I. Вместо увод.

В следващите редове се разглеждат правните изводи, застъпени в Решение № 399 /29.10.2013 г., постановено по гражданско дело № 1304 по описа за 2013 година на Окръжен съд – Стара Загора, ­­ІІ   Граждански състав. Прочитът на постановения съдебен акт буди смесени чувства у всеки уважаващ себе си юрист, който се занимава с гражданско право. От една страна, решението започва с тържественото „в името на народа“[1], а от друга – продължава с божественото – четеш и се чувстваш като в църква на Великден, кръстиш се! Най-вероятно и страните са се кръстили!

Пасажите, които уважаемите читатели ще прочетат по-долу, са взети без промяна от посоченото съдебно решение, като единствено са направени кратки коментари и бележки върху тях, тъй като в част от тези пасажи се съдържа А-то и Б-то на правото, поради което би било обидно да се изясняват азбучни положения – те се изясняват в студентските години.

И накрая едно предупреждение – ако има юристи със слаби сърца, на преклонна възраст или с други здравословни и животозастрашаващи състояния, моля да не четат следващите редове или преди това да пият нещо за нерви, сърце и кръвно.

II. Прелюбопитните правни изводи на съда.

Подбрани са четири пасажа от съдебното решение. Някои от тях са по-дълги като за правилното им разбиране, където е необходимо в бележка под линия се изясняват фактите, доколкото те са от значение, за да напълно да се изясни правната картина, съответно направеният извод.

  1. Първи прелюбопитен извод.

Въззивният съд намира, че въззиваемите са придобили процесния имот на годно правно основание, и върху имота не е имало вещно-правни ограничения, те са го прехвърлихме чрез продажба на дъщеря си, която е отразена в н.а. под № 61, том XXV, дело № 6051/20.12.1993г. Към тази дата те са придобили имота дори и по давностно владение. В тази връзка към настоящия момент във връзка с предявеният иск заявяват, че се позовават на придобивна давност върху имота-земя,сгради, трайни насаждения и трайни подобрения в имота. От друга страна съдът намира, че не е възможно връщане на имота в собственост на ищеца, тъй като неговата стара къща е съборена като негодна за живеене, съборена е и стопанската сграда като негодна за живеене, като върху земята са построени съвсем нови сгради и постройки, които са съвсем различни от тези, предмет на нотариалния акт под № 58, том ІІ, нот. дело № 459/1982г. по описа на Нотариуса при КРС от 19.04.1982г.

Коментар:

Очевидно решаващият състав е пропуснал да прочете в правната теория и съдебната практика единодушното становище, че едно лице не може да е собственик едновременно на деривативно основание (по силата на договор) и на оригинерно такова (придобивна давност). Така Решение № 3 от 20.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1911/2009 г., I г. о., ГК[2]Недопустимо е собственикът да може да придобие правото на собственост на друго основание, след като вече го е придобил“. Нежели окръжният съд да знае нещо за старата римска максима nemo sibi ipse causam possessionis mutare potest[3], въз основа на която теорията и практиката са извели посоченото разбиране.

  1. Втори прелюбопитен извод.

Освен това съдът намира, че въззивникът П. е напуснал дома на въззиваемите К. и същевременно с това и негов дом в с. С., и се установил да живее трайно в друг свой имот – негов апартамент гарсониера, в гр.К.. Въззиваемите са го потърсили след първите седмици, но той категорично е отказал да разговаря с тях. Също е заявил, че не иска да го гледат те и отказал да се върне обратно в къщата в с. С.. Също така, въззивниците К. нямат достъп до имота му в гр. Казанлък, а и той не желаел техните грижи. По този начин на практика въззивникът П. препятства и пречи на въззиваемите К. да изпълняват задълженията си по договора за издръжка и гледане. Следва извода, че същите са поставени от него в ситуация да не могат да изпълняват задълженията си по договора. В този смисъл съобразно специалната разпоредба на чл. 95, ал. 1 от ЗЗД разглеждаща хипотезата на забава на кредитора, същият е в забава когато неоправдано не приеме предложеното му от длъжника изпълнение, или не даде необходимото съдействие без което длъжникът не би могъл да изпълни задължението си. Налага се категоричния извод, че въззивникът П. е изпаднал в забава и с поведението си неоправдано не приема предложеното му от въззиваемите изпълнение, и по никакъв начин не дава необходимото съдействие, без което те не биха могли  да изпълнят задължението си по договора.

 В тази насока въззивникът П. не може да черпи права от собствената си недобросъвестност, да иска разваляне на договора и плащане пазарната цена на имота, предмет на алеаторния договор. Във връзка с това същият е поставил изцяло в невъзможност въззиваемите К. да изпълняват задълженията си по алеаторния договор за издръжка и гледане като по този начин същите не могат да му осигурят необходимите грижи и издръжка по същия договор.

Отделно от това съдът намира, че независимо от положението в което сам въззивникът П. е поставил въззиваемите К. на практика е налице незначително неизпълнение на задълженията, по негова вина, спрямо изминалия период от време от около 30 години, когато въззиваемите ежедневно са полагали грижите си  и осигурявали необходимата издръжка… С оглед на изложеното въззивният съд приема, че въззиваемите К. не са създали пречки през последните две години[4] в резултат , въз основа на които да не са изпълнили задълженията си по договора за издръжка и гледане с ищеца и въззивник, като това е направил последния и не е оказал необходимото съдействие по смисъла на чл. 95, ал. 1 от ЗЗД, поради което същият изпаднал и в забава. По делото са налице данни, че и към настоящия момент въззиваемите изразяват готовността си въззивникът да се върне в имота в с.С., където да продължат да полагат грижи за него и да му осигуряват необходимата издръжка. Също така, не следва въззивникът П. да черпи права от своята недобросъвестност, като страна по договора за издръжка и гледане.

Коментар:

Толкова „разсъждения“, за да изкараш кредитора, че едва ли не черпи права от недобросъвестното си поведение, без обаче и думичка за т. нар. трансформация. Тоест, изобщо не е съобразено обстоятелството, че ако кредиторът не приема или не оказва необходимото съдействие за изпълнение на задължението за издръжка в натура, длъжникът трябва да продължи изпълнението в пари, без да чака решение за трансформация. Нуждата на кредитора от средства за съществуване не може да остане неудовлетворена, докато трае производството за трансформация на задължението за издръжка. Задължението за полагане на грижи може да бъде изпълнявано само в натура и затова, ако кредиторът е в забава, то се погасява поради невъзможност за която длъжникът не отговаря, т. е. ако кредиторът „неоправдано“ (по своя вина) не приема изпълнение или не оказва необходимото съдействие – така Решение № 82 от 5.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1313/2009 г., IV г. о., ГК. В случая логичният въпрос[5], който всеки (дори хора, които не се занимават професионално с право), би си задал е: „Добре де, те искали да изпълнят, били готови, а защо не поискаха трансформация или поне пари не му даваха?“. Очевидно, обаче според окръжния съд поведението на кредитора е поставило изцяло длъжника в невъзможност да изпълни. Тук може само да съжаляваме, че кредиторът не е между живите, тъй като очевидно е такъв „майстор“ на забавата на кредитора, че може изцяло да обезсмисли института на mora creditoris. Тогава идва още по-логичното питане защо окръжният съд не приложи разпоредбата на чл. 89 от ЗЗД ?!

Още „по-логичен“  обаче е изводът, че неизпълнение от две години от страна на длъжника по договор за издръжка и гледане, когато последният добросъвестно е изпълнявал 30 години, е незначително. Вярно е, че преценката винаги се прави ad hoc, за това кога неизпълнението на договор за прехвърляне на имот срещу задължението за издръжка и гледане е незначително по смисъла на чл. 87, ал. 4 ЗЗД. То следва да се извършва изцяло в светлината на интереса на кредитора с оглед конкретните обстоятелства – възраст, здравословно състояние, специфични нужди, физическа кондиция, икономически условия и пр. При прехвърлянето на имот срещу задължение за издръжка и гледане продължителността на изпълняване на поетото задължение от страна на длъжника не може да се поставя като единствен и основен елемент, обосноваващ значимостта на осъществено изпълнение. Хипотетично всяко едно от посочените по-горе обстоятелства за конкретната житейска ситуация на кредитора може да доведе до извод за това, че неизпълнението не е незначително. Нуждата от получаване на грижи и издръжка следва да се съобразява не само с конкретното състояние на кредитора по договора, а и с уговореното между страните в неготака Решение № 818 от 7.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1371/2009 г., IV г. о., ГК. В случая[6] безспорно е установено, че в последните години от живота си прехвърлителят е живял в мизерни условия и е бил диагностициран с тежко заболяване. Разбира се, длъжникът в случая е „бил готов“ да изпълни, както сам установява окръжния съд, само дето е станало като от българския филм – „татко ще ми купи колело, ама друг път“. И тук така – длъжникът ще изпълни, ама друг път. В този смисъл, преценката по чл. 87, ал. 4 от ЗЗД при договора за издръжка и гледане включва една чисто житейска преценка, каквaто впрочем изисква като цяло ненаименованият договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане. Според съда е житейски логично да си възрастен, болен и две години да не ти дават нито храна, нито вода, нито лекарства, нито пари. Напротив, „точното изпълнение на поетите задължения изисква кредиторът да получи желаните от него грижи и натурална издръжка непрекъснато и ежедневно…“ – както правилно е отбелязано в Тълкувателно решение № 6 от 15.05.2012 г. по т.д. № 6/2011 г. ОСГК на ВКС[7]. Но нали 30 години са изпълнявали? Какво са 1-2 години на фона на 30 години? Вярно е, че човек за около 3-4 месеца без храна умира, за около 3-4 дни без вода, без лекарства може и скоропостижно, а животът в мизерия е само фон към картината – даващ допълнителни екстри към билета за експресния влак към гробището, но какво са това, като 30 години всичко е било наред? Все две години ще изтърпиш, докато си идеш от този свят, белким Бог ги накаже. Или както се казва – да не си изпадал в забава на кредитора (особено като си такъв майстор, че можеш да я доведеш до тотална невъзможност на длъжника да изпълни[8]). Всъщност, често кредиторите по договора за прехвърляне на имот срещу гледане и издръжка умират, тъй като са в забава на кредитора, а пък длъжникът гори от желание да изпълни задължението си, т.е. той е готов, но кредиторът толкова се е вдетинил[9], че нито храна иска, нито вода, нито лекарства, нито пари – лежи по цял ден и иска да умре в недоимък. Подобна гротеска на логика, очевидно се е случила и в съзнанието на решаващия състав. Струва ми се, че е силно дискусионно дали е възможно да се говори за някаква логика при изписването на тези редове от коментираното решение. Но както уместно отбелязват римските юристи – impossibilium nulla obligatio est, „за невъзможното задължение няма“[10].

  1. Трети прелюбопитен извод

Първоинстанционният съд е уважил частично предявените искове, като е развалил процесния договор на основание чл. 87, ал. 3 от ГПК и е осъдил въззиваемите К. да върнат собствеността и да предадат владението върху процесния имот.“.

Коментар:

Съдът е този, който трябва да дава примери с правилна юридическа терминология и следващите се от нея недопустими изрази, съждения и осъждания. Да осъдиш някого да предаде владението – чудесно, по уважен ревандикационен иск няма друго какво да се направи. Но виж да го осъдиш да предаде собствеността, това е друга работа. Аз все си мислех, че като се развали договор, то след отпадането на правното основание се връща у прехвърлителя, респ. правоприемниците му. Или напр. при нищожна сделка, то правото на собственост, никога не е преминавало към друго лице (поне не на нищожното деривативното основание); или при сключването на договор, все си мислех, че преминаването на правото на собственост става по силата на договора – арг. чл. 24 от ЗЗД.  Бихме казали, че този коментар е заяждане и терминологичен формализъм, граничещ с фашизъм. Да, ама не! Ако не сте юрист, как бихте се почувствали, като Ви осъдят да предадете и владението и собствеността? За владението иди, дойди – давате вещта на съответното лице и готово, ами за собствеността? На ръце ли да я носим, в куфар ли да я слагаме, как да му я предаваме? Интересно е как съдебният изпълнител ще предаде собствеността; очевидно освен въвода във владение ще трябва да направи и още нещо?!

  1. Четвърти любопитен извод.

Също така,  съдът не е приложил правилно и разпоредбата на чл.88 ал.1 от ЗЗД, тъй като развалянето няма обратно действие при договорите за продължително или периодично изпълнение.Договорът за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане е договор с продължително и периодично /ежедневно/ изпълнение и затова съдът не е следвало да постановява разваляне на договора с обратна сила.“.

Коментар:

Този извод има трояко значение! Той е едновременно бомбастичен, фантастичен и комичен.

– В Тълкувателно решение № 122/ 01.12.1986 г. на ОСГК на ВС е прието, че договорът за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане не е за продължително или за периодично изпълнение и поради това развалянето има обратно действие и дава основание за реституция. Аналогичен извод се прави и в практиката на ВКС – „На основание чл.291 т.1 ГПК настоящият съдебен състав намира за правилна практиката, обективирана в Тълкувателно решение № 122/ 01.12.1986 г. на ОСГК на ВСРБ. Изключването на принципа за разваляне на договора с обратна сила по чл.88 ал.1 изр.1 ЗЗД има своето основание в това, че разменените в миналото престации и на двете страни са за периодично или продължително изпълнение и поради еквивалентността им не е необходимо да се преуреждат отношенията между страните след прекратяването на облигационната връзка. Такава еквивалентност при договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане няма, защото само престацията на приобретателя е за продължително изпълнение, а тази на прехвърлителя е с еднократен характер. При такъв договор развалянето е винаги с обратно действие и поражда задължение за реституция на даденото по него, като страната със задължение за продължително изпълнение има вземане за изравняване на неоснователното обогатяване, възникнало от невъзможността престираното от нея да й бъде върнато.“ – така Решение № 239/03.07.2014 г. по гр. д. № 1019/2014 г., IV г.о. на ВКС[11].

– В правната доктрина[12] всякога се е застъпвало становището, че договорите с трайно изпълнение (периодично и продължително) са такива, когато се отнася до договори, при които насрещните престации са с двустранно трайно изпълнение, а не когато само едната е с такова.

– Изводът, който е направен от окръжния съд е дотолкова интересен, че в 3-ти курс по облигационно право, ако преподавателят има повече чувство за хумор, би заявил, че и изпитът по облигационно право е с трайно (продължително) изпълнение – има  три фази: редовна сесия, поправителна сесия и ликвидационна сесия, след което би честитил на студента, че е преминал във фаза номер две като го покани да се яви през месец септември.

III. Вместо извод.

Тъй като още в началото започнахме с това, че представеното решение е тържествено и божествено, то може би е по-добре накрая да станем на крака и да запазим минута мълчание – за Бог да прости! Изводите оставям на читателите!


star



[1] Няма и как да е по друг начин, нали властта произтича от суверена, ала не всякога се упражнява от, за и в полза на него.

[2] Решението на ВКС е избрано на случаен принцип. Множество са решенията и на ВКС и на ВС, които многократно са потвърждавали този извод.

[3] Правилото е създадено още от римските юристи по времето на Републиката и означава, че никой не може да променя самоволно в своя полза правното основание на владението си. Така Хаусманингер, Х, Casebook по римско вещно право, С., 2008,  Сиби, с. 54.

[4] От събраните по делото доказателства, главно чрез гласни доказателствени средства – свидетели, е установено, че в последните две години от живота на прехвърлителя, приобретателите не са полагали грижи.

[5] Формулираният въпрос е с оглед фактическата обстановка, от която съдът установил, че приобретателите предлагали изпълнение и били готови да изпълнят.

[6] Свидетелите по делото и представените писмени доказателства са изяснили посоченото обстоятелство.

[7] Въпреки, че решението на ОС – Стара Загора е постановено близо година и половина след Тълкувателното решение на ВКС, то последното е останало дълбоко неизвестно за въззивния съд в Августа Траяна.

[8] Впрочем, ако приложим логиката на ОС – Стара Загора, то тогава разпоредбите на чл. 95 – чл. 97 от ЗЗД трябва да бъдат отменени, тъй щото може да се намери и някои друг „майстор“ на забавата на кредитора, който да доведе длъжника, който иска да изпълни до невъзможност да направи това по никакъв начин – в този смисъл, нека това се счита и като предложение de lege ferenda, като за мотиви на законопроекта може да се препрати към мотивите на обсъжданото решение.

[9] Това може би е конструкцията за „злия“ кредитор, който не само настоява на изпълнението по особено завишени критерии и очаквания, но и на още по-голямо основание не дава дължимото съдействие, за да му се изпълни, когато, видиш ли, длъжникът едва ли не се влачи по корем и иска да изпълни, а кредиторът с гордо вдигната глава, въпреки мизерното си съществуване, не приема нищо от никого, като се е запенил около устата като бясно куче и казва на длъжника „Ей, сега ти ще видиш как ще разваля договора, въпреки че ми предлагаш изпълнение“.

[10] За да някой да не каже, че се касае само за правна невъзможност, то бих казал, че римското правило има предвид и фактическата такава – така, ако трябва да дадем алегоричен пример – желанието не винаги отговаря на възможностите.

[11] Решението е произволно избрано, тъй като практиката на ВКС по въпроса е еднопосочна и константа, поради което би могли да се направи много дълъг списък. Все пак посочването на едно решение, струва ми се, че е достатъчно.

[12] Вж. Калайджиев, А., Облигационно право. Обща част, С., 2013, Сиби; Кожухаров, Ал., Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение, С., 2001, Унив. издателство, под редакцията на П. Попов. Вж. и цитираните в тези две съчинения автори.