Чл.94 от ЗЗД

      Предмет на следващите редове е чл.94 от Закона за Задълженията и Договорите (ЗЗД) в днешната му редакция и тази от 1950, както и тяхната предистория.[1]

      Въпросният чл.94 се появява в първородната редакция на ЗЗД-1950 (ДВ 2/1950) в следния вид:

           ал.1.Недействителни са уговорките, с които предварително се изключва или ограничава отговорността на длъжника за умисъл или за груба небрежност.

          ал.2.Недействителни са уговорките за изключване или ограничаване на отговорност поради небрежност във вреда на социалистически организации.

      През 1993 втората ал. е отменена с ДВ 12/1993 и така оцелява и в момента действа само първата. Словоредът й съдържа известен „сибилински“ нюанс, защото нормата е формулирана чрез отрицанието на забраната, което е по-типично за наказателноправна лексика. Положителният смисъл на нормата звучи така:

       Действителни са уговорките, с които  предварително се изключва или ограничава отговорността на длъжника за обикновена/негруба небрежност.

      Трасето на следващите разсъждения съзнателно заобикаля подводните камъни на разликата между обикновена и груба небрежност, както и за близостта между последната и умисъла в смисъла на римската сентенция: Culpa lata dolu aequiparatur = Грубата небрежност е равна на умисъл. За тях е писано безкрайно много и място за оригиналност има само в някоя изненадващо удачна метафора.

      Въпросът, който изпъква пред всички останали е: Какви исторически фактори са наложили възникване и оцеляване на такава уникална норма, която позволява по договорен път да се ограничи отговорността за небрежност на една от страните?

     Защото:

                 1.Отговорността за неизпълнение поради небрежност е санкция на принципната норма за императивност на договорите и тяхното изпълнение с грижата на добър стопанин. Санкцията на една норма се определя от закона и се конкретизира от съд, а тук се оказва че тя може да бъде модифицирана и дори отменена предварително по волята на страните. Т.е. тъй като няма правна норма без санкция, оказва се, че санкцията на нормата за добросъвестно изпълнение може да бъде договорно премахната- което поставя въпроса дали след такава отмяна задължението за не-небрежно изпълнение запазва нормативния си характер. Санкционният характер на отговорността е превърнат в диспозитивна възможност.  

                 2.Чл.94 е един самотник между нормите на ЗЗД, регулиращи отговорността за неизпълнение. Един поглед върху сродните правила разкрива техен общ различителен признак:

         чл.79 Ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата или да иска обезщетение за неизпълнение.

        Чл.82 Обезщетението обхваща претърпяната загуба и пропусната полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението.[2]

       Тези норми са императивни и не подлежат на договорно модифициране от страните по обезщетителното правоотношение. За разлика от чл.94 ЗЗД, който в другия ъгъл допуска чрез договорната воля на страните диспозитивна гъвкавост спрямо ограничаване или въобще отмяната на отговорността при неизпълнение поради небрежност. Особено важно е да отбележа, че тази диспозитивна интервенция може да е асиметрична- само за една от страните или за двете, но в различна степен. Как и защо се е получил този странен дуализъм?

       Преди да продължим нататък е уместно да предприемем някои исторически сравнителни разкопки в предшественика на ЗЗД-1950, а именно ЗЗД-1892.

       ЗЗД-1892 не съдържа текст-близнак на чл.94 ЗЗД-1950.

      Сходен по смисъл, но не идентичен, е чл.135[3] ал.1 ЗЗД-1892:

       Когато съглашението гласи, че този, който не го изпълни, трябва да заплати една определена сума за вреди, не може да се определи на другата страна по-голяма или по-малка сума.

         Очевиден е императивът на чл.135 ЗЗД-1892, че договорно ограничаване на обезщетението за вреди в каквато и да било хипотеза трябва да бъде еднакво/симетрично и за двете страни по ограничителната клауза. Текстът на чл.135 ЗЗД-1892 не допуска асиметрично отклонение от принципа за пълно обезщетение на вредите и загубите, посочен в чл.чл.123, 130 и 132 на същия закон. Този симетричен императив е очевидно изоставен в редакцията на чл.94 ЗЗД-1950, която определено допуска такова облекчаване на отговорността да е едностранно и в полза само на едната страна. Ако се вгледаме внимателно в словореда на чл.94 ЗЗД-1950 и се опитаме да го перефразираме с положителен диспозитив на първоначалната му редакция /вместо забранителните заплахи с недействителност/, ще се получи приблизително следното:   

       ЧЛ.94 ЗЗД-1950:

        Действителни са уговорките, с които предварително се изключва или ограничава отговорността на длъжника само за обикновена небрежност.

       Недействителни са уговорките по предходната алинея, когато те са във вреда на социалистически организации.

       Дотук можем да заключим, че чл.94 ЗЗД-1950 не е роден от ЗЗД-1892. Такава дискриминационна норма, установяваща диспозитивна договорна привилегия за една страна, в предишния закон няма.  Установяването на нейния правен произход се оказва открит въпрос. Следва веднага да допълня, че обхватът на втората алинея не касае само правоотношения между частни физически лица или частни /вкл. чуждестранни/ юридически лица от една страна и от друга- държавни юридически лица/предприятия (т.н. социалистически организации). Забраната за такива облекчаващи отговорността уговорки важеше и вътре между държавни предприятия, защото такива уговорки биха били все пак във вреда поне на една соц. организация/държавно предприятие, каквато вреда забранителната втора алинея въобще не допускаше. Комунистическата държава не разрешаваше отклонение от монополния си контрол върху стопанските отношения чрез планови договори и свързаната с тях отговорност за неизпълнение, управлявана от юрисдикцията държавен арбитраж чрез т.н. „метод на арбитриране“[4]

      Разбира се, основната цел на чл.94 ЗЗД-1950 през воала на сложната си формулировка е била да създаде едностранна възможност за неравностойно договорно обременяване положението на недържавния контрахент или физическо лице- обикновен гражданин- спрямо договарящото държавно предприятие. Това се постигнало чрез опцията за лимитиране или отмяна на отговорността за обикновена небрежност на държавното предприятие спрямо недържавния контрахент. Реципрочна спирачка на същата отговорност в полза на частния контрахент срещу държавния бива изрично изключена.

      Показателна е лексиката в ал. 2 на текста, характеризираща естеството на това ограничение- използван е изразът „…във вреда на…“ . Т.е. самият законодател квалифицира подобна предварителна уговорка като увреждаща онеправданата страна. Никой сам не си нанася вреда или не я приема предварително и доброволно ако не е принуден от по-силната договаряща страна или е лишен от какъвто и да било стопански избор. Лесно разбираемият смисъл е на държавните предприятия да им е спестена или максимално стеснена отговорността за небрежност, която би била масовата хипотеза примерно при отговорност за недостатъци на ширещата се некачествена продукция. Според Александър Кожухаров такива клаузи за неотговорност „съставляват…предварителен отказ от права“, защото освобождават длъжника от отговорност за „дължимата грижа“[5]. Всъщност цялата сложна авантюра с формулировката на чл.94 ЗЗД-1950 е имала простата цел да се изостави разрешението на чл.135 ЗЗД-1892 за уговорено симетрично и еквивалентно спрямо двете договарящи страни ограничаване на отговорността за небрежност и заместването на тази симетрия и равенство с едностранна дискриминационна привилегия в полза на държавното предприятие срещу гражданина.[6]

      Интересно е все пак да стигнем до дъното и да установим откъде точно идва идеята за чл. 94 ЗЗД-1950. Както вече констатирахме, липсва негов нормативен предшественик в ЗЗД-1892, защото далечната аналогия с тогавашния чл.135 е със съвсем друга концепция и кройка. Не ми е известен и пряк чуждестранен нормативен еквивалент, трансплантиран в нашия закон. А и 1950 /кулминацията на сталинизма/ не е била времето на щедра европейска рецепция, за разлика от края на 19 в., когато се ражда ЗЗД-1892. Натъкнах се случайно на възможния отговор в учебника на проф.Иван Апостолов по Облигационно право от 1947[7] с. 258 т.2. Там проф. Апостолов пише дословно следното: Допустими са и съглашенията, с които се стесняват границите на отговорността. Това са така наречените „клаузи за неотговорност“=clauses dirresponsibilite. Така например може да се уговори, че длъжникът ще отговаря само за груба небрежност или само за неполагане на грижата, с която той се носи към своите собствени работи…но длъжникът не може да се освободи предварително от отговорност за умишлено неизпълнение: пактът de dolo non praestando е недействителен“. И добавя известното римско правило culpa lata dolo aequipolens est=грубата небрежност е равна на умисъл. В този пасаж проф. Апостолов не посочва нито една чуждестранна или българска норма в горепосочения смисъл, но извежда допустимостта на такива съглашения от обилна френска и италианска доктрина на автори като Baudry-Lacantinerie et Barde, Colin et Capitatant, Planiol, Ripert at Esmein, Josserand, Demogue, Beudant (Lagarde), Polacco, De Ruggiero и др.[8] Обаче следва веднага да отбележа, че посоченият учебник на проф. Иван Апостолов е издаден през 1947 т.е. той коментира ЗЗД-1892, а не ЗЗД-1950, който се появява 3 години по-късно. Освен това, неговите горепосочени бележки и доктринални референции не сочат отклонение от принципа на чл.135 ЗЗД-1892 за симетрично и еднакво стесняване на отговорността на двете договарящи страни, тъй като в мнозинството случаи те са едновременно и кредитор и длъжник.

      Разбира се не твърдя, че в годината на бушуващия сталинизъм (1950) послушният и престараващ се български комунистически законодател се е трогнал от копринените върхове на френската и италианска юридическа мисъл, особено в царството на свободната човешка воля- договорите. Но ми се струва твърде вероятно словесните дизайнери на ЗЗД-1950 да са видели в този пасаж от учебника на проф.Апостолов  подходяща академична кройка за убедителна нормативна дреха на една политическа поръчка. Както казва проф.Огнян Герджиков: Посочената норма е поредно доказателство за неравнопоставеността между различните стопански обекти, обосновавана като принцип за приоритет на обществения интерес над личния[9].

       Когато през 1992-1993 започна „масовото подрязване на българското право от демократичните лозари“, втората ал. на чл.94 ЗЗД-1950 веднага попадна „под ножицата“ им, защото съдържаше термина социалистически организации и беше отменена (ДВ 12/1993), но остана първата алинея. Тези „лозари“ махнаха привилегированото изключение на принципа за стеснение на отговорността в полза на държавни предприятия, но в първата алинея запазиха самия тумор- възможността за неравностойна, асиметрична отмяна или рестрикция на тази отговорност. Защото не познаваха корените на лозата, която подрязваха, а от там и плода й. Те се оказаха небрежните стопани на лозето в евангелски смисъл, защото не държаха сметка за епикризата на този тумор и състоянието на правния организъм преди него- чл.135 ЗЗД-1892. А имаха шанса точно 100 години след първия български облигационен закон да покажат класа.

       Резултатът от приложението на „оживялата“ първа алинея на чл.94 ЗЗД-1950 никак не е радостен. В много случаи тя се е превърнала в правен инструмент за икономически терор на силната срещу слабата страна по договора. Клаузата за действителност на уговорката за неотговорност поради небрежност се третира почти като право на силната страна и задължение на слабата да го приеме. Макар от хилядолетия правото да има смисъл като помощник/упование на слабия. Силният няма нужда от право.[10] Например ако „капариран“ министър или кмет подпишат обществена поръчка за автомагистрала с ограничена/отменена отговорност за обикновена небрежност на изпълнителя по чл.94 ЗЗД, кой ще понесе обезщетението за неблагополучията, свързани с некачественото/небрежно изпълненото пътно платно? Проблемът не е само на вътрешната договорна арена. Има международни частни договори между български субекти и чуждестранни великани с приложение на българско право. Чуждите динозаври се възползват от чл.94 ЗЗД и налагат на българската страна своя минимална отговорност, а същевременно претендират пред международна юрисдикция пълно заплащане на небрежните си услуги. И злорадстват от удоволствието да прилагат това българско право. Наскоро четох подобно сатанинско решение, което възбуди интереса ми към настоящата тема.

       Отговорността е санкцията на една норма. Ако тази отговорност бъде минимизирана или отменена, това правило престава да бъде норма в правен смисъл и договорът въобще не става закон. Липсващото доверие се замества от съотношение на сили и това е краят на правовия ред. Злоупотребата с чл.94 ЗЗД прилича на нарушена херметизация на летящ самолет, където малкия процеп заплашва всичко.

      Ако модификацията на общата отговорност в някои случаи е необходима, тази модификация трябва да е еднакво/ пропорционално достъпна и за двете договарящи страни- каквото е било разрешението на чл.135 ЗЗД-1892.

      Туморът чл.94 ЗЗД може да бъде хирургически отстранен или чрез директната му отмяна, или чрез възраждане на чл.135 ЗЗД-1892 или чрез върховен тълкувателен акт в същия смисъл. Това няма да е лесна борба, но докато не бъде спечелена метастазите му ще се разпространяват по цялото договорно тяло.

Автор:  Валентин Брайков

[1] В хода на подобен хронологичен нормативен анализ човек разбира защо германската правно-историческа школа от 19 век на Карл-Фридрих фон Савини е просто безсмъртна.

[2] Безспорно чл.94 ЗЗД-1950 няма приложение към деликтната отговорност- в същия смисъл и Р 8820/22.12.2015 на СГС, както и Ангел Калайджиев, Облигационно право, Обща част, VI издание, София 2013, с. 451. Би било странно да се договаря извъндоговорна отговорност, което само по себе си би се превърнало във възможен стимул за деликт

[3] Любопитно е да отбележа, че според Законопроекта за ЗЗД, внесен в НС от министъра на правосъдието в правителството на Стамболов-Иван Саллабашев- през август 1892, този текст е чл.134. В хода на разискванията обаче през следващите месеци по настояване на Константин Стоилов е прибавен нов чл.12 относно механизма на съгласието и приемане на предложението чрез писмо. Този привнесен нов чл.12 е „изтикал“ първоначалния чл.134 на 135 място. Вж. Закон за задълженията и договорите- Проект, Книгопечатница Вълков, София 1892. Законопроектът е следвал почти изцяло текста на италианския Codice Civile-1865, дори с приложено негово съдържание. В този смисъл задачата на комисията съставители на проекта не е била особено трудна. Обаче в пленарна зала е било предпочетено материята за привилегиите и ипотеките да остане в отделния закон от 1885 и да не се ревизира. Затова ЗЗД-1892 завършва с главата за поръчителството.

[4] За съвременното правосъзнание са трудно разбираеми термините „планов договор“, „задължение за договаряне“, „преддоговорен арбитраж“, „протокол за разногласие“, „планово задание“ и др., които доминираха икономическия живот преди 1990. Тук не е мястото за аналитичното им изложение, но ще припомня, че тези понятия очертаваха рамката на тогавашното стопанско право и особено на осмислящата ги правна наука. Само като опознавателни щрихи ще посоча десетилетната академична дискусия между Любен Василев и Живко Сталев относно същността на плановия договор и съотношението между планово задание и договорно съгласие, започнала още с Любен Василев, Към теорията на плановите договори, София 1950 и Живко Сталев, Ролята на плановия акт, Известия на БАН, 1950.

[5] Вж. Александър Кожухаров, Облигационно право, Общо учение за облигационното отношение, трето издание, „Наука и изкуство“, София 1958, с.297.

[6] Р 47/16.01.1970 на II наказателно отделение на ВС стига до извода, че такава ограничителна уговорка по чл.94 ЗЗД дори за обикновена небрежност е недействителна, щом е във вреда на социалистическа организация.

[7] Проф.Иван Апостолов, Облигационно право, Част първа, Общо учение за облигацията, София 1947, с.с. 258-259.

[8] Пак там, бележка 1 под линия, подробно посочени.

[9] Редакционна бележка под линия на Огнян Герджиков на с.238  от изданието  под негова редакция на Ал. Кожухаров, Облигационно право, Общо учение за облигационното отношение, Книга първа, София 1992.

[10] „Призванието“ на опитомената юриспруденция не е да каже дали един олигарх е прав или крив, а само защо този олигарх е прав.