31-08-2015

На практика е възможно и често срещано да бъдат заведени няколко частични иска за едно и също вземане, като тогава представлява интерес как следва да процедира съдът, когато исковете са едновременно висящи. Този въпрос бе поставен в нова законодателна светлина след изменението на чл. 126, ал. 1 ГПК, направено с ДВ, бр. 42/2018 г. Съгласно действащата разпоредба на чл. 126, ал. 1 ГПК когато в един и същ съд или в различни съдилища има висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, по-късно заведеното дело се прекратява служебно от съда, с изключение на делата за присъждане на първоначално непредявената част от вземане, предмет на дело по вече висящ частичен иск.

Тази разпоредба впечатлява с няколко недостатъци. На първо място, с нея за първи път в закона се прави изрично споменаване на частичните искове, без обаче да бъдат дефинирани или по някакъв друг начин да се вземе генерално отношение какво представляват те, извън разрешаването на въпроса в хипотеза на чл. 126, ал. 1 ГПК. Този недостатък се подсилва от факта, че по три спорни въпроса на частичните искове е образувано ТР № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, чието изпреварване явно е целенасочено търсен ефект от законодателя. Това се потвърждава от паралелното изменение на ЗЗД със същия ЗИД на ГПК, обнародван в ДВ, бр. 42/2018 г., като в чл. 116а ЗЗД e изрично предвидено, че давността се спира или прекъсва само за предявената част от иска, когато искът е предявен като частичен. Въпросът за спирането и прекъсването на давността заедно с въпроса за приложението на чл. 126, ал. 1 ГПК формира два от трите въпроса, поставени за решение с  ТР № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС. От този контекст е очевидно, че вместо да се търси единен подход в уредбата, се решават конкретни проблеми, без да се предвиди до какви други ефекти (включително нежелани) може да доведе това в останалите институти на гражданския процес.

На следващо място, разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК в сегашния ѝ вид говори за дела за „присъждане на първоначално непредявената част от вземане, предмет на дело по вече висящ частичен иск“, тоест след като всеки следващ иск обхваща непредявена част от вземане, значи предмет на първоначалния частичен иск не е цялото вземане, а само частта, предявена с първия иск. По този начин изглежда, че законодателят за първи път изразява отношението си към дебата относно предмета на частичния иск, възприемайки, че той обхваща само предявената част от вземането, а не цялото вземане[1]. В същото време ако законодателят действително беше последователен в това свое отношение, той изобщо не би редактирал тъкмо чл. 126, ал. 1 ГПК, защото тази разпоредба има за цел да разрешава конфликти между дела с еднакъв предмет. Ако при отделните частични искове става дума за дела с различен предмет, както изглежда, че законодателят иска да изрази, то не би имало нужда да се предвижда изключението на чл. 126, ал. 1 in fine ГПК, защото това изключение е хипотеза, която не попада в предметния обхват на разпоредбата. Приемайки, че хипотезата на чл. 126, ал. 1 in fine ГПК е изрично изключение от правилото, законодателят признава, че по принцип, ако това изключение не съществуваше, би ставало дума за хипотеза на еднакъв предмет на делата, а това е точно обратното на законодателното намерение. И отново причината за това объркване е липсата на концептуален и систематичен подход към въпроса.

Не на последно място, с това законодателно изменение се постига единствено негативен резултат, тоест създава се правило относно това, каква не е последицата в определена хипотеза, но не се предвижда какво трябва да е правилото и следователно до какво трябва да води предявяването на повече от един частичен иск. Именно затова този въпрос трябва да се разреши след тълкуване на всички останали относими разпоредби на закона.

Логиката на законодателя може да се търси в заявеното в мотивите към законопроекта (и нереализирано) намерение за общо решение на въпроса с частичните искове, което доведе и до паралелното изменение на ЗЗД. Още повече, че при наличието на чл. 116а ЗЗД е напълно реалистична хипотезата, при която давността за непредявената част от вземането ще изтече, преди да е приключил процесът по първия предявен частичен иск, като в този случай дори и да се възприеме, че силата на пресъдено нещо обхваща и правопораждащите юридически факти за вземането, искът би бил отхвърлен лесно след отправяне на възражение за давност. Затова допълнителното законодателно съображение в частта относно чл. 126, ал. 1 ГПК навярно е било, че ищецът трябва да разполага с възможност да предяви иск само за частта, но въпреки това остатъкът от вземането да не се погаси по давност в хода на процеса.

След като с разпоредбата се приема, че при предявени няколко частични иска не се прилага чл. 126, ал. 1 ГПК и второто заведено дело не се прекратява, вариантите са два – или разглеждането на всички искове след първия предявен трябва да продължи, или те трябва да бъдат спрени. Макар този въпрос да не е решен от закона и макар че не се предлага решение в мотивите към законопроекта, спирането изглежда единственото възможно разрешение, защото паралелното разглеждане на няколко частични иска би поставило няколко проблема. Основният сред тях е, че така развоят на материалноправния спор би зависил не от нещо друго, а от това кой процес приключи първи, защото с него ще се установят обуславящите факти за цялото вземане. Освен това ако са предявени два или повече частични иска и производствата по тях се развият паралелно, би могло да се стигне до противоречиво разрешение по отношение на едни и същи факти, които стоят в основата на всички искове. При това положение коригирането на решенията ще бъде допълнително затруднено от обстоятелството, че щом като предметите им са различни, между тях липсва идентитет и след влизането в сила на второто не може да се иска отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК[2].

Освен това ако например се стигне до извод, че искът е основателен за сумата от 20 000 лв., а са предявени три иска, всеки от тях на стойност от по 10 000 лв., няма правило, по което да се разграничи кой от исковете трябва да бъде уважен и кой – отхвърлен, както и до какъв размер. Процесуалната икономия също ще бъде нарушена, защото ще се извършат повторни сходни или направо идентични действия по доказване в няколко процеса, без изобщо да има необходимост – особено ако се възприеме тезата, че правопораждащите факти за вземането се ползват със сила на пресъдено нещо. Изричен аргумент за идеята, че разглеждането на два и повече частични искове следва да бъде възпрепятствано е разпоредбата на чл. 213 ГПК, доколкото с нея се дава възможност за служебно съединяване на дела с оглед избягване на противоречиви решения и повторно доказване. Отделно от горното, ако всички частични искове можеха да се разглеждат паралелно, не би имало смисъл от изричното уточнение, направено с изменението на чл. 126, ал. 1 ГПК и тази разпоредба би изгубила смисъл.

Ето защо изглежда, че ако се приеме тезата за допустимост на всички частични искове след първия, последицата би трябвало да бъде спирането им на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК[3]. В този смисъл е и по-голямата част от практиката, която е довела и до образуване на ТР № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС[4].

Спирането в тази хипотеза обаче поставя няколко въпроса. Преди всичко самото предявяване на повече от един частични искове е съмнително от гледна точка на интереса на ищеца[5]. Защо, след като той е предявил иск за част от вземането, би предявил нови частични искове, вместо да увеличи размера на иска си по реда на чл. 214 ГПК или направо да го предяви в целия му размер от самото му начало? Не съществува разумна причина за подобно процесуално поведение – периодът до края на съдебното дирене по чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК е предостатъчен, за да може да се съобразят всички интереси на ищеца – както да се анализират събраните доказателства в хода на цялото съдебно дирене, така и при необходимост да бъде обмислена защитната му теза, да бъдат събрани средства за държавната такса, която трябва да се довнесе и т.н. В този случай не става дума за никаква загуба на права на ищеца, защото той може да предяви горницата и в отделен процес, след приключване на производството по частичния иск. Тъкмо обратното – при предявяване на нов иск, докато вече има висящо производство, ищецът ще трябва да извърши повече процесуални действия, без да има легитимен интерес да защити правата си тъкмо по този начин, а не в хода на образувания процес. Ако пък частичният иск бъде отхвърлен, то това автоматично ще доведе до отхвърляне на иска по спряното производство поради пределите на силата на пресъдено нещо на отхвърления частичен иск.

Не бива да се забравя, че ищецът поставя рамките на процеса и изцяло от преценката му зависи дали и в каква степен ще упражни правата си. Следователно, ако например е налице заплаха от погасяване по давност на вземането му, ищецът би следвало да поеме риска и да предяви иск за цялото вземане дори да не е сигурен в правотата си, особено с оглед на изричната разпоредба на чл. 116а ЗЗД. Трябва да се има предвид също така, че когато процесуалният закон предвижда определено средство, чрез което страната може да упражни правата си, тя не може да замести това средство с друго по свое желание поради императивния характер на процесуалните норми, както и задължението за добросъвестно упражняване на процесуални права по чл. 3 ГПК. От това следва, че предявяването на частичен иск, докато има висящ друг такъв за същото вземане, представлява заобикаляне на уредбата на изменението на иск и на това основание следва да бъде отказано.

Нещо повече – ако се позволи образуване на нови вторични производства след първия предявен частичен иск, е възможно предявеният иск да бъде увеличен по размер, докато има висящ втори процес, който е спрян, и тогава отново възниква неяснота каква трябва да е последицата. Ако следваме стриктно чл. 126, ал. 1 ГПК, излиза, че увеличението на иска ще бъде недопустимо, защото вече има висящ спор със същия предмет, но такъв извод води до поне три проблема. Първо, съдът, пред който е предявен увеличеният иск, може и да не подозира, че е заведен втори частичен иск, доколкото съдът, който спира делото, би следвало да е запознат с другото дело, но не и този, пред който се развива първото производство. Така е много вероятно увеличението да се допусне и това да доведе до недопустимост на производството в тази част. Второ, ще се окаже, че процесът, в който вече са събрани доказателства и е стигнал до напреднал стадий, ще бъде пренебрегнат за сметка на процес, който все още не е започнал и в рамките на който изобщо не са събирани доказателства, като така парадоксално ищецът, който е искал да получи по-голяма защита, всъщност получава много по-малка, защото трябва да изчака да влезе в сила решението по първото дело, за да може да се възобнови спряното второ производство и едва тогава да му бъде присъден остатъкът след ново изчерпване на триинстанционния процес. Трето, също като в горния пример, няма как да се разбере дали горницата, с която ищецът иска да увеличи първия си иск, всъщност съвпада с предявения втори частичен иск, защото ако например ищецът претендира и в двата процеса частично 10 000 лв. от вземане в общ размер на 30 000 лв., няма правило, което да определи дали увеличението се извършва с онези 10 000 лв., които съвпадат с предмета на втория иск, или с третите 10 000 лв., които все още не са предявени в нито един от двата процеса. Няма никаква презумпция в полза на който и да било извод, което само увеличава несигурността и възможните усложнения.

Възможна е и обратната хипотеза – намаляване на частичния иск. Ако това намаляване е съчетано с частичен отказ, докато все още е висящ и спрян вторият заведен иск, то той ще стане недопустим[6]. Отново – ищецът всъщност ще бъде лишен от права, като бъде натоварен и с разноските по втория процес само защото законът му е позволил да предявява втори иск, който се оказва недопустим. При намаляване, съчетано с частично оттегляне на иска, въпросът е още по-сложен, защото ако например искът е предявен за 10 000 лв. и ищецът го намали, като направи оттегляне в размер на 3 000 лв., не става ясно дали това оттегляне ще се отрази на вече висящия втори процес, независимо от неговия размер. Въпросът е важен с оглед на разпоредбата на чл. 232, изр. 2 ГПК, защото за оттеглените 3 000 лв. също няма правило дали попадат в предмета на второто дело или са „други“ 3 000 лв.

Действително високата държавна такса е преграда пред пълноценното упражняване на правото на иск, но този проблем следва да се реши по съответния ред – чрез изменение на Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, а не чрез извращаване на други институти и насърчаване на заобикалянето на закона[7]. Още повече, че този проблем няма да бъде разрешен от предявяването на няколко поредни частични искове. Заплащането на таксата е условие за редовност на исковата молба по аргумент от чл. 128, т. 2 ГПК, а проверката за редовност предхожда проверката за допустимост, включително и за основанията за спиране.

На следващо място, изобщо е съмнително, че спирането в този случай се основава на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. С изменението на чл. 126, ал. 1 ГПК законодателят всъщност смесва предпоставките по чл. 126, ал. 1 ГПК с последицата по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, защото при преценката за обусловеност се изхожда от връзката между делата, а не от поредността на тяхното предявяване, докато в случая с частичните искове изглежда, че има значение единствено кой от тях е предявен първи. Напълно е възможно първият предявен иск в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК да бъде спрян, защото е обусловен, докато при чл. 126, ал. 1 ГПК не е така, още повече че отделните частични искове не влизат в отношения на обусловеност помежду си. Тогава излиза, че чл. 126, ал. 1 in fine ГПК създава ново основание за спиране, което в крайна сметка е различно по предпоставките и обхвата си от чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. В такъв случай изглежда още по-тревожно, че подобно основание се извлича по тълкувателен път, вместо да бъде ясно разписано в закона, което би следвало да е задължително за един процесуален закон.

Действащата уредба на чл. 126, ал. 1 ГПК ще създаде и други проблеми, свързани с обстоятелството, че в практиката преобладаващо се приема, че посочването на целия размер на вземането не е условие за редовност на исковата молба по частичния иск[8]. В  действителност с изменението на разпоредбата още веднъж се потвърждава, че при предявен частичен иск ищецът трябва да посочи размера на цялото вземане, като ако той не го стори, това ще доведе до нередовност на исковата му молба и до евентуалното ѝ връщане, ако не бъдат изпълнени указанията по чл. 129, ал. 2 ГПК[9]. Това е така, защото в противен случай би се стигнало до недобросъвестни действия – ако ищецът заведе няколко частични иска, без да посочи общия размер на вземането, ответникът би бил затруднен да се защити, особено ако в хода на процеса първият частичен иск бъде увеличен или намален, както се видя по-горе.

Горните разсъждения поставят по-общия въпрос за това как законодателят разбира законодателния процес – като състезание с Върховния касационен съд, чиято ленивост да реши ТР № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС в продължение на вече няколко години предизвика резки ответни действия. Трудно е да се откроят добри герои в тази история – законодателното прибързване е плод както на заяждане и показване на мускули пред съда, който разглежда идентични въпроси в тълкувателното дело, така и донякъде справедлива реакция на съдебния хюбрис да се законодателства без надлежен мандат, а под прикритието на „безкрайната интерпретация“ на закона. Не може да се очаква това да е последният подобен епизод, като по-скоро междуинституционалният диалог придобива още по-куриозни измерения – показателна е историята на новата разпоредба на чл. 280, ал. 2 ГПК, която бе акуширана законодателно от ВКС, след което изпратена пак от него в Конституционния съд, а в крайна сметка законодателят дава заплашителни сигнали, че ще се смее последен, като просто я отмени.

Независимо от схващанията за природата на частичния иск и най-вече на теоретичния въпрос дали предмет на делото по частичен иск е цялото вземане или само предявената част, приемането на едната от двете позиции не бива да пречи да се предвиждат специални правила, които да спомагат за удачното му използване на практика. Това е много по-важно, отколкото да се следва цялостен теоретичен проект за съдбата на частичния иск, независимо от колизията на този проект с различни други институти и от нежеланите ефекти от тази колизия. От това следва, че дори да се възприеме, че предмет на частичния иск е само предявената част и дори това да се отрази законодателно в разпоредби като чл. 116а ЗЗД (за чиито добри намерения не могат да бъдат отправени същите съмнения), изменението на чл. 126, ал. 1 ГПК не може да бъде оправдано по този път, още повече, че изменянето именно на тази разпоредба, както бе разгледано, всъщност би следвало да се тълкува като признание за възприемане на обратното становище.

Ето защо изменението на чл. 126, ал. 1 ГПК трябва да бъде отменено, като се запази действащата уредба и съобразно нея се стигне до извод, че всички частични искове, предявени след първия такъв, са недопустими и производството по тях бъде прекратено. До този извод може да се стигне, независимо от това дали предмет на частичния иск е цялото вземане или предявената част, защото допускането на паралелни производства по частични искове за едно и също вземане може да доведе до сериозни недостатъци спрямо други институти на процеса (най-вече изменението на иска), докато отричането на тази възможност – не. Ако производството по първия частичен иск е висящо пред първа инстанция, ищецът би могъл във всеки един момент да го увеличи, като неговите интереси ще бъдат защитени. Ако тази възможност е пропусната, ищецът отново няма да е лишен от права, тъй като ще може да предяви иск за горницата в отделен процес.

Като известен компромис може да се предвиди следното правило: когато частичният иск не може да бъде увеличен по реда на чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК, ищецът има право да предяви иск за остатъка от вземането, като в този случай производството по иска за остатъка се спира до приключване на проиводството по частичния иск. Такова правило ще реши няколко проблема: първо, ще установи ясно основанието за спиране, което не може да се извлече от чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, поради което е необходимо да бъде изрично уредено и така да се обвърже с възможността за „изрично предвидените случаи“ по чл. 229, ал. 1, т. 7 ГПК. Второ, подобна разпоредба ще обвърже допустимостта на подобен иск единствено с невъзможността за увеличаване на иска, като по този начин ще бъде спестен и единственият реалистичен риск за ищеца, а именно искът му да се погаси по давност. Трето, с подобно правило ще се уреди изрично, че вторият иск може да е само един, което ще спомогне за процесуална икономия и ще предотврати евентуално заобикаляне на закона, в случай че целта на ищеца е да изтощи икономически ответника с многобройни процеси по частични искове (включително пред различни съдилища, когато това е възможно), както и ако има за цел да заобиколи родовата подсъдност или случайното разпределение на дела, като просто предяви толкова частични искове, колкото са съдиите в конкретния съд, след което се откаже от всички други частични искове и увеличи „правилния“ до пълния размер на вземането. Четвърто, това правило следва да намери своето място не в чл.126 ГПК, който се занимава с антиципирания отвод за пресъдено нещо, а най-добре в нова алинея на чл. 214 ГПК или ново изречение на чл. 214, ал. 1 ГПК, именно за да се обвърже с изменението на иск и за да може по аргумент от противното да се достигне до извод, че във всички останали случаи ищецът няма право да предявява нов иск за същото вземане, докато частичният иск за него е все още висящ.

Автор: Анастас Пунев


star



 

[1] Така личи и от мотивите на законопроекта, достъпни на http://www.parliament.bg/bills/44/854-04-78.pdf

[2] Макар че в т. 5 от ТР № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС бе смекчено изискването за пълен идентитет, то бе направено в полза на искове, при които единият е „имплицитно включен“ в диспозитива на другия, като е съмнително дали при частичните искове става дума за такава хипотеза.

[3] Такова е и становището на Висшия адвокатски съвет по ТР № 3/2016 г. на ОСГТК, достъпно на www.vas.bg/p/t/d/td3-2016-osgktk-vks-3865.docx, както и на Цолова, К. – Частичният иск. С.: Сиби, 2012, с. 111.

[4] За практиката по въпроса вж. Цолова, К. – цит. съч., с. 107. В по-ново време основният акт, в който се заема това становище, е Решение № 117 от 02.11.2015 г. по т. д. № 730/2014 г., II т.о. на ВКС, където изрично се препраща към чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и се взима становище по последиците: „Когато този иск бъде уважен, съдът следва да възобнови спряното дело, като зачете силата на присъдено нещо, с която се ползват установените с решението по частичния иск общи правопораждащи факти на спорното право. Ако обаче частичният иск обаче бъде отхвърлен като неоснователен, производството по второто дело следва да се прекрати като недопустимо, тъй като със сила на пресъдено се отрича цялото право и тя обхваща и непретендираната част.“

[5] Вж. Цолова, К. – цит. съч., с. 111.

[6] Вж. Цолова – цит. съч., с. 145.

[7] В този смисъл и Брайков, В. – Спира ли частичният иск давността за непредявената част от вземането? – достъпна на  http://gramada.org/спира-ли-частичният-иск-давността-за-н/

[8] Вж. Решение № 611/19.10.2010 г. по гр. д. № 1724/2009 г., III г. о на ВКС.

[9] Вж. Цолова, К. – цит. съч., с. 90.