване, а на един по-усложнен механизъм (например обогатяване на трето лице от чужда договорна връзка). Има и нещо друго – когато е дадена парична сума без основание, то плащането винаги ( без оглед на липсата на основание) превръща дори държателя, какъвто е влогоприемателят например, в собственик на парите, дадени без основание, който следва да върне същата стойност, а не същите парични знаци. Това е свързано със спецификите на вещно-правния режим на парите и обстоятелството, че придобиването на собственост върху парите[26] е свързано с предаването им и тя възниква от простия факт на държането или владеенето. Това означава, че „ползването“ на паричната сума, дадена без основание, респективно възможността същата да бъде използвана, не идва директно от обеднилото се лице (доколкото с даването се прехвърля „собствеността“) и затова и не могат да намерят приложение т.нар. престационни кондикции, поради което искът по чл. 59 ЗЗД е последна възможност за защита на обеднялото лице – ищецът по делото. Считам, че не съставляват изключение от формирания извод хипотезите, в които възможността за ползване на паричната сума, предоставена от А в полза на В, се обосновава от съществуващото между страните договорно отношение и е предмет на договора, както това е например при договора за заем или банковия кредит. Така, ако договор за банков кредит се окаже нищожен, то освен претендиране връщане на заетата сума, банката би могла да претендира още и че се е лишила от свои средства, а  кредитополучателят си е служил с тях, и на основание чл.59 ЗЗД да се търси паричен еквивалент, който като че е най-справедливо да е в размера на договорената по оказалия се нищожен кредитен договор възнаградителна лихва. Едно подобно виждане не е чуждо и на съдебната практика[27].

Приложение на иска по чл. 59 ЗЗД към претенции за use value of money

От изложеното до тук възниква въпросът какво следва да докаже ищецът, за да бъде уважена неговата претенция за use value of money, чиято квалификация, както стана ясно, е тази по чл. 59 ЗЗД. За да бъде отговорено, е нужно да се съобрази, че  вземането с правно основание чл. 59 ЗЗД се поражда при осъществяване на следните предпоставки: 1) обогатяване на едно лице за сметка на друго;  2) обедняване на това  лице, свързано с обогатяването на първото; 3) връзка между обедняването и обогатяването; 4) липса на основание за обогатяването; и 5) липса на друг иск (вещен, деликтен) [28],  с който обеднелият да се защити[29].

Формулиране на твърдения за обогатяване и обедняване при искове за use value of money в правото на неоснователно обогатяване

Формите, чрез които се реализира обогатяването по смисъла на чл.59, ал.1 ЗЗД, могат да са свързани с увеличаване актива на имуществото на едно лице (чрез придобиване на реални имуществени ползи за сметка на друго лице) или обогатяване чрез намаляване на пасива или спестяване на имуществени разходи, които е следвало да бъдат направени, но са направени от обеднилото се лице. Що се отнася до обедняването на лицето, лишило се от определена имуществена облага, то също може да има различни форми на проявление – ефективно намаляване имуществото/ намаляване на актива на ищеца или пропускане на сигурно увеличаване на имуществото, чрез придобиване на нова имуществена облага, като тази имуществена облага е реализирана от друго лице. Кои обаче от тези форми са релевантни при иск за use value of money?

Когато определена парична сума е престирана при липса на основание, ищецът може да твърди било, че, лишавайки се от сумата sine causa, неговият актив се е намалил[30] или е пропуснал сигурна възможност да увеличи актива си[31]. Така формулираните форми на обедняване обаче пораждат някои основателни възражения. На първо място, самото плащане при липса на основание не води до обедняване или обогатяване, доколкото солвенсът придобива вземане за връщане на даденото. Не по-малко объркваща е и ситуацията, когато твърденията за обедняване сочат на сигурен пропуск за увеличаване патримониума на солвенса. В практиката тази форма на обедняване най-често се свързва с фигурата на собственика на имот, който е лишен от неговото ползване ( тъй като същият се държи и ползва от друго лице, несобственик), като обикновено обедняването се изразява в пропуснатите от последния наемоподобни доходи, които би получавал при отдаването под наем на имота. Става въпрос за възможността да се използва[32] едно материално или нематериално благо за задоволяване на определени потребности (чрез неговите полезни свойства), без то да се променя, разрушава или да се получават плодове[33]. Когато обаче обект на „ползване“ е парична сума, заплатена при липса на основание, то следва да се съобрази вече споменатата особеност, че с предаването на паричните знаци преминава и „собствеността“ върху тях. От тук може да кажем, че обедняването на солвенса в тези хипотези се обяснява с допускането, че евентуалните ползи, които платените пари биха могли да донесат, се следват на онзи, от чийто патримониум парите са излезли директно. Тоест, от актива на солвенса и по тази причина последният се явява  обеднен, пропускайки възможността да увеличи своя имуществен патримониум[34]. При дефиниране на обедняването може да изходим също така и от модела на договора за заем – срещу това, че заемодателят се лишава временно от парите си, той получава еквивалентно благо – възнаградителна лихва[35]. От тук бихме могли да твърдим, че във всички случаи, в които парична сума е престирана без основание, солвенсът като че да е пропуснал възможност да увеличи актива си именно до размера на възнаградителната лихва, която би получавал. Как обаче може да се докаже, че в действителност солвенсът е претърпял сигурен пропуск да увеличи своето имущество, когато използваното благо са пари?

 У нас доктрината не се е занимавала с този въпрос вероятно най-вече по причина, че традиционно обезщетението за лишаване от възможност да се използва определена парична сума се разглежда като договорна или деликтна претенция. В това отношение интересни са разрешенията, които дава практиката и доктрината в страните, принадлежащи към common law. В един от казусите, които поставят въпроса за use money value, делото Sempra Metals Ltd v Inland Revenue Commissioners (Sempra)[36] се приема, че изискването за загуба(обедняване) не е предпоставка за уважаване на претенцията use money value. Това според решаващия състав се дължи на обстоятелството, че реституционната претенция е насочена към възстановяване на определена полза, която принадлежи на лице, различно от това, което я е получило, а не на претърпени загуби. Отделно от това се изтъква, че е почти невъзможно пропускането на полза да бъде съотнесено с ползата на ответника, изразяваща се било в спестяване на лихвата, която би плащал, ако бе получил паричната сума по договор за заем или получения реално доход от тази сума (например в случаите, в които обогатилото се лице я е вложило в банка по договор за банков депозит). У нас обаче тази логика на разсъждение е неприложима. Доколкото целта на неоснователното обогатяване е да коригира неоправдани имуществени размествания, липсата на обедняване дори и при настъпило обогатяване, би довело до отхвърляне на претенцията по чл. 59 ЗЗД. Нещо повече, когато се твърди пропусната възможност да се получат определени „приходи“, би следвало  да може да се докаже, че при обичайното развитие на нещата, отчитайки особеностите на конкретния случай, може да се направи достатъчно обоснован извод, че в патримониума на ищеца действително е могла да настъпи положителна промяна. Приложен този механизъм към претенция за use value of mone, би означавало, че обедняването, причинено от лишаване от ползване на парична сума, е в минимален размер, съизмерим със законната лихва за периода на задържане на сумата – от предаването/ плащането  до възникване на задължение за нейното възстановяване (и по-конкретно – изпадане на длъжника по това задълженеи в забава). Разбира се, необходимо е за всеки конкретен случай да бъде извършвана самостоятелна преценка, тъй като в много хипотези пропуснатият пропуск би бил друг – например неполученият размер на възнаградителна лихва, ако се докаже със сигурност, че солвенсът, ако не бе платил sine causa, би вложил парите в банка. Именно това е приел решаващият състав, постановил Решение № 620 от 16.12.2010 г. по гр. д. № 1010/2010 г. на I състав на Окръжен съд – Плевен, като по иск за  връщане на парична сума, заплатена при неосъществено основание, е уважил и иск с правно основание чл. 59 ЗЗД,  обоснован с твърдение, че акцепиенсът (ответник) се е обогатил за сметка на солвенса (ищец), ползвайки платената сума от момента на плащането до узнаване, че основанието, на което е извършено плащането няма да се осъществи, а солвенсът е обеднял до размера на лихвата, която същият би получил, ако заплатената сума бе депозирана в банка. За изчисляване на обема на дължимото обезщетение бива назначена съдебно-счетоводна експертиза, чиято задача е да установи и изчисли чрез сравнителен метод размера на лихвата, която би получил ищецът, ако платената при липса на основание сума бе вложена на срочен депозит.

Обогатяване на солвенса, платил при липса на основание

Бе посочено, че за уважаване на претенция за имуществено уравнение за use value of money, освен обедняване на солвенса следва да бъде доказано и обогатяването на акцепиенса от получаване на парична сума при липса на основание. От тук и възниква въпросът, в какво може да се изразява обогатяването в тези случаи[37], а така и дали е необходимо реалното ползване на паричния ресурс от страна на акцепиенса, или обогатяване представлява самата възможност да се получи облага от ползването на парите ( без оглед на това дали такава конкретно е получена). Или обогатяването в случая е свързано с получаването на други блага – лихва от инвестирането на тези чужди средства ( и получаване на“плодовете“ например лихва), или в ползването на парите за погасяване на собствен дълг (като по този начин акцепиенса спестява лихви и неустойки, които би платил, ако бе платил по-късно) и/или в спестените разноски, които би претърпял, ако трябваше да си набави тези пари чрез кредит?

Едната възможност е да приемем, че в случаите на use value of money обогатяването се изразява в обективната стойност на възможността да се използва предоставената парична сума, което се доказва и от обстоятелството, че банките не дават безлихвени кредит. Тоест, ползването на парични ресурси винаги има определена стойност, която в случая съставлява спестен разход за акцепиенса.Това би означавало, че в подобни случаи ползата, обогатяването е равно на лихвата, която акцепиенсът би платил, ако би заел същата сума пари от свободния пазар[38]. Може обаче да се разсъждава и в посока, че не е невъзможно при получаване на пари sine causa да се стигне до намаляване на пасива на акцепиенса. Това е така, когато с получените без основание пари последният е погасил други свои съществуващи задължения и така си е спестил плащането на лихви и неустойки за забава, които би платил при липса на предоставения му без основание паричен ресурс. Може да стигнем и по-далеч, приемайки, че в случаите на дадени пари, които следва да бъдат върнати поради липсата на causa retendi, обогатяването се изразява и в евентуално получените вторичните ползи, които акцепиенсът е формирал. Пример, който може да бъде даден, , е случаят, в който акцепиенсът е заложил получената парична сума и е спечелил цяло състояние. Струва ми се обаче, че тук печалбата не съставлява обогатяване като релевантна форма на иска по чл. 59 ЗЗД, а е по-скоро щастлива случайност и не може да издържи изискването “за сметка на“, което цитираната разпоредба поставя. Има и нещо друго, за да не бъде прекомерно разширено приложното поле на иска по чл. 59 ЗЗД, включително в случаите на use value of money, не следва да се забравя, че съществено изискване е, обогатяването да е станало за сметка на друго лице. Само обогатяването без основание и то за чужда сметка е релевантно за фактическия състав по чл.59 ЗЗД.

Сигурност на спестения разход и възражение за неизползване на получената сума      (subjective devaluation) ?

 

Това означава, че по-вероятно е обогатяването в тези случаи да се изразява в самата възможност за ползване на сума, дадена без основание. Верността на едно подобно съждение се разколебава от  необходимостта да се изследва конкретно за всеки случай каква полза е извлякъл акцепиенсът. От тук и възниква друг спорен въпрос, а именно може ли възражение на ответника, че не се е „възползвал“ от получената сума, да доведе до отхвърляне на иска в подобни случаи.

Според едното становище самата възможност да се използва определено благо не е равнозначно на неговото конкретно използване и извличане на облаги, тъй като не е налице т.нар. ‘actual benefit’. За да е налице обогатяване, следва да се твърди (и докаже) конкретно увеличение на имуществото на акцепиенса – например получена лихва от влагане на получената парична сума, спестени разноски за получаване на същата сума като заем , погасяване на съществуващ дълг, което води до спестяване на допълнителни плащания  като неустойка за забава, лихви и.т.н. Това е теорията на т.нар актуална полза actual benefit. Тоест, твърденията за наличие на обогатяване следва да обосновават предположение за конкретно настъпило изменение в правната сфера на обогатилото се лице, като тежестта на доказване на тези факти е върху ищеца[39]. Струва ми се, че това не е необходимо, доколкото самата възможност да се ползват пари, които са дадени sine causa и без оглед на това дали начинът на ползване е бил „доходоносен за ответника, или не“ (например инвестирал е сумата в губещо предприятие), представлява обогатяване, като минималната полза се измерва във възможността да ползваш чужди пари без да плащаш лихва[40]. Това е така и защото едва ли е честно правото на солвенса, платил при липса на основание да получи „обезщетение“ за ползите, от които е бил лишен, да бъде поставено в зависимост от волята на акцепиенса дали да реализира, или не доходи от държаната без основание сума. Подобна логика на разсъждение би означавала, че в зависимост от поведението на друго лице е обусловено правото на солвенса да бъде овъзмезден или не. Нещо друго, считам, че добивите от обекта на ползване ( вещ , пари ) са без значение за иска по чл. 59 ЗЗД, чрез който не се търси връщане на добивите, включително и на гражданските плодове, получени вместо собственика (чл. 93 ЗС), а обезщетение за неоснователно обедняване на титуляра на използваните блага за сметка на неоснователното обогатяване на ползващия се от неговата вещ – в случая пари . Тук може да се каже още, че законът сякаш в известен смисъл презюмира обогатяването като възможност за ползване ( без оглед на това дали е, или не е ). По тази причина по-справедливо е ползата да бъде измерима не с конкретното облагодетелстване на обогатеното лице, а по -скоро с онова, което би извлякъл като полезност и би платил  разумният човек за подобна полза[41].

 

Автор: Ирина Богданова


star



 

[1] Celsus libro quinto digestorum Si et me et Titium mutuam pecuniam rogaveris et ego meum debitorem tibi promittere iusserim, tu stipulatus sis, cum putares eum Titii debitorem esse, an mihi obligaris? Subsisto, si quidem nullum negotium mecum contraxisti: sed propius est ut obligari te existimem, non quia pecuniam tibi credidi (hoc enim nisi inter consentientes fieri non potest): sed quia pecunia mea ad te pervenit, eam mihi a te reddi bonum et aequum est.

[2] Според повечето романисти с lex Silia и lex Calpurinia (около края на III в. пр. Хр) са въведени  за първи път кондикционните искове, като наред с actio certae rei се предвижда нарочна condictio certa pecunia (actio certae creditae pecuania), като иск с предмет връщане на определена парична сума. Виж още по този въпрос у Жирар, Пол Фредерик, История и система на римското право, прев. Симеон Ангелов, части І,ІІ и ІІ, изд. на Софийския университет 1915. С. 879

[3] Вж. Hallebeek, J. (1995). Developments in Mediaeval Roman Law. In E. J. H. Schrage (Ed.), Unjust Enrichment, The comparative legal history of the law of restitution ( Comparative Studies in Continental and Anglo-American Legal History, 15) (pp. 59-120). Berlijn.

[4] Pomponius в D. 50, 17, 206: “Iure naturae aequum est neminem cum alterius detrimento et iniuria fieri locupletiorem”; D.12.6.14: “Nam hoc natura aequum est neminem cum alterius detrimento fieri locupletiorem”..

[5] Liebs, Ch.H., „The History of the Roman Condictio up to Justinian“, in: Essays for Tony Honoré, p. 172, esp. n. 63

[6] Виж още по този въпрос у Hallebeek, J. Op.cit. p.71-73

[7] За да обозначи предмета на получаването, законодателят ни използва термина „нещо“ в текста на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. В литературата е изяснено, че под „нещо“ следва да се разбира пари, вещи, ценни книги на приносител, права и всички други прехвърлими, парично оценими блага, доколкото получаването в областта на неоснователното обогатяване трябва да се разглежда в широк смисъл, като се има предвид всяка имуществена придобивка. виж Големинов, Ч., Неоснователно обогатяване.Гражданскоправни аспекти. Трето  преработено и допълнено издание, С:Фенея, 2011, с. 32

[8] Митев, Кр., Неоснователно обогатяване  по чл. 55-58 ЗЗД. Сиби, 2014, с.41

[9] Безспорно, за да бъде напълно възстановено положението, в което кредиторът би се намирал, ако не бе лишен от възможността да ползва определен паричен ресурс, се налага да бъде отчетено обстоятелството, че връщането на паричната сума настъпва след изтичане на определен по-къс или по-дълъг период от време, през който той не е можел да разполага с недължимо платените или отнети суми

[10] В доктрината на някои common law юрисдикции тези искове са известни като restitutionary claims for use value of money. По този въпрос  вж.  Yip, М.The use value of money in the law of unjust enrichmentlest, Legal Studies, Vol. 30 No. 4, December 2010, pp. 586–609 DOI: 10.1111/j.1748-121X.2010.00166.x

[11] В този смисъл е Определение № 170 от 31.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 7261/2013 г., III г. о., ГК, а така и цитираните в това определение съдебни решения Р. № 281/4.10.2011 г. по гр. д. № 1684/2010 г., ВКС, III г. о.; Р. № 432/27.12.2011 г. по гр. д. № 1380/2011 г., III г. о.

[12]Сходно е разрешението относно „стойността“ на отнетата възможност да се ползва определена парична сума, дадено в решение № 432 от 27.12.2011 г., по гр.д.№ 1380/2011 г. на ІІІ г.о на ВКС, според което обезщетение за имуществени вреди в размер на законната лихва се дължи и върху иззета с акт за митническо нарушение сума, за която при проведеното наказателно производство е постановена оправдателна присъда по обвинението за валутно престъпление. За периода на задържане на сумата като предмет на престъплението според състава на касационната инстанция, ищецът търпи вреди поради лишаване от ползването ѝ, чийто минимален размер е съизмерим със законната лихва за периода на задържане на сумата. В същия смисъл е и Решение № 413/10.12.2012 г. по гр. д.№ 1478/2011 г. на ВКС, IV г. о.

[13]По правило неполучената възнаградителна лихва би съставлявала пропусната полза, ако е налице сигурност относно нейното получаване, но не и когато става дума за хипотетична вреда по арг. от чл.88, ал.1, изр.2 вр.чл.82 ЗЗД.

[14]Така Определение № 745 от 28.09.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2262/2018 г., IV г. о., ГК. В същия смисъл са и Решение № 29 от 04. 02. 1998 г., по гр.д.№ 449/97 г. на петчленен състав на ВКС, Решение №156/18.12.2017 по дело №449/2017 на ВКС, ТК, II т.о.

[15] По тази причина с Определение № 475 от 09.01.2014 г. по гр. д. № 59/2014 г. на Софийски градски съд правилно е прието, че при обезпечителна мярка запор върху сметка тези вреди се съизмеряват с лихвата, която ответникът би получил върху сумата на вземането за периода, в който е наложена обезпечителната мярка. Прогнозирайки, че периодът на разглеждане на делото би бил около година, година и половина и при основен лихвен процент 0.02%, съдът намира, че предполагаемите вреди се съизмеряват със сумата 2000 лв.

[16] Въпреки че въпросът дали отговорността за развален договор по чл. 88 ЗЗД е деликтна или договорна такава, е дискусионна в доктрината, в настоящето изложение се възприема изцяло изразеното от Русчев, И. Отговорността за евикция. С., Регули, 1995, с. 185, според когото отговорността в тези случаи е договорна. Същата теза авторът поддържа и в Русчев, И., Заплащане на разноските по развален договор. Обезщетение за „позитивни“ и „негативни“ вреди. – Съвр. право, 1995, № 1, 27-38.. Вж. още по този въпрос и у Стефанов, Ст.,  Гражданска отговорност при развален договор. – Търг. право, 2000, № 4, 46-62. Че отговорността за развален договор е деликтна, и по-конкретно специален деликтен състав, приема Конов,Т., Отговорност при нарушен негативен интерес. – Държ. и право, 1988, № 11, 24-31. (Съавт.: А. Калайджиев).

[17] Например разваляне по право на договор поради обективна невъзможност за изпълнение по арг. от чл. 89 ЗЗД, настъпване на прекратително условие и т.н.

[18] Така с Решение № 103 от 20.06.2008 г. на ВнАС по възз. гр. д. № 116/2008 г. е уважен иск за  осъждане на ответницата да заплати на ищците по насрещния иск сумата от 12 000 лв., представляваща обезщетение за ползване на паричната сума от 29 900 лв., считано от 27.07.2004 г. до 25.10.2007 г., на основание чл. 59 ЗЗД, ведно със законната лихва до окончателното й изплащане.

[19]Това е лесно обяснимо като си дадем сметка, че правната уредба на фактическите състави на неоснователно обогатяване е обединена от общата идея за изравняване на едно неоправдано имуществено разместване, за отстраняване на състоянието, до което то е довело, тъй като запазването му би противоречало на принципите на справедливостта, еквивалентността и добросъвестността.

[20] Диков, Л. Курс по гражданско право. Облигационно право. Обща част. Том ІІІ. Фототипно издание. Ун. издателство „Св. Кл. Охридски”, С. 2015 г., с.545

[21] В своето заключение генералният адвокат Y. Bot, представено на 4 септември 2014 година по Дело C‑336/13 P Европейска комисия срещу IPK International — World Tourism Marketing Consultants GmbH, разглеждайки проблема за обема на задължението за връщане на неоснователно платена сума, се настоява, че “…за да бъде напълно възстановено положението, в което кредиторът законосъобразно би се намирал….изисква да се отчете обстоятелството, че връщането настъпва след изтичане на определен по-къс или по-дълъг период от време, през който кредиторът не е можел да разполага с недължимо платените от него суми“. В същия смисъл са и Определение Holcim (France)/Комисия (Т‑86/03, EU:T:2005:157, т. 30 и 31), както и решения Greencore Group/Комисия (Т‑135/02, EU:T:2005:457, т. 55 (мълчаливо потвърждаване) и BPB/Комисия (Т‑53/03, EU:T:2008:254, т. 487 и 488), чиито текстове са достъпни на http://curia.europa.eu/juris/document/document.jsf;jsessionid=1CA7A62467F22C87E551974B9F75BD61?text=&docid=157400&pageIndex=0&doclang=BG&mode=lst&dir=&occ=first&part=1&cid=12646993#Footnote51.

[22]Митев, К. Неоснователно обогатяване без обедняване? Случаят на ползване на чужди блага без основание. – В: Правна мисъл, 2009, № 4, с. 12-14, Големинов, Ч., Неоснователно обогатяване според българското право, София 1978 г. с. 83-138, Диков, Л., Курс по гражданско право. Облигационно право. Обща част. Том ІІІ. Фототипно издание. Ун. издателство „Св. Кл. Охридски”, С. 2015 г., с.542 – 546

[23] Отвъд обхвата на настоящето изложение остават случаите на плащане чрез трето лице –посредник като  например плащане с чек, банкова гаранция, доколкото в тези и други подобни хипотези квалификацията на претенцията за връщане на даденото варира между condictio indebiti и actio de in rem verso. Виж по този въпрос Богданова, И., Безусловната банкова гаранция, твърдението за неоснователно усвояване на сумата по гаранцията и искът по чл. 59 ЗЗД, достъпно на http://gramada.org

[24] Известни трудност поставя хипотезата на пари, дадени при начална липса на основание, доколкото задължението за тяхното връщане възниква и става изискуемо в един и същи момент –този на даването. Доколкото вземането за имуществено уравнение за случаите на лишаване от възможност да се ползва паричен е дължимо до изпадане на длъжника в забава според мен ( т.к след изпадане в забава така или иначе „задържането“ на паричния ресурс се санкционира с правилото на чл. 86 ЗЗД , а и самото задържане вече се явява неправомерно), то излиза, че в случаите на платено при начална липса на основание use value of money ищецът би могъл да претендира от момента на даване на парите до получаване на поканата за тяхното връщане, от който и момент акцепиенсът се счита в забава. Така Русчев, И. Притезателното субективно право. Претенцията, притезанието и правото на иск. В.: Сборник в чест на проф. Ж. Сталев, С., Сиби, 2009. За разбирането, че длъжникът е в забава още от момента на даването на паричната сума и наличието на противоречия в практиката по този въпрос, виж Тълкувателно дело № 5/2017 г. ОСГТК.

[25] За пълнота на изложението следва да се посочи, че според някои автори в хипотези, в които пряката престация е такава за facere, се прилага правилото на чл. 59 ЗЗД, тъй като приложното поле на чл. 55 ЗЗД е ограничено до предметните престации. Когато престацията е лична, извършеното или неизвършеното действие не може да бъде „върнато“ и в този случай при неоснователно обогатяване на една от страните за акцепиенса ще възникне задължение за възстановяване на обедняването до размера на обогатяването по чл. 59 ЗЗД. Така Конов, Т. Възражение за неизпълнен договор и право на задържане.  В: Сб. Подбрани съчинения. Сиела. С., 2010, с. 298-299. Това се приема и от Марков, М. Унищожение, прекратяване, разваляне и отмяна на договор и последиците относно даденото. – В: Търговско и конкурентно право, 2008, № 4, с. 21-28.

[26] За право на собственост и въобще за вещноправен режим на парите може да се говори само условно, доколкото като вещи могат следва да бъдат определени единствено паричните знаци. Не може да бъде споделено изразеното от Сталев, Ж. Вещноправният режим на парите, Съвременно право, 1994, 1, 7—16. Вж. също Сталев, Ж. Нормативната сила на фактическото. С., 1997, 154—167, че парите са вещи.

[27] Виж Р. № 72 от 1.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 833/2010 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Мария Иванова.

[28] Василев, Л., Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения. Наука и изкуство, С., 1958 г., с . 595- 600, Големинов, Ч. Неоснователно обогатяване според българското право София 1978 г. с. 83-138, 75.Диков, Л., Курс по гражданско право. Облигационно право. Обща част. Том ІІІ. Фототипно издание. Ун. издателство „Св. Кл. Охридски”, С. 2015 г.,

[29] Така Големинов, Ч. , Неоснователно обогатяване според българското право София 1978 г., с. 176.

[30] Като пример за намаляване на актива могат да бъдат дадени случаите, в които на солвенса, поради недължимо платеното, се е наложило да заеме сходна сума от трето лице, за да погаси свои задължения или е задлъжнял за лихва и мораторни неустойки, т.к не е разполагал с парични средства да погаси свои съществуващи задължения.Тези примери са особено често срещани в common law доктрината, която се занимава с правото на неоснователно обогатяване и проблемът за use money value. Вж. Birks, P., Unjust Enrichment (Oxford: Oxford University Press, 2nd edn, 2005) p. 39.

[31] Това твърдение най-често се обосновава с неполучена възнаградителна лихва при влагане на сумата на срочен депозит в банка

[32] Под ползване и служене с чужди блага, които да основат претенция с правно основание чл. 59 ЗЗД в полза на титуляра на права върху вещта, се разбират и онези действия на ползващия вещта ( обогатилото се лице ), които създават обективната невъзможност на титуляра на права да си служи с тях и да ползва своята вещ.

[33]Митев, К. Неоснователно обогатяване без обедняване? Случаят на ползване на чужди блага без основание. – В: Правна мисъл, 2009, № 4, с. 12-14

[34] В common law това разбиране допълнително се аргументира с твърдението, че даването и получаването на пари от солвенса към акцепиенса е онзи факт, който е осуетил възможността на солвенса да се обогати, която възможност е свойствена на парите, бидейки средство за натрупване на богатство. Така Birks, P.,  Unjust Enrichment, Oxford: Oxford University Press, 2nd edn, 2005, p 82

[35] Съгласно чл. 294 ТЗ, озаглавен „Лихви“, между търговци лихва се дължи, освен ако е уговорено друго, докато при лица, които не са търговци, дължимостта на възнаградителна лихва е обусловено по императивен начин от наличието на изрична уговорка, обективирана в писмена форма за валидност (арг. от чл. 240, ал. 1 ЗЗД)

[36] Така Yip, М. Op. cit.

[37] Извън обхвата на настоящето изложение остават случаите, в които парите са получени от акцепиенса В, но са обогатили трето лице С, както това е в случая, в който с получения от А заем В заплаща дълга на С. В този случай, макар и обогатяване да настъпва в правната сфера на трето лице, то солвенсът А разполага единствено с иск за връщане на даденото в заем срещу В, който иск, според мен, на основание чл. 59, ал. 2 ЗЗД изключва възможността А да търси на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД „обогатяването“ директно от С, чийто пасив е намален. Подобна ситуация се разисква от коментаторите по повод на C.4, 26, 7, 3., въпреки че те допускат пряк иск срещу третото лице, което се е обогатило от чужда договорна връзка. В C.4, 26, 7, 3. се разисква ситуацията, в която едно лице (primus) предоставя пари на един напълно правоспособен римски гражданин (secundus), който действа, за да обслужи интереса на трето лице (tertius). Приложимостта на кондикция в случая , въпреки липсата на negotium, се обосновава още и с текста на D.12, 1, 32, чиято последна част Celsus изяснява в смисъл, че макар и между primus и tertius да няма облигация, то е редно последният да върне парите на другия по причина, че мои пари са попаднали в твоите ръце ( патримониум) е редно ти да ми ги върнеш.

[38] Това се приема и в емблематичното за common law дело Sempra Metals Ltd v IRC [2008] AC 561, цитирано по Yip, М.The use value of money in the law of unjust enrichmentlest, Legal Studies, Vol. 30 No. 4, December 2010, pp. 586–609, достъпно на  DOI: 10.1111/j.1748-121X.2010.00166.x

[39]Burrows, А., The Law of Restitution (London: Butterworths, 2nd edn, 2002, p. 18 е на мнение, че дали в действителност е извлечена полза от възможността да се ползва чужд паричен ресурс, не би следвало да е релевантно за определяне размера на дължимото обезщетение.

[40] Тоест именно възможността за използване на даден актив, без изследване дали конкретно такава възможност е реализирана, съставлява обогатяване.

[41] Това е критерият, възприет в Eg, Attorney-General v Blake [2001] 1 AC 268 (Blake), цитирано по  Yip, М., The use value of money in the law of unjust enrichmentlest, Legal Studies, Vol. 30 No. 4, December 2010, pp. 586–609, достъпно на DOI: 10.1111/j.1748-121X.2010.00166.x